Невероятният тирол I-ва част

НЕВЕРОЯТНИЯТ ТИРОЛ

І-ва част /ЕДНА АЛПИЙСКА ПРИКАЗКА

И НЯКОЛКО ЩРИХИ ОТ КАРНАВАЛА ВЪВ ВЕНЕЦИЯ/

    Пътуването с автомобил е уморително, но когато човек се движи близо до земята, може да види неща, които са невидими от въздуха. Така е и с нас при това пътешествие, а пътуването през Алпите е преживяване, което пълни очите и душата. Пътувам и гледам, гледам, мъча се да запиша в съзнанието си като на филмова лента тази невероятна красота. В началото на март зимата постепенно, едва забележимо започва да се оттегля от пейзажа в по- ниските части на планината, но на високо ще остане още дълго време да напомня за себе си. Красиви и къщи в тиролски стил са накацали по всички склонове и макар разпръснати сред пейзажа създават невероятно усещане за подреденост и уют, което те съпътства през цялото време докато пътуваш из алпийската част на Австрия. А по- нагоре започват снежните, върхове с почти отвесни скали и зъбери, гледките към които се сменят една след друга, като в красив сън. Понякога ти се струва, че се намираш в друг свят и очите ти не могат да се наситят на неговата хармония. И сред тези почти непроходими планини, човешкият гений е прокарал пътища, по които се пътува комфортно, защото са широки и добре изчистени и дълги тунели, които преминават под планината и спестяват километри разстояние. Лифтовете и ски пистите, които са навсякъде, някак естествено се вписват в пейзажа и не нарушават неговата естествена красота.

    Чудех се, дали да пиша пътепис за пътуването ни в Италия и Австрия, защото много се страхувах, че ще изпадна в едно безкрайно патетично описание на алпийските красоти, но не успях да се въздържа, и затова, докато е жива емоцията, започвам подред:

26.02.2011 г.

    Започваме пътуването с фалстарт, дължащ е на GPS-а, на който изключително разчитаме като наш гид из европейските пътища, а той ни обърква още в България, насочвайки ни към Видин вместо към Калотина. Изгубваме около 1,30 часа, за да се върнем в правия път, което, добавено към нормалната ми нервност преди пътуване, окончателно ме изкарва извън равновесие. Вследствие на объркването, преминаваме сръбската граница по тъмно. Предварителната информация от приятели, че пътуването в Сърбия е опасно през нощта, допълнително усилва нервността ми, но слава богу, нашето преминава без инциденти. Малко след като преминаваме покрай Ниш завалява сняг, а след Белград магистралата не е изчистена, но това е нормално за нашите балкански представи и не ни притеснява извънредно, само ни забавя незначително. Преминаването през границите за нас като граждани на европейския съюз се оказва истинско удоволствие- нито един път не се налага да излизаме от колата, което като се има предвид, че тръгвам от България болна от бронхит, за мен е невероятно облекчение. Преминаваме през Сърбия и Хърватска и на разсъмване сме вече в Словения. За наша радост, в Европа GPS-ът се справя несравнимо по- добре отколкото в България и около 9 часа сутринта се озоваваме пред нашия хотел във Венеция. Чувстваме се леко уморени, но твърдо решени да не пропускаме шанса да разгледаме града в деня преди традиционния карнавал и да видим музеите на площад Сан Марко, за които предварително сме си резервирали билети чрез Интернет. Хотелът ни се намира в Местре, откъдето можем с автобус, сравнително бързо да стигнем до старата част на Венеция, която е нашата цел. От Piazale Roma хващаме едно корабче- част от градския транспорт на града, пътуването с което със сигурност не е толкова романтично, отколкото с гондола, но значително по- евтино и по- бързо. Тъй като съм твърдо убедена, че усещането за романтика е по- скоро в главата на човека, отколкото във външните обстоятелства, се опитвам изцяло да се отдам на удоволствието от гледката по Канале Гранде.

 

Всъщност сме за втори път във Венеция, но поради лошата организация на екскурзията първия път почти нищо не успяхме да видим от града. Хубавото е, че все пак имаме ориентация какво искаме да видим и къде да го намерим. Слизайки на площад Сан Марко се оказваме в центъра на еуфорията от предстоящия карнавал. Навсякъде е пълно със сергии, изпъстрени с маски. 

По площада преминава шествие от маскирани люде, съпровождани от духова музика, около нас се разхождат венециански благородници от времето на Ренесанса, придружени от своите грациозни дами, страховити пирати и тайнствени черни лордове.

Освен традиционните маски и костюми, се срещат и такива в по- съвременен стил. Общото обаче е невероятната празнична атмосфера, която витае във въздуха наоколо и неволно те заразява с витално настроение. В такова именно настроение влизаме в Двореца на Доджите, който ни очарова с грандиозните си зали, една от друга по- изкусно декорирани и подредени, носещи духа на времето си, но и характерния венециански стил, различен от всичко друго, които сме виждали в Европа. Външно дворецът не изглежда особено голям, особено след като човек е виждал дворци като Версай, а влизайки вътре, вървейки от зала в зала, се чувстваш като Алиса в страната на чудесата, защото попадаш в един различен свят.

Особен интерес за мъжката част от групата представляват средновековните оръжия и рицарски доспехи. За съжаление правенето на снимки е забранено и успяваме да запечатаме красотата само в спомените си. Обиколката завършва с посещение на подземията, където се намира затворът и Моста на въздишките, от който осъдените за последен път виждали морето. Обстановката в затвора е тягостна и тук човек наистина изпитва непреодолимо желание да излезе навън. Така ние, оставяйки затвора за разглеждане накрая, по-лесно преживяваме факта, че трябва да излезем от двореца и да продължим нататък. Разглеждаме музея Correr, който макар несравним с двореца на Доджите по своята пищност и богатство на колекцията, успява да допълни представата ни за Стара Венеция. На площада по това време е започнал празничния концерт по случай карнавала и настроението ескалира. Ние обаче, вече сме наистина твърде уморени и решаваме да потеглим обратно, но този път пеша по тесните и живописни улички на стария град.

Вървенето по тях в този момент представлява истинско преживяване. Навсякъде е пълно с тълпи от туристи-едни вече маскирани, а други избиращи своите маски.

Заразени от масовата треска, и ние купуваме някои сувенири и продължаваме разглеждането на града, след което вече наистина на ръба на силите си, се прибираме в хотела. Нямаме никакви сили дори да отидем на вечеря навън и затова хапваме набързо от нещата, които носим със себе си и в 19 часа местно време се предаваме на съня.

27.02.2011 г.

    В този ден се открива карнавала, но нашите неколкократни неуспешни опити да се натъпчем в автобусите, пътуващи към стария град, ни карат да вземем разумното решение да не се тъпчем и ние сред всички останали туристи на площад Сан Марко, а да потеглим към Инсбрук като спрем за няколко часа във Верона, където точно в този момент, когато всички са на карнавала, предполагаме, че ще цари спокойствие, каквото трудно би могло да се види през другите дни. Оказваме се прави. Пръска лек дъждец, който не ни създава никакви съществени проблеми. Влизаме в една църква точно след литургията, което ни позволява необезпокоявани да я разгледаме. Тъй като съм голям почитател на католическите църкви, една от друга по- красиви и пищни и посещението им ми доставя истинско удоволствие.

Преминаваме покрай Арена ди Верона /на горната снимка/, изградена от характерен розов мрамор, но тай като вече сме влизали в нея при предходно посещение в града, директно се отправяме към Къщата на Жулиета. За наша голяма радост наистина няма почти никакви туристи и успяваме да разгледаме музея на спокойствие и да се снимаме пред статуята на Жулиета, без да се борим с тълпите туристи, които обикновено напират да пипнат нейната дясна гърда за щастие.

Излизам на прочутото балконче на Жулиета и аз изпращам въздушна целувка от там към моя Ромео, който през това време ме снима с фотоапарата.

    Не можем да си тръгнем от Италия, без да сме хапнали пица и затова преди тръгване минаваме през една малка веронска пицария, където освен пиците, не пропускаме да опитаме и местните сладкарски специалитети. Потегляме на север и не след дълго се навлизаме в италианската част на Алпите, които тук са с мек пейзаж и многобройни лозя по всички хълмове. Малко преди да влезем в Австрия, дъждът спира, и Тирол ни посреща с усмивка. Привечер пристигаме при нашите приятели в Инсбрук- българката Елена и австрийският й съпруг Даниел, който познава българските обичаи и манталитет и толерантно приема факта, че петима гости от България ще населяват жилището им, заедно с тях през следващите пет дни. Приключваме деня на сладки приказки с българска ракия и вино, донесени от нас и тиролски ястия, приготвени от нашите домакини. Не пропускаме да опитаме и специалната австрийска сливова, купена специално за нас от Даниел, която се оказва мека и много приятна.

28.02.2011 г.

   Днес започва нашата туристическа обиколка на Инсбрук и околностите. Елена ни е подготвила програма, която доразвива според нашите предпочитания и така първо отиваме в замъка, който се намира над града.

За съжаление една част от музея не работи, но успяваме да видим колекцията от рицарски доспехи и произведения на изкуството и голямата бална зала и да погледнем надолу от хълма, на който замъкът е разположен.

Тук е спокойно и просторно, няма тълпи от туристи и успяваме да разгледаме детайлно експонатите.

   Пътят нагоре и обратно преминава през спокойни и живописни алпийски села, а на връщане, поради объркване на пътя, се озоваваме вместо в Инсбрук в съседното градче- Hall, където разглеждаме стария град в типичен старинен тиролски стил и пием кафе със сладкиши в едно местно кафене.

Тук към нас се присъединява и нашият домакин- Даниел. Следващата ни спирка е високо над Инсбрук, където отново виждаме града от птичи поглед.

От всичките му страни са красивите снежни върхове, които като любители на планински красоти наистина ни очароват. Вече с нетърпение очакваме следващия ден, в който е планирано скиори и туристи да се отдадат на своята страст към планината. 

     Вечерните разговори на маса са истинско удоволствие. Ние сме възхитени от мястото, където живеят нашите домакини и уютния и подреден живот в Австрия, където държавата мисли за всичко, а Елена страда за българския начин на живот и редовните срещи с приятели на чашка и песни. Както е нормално, всеки мечтае за това, което не е негово ежедневие.

01.03.2011 г.

   Толкова сме нетърпеливи да се качим в планината, че даже пропускаме да си сложим мартенички в деня на Баба Марта. Тръгваме към Seefeld– мястото, което нашите домакини са избрали за нас- подходящо както за каране на ски, така и за разходка в планината. Първо хващаме едно планинско влакче, което ни качва нагоре към пистите. Тръгвам плахо с новите си ски, които съм закупила предишния ден, но веднага откривам, че това са моите ски, а пистата е чудесно обработена, без заледени и оголени участъци и се отдавам на удоволствието от спорта и гледките. Тук има няколко вида лифтове, най- впечатляващия от които е кабината, преминаваща без стълбове от единия на другия хълм на планината, буквално в небето. След известно колебание решавам да се престраша и да вляза в нея. Вътре в кабината нещата не изглеждат толкова страшни. Тя се движи бавно и сигурно като по релси.  За пореден път оценявам австрийските технологии за правене на ски съоръжения.

   Най- прекрасното изживяване в този ден е качването ни на най- високото панорамно място на курорта, откъдето се откриват неповторими, почти извънземни гледки към всички околни върхове, а върховете са наистина от всички страни.

Заставайки на това място, ти се иска да останеш там колкото може повече, а слънчевото време е прекрасна предпоставка да изживеем напълно това удоволствие.

Тук сме всички заедно- скиори и туристи и оставаме колкото може по- дълго в този планински рай.

Стръмната писта надолу ми създава известен проблем, но само в началото. После тръгвам уверено, наслаждавайки се на алпийския въздух и радостта от движението. Бронхитът ми някак неусетно е изчезнал, дишам дълбоко и очите ми се пълнят с красота. Слизаме в ресторанта, разположен на слънце сред простора на Алпите и забравяме за всички диети, наслаждавайки се на прекрасната тиролска кухня, след което продължаваме карането на ски, а туристическата част от групата тръгва надолу пеша. Синът ми Георги просто лети по пистите, придружаван от Даниел, а аз и Елена ги следваме, по- бавно и предпазливо, но не с не по- малко удоволствие. Прибирайки се вечерта, усещам умората в цялото си тяло и с всичките си сетива, които през целия ден са пили на големи глътки красотата. Сега вече си разменяме мартенички и се окичваме с тях по български обичай. Забравили за всички диети и ограничения, отново се отдаваме на гостоприемството на нашите домакини и приключваме деня с пълни стомаси и спокойни умове.

02.03.2011 г.

Още един ден в планината, в който се радваме на хубавото време и красивите пейзажи. Туристическата част от групата разглежда курорта Seefeld с красиви хотели в алпийски стил, а ние със сина ми се отново се отдаваме на радостта от карането на ски.

 

Вечерта отиваме в едно заведение високо над града, където наслаждавайки се на панорамата на нощен Инсбрук, похапваме виенски шницел, под грижите на персонала на заведението- симпатични и дружелюбни млади австрийци с чувство за хумор и доказани кулинарни умения.

03.03.2011 г.

Започваме деня с австрийска закуска и кафе и си честитим българския национален празник. Този ден е определен за релаксация в минерален басейн, който се намира недалеч от Инсбрук. По препоръка на Даниел първо минаваме през курорта Кютай, където е пълно с писти, скиори, красиви хотели и гледки към планината.

Двамата със сина ми Георги почти съжаляваме, че не сме си взели ските, гледайки многобройните лифтове и прекрасни писти, долната част на които се намират на 2020 м. надморска височина, а горните… един Господ знае.

Днес, обаче, няма да караме ски. След първоначалното захласнато ходене и снимане из курорта, пием по едно кафе и типичното за Тирол сладко греяно вино- Глювайн и се отдаваме на мечти за бъдещи ски почивки в Алпите. Пътят надолу е изключително стръмен, до за сметка на това- напълно изчистен от сняг и наслаждавайки се на красотата спокойно пътуваме към целта на нашата екскурзия през този ден. Басейнът, в който отиваме е построен върху открит преди няколко години минерален извор и е едно място, където истински можеш да се отдадеш на удоволствието от минералната вода и различните водни атракции. Част от басейните са външни и човек може, изцяло потопен в топлата вода, да се любува на гледките към върховете.

Сред многобройните съоръженията за подводен масаж, водопадите от минерална вода и соленото изкуствено езеро, тричасовото ни пребиваване в този воден рай преминава неусетно. Вечерта нашите домакини са на работа в своя нощен клуб Little rock и ние отиваме заедно с тях. В наша чест и в чест на националния ни празник, тази вечер в австрийския клуб звучи много българска музика, а в по- късните часове, когато в заведението остават само редовните клиенти, запяваме български песни и засвирваме на китара, което ни кара да се чувстваме наистина като на родна земя.

04.03.2011 г.

Тази сутрин се чувстваме леко омаяни след нощния живот, но успяваме да се събудим сравнително навреме и докато нашата домакиня почива след нощната работа, обикаляме набързо туристическите магазини в околността, след което тя се присъединява към нас и продължаваме туристическата програма с обиколка на стария град. За съжаление, нямаме много време за обиколка на музеи и успяваме да видим само музея на известния в Инсбрук „Златен покрив“, където получаваме информация за историята на града по времето на императора на Свещената Римска империя Максимилиан първи, направил го своя столица и събрал майстори на архитектурата и изкуството, едно от произведенията на които е Златният покрив.

Другите музеи в града, включително новостроящия се голям исторически музей си оставяме за някой следващ път и си пожелаваме да се върнем отново тук, на това прекрасно място. Тъй като денят преваля и музеите затварят, се отдаваме на едночасово пазаруване на сувенири, каквито има в изобилие из уличките на стария град. В едно от кафенетата дочуваме българска реч, поздравяваме радушно нашите сънародници, за които научаваме, че тъкмо пристигат в Инсбрук и им пожелаване приятно пребиваване. Това е последната ни вечер тук и за съжаление трябва да се отдадем на събиране на багаж и приготвяне за път, а нашите домакини- на своята работа.

05.03.2011 г.
Преди окончателно да си заминем от Тирол, решаваме пътьом да посетим музея на Сваровски и не оставаме разочаровани от това решение, защото произведенията, направени с невероятна фантазия от кристалите на Сваровски и изумителните картини, получени от пречупването на светлината са изключително приятно за очите изживяване.

Музеят е разположен под хълм, оформен като тяло и глава на великан, близо до фабриката за кристали, а в края на експозицията, както му е реда, е разположен магазин, от който не успяваме да се въздържим да излезем с празни ръце.

Тъй като ни чака дълъг път, променяме първоначалните си намерения да спрем и в Залцбург и решаваме да преминем вместо по магистралата, по един път, който преминава през сърцето на Алпите. Това се оказва едно много удачно решение, тъй като по магистралата точно в този момент се получава задръстване, а и отново успяваме да се насладим на красотата на планинския пейзаж, предизвикал у мен емоциите, които изразих в началото на този пътепис. След прекрасното ни пътешествие в слънчевите Алпи, Балканите ни посрещат намръщено със студ и мъгла, сякаш искат да ни свалят на земята да ни подскажат, че се връщаме към ежедневието си. Пожелаваме си нови слънчеви преживявания и се отдаваме на мечтите за тях.