ДОБРАТА СТАРА АНГЛИЯ
II-ра част /Оксфорд и Стратфорд на Ейвън/
27.-31.07.2012 г.
След две години отново сме в Англия. Поводът пак е дипломиране, но този път брат ми Добромир приключва магистратурата си, а мястото е Оксфорд.
Ден първи
Пристигаме в Англия точно в деня на откриването на Олимпийските игри 2012 г., което ни кара въобще да не си помисляме за разходка до гъмжащия от туристи Лондон, а да се отдадем на удоволствието да видим истинската Англия, такава, каквато е тя извън космополитната й столица. Слизайки на летището рано сутринта, веднага усещаме разликата в климата, която в този случай е откровено в полза на английския хлад пред българската жега. Автобусът, за който имаме предварително закупени билети чрез Интернет, трябва да тръгне в 10,50, което значи, че ни очакват цели три часа висене на летището. Отиваме на спирката, откъдето тръгват автобусите за Оксфорд, и въпреки уверенията на брат ми, че не е възможно да се прави промяна на резервацията, решаваме да попитаме шофьора на автобуса, който тръгва в 8 часа, дали е възможно да се качим на този автобус, въпреки че имаме билети за следващия. Формулирам въпроса си на английски бавно и отчетливо, след което шофьорът ми отговаря нещо. След няколко секунди, в които ми е необходимо да осъзная отговора, схващам, че трябва да доплатим 5 паунда за промяна на резервацията, срещу което ще ни бъде издаден допълнителен билет. Веднага решаваме, че три часа от краткото време, с което разполагаме в Обединеното Кралство струват повече от 5 паунда, плащаме добавката и се мятаме на автобуса. Този път почти нямаме проблем с привикването към обратното движение в Англия, което първия път ни беше доста трудно да възприемем.
Пристигаме в Оксфорд преди брат ми, който пътува в същия ден от Кентърбъри и който по- късно обяснява, че също е направил опит да се качи на по- ранен автобус, но е ударил на камък, поради което твърдо отстоява мнението си, че това, което сме направили ние, е невъзможно, незаконно и очевидно сме успели някак да подкупим шофьора на автобуса, въпреки нашите уверения, че честно и срещу издаване на добавка към билета сме доплатили таксата. Така и не успявам да разбера, къде е истината:- дали шофьорът е действал незаконно, дали различните компании имат различни правила, дали брат ми не се е справил, защото като един типичен представител на компютърното поколение е забравил, че „с питане и до Цариград се стига“, или нашият шофьор просто не е могъл да откаже на чаровни дами като нас. Всъщност това е вече без значение, защото вече сме на мястото, където трябва да бъдем, доволни и готови за нови преживявания.
Хващаме едно такси от пиацата и отиваме до хотела, за който имаме предварителна резервирания. Това е семеен хотел, представляващ къща в типичен английски стил с окачени по фасадата национални знаменца.. Тъй като пристигаме рано, стаята ни все още не е свободна и само успяваме да си оставим куфарите на посочено ни място във фоайето, след което се снабдяваме с карта и отново излизаме навън. Картата е нещо, което винаги ми дава сигурност и спокойствие, когато съм в непознат град, и благодарение на нея, без никакъв проблем се връщаме пеша обратно на автогарата, за да посрещнем Добо с „добре дошъл“ вместо с „Добре заварил!“ След обяда в един английски пъб почиваме закратко, докато брат ми се опитва да организира изнасянето си от Оксфорд, след което активно се включваме в пренасянето на багажа му, който се състои основно от огромни количества книги. Засега успяваме да ги качим в хотелската стая, без да имаме особени идеи как ще ги пренесем до България. След като приключваме с тази задача, се подготвяме да разгледаме града. Оказва се, че в Оксфорд основни забележителности са колежите и другите сгради на Университета, както и пъбовете, в които освен че се потапяш в духа на виталността и безгрижието, характерни за който и да било студентски град през лятото, можеш да седнеш на масите, където са стояли цяла плеада исторически личности и велики учени, и гениални творци. Програмата ни за вечерта включва по малко от всичко- разходка около някои от централните колежи и други сгради, свързани с Университета, и вечеря в типичен местен пъб. По това време колежите са затворени за посетители, така че можем да ги разглеждаме само отвън. Всички колежи в града- около 40 на брой, представляват част от единния Оксфордски университет, но от друга страна имат самостоятелността на отделни студентски общности. Това не са колежи в смисъла, в които ние сме свикнали да употребяваме думата, поради което ми е малко трудно да схвана системата. Когато ми обяснява принципите на обучението в Оксфорд, брат ми Добо обикновено ми дава за пример училището „Хогуортс” от романа „Хари Потър”. Както домовете в „Хогуортс”, колежите тук са място, където студентите живеят и осъществяват социалния си живот. За разлика от училището по магия обаче , в Оксфорд колежите са пръснати по целия град и всеки от тях представлява комплекс от жилищни и учебни сгради, а в някои от тях има църкви и библиотеки и обширни паркове. Обучението на студентите се извършва на различни места- вътре или извън колежа- в общи зали на университета и в други колежи. Студенти от различни колежи могат да учат една и съща специалност и да посещават общи лекции. В крайна сметка всички завършват с дипломи от Оксфордския университет.
Преминаваме покрай библиотеката Редклиф на архитекта Джеймс Джибс, построена през 18-ти век и представляваща не само един от символите на Оксфорд, но и може би най- забележителното произведение на английската архитектура през този период.
Разглеждаме отвън и залата, в която ще влезем на следващия ден, когато ще се проведе церемонията по дипломирането, наречена Sheldonian театър и проектирана от известния британски архитект Кръстъфър Рейн от 17-ти век.
Минаваме и около друг символ на града- закрития мост, много приличащ на Моста на въздишките във Венеция
След тази първоначална обиколка на най- важните забележителности на града се опитваме да влезем в един от най- известните студентски пъбове в града. Входът на заведението е толкова замаскиран между уличките, че е трудно да го откриеш, ако не знаеш точното му местонахождение, защото до него се прониква през тесен тунел между сградите.
 |
За съжаление, не успяваме да седнем, защото се оказва претъпкано с народ, но не пропускаме да си направим снимки пред външната стена, от едната страна на която е написано част от менюто, а от другата се разказва историята на заведението.
Продължаваме разходката си до друг пъб, където слава богу, успяваме да седнем. Всъщност, това се оказва изключително труден проблем, защото е петък вечер и да си намериш място в някой пъб, при това отвън, където единствено е възможно да се пуши, е цяло щастие. Забраната на тютюнопушенето на закрити обществени места във Великобритания е наложена още през 2007 г. и хората са свикнали отдавна с нея, но през лятото, макар то да е хладно и дъждовно, трудно се намират места в градините на заведенията. С по чаша бира и традиционни английски блюда приключваме вечерта и след безсънната предишна нощ и уморителния ден заспиваме като младенци.
Ден втори
В този ден е събитието, за което сме дошли- церемонията по дипломирането на брат ми. Обличаме се официално и отиваме до неговия колеж, който се нарича St Antony’s College. Влизайки в двора, хвърляме бърз поглед на екстериора. Основните сгради в колежа са старинни и погледнати отвън, не изглеждат като най- комфортното място за живеене, но брат ми ни уверява, че отвътре нещата изглеждат по- добре.
В средата на двора се издига едно доста различно ново здание, което силно контрастира с всичко наоколо. Именно в него ни посрещат с чай и кафе в очакване да се съберат всички, които трябва да участват в церемонията.
Самите дипломанти са облечени в леките си черни тоги, които носят обикновено по време на обучението си- на изпити и други събития.
За дипломирането са предвидени други тоги, които студентите са наели предварително срещу „скромния“ еднодневен наем от 50 паунда от специализиран магазин в града. Тогите на брат ми и неговата приятелка Невена са черни, с качулки в синьо и бяло. Какво означава това и къде и кога ще стане преобличането, до този момент никой не знае. Всъщност нашите младежи не знаят нищо, освен, че трябва да дойдат тук с родителите си в определен час, от където ще се тръгне на шествие към церемониалната зала, да носят наетите тоги в торбички, както и че по някое време в хода на ритуала ще трябва да произнесат една фраза на латински, която предварително са научили.
След като всички се събират, представител на колежа ни приветства и провежда кратък инструктаж на дипломиращите се, от който те не получават кой знае каква допълнителна информация, освен, че трябва да правят това, което прави човекът пред тях по време на церемонията. Човек получава усещането, че целият ритуал представлява някаква академична тайна, която ще бъде разбулена едва в момента на посвещаването.
Тъй нареченото ни „шествие“ всъщност представлява неорганизирана група от студенти и родители, която се разкъсва по светофарите. В крайна сметка когато всички пристигат, се подреждаме на неголяма опашка и влизаме в залата, където ще се проведе ритуалът по дипломирането. Това е доста внушителна кръгла зала на три нива и нас ни настаняват на най- горното, където пейките са като на стадион или може би малко по- неудобни. Процесиите от останалите колежи явно са дошли по- рано, тъй като залата вече е пълна.
Пристигането ни последни обаче се оказва в известен смисъл положително, защото получаваме привилегията да стоим на първия ред, макар и на третия балкон- място, изключително удобно за правене на снимки. След малко пристигат самите дипломанти и се настаняват на най- долното ниво на залата.
Церемонията започва с приветствие от заместник- ректора,взаимна размяна на аплодисменти за изказване на благодарност от присъстващите към дипломиращите се и обратно, след което се изброяват имената на всички дипломиращи се по степента на образованието, което получават. След прочита на имената на съответната група завършващи, те полагат клетва на латински и излизат от залата. Когато се връщат, вече са облечени в специалните тоги- различни според това, каква степен на образование завършват.
 |
 |
Подреждат се отново пред официалните лица, след което редица по редица се покланят пред заместник- ректора, а той от своя страна сваля шапката си и кимва с глава. Една група от завършващите коленичат пред него и той ги благославя с молитва на латински, която предполагаме, че звучи подобно на нашата „В името на отца и сина и светия дух. Амин!“ На какво се дължи това специално отношение така и не разбираме, а когато питаме брат ми, се оказва, че той също не знае, но на шега казва, че сигурно са си платили, защото тук всяка привилегия се заплаща.
Учудвам се, когато обявяват Добромир Ботев като Магистър по философия, макар че специалността му е твърде далеч от философията. Оказва се, че магистрите са две степени. Тези, които учат една година, завършват със степен Master of Science, а тези, които учат две години и пишат по- дълга дисертация /така тук наричат онова, което ние наричаме дипломна работа/, получават степен Master of Philosophy. Процедурата е тържествена и се провежда по определени правила, които съществуват от векове. Всичко изглежда толкова архаично и рутинирано, че в определени моменти имам усещането, че се намирам на църковна служба или може би по- скоро на ритуал по посвещаване в масонство. Не успявам изцяло да схвана логиката на ритуала, но най- учудващото е, че на него всъщност не се раздават дипломи. После разбираме, че те ще бъдат неофициално раздадени в колежа. Очевидно тук по- важен е самият ритуал. Традициите са нещо, което строго се спазва в Оксфорд. Всъщност от всякъде тук лъха на традиции и това не е учудващо, предвид факта, че се намираме в Добрата Стара Англия- страната на традициите, а Оксфордският университет съществува от преди около 900 години.
След като ритуалът приключва, се връщаме в колежа Свети Антоний, където сме поканени на официален обяд. Посрещат ни с чаша шампанско пред входа, след което започва храненето на шведска маса. Не сдържаме смеха си, когато служителка от университета по време на обяда подава на брат ми дипломата. Очевидно този момент е извън ритуала и наистина маловажен тук. Самата диплома също има странен за нас вид- прилича повече на грамота, която можеш да си окачиш в рамка. След като официалната част приключва, се прибираме в хотела, за да се преоблечем и да отпочинем, след което отново тръгваме на обиколка из града. Налага се да отидем до магазина, откъдето е взета под наем официалната тога на брат ми, за да я върнем и след това да продължим нататък. Преминаваме пътьом през обширния парк на Christchurch college, по ливадите около който пасат крави. Като истински гид Добо ни обяснява, че животните също, както и земята, принадлежат на съответния колеж. За съжаление, когато приключваме със задълженията, колежите и църквите отново всички са затворени за посетители и единствената забележителност, която можем да посетим в този час, са пъбовете. Не ни остава нищо друго, освен да се отдадем на почивката и удоволствието от добрата храна и питиета. Първо пием коктейл Pimm’s с много плодове, а след това се преместваме в друг пъб, както правят англичаните в петък и събота, където вечеряме със семейството на Невена, заедно с която брат ми прекара студетските си години в Англия.
Ден трети
За втори ден закусвам в хотела с пълна английска закуска, включваща бекон, яйца на очи, наденичка, стар фасул, печен домат и пържени гъби- комбинация, която би ужасила голяма част от континтенталните европейци, особено когато се поднася на закуска. На мен обаче ми харесва, въпреки чувството за вина заради многото погълнати калории, което винаги се прокрадва, за да ми развали настроението от хубавата храна. Този ден брат ми ни е подготвил екскурзия до селището Woodstoc, в непосредствена близост до което се намира имението на рода Чърчил- дукове на Марлборо. Дворецът на фамилията, наречен Blenheim palace, е построен през 1705 година от първия дук Чърчил, с помощта на кралица Ана.
Построен и пищно украсен в бароков стил, той представлява прекрасно запазена реликва от миналото, която и в момента функционира освен като музей и като дом на съвременния 11-ти дук. Около двореца, както е подобаващо, се простира обширна и изключително добре поддържана градина с райграс, чемшири, екзотични дървета и рози, и обширни ливади, по които пасат овчици. Да не пропускаме и езерото, което също е част от имението. Въщност това, което виждам, напълно съвпада с представата ми за едно аристократично имение в Англия.
Преди да влезем вътре, преминаваме покрай събор на ретро автоклуб със стари американски коли от различни епохи, което е допълнителна екстра към нашата разходка.
Тъй като пристигаме рано и дворецът все още е затворен, първо разглеждаме музея, където е разказана историята на първия Дук Чърчил, живял през 18 век и се проявил като пълководец в битка срещу френския крал Луи ХІV, както и на Уинстън Чърчил, небезизвестният премиер на Великобритания по време на Втората световна война, доживял напук на всички противници на тютюна, с пура в ръка, до 90 години. След като приключваме разлеждането на музейната експозиция, влизаме в двореца. Вече съм била в много подобни дворци и макар че продължава да ми бъде приятно, считам, че нищо не може да ме изненада. Както и в други подобни замъци, пищно украсените барокови стаи са подредени с мебели от различни епохи, лични вещи на дуковете и картини. Това, което обаче най- много успява да ме очарова в този дворец, е огромната зала с библиотека и орган, за който на табелките пише, че е най- големият в частно имение в Англия. Тъй като снимането вътре в сградата е забранено, за съжаление не мога да представя визуално онова, което виждаме в двореца. Продължаваме обиколката си в градините. Посещаваме градината с розите- много характерна за английските имения и паркове, наслаждаваме се на изключително зелената и мека трева, подрязаните чемшири и фонтаните.
Преди да отидем до езерото, посещаваме водопада, който изглежда да е естествен, въпреки че е невероятно да си представиш, че в тази равнинна местност е възможно да има водопад.
Продължаваме покрай езерото и приключваме нашата разходка отново около двореца, след което се отправяме към градчето Woodstock. Това е едно малко и много китно градче със старинна английска архитектура и много цветя.
 |
 |
След кратката разходка в него хващаме автобуса обратно към Оксфорд и когато пристигаме, сядаме да обядваме и в духа на английската култура си поръчваме типичното английско неделно говеждо печено. Похапваме обилно, след което продължаваме с разходка из Оксфорд и посещение на колежи. Брат ми, като член на университетската общност, има право на безплатно посещение, заедно своите гости. Започваме с Trinity. Това е колежът, в който според своята лично сътворена история твърди, че е учил Великият Гетсби.
 |
 |
Старинните сгради ,с типичния архитекурен стил от Средновековието, внушават респект, но прекрасната градина с изключително добре поддържана зелена трева- това е нещото, което прави особено впечатление.
Колежът има собствен параклис, който посещаваме и посядаме, за да усетим атмосферата му. Правим втори неуспешен опит да посетим Christchurch. Този път, може би поради факта, че е неделя, вътре е пълно с деца от езикови училища, за които особена атракция е да видят столовата на Хари Потър. Отново оставяме тази атракция за някой от следващите дни и през парка около колежа влизаме в съседния Merton.
Това е един от най- старите колежи в Оксфорд с изцяло запазена стара архитектура, без нови пристройки, каквито има в почти всички останали колежи. Старинните каменните сгради на колежа навяват усещане за аскетична строгост, която някак странно си противоречи със свободния дух на съвременната студентска общност. В двора на колежа наблюдаваме двама студенти, които играят крокет, минаваме покрай дървото, под което е преподавал Толкин и което го е вдъхновило за образа на говорещите дървета във Властелина на пръстените, сядаме на една пейка, на която са изписани имена на покойни професори и сякаш се потапяме в атмосферата на академизма, витаещ наоколо от векове наред.
След като излизаме от колежа през една особена метална врата, през която може да се премине само един по един, отново се отправяме към парка. Движим се покрай канал, където опитни и неопитни водачи се опитват да направляват плоскодънни лодки с дълги пръти, и се отправяме към Темза.
Гъските и лебедите, които свободно обикалят наоколо, вече не ни правят толкова силно впечатление като предишния път, когато посетихме Англия, но представляват прекрасно допълнение към картината на спокойно течащата река и живописните сгради наоколо. Облачното небе над зелените поляни и старинните сгради правят пейзажа почти нереален- като във филм по произведение от английската класика.
Прибираме се в хотела за кратък отдих, след което излизаме на вечеря. Слънцето е паднало ниско на хоризонта и всички кули в града са облени в златисти тонове и ясно се открояват на фона на останалата част от сградите, потъващи във вечерния мрак. Забелязвам това и брат ми обяснява, че именно поради тази особеност наричат Оксфорд „Градът на замечтаните кули”.
 |
 |
Гледката е наистина фантастична и не пропускам да я запечатам в снимки, след което продължаваме към центъра на града. Тъй като днес е денят на английските традиционни ястия, на вечеря си поръчвам Fish and chips, въпреки угризенията на съвестта. Добре, все пак, че до хотела ни има достатъчно път, за да смелим калоричната храна, която сме погълнали.
Ден четвърти
Проблемът с багажа на брат ми изглежда неразрешим и той започва да се изнервя. Оказва се, че куриерските услуги в Англия са безумно скъпи. В този момент аз и майка запазваме самообладание и започваме да звъним на близки и приятели, живеещи в Англия и решението идва в лицето на леля Донка- роднина и приятелка, която предлага да приеме багажа на брат ми на съхранение, след което да го изпрати по куриер, който доставя пратки за България на много по– ниски цени от тези на стандартните английски куриерски фирми. За целта обаче се налага брат ми да отиде до Лондон, а ние с майка ми да останем сами през деня. Решаваме да спазим първоначалната програма и да отидем до Stratford upon Avon- родното място на Шекспир. Тръгваме от гарата с лек фалстарт. Оказва се, че въпреки че тръгваме уж навреме, сме на перона в последния момент, при което ме обхваща традиционната паника. Разбираме, че влакът ще тръгне от трети коловоз и уж следейки стрелките, хуквам към надлеза, преминавам на отсрещната страна на гарата и се мятам на първия срещнат влак. Майка ми обаче този път запазва самообладание и се сеща да пита за къде е въпросният влак. Оказва се, че той тръгва в съвсем друга посока и в последния момент, преди тръгването му, успявам да скоча на перона. Докато се суетим, чуваме, че влакът, на който трябва да се качим ,ще тръгва, и го виждаме на коловоз, който се намира точно на срещуположната страната на гарата. Хукваме обратно към надлеза и с финален спринт успяваме да го уловим в последния момент. След това приключение нещата тръгват по- спокойно. Прекачването, от което най- много се притесняваме, преминава без проблеми. Мястото, където трябва да се прекачим ,се нарича Бъмбари, което майка ми веднага побългарява, прекръщавайки го в запомнящото се „бръмбари“. Слизаме на гарата на Стратфорд и по табелите безпогрешно достигаме родната къща на Шекспир.
В къщата освен стандартната мултимедийна и екскурзоводска беседа има и актьори, които разиграват откъси от пиеси на великия драматург и създават неповторима атмосфера.
Билетът включва още две къщи, свързани с живота на Шекспир. Докато ги търсим, тръгваме в различна посока, но благодарение на любезни англичани, които ни обясняват и чертаят карта върху бяло листче, в крайна сметка ги откриваме и успяваме да ги посетим. Останалите къщи, превърнати в музеи, са на дъщерята на драматурга Сузана и на неговата внучка.Втората е с прекрасна цветна градина,която с удоволствие разглеждаме,а освен това научаваме,че близо до нея е бил последният дом на великия майстор на перото.
Цялото градче е запазило архитектурния си облик и носи неповторимата атмосфера на шекспировото време.
Не успяваме да отидем до църквата, където е погребан големият творец, защото времето ни притиска неумолимо, а и решаваме, че предпочитаме да видим обектите, свързани с живота, а не със смъртта на великия автор, защото, както самият той е казал, тленните останки на човека са „под ведомството на негово благородие Червея“, а истински непреходен и достоен за поклонение е неговият безсмъртен дух, запазен в творбите му и витаещ сякаш наоколо, в целия този старинен град.
Връщането ни до Оксфорд преминава безпроблемно, въпреки че поради възникнала очевидно техническа повреда, светлинните табла на влака са зациклили на един и същи текст и не показват спирките и направлението. Налага се да питаме кондуктора, но въпреки старанието, което полагам, произнасям междинната ни спирка с побългареното й име „Бръмбари“, което трайно се е вклинило в съзнанието ми. Слава богу, човекът не знае български, разбира ме, въпреки грешката, и успява да ни упъти. Прибираме се в Оксфорд, купуваме по един дюнер, каквито могат да се намерят на всяка крачка не само в България и веднага се запътваме към хотела. Брат ми вече ни чака, завършил успешно мисията си по транспортиране на багаж, и с по чаша българско вино приключваме деня.
Ден пети
Това е последният ни ден от посещението ни в Обединеното кралство, но искрено се надяваме да не е последното за този живот, защото сме убедени, че в Добрата Стара Англия има още много места, които човек си струва да види. В този ден целта ни е да видим останалите важни забележителности на Оксфорд, които досега, по една или друга причина, не успяхме да посетим. Първата от тях е църквата Света Дева Мария, която в момента е в ремонт, но откритата тераса на кулата , от която се вижда градът, е отворена за посетители. Достъпът се осъществява по метално скеле донякъде, а оттам нагоре- по тясна и клаустрофобична вита стълба, по каквито вече за кой ли път се заричам да не се катеря. Както винаги, след проклятията, които отправям, качвайки се по подобни съоръжения, гледката оправдава дискомфорта от изкачването. Обикаляйки терасата, виждаме града във всички посоки. Над целия средновековен пейзаж се открояват многобройните кули, всяка от които, както ни обяснява Добо, принадежи на различен колеж.
Оловносивото небе в този ден не може да ни попречи да усетим насладата от панорамата, защото все пак сме в Англия, където времето е, както казва брат ми „шизофренично“ и където, ако в момента времето не ти харесва, трябва просто да изчакаш няколко минути. Точно в този, последен за нас ден в Обединетото Кралство, времето е решило да покаже тази своя особеност и непрекъснато се налага да изваждаме и прибираме чадърите си.
Докато вървим към следващия колеж влизаме в най- голямата книжарни;а, която някога сме виждали и това всъщност е нормално, защото според брат ми, това всъщност е най- голямата книжарница в Европа.
Следващата спирка от нашата програма е колежът Магдалин, с обширен парк, в който свободно се движат и пасат елени. Добо ни разказва, че всеки от преподавателите си има личен елен в парка на колежа. На портала ни посрещат студенти- портиери, налагащи ни строг пропускателен режим- брат ми може да влезе само с една от нас. Веднага решаваме, че ще спазим правилото, без да губим възможността да се възползваме от безплатната карта на брат ми, като влизаме в колежа на смени. Докато изпълняваме тази церемония, дъждът се усилва. Освен това паркът се оказва ограден с огради и недостъпен за външни лица, поради което виждаме еленчетата само отдалеч.
Другото нещо, което ми прави впечатление обаче е прекрасният вътрешен двор, ограден от основната сграда на колежа, по четирите края на който са насадени бели хортензии, придаващи особено очарование на мястото.
След като приключваме и с това посещение, за кратко се отдаваме на шопинг, но правим това бързо и стегнато, за да ни остане време най- после да посетим Christchurch. Пристигаме там малко преди 14 часа и влизаме в двора на колежа.
Главната зала на колежа, в която е сниман филмът „Хари Потър”, се използва от студентите и преподавателите като столова и отваря за посетители след 14,30 часа, когато приключва обядът. По тази причина решаваме да влезем първо в едноименната катедрала, която представлява част от самия колеж. Катедралата Christchurch се намира в главния двор на колежа и представлява внушителен храм, построен в готически стил, с характерните за готиката прекрасни цветни витражи. Друга забележителност в този колеж е кулата над главната врата на колежа, наречана Том, построена от известния архитект Кристъфър Рен през 1681 г. , в която се намира една от най- големите камбани в Англия. Всяка вечер в 21,05 часа камбаната, наречена Големият Том, бие сто и един пъти. Тази традиция е останала от времето, когато в колежа е имало само 101 студенти, на които е било забранено да излизат след биенето на камбаната. Докато разглеждаме катедралата и кулата, Главната зала вече е отворена. Преминаваме по стълбището, което от филма Хари Потър разпознаваме като стълбището на Грифиндор,
Влизаме в главната зала, която е обект на най- голям туристически интерес в целия Оксфорд. Очевидно феновете на книгите за Хари Потър се стичат тук от цял свят, още повече че сега е времето на езиковите ваканции в Англия. Преминаваме през залата, вливайки се в колоната от туристи, и едва успяваме да направим някоя друга снимка, без някой да се препречи пред обектива.
По стените са окачени портрети на преподаватели в колежа, като специално намираме портрета на автора на” Алиса в страната на чудесата”, Луис Карол ,и преди да ме е съборила тълпата от туристи, успявам да снимам майка си пред него.
Накрая преминаваме през градината, и правим последни фотоси пред езерцето с лилии.
Това е последният обект от разходката ни из Оксфорд. Връщаме се в хотела, поръчваме такси и с помощта на любезния шофьор от индийски произход /между другото всички шофьори на таксита в Оксфорд са индийци или поне изглеждат като индийци/, успяваме да стигнем навреме до автогарата, откъето тръгва автобусът ни към летището.
И този път потегляме удовлетворени, че за краткия си престой на Острова успяхме да видим нови и различни места, да се насладим на атмосферата, която цари в старинния и същевременно така млад Оксфорд, да се убедим лично в това, що е то английски климат, и да се докоснем до традициите, които все още са част от живота в Добрата Стара Англия.
