ДВЕ ИМПЕРСКИ СТОЛИЦИ
И ОЩЕ МНОГО КРАСИВИ МЕСТА В ПОРТУГАЛИЯ и ИСПАНИЯ
ЧАСТ ВТОРА
ДЕН ТРЕТИ
КАШКАЙШ, СИНТРА И ОБИДУШ
Ставаме много рано сутринта, защото сме си определили час за тръгване в 7,30, за да успеем да видим градчето Кашкайш и да бъдем в Синтра веднага след отварянето на двореца Пена в 9,30 ч., а и защото трябва да имаме достатъчно време да изпълним програмата си и пропътуваме около 300 километра до Томар, където ще нощуваме вечерта.Задръстванията в Лисабон малко ни забавят, но твърдо сме решени да изпълним програмата и не се отклоняваме от първоначално определения план. Пристигаме в Кашкайш, преди магазините да са отворили. Работят само някои кафенета, плажът е пуст и няма много хора наоколо, което ни позволява съвсем спокойно да разгледаме и да снимаме красивите сгради в крайбрежния град. Кашкайш е едно романтично място на брега на Атлантическия океан, лятна резиденция на португалските крале, а по- късно на президентите,както и вилна зона за заможни люде. Запазената крепост, красивите къщи, палмите и дъхът на океан придават особена романтика на мястото, но ,за съжаление, нямаме време да останем повече и да се насладим на пейзажа, нито да посещаваме туристически обекти. Задоволяваме се с кратко сядане на пейка за по цигара и няколко снимки наоколо, след което се мятаме на колата и продължаваме нататък.
По пътя не издържаме на изкушението и спираме на каменистия бряг, за да зърнем още веднъж океана.
Съвсем наблизо тук се на Cabo da Roca, най- западната точка на Европейския континент, но тъй като достигането до нея би ни забавило още, продължаваме директно към Синтра. Пейзажът от морски, изведнъж става подчертано планински. Когато достигаме града, разбираме, че трябва да пропътуваме още няколко километра, за да достигнем до двореца Пена, най- популярният туристически обект тук. Пътчето нагоре е стръмно и тясно и даже на моменти се чудим дали сме хванали верния път, но нашата навигация и google.maps са единодушни, че именно това е пътят към нашата цел. Стигаме пред двореца с половин час закъснение, но поне не се налага да се нареждаме на опашка за билети, защото сме си ги купили предварително по интернет. Когато влизаме вътре, забелязваме опашка, която веднага разбираме, че чака за автобус, който разхожда туристите из огромната градина на двореца, но ние решаваме да тръгнем пеша и да влезем първо в двореца, който според картата, която взимаме на място, не е много далеч, а след това, ако остане време, да се разходим из парка. Впоследствие разбираме, че сме взели изключително правилно решение. Дворецът Пена е като изваден от страниците на някое илюстровано издание на Приказки на Шехерезада. С богато орнаментираните си фасади в различни ярки цветове, кацнал на висок хълм над града, и отдалеч и отблизо той представлява приятна гледка за очите, особено за тези като мен, които и досега обичат приказки за красиви принцеси, смели принцове и вълшебници, които могат да строят дворци с един замах на магическите си пръчки.
Е, тук строителството не е станало от някой вълшебник, а от германския архитект Лудвиг фон Ешвеге по заповед на португалският крал Фердинанд ІІ Сакскобурготски през 40-те години на 19-ти век. На това място е имало манастир на ордена на Св. Йероним от 16-ти век, разрушен от земетресението в Лисабон от 1753 г., който е частично възстановен и използван като основа за строителството на двореца.Стилово Пена представлява странна смесица от готика, барок, арабски стил, манюелин и какво ли не още, която за някой професионалист може би е върха на кича, но лично на мен ми харесва, а високото място, на което е разположен ,дава възможност да се насладиш на пейзажа наоколо, да хвърлиш взор към мавърската крепост на съседния хълм и към града ниско долу.
Докато разглеждаме фасадите отвън, катерим се за снимки по кулите и разглеждаме пейзажа, пред входа на двореца се е образувала опашка, каквато преди не видяхме, и се налага да чакаме около 15 минути, за да влезем вътре.
Повечето от интериорите са характерни за времето, когато са използвани, а именно през ХІХ век, но има връщане към арабската традиция с цветните фаянсови плочки по стените и стила манюелин.
Има няколко стаи, които са пищно обзаведени и интересни като интериор, но като цяло единодушното мнение на мен и моите спътници е, че дворецът е по- красив отвън, отколкото отвътре. Когато излизаме от замъка, установяваме, че времето е доста напреднало и ,за съжаление, няма да имаме време да разгледаме градината, която е огромна и със сигурност много красива, с богата и екзотична растителност, в което имахме възможност да се убедим от кратката разходка, която направихме до двореца и красивите гледки отвисоко. Ние обаче имаме само половин ден в Синтра и още един обект, който задължително искаме да посетим, и това е дворецът Кинта да Регалейра, от който съм изключително заинтригувана от прочетеното предварително в интернет. Когато излизаме от двореца Пена, установявам, че идването ни навреме е било изключително важно, защото опашката, която се е образувала, вече предполага чакане с часове, а предварително закупените билети тук не дават никакво предимство.
Паркирането около Кинта Регалейра се оказва невъзможно и се налага доста да обикаляме по тесните и стръмни улички с риск да се сдобием с някоя драскотина върху колата. В този момент започвам да благославям факта, че сме с малка кола, защото пътуването из Синтра се оказва доста голямо приключение. В крайна сметка паркираме на един доста отдалечен паркинг и се налага да вървим пеша, но пък за сметка на това преминаваме през центъра на града и успяваме да направим снимки.
В центъра на градчето се намира Националният дворец. Има табели, сочещи към още няколко дворци, а и като цяло градчето е много живописно и ми се иска да имахме поне един цял ден и една нощ тук, но уви, времето отново ни притиска. Достигаме целта си доста запъхтени от бързото вървене по стръмната улица и веднага се отправяме към касата, където, слава богу, няма опашка. Този обект е по- малко посещаван от предишния, въпреки че лично според мен е не по- малко интересен. Дворецът не е кралски, нито е стар. Построен е в началото на ХХ век, но идеята му очевидно е била да наподобява средновековен замък. Тук, в Синтра, очевидно не само кралете са давали воля на своето въображение и желание да се върнат назад във времето. Собственик на Кинта де Регалйра е милионерът Антонио Монтейро, а архитектът, който го е сътворил , е италианецът Луиджи Манини.
Най- популярното място в него се намира в градината и се нарича „Кладенец на посвещението“. Решаваме да се отправим първо към него, а след това да разгледаме останалите части на градината и двореца и тръгваме по пътеката, следвайки табелите, но не можем да устоим на изкушението да спираме и да снимаме някои от най- интересните места по пътя си.
Изкчваме се все по- нагоре и нагоре и в един момент установяваме, че вече няма табели, вървим по някакви пътеки и не достигаме доникъде. Започваме да си мислим даже, че това е част от мистиката, която е искал да внуши собственикът, но когато достигаме най- високото място, установяваме, че просто сме се отклонили и вероятно сме пропуснали кладенеца. Връщаме се, за малко отново да го пропуснем, тъй като погледнат отвън, той изглежда просто като един голям, покрит с мъх камък, и ако предварително не е информиран, човек изобщо не може да си представи какво го очаква, когато проникне вътре.
Асоциацията с кръговете на Ада е доста натрапчива, но цялата символика, свързана с масонски и тамплиерски символи, вероятно е достъпна само за посветените, каквито ние определено не сме. Дилиян настоява да слезем надолу по витото стълбище до последния кръг на ада, но аз предпочитам да си спестя това приключение и отказвам категорично. Едва по- късно, четейки статии в интернет, разбирам, че долу има подземен тунел, който отвежда на друго място в градината и малко ме хваща яд, че това ми е убягнало при предварителните ми проучвания. Продължаваме разходката си из градината, сградите , които са една от друга по- красиви, богато орнаментирани и хармониращи с природата наоколо.
Накрая влизаме в двореца, който не ме впечатлява особено отвътре, в сравнение с изгледа му отвън. Последното нещо, което правим в Синтра, е да опитаме известната португалска сардина, след което се мятаме на колата, за да продължим напред.
За този ден имаме предвиден още един обект за посещение, преди да достигнем крайната си цел- град Томар, и това е градчето Обидуш, с неговия добре запазен средновековен облик. Влизаме през една от градските порти и тръгваме по тесните каменни улички, между боядисаните в бяло и украсени с цветя едноетажни къщи.
Всъщност градчето е изключително комерсиализирано и е превърнато в една голяма сергия, но въпреки това е приятно и красиво. Преминаваме покрай няколко красиви църкви и достигаме най- високото място, където могат да се видят доста добре запазените останки от замъка от ХІІ век.
Въпреки че гледката се загрозява от някакви полуразрушени или полуизградени бунгала, на които, според мен, изобщо не им е мястото там, все пак намираме ъгъл, от който се вижда само крепостта, и с учудване забелязваме, че и тук цивилизацията е сложила своя отпечатък и на централния прозорец е поставена дограма, която със сигурност не е от Средновековието. На връщане не пропускаме да пробваме широко предлагания местен специалитет- вишнев ликьор, подобен на нашата вишновка, който се сервира в шоколадови чашки.
Отправяме се към Томар, където сме предвидили да нощуваме тази вечер, но пътьом преминаваме по магистрала, където tall таксите се събират само по електронен път, а ние нямаме елетронно устройство, с каквото са снабдени всички португалски коли. Когато се настаняваме, питаме хазяина как можем да се справим с проблема, но той само вдига рамене и успява да обясни, че с плащането на тези такси се занимават пощите, и да ни обясни къде се намира пощенският офис в града.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
ТОМАР, ФАТИМА
Още със ставането сутринта забелязваме, че е завалял дъжд, който все повече се усилва и заплашва да провали програмата ни за днес. Първата работа, която трябва да свършим, е да отидем до пощенския офис, за да проучим как трябва да се справим с tall таксите, при положение, че сме чужденци и нямаме електронно устройство, и колата ни също е с чужда регистрация, наета от Испания, и не е снабдена с такова. Един от служителите говори английски и успяваме да схванем, че за подобни случаи са предвидени предплатени карти, при които въвеждаш номера на колата и някакъв код, написан върху картата, и го изпращаш като SMS, след което трябва да получиш потвърждение. Ние чинно изпълняваме инструкциите, които ни дават в устен и писмен вид, но потвърждение така и не получаваме, телефонът за помощ при работа със системата не работи, не отговарят на мейли, а пощенските служители вдигат рамене и заявяват, че те само продават картите, а не осъществяват поддръжката на системата. В такива моменти винаги се заричам да не критикувам прекалено строго българските институции. Така започваме деня си с проблеми, а дъждът, сякаш в унисон с кривото ни настроение, не спира да вали. Това обаче не е причина да не започнем изпълнението на днешната си програма, която днес е посветена на религиозни обекти.
Качваме се на хълма, където е разположен тамплиерският манастир в Томар. Каменната сграда, оградена с крепостни стени, в мрачното време, в което я достигаме, изглежда още по- мистична, което хармонизира с усещането за мистика, което ми навява всяко докосване до тамплиерския орден и неговите тайни.
Влизаме в манастира и започваме обиколките си. През ХІІ век на това място биват основани манастир и крепост на тамплиерския орден, около които възниква и градът , който изиграва съществена роля по време на набезите на арабското нашествие. По- късно, от 1426 до 1453 година, по заповед на Принц Хенри, губарнатор и администратор на Ордена на Христос, е построен манастирът в настоящия му вид. Орденът на Христос се явява по същество наследник на тамплиерския орден, тъй като в Португалия тамплиерите не са подложени на гонения по причина, че самият крал Дениш, управлявал по времето на гоненията на тамплиерите, е принадлежал към техния орден. Орденът на Христос наследява както традициите и имуществото, така и символите на тамприерите, най- известен от които е тамплиерският кръст, който неизменно присъства като символика в самата архитектура на манастира.
По времето на крал Мануел І Щастливия /1495-1521/ и Жоао ІІ /1521-1557/ манастирът е разширен и трансформиран. Най- голямо впечатление ми прави църквата, в която е запазена ротонда, изградена още през 12–ти век в старата тамплиерска традиция, а в началото на 16–ги век е построена останалата й част в стил манюелин.
Особен интерес в архитектурата на манастира представляват и фасадните елементи на сградите на манастира, също в стил манюелин, които придават особено очарование на основния сивокаменен градеж.
Дъждът не спира да вали, но ние не губим надежда, че времето ще се оправи и се отправяме към следващия си обект- град Фатима, който става известен с това, че на 13.05.1917 г. Света Богородица се явила на 3 местни деца и предрекла чудо, което впоследствие било видяно от всички. Оттогава мястото се счита за изключително свято и събира поклонници не само от Португалия, а и от целия католически свят. Дъждът не само не спира, но се усилва и аз си давам сметка, че за втори път съм на място, където се е явявала Богородица, след Меджугорие в Босна, и за втори път вали проливен дъжд. Какво ли иска да ми каже Божията майка? Вероятно с нещо съм я разгневила?! Оставям размишленията за по- късно и си обещавам да запаля една свещ на Светата Дева, когато се върнем в България, и с бърза крачка преминаваме през огромния площад покрай статуята на Исус, заемаща централно място в него, и достигаме църквата Света Богородица от Фатима. Влизаме вътре и притихваме за малко, но след проливния дъжд сме доста мокри и не смеем даже да седнем. Въпреки дъжда, не липсват поклонници, но основната част от тях са събрани в един параклис извън църквата, където е самото място на явяването на Божията майка, и в огромната зала в началото на площада, където се провеждат проповеди. В самата църква е сравнително спокойно и правим няколко снимки с телефоните си, защото Дилиян категорично се е отказал да носи фотоапарата си в този дъжд, като внимаваме да не нарушаваме молитвите на хората, които са дошли тук да се поконят на Девата и нейния божествен син. Излизаме навън и забелязвам, че дъждът леко е намалял, така че малко по- спокойно можем да се огледаме наоколо. На мястото, където се палят свещи, освен обикновени восъчни свещи, има такива, във формата на човешки органи, които хората, копнеещи изцеление, поставят там. Тъй като отдолу, където падат свещите, се е разгоряла истинска клада, е много трудно да запалиш свещ, без да се изгориш, а поставените там восъчни ръце и крака горят и падат. След дълги усилия в мокрия и ветровит ден и аз успявам да запаля една свещ за здраве и странно, но напрежението от лошия ден някак ми преминава и духът ми се успокоява. В този момент виждам по площада двама души с дъждобрани да пълзят на колене по дългата пътека през площада до статуята на Исус, което дълбоко ме развълнува. На какво ли не е способен човек, когато търси изцеление?! Докато вървим обратно към паркинга, където е спряна колата ни, дъждът отново се усилва и това окончателно решава дилемата дали да продължим към следващия обект, планиран за днес- манастирът в Баталя, или да се отправим директно към Порто, където е крайната точка на днешния ни маршрут. После, гледайки снимки от Баталя, малко съжалявам за това си решение, но и умората от няколкодневната изключително наситена програма явно си казва думата. Пристигаме в Порто доста по- рано от предвиденото, но се оказва възможно да се настаним в апартамента, който сме резервирали. Квартирата ни се намира сравнително далеч от центъра на града, но има удобен градски транспорт и е в тих и уютен квартал, където от пръв поглед се вижда, че живеят хора от средната класа, има и доста красиви еднофамилни къщи. Ние сме в малко блокче със закрит паркинг, където ще пренощува колата ни, а самият апартамент е просторен и добре обзаведен, което веднага подобрява настроението ни, а вечерята в близкия ресторант с типична португалска кухня съвсем ни ободрява. Денят е празничен за нас- 24-ти май, а в компанията имаме две учителки, които са купили една бутилка Порто, за да почерпят за празника, и тъй като след вечерята вече сме ободрени и усмихнати, приключваме този дъждовен ден с по чаша Порто в ръка, както се полага за мястото, където се намираме.
ДЕН ПЕТИ
ПОРТО
Въпреки временното спиране на дъжда предишната вечер и по- благоприятните прогнози, когато ставаме, установяваме, че отново вали, вече ситно и кротко, така, сякаш ще продължи да вали цяла седмица. Решаваме обаче това да не разваля настроението ни в този ден, в който предстои да видим вторият по големина, но както твърдят, първи по красота град в Португалия- Порто. Градът е разположен на десния бряг на река Доро, на самото устие на реката към Атлантическия океан. Поради разположението си, Порто е изключително важен търговски център от дълбока древност, а поради благоприятния климат и наносите на реката, районът е известен с производството на грозде и световноизвестното, уникално по своята технология на производство, вино Porto. Първото селище, което възниква тук, е елинска колония под името Кале, в превод красив, на другия бряг на реката, където сега е разположен град Вила Нова де Гая. По- късно, през І век преди Христа, римляните създават град и на десния бряг, който още тогава наричат Порту /пристанище/. Впоследствие градът е завладян от вестготите, а през 1716 година целият Иберийски полуостров пада под властта на маврите. През 1868 година избухва въстание, предвождано от местния вестгот Юмар Переш, който успява да отвоюва независимост, продължила повече от един век, като нарича своето графство Портукале, което име бива възприето по- късно от Алфонсо Енрикеш, който през 1143 г. се провъзгасява за първи крал на Португалия.
Придвижваме се от нашия тих квартал до централния площад Либердаде и се отправяме към кулата Торес душ Клерикош, построена по проект на италианския архитект Назони, която е една от основните забележителности на Порто.
Този път решаваме да си спестим катеренето по стръмното стълбище до върха на кулата, каквито атракции обикновено не пропускаме, но в днешното дъждовно време гледката отгоре няма да е пълноценна. Вместо това се отправяме към катедралата с автобус. Движението е ужасяващо, пъплим със скоростта на мравка и си мисля, че ако бяхме тръгнали пеша, вероятно щяхме да стигнем по- бързо. Най- после успяваме да достигнем хълма, на който са катедралният храм и намиращият се непосредствено до него епископски дворец. Двата олтара в църквата също са дело на Назони, като основният е позлатен, а в ляво до него се намира по- малък олтар от чисто сребро, и двата богато орнаментирани и много красиви.
Интересен факт е, че по време на френското нашествие в Португалия сребърният олтар е останал непокътнат, защото е бил покрит с гипс, за да не бъде забелязан от завоевателите, грабещи и претопяващи всички скъпоценни метали от превзетите градове. Излизайки от катедралата, се наслаждаваме отвисоко на гледката , която се открива към реката, и не пропускаме да се снимаме до стълба, който в миналото се използвал както за място на славата, така и на позора. Аз лично, правейки си снимка, предпочитам да смятам, че съм се снимала до стълба на славата.
Следващата ни спирка вече е долу, до реката, където се намира паметникът на Хенрих Мореплавателя, който е роден тук, в една къща близо до паметника, наречена Къщата на Инфанта, сега превърната в музей.
Тук се намира и така наречената Златна църква Свети Франциск, собственост на Францисканския орден, в която държа да влезем, въпреки че се заплаща такса, което винаги ме е дразнело в божи храм, защото предварителните ми проучвания показват, че вътре има какво да се види. Това се оказва самата истина, но за съжаление, освен че има такса, вътре и снимането е забранено. Понечвам да открадна няколко кадъра за читателите на пътеписите си с телефона на някой от позлатените олтари, изваяни от различни майстори и един от друг по- великолепни, защото виждам, че и други туристи го правят, даже и с по- големи фотоапарати, но веднага срещам възмутени погледи и възклицания и засрамено прибирам телефона. По принцип мразя да нарушавам правилата, но подозирам, че причината за забраната на снимките тук е не да не се осквернява самият храм, а да се продават картичките и проспектите, които се предлагат на входа на църквата, което не ми се струва твърде богоугодно. Непосредствено до църквата се намира Дворецът на борсата, който също е превърнат в музей, но нямаме достатъчно време да го посетим, защото искаме да разгледаме и Ривейрата, крайбрежната улица на Порто, да минем отсреща по моста Луиш Първи, конструиран през 1886 г. от ученика на Айфел- белгиецът Теофило Сейриг, да хапнем в някой от ресторантите от другия бряг на реката и да пристигнем навреме за дегустацията на вината Порто, в която ще се включим заедно с групата на Любо Братоев, екскурзоводът, за който вече стана дума в разказа ми за Лисабон. Въпреки че все още вали, тръгваме да изпълняваме този план и едва устояваме на изкушението още преди да достигнем моста, да седнем в някое от многобройните заведения, от които се разнасят вкусни миризми, но сме инфирмирани, че гледката от другия бряг, където е градчето Вила Нова де Гая, към Порто е невероятна и е по- добре да преминем от другата страна на реката. Докато вървим по рибейрата, с удоволствие гледаме облицованите с фаянсови плочки цветни фасади на къщите, характерни за цяла Португалия, но тук, в Порто, като че ли особено застъпени като архитектурна особеност. Преминаваме по долното ниво на моста, дълго 194 метра, а над нас е горното му ниво, дълго 372 метра.
Изрично сме предупредени, че не трябва да се качваме на горното ниво, защото ще изгубим много време, а единственият ден, който имаме в този град, не позволява подобно разточителство. До горното ниво на моста може да се стигне и с лифт някъде от Вила Нова де Гая, което вероятно би било интересна атракция, защото би дала възможност да погледнеш отвисоко и да се насладиш на красивия ,амфитеатрално разположен над реката Порто отсреща. Ние решаваме, че ще съчетаем храната с гледката и сядаме в един ресторант на крайбрежната улица с прекрасна гледка към Порто.
На преден план е Рибейрата с красивите си, подредени една до друга къщи с разноцветни фасади. Отляво, малко по- горе, е църквата Св. Франциск с Двореца на борсата, отдясно на- високо е кацнала Катедралата с епископския дворец, а още по- високо напред се вижда кулатата на Църквата на свещениците /Торе дош Клерикуш/, която беше нашият първи обект днес и сега имаме възможност визуално да ги обходим отново, докато хапваме по някое от типичните тук ястия: зеленчукова супа, риба или францескини /в превод французойки/, представляващи нещо като сандвич, но богато гарниран с месо и колбаси , разтопено сирене и полят с вкусен сос на доматена основа. Не успяваме да намерим в менюто другото характерно ястие- боб с шкембе, което със сигурност би се понравило на българския вкус. Тъй като кухнята и сервитьорът никак не бързат, едва не пропускаме началния час на дегустацията, която ще направим в една от известните винарни Calem. Известните винарни се намират всъщност не в самото Порто, а във Вила Нова де Гая, а гроздето се добива нагоре по реката, така че местните от левия бряг се шегуват, че виното Порто няма нищо общо с град Порто. Пристигаме навреме, за да изслушаме интересния разказ на Любо, подпомогнат от мултимедийни визуализации в музея на винарната. Както е известно, вината Порто, наричани още Портвайн, са сладки и се ползват преди всичко за дижестив или аперитив. Причината да останат сладки е, че още в началото на ферментационния период, два- три дни след като са заложени джибрите, ферментацията се пресича чрез наливане на високоалкохолен дестилат. Впоследствие, взависимост от сорта грозде вината стават бели или червени, а отскоро има и розе, а взависимост от времето на престояване в големите и малките дъбови бъчви, се делят на подвидове.
След пространната и интересна беседа ни канят да опитаме по чаша бяло и червено Порто. Лично на мен портвайна няма да ми стане любимо вино, защото е прекалено сладко за моя вкус, но тук, на мястото, където то се произвежда, го опитвам с удоволствие.Вдигаме наздравица и Любо подхваща „Многая лета“, след което всички запяваме, което изключително добре повлиява на настроението ни и сякаш в унисон с него, навън дъждът е спрял и даже слънцето се опитва да пробие зад облаците. Спирането на дъжда е особено важно в този момент, защото ни предстои разходка с корабче под мостовете на река Доро до последния и обратно до устието на реката. Последователно преминаваме под мостовете, като започваме от Луиш І, по който вече се движихме пеша.
Продължавайки по реката, преминаваме под моста, наречен на името на Хенрих Мореплавателя и приближаваме към моста Пиа Мария, железопътен мост, конструиран от самия Густав Айфел през 1877 година, дълъг 354 метра и висок 61 метра. Очевидно даже чудесата на техниката за своето време, в един момент остаряват и днес този мост вече почти не се използва за целите на железопътния транспорт, а непосредствено след него е построен друг, модерен железобетонен мост.
Когато достигаме до последния мост, обръщаме по обратния път и достигаме устието на реката, там, където тя се влива в океана, но устието е частично преградено и обозначено с фарове, за да не навлизат големите океански вълни. Докато плаваме, от двете страни на реката се разкриват прекрасни гледки към градовете от двете страни и вече можем да видим Порто и от водата.
Вече съм започнала да се влюбвам в този град и го обявявам за любимия си град в Португалия. Слизаме от корабчето и тръгваме по приятна пешеходна улица с ресторанти и магазини, за да направим последните покупки на подаръци и сувенири. Тъй като имаме достатъчно светло време, сядаме и изпиваме по една часа вино в едно от заведенията, като гледаме пъстрия поток туристи покрай нас. Давам си сметка, че за пръв път в тази екскурзия сядаме спокойно, без да бързаме и без да гледаме нервно часовниците си. След като спокойно изпиваме питиетата си ,се отправяме към гарата . във фоайето на която с фаянсови плочки са изобразени сцени от историята на Португалия.
Излизаме отново на централния площад Либердаде, където се намира сградата на кметството и паметникът на Педро ІV, който е обичан от свободолюбивите жители на Порто, защото приема конституцията на страната, с което премахва абсолютната монархия, но най- много обичан от бразилците, защото дава независимостта им. Фотографът обаче се съсредоточва върху друго статуя. Porto19 Площадът е изключително широк и всички сгради наоколо са красиви. За съжаление, нашата среща с Порто е към края си и тичешком хващаме автобуса за квартала, където сме настанени, където в уютния си апартамент приключваме вечерта отново с португалско вино, риба, която успяваме да купим от един изключително богато зареден рибен магазин в околността, и разбира се, с партия бридж.
ДЕН ШЕСТИ
БРАГА И ГИМАРАЕШ
Сутринта отново се качваме на колата и се отправяме на север, където се намира Брага, старата столица на свебите, и Гимараеш, градът, в който се счита, че е възникнала Португалия, защото там е роден първият крал Алфонсо Енрикеш. Така в самия край на нашето посещение в Португалия, ще се върнем към нейното начало.
В Брага съм планирала като най- важен обект църквата Bon Jesus do monte, което в превод означава Всемилостивият Исус на Голгота. Храмът се намира на високо място, на няколко километра извън града. Посреща ни мелодичен звън на камбани и от пръв поглед се вижда, че мястото е изключително красиво. В най- горната част на комплекса е изваяна изкуствена пещера, а над нея има панорамна площадка, от където може да се види Брага на длан.
Пред нас е самата църква, а надолу има лабиринт от стълби и стени, който слиза на друга панорамна площадка. Решаваме да започнем разглеждането отгоре надолу, като първо се качваме на панорамната площадка и поглеждаме отвисоко, но, за съжаление, все още е мрачно и поради изпаренията от вчерашния дъжд гледката не ни се представя в пълния си блясък. Слизаме надолу, правим си снимки около пещерата и влизаме в църквата, която е наистина много красива. Боите, с които са нарисувани фреските и самият релеф дават дълбочина и реалистичност на изображенията.
Замислям се, че вече съм виждала сигурно стотици църкви, но не спирам да се изненадвам и очаровам. След като постояваме малко в църквата, слизаме надолу по лабиринта от стълби, които не са никак малко на брой и качването ще бъде цяло изпитание.
Когато слизаме обаче разбираме, че всяка крачка си струва, защото освен гледката надолу към града, се открива невероятна гледка нагоре, към църквата, която се получава от лабиринта от стълби и стени с църквата над тях.
Мога да успокоя тези читатели, които ще отидат на това място, но не им се изкачват стълби, че пътят минава точно покрай площадката и ако само един самоотвержен шофьор се качи до горе, може да вземе останалите оттук. Ние обаче не се плашим от стълби, включително моята майка, изключително енергичният доайен на нашата група, и започваме да се изкачваме нагоре, като спираме в ляво и дясно, където има малки параклиси със сцени от осъждането, разпването и свалянето на Христос от кръста. Така изобщо не усещаме как сме се качили до горе. Качваме се отново на колата и слизаме в града, но след известно лутане установяваме, че паркирането няма да е лесно, защото Брага е сравнително голям град, петият по брой на населението в Португалия, и ще загубим много време, а държим да видим и града, в който е възникнала Потртугалия- Гимараеш.
Тук паркирането не се оказва толкова трудно. Градът е с население около 55 000 жители и е добре подреден и обозначен. Бързо намираме подземен паркинг в непосредствена близост до стария град и тръгваме директно към най- важния исторически обект тук- замъка, в който се е родил първият португалски крал Алфонсо Енрикеш. Крепостта е изградена през Х век и е собственост на кралете на Леон, част от чиито владения е и тази територия, след освобождението от маврите през 1050 година. Крал Алфонсо VІ Кастилски, който обединява испанските кралства Кастилия, Леон и Галисия в едно обединено кралство Кастилия, омъжва дъщеря си Тереза за един местен представител на бургундците- Хенрих Боргундски, и като зестра им дава територията на графство Портукале. Те се установяват именно тук, в Гимараеш, а по- късно техният син, Алфонсо Енрикеш, успява да извоюва независимост и през 1139 година се самопровъзгласява за крал на Португалия, която е призната от Кастилия през 1143 и от папата през 1149 година. Така именно тук, в Гимараеш, възниква държавата, в която се намираме от няколко дни. Веднага след призваването на кастилците, столицата се мести в Коимбра, а през 1256 г. в Лисабон, но така или иначе малкото понастоящем градче Гимараеш е първата столица на новосъздаденото кралство. От замъка- крепост, в който е възникнала държавата, не е останало много и въпреки реставрацията не успяваш да добиеш пълна представа как е изглеждал един замък през ХІ-ХІІ век, но можеш да се разходиш по крепостните стени, да видиш панорамата отвисоко и да се похвалиш, че си бил на мястото, където е възникнала Португалия.
Лично за мен по- голям интерес представлява дворецът от ХV век на тукашният дук Алфонсо, от фамилията Браганца- по-късните владетели на Португалия, който е добре запазен и въпреки че интериорите са декорирани по- късно, създава усещането за епохата, а аз лично се чувствам като в истински средновековен замък. Стените са каменни, а таваните много високи, изработени от дърво.
Интересното нещо, което ни прави впечатление, е, че вътре е топло, въпреки дебелите каменни стени с неголеми прозорци. Виждаме един калорифер в едно от помещенията, но дали само на него се дължи топлината в целия замък, остава за нас неразрешена загадка. На излизане от парка, където се намират крепостта и замъкът, попадаме на изложба на ретроколи, което приемаме като бонус.
Преди да продължим разходката си, решаваме да похапнем в едно местно заведение, където си поръчваме туристическо меню и срещу сумата от 14 евро получаваме супа, основно ястие от телешко месо или риба с чаша вино или бира, десерт, който можеш да си избереш от разнообразното и богато меню и кафе. Всичко е изключително вкусно и изобилно и тъкмо да сложа това заведение на първо място сред ресторантите, които сме посетили, сервитьорът „пропуска“ да ни сервира кафето, включено в менюто, и се налага да си го поискаме. В крайна сметка все пак оставаме доволни и с натежали стомаси едва успяваме да изпълзим от заведението, за да продължим нататък. Старият град на Гимараеш се оказва очарователно място и на всеки завой от неговите улички ни се открива нова красива картина.
Площадчетата са едно от друго по- живописни и на човек наистина не му се тръгва оттук. Това е вторият град в Португалия, след Порто, който записвам в списъка на своите фаворити. Не зная какво сме пропуснали, като не видяхме Брага, но тук определено човек си струва да остане за по- дълго време. На нас обаче ни предстои едно няколкочасово пътуване обратно към Испания и нямаме време за никакви спирки повече по пътя си, макар че ми се искаше да посетим и град Вила Реал, съвсем наблизо до който минаваме. Поне пътят е изключително живописен, защото се движим в планински район с разнообразен пейзаж, а небето с вече разкъсана облачност след двудневните дъждове още повече допълва картината. Вечерта пристигаме в едно малко селце на име Ла Туда, между Замора и Саламанка в Испания, където съм организирала нощувката, поради факта, че цените в Саламанка се оказаха твърде високи и установявам, че никак не съм сгрешила. Селото се оказва наистина съвсем малко, но китно, а мястото, където сме настанени, е каменна постройка, така богато украсена с цветя, че имаш чувството, че си попаднал в Рая.
Механата, където ни сервират вечеря, е изключително приятно място в битов стил, а домашно приготвената храна допълва усещането за домашен уют. Тъй като селото е съвсем малко, далеч от големите градове, успяваме да се насладим истински на чистия въздух и на невероятната тишина, благодарение на които успяваме да отпочинем, за да посрещнем предизвикателствата на следващия ден, в който освен туристически обекти и над 300 км път, ни чака нощен полет до България.
ДЕН СЕДМИ
САЛАМАНКА, ДОЛИНАТА НА ПАДНАЛИТЕ С ГРОБА НА ФРАНКО
В този последен ден от нашето пътешествие веднага след ставането и закуската, се отправяме към Саламанка. Градът се намира на около 25 км от нашето място за настаняване и пристигаме около 10 часа сутринта. Улиците са безлюдни, тук- там има отворено някое кафе, защото днес е неделя и очевидно в този ден испанците обичат да си поспиват до късно. Благодарение на това успяваме и лесно да си намерим място за паркиране в синята зона, съвсем наблизо до историческия център, където в неделя паркирането е безплатно. Още при влизането ни в града, забелязвам характерния камък с пясъчно жълтеникав цвят, от който преобладаващо са построени сградите в стария град и даже доста сгради от по- ново време.
В интернет намирам информация, според която причината за това е, че в камъка се съдържа желязо. Днес не съм набелязала обекти за посещение, освен може би Катедралата на Саламанка, но докато вървим към нея, първо сядаме да изпием по едно кафе на спокойствие, докато улиците не са започнали да се пълнят с народ. Докато си пием кафето, виждам как кепенците на магазините се отварят един след друг. Време е да продължим разходката си. Преминаваме покрай университета, който е една от главните забележителности на града, защото е един от най- старите в Европа, след тези в Болоня и Париж. В неделя, разбира се, той е затворен и се задоволяваме да разгледаме отвън внушителната му сграда. Продължаваме към централния площад, където вече е доста шумно. Има групи туристи с екскурзоводи, както и излезли на разходка местни жители, и се смесваме с тълпата. Докато правим снимки на сградата на катедралата отвън, забелязваме, че трима души разпъват въжета от терасата на камбанарията и очевидно се готвят да се спускат по тях. Интересно ни е какво ще се случи, но решаваме, че ще рискуваме да пропуснем атракцията и ще влезем да разгледаме катедралата. На входа събират такса, което по принцип не приемам като нормално за божи храм, но вече съм започнала да претръпвам и смело се нареждам на опашката. Оказва се обаче че имаме само около 10 мин. за разглеждане, защото започва неделната служба, а за толкова време таксата от 6 евро ни се струва неприемлива. Очевидно днес не ни е писано да посетим туристически обект. Излизайки навън, виждаме, че около камбанарията се е събрал много народ. Започва музика и се оказва, че тримата души с въжета, които сме видели горе, всъщност са балетисти, които изпълняват танц, висящи на въжета върху фасадата на сградата. Спираме и отправяме поглед нагоре. Танцьорите изпълняват сложни балетни стъпки, отскачайки странично от фасадата на сградата, сякаш без да се интересуват от законите на гравитацията.
Толкова е вълнуващо, че не можем да се откъснем от това зрелище до самия му край. След като то свършва, тръгваме по улиците на града, достигаме до моста, от който се открива прекрасна гледка към стария град, целият обявен от Йонеско за световно културно наследство.
След още малко разходки по живописните улици е време да потегляме, но Саламанка ще остави у мен наистина много приятен спомен.
Последният ни планиран туристически обект за тази екскурзия, който се намира на съвсем кратко отклонение от пътя ни към летището в Мадрид, е Долината на падналите, където се намира и гробът на испанския диктатор Франциско Франко. Според предварителната информация, която имам, мястото е изградено по заповед на самия Франко, за да бъдат погребани там жертвите и от двете страни на гражданската война в Испания, а по- късно и той, по свое собствено желание, намира гроба си там, заедно с Хосе Антонио Примо де Ривиера, учредител на партията „Испанска фаланга“. Не знаем точно какво ще видим, искаме да се качим до Светия кръст, извисяващ се на висока могила и представляващ сам по себе си внушителна гледка със своите 150 метра височина, което го прави най- високия кръст в света, и да погледнем отвисоко към Мадрид. Тъй като не знаем какво точно търсим, нашите навигационни уреди- GPS и телефон се объркват и започват да ни водят на различни места, което предизвиква един краткотраен, но бурен скандал между Дилиян, в качеството му на шофьор, и мен, като навигатор. Още на входа на долината ни събират по 9 евро, което е доста висока такса на фона на останалите обекти в Испания, но я преглъщаме, защото предполагаме, че си струва. Започваме да се изкачваме и достигаме до широк площад, но според “Пенка“, както наричаме нашия GPS,трябва да продължим напред, което и правим, но в един момент пътят започва да слиза надолу и решаваме да се върнем. Спираме на широкия площад и започваме да обикаляме сградите наоколо с надеждата, че ще успеем да намерим място, откъдето да се качим до кръста, който се извисява над нас, но уви, от едната страна се намира Абатството на Светия кръст, а от другата има хотел с ресторант.
Питаме на рецепцията и оттам ни обясняват, че трябва да се върнем още назад, което и правим, но попадаме на друг ресторант. До него се вижда зъбчата железница, която има твърде неработещ вид. Решавам отново да питаме някого и се обръщам към една от барманките в ресторанта. Въпреки трудната комуникация на испано- англо-български успявам да разбера, че влакчето не работи и качването оттук до кръста е невъзможно, но на 5 минути пеша оттук се намира базиликата, която можем да посетим.
Насочваме се натам и влизаме в базиликата Санта Круз, която се оказва едно внушително дълго помещение, изсечено в скалата, на централно място в което, в непосредствена близост до олтара, се намират гробовете на Франко и Хосе Антонио Примо де Ривиера, а в параклисите от двете страни са положени костите на почти 34000 загинали от Испанската гражданска война. Грандиозното съоръжение е построено през 1940 година и е дълго 262 метра.
Снимането вътре в базиликата е забранено, което засилва разочарованието ни, защото и без това вече се чувстваме разочаровани, че не сме изпълнили основната ни цел, посещавайки обекта, да се качим високо горе, до кръста. Даже и това да е възможно по някаква пешеходна пътека, която така и не успяваме да намерим, за нас вече се оказва невъзможно, защото рискуваме да пропуснем полета си, а таксата, която платихме на входа на долината, отчитаме като най- безсмислено платената в тази екскурзия.
Правим още няколко снимки наоколо, за да удостоверим факта, че сме посетили обекта, и потегляме.Впоследствие, четейки в интернет, установявам, че наблизо има и друг, може би доста по- интересен обект, манастирът Ел Ескориал, който пропускаме да видим, но очевидно в този последен ден от нашето пътешествие вече и умората си казва думата. Влизайки в колата започвам да осмислям видяното и постепенно да преодолявам разочарованието. Фактът, че тук са погребани жертви от двете страни на войната, а и самият диктатор, доколкото схващам, е замислен като някакъв акт на помирение в смъртта. От многогодишните си занимания с духовни практики съм дълбоко убедена в силата на прошката, но от страна на диктатора Франко този жест ми звучи като чиста демагогия. Испанците обаче явно възприемат тази гледна точка и основните посетители, които виждаме тук, са местни жители. Обещавам си, че по- късно, когато се прибера в България, ще прочета допълнителна информация за този обект и неговата история.
С посещението на гроба на Франко приключва нашето пътешествие в Испания и Португалия. Чувстваме се обогатени с емоции и впечатления, но и доста уморени, което никак не е учудващо предвид факта, че когато малко по- късно оставяме колата си на паркинга на фирмата за коли под наем, установяваме, че сме изминали почти 2000 км., което отчитаме като личен рекорд, основна заслуга за който има нашият самоотвержен шофьор.
