ПЪТЕШЕСТВИЕ ПО СВЕТИТЕ ЗЕМИ
или
ЕДНА РАЗЛИЧНА КОЛЕДА
Израел е страна, за пътуване до която от дълги години мечтая, но отлагам, може би поради убеждението, насадено от медиите, че това е едно опасно място, а може би защото не му е дошло времето. Тази година се случи така, че синът ни нямаше да успее да се върне преди Коледа, а празнуването у дома без него ми се струва някак непълноценно и докато със съпруга ми Дилиян размишлявахме как ще отбележим празника, на мен ми дойде идеята да пътуваме нанякъде, а какво по- подходящо място за празнуване на Рождество Христово от мястото, където то се е случило! Вероятно вече сме на възраст, подходяща да станем хаджии, а и климатът в Израел по Коледа е прекрасен със своите минамални 10 и максимални 20 градуса. Веднага започвам да ровя по сайтовете на туристическите агенции, защото за самоорганизирана екскурзия е твърде късно, а и има места, където екскурзоводното обслужване е голяма привилегия и моите предварителни проучвания показват, че Израел е едно от тях. Намирам програма, която ми се струва добра и без да губя време, правя резервацията.
Тръгваме на 21.12., в деня на зимното слънцестоене, най- краткият ден в годината. Часът, в който трябва да бъдем на летището, е три часа преди полета. Това не е случайно, защото преди полет за Израел има процедура, каквато няма за никаква друга дестинация по света. Мерките за сигурност в тази страна са много строги поради повишения риск от терористични атаки и всеки пътник, още на летището от което тръгва, бива подложен на интервю. Когато пристигаме на летището, забелязваме, че на гишето, където чекират израелските авиолинии, се е образувала вече дълга опашка. Подреждаме се и докато чакаме реда си, любопитно наблюдаваме. Всяко семейство, групичка пътуващи или индивидуален пътник се среща с наземен служител на компанията, със сигурност специално обучен, който проверява паспортите, след което разговаря с пътниците. Някои минават бързо, други по- бавно. Когато идва нашият ред, ни посреща строг младеж, който ни повежда към една от масичките за интервю, поставени пред гишатата за чекиране. Взима паспортите ни и отива да ги проверява, което доста се проточва, и даже започвам да се шегувам, че сигурно сме в черния списък на компанията, защото много обичаме да разказваме вицове за евреи. След известно време младежът се появява заедно със своя колежка, явно по- опитна в интервютата, което още повече засилва мнението ми, че ние със съпруга ми явно изглеждаме съмнителни. Основните въпроси към нас са за семейното ни положение, тъй като сме с различни фамилии, и за предишните ни пътувания, за част от които служителите несъмнено са се осведомили от многобройните печати и визи в паспортите ни. Слава богу, ние не сме пътували никъде в арабския свят през последните пет години, което вероятно още повече би засилило интереса към нашите персони. Накрая щателно проверяват и ръчния ни багаж, което ми се струва напълно безсмислено, предвид факта, че оттам не влизаме директно към терминала, а излизаме отново в салона на летището и даже извън него, за да глътнем още глътка въздух, премесен с цигарен дим и едва тогава се отправяме към стандартната проверка, която се прави на летището. Както и да е, хората си имат процедура и ни най- малко нямам желание да я оспорвам. Времето преди полета неусетно е минало и от този момент нататък всичко тръгва като по вода. Полетът е лек и приятен, а за мое учудване, граничните проверки в самия Израел преминават доста по- бързо, отколкото на летището в София. Явно тук не изглеждаме съмнителни и не ни извикват в специалните стаи за интервю. Тъй като сме доста голяма група и като първо впечатление, не твърде дисциплинирана, все пак изгубваме много време, преди да се качим на автобуса. На изхода от летището ни чака нашият местен гид- български евреин на име Елик, говорещ много приятен, архаичен български с лек шопски диалект, който по нещо ми напомня на говора на царя, когато дойде в България. За огромно наше щастие гидът ни е много добре информиран и добър организатор и ако групата стегне редиците си, имаме шанс да изпълним доста наситената туристическа програма, която ни предстои.
Когато поемаме от летището към Йерусалим, вече започва леко да се смрачава. Пътят е доста спокоен, тъй като е петък вечер, а според еврейската традиция шабат, денят, в който не се работи и даже общественият транспорт не пътува, започва в петък, един час преди да е изгряла първата звезда, и свършва един час след изгрева на първата звезда в събота. Евреите вече са се прибрали по къщите си, за да отбележат шабат и благодарение на това ние спокойно достигаме до Йерусалим навреме, за да посетим първия обект от програмата си- хълма Сион или, както го произнасят евреите- Цион. Това е мястото, където се е състояла Тайната вечеря. Екскурзоводът ни въвежда в мраморна зала, която всъщност е построена през 12- ти век, по времето на кръстоносните походи, на мястото, където се счита, че е било библейското събитие, което в повечето християнски страни се нарича Последната вечеря, а при нас- Тайната вечеря.
Тук е и мястото на Петдесетница, когато учениците на Исус се събират на панахида и в този момент слиза Светият дух. Всички те проговорват различни езици и тръгват по света да проповядват християнството. Откровено си признавам, че така и не успях да прочета Библията, а и предвид времето, в което съм родена, не съм учила вероучение, нито история на религията и колкото и да съм чела преразказани варианти и да съм гледала филми, християнската история и култура е нещо, което не познавам в детайли. Така че за мен тази екскурзия е важна и в интелектуално, и в духовно отношение. Минаваме покрай терасата, от която евреите можели отдалеч да гледат своята Стена на плача, когато мястото е било във владенията на Йордания, и накрая слизаме точно под залата на Тайната вечеря към мястото, където се счита, че е погребан юдейският цар Давид. В момента там се провежда еврейска молитва и още щом усещат присъствието ни, местните с пълно право ни изгонват от това свещено за тях място. Още в този момент започвам да осъзнавам колко исторически пластове, култури и религии са преплетени тук, и с нетърпение предвкусвам преживяванията, които ще имаме през следващите пет дни. Придвижваме се към хотела си, който се намира във Витлеем, което тук се пише и произнася Betlehem. Това свещено място за християните, където се е родил нашият Спасител, в момента се намира в територията на автономията на Палестина и представлява един типичен арабски град, което предполага, че разхождането на жени по улицата вечер не е съвсем желателно, затова излизаме само до близкия магазин да си купим вода. Обслужва ни дружелюбен арабин и градчето изглежда съвсем спокойно, така че съм на път да променя мнението си, но така или иначе се чувстваме доста уморени от пътуване и емоции, а и ранното ставане, предвидено в следващия ден, е допълнителен мотив да си легнем рано, вместо да предприемаме някакви разходки в този непознат за нас град.
Ставането рано не е нещо необичайно по време на нашите пътешествия. Разбира се, 5 часа е малко прекалено, но го приемаме като жертва, необходима, за да изпреварим тълпите туристи, тръгнали към мястото, където се е родил Исус. Когато пристигаме в центъра на Витлеем, едва започва да се развиделява и успяваме да се насладим на красотата на светещата коледна украса.
Няма никакви хора и сме първите туристи в църквата Рождество Христово. Известно е от Евангелието, че Спасителят се е родил в пещера, използвана като обор във Витлеем. Сега на огромна площ непосредствено върху пещерата е построена огромна църква, наречена Рождество Христово, в която влизам с благоговение и трепетно очакване. Влизайки, очите ми се пълнят със сълзи, не зная дали от вълнението, че се намирам на такова свято място, или от енергията на самото място. Самата пещера, където е роден Исус, в момента е устроена като параклис, в който се провеждат служби. Първо се отправяме към него, за да изпреварим останалите туристи, а и защото тук вече са се събрали богомолците в очакване на сутрешната служба.
Слизайки по стръмни стълби, се озоваваме на самото място на Рождеството, където на пода, близо до олтара, е инкрустирана Витлеемската звезда. Тя има 14 лъча, колкото са поколенията от Авраам до Исус. Докосвам се до звездата и вълнението ми става още по- голямо. После докосвам камъка, където се е намирала яслата, в която младенецът е бил положен непосредствено след раждането си. Преживяването е невероятно и още по- силно в тези дни, непосредствено преди Коледа. Имам странното усещане, че това не ми се случва наистина, че сънувам, което не ме напуска и през следващите дни, докато пътуваме по Светите места. Когато отново се качваме в църквата, все още няма други туристи и успяваме спокойно да разгледаме. В сградата има няколко храма, най- голям и пищен от които е православният.
Тук не сме с нашия основен гид Елик, а с българска екскурзоводка, живееща във Витлеем със своя съпруг- палестинец, тъй като влизането на евреи, пък били те и екскурзоводи, не се допуска в Палестинската автономия. Емилия, нашата екскурзоводка във Витлеем, ни посочва мястото, където се палят свещи, отдясно за здравето на живите и отляво за Бог да прости мъртвите. Написваме имената си на листчета, за да ги четат в молитвите, които тук, убедени сме, по- бързо стигат до Господ. Заставаме пред иконата на Витлеемската Богородица, която е изобразена усмихната и с корона и това я отличава от останалите изображения на Светата майка.
Тук е и иконата на Исус нерукотворний, така, както е изглеждал в кърпата, която Вероника му подава по пътя към Голгота.
Всичко тук е пропито с християнски символи и история.
В този момент местният гръцки владика се подготвя за служба и можем да го видим очи в очи. Едва сега идва следващата група туристи. Ранното ни ставане определено си е струвало. Имаме достатъчно време да останем на това свято място, да наситим душите си, да се заредим с енергията му, след което се запознаваме с историята на храма чрез беседата на екскурзоводката си. Първият храм на това място е построен през 326 година, след което е разрушен и през 526 година, по времето на Юстиниян, е построен отново, като е разширен и вместо с първоначалната кръгла форма е изграден под формата на кръст. Мозайките, които могат да се видят по пода, са от това време, а стенописите са от 12 век, времето на кръстоносните походи.
Продължаваме към мястото, където се молят арменците, и към католическия храм.
Тук всички християни са добре дошли и имат своите места за молитва, но като православни християни определено се чувстваме привилегировани. Следващата ни спирка е мястото, където се е помещавало семейството на Йосиф по времето, когато се е родил Исус. Легендата разказва, че семейството дошло тук, за да участва в преброяване, тъй като според тогавашния закон всяко семейство е следвало да бъде преброено там, откъдето са дедите му. Тъй като Йосиф е бил от рода на Давид, семейството дошло в Йерусалим за преброяването и намерило именно тук временното си убежище. Тъй като наоколо имало и много други хора, дошли за преброяването, когато времето за раждане дошло, Мария отишла в пещерата, където се намирал оборът, за да роди. Това е историята, разказана ни от екскурзоводката, а дали е било така, само един Господ знае. За нас е важно, че можем да се докоснем до християнските реликви и да бъдем близо до мястото, където започва християнското летоброене преди 2018 години. На излизане спираме пред статуята на Св. Йероним в красиво вътрешно дворче на църквата, а преди самото излизане не пропускаме дървената статуя на Свети Георги, светец, имащ особена роля в живота на нашето семейство, чийто гроб с нетърпение чакаме да посетим към края на своето пътешествие.
Духовно пречистени и удовлетворени, излизаме от църквата Рождество Христово. Докато стигнем до автобуса, преминаваме през централния площад на Витлеем. Вече е ден и можем да го разгледаме на светло. Отсреща е улицата, по която идват тримата Влъхви, а в далечината се вижда асирийският храм, в който и до ден днешен се проповядва на арамейски, езикът, на който е говорил Исус.
Връщаме се в хотела навреме, за да не пропуснем закуската, след което екскурзоводите ни отвеждат в магазин, където се продават бижута, сувенири и други стоки, подходящи за освещаване на Божи гроб. Уверяват ни, че магазинът се държи от православни руснаци и стоката е местна, а не китайска, което, разбира се, веднага ни навежда на мисълта за по- високи цени. Според мен Израел не е мястото, от където да си купуваш бижута, тъй като стандартът и без това е твърде висок, а по туристическите места цените са още по- надути. Малко съжалявам, че не си взех златното кръстче и сребърната икона от къщи, защото тук даже и среброто се продава твърде скъпо в сравнение с цените, на които сме свикнали да го купуваме в България. Тъй като все пак трябва да купя някакви предмети за освещаване, а не зная дали ще имам време да направя това по- късно, предвид натоварената ни програма, набързо похарчвам сто долара за дървени кръстчета, витлеемски звзезди, икони и свещи, с които да зарадвам близките и приятелите си и по най- бързия начин излизам от магазина. Докато част от групата продължава да пазарува, тези, които сме излезли навън, се забавляваме да наблюдаваме отсрещния строителен обект. Скелето е от тънки дъски и отдалеч изглежда, сякаш е направено от кибритени клечки.
От съображения за безопасност стоим настрана, защото изобщо не би било учудващо, ако нещо се срути на главите ни, и обсъждаме правилата на безопасност на труда в Палестина, които очевидно не са на твърде високо ниво. След като последните членове на групата излизат с пълни торби от магазина, казваме довиждане на Емиия и напускаме Витлеем през контролен пункт, разделящ палестинската автономия от израелската територия.
Вече сме в самия Йерусалим, който до 1967 година е бил разделен на източен, територия на Йордания, и западен- територия на Израел. След шестдневната война през същата година, в която Израел за шест дни побеждава всичките си арабски съседи, градът влиза изцяло в територията на Израел, но конфликтът продължава да тлее. В резултат на мирния договор от 1994 година е образувана Палестинската автономия, която освен Витлеем обхваща още няколко области от Израел, несвързани една с друга. Точно как се осъществява комуникацията между тях не ни става съвсем ясно, но оставаме с впечатлението, че придвижването не е твърде удобно. В самата израелска територия живеят много араби, които са пълноправни граждани на Израел и единственото, което ги отличава, е, че не полагат военна служба, задължителна за евреите и то не само за мъжете, но и за жените. Йерусалим има около 900 хиляди жители, една трета от които са араби. В града има и християнски, както и арменски квартал. Като европейци вероятно никога няма да разберем начина на живот в тази мултинационална и мултирелигиозна държава, но туристите тук са добре дошли, а ние, българите, сме особено радушно посрещани. Тук, за разлика от много други места по света, навсякъде знаят името България и дори можеш да намериш пътеводител за Светите места, написан на чист български език. Страхът, с който дойдох в Израел, неусетно ме е напуснал и радостта, че се намирам на най- святото място на земята, става все по- осезаема.
Следващият ни туристически обект за днес е еврейската светиня, неречена Стената на плача. Чувала съм много пъти това понятие, зная, че това е единствената останала стена от Соломоновия храм, но даже и това мое убеждение не се оказва достатъчно точно. Соломоновият храм е първият, който е построен в чест на Господ Бог, когото, доколкото ми е известно, евреите наричат Яхве. Това е станало преди 3000 години, но около 450 години по- късно храмът бил разрушен от вавилонците и само след 50 години, когато евреите се завърнали по своите земи, бил изграден отново. По времето на Ирод Велики, царувал около 20 години преди времето на Исус, баща на омразния за християните Ирод Агрипа, който обезглавил Свети Йоан Кръстител, храмът бил разширен и реконструиран и съществува в този си вид до 67-ма година сл. Хр., когато след въстание срещу Римската империя по времето на император Тит, евреите били избити и продадени в робство, а храмът им бил разрушен. Останала само западната стена и векове след напускането на Израел евреите се обръщали натам, когато се молили в синагогите си и плачели за своя храм. Натам е и гледката от терасата на хълма Сион, посетен от нас предишната вечер, която „щедро“ им била предоставена от арабите, за да гледат светинята си отделеч.
Денят, в който ще посетим този обект, е събота, най –свещеният ден за евреите. Навлизаме в Стария град. Всъщност голяма част от сградите и стените тук са нови, защото са построени след отвоюването на Йерусалим от евреите. Въпреки това имаш усещане, че се намираш в стар град.
Преминаваме през проверка на багажа и пристъпваме към мястото, където в момента е пълно с десетки, а може би стотици вярващи евреи и туристи. Чела съм и зная, че тук се пишат желания на листчета, които се поставят в процепите на стената, но съм си мислила, че на място човек може да се снабди с лист и химикал. Уви, оказва се, че листчетата с желанията трябва да бъдат подготвени предварително, защото там, където се намира свещеното място, нямаш право да пишеш. Ние с Дилиян се оказваме неподготвени, защото нямаме в багажа си нито лист, нито химикал. Може би така е трябвало, защото нямаме толкова спешно желание, което трябва да се сбъдне до сряда на обед, каквото е поверието, а и сигурна съм, че молитвите стигат до Бог и без да бъдат написани на лист. Мъжете се молят в лявата част на стената, а жените- в дясната и между тях има преграда. Отдалеч се вижда, че мъжкият сектор е значително по- натоварен. Снимането е забранено, но Дилиян, като страстен папарак, тайно успява да направи една- две снимки отдалеч.
Когато приближавам към стената откъм женската й част, ми прави впечатление, че основната част от молещите се са млади момичета, облечени старомодно, с поли доста под коляното, като извадени от някой ретрофилм, които усърдно се молят с библия в ръка. По-късно разбирам, че така се обличат младите момичета от кварталите на ултрарелигиозната ортодоксална еврейска общност, мъжката половина от която се облича в черно, с характерни високи черни шапки и плитчици от двете страни на главата. Успявам да се провра между молещите се и да се добера до стената, където спирам и изричам своята молитва. Мястото е заредено с невероятна енергия. Не зная дали тя идва от древността или се дължи на стотиците хора, отправящи молитви към Всевишния тук, но ме завладява и привлича като магнит. Отдръпвам се, за да дам път на други, които искат да се докоснат до Стената, и сядам на едно от столчетата пред нея, за да остана още малко на това вълнуващо място. Когато поглеждам часовника си, разбирам, че е време да тръгвам. Една дама от групата ни ме осветлява, че правилото тук е, когато си тръгваш, да не се обръщаш с гръб към стената, а да вървиш заднешком. Виждам, че точно така постъпват еврейките и се подчинявам на правилото. Когато се срещаме с мъжете, повечето от тях носят на главите си малки еврейски шапчици, които са им раздали, защото тук, за разлика от християнските храмове, където жените трябва да покриват главите си, това е задължително за мъжете. Енергийно заредени и обогатени с нови познания за местните традиции, се отравяме към автобуса, за да продължим със своята туристическа програма.
Напускаме Йерусалим, отправяйки се на изток, към река Йордан, за да видим мястото, където, според евреите, се е състояло кръщението на Исус. Чувала съм, че йорданците са на друго мнение, но тъй като все още не съм ходила в тази страна и не съм изслушала аргументите им, засега приемам, че евреите са прави. Малко след като излизаме от Йерусалим, започваме стръмно спускане. В следващите часове ще преодолеем около 1200 метра денивелация, за да достигнем в края на своето пътешествие най- ниската точка на Земята- Мъртво море. Разстоянието от Йерусалим до Мъртво море е около 30 км, което предполага доста сериозен наклон на пътя. Навлизаме в Юдейската пустиня, която е хълмиста и камениста, и не след дълго достигаме точката на морското равнище, където за кратко спираме за снимки.
Преминаваме покрай няколко бедуински селища, които почти не се различават от нашите цигански катуни. Бедуините са номади, които предпочитат да живеят по този начин, въпреки неодобрението от страна на евреите и опитите на държавата да ги цивилизова.
Достигаме до мястото, където евреите твърдят, че е бил кръстен Исус, и екскурзоводът ни раздава малки шишенца, в които да си налеем свещена вода от река Йордан, като ни предупреждава, че никак не е подходяща за пиене. Още щом доближаваме реката и виждаме мътнокафявия ѝ цвят, веднага разбираме, че е прав. В близкия магазин се продават дълги бели роби, които туристите могат да си купят, за да се изкъпят с тях в реката, след което да ги приберат и съхраняват, без да ги перат до края на живота си, и след смъртта си да бъдат положени с тях в гроба. Ние с Дилиян решаваме да пропуснем този ритуал, който определено не ми се струва твърде хигиеничен за тялото, а и имам известни съмнения относно пречистващата му сила по отношение на душата. Ако някой пък е решил просто да се охлади и да поплува, въпреки кафявия цвят на водата, трябва да има предвид, че на другия бряг е Йордания и изведнъж може да се окаже на нейна територия, гол и без паспорт.
След известни колебания решаваме, че поне ще потопим краката си във водата, и забелязваме, че доста хора наоколо са взели подобно решение.
Продължаваме към Йерихон, най- стария град в света, за който се счита, че е населен от 10 хиляди години. Тук е и мястото, където евреите пресичат река Йордан и достигат Обетованата земя, след като Мойсей бил призован от Господ да остане в Небо, а само децата и младежите могли да преминат реката. Градът е важен и за християните, тъй като тук наблизо се намира планината, където Сатаната изкушавал Исус, след като бил кръстен от Йоан. В момента там има красив манастир, но ние го виждаме само отдалеч, а светлината не е твърде подходяща за снимки.
Групата обръща особено внимание на пазара с фурми, намиращ се на мястото, където спираме, защото областта се слави с производството на най- добрите фурми, а ние с Дилиян, понеже не сме големи ценители на този плод, пием по един фреш от нар и се отдаваме на съзерцание към красивата гледка на града и Областта на палмите, в която той се намира.
Следващата спирка от днешния ни маршрут е Кумран, известен с намерените през 1947 година и станали популярни доста по- късно т.нар. Ръкописи от Мъртво море.
На това място в Юдейската пустиня, около 150 години преди Христа, се заселили монасите есеи, силно религиозни евреи, сред които през известен период от време е живял и Св. Йоан Кръстител. Основно занимание на есеите е било да преписват Библията. По време на въстанието през 67 година, потушено от римляните, за което вече стана дума, есеите успяват да избягат и оставят своето дело в пещерите около Кумран. През 1947 г. местен пастир от бедуинско племе открива пещера, пълна с делви, в които има кожени свитъци. Нито той, нито племето му успяват да оценят тази находка и продават откритието си за 250 долара на архиепископа на сирийската православна църква. Той също не успява да ги разчете, но след като прави проучване и разбира истинската им стойност, успява да ги продаде на израелското правителство за 1 млн. долара. Счита се, че това е най- голямото археологическо откритие на 20-ти век. Интересното е, че между ръкописите са намират такива книги, които не са включени в официалните книги на Библията и не са достигнали до наши дни, което дава възможност за преосмисляне на Светото писание.
Непосредствено до разкопките има заведение с магазин за козметика от Мъртво море, който се стопанисва от кибуц. Кибуците са кооперативни стопанства, нещо като социалистически кооперативи, при които хората работят, но не получават пари. Парите се получават от кибуца и след това се разпределят, взависимост от правилата на съответния кибуц- поравно или според заслугите. Неволно се връщам години назад и си спомням правилото, по което щеше да става разпределянето на благата, ако бяхме построили комунизма: „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“. Винаги съм считала това за пълна утопия, но ето, че някои от местите кибуци са построили комунизма. Чувала съм, че евреите като цяло по света са много сплотена общност, но подобен колективизъм никога не съм смятала, че им е присъщ. Малко по- късно разбирам, че кибуците са изобретение на руски евреи и първият от тях е създаден от руски емигранти още през 1909 година. Сега вече всичко си идва на мястото, но най- интересното за мен е, че някои от тези стопанства са доста успешни и членовете им живеят доста охолно: комунизъм по еврейски.
След като правим оборот в ресторанта и магазина, отиваме на плаж на Мъртво море, за което също се заплаща такса на кибуца. За нас това е включено в цената на екскурзията, но доколкото успявам да разбера от табелите, таксата е около 60 шекела, равняващи се на около 30 лева. Мъртво море, както е известно, е една от най- ниските точки на планетата- 400 метра под нивото на световния океан. То е и най- соленото море в света с 33 % соленост на водата. Ние, които идваме от страна, граничеща с най- слабо соленото в света- само с 1,7 % соленост, сме любопитни да видим това чудо на природата. Температурата на въздуха в този момент е малко по- малко от 20 градуса и според мен не е много подходяща за плаж, но любопитството ми надделява. Оказва се, че температурата на водата е почти същата и вътре е много приятно. Проблемът е, че дъното е покрито с лепкава кал, уникално лековита, но доста неприятна за стъпване. Повечето хора наоколо са намазани дебело с кал и приличат на зомбита. Аз лично се ограничавам да намажа коленете си, без да разчитам на чудо за 10 минути, но знае ли човек, нали сме по Светите места, при това по Коледа, когато стават чудеса. Когато решавам, че съм стояла с калта достатъчно, а и наближава слънцето да залезе и да стане студено, влизам във водата, която не е много приятна при допира с кожата, но интересното е, че можеш да стоиш даже в полуседнало състояние, без да потънеш. Времето ни за плаж е към края си и бързаме, поне доколкото е възможно, да свалим солта от себе си, въпреки че водата на душовете е малко по- хладна, отколкото тази на морето.
След целия интензивен ден се прибираме съвсем за кратко в хотела, за да вечеряме, след което потегляме отново с автобуса, за да видим нощен Йерусалим. Тръгваме от Витлеем, преминаваме през граничния пост и влизаме в Йерусалим. Градът е наистина красив на нощна светлина. Правим панорамна обиколка, спираме на няколко места с красиви гледки. Обикаляме центъра на съвременния град с най- важните му обществени сгради. Нашият гид ни разказва най- новата политическа история на държавата. Интересното е, че тук има доста осъдени политици и, както изглежда, съдът наистина е независима институция. Пред сградата на Парламента има охрана, която по принцип не допуска влизане, особено нощем, но нашият гид обяснява, че сме българи, абсолютно безопасни, защото сега младежите даже и не ходят войници и, за мое голямо учудване, ни пускат да влезем. Тъй като няма други туристи, можем спокойно да разгледаме. Освен с особеностите на местния парламентаризъм, гидът ни запознава и с еврейските символи- звездата на Давид, която ние познаваме като знака, който евреите са носили на реверите си по време на холокоста и седемсвещника, наричан от юдеите Минора.
Това е свещен символ за евреите, защото се е намирал в центъра на Соломоновия храм. Продължаваме обиколката си и аз тотално се обърквам. Автобусът преминава през арабски и еврейски квартали, от източен в западен Йерусалим и обратно. Част от разходката ни включва и преминаване край онези ултраотродоксални евреи с черните дрехи, големите шапки и плитчиците, чието име на иврит така и не успявам да запомня. Те са една доста голяма част от гражданите на Йерусалим, които не работят, не отбиват военна служба, само учат и то само религия, раждат по 10-12 деца и изцяло живеят на държавна издръжка, а на всичко отгоре буйно протестират. Оказва се, че и в момента има протест, и автобусът ни не може да премине по- нататък, поради което се налага да се върнем на заден ход. Слава богу, нашият шофьор е много опитен и успява да извърши маневрата и бързо да ни отдалечи от площада, защото демонстрациите на ортодоксалните евреи понякога са доста опасни дори за туристите. След като благополучно се измъкваме от критичната ситуация, отиваме на високо място, за да погледнем Стария град от източната му страна, където се намира златната порта, онази, през която евреите чакат да влезе Месията на бяло магаре, но когато преди малко повече от 2000 години Исус влязъл оттам точно по този начин, не го припознали като своя Месия. Оттук се вижда и най- святото място за мюсолманите след Мека, където се е възнесъл Мохамед със своя кон Бурак. На това място сега има джамия със златен купол. Отново си давам сметка колко важен е този град за всяка от трите най- разпространени религии в света.
та обиколка отиваме от западната страна на стената, където се намира Вратата на Яфа, за да наблюдаваме светлинното шоу, което се прожектира върху самата крепостна стена. Шоуто продължава няколко минути, след което се повтаря и всеки цикъл завършва с виртуално рухване на стената.
Правя неволна асоциация с легендарния албум и филм на Пинк Флойд. Спокойно мога да нарека Йерусалим градът на стените и не само заради Стената на плача и стените на града, но и заради духовните, културните и религиозните стени, които хората в този град продължават да изграждат помежду си, стени, които, за съжаление, вероятно още много години няма да бъдат разрушени.
Третият ден от нашето пътешествие е може би най- важният. Това е денят, в който ще станем хаджии, посещавайки Божи гроб. Тръгваме малко преди 8, за да се опитаме отново да изпреварим тълпите от туристи. Повечето от пилигримите, които идват тук, влизат от изток, преминават по пътя към Голгота, наречен по време на кръстоносците Via Dolorosa /Пътят на болката/, преминават през четиринадесетте стъпки на този път, обозначени с римски цифри по тесните улички на Стария град, разделен на еврейски, арабски, арменски и християнски квартали, и достигат храма Възкресение Христово, където се намират последните четири стъпки от последния път на Спасителя: 10-тата, където го събличат, 11-тата, на която го заковават на кръста, 12-тата: разпъването му, 13-тата: свалянето от кръста и последната, 14-та: полагането му в Божи гроб. Ние обаче влизаме точно от противоположната страна и достигаме Божи гроб малко след отварянето на храма. Тук обичайно се чака на опашка по 3- 4 часа. Действително сме направили всичко, за да дойдем навреме, но незначителният брой туристи преди нас учудва даже и нашия екскурзовод, който от 40 години води групи в Израел.
J
В тази светая светих за християните се влиза на малки групи, като първото помещение е това, в което Ангел Господен се явил на Дева Мария и Мария Магдалена, за да им съобщи, че Исус го няма вътре, а второто е самият Божи гроб, където Исус бил положен след свалянето му от кръста, там, където е станало най-великото чудо: възкресението му. Не мога да кажа, че съм от най-вярващите християни, вярваща съм може би по оня особен, объркан български начин, в който християнството се преплита с езически български обичаи и вярвания и който никъде другаде по света не съществува, но вълнението при влизането на това свято място, дълбоко ме разтърсва. Очите ми отново неволно се пълнят със сълзи, тръпки преминават през тялото ми и се изпълвам с една искрена и сърдечна благодарност към Всевишния, че ми дава възможност да съм тук и сега, на това място. Времето, в което можеш да останеш вътре, е твърде кратко и това е съвсем обяснимо, предвид хилядите вярващи, които искат да се докоснат до своя Бог всеки ден, но всяка секунда от тази минута или две, в които се намираш вътре, е наситена с невероятна енергия. Излизайки от Божи гроб съм толкова развълнувана, че даже забравям да си направя снимка веднага след излизането. Не искам да пропусна и литургията на Йерусалимския гръцки патриарх, която се провежда в този момент, факт, за който даже и екскурзоводът ни не подозира, и е поредното щастливо събитие за нас.
Когато се опомням, групата вече е излязла и едва успявам да върна Дилиян, за да ми направи снимка пред Святото място.
От този момент нататък всичко отново минава за мен като насън. Качваме се на втория етаж на църквата. Преминаваме покрай спирка № 11, където Исус е прикован към кръста, с благоговение пристъпяме напред, за да докоснем мястото, където е бил поставен кръста.
На това място също винаги има огромна опашка, а в този момент ние сме тук съвсем сами. Нашият гид вече е наистина смаян от късмета ни и откровено заявява, че такова нещо не се е случвало през цялата му екскурзоводска кариера, а ние му благодарим, че успя да дисциплинира и организира нашата разнородна група и да ни даде възможността да усетим силата на мястото в тиха и спокойна обстановка. Преминаваме и през останалите важни места в храма: мястото, където е текла кръвта на Исус, плочата на помазването, мястото, където Исус се явява на Мария Магдалена след възкресението си, и излизаме в двора малко преди Патриарха, който пристъпя бавно и тържествено, предвождан от свитата си.
Накрая, точно преди да напуснем двора, виждаме още един изключитено важен човек- пазителя на ключа за Божи гроб, който е мюсолманин, поредният от фамилията Нусейбе, натоварена от поколения с изключително отговорната задача да отключва и заключва гроба всеки ден. Тръгваме по Via Dolorosa обратно: от края към началото, но в крайна сметка за нас това не е толкова важно, защото сме повече туристи, отколкото поклонници. По пътя срещаме истинските пилигрими, които спират за молитва на всяка спирка. Това са хора от различни националности, с различен цвят на кожата, обединени от вярата. Прекланям се пред тяхната религиозност, но искрено се радвам, че успяхме да ги изпреварим, защото от опит зная колко е неприятно да бъдеш на свято място с група, която шумно изразява своята вяра. Достигаме до първата спирка от пътя на Исус, а именно мястото, където той е бил осъден, след което излизаме от стария град и се отправяме към Лъвската врата, наречена така заради двете двойки лъвове от двете й страни.
Пътьом преминаваме през църква, построена на мястото, където се счита, че е родена Богородица, а следващата спирка от нашия маршрут е нейният гроб. Всеки, който е ходил в Ефес, знае, че тамошните екскурзоводи почти уверено заявяват, че Божията майка почива в тяхната земя, къй като там е бил последният й дом. Логиката на нашия израелски гид е друга: Да, казва той, безспорно е, че е живяла в Ефес, но как може да е погребана там, далеч от мястото, където е бил разпънат синът й. Кой е прав и кой не, са само догадки, но тъй като вече съм била в Ефес, а сега съм тук, в Йерусалим, приемам, че където и да е гробът на Света Дева Мария, аз със сигурност съм го посетила. Тъй като съм кръстена на своята баба Мария, считам светицата за своя лична закрилница и това място е особено важно за мен. Освен това тук се намира чудотворната икона на Богородица, която скоро идва в България, но за да се докоснеш до нея, трябваше да чакаш с часове. Тук нашата група отново е единствена в храма и можем спокойно да наситим душите си от съприкосновението си и с това свещено място, всеки сам да влезе и да остане колкото иска.
Продължаваме към последния си обект в Йерусалим- Гетсиманската градина, където Исус е предаден. В градината има стари маслини, които, ако човек е с по- развито въображение, може да приеме, че са от времето на Христа.
Там се намира и камъкът,поставен пред олтара на Църквата на всички нации,където Спасителят е направил своята последна молитва, по време на която потта му се превръща в кръв. Първата базилика, построена тук, датира от V-ти век, а днешната е построена от францисканския орден и представлява внушителна постройка с пищен интериор, с картини, изобразяващи събитията около последната молитва, предателството и арестуването на Исус.
Напускаме Йерусалим, градът,в който всяка от най- разпространените в света религии има своето място, град на многовековни политически и религиозни конфликти, може би най- странният и непонятен за мен град, в който някога съм била. Вероятно никога повече няма да дойда тук и като че ли нямам желание за повторно посещение, но това, което преживях, е запечатано за цял живот. С Дилиян си честитим хаджийството, и макар все още да не сме получили своите сертификати, вече се чувстваме хаджии.
Пътьом преминаваме през Магедо, едно високо място по т.нар. „Път на моретата“ от Египет към Дамаск, мястото, което в Библията е известно като Армагедон. Тук има могила, образувана от наслагване на исторически пластове, последният от които е от времето на Соломон. Именно тук, според Откровението на Йоан, ще стане последната битка между доброто и злото, но качвайки се на върха на пирамидата и поглеждайки отвисоко, оценявам мястото като красиво, с много зелени полета и палми, и с нищо непредвещаващо бъдещия апокалипсис.
Разглеждаме археологическите разкопки, слизаме в дълбокия тунел, прокопан за целите на водоснабдяването от извор, намиращ се извън стените. Невероятно е каква инженерна мисъл са притежавали древните обитатели на тази цитадела!
Без апокалиптични настроения се качваме на автобуса, за да се върнем от края към началото, мястото, където е живяло Светото семейство- Назарет. В центъра на града се извисява най- високата коледна елха, която съм виждала и която трудно се събира в обектива на фотоапарата.
Докато се снимаме, виждам интересна гледка: млади мохамеданки с детенце, облечено като Дядо Коледа, си правят снимки пред елхата. Тази картина според мен е достойна да символизира мира и любовта между религиите.
Обектът, който ще посетим в Назарет, е домът, където е живял Исус, заедно с родителите си. Както навсякъде тук и върху останките от дома е построена огромна църква. Тук църквата е на францисканския орден и има осмоъгълна форма.
Наблизо се намира мястото, където се смята, че е била дърводелницата на Йосиф, където Исус помагал на баща си. В двора на църквата има икони, подарени от различни държави, като нашата група единодушно оценява като най- хубава българската.
Когато почти приключваме посещението си, слънцето е залязло и здрачът пада постепенно върху купола на църквата, правейки я още по- красива.
Последното място, което ще посетим в този наситен и толкова важен за нас ден, е Кана Галилейска, където Исус, присъствайки на сватба заедно със своята майка, превърнал водата на вино. Тук навсякъде се продава вино, наричано „Виното на чудото“ и екскурзоводът ни не пропуска да ни заведе в един от местните магазини. Дълбоко съмнявайки се в божествения произход на виното, което се продава тук, освен ако не го възприемаме в оня по- широк смисъл, че Бог е създал всичко, ние с Дилиян решаваме да спестим по някой долар, защото вино с подобно качество в България може да се купи на много по- ниска цена. По- късно, по време на вечерята в ресторанта в Тиберия, градчето, в което отсядаме, решаваме да пием по чаша вино, за да полеем своя хаджилък, смятайки, че виното, което не е от чудото на Исус, ще бъде на по- приемлива цена. Когато ни го сервират и ни поискват 10 долара за чаша, едва не ни присяда и се шегуваме, че това е най-тежкото вино, което сме пили. Тази вечер се чувстваме твърде уморени от интензивната програма, но и преди всичко от силните вълнения през този важен в живота ни ден и предпочитаме да си легнем рано и да оставим разходката из град Тиберия, където се намираме, за следващата вечер.
Град Тиберия се намира в областта Галилея, на брега на Галилейското езеро, около което са станали изключително важни събития от живота на Исус. След ставането си сутринта първо се отправяме към областта Табха и Планината на блаженствата, мястото, където Исус направил своята прочута проповед, в която формулирал осемте блаженства. На мястото, където се смята, че е станало това, е построена грандиозна осмоъгълна църква.
Късметът, който ни следваше навсякъде по светите места да бъдем сами в храмовете, тук ни напуска и влизаме в църквата с огромна група нигерийци, облечени в еднакви цветни одежди, които шумно нахлуват в храма. За мое голямо удивление, малко след това всички коленичат в молитвена поза и в църквата става тихо, което ни позволява да я разгледаме спокойно. Куполът символизира Царството небесно, а на осемте стени под него са изписани осемте блаженства.
Градината наоколо е много красива, макар и не толкова богата на цветове в този сезон, а от нея се открива гледка към Галилейското езеро, която, за съжаление, не успяваме да видим, защото е мрачно и мъгливо, но аз като един любител на палмите и екзотичните цветя успявам да се утеша с разходка между тях.
Тъй като денят е 24-ти декември и на обяд всички храмове затварят в очакване на Рождеството, бързаме, за да посетим храмовете, свързани с живота и чудесата на Исус, живял в най-активните години от живота си именно в тази област. Достигаме до мястото, където Исус нахранил народа с 5 риби и два хляба, след това посещаваме мястото, където той се явил на учениците си, след своето възкресение.
На всички тези места властва католическата църква, защото цялата земя тук се владее от Ватикана. Все пак има една православна църква, в която успяваме да влезем.
Дочуваме съвсем родни звуци откъм олтара и осъзнаваме, че свещеникът използва църковнославянски, а богомолците са руснаци. В Израел живеят изключително много руснаци, които нямат нищо общо с евреите и изповядват православно християнство, тъй като в годините на Перестройката много руски емигранти са се заселили тук. По този повод нашият екскурзовод се шегува, че в момента в страната руският е най- разпространения език, даже повече от иврита.
За днес нашите екскурзоводи освен поклоннически обекти са ни подготвили и развлечение: пътуване с корабче по Галилейското езеро, услуга, която се предлага от кибуца, намиращ се на това място. Времето се е заоблачило и даже пръска някоя капка дъжд. Дъждът тук е особено ценен и чакан, защото след петгодишна суша нивото на езерото изключително е спаднало, но за целите на нашата туристическа обиколка в този момент той е нежелан.
Подсказвам на Шамана /Дилиян/, че май е забравил функциите си и е пропуснал да поръча времето и той бързо се поправя. Дъждът спира и облаците бавно започват да се разкъсват. За съжаление времето не успява да стане много подходящо за снимки, но пък на корабчето си прекарваме чудесно.
Пътуването ни започва с едно доста емоционално вдигане на българския национален флаг под звуците на националния химн. Водещият програмата е български евреин и успява да ни трогне. На толкова километри от Родината човек някак по- силно усеща свързаността си с нея. Следва хвърляне на мрежа, така както е правил Свети Петър преди 2000 години, музикална програма с израелски и наши песни и танци и когато слизаме от кораба, се чувстваме наистина приятно развеселени. Стъпвайки на сушата, отново виждаме нигерийците, с които бяхме заедно в Планината на блаженствата, които тъкмо се качват на своя кораб, музиката вече гърми и те вече танцуват, което неволно ни кара да се поклащаме в ритъм и те искрено и сърдечно ни поздравяват, даже една пищна нигерийка поисква да си направим селфи заедно. Обядът ни в този ден е организиран в един ресторант, наречен притенциозно „Ресторант на Св. Петър“. Тук сервират риба от тази, която е ловил светията, а именно: тилапия. Това е факт, който не съм знаела до днес, а рибата е изключително вкусна и приготвена перфектно, така че даже обядът по време на тази екскурзия има за мен познавателна стойност.
Последното място, свързано с живота на Исус, което ще посетим, за да бъдем истински хаджии, е градът Капернаум, в който Спасителят е живял три години, преди да поеме към мястото на кръщението, а оттам към Йерусалим. Това са много важни години в живота му, а градът е мястото, където той среща първия си ученик Андрей и неговия брат- Симон, наречен по- късно Петър, на когото ще даде двата ключа: земният и небесният.
Тук среща и Мария Магдалена. Тук извършва много от чудесата си, даващи доказателство на ближните му за неговия божествен произход. Върху останките от къщата на Свети Петър, където Исус е живял в този период, отново е направена църква със съвременен облик, построена върху две по- стари църкви, чиито останки могат да се видят под стъкления под
Градът загива при земетресение около 400 години след Христа и в момента на това място няма град, но благодарение на археологията древният град е разкрит и може да се види доста добре запазената синагога, в която Исус проповядвал, макар неразбран от преобладаващата част от своите съвременници.
Когато приключваме обиколката си по Светите места, нашият екскурзовод ни е подготвил изненада. Навлизаме в Гуланските възвишения, място, което до днес съм чувала само в новините като място на военни действия. Само до преди няколко десетилетия тук е било сирийска територия, а и до ден днешен това е едно от най- спорните места в Израел. Пейзажът е приятен, планински, но табелите навсякъде около нас, предупреждаващи за минни полета, леко ме изнервят още в началото на тази автобусна разходка. Достигаме на място с красива гледка към Галилейското езеро на територията на поредния кибуц. От тази точка нататък започва истинското приключение. Започваме слизане с невероятно стръмен наклон. От другата страна на пропастта се намира Сирия, а в един момент достигаме тройната граница между Израел, Сирия и Йордания. Страховете започват да се надигат в мен един след друг, но страхът да не станем жертва на някоя случайно заблудила се ракета в един момент отстъпва на друг страх. Спускането е по толкова стръмен път, че ако само за миг спирачките на автобуса поддадат, ще се окажем преобърнати по стръмния миниран склон.
Екскурзоводът ни разказва по микрофона за военните действия, които са се водили тук, и за още по-голям драматизъм ни показва по някоя и друга обърната кола, от която не е останало почти нищо. Затварям очи и моля Господ да ни пощади, да се спасим, да оцелеем. Докато се движим успоредно на границата, оградена с два реда телена мрежа, си мисля за хората, които постоянно живеят по тези места. Тук почти не идват туристи, но нашият гид твърдо е решил да ни покаже всичко в тази страна. Замислям се, че когато тръгвах насам, реших, че това е поредната стъпка от борбата със страховете ми, но в този момент те определено ме владеят с пълна сила. Едва когато слизаме на равно и се отделяме от границата, започвам леко да се успокоявам, но това е поредното преживяване, което ще запомня завинаги от тази екскурзия.
Вечерта с Дилиян правим кратка разходка из Тиберия, преминаваме по главните улици и достигаме брега на езерото. Откровено казано, градът не ме впечатлява особено и като че ли не усещам високия жизнен стандарт, освен по менютата на заведенията, които следват едно след друго по пътя ни, но почти всички са празни. Прибираме се в хотела за вечеря. Днес е Бъдни вечер, която ще отпразнуваме без пита с пара и постни сърми, а с ястията, които предлага еврейската кухня. Този път чашата вино е безплатна, почерпка от организаторите за нашия християнски празник. Това не е съвсем по канона на православната църква за Бъдни вечер, както и менюто, но го приемаме като допустимо отклонение, което даже свещениците разрешават, когато си на път.
На 25.12. сутринта ставаме с думите: „Честито Рождество Христово!“ и отново поемаме на път. Посоката ни за днес е на запад, към Средиземно море и първата точка от него е Акра или, както се казва тук,Акко, столицата на кръстоносците. Градът се намира на брега на морето и когато тамплиерите акостирали тук по време на Първия кръстоносен поход, преценили, че мястото е подходящо да се установят, да се организират и оттук да поемат към Йерусалим, за да освободят Светите места. Тук е създаден и т. нар. Орден на хоспиталиерите, чиято задача е била да се грижи за болните и ранените, преди транспортирането им обратно за Европа. Оттам произлиза понятието хоспитализация. След като гледаме кратък филм за забележителностите на Акра, влизаме в крепостта.
Разглеждаме залите, където в момента са инсталирани интерактивни екрани, на които можеш да наблюдаваш филмчета за историята. Тъй като това е направено основно за местните ученици, те, както и филмът, който ние гледахме в началото, са направени забавно, с приятно чувство за хумор. Залите на крепостта са с високи колони и сводове. Счита се, че тук е дадено началото на готиката, много преди официалното утвърждаване на този стил.
Най- красива е трапезарията, а когато излизаш от крепостта, попадаш, разбира се, в магазин. Излизаме от крепостта и се озоваваме в арабски квартал с типичен арабски пазар. Не пропускаме да изпием по един сок от нар от улична сергия и за пореден път оставаме очаровани. Най- накрая излизаме през тунела на тамплиерите, предназначен за бягство, през който се преминава приведен, но не предизвиква клаустрофобично усещане, защото е достатъчно широк и има въздух.
Излизайки от тунела, се озоваваме на брега на морето. В момента Акра е курортно градче, където има плаж и се предлагат пакети за почивка с турове из цял Израел, но не това е целта на нашето пътешествие и ние продължаваме на юг по брега на Средиземно море, за да достигнем следващата точка от маршрута си- град Хайфа.
Хайфа е красив съвременен град, където морето среща планината Кармел. Тук се намират два много престижни университета. Трима учени от Техническия университет са Нобелови медалисти, като единият от тях произхожда от семейство на ортодоксални евреи, успял да се откъсне от четенето на Библията и да направи световни постижения в областта на Теорията на игрите. Градът е украсен празнично- едновременно за Коледа и за еврейския празник Ханука, и като цяло изглежда красив.
Мястото, което веднага привлича вниманието обаче са Бахайските градини, които за наша голяма радост, въпреки че не са включени в предварителната ни програма, благодарение на успешното изпълнение на програмата ни дотук и на добрата организация на екскурзовода ни, имаме шанс да посетим. Автобусът ни качва от горната страна на градините, където улицата се нарича „Прекрасен пейзаж“ и това е самата истина.
Градините са разположени на 19 тераси, на които има 19 еднакви фонтана, а около тях- прекрасно аранжирана растителност и декоративни елементи, изключително красиви, защото красотата, според бахайците, е общият език за всички хора.
Бахайската религия е най- младата религия в света. Възниква в Иран в средата на 19 век и първият и представител се наричал Баб, който бил предтеча на истинския пророк Бабахула. Баб имал 18 ученици, а заедно с него стават 19 и това е станало свещено число за бахайците. То е в основата и на бахайския символ, извезан на униформите на служителите, включително и на екскурзовода ни тук- руснак, който се представя като Юрий. Тленните останки на Баб се пазят в мавзолей под златен купол в най- ниската част на градините. Тук се намира главното средище на бахайците, техният парламент и училище, а техните последователи живеят в общини, пръснати по целия свят.
Въпреки че не смятам да се увличам по бахайството, за мен е интересно да науча нещо за тази нова религия, проповядваща хармония в света и разбирателство между хората, а градините наистина представляват приятна гледка за окото.
Когато напускаме Хайфа, продължаваме своето пътуване през планината Кармел, свързана с пророка Илия, почитан както от юдеите, така и от християните и мохамеданите, и достигаме до Кесария, древната столица на евреите, където царствал Великият Ирод, изключително успешен владетел и строител. От негово време е запазен само аквеадукта, близо до който спира нашият автобус. Мястото е красиво на фона на залязващото слънце, радост за фотографите, а плажът, непосредствено до който се намира древната забележителност, ни дава възможност да се порадваме на море и слънце през зимата.
Малко след залез слънце достигаме крайната си точка за днес- град Нетания, друг от средиземноморските градове на Израел, на около 30 км северно от Тел Авив. Правим разходка из центъра на града, където се намира нашият хотел. Мястото е приятно за разходки, а от плажните заведения се чува музика. Ние решаваме, че слизането до морето ще оставим за следващия ден, а сега просто ще се разходим по крайбрежната алея.
Сутринта ставаме рано, закусваме бързо и тичаме към морето. Дилиян е твърдо решил да се изкъпе в Средиземно море, а аз не съм чак толкова сигурна в намеренията си, но за всеки случай съм облякла бански костюм. Когато достигаме брега, установявам, че пясъкът е ситен, а заливът спокоен.
Най- напред потапям само краката си, но след като съпругът ми смело нагазва в морето, решавам, че няма да пропусна този шанс да се изкъпя в морето по Коледа и влизам след него. Водата и въздухът имат сравнително еднаква температура и да се изкъпеш, не се оказва чак толкова страшно, а след няколко минути тялото ми свиква с температурата и даже ми става топло, а след един горещ душ в хотела се чувствам наистина като новородена.
Преди да се качим в автобуса, официално ни раздават дипломи, удостоверяващи факта на нашето хаджийство. Това не са официалните сертификати, които по принцип се издават от гръцката патриаршия тук. Организаторите явно са решили да ни спестят някой долар, защото тарифата за официален сертификат е доста висока, а да ни раздадат алтернативни удостоверения, които изглеждат доста прилично, съвсем като истински, при това са написани на български.
Тъй като, както вече стана дума, повечето българи не сме силно вярващи или по- скоро вярващи по свой особен начин и като цяло доста далеч от истинските пилигрими, фактът, че не сме снабдени с истински сертификати не ни притеснява особено. В крайна сметка хаджийството е преди всичко преживяване и състояние на духа, което не може да се удостоверява на хартия. След официалната церемония по връчването на удостоверенията, нашата хаджийска група продължава пътя си към последната спирка от нашето пътешествие- Тел Авив и Яфа- два свързани града, единият от които- нов и модерен, а другият- стар и романтичен. Влизаме в Тел Авив, считан от чужденците, но не и от евреите, за столица на Израел. Северните квартали тук, за разлика от София, са най-скъпите и цените на апартаментите тук достигат до около 12 млн. шекела, равняващи се на около 3 млн. евро. Това са апартаменти във високи блокове и високата им цена е твърде непонятна за нас. Преминаваме покрай Общината, скучна висока четириъгълна сграда, която незнайно по каква причина, е спечелила награда за архитектура. Тук се намира паметникът на Ицкак Рабин- еврейският министър- председател, който договаря с Ясер Арафат палестинската автономия, убит при атентат на стълбите на същата сграда. Съвременният град Тел Авив с нищо не може да впечатли туристите, но е привлекателен център за младите и светски настроени израелци, тъй като тук нравите са много по- свободни, в сравнение с религиозния и раздиран от противоречия Йерусалим. Това е и индустриалният център на държавата. По тези причини около 40 % от жителите на града са млади хора, на възраст под 35 години, а стандартът на живот е най- високият в Израел. Правим обиколка на града, без да слизаме от автобуса, защото, макар и да няма тежки задръствания, движението тук е доста интензивно. Тъй като Дилиян, като уважаващ себе си фотограф, категорично отказва да прави снимки през стъклото на автобуса, не мога да ви покажа съвременния Тел Авив, но ви уверявам, че това не е голяма загуба.
Автобусът спира едва когато достигаме Яфа. Слизаме на централния площад с часовниковата кула и поемаме по тесните улички на стария град, носещи имената на знаците от зодиака.
Достигаме високо панорамно място с изглед към морето и църквата Свети Петър, и преминаваме по моста на желанията, където всеки, който иска да му бъде изпълнено желание, трябва да постави ръка на зодиакалния си знак и да изрече мислено своето желание три пъти с поглед към морето.
Тъй като зная колко е важно да формулираш правилно желанията си, съм особено внимателна. За шамана, разбира се, формулирането на желанията е детска игра. За да съм сигурна, че желанието ми ще се сбъдне, правя още един ритуал на фонтана със зодика. Тук телците сме привилегировани, защото можем да прегърнем своя знак, без да нагазваме във водата. Повечето от другите зодии нямат този късмет.
Продължаваме разходката си, Елик спира на важните места и ни разказва за града, който има 3000-годишна история. Това е мястото, където, след пристигането си в Израел в средата на 20-ти век, се заселват около 90 % от българските евреи. След като правим своята пешеходна обиколка и се озоваваме отново на площада, тръгваме на самостоятелна разходка. По уличките цари оживление, защото целият квартал е превърнат в битпазар.
Нямаме никакво намерение да пазаруваме, защото стоките са като на всеки битак, но на многократно по- високи цени. Разхождаме се само колкото да направим няколко снимки и решаваме да седнем в едно от многобройните заведения за бързо хранене и да опитаме местите дюнери. Месото, с които се пълнят арабските питки, тук се нарича шуарма. Това е със сигурност най- скъпият, но и може би най- вкусният дюнер, който съм яла в живота си.
Когато групата се събира, се отправяме към последния обект за тази екскурзия- гроба на Свети Георги, който се намира в град, който на местния език се нарича Лод.
Тъй като този светец е особено важен за нашето семейство, с благоговение влизам в храма ине искам да пропусна нито един от ритуалите, които човек може да извърши тук: палене на свещ, поклон пред мощите на светеца, докосване до оковите, с които е бил измъчван, което казват, че действа чудотворно и болното място на човек оздравява. Оставам може би по- дълго от обичайното пред гроба на Свети Георги, който се намира в подземието. Никой не нарушава молитвата ми, защото и това свято място е поредното, на което групата ни е единствена.
С благодарност към организаторите, към на нашия екскурзовод Елик за изключително добре организираната и пълноценна екскурзия, напускаме Израел. През този ден на Гуланските възвишения вече не е така спокойно. В България са съобщили за ракетни атаки и близките ни вероятно се притесняват. Време е да се прибираме, но се чувстваме изключително удовлетворени, защото Израел е място, където историята оживява, където стъпваш по дирите на светците и усещаш тяхната сила. Признавам си, че не успях да разбера докрай тази страна, а може би това не е и възможно даже за хората, които живеят тук, всеки със своята историческа мотивация да нарече тази земя своя, и искрено се надявам това място да остане спокойно, такова, каквото ние го видяхме по време на това пътешествие.
