ЮЖНА ИТАЛИЯ
ЧАСТ ВТОРА
ДА ОТИДЕШ В СИЦИЛИЯ И ДА НЕ ВИДИШ МАФИЯТА
ИЛИ
ЧЕТИРИ СВАТБИ И ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ
м. септември 2018 г.
Според разписанието, малко преди 7 часа сутринта фериботът трябва да акостира на сицилианския бряг, но ние ставаме един час по- рано и веднага, щом започва леко да се развиделява, се качваме на палубата. Сицилия ни очарова още от пръв поглед. Нощните светлини на Палермо, към който приближаваме, още не са изгаснали, а небето едва- едва е порозовяло, осветявайки в червено планинските възвишения наоколо. Оставаме на палубата, докато слънцето окончателно се покаже над хоризонта, за да се насладим изцяло на прекрасната гледка, която съм сигурна, че ще запомня за дълго.
Докато ние гледаме и снимаме изгрева, корабът акостира. Слизаме и веднага изваждаме телефоните си, за да попитаме „Чичко Гугъл“ накъде да вървим. Офисът, от където трябва да вземем нашата следваща кола под наем, с която ще пътуваме по пътищата на Сицилия, се намира на гара Нотарбароло. На пристанището също има фирми, които отдават коли под наем, но са някакви местни, световно неизвестни, с лоши отзиви в Google и затова сме предпочели по- сложния вариант. Най- напред питаме спрените по пристанището таксита какво ще ни струва един курс дотам и не оставаме никак доволни от отговора: 20 евро. Очевидно тези тук са като нашите „копърки“ на летище София и други подобни места, които чакат „на гюме“ и щом се появи някой заблуден турист, веднага му смъкват кожата. Не на нас тези! Намираме спирката на автобуса, който трябва да ни отведе до гарата. Първият ни опит да се качим, се оказва неуспешен, защото се оказва, че в автобусите тук не продават билети и трябва да си ги вземем от едно малко магазинче, на което пише Tabacci, което не ме навежда на никаква друга мисъл, освен че в него се продават цигари. Оказва се, че цигарите и билетите за градския транспорт вървят ръка за ръка.В крайна сметка успяваме да хванем автобус, да чекираме билетите си и, слава богу, защото малко след това в автобуса влиза контрольор. Картината, която виждам, ме връща в София преди повече от 20 години, когато бях студентка. Докато контрольорът си пробива път сред тълпата, голяма част от нередовните пътници успяват да се измъкнат, а тези, които остават, започват бързо да маркират билетите си. Напушва ме на смях и започвам да се чувствам като у дома си. Ние, разбира се, сме редовни, чекирали сме билетите си още когато сме се качили и спокойно ги подаваме на контрольора. Отиваме на гарата малко преди да отвори офисът на фирмата за коли под наем и решаваме да закусим. Попадаме на една толкова мила продавачка на закуски, че се влюбваме в сицилианците от пръв поглед, както преди това от пръв поглед се влюбихме в техния остров. Формалностите около наемането на колата и този път продължават прекалено дълго, а нас ни чака много дълъг път, защото сме решили в този ден да обиколим половината остров. Разглеждането на Палермо сме оставили за последните дни от своето пребиваване в |Сицилия, а днес направо се отправяме на юг и първата ни спирка е градчето Монреале, разположено на висок хълм южно от Палермо. Движението в сицилианската столица, за което бях чувала ужасяващи неща, според нашите шофьори е далеч по- спокойно от това, което преживяхме в Неапол, а и самият град е много по- чист и приветлив.
Монреале се намира на около 10 км от центъра на Палермо, но практически се е свързал с него. Паркираме на платен паркинг, близо до Катедралата, която е нашата основна цел в този град. Отпред виждаме гише за продажба на билети и като едни примерни туристи веднага се подреждаме. Събират ни 10 евро за комплексен билет и влизаме. Според първоначалните ми проучвания, освен самата катедрала, задължително трябва да се посети терасата, която разкрива прекрасна гледка към града. Както малко по- късно се оказва, всъщност влизането в Катедралата е безплатно, а за терасата човек може да си купи билет вътре само за 2,50 евро. Останалата част от таксата, която са ни събрали, е за един от параклисите, който на всичко отгоре в момента е в реставрация, и за двора на манастира, който всъщност се вижда и от терасата. Когато разбираме това, се чувстваме обрани, но приемаме този факт като един от неизбежните рискове на самоорганизираните пътувания, но решавам да го опиша подробно в пътеписа, за да знаят тези след мен, които ще посетят Сицилия.
Катедралата в Монреале е наистина невероятно красива както отвън, така и отвътре. Влизаме през тежка бронзова врата с изобразени по нея библейски сцени. Дамите, които са с къси панталони, биват поканени да се загърнат с нещо. Аз винаги нося по един шал за подобни случаи, но моите панталони са под коленете и влизам без проблем, а шалът предоставям на Теди, за да не ползва „обществена пола“. Интериорът е наистина впечатляващ: златистите мозайки по стените и купола напомнят на интериора на православна църква, вероятно поради византийското влияние, но са съчетани с много арабски елементи и всичко това-върху гръцки колони с различни капители, очевидно събрани от сгради, останали от гръцкия и римския период, носещи по себе си следите на времето. Подът с разноцветни мозайки също е впечатляващ.
Разположението на храма и органът не оставят никакви съмнения, че се намираш в католическа църква, но като че ли катедралата разказва историята на Сицилия, през която са минали множество завоеватели, всеки от които е оставил своя културен отпечатък. Бавно се разхождаме, влизаме в многобройните параклиси от двете страни на главния корпус, един от друг по- красиви, и достигаме до най- предната част.
От тавана над нас ни гледа впечатляваща мозайка с изображение на Христос Пантократор, който като че ли те гледа, независимо къде си застанал. Вдясно от основния корпус са саркофазите на Вилхелм І и Вилхелм ІІ. Именно, благодарение на последния, през 1172 г. Сицилия се е сдобила с този великолепен храм.
Когато решаваме, че сме се наситили да разглеждаме пищното великолепие на интериора, тръгваме нагоре, както се и предполага, по стръмни стъпала към терасата, от която се разкрива гледка към Палермо, Градът се е ширнал пред нас в цялото си великолепие, а в дъното на картината се синее Тиренско море, което беше толкова спокойно и благосклонно към нас и нашето морско возило предишната нощ.
Разглеждаме отвисоко центъра на града и двора на манастира и, доколкото е възможно в навалицата от хора, се наслаждаваме на пейзажа от всички страни.
Накрая все пак решаваме да влезем и в самия манастир, за който така или иначе сме си платили билети, но оставаме разочаровани, тъй като разрешената за туристите част е всъщност дворът на манастира, който, както вече споделих, се вижда и от терасата и единственото, което представлява интерес, са детайлите на колоните в арабски стил, всяка от които е различна от останалите.
Времето напредва безмилостно и трябва да се разделим с Монреале и да поемем напред. Отправяме се към Агридженто през самото сърце на острова. Пътят е толкова спокоен, че чак започваш да се чудиш дали държиш вярната посока. Релефът е разнообразен и много красив със своите планини, под които са се ширнали низини с безкрайни лозови и маслинови плантации. Не виждаме жива душа по полето, което отдаваме на факта, че тъкмо е превалил обяд и селскостопанските работници са в обедна почивка.
Достигаме южното крайбрежие малко на запад от Агридженто, където се намира едно красиво природно образувание, наречено Scala dei Turki, вероятно поради приликата му с Памук кале в Турция. Бялата варовикова скала като естествени стълби слиза към морето. В непосредствена близост има малко плажче. За разлика от Памук кале, тук няма минерални извори, в които да се потопиш, а слизането по скалите ни се струва твърде опасно, затова предпочитаме да го гледаме от малко по- далеч. Гледката е наистина красива, а морето прелива в различни нюанси на синьото.
Продължаваме покрай Долината на храмовете, която се намира около Агридженто. Градът е бил гръцка колония под името Акрагас, основана през 582 г. пр.Хр. Има няколко запазени храма, върху единия от които е построена християнска Базилика. Тъй като ни чака дълъг път, а времето доста е напреднало, се ограничаваме да погледнем града отдалеч, защото за да види всички забележителности тук, човек трябва да остане един ден, а нашата програма предвижда да достигнем в този ден чак до Сиракуза, който се намира на около 220 км. оттук.
Пътят ни минава през голям град на име Gela, което се произнася Джела, в който предварително сме предупредени да не спираме, тъй като това е един от градовете, владени от сицилианската мафия, с която ни най- малко не желаем да се срещаме. Тъй като запасите ни от вода са се изчерпали, а и се налага да купим някои неща за вечерта, все пак спираме пред един голям хранителен магазин в този град, като оставяме един човек в колата за сигурност. Когато се оглеждаме наоколо, виждаме, че това е масова практика и във всяка кола има човек, докато е спряна на паркинга. Дали това е случайност или обичайна мярка за сигурност, не знаем, но се опитваме да приключим колкото може по-бързо с пазаруването и да се измъкнем от града. В този град нямаме желание да снимаме, че не се знае как ще бъде изтълкувано, но, откровено казано, не виждаме и никакви обекти, достойни за снимки, поне там, откъдето минаваме.
Движейки се по южното крайбрежие, установяваме, че тук плажовете са пясъчни и изглеждат приятни, макар че са малки и пясъкът е сивкав. Южните брегове на Сицилия се мият от Средиземно море и това е второто море, което виждаме в този ден, след като пропътувахме пътя от Непол до Палермо през Тиренско море. Още в същия ден, пристигайки в Сиракуза, ще можем да видим и третото море, с което граничи Сицилия- Йонийско. Триъгълната форма на острова е била причина той да се нарича Тринакрия, а и до ден днешен символът му е женска глава с три бягащи крака. Още когато зърваме този символ, веднага си спомняме, че сме виждали подобен на лютеницата Дерони и сме чували, че това е древният символ на тракийското племе със същото име. Ето, че имаме още нещо общо със сицилианците, освен наличието на Мафия.
В този ден спирките ни са кратки, защото трябва да достигнем Сиракуза до вечерта, но успяваме да спрем и в още едно градче- Модика, чийто център е включен в списъка на културно- историческото наследство на Юнеско. Градът е амфитеатрално разположен и по това малко прилича на Велико Търново, но къщите, макар че някога са били цветни, са посивели и фасадите, вероятно поради влажността на местния климат, изглеждат неугледно сами по себе си, но интересното е, че въпреки това цялостната гледка към града изглежда красива.
По време на нашата разходка наблюдаваме италианска сватба, чиято процесия излиза от църквата. Не ми изглежда мафиотска, но предпочитаме да не снимаме. Продължаваме към центъра и сядаме в едно от централните кафенета, където уцелваме промоция и изпиваме по един приятен коктейл, докато се наслаждаваме на гледката към града, накацал по отсрещния склон. На връщане си купуваме по един шоколад, който е другата гордост на Модика и за който в пътеводителите пише, че се произвежда по традиционна рецепта от Средновековието до днес. Шоколадът, който се предлага, е с различни вкусове, до един странни и нетрадиционни, което доста ни затруднява при избора. Аз не съм от големите почитатели на шоколада и затова не успявам да дам обективна оценка за вкусовите му качества, но впоследствие феновете на шоколада, на които правя подаръци, го оценяват високо.
Тръгваме към Сиракуза и докато пътуваме, отдалеч виждаме Ното, другото градче под закрила на Юнеско, но тъй като трябва да се настаним в апартамента си в Сиракуза до 8 ч., а вече се стъмнява и закъсняваме, за огромно съжаление не успяваме да видим този образец на бароковата архитектура. Преди да се качим на магистралата около Ното, се движим по път, по който няма нищо, освен безкрайни земеделски земи и през повечето време сме единствената кола по пътя и чак започвам да се притеснявам. Слава богу, успяваме да се доберем до магистралата, която също не е никак натоварена и в тази си част явно е нова и още не събират такси. Влизайки в Сиракуза, установяваме, че никак не е лесно да се оправиш с кола в този град не толкова заради интензивно движение, а поради факта, че почти всички улички са еднопосочни и навигацията не е много полезна, а Google картата се оказва не- много подробна и не успява да намери точното местоположение на къщата, където ще се настаним. След известно лутане все пак се добираме до адреса и тук ни чака следващата изненада. Сградата, в която ще нощуваме, е покрита цялата със скелета, мрежи и найлони и очевидно е в ремонт. От входа изскача младо момиче, което се представя като нашата домакиня и докато ни води по стълбището, установяваме, че ремонтът не е само на фасадата, а и на всички общи части на сградата, при което едва се добираме до апартамента.
Тъй като откакто сме в Южна Италия изненадите не са изключение, вече някак сме свикнали. Междувременно, докато Теди и Танко започват да приготвят вечерята, ние с Дилиян тръгваме да потърсим сигурен паркинг за колата под наем, но се оказва, че тук платените паркинги са дневни и се плащат на час, така че ще трябва да паркираме на улицата някъде близо до апартамента, където паркирането е свободно, но и никой няма да се грижи за сигурността на колата ни. Успяваме да си намерим място и оставяме колата, като се успокояваме, че тук очевидно не е опасно, щом всички оставят колите си на улицата. Тръгваме да търсим отворен магазин, да си купим още някои необходими неща за вечерята и установяваме, че поне местоположението на сградата, в която сме настанени, е чудесно и сме на самия вход на остров Ортиджа, където се намира Старият град, в който са струпани голяма част от забележителностите на Сиракуза. Когато се прибираме, набързо довършваме приготвянето на вечерята и вече не обръщаме внимание на изненади от битов характер, като например, че аспираторът няма отдушник или че прозорецът е само един и то съвсем малък, а пред него има строително скеле. Отваряме си едно бяло сицилианско вино, което веднага оценяваме като много добро и всички проблеми започват да ни изглеждат незначителни. Преди да си легна, поглеждам часовника си и установявам, че от ставането ми сутринта са изминали цели 18 часа. Това е нещо, на което съм способна само когато пътешествам.
Тъй като през следващия ден нямаме бърза работа, сме решили да не пускаме аларма. Събуждаме се от шума от строителната дейност отвън, която очевидно е започнала рано. Нямаме никакъв шанс да спим повече, но тъй като сме положително мислещи хора, вместо да се ядосаме, отчитаме това като плюс в полза на нашата туристическа програма. Побързваме да излезем и веднага се отправяме към остров Ортиджа, където спокойно изпиваме сутрешното си кафе в едно от многобройните малки уютни кафенета по живописните улички на Стария град. Времето е хладно и ветровито, което ни харесва в сравнение с жегата от предишните дни. Островът не е голям и си струва човек да мине по всяка уличка, защото всички са една от друга по- живописни. Ние се отправяме първо към Катедралния площад и влизаме в Катедралата, която е много интересна, тъй като е построена върху древногръцки храм на Богинята Атина.
От белия мраморен площад пред Катедралата се отправяме към едно прогледно място до морето и започваме да обикаляме по крайбрежната улица.
Обектът, който съм набелязала за посещение тук, освен Катедралата, е музеят на Архимед, чието родно място е Сиракуза. Музеят е интересен и си струва да бъде посетен, особено от хора с интерес към физиката и техниката. Аз лично съм доста далеч от тези науки, но ми прави впечатление колко много от откритията на древния учен се използват и до днес и са в основата на съвременната техника. Известната фраза на Архимед: „Дайте ми опорна точка и аз ще повдигна земята“ е пресъздадена в музея с лост, от едната страна на който стои земното кълбо, а от другата може да застане посетителят и да го повдигне.
Музеят е интерактивен и много от съоръженията в него са направени така, че да могат да бъдат на практика изпробвани от посетителите. Връщам се назад в годините, когато по време на уроците ни по физика, под ръководството на нашия учител, правехме опити, чрез които изучавахме физическите закони. Музейната експозиция не е голяма, но посещението може и да се проточи, ако се спираш пред всяка от многобройните играчки в музея, които те карат да се чувстваш като дете, откриващо света. Ние обаче нямаме часове на разположение, защото искаме да зърнем всяка уличка на това прекрасно градче. Тръгваме безцелно по улиците и площадите, един от друг по- красиви. Където и да надникнем, откриваме интересни места: църкви, галерии, приятни заведения и кокетни магазинчета.
Тъй като се намираме на остров,навсякъде се откриват прекрасни гледки към морето. То е особено бурно днес и рискуваме да бъдем изкъпани, въпреки че се намираме доста високо над него.
Накрая се озоваваме на пазара, от който можеш да си купиш всичко: зеленчуци, сирена, риба и месо. Като едни истински местни жители се смесваме с тълпата и започваме да избираме продукти за вечерята си.
Ние с Дилиян съвсем умишлено избягваме хотелите по време на нашите самоорганизирани екскурзии, защото нощувката в частен апартамент винаги ти дава възможност да се потопиш повече в градската атмосфера и да се почувстваш като местен жител, който си пазарува заедно с местните, от техните магазини и после си приготвя храна като у дома си. Докато пазаруваме, виждаме на една сергия да продават стриди. Веднъж, по време на пребиваването ни в Париж преди години, сме опитвали този деликатес и не останахме никак очаровани. Сега обаче решаваме да рискуваме отново, защото тук стридите със сигурност изглеждат пресни, а освен това ги предлагат с лимон и чаша бяло вино. За голямо учудване и на самата мен, този път наистина успявам да оценя по достойнство този така прочут сред средиземноморските народи деликатес.
Прибираме се в апартамента само за да оставим покупките и започваме да търсим заведение за обяд, но се оказва, че тук ресторантите затварят в два часа и отварят отново чак вечерта, а часът е малко след два. Пиците, които по принцип обичам, вече леко са ми опротивели, защото са основната ни храна за обяд по време на тази екскурзия, но се налага отново да се задоволя с тях, защото единствените отворени заведения са пицарии. Не мога обаче да не призная, че тук навсякъде ги приготвят добре и в крайна сметка отново оставам доволна. Другият обект, който съм планирала да посетим в Сиракуза, е Античният парк, който се намира в Новия град, на около 30-40 минути път от квартирата ни. Отправяме се на- там. Часът вече е около 16 и имаме час и половина за посещението на обекта, защото работното му време е до 17,30, но виждаме, че и групи все още влизат за посещение, и решаваме, че времето ще ни стигне. Така се и оказва. Започваме обиколката си с Гръцкия театър, който е най- големият в Сицилия, и когато Сиракуза е била процъфтяваща гръцка колония, тук са се представяли трагедиите на Есхил и Еврипид.
Качваме се малко по- нагоре, за да видим театъра отвисоко и да се разходим около варовиковите пещери, наречени Пещерите на нимфите.
Продължаваме към следващия интересен обект- Ухото на Донисий. Дионисий, за когото става дума, не е популярният гръцки бог на виното, а местен тиранин, а „ухото“ представлява висока пещерна зала с прекрасна акустика, което според легендата, тиранинът използвал, за да подслушва разговорите на враговете си, които затварял вътре.
Другото известно място в парка, което може да се посети, са каменоломните, шеговито наречени „Райските каменоломни“, където затворниците са плащали с къртовски труд за извършените престъпления или просто за това, че не са удобни на властта. Част от комплекса е затворена за посещение и именно в нея се счита, че е погребан Архимед. Варовиковите образувания са застинали в причудливи форми, една от които оприличавам на дракон.
Правим няколко снимки през оградата на затворената част от обекта и продължаваме към Амфитеатъра, който се е използвал за гладиаторски борби и който е третият по големина в Италия, след Колизеума в Рим и амфитеатъра от розов мрамор във Верона. За съжаление, този тук не е запазен така добре, но го записваме в туристическата си биография, наред с другите два по- големи, които вече сме виждали.
Приключвайки посещението си в Античния парк, се отправяме към една съвременна църква, наречена „Сълзите на Майката Господна“, която се извисява срещу нас и изглежда доста внушително.
Успяваме да се вмъкнем малко преди да започне вечерната служба. Лично на мен този тип съвременни катедрали не ми допадат, но явно католическата църква ги одобрява, за разлика от нашата, която така и не освети църквата на Баба Ванга като несъответстваща на канона.
На мен дворът на църквата ми е по- интересен, защото в него растат екзотични цъфтящи дървета, които не се срещат по нашите географски ширини.
По пътя към квартирата си откриваме и друга интересна църква и още красиви места. Питам се колко ли още съкровища крие Сиракуза, и си обещавам да дойда отново тук някой ден.
Следващият ден от нашето пътуване е предвиден за посещение на вулкана Етна- най- големият действащ вулкан в Европа, издигащ се на 3323 метра над морското равнище. Когато напускаме апартамента си в Сиракуза и излизаме навън, отбелязвам с притеснение, че времето никак не е подходящо за туристически подвизи. Дори тук, на морското равнище, духа доста силен вятър, а небето е покрито с плътни облаци. Въпреки това се отправяме към Етна с надеждата, че Шаманът /на всички, които са чели другите ми пътеписи е известно, че това е прякорът на мъжа ми Дилиян/ ще направи заклинание и ще разтика облаците, докато стигнем до целта си. Когато започваме да се изкачваме, влизаме в мъгла и едва успяваме да следим криволичещия път нагоре. Достигаме до мястото, докъдето може да се стига с коли, и когато излизаме навън, установяваме, че ще трябва да облечем всички плътни дрехи, които предвидливо сме си взели именно за тази част от нашето пътешествие. За тези, които не са били толкова предвидливи, тук се предлагат якета и обувки под наем. Метеорологичните условия никак не ме мотивират да пренебрегна и без това надигащите се в мен страхове да се изкача на действащ, при това доста активен вулкан, и да поема нагоре, а таксата от 64 евро, включваща придвижване с лифт /30 евро/, с високопроходим бус /25 евро/ и пеша с местен водач /9 евро/ допълнително засилват нежеланието ми да изпълня предварително начертаната програма и да се задоволя с гледане на 7D кино на лифтовата станция срещу 7 евро. Пейзажът също не ми действа мотивиращо. Всичко наоколо е черно, черни грапави камъни и прахообразна сгур покриват планината, а поради плътната облачност градовете по източното крайбрежие, които по принцип се виждат оттук, са покрити с плътна пелена от облаци. Дилиян обаче твърдо е решил, че не може да „дойде до Рим и да не види папата“ и заявява, че може и сам да се качи догоре, ако аз не желая. На мониторите, които са поставени на лифтовата станция, се вижда най- горното ниво, позволено за посещение от туристите, намиращо се малко над 2900 метра, и за мое голямо учудване, там е слънчево. Очевидно облачността е ниска, което не е рядко явление в този сезон. Вятърът, разбира се, представлява известен проблем, но ние, като едни уважаващи себе си планинари, сме добре екипирани и след кратко колебание и претегляне на „за“ и „против“ и, както неведнъж ми се е случвало при подобни ситуации, решавам все пак да тръгна. Докато купуваме билетите, аз стоя намръщено в ъгъла до касата и страхът ми със сигурност е изписан на лицето. В кабината заедно с нас се настанява италианско семейство с малко дете, което ме озадачава, но и леко ме успокоява. Щом италианците са повели детето си, вероятно не се очаква вулканът да изригне тези дни. Все пак още не съм спокойна, щом успявам да забравя раницата си в кабината, но слава богу, любезните италианци я прибират, догонват ме и ми я подават. Това събитие ми действа отрезвяващо и се качвам на високопланинското возило, с което ще продължим нагоре, доста по- уверено, отколкото на лифта. Дилиян ми е обещал, че когато стигнем горе, на място ще решим дали да предприемем пешеходната разходка, въпреки че сме я платили. Междувпрочем, докато се изкачваме с лифта, установявам, че има хора, които се изкачват пеша и си спестяват немалката такса, но да направиш това, със сигурност трябва да имаш цял един ден на разположение и психическата нагласа, че трябва да изкачиш около 1000 метра денивелация, вървейки по черната сгур на вулкана и дишайки праха, който се вдига от нея.
Слизаме от буса и веднага се насочваме към добре екипиран младеж, облечен във фирмена униформа, по която веднага познавам, че е планинският водач, с когото ще продължим по- нататък. Вече нямам никакви съмнения, че ще го направя, въпреки че от главния кратер високо над нас и от един по- малък, който се намира доста наблизо, се издига дим.
Този, който е близо до нас, се оказва, че е изригнал само преди месец. Решавам, че вулканът вече се е отчел за тази година и всички страхове окончателно изчезват. Пешеходната обиколка трае само около 30-40 минути и даже се чувствам разочарована, че не е по- дълга. Интересен факт, който научаваме, е ,че вулканът Етна изригва всеки път на различно място и поради тази причина има многобройни кратери, които вече не са активни. Преминаваме покрай 2 кратера, единият от които е образуван при едно от сравнително силните изригвания, когато е унищожена въжената линия и активността е продължила цели 2 месеца, според обясненията, които ни дава местният гид. Другата „дупка“, покрай която минаваме, е само от преди година.
Поради силния вятър водачът решава да не води групата до върха, намиращ се малко по- нагоре, но ние с Дилиян, дошли вече дотук, решаваме, че няма да си спестим това преживяване. Подхождаме от страната, където вятърът духа в гърба ни, и се качваме до един връх, на който не успявам да запомня името, но във всеки случай е най- високата точка, до която се допускат туристи, вероятно около 3000 м. Дилиян здраво държи фотоапарата и снима, защото вероятността да бъде отнесен, не е за подценяване, а аз се опитвам просто да се държа здраво стъпила на земята и да се защитавам с очила и шал, доколкото е възможно, от вдигащия се от вятъра черен прах. На всичкото отгоре се оказва, че Дилиян не е нагласил фотоапарата както трябва, и се налага да останем още малко на върха, за да имаме все пак някакви снимки от това преживяване.
Докато ние си „чешем планинарската краста“, нашите спътници са гледали 7D киното, пресъздаващо изригването на вулкана, което благодарение на специалните ефекти, на които са способни съвременните технологии, може да се усети почти като на живо. Иска ми се да видя и филма, но времето, което сме прекарали тук, е точно, колкото предварително сме предвидили, и трябва да се отправяме към следващата точка от маршрута си, за да можем, според уговорката ни с хазяйката, в 3 часа следобед да се настаним в квартирата, в която ще прекараме следващата нощ.
Апартаментът се намира в китно морско селище на име Giardini Naxos, което е едно от многобройните подобни курортни селища, подредени едно до друго на източния бряг на острова, на около 10 км южно от най- известната туристическа дестинация тук- Таормина.
Самият апартамент също, за пръв път през това пътешествие, не крие никакви неприятни изненади: чист, добре обзаведен с всичко необходимо за приятен престой и само на 100 метра от морето. Поради ветровитото и хладно време се отказваме от първоначалната си идея да отделим следобеда за почивка и плаж и решаваме да отидем в Таормина, вместо да оставяме това посещение за следващия ден, което се оказва изключително правилно решение, защото имаме цял следобед и цяла вечер пред себе си.
Пътят стръмно се изкачва нагоре, защото, тръгвайки от морското равнище, трябва да се изкачим високо над скалите, където е разположен град Таормина.
На входа на градчето оставяме колата си на паркинг, тъй като според информацията, която съм прочела предварително, вътре не може да се влиза с автомобили. За мое голямо учудване, това правило очевидно не важи за всички, защото градчето не е лишено изцяло от автомобилно присъствие, което леко разваля впечатлението от иначе прекрасния пейзаж. Тук не съм предвидила никакви туристически обекти за посещение и даже с лека ръка подминаваме табелата за Гръцкия театър, за което впоследствие малко съжалявам, но така или иначе вече твърдо съм решила, че това първо посещение на Сицилия няма да бъде последното за нашето семейство. Вървейки по главната улица на Таормина, започвам истински да се влюбвам в този град, който като че ли в пълна степен покрива представата ми за романтично градче. Средновековните каменни сгради са украсени с цветя, цъфтящи в различни цветове, а по стълбичките, водещи до съседни улици, разположени по стръмните склонове, са поставени цветни вази.
На главния площад са се събрали много хора и веднага разбираме, че това е сватбена процесия. Сватбарите са облечени изключително елегантно и изискано, което, заедно с факта, че сватбата се провежда именно тук, недвусмислено говори, че семействата, които се свързват, са заможни люде. Почти всички мъже носят тъмни очила и прически, пригладени назад. „Тези са от Мафията“, заявявам убедено, на което Дилиян със смях ми отговаря, че очевидно съм гледала много филми. Преди младоженците да излязат от църквата, музикантите, които чакат отвън, засвирват тарантела, типичната местна музика, която ми звучи много познато, тъй като съвсем наскоро, за целите на екскурзията, гледах отново филма „Кръстникът“ и цялата атмосфера засилва усещането ми, че съм попаднала насред сватба на Мафията. Музиката звучи изключително весело и безгрижно и булката излиза с танцова стъпка, след което започва едно всеобщо веселие, което заразява всички на площада. Прави впечатление фактът, че денят е сряда. Очевидно тук нямат традиция да се женят само в събота и неделя, както при нас. Всички туристи трескаво снимат сватбарите и ние не правим изключение, а Дилиян даже успява да се нареди до професионалните фотографи, които са наети да снимат сватбата. Бързо променям мнението си: явно сватбарите не са от Мафията, защото се движат съвсем спокойно сред тълпата, без никакви мерки за сигурност, а тъмните очила и прическите явно са станали масово популярни тук. Все пак, от съображения за сигурност, няма да публикувам снимки от сватбата.
В леко приповдигнато настроение продължаваме своята разходка. Почти на всяка крачка спирам и приканвам Дилиян да снима и той за минута не дава почивка на фотоапарата си. В края на главната улица Умберто І излизаме на площад с антични разкопки и църква.
От него тръгваме по една крайбрежна улица с красиви къщи и изгледи към морето и достигаме до прогледно място, откъдето ясно се вижда как Сицилия се свързва с бомбето на италианския ботуш.
Поглеждайки часовниците си, осъзнаваме,че времето е отлетяло неусетно и нагласяваме картата на Google да ни води към паркинга, където се намира колата ни. Пътьом минаваме край Градската градина и не устояваме на изкушението да я разгледаме, защото е изключително красива със своите старинни постройки, заобиколени в буйна екзотична растителност.
Гледката, която се открива от нея, също не бива да бъде пропусната.
Искам да остана тук още дълго, да седна в някое от безбройните ресторантчета по пъстрите улички и да дочакам нощта. Излизаме отново на главната улица, влизаме в църквата, където беше сватбата, а когато излизаме, забелязваме, че лампите една по една започват да светят, правейки града още по- романтичен.
В този момент Етна вече се е освободила от своята облачна шапка и се издига пред нас в пълния си блясък, на фона на първите розови облаци, предвещаващи скорошния залез.
С нежелание напускам Таормина, но достигайки до селището, където сме настанани, установяваме, че то е не по- малко романтично. От едната му страна все още се очертава величествената снага на вулкана, а от другата страна, високо над нас, са красиво осветените хълмове на Таормина.
Ставаме сутринта и поглеждаме навън. Слънцето се е вдигнало достатъчно високо и по небето няма нито едно облаче, вятърът е утихнал. Време е да направим отложения плаж от предишния ден. Излизаме по брега. От самата плажна ивица не оставам много очарована. Пясъкът е едър и полепва по краката, а морето е доста бурно. Гледката обаче компенсира тези недостатъци. Етна днес е особено спокоен под лазурното небе и пушекът от най- високия му кратер почти не се забелязва. Таормина се огрява от слънчевите лъчи и понеже времето е много ясно, можеш да видиш ясно къщичките, накацали върху скалите като цветна мозайка.
Събличаме се по бански и тръгваме по брега, а вълните ни заливат до коленете, а понякога до кръста, но това е приятно, защото времето е топло. Правя опит да вляза в морето, но то е толкова бурно, че ме изхвърля отново навън, което бързо охлажда ентусиазма ми. Сядаме в едно плажно заведение и продължително пием кафе с фреш от портокал. Когато преди години ходихме в Рим, италианците изобщо не знаеха какво е дълго еспресо. Еспресото се предлагаше само в типично италианския му вариант: изключително силно и толкова късо, че се пие на една глътка. Сега почти навсякъде по заведенията се предлага cafe lungo, което прилича по- скоро на нашето нормално или даже на нашето късо кафе, което идеално пасва на моя вкус. Отдавам се изцяло на удоволствието, макар и за кратко, защото ни очакват около 300 км път в този ден, за да достигнем до Палермо, като сме избрали, вместо по магистралата от Катания, която минава през вътрешността на страната, да тръгнем на север към Месина, а след това да минем по северното крайбрежие на острова. Напускаме уютния си морски апартамент и потегляме, като първата спирка от маршрута ни е селцето Савока, за което трябва малко да се отклониш от магистралата към планината. Това е мястото, където са снимани сицилианските сцени от първата част на филма „Кръстника“, когато младият Корлеоне /Ал Пачино/ се жени за Аполония, която малко след това загива, взривена в колата, която се учи да кара. Селцето е превърнато в туристическа атракция и по криволичещия тесен планински път се изкачват автобуси, пълни с туристи. Късметът е с нас и ни позволява да паркираме на входа на селото. Гледката е превъзходна, а туристите не са чак толкова много, че да успеят да нарушат удоволствието ни.
На панорамна площадка, малко след паркинга, виждаме огледално изображение на Франсис Форд Копола с камера в ръка. Това е човекът, на когото Савока дължи своята популярност.
По сергиите се продават тениски, престилки и други предмети с образа на Кръстника. Тръгваме нагоре по уличката, която води до църквата, където във филма е сватбата на Майкъл Колреоне с Аполония.
Преди нас върви група и малко преди да влезем, целият площад пред църквата се озвучава. Под звуците на Ave Maria влизаме вътре и виждаме, че храмът е украсен като за сватба и е превърнат в истински музей на култовия филм.
Църквата се намира на високо място с прекрасна гледка към селото и основните хълмове.
Когато излизаме, се насочваме към другото място в селото, свързано с историята на Корлеоне- бар Вители, където Майкъл иска ръката на Аполония от нейния баща- съдържател на бара, който и днес работи като бар.
Както може да се предположи, тук гъмжи от туристи, почитатели на култовия филм, поради което сядаме да пием кафе в друго заведение. Докато пием кафето си и похапваме сладки и солени местни специалитети, се наслаждаваме на гледката на море, в съчетание с планина и автентична сицилианска архитектура.
Продължаваме по магистралата на север и когато достигаме Месинския проток, ясно виждаме бомбето на „ботуша“, след което магистралата продължава на запад. Тъй като трябва да бъдем в Палермо най- късно до 18,30, за да върнем колата под наем, съм изоставила първоначалния си план да посетим градчето Броло, за което бях чела в мрежата, че е едно от красивите малки романтични градчета по северния бряг на Сицилия. Когато преминаваме около него, започвам да съжалявам за това решение, но съм решила, че ще спрем в другото красиво градче по пътя- Чефалу, без прекалено да бързаме. Чефалу е на 50 км от Палермо и в мрежата прочетох, че наоколо има хубави плажове, но това не е нашата цел. Градчето е известно със своя исторически център и най- вече с Катедралата, която е построена от Руджеро ІІ в знак на благодарност към Света Богородица, на която се молил, когато претърпял корабокрушение. Паркираме в края на града и влизаме по тесните калдъръмени улички, с които вече сме свикнали в Сицилия.
Това е поредното градче, което ме очарова. Когато достигаме до катедралата, пред нея се са се струпали поредните сватбари, които се канят всеки момент да влязат вътре. Побързваме да влезем преди тях, за да разгледаме храма. Тук на аспидата отново виждаме цветно- златиста мозайка с образа на Христос Пантократор, която много прилича на тази в Монреале. После прочитам информация, че именно тук е първообразът, който е повторен по- късно в много от църквите в Сицилия, включително и в Капелата на кралския дворец в Палермо. Храмът е празнично украсен за сватба.
Излизаме от катедралата точно навреме, за да видим булката, която, водена от своя баща, се отправя към олтара. Това е третата сватба, която наблюдаваме, откакто сме на острова, и денят пак е делничен. Вече сме наясно, че тук сватби се правят всеки ден, а ние вече се чувстваме като абонирани да присъстваме на всички сватби по пътя си.
Продължаваме разходката си из Чефалу. Гледката от централния площад към катедралата с палми на преден план и отвесна скала, издигаща се над морето в дъното на пейзажа, е картината, с която ще запомня този град.
Пристигаме в Палермо навреме, за да оставим колата и да влезем в града с градския транспорт, защото пътуването с кола в този град, според предварителната ми информация, не е от най- приятните неща, въпреки че нашите шофьори, които вече са шофирали в Неапол, смятат, че тук движението е далеч по- спокойно и организирано. Докато пътуваме с автобуса към центъра, където се намира квартирата ни, Дилиян е включил телефона си и чрез Google се информира покрай каква забележителност минаваме. Градът изглежда красив със своите осветени площади с красиви барокови сгради и фонтани и с нетърпение чакам следващия ден, когато ще го разгледаме пеша. Апартаментът, в който сме настанени, се намира в сърцето на Палермо, в една стара сграда с парадно мраморно стълбище и вътрешен двор с едно огромно дърво, каквото не се среща у нас, но се сещам, че подобно съм виждала в Южна Испания. Нямаме сили за нощна разходка в този ден, защото сме уморени от пътя и оставяме това за следващия ден.
Ставаме сутринта, вече отпочинали, и потегляме на своята пешеходна обиколка на града. Намираме се буквално на две крачки от площад Сан Доминго, откъдето започва пазарът Вучерия. На църквата Сан Доминго в този момент е поставено скеле и се прави празнична украса, очевидно за някакъв предстоящ празник, затова я оставяме за по- късно. Най- централното място в Палермо е площадът Четирите ъгъла /Qatro canti/, който аз веднага наричам „четирите кьошета“, за да ми звучи понашенски, но най- интересното е, че всъщност на този площад няма ъгли, защото той е с кръгла форма и фасадите на красивите барокови сгради от четирите страни следват същата форма.
В непосредствена близост е Фонтанът на срама, който със своите статуи на мъже и жени, неприкрили голотата си, очевидно в миналото е предизвиквал срам у консервативното местно население.
На този площад се намират и няколко интересни църкви, в едната от които успяваме да влезем тъкмо преди да започне службата. Продължаваме разходката си към Централната гара, която се намира на площад Чезаре и оттам хващаме Freebus. За голямо наше учудване, в Палермо има такъв транспорт, абсолютно безплатен, предназначен за туристите, но доколкото виждаме, от него се възползват и местните жители. Достигаме до Кралския дворец, наречен още Дворец на норманите, чието строителство е започнато още в Х-ти век, по време на арабското владичество, но основната част от сградата е дело на нормандските крале, които успяват да победят арабите и през ХІІ век го правят своя резиденция. Фактът, че сградата е строена и достроявана в различни епохи, личи от пръв поглед.
В момента дворецът е превърнат в музей, но този път съм решила, че няма да посещаваме музеи, а ще се разхождаме цял ден, за да можем да се насладим спокойно на прекрасната архитектура на града. Сядаме за малко в красивата градинка отпред, а след това обръщаме внимание на долепената до сградата на двореца Порта нуева, построена през 17-ти век и представляваща истински архитектурен шедьовър.
Съвсем наблизо до двореца се намира най- впечатляващата сграда в Палермо- сградата на Катедралата, изключително внушителна по размер и изключително интересна като архитектура. Католическата традиция по неповторим начин е съчетана с арабски мотиви. Строителството е започнато през 12. век, а някои от кулите са строени далеч по- късно. Поглеждайки към тази впечатляваща сграда, можеш наистина да видиш различните културни влияния, наслагвани по време на бурната история на Сицилия, чиито многобройни завоеватели през различните периоди са оставили тук своя отпечатък.
Преди да влезем вътре, забелязваме, че пред входа е спряла луксозна катафалка. След малко камбаните започват да бият и това продължава толкова дълго, че за всички става ясно, че покойникът е важна личност, може би някое духовно лице. Изчакваме да приключи ритуала и едва тогава влизаме вътре. Интериорът на катедралата не е толкова впечатляващ, както екстериорът, защото е изцяло обновен през 18- ти век в духа на строгата католическа традиция.
Обикаляме страничните ниши, спираме пред аспидата и обръщаме специално внимание на параклиса вдясно от нея, където е сребърният саркофаг на светицата, покровителка на града- Света Розалия.
Посещението на катедралата е безплатно, но в съкровищницата, в която са изложени различни църковни реликви, и в криптата, където са погребани нормандските крале, можеш да влезеш само ако платиш допълнителна такса. Такса се дължи и за качване на покрива на сградата. Без колебание решаваме, че можем да пропуснем криптата и съкровищницата, но ще спазим собствената си традиция и ще се качим на покрива, за да видим града отвисоко. Вече съм спряла да се заричам да не се качвам по стръмни и клаустрофобични стълбища, защото и без това зная, че винаги пренебрегвам дискомфорта от качването и слизането, за да видя градовете отвисоко. Тук поне, докато се качваме, не се разминаваме със слизащи, а това всъщност е и абсолютно невъзможно, защото стълбището е особено тясно. По тази причина посещението на покривната тераса е организирано по групи, които се допускат на всеки половин час. Таксата от 5 евро, която се заплаща, и усилието да изкачиш стръмните стълби, напълно си заслужават, защото гледката, която се открива, щом излезеш на покрива, е наистина впечатляваща.
Палермо е разположен на морското равнище, но от всички страни е обграден с планини, освен от север, накъдето се е ширнало Тиренско море. Куполите на многобройните църкви и красивите барокови сгради допълват природната красота на града. Оттук може да се види отблизо и интересната архитектура на кулите и куполите на самата сграда на Катедралата.
Правим пълна обиколка и поглеждаме отвсякъде, откъдето е възможно, и когато смятаме, че сме се наситили, а и времето ни за посещение изтича, слизаме долу, за да продължим разходката си, без да бързаме и без вече да търсим някакви определени туристически обекти. Решаваме, че е време отново да направим един дълъг италиански обяд, като този път избираме рибно меню, разбира се, в съчетание с бяло сицилианско вино. Вече сме оценили по достойнство сицилианското вино, дори и наливното, което се предлага по заведенията на съвсем приемлива цена. Ресторантът, който избираме, се намира в една малка пресечка на централната улица Виторио Емануеле. Въпреки че интериорът е много приятен и вътре не е горещо заради дебелите каменни стени, избираме да седнем отвън. Горещината от първите дни на нашето пътешествие е преминала и се радваме на прекрасно време, слънчево и приятно топло. По това време в България есенното захлаждане е в разгара си и температурите падат под 10 градуса, но тук се радваме едва на първите признаци на ранна есен. След обилния обяд като едни истински италианци се оттегляме за кратка сиеста, което спокойно можем да направим, благодарение на централното разположение на апартамента ни и поради факта, че нямаме специална туристическа програма за днес. След почивката отново сме готови за туристически подвизи и се отправяме първо към една църква, която наричат Църквата на Адмирала или La Martorana. Тази църква е малко по- особена, защото е посветена на адмирала на Руджеро ІІ, който е бил православен християнин.
Тя се намира на Площада на срама, който вече посетихме сутринта, но не успяхме да посетим самата църква, защото първо имаше служба, а после беше затворена за обяд, както повечето църкви тук. Когато приближаваме, веднага разбираме, че ще станем свидетели на поредната сватбена церемония, с което вече можем окончателно да отчетем, че сме видели „четири сватби и едно погребение“.
Изчакваме да се изтеглят сватбарите и влизаме в църквата. Интериорът е красив и пищен и православното влияние определено си личи, тъй че се чувстваме почти като в наш храм.
Продължаваме разходката си към пристанището, сядаме в едно от многобройните заведения, за да пием по едно кафе с фреш от нар, една от любимите ми напитки, която никога не пропускам да опитам, когато ходим на юг от България. Минаваме през портата, наречена Порта феличе, покрай градинката на Гарибалди с паметник на героя и огромни дървета, чиито клони стигат до земята и отново се вкореняват, което ги прави особено интересни. Именно такова е и дървото в двора на сградата, където се намира нашата квартира. Някой ми беше казал, че това е някакъв вид фикус. Тъй като не съм голям специалист по ботаника, приемам това за чиста монета.
По улица Виторио Емануеле отново се връщаме на „четирите кьошета“, за да поемем оттам по улица Макуеда, където в момента се провежда Фестивал на сладоледа. Вече е ясно, че днес е денят на кулинарните удоволствия, към което Палермо и като цяло Сицилия изключително много предразполага, и с Дилиян решаваме, че няма да си спестим и това преживяване, независимо от последиците. Оказва се, че срещу 10-те евро, които плащаме, имаме право да изядем 25 сладоледа в миниатюрни кофички, което се оказва абсолютно непосилно даже за двама, въпреки че сладоледите са толкова вкусни и разнообразни, че даваме всичко от себе си, за да опитаме колкото може повече. На 15-тия окончателно се предаваме. От всички сладки лакомства на този свят, най- много обичам сладолед, но след този кулинарен маратон няма да си помисля за него чак до следващото лято. Продължаваме разходката си по улица Макуеда и достигаме до Театро Масимо, поредната красива сграда тук, разположена на не по- малко красив площад.
Накрая достигаме театъра Политеама, но вече е много тъмно и снимките не стават добре, а и от известно време вали някакъв дъждец, който прави разходката неособено приятна.
Имаме нужда от дълга разходка, за да изразходваме поне малко от поетите калории, но човешките възможности не са безкрайни и в един момент усещам, че краката ми вече отказват да вървят и се налага да се приберем. Около сградата, в която се намира нашият апартамент, тъкмо в този момент започва петъчният купон на местните младежи. Нашата квартира се оказва в центъра на своеобразна дискотека на открито и когато решаваме да спим, се налага плътно да затворим прозорците. Оказва се, че когато човек е уморен, нищо не може да наруши съня му. Пробуждам се само веднъж около 4 часа, установявам, че музиката все още свири, но веднага заспивам и се събуждам вече чак в 8 часа сутринта, когато наоколо вече е тихо.
Сръчквам Дилиян да става, защото искаме още малко да се разходим из града, преди да грабнем куфарите, защото ,според реглемента на апартамента, в 11 часа трябва да напуснем. Най- важната ни работа е да проверим откъде можем да хванем автобуса за летището и къде се продават билетите, за които вече знаем, че струват по 6 евро. Задачата се оказва лесна, защото спирката се оказва точно до нас, на Via Roma, почти на самия площад Доминго, до който се намираме. В момента, когато излизаме на площада, виждаме огромно струпване на военни и полицейски автомобили и даже леко се стряскам в първия момент, но в следващия момент разбирам за какво са били украсите, които поставяха вчера. Църквата е пълна с висши военни и очевидно е имало празнична служба, която току- що е приключила, защото те вече излизат. Влизаме и виждаме църквата, цялата украсена със знамена. Започваме да гадаем какво празнуват военните и решаваме, че вероятно имат някакъв празник, подобен на нашия Гергьовден.
Тръгваме, без конкретна цел, като гледаме картата, за да се ориентираме какви са забележителностите, покрай които минаваме. В една малка хубава църква отново се подготвят за сватба, но за тази екскурзия четири сватби и едно погребение ни стигат и продължаваме напред. На всяка уличка и на всяко площадче тук има църква или друга забележителност, която си струва да видиш.
Времето безмилостно напредва, а на нас още ни се ходи. Точно в 11 часа пристигаме пред сградата, където се намира апартаментът и хазяйката вече ни чака, за да смени чаршафите, за да посрещне следващите гости няколко часа по- късно. Куфарите ни са готови, набързо ги вземаме и с благодарности към собственичката напускаме своето прекрасно гнезденце в сърцето на Палермо.
Тъй като обикалянето с куфари из град като Палермо определено не би било приятно, а както вече стана дума в първата част на пътеписа ми, нашият куфар вече е без едно колелце, решаваме да се отдадем на последния си дълъг обяд за тази екскурзия. Автобусите за летището минават на всеки половин час и на табелката пише, че пътят до там е около 50 минути, и преценяваме, че имаме 2 часа на разположение, преди да хванем автобуса, който да ни откара на летището достатъчно навреме за чекирането. Започваме с кафе, а след това си поръчваме нещо напосоки от менюто. Сервитьорът ни е някакъв местен Лучано Павароти, който сервира и пее, привличайки все повече клиенти. Правя неволно сравнение с начумерените физиономии на сервитьорите у нас и се замислям. В Южна Италия хората не живеят по- добре от нас, но сякаш възприемат живота по- леко и се чувстват добре. Обещавам си да се усмихвам повече на клиентите си, когато се върна в България, и малко съжалявам, че професията ми не ми дава възможност да пропея, докато работя. Откъсвайки се от разсъжденията, отново преглеждам менюто и понеже като цяло не съм много гладна, си поръчвам супа, която считам, че е от гъби. Когато ми носят храната, установявам, че съм се изгубила в превода, „супата“ се оказва огромна порция от черни миди с черупките в доматен сос, нещо, което у нас никой по никакъв повод не би нарекъл супа.
Всъщност съм доволна, защото обожавам морските дарове, а тук са изключително пресни и ги приготвят превъзходно. Бялото вино също е неизменно отново на масата. Когато Дилиян поръчва един литър бяло вино за нас двамата, изобщо не вярвам, че ще успеем да го изпием, но два часа по- късно бутилката е празна, а когато поглеждам часовника си,установявам, че имаме само 10 минути, за да хванем автобуса. Набързо плащаме сметката и с леко замаяни глави се занасяме до спирката. Преди да дойде автобусът, идва една маршрутка, чието разписание очевидно е изчислено така, че да мине точно преди него, и само за едно евро повече да съблазни чакащите с по- бърз и удобен начин за придвижване. Без колебание се мятаме в маршрутката и потегляме. Палермо ни изпраща със слънчево време, красив и усмихнат, а когато излизаме извън града и се движим покрай морето, не мога да откъсна очи от пейзажа. Архитектурата в предградията, както подобава, е различна, с по- ниски и по- съвременни къщи. Брегът е каменист и не е много подходящ за плаж, но очевидно на туристите, които не са разглезени като нас с хубави плажове, това изобщо не им пречи. Шофьорът на маршрутката натиска педала на газта и в един момент осъзнавам, че се движим със 150 км. в час. Пристигаме на летището по- рано от предвиденото и аз веднага вадя лаптопа, защото искам да използвам всяка секунда, за да напиша пътеписа си, преди да се завърнем в България. Пиша, докато летим, и гледам как младият италианец до нас не може да спре да пише съобщения на любимата си с много сърца и усмивки. Пиша, докато пътуваме с такси покрай Рим, за да стигнем от едното летище до другото, където се намира хотелът ни за тази вечер. Спирам само когато сядаме вечерта, за да изядем поредната и последна за това пътешествие пица, която отново се оказва превъзходна. После пиша по дългия път към дома и ако съм ви отегчила със своето многословие, моля да ме извините. Вероятно съм го прихванала от италианците, но искрено се надявам да съм взела и поне малко от тяхната неподправена жизненост и от умението им да се радват на живота си, такъв, какъвто е.
