ФИЛИПИНИ ЧАСТ І

ФИЛИПИНИТЕ,

ТАКИВА, КАКВИТО АЗ ГИ ВИДЯХ

И ЕДНО „ФИЛИПИНСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ“,

ТАКА, КАКТО АЗ ГО ПРЕЖИВЯХ

/м. януари 2019 г./

ЧАСТ ПЪРВА

Коледа, Нова година и отново на работа. След арктическия студ идва грипът. Всички кашлят и гледат намръщено, а аз с нетърпение очаквам последния от януарските празници Атанасовден. Свети Атанасий, казват, гонел зимата, но докато тя си отиде, има още много време. Ние обаче няма да чакаме толкова дълго, а още на следващия ден, като птиците ще отлетим към страна, в която лятото никога не си отива. Пътешествието е планирано преди повече от година, а дестинацията е Филипините. Да си призная откровено, тази далечна островна страна никога не е била на предни позиции в списъка с мечтите ми до момента, в който видях снимките на Константин Лупов и прочетох програмата му, наречена „Филипинско приключение“.

Твърде съм страхлива, за да определя себе си като истински приключенец, но със сигурност мога да кажа, че обичам предизвикателствата, а и красотата на това далечно кътче ме плени от пръв поглед. Не ми беше необходимо много време за мислене, но тъй като цялата година напред вече беше планирана, отложихме пътуването за януари 2019, който и без това се счита за най- подходящия месец за посещение на Филипините, защото е в средата на сухия и по- хладен сезон, въпреки че Константин казва, че в последно време и там има аномалии и понякога януари е по- лош от ноември. Ние обаче си имаме шаман, който поръчва времето, и сме сигурни, че ще бъде прекрасно.

Седмица преди тръгването започва истинската подготовка. Да се събира летен багаж през зимата, както вече съм се убедила, съвсем не е лесно и затова още от лятото съм си приготвила една торбичка с дрехи за пътешествието. Търсенето на слънцезащитни кремове, шнорхели и акваобувки през зимата също се оказва доста сложно, но къде с помощта на онлайн сайтове, къде с поръчки по търговските вериги, успяваме да се справим. Решаваме да подготвим кожата си и с няколко солариума и откриваме колко е приятно да ходиш на солариум през зимата.

Ето че най- после дългото чакане свършва и денят на нашето тръгване настъпва. Групата ни се състои от 5 души: аз и съпругът ми Дилиян, когото всички мои читатели познават от предишните ми пътеписи в ролята на фотограф и шаман, нашият приятел Наско, също самоотвержен фотограф и редовен спътник в европейските ни обиколки, но никога досега не излизал извън пределите на родния континент, Ваня, инициаторът на това пътешествие, с която от години практикуваме йога и караме ски, и Елена, позната на Ваня, с която останалите се запознаваме едва на летището в София, но от контактите си в чата преди това вече знаем, че е заклет пътешественик, готова като нас на истински туристически подвизи. В Манила ще ни очаква Константин, организаторът на нашето пътешествие, българин, живеещ от няколко години във Филипините, приел като своя мисия да показва на хора като нас красотата на тази островна страна, в която самият той се е влюбил от пръв поглед.

НЯКОЛКО ЧАСА В НОЩНА ДОХА И ПЪРВИ ЩРИХИ ОТ МАНИЛА

Полетът ни отново, както и при предишните ни пътешествия в Югоизточна Азия, е с Катарските авиолинии. Имаме цели 7 часа престой на летище Доха, но този път, благодарение на групата „Пътешествия по света“ във Фейсбук, съм осведомена, че само срещу около 35 лева има доста приятен начин да оползотворим около 3 часа и да направим престоя си далеч по- разнообразен. Катарите предлагат Сити тур за транзитни туристи, които имат престой повече от 6 часа на летището, като не е необходимо предварително снабдяване с туристически визи. Така на петия път, в който кацам в Доха, за пръв път имам възможността да видя катарската столица. Предварително съм резервирала разходката и веднага щом слизаме от самолета, се отправяме към гишето срещу гейт А4, където трябва да бъдем един час преди часа на екскурзията, която сме резервирали. Зная колко е голямо летището в Доха и съм леко притеснена дали ще стигнем навреме, но по указанията, дадени в сайта, където съм направила резервацията, и с малко питане на място успяваме безпогрешно да се ориентираме. Когато най- после излизаме от летището на катарска територия, автобусът вече ни чака и потегляме по осветен път с цветни неонови лампи. Преминаваме покрай важните обществени сгради, музеи и пищни мюсолмански храмове.

Спираме и на място с прекрасна гледка към катарското сити, където всеки от небостъргачите свети в различен неонов цвят. Изобщо не съм фен на небостъргачите, но трябва да се признае, че тази купчина от бетон, метал и стъкло вечер изглежда красива. Всички сгради, около които минаваме, се построени през последните 40 години, когато страната преживява своето бурно икономическо развитие, и това ясно си личи в архитектурно отношение. Не пропускаме и яхтеното пристанище. Аз лично съм от онези хора, които смятат, че яхтата е „най- скъпият и неудобен начин да стигнеш някъде, където нямаш никавква работа“, но приемам лъскавите яхти като поредно доказателство за благоданствието на жителите на тази държава.

След няколко спирки за снимки накрая спираме на един арабски пазар, който определено ме изненадва. Въпреки че като цяло прилича на арабските пазари, които съм посещавала, се различава от тях в едно отношение: изключително е чист, а дюнерът, който хапваме там, веднага се нарежда на челните места в моята лична класация за дюнери. Хлебчето много напомня за гюзлеметата на баба ми, а пълнежа с телешко месо е изключително сочен и вкусен.

Неусетно са минали трите часа на нашата туристическа обиколка. Още няколко снимки и потегляме към летището. Въпреки че катарската столица няма да се нареди сред моите любими градове, се чувствам изключително доволна, че я видяхме, вместо да прекараме повече от 7 мъчителни часа на летището.

Излитаме късно през нощта и тъй като вече съм много уморена, проспивам по- голямата част от полета. Летим към острови, намиращи се на повече от 1000 км на изток от най- източната точка на земята, до която аз до този момент съм стигала. Държавата, наречена Филипини, е разположена на над 7000 острова, от които населени са около 700. Ние ще кацнем на най- големия от тях- Лусон, където се намира столицата Манила. Пристигаме по- рано от очакваното и се налага самолетът ни да изчака известно време, докато се освободи ръкав на летището. На гишетата за паспортен контрол и входни визи са се образували огромни опашки, а освен това се оказва, че в групата имаме само един химикал, което доста ни забавя, но когато се срещаме с нашия гид Константин се оказва, че тъй като самолетът се е очаквал на друг терминал, нашето забавяне му е позволило да се придвижи и да стигне до залата за посрещане точно, когато ние се появяваме в него. Приемам това като знак, че нещата в тази екскурзия ще се подреждат благоприятно за нас, но може би не по нашия, а по божия план. Когато излизаме от летището, установявам, че жегата не е така смазваща, както очаквам, а Константин обяснява, че в този ден, и за негово учудване, е направо хладно в сравнение с обичайното. Отчитаме това като поредното щастливо обстоятелство, което ще направи по- лесна нашата аклиматизация, а Шаманът не пропуска да отбележи, че обстоятелствата не са случайни, а поръчани. Константин ни натоварва в едно голямо такси, но колкото и да е голямо, едва събира пет пасажери с пет големи куфара и пет ръчни багажа. Самият ни гид се придвижва с мотор, като обяснява, че е най- удобният начин на придвижване във филипинската столица, където пътуването с кола може да ти коства часове в задръстванията. Както ни обяснява нашият екскурзовод, това е най- гъсто населеният град в Света, с по- малко на брой жители от градове като Мексико сити, считан за най- големият мегаполис в света, но на по- малка площ. Тъй като денят, в който пристигаме, е неделя, движението е малко по- спокойно и сравнително бързо стигаме до хотела си. Настаняваме се и веднага излизаме навън. Съвсем наблизо до хотела ни има МОЛ, където успяваме да обменим пари и да си купим някои неща от първа необходимост, които сме пропуснали да си купим или пък трудно се намират в България. Аз лично много държа да си купя непромокаем калъф за телефон, в предимствата на който успях да се убедя по време на нашето водно приключение на водопадите Игуасу, гледайки завистливо туристите, които спокойно вадеха телефоните си и снимаха, когато бяхме буквално под водопада. Купуваме си и местни карти за телефоните, тъй като роумингът тук е много скъп, а е добре да можем да комуникираме помежду си и да ползваме интернет.

Завършваме първата си вечер във Филипините с вечеря в корейски ресторант, където можеш да си поръчаш месото сурово и да си го изпечеш сам на скара, монтирана на самата маса, а гарнитурата е безплатна, в неограничено количество.

Храната, която се сервира тук, е леко лютива за моя вкус и перфектна за вкуса на Дилиян, но всички я определяме като вкусна. Опитваме и оризова корейска ракия, която, макар и слаба, е доста приятна, а когато идва време за плащане, се оказва, че 8 души, след обилно хапване и пийване, сме направили сметка, която едва достига 100 лева. Веднага ми става ясно, че на тази екскурзия ще можем спокойно да се отдадем на кулинарни удоволствия, без драстично олекване на джоба, което от друга страна ме навежда на мисълта, че очевидно пак няма да се отслабва. Пушенето в цялата филипинска столица на обществени места е забранено и наказуемо с глоба и даже няма регламентирани места за пушене, но както многократно съм се убедила, забраните не са това, което може да откаже един пушач от неговия вреден навик, поради което по масите на заведението, макар и неофициално, се пуши и тъй като няма пепелници, фасовете се хвърлят по земята.

Сутринта нашият гид наема 2 таксита до летището чрез местна система, подобна на Юбер, в която предварително поръчваш маршрута и получаваш информация за сметката. Мерките за сигурност даже и на терминала за вътрешните полети са доста строги. Още на летището преминаваме веднъж през контрол, после чекин и накрая проверка на ръчния багаж, при която за голямо мое учудване и възмущение ми прибират цели 2 запалки. /добре че прибрах другите две в чекирания багаж, което по принцип е против правилата на летищата, на които съм била до сега/. След като ни качват в самолета и стоим в него повече от час, се установява, че има някаква неизправност, вероятно в озвучаването на салона, и тъкмо когато изразявам мнение, че ще си останем на летището с часове, компаниията Air Asia, на която нямам голямо доверие, защото имат един- два инцидента със самолети преди няколко години, този път много приятно ме изненадва. Веднага ни прекачват на друг самолет, който много скоро след това излита. Цялата процедура ни коства около 2 часа закъснение, но аз съм се настроила докато сме във Филипините,да не бързам и да не се ядосвам за нищо и, изненадващо и за самата мен, ситуацията изобщо не успява да наруши душевното ми равновесие.

ПАНГЛАО, БОХОЛ и БАЛИКАСАГ

След фалстарта, едночасовият полет преминава без никакви проблеми и кацаме в Тагбиларан, главния град на остров Бохол. Отправяме се към Панглао /звукът „л“ в името се произнася меко/, по- малък остров, свързан с Бохол чрез два моста. Там, близо до плажа Алона, се намира нашият хотел. Настаняват ни в уютни малки къщи с веранди отпред. Вместо сейф в стаята има малък шкаф с ключ като за пощенска кутия, което ни изненадва леко, но решаваме да се доверим на думите на един от собствениците- германец, който ни посреща, и да приемем, че сигурността на нашите пари и документи не е застрашена. Първото нещо, което правим след настаняването си, е да отидем да хапнем, което тук далеч не се оказва бърза работа. Налага се да чакаме повече от час, докато ни донесат поръчката, но установявам, че това никак не ме изнервя, а ме настройва на един почивен, по- бавен ритъм и даже неволно си зататананиквам хита на Стефан Вълдобрев „По- полека“. Когато най- после приключваме с обяда, е останал само един час до залез слънце и бързаме да го оползотворим, като посетим намиращия се съвсем близо плаж Алона. За да достигнеш до плажа, преминаваш най- напред през оживена улица с множество заведения и магазинчета, а после по самата плажна ивица картината изглежда подобна.

Широката част на плажа, където има пясък, не е много голяма и вероятно в друг час би била доста пренаселена, като се има предвид, че градчето е доста туристическо, но в този късен час е спокойно и няма много кандидати да разпънат хавлиите си.

Водата е леко по- хладна, отколкото очаквам, но след леката първоначална изненада от този факт установявам, че температурата й всъщност е много приятна. Докато ние се къпем и се наслаждаваме на екзотиката, наоколо започва да се стъмнява. Морето и небето започват да губят границата помежду си и да се преливат във все по- тъмносиньо. Само залязващото слънце все още се прокрадва между тях, за да им напомни, че не са едно цяло. Заведенията по плажа запалват светлините си, които се отразяват във водата, правейки разноцветни пътечки.

Докато съхнем на лунна светлина, до нас приближават две филипинчета и започват да пеят със звучни детски гласчета песента на Бруно Марс „Billionaire“, очаквайки да ги възнаградим с по някое песо. „Искам да бъда милионер!“ Очевидно това е филипинската мечта, а за нас това е първата среща с изключително музикалната филипинска нация, в което по- късно многократно ще имаме възможност да се убедим. Сутрин, докато приготвя сандвича си, момичето от заведението за бърза закуска си припява, пее си и сервитьорът, докато ти сервира вечерята, таксиметровият шофьор си тананика, докато виси в задръстване, а докато си крачиш по улицата, никак не е рядко да видиш хора, които си пеят някаква песен, задължително на английски, при това изключително вярно и приятно за ухото. Ако Тайланд е „Страната на усмихнатите хора“, Филипините с основание могат да се нарекат „Страната на пеещите хора“. Освен че пеят на английски, филипинците, заради почти вековната зависимост от американците, масово говорят английски и това прави комуникацията изключително лесна.

Тъй като не искаме нищо да пропуснем още в тази първа вечер на острова, сме си запазили час за масаж. Масажното студио, което сме избрали по препоръка на нашия екскурзовод, е приятно и уютно. За тази първа вечер от нашето пребиваване тук избираме масаж с масла, който ние наричаме класически, а тук наричат шведски, защото бил измислен от шведите, факт, който ,да си призная, досега не знаех. Аз лично съм заклет привърженик на таймасажа, но го оставям за следващите дни. Следва един час, прекаран изключително приятно в ръцете на нежната, но силна масажистка, която от време на време ме пита дали съм добре, обръщайки се към мен по начин, който ми звучи като „mum“ /мамо/, което доста ме учудва, докато не разбирам, че това е типичният за филипинците начин, по който произнасят думата „madam“. Тъй като вече е доста късно за сядане в ресторант, си купуваме печено месо от една улична скара и сядаме в дворчето на хотела, за да го хапнем с българско вино, каквото задължително носим в багажа си, когато пътуваме в страни, където не се произвежда вино, и с филипински ром, който си купуваме от магазина. Веднага установяваме, че филипинският ром ще стане наше любимо питие по време на това пътешествие. Аз никак не съм любител на рома, но с удивление установявам, че този е изключително приятен на вкус и няма нищо общо с напарфюмираното питие, което се предлага на нашия пазар.

Дали от уличната скара, или от някое друго произведение на филипинската кухня, се събуждам посред нощ със силни коремни болки и до сутринта не успявам да заспя. Когато става време за ставане, вместо ободрена, се чувствам изтощена. Очевидно ме е хванала някоя тропическа бактерия, която заплашва да развали екскурзията ми. Глътвам всички възможни хапчета, с които сериозно съм се запасила, и почти залитайки от недоспиване и болка, се товаря заедно с останалите от групата в буса, за да започнем програмата си, която днес включва обиколка на интересните места на остров Бохол. Името на острова на местния език означава „много дупки“. Причината за това наименование е, че този остров не е вулканичен, както повечето други във Филипините, а има варовиково- коралова структура, поради което има и много пещери. Първото място, което посещаваме, е монументът на испано- филипинската дружба, която се установила известно време, след идването на испанците, начело с Мигел Лопес де Легаспи. Първият опит за колонизация на Филипините бил направен от португалеца Фернандо Магелан, който, плаващ под испански флаг, през 1521 г. стъпил на остров Себу и забил кръст, показвайки ясни намерения за християнизация на местното население. Малко по- късно завоевателите били отблъснати от войнственото местно племе Лапу- Лапу. Именно тук Магелан намерил смъртта си, след което неговият екипаж се оттеглил. Испанците, които дошли няколко десетилетия по- късно, в началото били приети с недоверие, тъй като испанският флаг вече бил печално известен тук, но Легаспи приложил по- успешна тактика за колонизиране на острова и след първия си неуспешен опит да се настани на остров Себу, по препоръка на полинезийски мореплаватели се отправил към остров Бохол, където успял да убеди местните племена, че той и екипажът му идват с мир и с цел търговия, а не колонизация и през 1565 г. Мигел Лопес де Легаспи и местният вожд Дату Сикатуна се събрали, за да полеят дружбата между двата народа с напитка от кръв и вино, съгласно местния ритуал „Сандуго“, означаващ в превод „една кръв“. Това именно е моментът, който изобразява паметникът.

Разбира се, по- късно испанците показали истинските си намерения и установили четиривековна хегемония, по време на която успели тотално да задушат местните вярвания и традиции и до ден днешен огромната част от населението на Филипините изповядва католическата религия, с изключение на южния голям остров Минданао, ислямизиран още през 14-ти век, където и до днес живеят много мюсолмани. Войната между религиите на този остров често ескалира и до България достига информация за атентати. По време на това пътешествие Бохол и Панглао са най- южната точка от маршрута ни и размирните зони са накъде далеч на юг от нас.

Засега приключваме с историята и географията и ще обърнем внимание на биологията, посещавайки следващия обект от нашата програма. Това е един парк, в който живеят едни от най- малките примати- тарсиерите. Най- характерното за външния им изглед са техните огромни очи, несъразмерно големи за съвсем малките им телца. Те общуват помежду си с ултразвук и имат прекрасно нощно зрение, но през деня са почти слепи, което позволява на туристите да ги гледат и снимат, разбира се, без светкавица, за да не ги притесняват. Тъй като тарсиерите живеят тук в естествена среда, не е много сигурно колко екземпляра ще успеем да видим при посещението си, но успяваме да видим достатъчно, за да добием представа за това симпатично животинче, което се среща само тук, на остров Бохол.

Интересно е да се отбележи, че терсиерите са използвани като прототип за лицето на Йода от култовия филм Междузвезни войни.

Продължаваме към следващата точка от маршрута ни. Още когато прочетох програмата на нашето приключенско пътешествие, попитах Константин дали всички точки от нея са задължителни, и реших, че може и да си спестя някои изпитания на нервите. Едно от тях беше Zip-line над река Лобок. За тези, които са чели другите ми пътеписи или ме познават лично, е известно, че страхът от височини е един от най- силните ми страхове. За тези пък, които не са съвсем наясно какво означава Zip-line ще обясня, че това е едно въже с макари, на което те окачват посредством въжета и карабинери и по силата на гравитацията, тъй като въжето е леко наклонено, се плъзваш към отсрещния хълм. Отдолу обикновено има някакво красиво място, в случая- коритото на река Лобок, и ако имаш сили да погледнеш, ще останеш очарован. Височината, на която въжето преминава над реката, е 120 метра. Практически няма никаква опасност за живота, тъй като съоръжението е доста добре осигурено и даже на по- едрите мъже, какъвто е моят съпруг, слагат двойно осигуряване, но за хора със страх от височини това е сериозно изпитание. Може би ако бях в по- добро здравословно състояние, бих се опитала да се преборя със страха си, но точно в този ден, предвид силните коремни болки, които все още ме мъчат, не мога и да си помисля за подобно начинание. Явно Господ е решил да ми спести колебанията и аз приемам своето стомашно неразположение като решение „отгоре“. Останалите членове на групата без ни най- малко колебание се отправят към хълма, откъдето тръгва въжето,и когато им идва редът един по един политат над пропастта. Докато с фотоапарата в ръка чакам да дойде редът им, чувам много пищящи жени и ревящи мъже отгоре над мен. Моите хора обаче, като едни истински смелчаци, даже не гъкват, когато се плъзгат по въжето, и Елена даже успява да заснеме клип. След като достигат до отсрещния бряг, ги окачат на друго въже, по което достигат до мястото, където ги чакаме аз и Константин. Тъй като, да си призная, не съм много добра във фотографията, давам фотоапарата на Константин и той успява да направи няколко снимки, а аз наблюдавам с интерес „приземяването“. Докато летят с бясна скорост към нас и имам чувството, че буквално ще се блъснат, се включва лагерен механизъм, който забавя „летенето“ и позволява плавно приземяване. Така успешно нашите хора, един по един, се озовават на финиша, а като виждам щастливите им физиономии и чувам разказа им, да си призная, малко започвам да им завиждам и си обещавам да не пропускам следваща подобна възможност.

След екстремното преживяване, за успокояване на емоциите Константин ни е организирал обяд на плаващ ресторант по река Лобок. Аз, за съжаление, трябва да внимавам с храната през този ден, защото, макар да е понамаляла, болката в стомаха ми все още се обажда, но все пак успявам да установя, че храната е много вкусна. Филипинската кухня е леко сладка за моя вкус, почти не е лютива, за разлика от останалите азиатски кухни, които съм опитвала, и, нормално като за островна страна, има риба и морски дарове, но, малко необичайно за горещия климат, включва и мазно свинско месо. Коритото на река Лобок е много красиво, с екзотична растителност по двата бряга, а водата има тюркоазен оттенък.

Обядът протича под звуците на приятна музика, предимно познати евъргрийни, но за да се докоснем до филипинската култура, на един от пристаните е организирана програма с местни песни и танци. Виждам как Ваня и Елена скачат от корабчето и сядат между филипинките, които свирят на малки китарки, и аз, забравяйки, че ме боли стомахът, правя същото. Връчват ми една малка китара и гледайки пръстите на филипинката до мен, веднага хващам двата акорда на песента и се включвам в оркестъра През това време Ваня скача и се включва в танците.

Така, развеселени и доволни, се качваме отново на кораба, а след като разходката ни свършва, се отправяме към следващото място от нашата програма- въжен мост над реката. Тъй като никак нямам доверие на подобни съоръжения, се налага Константин да ме убеди, че под бамбуковите пръчки, по които се стъпва, има стоманени въжета и няма никаква опасност мостът да се скъса и да полетя надолу към реката, в която има кой знае какви животни. Пристъпям плахо и стъпка по стъпка, държейки се за парапета, а мостът се клати под краката ми. Усмихвам се на фотоапарата за снимка, след което, в най- неудобната, но сигурна поза, държейки се за двата парапета едновременно, успявам да премина.

Напълно заслужено, в края на моста се награждавам с малко шопинг от организираната от местните хора сергийка на другия бряг. На връщане съм по- смела и доста по- бързо преминавам по обратния мост до мястото, където ни чака бусът.

Отправяме се към последния обект от днешния ни маршрут- Шоколадовите хълмове, следващият от символите на Бохол, а по пътя преминаваме през махагонова гора. След корковите дървета, които видях през миналата година в Португалия, сега имам щастието да видя и истински махагон, червеното дърво, мебелите от което толкова много харесвам.

След кратка фотосесия, по време на която Константин освен махагоновите дървета не пропуска да ни покаже и много отровна стоножка, която всява истински ужас в мен, продължаваме и достигаме до Шоколадовите хълмове. Това е интересно природно образувание, за което се смята, че има коралов произход, но неизвестно защо не се среща по целия остров, а само на едно място, почти точно в центъра му. Хълмовете се наричат шоколадови, защото през сухия и много горещ сезон ниската трева, с която са покрити, изсъхва и те стават кафяви, издигащи се като шоколадови кули над буйната тропическа зеленина. В момента тревата по хълмовете е все още зелена, но и в този сезон са красиви.

Легендата разказва, че тук се борили двама великани и по време на битката си започнали да се замерят с огромни камъни, които останали пръснати наоколо. Качваме се на най- високия хълм, където има панорамна площадка, от която можеш да видиш и снимаш целия околен пейзаж.

До края на този ден успявам да преодолея стомашните си проблеми и се считам за вече имунизирана срещу азиатските бактерии, но целодневното неразположение твърде много ме е уморило и веднага след вечеря си лягам, което е добро решение и предвид ранното ставане, планирано за следващия ден.

Тръгването ни на следващия ден по програма е 5 часа сутринта, за да имаме шанс да видим пасажи делфини. Всички сме точни и в уречения час сме на рецепцията, но местният туроператор, организиращ трипа ни, очевидно е забравил за нас. Констатин непрекъснато звъни и даже два пъти ходи до офиса на фирмата, но там няма никой. В 6,20 най- после се появява бус със сънен филипинец, който се оправдава, че разбрал в 6, вместо в 5, а 20-те минути отгоре очевидно са нормален филипински толеранс. На пристана ни чака друга изненада. Отливът е оставил голяма част от лодките в пясъка. Нашата е във вода, което ще й даде шанс да потегли, но за да стигнем до нея трябва да газим до коленете във вода, а по дъното има водорасли и морски таралежи.

Аз веднага слагам акваобувките, които съм си купила преднишния ден от един местен магазин, а на Дилиян му се налага да гази с джапанки, при което успява да срита един морски таралеж и две бодли се забиват в пръста му. При едно предишно наше пътешествие съпругът ми вече имаше инцидент с някакъв вид морски таралеж, очевидно отровен, и се наложи да платим 70 долара за доктор и мехлеми. Слава богу, очевидно днес е уцелил по- миролюбив екземпляр и след няколко часа бодлите изчезват сами, без никаква външна интервенция. Лодките, които тук се използват, се наричат Bangka. Бангките са тесни, с плитък кил, а за да се постигне баланс, от двете страни имат дървени конструкции, направени от бамбук.

Излизането от пристанището се оказва доста тежка задача, но нашият капитан и неговия млад помощник очевидно са доста опитни и успяват да се справят със задачата, която в началото ми се струва просто невъзможна.

Навлизаме навътре в морето, а поради закъснението надеждата да срещнем делфини е почти угаснала, макар че около нас има и много други лодки, които са тръгнали към мястото, където се появяват делфините. В един момент Константин започва да сочи нещо напред и едва успявам да видя за миг няколко перки над водата. Всички лодки се насочват натам и ние оставаме последни. В този момент пасажът преминава буквално на метри от лявата страна на нашата лодка.

Големи късметлии сме! После Константин признава, че в голямата част от случаите, когато води туристи тук, делфините не са появяват, а изненадата е още по- голяма, че появата им се случва, въпреки закъснението ни. Очевидно морските бозайници все пак са ни изчакали, решавайки да ни възнаградят за ранното ставане в тяхна чест. След като се оглеждаме още малко наоколо с надеждата, че отново ще ги видим, решаваме, че очевидно представлението е свършило, и се отправяме към остров Баликасак, където в останалата част от деня ще плуваме с шнорхели над коралите и ще се наслаждаваме на красивото дъно на тропическото море. Тук обаче ни очаква следващата изненада.

/снимка на Константин Лупов/

Островът е малък и кръгъл с 360 градусов пясъчен плаж, но всички лодки идват от една и съща посока и повечето са акостирали на първото удобно място. Константин дава инструкции на лодкарите да карат нататък, защото трябва да стигнем до мястото, където ще бъде организиран обядът ни. Оказва се, че лодката не може да стигне до брега, тъй като на единственото възможно място наоколо вече е акостирала друга лодка. Налага се да стигнем плажа с плуване. Въпреки че умея да плувам, тъй като не съм очаквала подобно „слизане“, се чувствам леко стресирана. Събирам набързо нещата си в гумираната торба, която съм си купила предишния ден, но на ръба на лодката изпадам в паника и отказвам да сляза. Дилиян вече е във водата и аз започвам да се суетя, търсейки помощ от другите мъже на борда. В този момент Константин усмихнато се обръща към мен с думите: „Нали не си забравила, че програмата ни се казва „Филипинско приключение“? Това изречение бързо ме изважда от вцепенението и, мечка страх, мене не, хвърлям се във водата. Плуването е само няколко метра, а ние сме снабдени с плувни жилетки, така че се оказва, че съм се страхувала напразно. Единственото поражение, което установявам е, че в бързината не съм успяла добре да затворя гумираната си торба и дрехите в нея са се намокрили, но местните хора, които ни посрещат с усмивка, веднага предлагат решение на проблема ми и ми посочват къде да простра дрехите си, а жаркото слънце много бързо ги изсушава.

Всички са вече готови да се впуснем в следващото приключение. Определено аз съм страхливката на групата, но не искам да пропускам повече нито една точка от нашата приключенска програма. Слагам шнорхела и първоначално не успявам да се справя. Плувала съм с шнорхел и маска само един- два пъти преди години в Тайланд, но очевидно съм забравила техниката, а и шнорхелът, който съм си купила, е без маска и носът ми се пълни с вода. Нямам никакво намерение да се предавам и си наемам стандартна маска с шнорхел от нашите домакини. Този път успявам да се справя.

Дъното на кораловите рифове в тропическите морета е една невероятна палитра от форми и багри, каквито в Европа могат да си видят само в аквариумите. Наско, който за пръв път плува в тропическо море, буквално е онемял от възхищение и споделя с мен, че когато е гледал аквариумите в Европа, никога не си е представял, че това може да се види в естествена среда, но като страстен фотограф намира и сили да снима с подводния си апарат наоколо, въпреки че искрено се ядосва, че не си е купил скъпа техника за подводно снимане и му се налага да се мъчи с евтино китайче. Нищо, за следващия път ще е подготвен!

В един момент установявам, че първоначалният ми страх ме е напуснал и е останала само насладата да плувам между разноцветните рибки, над кораловото дъно, представляващо пъстра картина, която нито един смъртен художник не може да сътвори. Дилиян и Константин са направили по- дълга експедиция в тропическото море и се връщат доволни, защото са видели огромни миди. Когато решаваме, че имаме нужда от почивка и обяд, се връщаме при нашите домакини, които вече са приготвили храната ни, но преди това не пропускат да ни предложат герданчета от перли и корали. Перлите са истински, но както ни обяснява Константин, са речни, а не морски от Южнокитайско море, които се продават на доста по- различни цени. Аз лично намирам предлаганите ни бижута за много красиви и не пропускам да си купя един- два комплекта. Правя кратък пазарлък, защото той е задължителен по такива места, но без да влагам прекалена енергия, защото цената и без това ми се струва съвсем прилична. В крайна сметка и аз, и продавачката стискаме ръце и по лицата ни ясно си личи, че и двете считаме сделката за супер изгодна, а аз ще отнеса със себе си в България поредните красиви бижута.

След обяда тръгваме по плажа, за да достигнем мястото, където е най- вероятно да видим морски костенурки. Константин плува начело и ние го следваме, но в един момент осъзнавам, че сме стигнали прекалено дълбоко и страхът рязко ме завладява. Правя рязък завой обратно и тръгвам към брега. В един момент усещам зад себе си Дилиян, който очевидно се е притеснил дали нямам някакъв проблем, но когато разбира, че става въпрос за страх, тъй като достатъчно добре ме познава за нашите 30 години съвместен живот, продължава след останалите и ме оставя сама да се боря със страховете си. Излизам на брега, леко разочарована от себе си! Очевидно няма да видя костенурките! Лягам на пясъка и оставям на слънцето да ме гали с лъчите си и да ме успокои. Когато вече съм приятно отпусната, забелязвам, че групата се движи към брега и когато са съвсем близо, разбирам, че около тях има няколко морски костенурки.

Без никакво колебание слагам маската и се хвърлям във водата, но не успявам нищо да видя. Вече почти съм се примирила с факта, че ще пропусна и тази атракция, когато виждам буквално на една ръка разстояние пред себе си моята костенурка. Дошла е да ми се представи лично, за да бъде описана в пътеписа ми. Перките, с които плува моята приятелка, ми приличат на малки крилца, които успешно придвижват във водата тялото ѝ, заедно с нейната къща. Излизам от водата изключително щастлива и се включвам във общото въодушевление. Времето невероятно бързо е излетяло и трябва да се качим обратно на бангката, която вече е успяла да акостира на брега и не се налага да плуваме до нея. Преди да се приберем на остров Панглао, акостираме на Върджин айланд. Това е малък остров, който по време на прилив буквално изчезва под водата. В момента обаче на него функционира един екзотичен местен пазар, където можеш да опиташ морски дарове, непознати за нас – морски таралежи, морска краставица и други странни мекотели.

По препоръка на Константин си избираме морско животно, което бих оприличила на рапан, но всъщност е нещо различно, което тук се нарича абалони. Приготвят ни го пържено, с много подправки, а Константин набързо ни провежда един курс за ядене с клечки, нещо, което така и не успях да се науча при предишните си посещения в Азия, вероятно няма да успея и сега. Във Филипините яденето с клечки не е твърде разпространено, но в случая е удачно, като се има предвид съмнителната хигиена на вилиците и лъжиците на този остров, където няма никакъв друг водоизточник, в който могат да се измият приборите, освен морето. Не пропускаме да пробваме и карамелизиран пържен банан на клечка, който се оказва истински деликатес.

Когато отново се качваме на лодката, всички сме превъзбудени, но и вече изморени и със смесени чувства на възхищение и смях гледам невръстния юнга, който с цигара в уста направлява лодката. В един момент очите ми започват да се затварят. Неусетно се унасям и започвам да виждам насън морското дъно. Този сън вероятно ще ми се явява отново и отново много дни напред.

Следващият ден е определен за почивка, от която всички имаме нужда след предишния емоционален ден. Все пак в програмата ни е предвидено като възможност посещение на пещерата Хинагданан, в която може да се плува. Ние не искаме да пропуснем абсолютно нищо в това пътешествие и твърдо заявяваме, че искаме да отидем в пещерата. Все пак, понеже е ден за почивка, решаваме да тръгнем в 11. Два часа преди часа на тръгване се събуждам без аларма, истински отпочинала и съм благодарна на гида ни, че е предвидил този почивен ден. Пещерата, която посещаваме, не е много богата на образувания и не е твърде голяма, но интересното е, че в нея може да се плува и даже да се правят скокове във вода. Тази пещера е открита от местен селянин, който решил да изкорени едно дърво от градината си и попаднал на откритие- пещерна зала, която се виждала през дупката, останала след изкореняването на дървото. Когато застанеш в единия край на пещерата, можеш да видиш два отвора, които много напомнят за нашата пещера Проходна, наричана още „Очите на Господ“.

След като се насищаме да плуваме, гледаме и снимаме в пещерата, излизаме, за да се отправим към плажа Думалуан, който се намира наблизо. Това е плаж, на който повече идват местни, отколкото туристи, и това си проличава още в ресторанта, където сядаме за обяд. Обядваме с интересни специалитети от местната кухня: два вида морски водорасли за салата, кисела супа Sinсgang с едри парчета свински бекон и Sisig- ястие, което с приготвя на сач, със ситно нарязани месо, риба или морски дарове и с няколко вида зеленчуци. Всичко, включително и водораслите, учудващо много ни харесва. Харесва ни и плажът. Плажната ивица е дълга, с много ситен бял пясък и не гъмжи от туристи, а множеството лодки, акостирали наоколо, правят пейзажа още по- красив.

На връщане се товарим в две триколки, които тук са различни от тайландските „тук- тук“, на които вече съм имала случай да се повозя. От едната страна на тукашното возило е мотоциклетът на шофьора, зад гърба на който може да седне още един човек, а от другата страна има седалка, на която могат да се съберат двама души, но само ако не са особено едри. Ние с Дилиян определено не можем да се съберем на нея и затова до мен сяда Наско. Въпреки теснотията, някак успяваме да се наместим и да стигнем до хотела без инциденти, но другата триколка се бави. Когато останалите трима пристигат, обясняват, че возилото им се повредило, но след няколко ритника и звучни ругатни от страна на шофьора, някак се оправило и продължили напред. Следва задължителният за тази екскурзия вечерен масаж, след което сядаме в един от местните ресторанти, където веднага установяваме, че обслужването не е на твърде високо ниво, а накрая, за пръв път, откакто сме тук, се опитват да ни излъжат в сметката. Опитват се да ни убедят, че има такса за сервиз, но такава не фигурира в менюто. В крайна сметка, след няколко остри реплики от страна на Константин, последвани от виновни оправдания от страна на красивата управителка, успяваме да платим реално направената от нас сметка, даже с малка отстъпка за извинение от страна на персонала. Сещаме се за няколко вица за лъжливи сервитьори, които тутакси оправят настроението ни и даже се чувстваме някак доволни, че очевидно подобни практики далеч не са български патент, а се срещат навсякъде по света.

След като се прибираме от ресторанта, традиционно завършваме деня с чаша вино, каквото все още се намира по куфарите ни, и с един местен „специалитет“, който Елена се е осмелила да купи от една сергия. В пакетчето се мъдрят няколко охранени пържени червея, които Елена ни подканя да опитаме. Докато преминавам през фазите на страх от неизвестното, вземане на решение, извършване на действието, осмисляне на действието и заключението, че всъщност не е толкова лошо и става за мезе на виното, Дилиян ми прави фотосесия, която предизвиква огромен интерес сред моите приятели във Фейсбук.