ВИЕТНАМ-
СТРАНА НА СОЦИАЛИЗЪМ И БУДИЗЪМ,
С ТЕЖКА ИСТОРИЯ
И БОЖЕСТВЕНА ПРИРОДА
ЧАСТ ВТОРА
СРЕДЕН И ЮЖЕН ВИЕТНАМ
Виетнам е разположен в най- източната част на Индокитайския полуостров, като разстоянието от най- северната до най- южната му точка е 3000 км. Тъй като нашата екскурзия включва градове в Северен, Среден и Южен Виетнам, туроператорът е предвидил придвижването да се осъществява с вътрешни полети. След екстремното придвижване до летището, за което вероятно сте прочели в първа част на този пътепис, полетът преминава спокойно, въпреки че изопнатата ми нервна система реагира при всяко трепване на самолета.
ДАНАНГ
Когато пристигаме в Дананг, или на виетнамски Da Nang, вече е тъмно, но градът веднага ни грабва с модерния си облик и разноцветни светлини.
Това е най- големият град в Среден Виетнам, с население 1 млн. жители. Именно от тук е започнала френската инвазия през 1858 година, а след това и Втората индокитайска война, наричана тук Американската война. След края на войната през 1975 година градът е бил много беден и част от населението започнало да се изселва на север, но след „перестройката“ в края на 80-те години, със засиления интерес към туризма, започва и интензивно строителство, защото като природни дадености, със своя 15 километров плаж, сочен от някои класации като най- хубавия плаж в света, Дананг започва да става едно примамливо място за инвестиции и само за 25 години се превръща в модерен и все повече развиващ се курорт, който напомня на нашия Слънчев бряг, но във виетнамски вариант. Строителството на огромни хотели продължава и пейзажът около нашия хотел прилича на една голяма строителна площадка. Това обаче изобщо не ни притеснява и тъй като в Дананг нямаме туристическа програма, а само нощувка, бързаме да излезем от хотела и да се разходим до морето, което се намира само на около 100 метра. Вечерният мрак не ни пречи да видим, че наистина се намираме на красив плаж. Пясъкът е много ситен, с палми и топло море. Веднага си обещавам, че след години, когато вече сме обиколили света и не ни се ходи по интензивни екскурзии, ще дойдем тук на почивка.
Към нас се присъединяват още две дами от групата и започваме да търсим приятно местенце за вечеря. Попадаме на едно интересно заведение, в което на входа са подредени десетки вани с морски животни, в заведението няма меню, а директно се посочва от коя вана да ти приготвят храна. Ние обаче не посмяваме да рискуваме, защото, за голямо съжаление, между нас няма познавач на местните морски деликатеси, и се насочваме към друго заведение, където нещата изглеждат по- традиционни. Заведението е разположено директно на плажа, където приятно полъхва, светкавиците някъде в далечината почти не ни притесняват и се отдаваме изцяло на удоволствието от хубавата храна и добра местна бира. В този ден обаче очевидно ни е писано приятните преживявания да се редуват с адреналинови и тъкмо когато плащаме сметката, върху главите ни закапват едри капки дъжд. Дъждът все повече се засилва, а от заведението до хотела има само строителни обекти и нито едно покривче, където да се подслониш. Изсипва се истински тропически потоп, който за краткото разстояние до хотела, макар че сме подготвени с якета и дъждобрани, ни измокря до кости и влизайки във фоайето, представляваме доста атрактивна гледка. Големите разстояния между различните части на Виетнам обуславят и доста сериозни различия в климата и докато дъждовният период в северната част на страната вече почти свършва, тук той все още е в разгара си, а и това, както ще разберем по- късно, е най- дъждовната част от територията на Виетнам. Приемаме този първи за тази екскурзия тропически дъжд като интересно преживяване, но никак не ни се иска дъждовете да объркат програмата ни за следващите дни, поради което настоятелно призовавам Шамана /за тези, които са чели предишните ми пътеписи е известно, че това е планинският прякор на мъжа ми/, да започва интензивни молитви до „началника си“ да спре дъждовете, докато сме тук.
Малко след като стигаме хотела си, дъждът, разбира се, спира, а ние решаваме, че искаме приключенията за този ден да продължат и с чаша българско вино в ръка отиваме на третия етаж, където се намира откритият басейн, който всъщност вече не работи поради късния час, но се оказва, че достъпът с асансьора е възможен. Потапяме се в приятната хладна вода и понеже басейнът е на самата фасада на хотела, от него се открива прекрасна гледка към разноцветните светлини на хотелите отсреща и към морето. Докато сме в басейна, отново завалява, но този път това изобщо не ни притеснява, защото „мокър от дъжд се не бои”. Така приключва този ден, изпълнен с редуващи се приятни и адреналинови преживявания.
Планирали сме да станем рано на следващата сутрин, но когато се събуждаме, небето е сиво и започвам да изпитвам колебания дали да не поспя още половин час, а когато след малко започват да се чуват и гръмотевици, това окончателно ме демотивира за сутрешна разходка. Шаманът обаче не се плаши от гръмотевиците, слага дъждобран върху фотоапарата си и тръгва към морето. Още преди да се е върнал, завалява дъжд, но сутрешният плаж му е подействал ободряващо, а и е направил ценни фотоси.
ХЮЕ
През Прохода на облаците тръгваме от Дананг към Хюе- бивша имперска столица на Виетнам по времето на последната кралска династия- Нгуен, управлявала от 1802 до 1945 г. Тъй като дъждът вали интензивно не само навън, но и вътре в автобуса, не успяваме да се насладим на пейзажа. Както вече стана ясно, тук дъждът е нещо съвсем обичайно, което личи и от името на прохода. Новият ни местен екскурзовод, който ще бъде с нас в Среден Виетнам, ни обяснява, че тази планина представлява климатична граница и времето от двете страни обикновено е различно. Надяваме се, че шаманът е провел успешни молитви и в този ден слънцето ни чака на север от планината. Когато достигаме връхната точка на прохода и започваме да се спускаме, времето наистина се прояснява и се образува красива дъга, която, за съжаление, не успяваме да заснемем от мокрите прозорци. Малко по- надолу, когато почти сме слезли от планината, автобусът спира, за да ни даде възможност за снимки на наистина красивия пейзаж.
Преди да влезем в самия град, посещаваме гробницата на императора Мин Манг- втория от династията Нгуен /1820-1840/, при когото империята се разраства и владее вече цял Южен Виетнам и части от Камбоджа. Целият архитектурен комплекс на гробницата е дълъг 700 метра и е устроен по подобие на разположението на кралския дворец. Построена е непосредствено до езеро, което също има своята символика- както водата дава живот, така и се свързва символично с живота след смъртта. През първия двор, в който са подредени статуи на слонове, коне и войници, изобразяващи кралската гвардия, влизаме в първия павилион, който наподобява залата за аудиенции на двореца.Тук вместо трон е поставена надгробна плоча на мъртвия император, въпреки че самият гроб се намира в най- вътрешната част от комплекса. Плочата е изписана с китайски йероглифи, заради древната традиция, въпреки че азбуката, на която пишат виетнамците от 16 век, след португалската инвазия по тези земи, е латиница, пригодена към местния говор от португалския мисионер Александър де Роде. Във всеки елемент от комплекса е вложена някаква символика. Стръмните стълби към всяка от отделните части на гробницата, по които бавно и трудно се изкачваш, подчертават величието на краля.
В кралския дворец след втория вътрешен двор се разполага забраненият град, в който вдясно живеят войниците, вляво- цивилните съветници, а по средата- самият император, заедно със своята жена и многобройни наложници и техните евнуси. Тук павилионът, символизиращ забранения град, е посветен на предците на императора. Основният цвят в помещението е червен- символ на силата и мощта, с инкрустирани златни дракони- символ на императора. Всичко е изработено от масивно дърво. Дърворезбарското изкуство се практикува във Виетнам повече от 1000 години и играе съществена роля при аранжирането на храмове, дворци и гробници.
Следващият вътрешен двор е посветен на наложниците на императора, които са били общо 800 на брой, но след смъртта му само тези, които имат деца, са имали право да останат в двореца, а останалите е трябвало да дойдат тук, в гробницата, за да се грижат за императора след смъртта му, поддържайки мястото на неговия вечен покой.
Следва постройка, която няма аналог в кралския дворец. Това е павилионът на душата на императораи след поредния вътрешен двор е същинският му гроб, разположен в тунел под хълма, зад залостена врата.
Продължаваме към Хюе /или Хуе/- малък за мащабите на Виетнам град, с население около 350 хил. жители, разположен в подножието на Дългата планина, която като гръбнак преминава по цялото протежение на страната от север на юг. През града преминава река, наречена Река на парфюмите, заради ароматите, които се носят около нея по време на цъфтежа на цветята и дърветата.
Първият ни обект в града е Пагодата на небесната майка- Тиен Му.
Легендата, както ни я разказва нашият виетнамски гид, е, че когато Нгуен Хоанг, предшественик на кралете от династията Нгуен, избирал място за двореца си, по- късно достроен и станал дворец на династията, именно тук му се явила небесната майка и му посочила кое място да избере за свой дом. На това място по- късно била издигната пагода в нейна чест. Прочетох и други, съвсем различни легенди, но това, което е безспорно, е, че пагодата е посветена на Небесната майка. Със своите седем нива това е най- високата пагода във Виетнам. Всеки от императорите от династията Нгуен добавял по нещо към храма. Действащият храм е построен през 1862 година от четвъртия император от династията. В него живеят 15 монаси и 30 послушници. Преминаваме през красиви градини, една от които е изцяло с бонзаи, всеки от които е поддържан от монах като символ на неговия душевен мир.
В момента не можем да влезем във вътрешната част на храма, тъй като монасите си почиват. Влизаме само във външната му част, където има статуя на щастливия Буда- с характерния голям корем и широка усмивка, почитан от китайците, виетнамците и другите народи, които изповядват будизма в неговата разновидност махаяна /Голямата колесница/ и заклеймяван от тайландците и останалите народи, изповядващи бузизъм от вида теравада или хинаяна /Маката колесница/.
Тук, във Виетнам, статуите на щастливия Буда, помагащ на хората да се върнат към щастието, могат да се видят навсякъде по храмовете, а и във вид на сувенири. Заради култа към щастливия Буда с коремчето, което се пипа за късмет, нашата група няколко пъти става обект на особено внимание при срещите с местното население, защото някои от нашите мъже, начело с водача на групата, видимо приличат на техния идол.
Целият ни следобед е посветен на най- известната забележителност в Хюе- императорския дворец, разположен на север от Парфюмената река. Целият императорски град е с площ от 6,25 кв.км и в него са живели 80000 души. Има три защитни стени, най- външната от които, дълга 10 км, е заобиколена от водна площ. Според нашия гид, тук водата има повече символична функция, свързана с изгонване на злите духове, отколкото със защита от реални нашественици. За съжаление, стените на двореца не са могли да го защитят от американската агресия. Градът е бил окупиран от американците и на 28.02.1968 година, навръх китайската Нова година, виетнамското съпротивително движение, наречено Виетконг, неочаквано напада намиращия се тук американски гарнизон и превзема града, което е начало на 26- дневни ожесточени боеве, в които се редували победи на едната и на другата страна, като императорският дворец се използвал за издигане знамето на победителя. Вследствие на боевете голяма част от сградите са разрушени. В момента има няколко реставрирани павилиона, а други, включително Пурпурният Забранен град, сърцето на комплекса, са в процес на реставрация. Докато се разхождаме из двореца, се изсипва дъжд като из ведро, но за наш късмет и, разбира се, благодарение на молитвите на шамана, дъждът плисва точно тогава, когато сме на закрито и изобщо не успява да ни намокри.
Влизаме през южната порта на втората стена, от която кралят е наблюдавал празненствата и парадите, в същинския императорски дворец.
Първата зала е Залата за аудиенции или Тронната зала, строена от 1802 до 1805 година. Покривът представлява смесица между китайския стил с извити външни ъгли и правите покриви, характерни за южната будистка традиция.
Съчетанието е интересно, тъй като извивката е постигната посредством орнаментиката по покрива. Интериорът, разбира се, е в червено, с инкрустирани златни дракони, символ на краля, като конструкцията на покрива е положена върху 80 колони от желязно дърво /мангровия/.
Продължаваме по-нататък, към постройките на Забранения град, където реставрационните дейности са доста интензивни и може да се добие някаква представа поне за размерите на сградата, в която е живял императорът. Влизаме в сградата на кралския театър, напълно реставрирана сграда, в която може да се види както интериорът, така и костюми и маски, с които са играли актьорите.
В орнаментиката по покривите на сградите освен драконите, символизиращи императора, са изобразени феникси- символ на красотата на кралицата, която е неумираща като тялото на феникса.
След излизането от Забранения град, разположен между най- вътрешните стени, попадаме в покоите на вдовицата на императора, която заживява там след смъртта му като кралица- майка на новия владетел. Това е цял малък дворец, с няколко постройки. Може да се види и част от интериора, както и предмети, използвани от кралицата- майка.
Преминаваме в следващата част от комплекса, посветен на паметта на кралете и техните първи министри. Сградата, издигната в памет на покойните крале от династията, е построена от втория император Мин Манг, но той проектирал голям храм, за да се съберат всички бъдещи представители на династията, за която предполагал, че ще бъде дълготрайна във времето.. Кралете от династията Нгуен са общо 13, но всъщност голяма част от тях са били васали на френската държава, след колонизирането на Виетнам, а последният, Бау Дай- изцяло марионетка на френското правителство.
Храмът на покойните крале е напълно реставриран през 1997 г. , благодарение на усилията на поляка Казимир Квиатковски, за чиято дейност и заслуги към Виетнам ще стане ясно по- късно, когато разказвам за градчето Хой Ан. Срещу храма на кралете се намира храмът на първите им министри, който по заповед на императора трябвало да бъде най- високата сграда в Хюе.
Излизаме през източния вход, където ни чакат рикши, които ще ни отведат до автобуса. Рикшата тук представлява велосипед на три колела, като отпред, на широката част, е разположено креслото на клиента, а отзад е водачът.
Моята рикша се оказва с доста нестабилна предница или поне така ми се струва, а движението е интензивно, но твърдо решавам, че няма да се притеснявам, а ще се отдам на удоволствието да се повозя и да разгледам града или поне тази част от него, около императорския дворец, през която преминаваме. Разходката е прилично дълга и лично според мен си струва 5-те долара. Вероятно може да се спазари и по- евтино, но тъй като в случая атракцията е предложена и организирана от виетнамския ни гид, приемаме безропотно цената, която той ни посочва.
След прибирането си в хотела сядаме за пръв път да вечеряме в заведение, където се хранят местните, като, разбира се, избираме такова, в което кухнята е на закрито и поне на пръв поглед хигиената е що- годе прилична.
Цената се оказва, както и очаквам, твърде различна от тази по туристическите ресторанти. За 210 донга /равняващи се на по- малко от 20 български лева/ успяваме трима души да хапнем вкусно и да изпием по чаша бира. Слава богу, не се появяват и стомашни проблеми.
На следващия ден тръгваме обратно, като вместо да минем през Облачния проход минаваме през тунела, построен под него само за 5 години и дълъг според нашия гид 6,3 км, а според табелите повече от 8 километра. Неволно всички правим асоциация с така дълго планирания, проектиран и коментиран тунел под Шипка, чието строителство така и не може да започне.
Отправяме се към Планината на маймуните, където посещаваме новоизградената статуя на Лейди Буда, в която Буда е изобразен като жена.
Не зная какво биха казали привържениците на класическия будизъм за тази интерпретация на тема „Буда”, но за туристичеката индустрия тя определено е печеливша. Според нашия гид статуята, станала много популярна в Южна Корея, Китай и Япония, привлича поклонници от тези страни, които, посещавайки я, остават и няколко дни по плажовете на Дананг. Не е учудващо защо комунистическото виетнамско правителство е подпомогнало местните монаси за строителството на 67- метровата статуя и пагодата, в близост до нея, която все още е в строеж.
Каквото и да е отношението ни към странната интерпретация на Буда, не можем да не признаем, че храмът и градините около нея са много красиви.
По пътя отново преминаваме през Дананг, който този път успяваме да видим в слънчево време, преминаваме около Моста на дракона, за да му направим снимки, и се отправяме към намиращата се от южната страна на града Мраморна планина.
Спираме за кратко пред магазин за статуи от тукашен мрамор, но, за съжаление, нямаме достатъчно време да посетим пагодата, намираща се тук, високо на хълма, до която може да се достигне с асансьор, а да се слезе пеша. Тъй като, както винаги, съм жадна за гледки и посещение на храмове, се чувствам леко разочарована, че времето, предвидено в програмата, тук е колкото да си купим някой сувенир от магазинчето, не и да посетим обекта, който според мен е доста по- интересен.
ХОЙ АН
На обяд достигаме до крайната точка на днешния ни маршрут- Хой Ан, утвърдил се като голям пристанищен и търговски център след откриване на морския път през 1498 година и процъфтявал през целия 16 век. В този период градът е бил подходящ за пристанище, тъй като мореплавателите предпочитали пристанищата да се разполагат не директно в морето, а в устията на големи реки, за да се избегнат морските вълни и свързаните с тях опасности, но впоследствие, след една голяма буря, наносите на реката прекъснали връзката й с морето, вследствие на което градът бил изоставен като пристанище и постепенно западнал. След цели четири столетия, през които градчето тъне в забрава, през 1980 година тук пристига полякът Казимир Квиатковски, който открива Хой Ан отново за света, полага изключителни усилия за неговото възстановяване и благодарение на него от 1999 г., това съвсем малко за мащабите на Виетнам в момента градче, е включено в списъка на световното културно наследство на Юнеско и се посещава от множество туристи. Това се вижда веднага, като пристигаме, защото навсякъде е пълно с магазини, малки работилници и ресторанти. Нашият гид ни повежда из живописните улички. Разходката ни започва с посещение на една от няколкото култови сгради, построени от петте китайски общности в Хой Ан, особено красива и пищно аранжирана отвън и отвътре, централно място в която заема олтарът на Небесната майка.
Посещаваме шивашко ателие, където можеш да си поръчаш дрехи по мярка, които да ти бъдат ушити за един ден, докато си в Хой Ан, но ние решаваме да не се възползваме от тази възможност, а част от хората в групата даже негодуват от възмущение, вероятно основателно, подозирайки екскурзовода- виетнамец в нечисти подбуди. За да ни умилостиви, той ни води в следващия обект- типична виетнамска къща от времето на разцвета на града, а след това ни показва японския покрит мост, построен в края на 16- ти век от живели тук японци, които, за разлика от китайските общности, пребиваващи в града и до днес, са го напуснали след неговия упадък.
След като се настаняваме в хотела, излизаме на самостоятелна обиколка на градчето, за да се потопим в неговата атмосфера. Тръгваме покрай реката, минаваме по един от най- живописните мостове и се движим по уличките без цел и посока.
Започва да се смрачава и навсякъде започват да светят фенери с разноцветни светлини, което прави разходката изключително романтична.
 |
 |
Със своите стари къщи, множество магазини и ресторанти, и туристическо оживление, това градче ми напомня с нещо на Стария Несебър, Така след виетнамския Слънчев бряг вече си имаме и виетнамски Стар Несебър, за да се чувстваме родно. Тъй като нямаме за цел да купуваме нещо специално, освен малко сувенири за спомен от Виетнам, спираме по сергиите повече за да разгледаме пъстроцветното разнообразие от стоки. Когато все пак решим да купим нещо, е и да изпитаме гъдела от пазарлъка, в който не знаем дали печелим, или губим, но това в крайна сметка няма голямо значение, защото не купуваме нещо скъпо, а и като цяло цените не са високи.
Когато вече краката и очите ни се уморяват, сядаме да вечеряме в едно от многобройните ресторантчета по крайбрежната улица. Наред с рибата, задушена в бананово листо, която е изключително вкусна, ни сервират виетнамско вино, което се оказва доста прилично, за мое голямо учудване. Обслужването също е на съвсем добро ниво и след като приключваме с вечерята, се чувстваме напълно щастливи.
Отивайки към хотела, виждаме масажно студио и решаваме за втори път да опитаме масажа на крака, елексир за нашите изморени нозе. Този път, за разлика от първия ни опит за масаж в Ханой, оставаме наистина доволни и оставяме бакшиш напълно доброволно, а краката ни след масажа се чувстват сякаш изобщо не са ходили.
На следващия ден имаме цял свободен предиобед, което се случва за пръв път в тази екскурзия. Предложението на екскурзоводите ни да се качим на корабче по реката не се приема от по- голямата част от групата и аз първоначално страдам и се колебая дали да не си го организираме сами, но големият открит басейн пред хотела и слънчевото време сутринта окончателно наклоняват везните в полза на полудневното мързелуване.
Веднага след обяда тръгваме към летището в Дананг и този път сме пред бюрата за чекиране преди отварянето им. Полетът започва спокойно и преминава спокойно до момента, в който виждаме светлините на Сайгон. За мой ужас обаче не само долу под нас е светло. Около нас в облаците проблясват светкавици. Започваме да кръжим над Сайгон и някои от мъжете в групата изпитват огромно удоволствие да правят стряскащи предположения за техническа повреда в самолета в присъствието на и без това уплашените жени. В паниката си малко хора успяват да разберат съобщението на стюардесата на английски с виетнамски акцент, че ще закъснеем, заради лошото време. Ние с Дилиян успяваме да чуем- аз едно, той друго, и да сглобим изречението, но за мен лично гръмотевичната буря си е достатъчно основание да изпадна в паника, защото гръмотевиците или „моите приятелки“, както ги наричам шеговито, са едно от нещата, предизвикващи най- силен страх у мен. Най- после, след може би повече от половин час закъснение, успяваме да кацнем и да се поздравим, че сме живи и здрави.
ХО ШИ МИН /САЙГОН/
Местният ни екскурзовод за Южен Виетнам ни очаква и потегляме към хотела, като отново, както и в Ханой, навсякъде около нас кръжат мотопеди, които тук наричат „мравки”. Наистина човек има усещането, че градът прилича на един огромен мравуняк. Сайгон или както сега се нарича Хо Ши Мин, според информацията от нашия екскурзовод по площ е 3500 кв.км, населението на самия град е около 6,5 млн, но с приходящите на работа тук всеки ден се получава цифра, по- голяма от 11 млн, а общият брой на мотопедите почти достига броя на жителите на града. Когато се настаняваме в хотела и излизаме на самостоятелна разходка, забелязваме, че тук мотопеди се движат даже и по тротоарите.
Мен, лично, това гъмжило от превозни средства, произвеждащи много прах и шум, доста ме изнервя. Определено предпочитам малките, спокойни и китни градчета, в каквото бяхме предния ден, но за да бъде пълна представата ни за Виетнам, няма как да минем без Сайгон. За мое голямо разочарование, може би най- интересното нещо в Южен Виетнам- делтата на река Меконг, не е включено в програмата на нашата екскурзия.
По препоръка на виетнамския ни гид вечерта отиваме до един голям пазар, където има и ресторанти, но когато стигаме, веднага единодушно решаваме, че нито искаме да пазаруваме, нито да вечеряме на това шумно и мръсно място. Мястото, на което сядаме, също е шумно, но оставам с впечатлението, че едва ли може да се намери твърде тихо място в този град. След вечеря нямаме повече никакво желание за разходка и се прибираме в хотела.
Сутринта започва нашата туристическа програма с посещение на музея, посветен на Втората индокитайска война, която ние наричаме Виетнамската, а тук я наричат Американската война. Аз, лично, не съм любител на военните музеи и пленените американски оръжия не представляват никакъв интерес за мен, но забелязвам, че мъжете от групата им обръщат внимание.
Разглеждаме възстановка на затвора, който е потресаваща гледка и аз гледам да не се задържам много на това място. След това преминаваме през обширната експозиция от фотоси. Колкото и да не се интересува от военни музеи, човек не може да не изпита съчувствие към този народ с толкова тежка историческа съдба и да не се натъжи от мисълта за невероятните страдания, които причинява войната и за двете страни, но, разбира се, винаги по- големи за нападнатия, отколкото за нападащия. В обширната фотоекспозиция на музея са показани не само ужасите на самата война, но и последствията от нея за виетнамското население, като например огромния брой деца с малформации, които се раждат и до днес, вследствие обезлесяването на джунглата с диоксини.
След излизането си от музея разглеждаме образците на френската колониална архитектура. Спираме пред катедралата Нотр Дам, но успяваме да я разгледаме само отвън, тъй като в момента се провежда съботната служба.
От другата страна на улицата се намира сградата на Централната поща на Сайгон, проектирана от Густав Айфел. Сградата е много красива както отвън, така и отвътре и сякаш напук на френския интериор, на централно място стои портретът на Хо Ши Мин.
Продължаваме своята разходка към сградата на кметството.
Когато идват тук в средата на ХІХ век, французите правят Сайгон своята колониална столица и оставят отпечатък в архитектурата и облика на града.
В последните десетилетия обаче този облик започва да се позагубва заради множеството небостъргачи, една част от които, построени на мястото на паркове.
Градът е твърде разностилен- френска колониална архитектура, китайски пагоди и съвременни небостъргачи, подправени с пъстри пазари, шумни улици с множество мотопеди, миризми на храна, която се готви на открито- ето това представлява съвременният град Хо Ши Мин, който със сигурност няма да запиша в списъка на любимите си градове. Продължаваме своята кратка пешеходна разходка към паметника на „Чичо Хо”, както виетнамците галено наричат своя комунистически идол.
Естествено, екскурзоводът е задължен да ни заведе на това място, макар че ние не държим чак толкова много на тази забележителност. С това обиколката на града приключва, обядваме в местен ресторант с традиционното дълго меню. Тъй като вече сме опитали много неща от виетнамската кухня, мога да кажа, че като цяло е вкусна и разнообразна, но това, което лично на мен не ми харесва много, е, че всички ястия са леко сладки на вкус.
Следобед имаме планирана допълнителна екскурзия до Ку Чи, където ще видим тунелите, прокопани под земята за защита на виетнамците по време на войната. Тъй като винаги се записвам на всички допълнителни екскурзии, не съм пропуснала да го направя и в този случай, но след музея на войната сутринта, който доста ме натовари психически, започвам да се замислям дали не съм сгрешила и съм доста скептична. Когато отиваме на мястото, където е устроен музеят, най- напред ни прожектират филм за партизанската съпротива срещу американците. Филмът е от 1967 г., черно-бял, патосът ми е твърде познат и пропагандата е доста натрапчива, а музиката с нещо ми напомня на тази от сериала „На всеки километър“. Въпреки всичко обаче филмът успява да ме заинтригува. Във Виетнам не става дума просто за партизанско движение, а за националноосвободителна война, а невероятната изобретателност на виетнамците и тактическите им способи във войната заслужават възхищение. Под голяма част от територията на Южен Виетнам са прокопани тунели, като, въпреки че няма подробна карта от стратегически съображения, се знае, че дължината им е над 200 км. Разположени са на 3 нива, като най- горното е с дълбочина 3 метра, а най- долното е на 9 метра под земята.
Когато ни показват лопатките, с които са прокопани тунелите, просто не вярваме на очите си какъв къртовски труд е необходим, за да направиш това. Под земята са изкопани както самите тунели за предвижване и укритие, така и по- големи помещения, в които са разположени складове, лазарети и работилници. Тръгвайки навън да разгледаме музея, става още по- интересно. На практика виждаме някои от помещенията, които в момента са открити отгоре, за да могат да бъдат разгледани.
Показват ни капаните за враговете, облеклото и снаряжението на партизаните, а през цялото време докато вървим, из джунглата се чуват гърмежи и те карат да се чувстваш съвсем като на война, а внезапно плисналият дъжд и тътенът от далечни гръмотевици допълват преживяването.
След известно време достигаме до източника на звука от оръжие. Това е устроено за туристите стрелбище, в което всеки желаещ може да изпробва точността си. Накрая идва черешката на тортата. Дава ни се възможност да се проврем през един от тунелите, който, за разлика от стандартните 60/90 см, е специално избран за туристите с височина 1,50 м. Както винаги, имам известни колебания дали да си причиня поредното екстремно преживяване и, както винаги, накрая решавам да го направя. Краткото разстояние от единия до другия отвор си е цяло изпитание не само заради необходимостта да вървиш наведен, но и заради задушния въздух и влагата, която за секунди те прави мокър от глава до пети.
След екстремното преживяване е време за покупка на сувенири. В магазинчето забелязвам популярното „змийско вино“, представляващо спиртна напитка, която едва ли има нещо с виното, налята в шише, пълно със змии, скорпиони и какви ли не други гадости. Не бих подарила подобен предмет и на най- големия си враг, но и двамата с Дилиян решаваме, че си струва поне да се снима.
Накрая си купуваме военни сувенири- газени лампи в шишета от гилзи, запалки от гилзи, които, междувпрочем, на следващия ден ни прибират на летището под предлог, че са забранени за пренасяне, защото представляват части от оръжие и запалими предмети. В групата се шегуваме, че вероятно ги връщат в магазина, за да бъдат продадени отново на туристите и така пълнят държавната хазна или пък някой частен джоб.
Следва едно дълго пътуване обратно към Сайгон заради задръстванията в пиковия час, а след това последната ни вечер. За съжаление, екскурзоводът не успява да ни организира посещение на традиционния виетнамски куклен театър върху вода, а когато ние отиваме сами до сградата на театъра, последното представление е приключило. Няколко души от групата, които не идваха в Ку Чи, са успели да видят това изкуство и са възхитени, което предизвиква у мен истинска завист, но пък, в крайна сметка, нали винаги, когато ходим на екскурзии, си оставяме по нещо, заради което си струва да се върнеш на това място. Очевидно за Виетнам това ще бъде кукленият театър върху вода. Тъй като вече нямаме никакво желание да се разхождаме в гъмжилото от коли и мотопеди, сядаме в близко до хотела заведение, където ловят от аквариум пред очите ти храната/морски дарове и риба/, която си поръчваш, но за разлика от заведението в Дананг тук има и меню, в което можеш да я видиш на снимка в приготвен вид.
Сутринта продължаваме посещенията на обекти и първо отиваме в музей на фитомедицината, разположен в стара къща, която сама по себе си е много красива, с множество дърворезби и картини. Експозицията включва изходящи продукти за направа на билковите лекарства, съдове за стриване, за приготвяне на отварите, стъкленици и везни, а на долния етаж, разбира се, е магазинчето за продажба на билковите продукти.
Следва посещение на местен пазар, където, разбира се, възникват противоречия в групата колко време да останем. Аз лично не смятам да купувам нищо, а вече сме снимали много такива пазари, където месото, рибата и морските дарове се продават на тезгяха, което е съпроводено със съответните миризми и мръсотия, а промишлените стоки са като от магазин за 1 лев.
Влизам в пазара с известна неохота, смятайки бързо да изляза, но за мое голямо учудване, тук има и нещо по- различно. Заглеждам се в пъстроцветните тъкани, които първоначално помислям за шалове, и установявам, че те са нарязани платове, достатъчни да си ушиеш блуза.
Коприната е с доста високо качество, а багрите са много красиви. Не устоявам на изкушението и за около 6-7 долара успявам да се сдобия с две бъдещи копринени блузи, от което, както всяка жена след шопинг се чувствам щастлива.
Докато аз пазарувам, Дилиян е успял да отскочи до близката католическа църква и да я снима, поради което той също се чувства щастлив.
Продължаваме към една пагода- единствената, която посещаваме в Сайгон, и това е китайски даоистки храм, различен от будистките. Още влизайки в двора, усещам атмосферата на храма, а летящите наоколо гълъби и плуващи в езерото костенурки- дарове на храма, допълват картината.
Вътре е пълно с хора и ухае на дим от ароматни пръчици. Множество хора се молят с вдигнати над главата ръце, в които държат по няколко пръчици. От екскурзовода разбираме, че в централната зала се молят за здраве, една от вътрешните зали е в памет на мъртвите, а в малката зала, където има най- много хора, бездетните се молят Бог да ги дари с деца. Чела съм доста за даоизма, но никога не съм виждала даоистки храм и тук ми е много интересно.
Докато сме в храма, започва служба и тъй като на мен лично източните песнопения ми носят голяма наслада, оставам още малко в храма, за да погледам и послушам. Молещите се сменят един след друг пред олтара и коленичат. Очевидно никой не се притеснява от туристите, които снимат.
Излизам от храма с известна неохота. Като че ли ми се иска да остана още, но времето напредва. Аз лично предпочитам да посетим още някоя пагода, каквито виждам ,че има в изобилие, но извънредната ни и последна спирка в програмата е във фабрика, в която се изработват лакирани изделия от естествени материали. Тук нямаме време даже да се запознаем с технологията, защото основната цел е магазинът.. Както вече имах повод да установя при посещението на мидената ферма в Северен Виетнам, на такива места цените са в пъти по- високи от тези, на които подобни изделия се продават по пазарите и магазините. Обясняват ни, че тези тук са с по- високо качество, но лично аз, простете за невежеството, не виждам никаква разлика. Няма спор обаче че в залите на магазина, където са изложени изделията, е цветно и красиво, радост за очите и фотоапаратите ни.
След традиционния обяд, по време на който завалява проливно, се отправяме към летището. Както ни посрещна Сайгон, така и ще ни изпрати- с дъжд и гръмотевична буря, а турболенцията по време на пътуването, свързана вероятно с гъстите облаци, през които летим, е допълнителна екстра за моята нервна система.
С това приключва нашата обиколка на Виетнам, държавата, която аз още от първия ден нарекох Страна на будизъм и социализъм, но безспорно притежаваща природни дадености и исторически обекти, които си струва да бъдат видени.
Следващата държава, която предстои да посетим в тази екскурзия, е Камбоджа, за която можете да прочетете в следващия ми пътепис.
