ЮЖНА ИСПАНИЯ-
земя на слънце, вино и фламенко
м. май 2016 г.
Когато преди няколко години ходихме до Барселона, градът толкова много ми хареса, че все ми се искаше да се върна отново по тези географски ширини. Когато ходихме в Перу и видях влиянията от испанската култура, много ми се прииска да видя първообразите. И така реших, че за поредното ми пътешествие всички пътища водят към Испания. Този път избрах онази част от нея, която се намира на юг от Мадрид. И понеже, както винаги, искам да видя максималното, не се ограничих с Андалусия, а включих в програмата Валенсия, Толедо и самата столица Мадрид. Слънце, море, темпераментна музика и страстни танци- това е първоначалната представа, която имах за Южна Испания- родината на Кармен и „севилския бръснар“, и всичко това ми звучеше много примамливо. Докато обмислях маршрута и проучвах забележителностите, в главата ми непрекъснато звучеше една песен, която си пеехме в ученическите години, а и до днес понякога, когато се съберем с компанията от онова време: „От Севиля да Гранада пропътувах аз пеша, за да направя серенада на най- красивата жена… „ И така… стига предисловия. Тръгваме на път в традиционния, най- изпитан в пътешествията, състав на групата- точно хора за една кола: аз, мъжът ми Дилиян, неговата сестра Веси, нашият приятел- планинар и самоотвержен фотограф Наско, а вечерта на първия ден очакваме включване на сина ни Георги от Холандия, където в момента е студент, но за наша радост все още не се отказва от организираните от нас екскурзии.
ДЕН ПЪРВИ
ВАЛЕНСИЯ
Според предварителния план слизаме на летището във Валенсия и намираме офиса, откъдето трябва да вземем резервираната предварително кола под наем. Процедурата преминава бързо, в сравнение с първия път, когато се престрашихме да ползваме услугата Rent a car , и потегляме. Разбира се, в джоба си носим нашата „Пенка“, т.е. доказалия се в много пътешествия GPS, но първоначално имаме лек проблем със задаването на точката, където трябва да стигнем, тъй като не сме на „ти“ с испанския, а улиците и забележителностите трябва да се въвеждат на местния език. Както и да е, някак успяваме да стигнем до центъра на града, паркираме успешно в един покрит паркинг и още като виждам колко стръмен и тесен е подходът и как гъсто са разположени колите разбирам защо в Интернет препоръчват при наемането на кола в Испания да ползваш предлаганата услуга- пълна застраховка. Въздишаме тежко, виждайки информацията за цената на паркинга, но какво да се прави, така е в центъра на големите градове, а Валенсия според моята предварителна информация, е третият по големина град в Испания. Поне наистина се оказва, че сме на доста централно място и само след една пресечка се оказваме на централния площад, който ни грабва със своята пищност и мащаб. Площадът е обграден от административните сгради на Кметството и Пощата и други жилищни и административни сгради с красива архитектура.
Първата цел, която съм набелязала в програмата, е Копринената борса Лонха, построена през 15-ти век по поръчка на местните търговци, в момента превърната в музей и включена в световното културно наследство на Юнеско. Между другото, трябва да спомена, че когато правих програмата за това пътешествие, Дилиян предварително ми намери списъка с всички обекти, защитени от Юнеско, които се намират в Южна Испания, и решихме да се опитаме да посетим всички или поне голямата част от тях. Тъй като, както повечето туристически обекти в Испания, и този отваря в 10 часа, преди посещението имаме малко време да преминем през централния пазар, намиращ се в красива сграда в модернистичен стил , със сводести прозорци и цветна декорация. Сградата на пазара, според картата на града, с която предварително съм се запознала, се намира в непосредствена близост до Копринената борса, а препоръката в пътеводителя на National geographic, който и този път предварително съм изяла с кориците, е да се влезе сутрин, когато има най- голямо разнообразие от плодове, зеленчуци, маслини, меса, риби и морски дарове.
Това, което ми прави приятно впечатление, когато влизаме в сградата, освен огромното изобилие от стоки, е невероятната чистота и подреденост на сергиите и на самите продукти.
В това отношение този пазар няма нищо общо с подобни места, които сме виждали по света, та даже и в нашата южна съседка Гърция. И тук, както в Гърция, на пазара се предлагат меса, риби и морски дарове, но те са предварително разфасовани, подредени изрядно във витрини и изглеждат съвсем свежи. Оставяме пазаруването за по- късно, тай като искаме първо да разгледаме града и излизайки от другата страна на пазара, се озоваваме точно пред туристическия обект, който сме набелязали за посещение.
Копринената борса представлява внушителна сграда с назъбена горна част, придаваща й вид на крепост. Сградата, построена в късноготически стил, е с характерните водоливници по стрехите, изобразяващи митични животни.
Влизайки вътре срещу скромната такса от 2 евро, се озоваваме в живописно вътрешно дворче /патио/ с портокалови и мандаринови дръвчета, напомнящи, че се намираме доста на юг от България. Най- внушителната част от постройката, която обгражда патиото от всички страни, е залата, в която се е извършвала продажбата на коприната, с високи спираловидни колони.
Друго интересно нещо е резбованият таван в залата на втория етаж. Има и интерактивна зала, в която се разказва историята на борсата.
Уличките в тази част на града са тесни и криви и първоначално имаме чувството, че се намираме в лабиринт, но всъщност успяваме много бързо да намерим следващия набелязан в програмата ни обект- катедралата, в която се твърди, че се съхранява Светият Граал- чашата, с която Исус пие вино на Тайната вечеря.
Катедралата е красива и внушителна, а Граалът се намира в страничен параклис, наречен „Параклис на Светия Граал“. Когато пристигаме обаче, се оказва, че в момента в параклиса се провежда меса и успяваме да зърнем Граала отдалече, без да притесняваме местните вярващи. От другата страна на катедралата се намира кулата Ел Мигелете, от която се открива прекрасна гледка към града. След кулата на Джото във Флоренция бях решила твърдо да не си причинявам повече изкачвания в клаустрофобични кули, освен ако няма асансьор, но не за пръв път отново, изкушена от удоволствието да видиш красив град от птичи поглед, нарушавам собствената си клетва. Качвайки се нагоре по тясното стълбище, особено в горната му част, където то става особено тясно и разминаването представлява цяло изпитание, започвам да се коря, че отново си причиних това преживяване, но гледката отгоре наистина си струва.
Пред погледа се е ширнал градът, който във всички посоки се простира до хоризонта. Намираме се в самия център на Валенсия и около нас са сградите на Стария град. Правят ми впечатление многобройните керамични куполи, разнообразни по форма, в преобладаващи нюанси на синьо, извисяващи се над покривите в преобладаващо червено. Разпознавам характерните старинни сгради, някои от които вече сме видели отблизо, а в далечината съзирам внушителните модерни постройки на Града на изкуствата и науката– съвременната архитектурна гордост на Валенсия, която предстои да посетим по- късно, но която многократно съм виждала на снимки и няма как да объркам. След няколкократни обиколки, разглеждане и снимане на всички страни, отново идва неприятният за мен момент, в който ще трябва отново да влезем в тясното стълбище със стръмна вита стълба, по която да слезем от кулата. Слава богу, с изключение на едно място, където се е получило задръстване, слизането става сравнително бързо и продължаваме в северна посока като достигаме до красивия площад Турия. Докато си правим снимки, виждаме гълъби, които по някаква причина, която лично за мен остава неизвестна, са оцветени като трикольори. Къде са тукашните еколози, питам аз, за да защитят невинните същества!
Достигаме парка, който е разположен в старото корито на река Турия, понастоящем отклонена и насочена в друго корито заради честите наводнения на града в миналото. За съжаление, нямаме много време за разходки из парка, но това, което виждаме, ни харесва- много зеленина, екзотични цветя и дървета, спортни съоръжения и места за почивка- всичко, което трябва да има в един парк. На връщане преминаваме през портата Сирано, построена през 14-ти век, чиито кули от двете страни в миналото са се използвали като затвор, а портата се е ползвала като триумфална арка в тържествени случаи.
Този път се отказваме да се качим до терасата в горната част на кулите, тъй като времето напредва и ни чака път, а и вече стомасите ни започват да напомнят за себе си. Тръгваме по обратния път, като внимаваме много да не се залутаме някъде по тесните улички, защото нашата „Пенка“ в един момент изключва и отказва да ни води по пешеходен маршрут. Някакси, с общи усилия успяваме да достигнем до пазара, откъдето си купуваме пресни плодове и зеленчуци, а след това и до паркинга, където е оставена колата ни. Междувременно решаваме да потърсим заведение за хранене, като следваме принципа да седнем в такова, където се хранят местните, което в предишните си пътувания сме оценили като добър принцип. Иска ни се да хапнем паеля /на испански се произнася „паейя“, но аз ще продължа да го изписвам, както ястието е известно у нас/, защото, както вече споменах, тук е родината й, но за мое голямо учудване се оказва, че в заведенията, в които се хранят местните, всъщност не се сервира паеля. Това ме навежда на мисълта, че тази гозба е по- скоро атракция за туристите, отколкото действително популярна местна храна. Решаваме да поръчаме обедно меню, включващо предястие, основно ястие, напитка и десерт, но тъй като има богат избор на различни видове предястия, основни и десерти, доста се затрудняваме при избора на блюдата. В менюто има английски текст, но за моите познания описанието на ястията се оказва доста сложно, а сервитьорите почти не говорят английски. За да се увери, че сме се разбрали, сервитьорът започва да издава патешки звуци, когато посочваме в менюто едно блюдо с патешко месо, на което ние кимаме през смях. Рибата, която си поръчва Дилиян обаче, особено затруднява келнера в обяснението, защото, за съжаление, не може да възпроизведе звуци на това „животно”. Въпреки опитите на сервитьора да ни обясни менюто, пак оставаме леко изненадани, когато се оказва, че патешкото месо е увито в нещо като кори от баница. В крайна сметка храната се оказва изключително вкусна, което даже леко ме притеснява, защото от опит зная как не успявам да удържа на изкушенията от добрата храна по време на екскурзиите си в чужбина и как страдам после върху кантара… Но нали съм зодия Телец и обичам да похапвам, в момента подобни мисли не могат да помрачат удоволствието ми.
След обилния и вкусен обяд се качваме на колата и потегляме към Града на изкуствата и науката. Имаме известно колебание дали да загубим няколко часа в разглеждане на Океанографския музей, представляващ най- голямата експозиция на морски видове в Европа, но тъй като сме гледали подобен музей в Барселона, а и времето, с което разполагаме, не е много, решаваме да разгледаме само отвън петте сгради в Града на изкуствата и науката, след което да потеглим на юг, за да имаме време да спрем в още поне едно крайбрежно градче, преди да достигнем крайната си цел за днес- град Аликанте.
Съвременното чудо на архитектурата на Валенсия е наистина впечатляващо със своите форми и размери и е направено наистина красиво, за което допринасят кристално чистите изкуствени езера около сградите, в едно от които едва не падам, докато зяпам наоколо, и палмовата градина, разположена на едно ниво над земята, от която се виждат всички сгради в комплекса. Аз лично определено съм привърженик на старинната архитектура пред съвременната и невинаги успявам да оценя по достойнство шедьоврите от края на 20-ти и началото на 21-ви век, но не мога да отрека, че със своите извити форми от бетон и стъкло това си е едно истинско архитектурно чудо.
Обикаляйки наоколо, Наско вижда автомат за кафе, пуска монета и натиска съответния бутон, но автоматът, понеже е от града на науката и явно доста се е изучил, взима монетата, но пропуска да пусне чашка, след което сам си изпива кафето, а за утеха хвърля една бъркалка за спомен.
Потегляме на юг и вместо да стъпим веднага на магистралата към Аликанте, решаваме да минем покрай най- голямото езеро в Испания- Албуферас, което се намира само на няколко километра на юг от Валенсия. Спираме за малко около езерото, което ме впечатлява с изумрудено зелената си вода и многото риби, които плуват спокойно съвсем наблизо до брега.
Пътуваме от източната страна на езерото и вляво от нас виждаме курортните градчета около морето. Струват ми се доста презастроени с високи бетонни сгради и разбирам защо испанците са започнали да събарят сгради по крайбрежието си, докато ние строим, опитвайки се да ги настигнем по количеството бетон на единица площ. След множество кръгови, завои и смени на посоката, най после успяваме да се доберем до магистралата, по която ще пътуваме, докато достигнем отклонението до следващата точка от маршрута ни- градчето Калп, представляващо част от Коста бланка /в превод Бял бряг/, характерен с красивите скални образувания около морето.
В Калп освен наистина величествената скала, красиво кацнала над брега над яхтеното пристанище и представляваща особен интерес за алпинистите, нищо друго не успява да ме впечатли. Отново много бетон и особено високи сгради. Нямаме време, а и е леко хладно за плаж, но и се чудим как плажът на населеното място побира толкова много хора, за колкото е предвиден капацитетът на многобройните многоетажни хотели. Виж, в околностите на градчето пейзажът е много по- красив- многобройни хълмове с лозя и накацали красиви къщи.
Тъй като Аликанте е предвиден в програмата за следващия ден, вече можем да се отправим към резервирания от мен предварително апартхотел, където ще направим вечеря в домашна обстановка. Поредната ни приятна изненада за деня е цената на виното, което се предлага в търговската мрежа на цени, започващи от 50 евро цента. Избираме няколко вина в средния ценови диапазон, който тук е около 3- 4 евро, а дегустацията им по- късно показва доста добри вкусови показатели. Като едни заклети почитатели на хубавото вино се чувстваме щастливи и решаваме, че ще приключваме всяка вечер от престоя си тук с дегустация на различни вина в различни ценови диапазони. Малко по- късно вечерта в нашата група се включва синът ни Георги, който пристига с полет от Айндховен, Холандия, до летището в Аликанте и с това вече сме в пълен състав и напълно готови за екскурзионни подвизи, на каквито сме доказали, че сме способни.
ДЕН ВТОРИ
АЛИКАНТЕ, ГРАНАДА
Тъй като в този ден отново имаме наситена програма, а и много път, настройвам алармата на телефона да ни събуди в 7, но когато тя сигнализира, че е време за ставане, навън е тъмно. В този момент осъзнавам, че телефонът ми все още е на българско време и се сещам, че за подобна грешка много мърморих на майка ми при посещението ни в Лондон. Сега обаче грешката е моя и няма на кого да мърморя. Е, тук поне сме се събудили по- рано само с един час, а не с два, както е в Англия. Тъй като хотелът е очевидно с доста тънки стени, оказва се, че всички са се събудили от алармата. Както и да е, поизлежаваме се известно време и в 7 вече всички сме станали. Типично по испански обаче, не бързаме да тръгваме, закусваме спокойно, събираме багажа си, който доста успешно сме успели да разпръснем предишния ден, и едва тогава освобождаваме стаята и потегляме с колата към центъра на Аликанте, тъй като хотелът ни се намира извън града. В този час по улиците около плажа и пристанището е почти безлюдно, като не се брои персоналът на заведенията, който тъкмо изнася масите навън, тичащите хора около брега и двама- трима плажуващи, които малко след като са легнали на пясъка, започват да се завиват с каквото им попадне. Все пак сме в началото на май и сутрините са доста хладни, но явно някои хора просто нямат търпение да дочакат слънцето.
Ние лично предпочитаме, докато чакаме да отворят крепостта- най- важния ни туристически обект в Аликанте, да седнем на едно кафе около брега. Кафето ни очарова, както и виното предишната вечер, и като качество, и като цена, особено като се има предвид, че заведението се намира в четиризвезден хотел на самия морки бряг. С поглед към спокойното синьо море изпиваме живителната течност и започвам да усещам как постепенно ме обхваща едно средиземноморско безгрижие, чувство, което ми е доста познато от няколкократните ми посещения на Гърция. Безгрижието обаче не успява да ме отклони от програмата. Според предварителното проучване което съм направила, до върха на хълма, където се намира крепостта, освен по стълби може да се достигне и с асансьор, което не ми оставя никакви колебания, че ще посетим обекта. С питане установяваме местонахождението на асансьора и точно преди отварянето му в 10 часа сме на линия, заедно с още няколко ентусиасти, желаещи да изпреварят тълпите по- сънливи туристи. Благодарение на съвременните технологии този път не се налага да се упражняваме в качване на стълби и да губим ценно време и само срещу 2,70 евро за около минута- две се озоваваме високо над града.
Кастильо де Санта Барбара е крепост, построена още от картагенците и достроявана през вековете чак до 17-ти век, като преминавала в ръцете на различни владетели, някои от които са я достроявали. Най- високите й части са най- стари- от 11-13 век, а по- ниските са строени през следващите векове. Има и музейна сбирка с предмети от бита и от мореплаването, намерени на хълма. По многобройните тераси са разположени железни статуи, изобразяващи рицари, но може би най- хубавото нещо тук са гледките във всички посоки към града и морето.
Нашата малка спретната групичка в типичния си стил се разделя на три подгрупи, което на мен като организатор на екскурзията първоначално не ми се понравя, но след това го приемам с разбиране, защото очевидно още първият поглед отгоре предизвиква у всеки различни пориви, които не му позволяват да се съобразява с темпото на останалите, а тъй като имаме мобилни телефони, това не е проблем. В крайна сметка зная, че всички сме достатъчно калени в екскурзиите с наситена програма и навреме ще се срещнем на изхода, за да продължим обиколката на града. Така и става. Разглеждането на крепостта ни отнема около час и обратно с асансьора слизаме.
Тръгвайки на обиколка из улиците на Аликанте, изведнъж попадаме на множество хора, облечени в пъстри традиционни облекла, пиещи чай и черпещи се със сладки, които се събират пред сградата на Кметството във видимо приповдигнато настроение. Питам какъв е празникът и се оказва, че отново, както и много пъти се е случвало в предишни наши пътувания, сме попаднали на точното място в точното време, а именно- в деня на официалния празник на Кметство Аликанте. Не след дълго местните зарязват чая и сладките и тръгват на шествие, а ние- плътно след тях. Начело на шествието яздят трима конници, развяващи знамето на града, а след тях- празнично облечени жени с шарени рокли на волани и мъже с традиционни облекла и шапки.
Още с тръгването си хората запяват песни, от които разбираме само, че се отнасят за Аликанте, в съпровод на китара и тъпан. Подхващат песните една след друга и по всичко изглежда, че няма никаква предварителна режисура. Песните се подхващат от някого, после множеството ги поема, включва се и съпроводът и се получава една изключително спонтанна празнична обстановка. Зная, че трябва да тръгваме навреме от Аликанте, защото ни очакват около 400 км път до Гранада, но както аз, така и останалите, не можем да се отделим от това пъстро и весело шествие. Навсякъде по улиците на града крачат жени в красиви традиционни облекла, една от друга по- хубави и пищно облечени, за радост на окото на мъжете в нашата групичка.
Тръгваме към паркинга, вървейки по живописните улички на града. Едната от тях е декорирана със статуи- гъбки, всяка с различно изражение, с охлювчета и насекоми по шапките.
Всичко в този град създава настроение и вече всички сме му големи почитатели. Достигаме до крайбрежния булевард, пешеходната зона на която е с настилка във форма на вълни.
Цари празнично оживление. Сергии, улични музиканти, свирещи нежни испански балади, празнично облечени хора, шляещи се туристи, всичко тук допринася за настроението ни. Накрая отиваме до яхтеното пристанище, разглеждаме старинния кораб, превърнат сега в ресторант, наблюдаваме рибните пасажи от малки и големи риби, които плуват буквално до брега, и никак не ни се тръгва оттук.
Макар и трудно, се преборваме с желанието да останем в този жив град задълго, качваме се на колата и потегляме. Пътьом сме планирали да посетим палмовата гора в Елче– на 30 км от Аликанте, която е в списъка от обекти под закрилата на Юнеско и съдържа 200000 екземпляра от 20 различни вида палми.
Паркът наистина е уникален. Ние, хората живеещи в умерения пояс, винаги се впечатляваме от екзотиката, а това е едно наистина много екзотично място. Разхождаме се по алеите, смесваме се с местните и накрая сядаме в един ресторант, в който определено се хранят само местни. Меню на английски няма и никой от сервитьорите не говори английски. Решаваме, че ще е най- лесно да си поръчаме отново комплексно меню, но изборът от няколкото вида предястия, основни ястия и десерти този път се оказва още по- труден. В крайна сметка си поръчваме три различни предястия, три различни основни и два вида десерти, без изобщо да знаем какво сме си поръчали. Когато си поискваме пепелник, ни посочват земята и оглеждайки се, разбирам, че това всъщност е местното правило. Носят ни гозбите и не оставаме разочаровани. Оказва се, че сме си поръчали порции агнешко, свинско и риба и всички са много вкусни. Предястието и десерта също са чудесни и имам едно единствено оплакване- отново преяждам. Тъй като тук по това време е сиеста, никой не бърза, включително и сервитьорите,затова закъсняваме с около час- два от предвиденото време.
Пристигаме в Гранада около 7 часа вечерта- времето, когато всички улици са пълни с народ и в центъра на града е почти невъзможно да се проникне с кола, а нашата „Пенка“ този път се оказва абсолютно несведуща коя улица е забранена и откъде може да се мине, вследствие на което така се объркваме, че нарушаваме една камара забрани в този град. Някак успяваме да се доберем до апартамента, в който ще отседнем, да свалим куфарите и да се срещнем със собственика, от когото да вземем билета за отстъпка на платения паркинг, който има договор с хотела. През това време Дилиян стои в колата, спрял на място, което впоследствие разбираме че е паркнг за мотори, абсолютно забранен за влизане с коли. Както и да е, вече сме влезли и няма какво да направим. Въоръжени с карта на града, предоставена им от собственика, Дилиян и Георги тръгват към паркинга, а останалите се заемаме да качим куфарите до третия етаж, което не е лека задача, но както после разбирам, е била като детска игра в сравнение със задачата на шофьора и неговия навигатор. Когато те, след твърде голямо забавяне, се присъединяват към нас, разбирам, че са преживели цяло приключение по тесните улички на града, минавали са откъде ли не, включително по пешеходни зони, обиколили са по няколко пъти голяма част от центъра, за да достигнат до паркинга, който всъщност се намира само на около 300- 400 метра от хотела ни. Поемеш ли нанякъде, връщане няма- това е ситуацията в Гранада. Центърът по принцип не се ползва от частни автомобили, а само от таксита и мотори. На мен лично стресът сред този хаос ми идва в повече и още дълго време не мога да се успокоя и да се насладя истински на вечерната ни разходка из града. Добре, че поне, вследствие на голямото обикаляне, Дилиян и Георги вече са изключително добре ориентирани и се държат като истински гидове.
Тръгваме към квартала Албайсин, който се намира на хълма, срещуположен на този, на който е разположена най- голямата забележителност на Гранада- двореца Алхамбра, посещението на който сме планирали за следващия ден. Албайсин е живописен квартал с малки къщи, църкви и стръмни улици, а до него се намира циганският квартал Сакрамонте, където има много фламенко барове. Много ми се иска да посетим някой от тях, въпреки че в пътеводителя, който съм чела, ги заклеймяват като неавтентични, защото ми се струва, че едни истински цигани, танцуващи фламенко в пещери, са си достатъчно интересни, пък били и неавтентични. За съжаление, поради късния час на пристигане и желанието ни да видим за краткото време, което имаме, колкото може повече неща, се налага да прежалим фламенкото за тази вечер. Успяваме да се качим до най- високата точка на квартала, където има прогледно място, подходящо за панорамни снимки.
После слизаме по изключително тесните улички и стълби, някои от които съвсем безлюдни, и малко преди да се стъмни, напълно слизаме в по- равната централна част. Тук, слава богу, се стъмнява доста късно, от което се учудвам, защото от опит зная, че колкото си по- близо до екватора, толкова по- равни стават денят и нощта, независимо от сезона. Според моя син късното стъмняване тук се дължи на факта, че сме в най- западната част на часовия пояс. Сред нас, за съжаление, няма специалисти по физика и астрономия и не успяваме да разгадаем със сигурност този феномен, но какво пък, той много ни устройва. Тъй като въпреки обилния обяд, след сериозната разходка по пресечен терен вече сме много гладни, решаваме, че е време за вечеря. Този път изобщо не се стремим да се разбираме с местните и играем изцяло ва банк- поръчваме си меню с традиционна супа от Андалусия и като основно- типично ястие от Гранада, без изобщо да знаем какво ще съдържат порциите ни. Първо ни носят тапас /разядка/, което е бонус от заведението- нарязан пушен бут „хамон“, представляващ страхотен местен деликатес, гарниран с чипс, ама от оня, истинския, който помня от детските си години. После ни сервират първата част от менюто- студена зеленчукова крем супа, която макар и да не е по моя вкус, защото определено харесвам супите топли, все пак става за ядене. Основното блюдо обаче е меко казано странно. Първо ни носят нещо като качамак с пръжки и наденица, което някак успявам да преживея, макар и с неохота, но добавката към него представлява уникалната комбинация от пържена чушка, пъпеш и какво мислите… цаца. Е, такава комбинация никой от нас не си е и помислял, че може да съществува. Поне виното, макар и наливно и вероятно евтино, защото е включено в цената на менюто, е съвсем прилично. Най- интересното е, че макар да оставяме половината от порциите си, отново успяваме да преядем и вече нямаме никакво място в стомасите и когато ни носят десерта- нежен ванилов крем с канела, който определено е най- вкусното нещо от цялото меню, аз лично успявам само да го опитам. Като цяло отново се убеждаваме, че испанците не си поплюват с количествата на яденето и се заричам, че повече няма да си поръчвам меню, поне на вечеря, както и че ще избягвам експериментите с местната кухня. Междувременно, докато ние похапваме в закритата част на заведението, навън се вихри купон. Особено атрактивни са местните момичета- хубави и едно от друго по- пищно гримирани, с брокати и блястящи камъчета по бузите, които, вече приятно почерпени, огласят улицата с песни и смях. Трябва да подчертая, че това се случва в неделя вечер, но като че ли на никого не му пука, че утре е работен ден. Започвам леко да завиждам на испанците за безгрижието, което очевидно е в кръвта им, и нито голямата безработица, нито икономическата криза, в която Испания трайно изпадна от вече доста години, може да помрачи настроението им. Осъзнавам, че все повече харесвам този народ, макар че не съм сигурна дали искам една от тези девойки,с разхвърляли по земята дрехи и чанти, да ми бъде снаха. Слава богу, Георги също не проявява кой знае какъв интерес, но заявява, че разбира защо героят от песента е пропътувал пеша „от Севиля до Гранада“. След като приключваме окончателно с вечерята и плащаме цената, в която няма изненади, както междувпрочем и във всички заведения до тук, не ни остава нищо друго, освен по най- бързия начин да се отправим към хотела, който за радост е наблизо, и да се метнем в леглата, за да сме готови за утрешния ден.
ДЕН ТРЕТИ
ГРАНАДА И МАЛАГА
Сутринта ставаме рано и много бързо извършваме всички необходими сутрешни дейности, защото от преди три месеца имаме закупени по Интернет билети за най- посещавания в Испания обект- дворецът Алхамбра, на които е записан час за влизане 9,30. Преди този час обаче трябва да отнесем куфарите си до паркинга пеша, тъй като никой вече не иска да поема риска да влиза в забранените зони около хотела. Сутрин Гранада е много безлюдна и тиха- нищо общо с града, който заварихме предишната вечер, пълен с народ и гълчава. Успяваме да се справим бързо с тежката в буквалния смисъл задача с пренасянето на куфарите и малко преди 9 часа се оказваме на външната порта на двореца. Оказва се обаче, че оттам до официалния вход си е цял планински преход и благодаря на групата, че тръгнахме достатъчно навреме. Пред касите за билети се e извила дълга опашка, но тъй като ние сме от привилегированите, с предварително купените билети, не ни се налага да чакаме на нея, а ни препращат към един автомат, където опашката е значително по- човешка и минава съвсем бързо. Умният автомат прочита кредитната ми карта и ни пуска 5 билета, на които е записано, че са за целия комплекс и са за 9,30, но все още не разбираме защо е записан този час, при положение, че отдолу на билета пише, че можем да разглеждаме обекта от 8,30 до 14 часа. Задаваме си този въпрос, без да му отдаваме кой знае какво значение и малко преди 9,30 вече сме вътре. Дворецът се състои от четири части: Алкасаба– крепостната част, използвана като военно съоръжение, Дворецът на Карл V, използван сега като картинна галерия, Дворецът на Насридите– най- акрактивната част от комплекса и летният дворец Хенералифе, а около тях е разположена райската градина или по- точно неин земен еквивалент. Преминаваме бързо през Алкасаба, защото нямаме търпение да видим най- интересната част- Дворецът на Насридите- същинската Алхамбра.
Пред входа на Двореца на Насридите се е извила такава опашка, че виждайки я, си мисля, че изобщо няма да успеем да влезем. Подреждаме се най- отзад, почти отчаяни, но в този момент Дилиян се сеща, че на билета ни пише 9,30 и задава въпроса дали всъщност това не е часът на посещението ни именно в този дворец. С надежда изприпквам покрай опашката и показвам билетите на разпоредителя, при което той вдига дружелюбно бариерата и ме кани да вляза. Бързо изтичвам да извикам останалите и тържествено, малко преди 10 часа, когато е часът за влизане на следващата група посетители със запазени билети, вече сме вътре. По- късно по време на пътешествието ни неволно чувам един разговор между туристи, от който разбирам, че ако нямаш предварително закупени билети, шансът да се добереш до двореца в рамките на работното му време е почти никакъв и мислено благодаря на колегите, които пишат пътеписи в Интернет, че ни отвориха очите за това преди идването ни в Испания. Още от пръв поглед разбирам защо това е най- посещаваният обект в Испания. Гледала съм снимки, чела съм за характерната щукова декорация на този дворец и останалите подобни в Испания, строени от арабите, но това, което виждам, надминава всичките ми очаквания.
Всяка стена, колона и таван на различните зали в двореца представлява различна дантела от мрамор с толкова фини детайли, че си задаваш въпроса, възможно ли е човешка ръка да ги е сътворила.
Всяко патио също има свой собствен облик и всичко заедно създава усещането, че не си в реалността, а в някаква приказка. Виждайки този дворец, вече не се учудвам на вдъхновението, което е обхванало Уошингтън Ървинг да напише световноизвестното си произведение „Приказките на Алхамбра“. За съжаление, с думи не мога да опиша онова, което виждат очите ми, и затова смятам, че фотографиите на Наско ще бъдат по- красноречиви.
Във всички случаи този дворец е един от обектите, които наистина човек трябва да види, ако има възможност да дойде в Испания, а покупката на билети по Интернет няколко месеца предварително е изключително важно.
След излизането си от двореца на Насридите продължаваме към летния дворец Хенералифе, който също е впечатляващ като не пропускаме да се наследим на прекрасните градини през които преминаваме и на гледките отвисоко.
Последно посещаваме дворецът на Карл V, в който е устроена художествена галерия, но след дворецът на Насридите той изобщо не успява да ни впечатли. Очевидно подобни чувства е изпитвал и самият Карл V, тъй като макар и да е построил свой собствен дворец, предпочитал да живее в този, построен от арабските му предшественици.
Излизайки от Алхамбра не искаме да гледаме нищо друго, а само да се пошляем малко из града, да си купим сувенири и да се слеем с цветното множество. Не мога да устоя на изкушението и си купувам едно цвете на шнола, което закичвам на косата си в андалуски стил. За съжаление за толкова кратко време човек не може да усети напълно атмосферата на града, но решаваме да опитаме. Стигаме до площада пред Катедралата и аз понечвам да направя опит да убедя групата да я посетим, но множеството църкви и катедрали, които вече сме гледали на различни места в Европа, очевидно е довело до известно пренасищане, а входната такса от 5 евро окончателно прави безполезни опитите ми да убедя групата, че според предварителните ми проучвания тази катедрала си струва да се посети. Всъщност, пристигайки на пощада и аз вече не съм твърде ентусиазирана да влизам във величествената католическа обител, защото отпред свири и пее един музикален състав от третата възраст, който с ентусиазма и младежкия си жар, почти невероятен за възрастта му, разпалва и без това страстната публика.
Усещам как започвам лекичко да пристъпвам в ритъма на фламенкото и да припявам, въпреки че и думичка не разбирам от текста на песните. Навсякъде по площадите са направени кръстове от свежи цветя. Католическият Великден отдавна е минал, но очевидно днес е някакъв друг църковен празник. След вчерашното шествие в Аликанте и днешния концерт на площада в Гранада започвам да си задавам въпроса: тук всеки ден ли е празник или това си е една щастлива случайност, а синът ми през смях отговаря: ами всъщност днес е Свети понеделник, нали, а утре е Свети вторник и на всеки светия му се полага празненство. Слава богу, концертът свършва, защото е време да тръгваме, а трудно бихме се откъснали от това заразяващо веселие. Обядваме в един ресторант в отдалечен квартал на града, по препоръка на една позната на Георги, която е оттук. Вече сме свикнали, че сервитьорите не знаят английски, но тук не го и очакваме. Тук даже няма написано меню, а от жестово- мимическия монолог на сервитьора разбираме, че менюто е самият той, след което активно се включваме в пантомимическия спектакъл и в крайна сметка успяваме да си поръчаме нещо, като смятаме, че сме се разбрали, и този път почти успяваме. Наред с обяда ни сервират сурова бакла, която виждаме, че всички по околните маси си похапват като мезе за бирата и виното. За мен лично това не е най- доброто мезе за бира, още по- малко за вино, но го пробваме, за да не се отличаваме от местните клиенти, с каквито е пълно заведението.
Напускаме Гранада, за да продължим към следващата спирка от маршрута ни- град Малага, намиращ се на южния бряг на Испания, наречен Коста дел сол /Бряг на слънцето или понашему казано- Слънчев бряг/, само на около 1,30 ч. с кола от Гранада.
Апартаментът, който сме резервирали, отново е в центъра на града и колкото и да сме внимателни да не нарушим някоя забрана, някак отново успяваме да го направим, без да разберем, защото стрелката, която сочи към паркинг, всъщност сочи към улица, влизането в която е забранено. Как човек трябва да стигне до паркинга, така и не разбираме. Резервацията, която сме направили, е за частен апартамент и се налага да изчакаме хазяина да дойде да ни предаде ключовете, и тъй като вече сме влезли в забранената улица, си оставаме там до пристигането му, за да не продължим опитите да влезем директно в пешеходната зона. Слава богу, в началото на май тук сезонът все още не е започнал и градът е сравнително спокоен. След като се настаняваме, тръгваме на разходка по тесните и криви улички. Късно е за посещение на музеи, въпреки че имах няколко предварителни идеи, но и на моите спътници вече определено не им се ходи по музеи и тръгваме безцелно по града и толкова безцелно, че в един момент изпадам в ужас, че няма да успеем да намерим апартамента, в който сме настанени, въпреки че той се намира в самия център, на минути пешеходно разстояние от всички забележителности. Достигаме до пристанището, но гледката оттук към морето и фара се загрозява от високи блокове, тип панелки, каквито явно и по това крайбрежие не липсват. Тъй като Наско иска да прави нощни снимки, по препоръка на нашия хазяин, се опитваме да се качим на покрива на един от високите хотели в града „Малага палас”, но пиколото ни обяснява, че горе вече е пълно с народ и няма повече място. Да се качваме до крепостта, ни се струва голямо геройство в този час, а и стомасите ни вече стържат и искат своето. Така, че оставаме без нощни снимки отвисоко. Тъкмо когато започваме да се питаме къде сме и как трябва да стигнем там, където ще нощуваме, Господ ни изпраща карта на града, която се подмята по улицата и сякаш чака, за да ни заведе у дома. Благодарим на Господ и на туриста, който я е изпуснал, и уверено достигаме до целта. С карта в ръка градът вече не ми се струва така безнадеждно объркан. Опитваме да намерим магазин, от който да си купим нещо за бързо приготвяне в домашна обстановка, и да полегнем по диваните в квартирата си, защото сме доста уморени, а от опит вече знаем, че сядането в заведение отнема часове, но след като се оказва, че в туристическия център на града магазини за хранителни стоки няма, се доверяваме на едно заведение, тип бързо хранене, предлагащо и храна за вкъщи, която за мое учудване, се оказва доста добра.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Малага, Михас, Марбея
Тази сутрин си позволяваме да поспим до малко по- късно, защото пътят до следващото място- Марбея, най- луксозният курорт на Испания, е само около час. След като спокойно закусваме и пием кафе в едно местно заведение, събираме сили да тръгнем към крепостта, разположена високо над града. Първоначално имаме идея да достигнем до целта си с колата, но след обилната закуска ни се струва по- здравословно да се изкачим пеша. Като поемаме нагоре, градът започва да ни се показва в цялата си прелест. Отгоре даже пристанището, което не успяхме да оценим по достойнство предишния ден, изглежда по- красиво.
Виждаме отвисоко арената, където се провежда коридата на Малага. Според моите предварителни проучвания коридата тук се провежда веднъж годишно, в средата на август, тъй че нямаме шанс да посетим това традиционно за Испания шоу, но аз лично и не страдам много от тази невъзможност.
Вдясно се виждат куполите на внушителната катедрала, пред нас е великолепната сграда на Кметството с архитектура от 30-те години на ХХ век, пред която се е ширнала красивата градина „Педро Луис Алонсо“, наречена на първия кмет на Малага след гражданската война. Влизаме в крепостта Гибралфаро, построена от маврите и използвана като военно съоръжение чак до 1925 година. От крепостта се откриват още красиви гледки към града, а в музейната експозиция могат да се видят униформи на войници и оръжия, използвани през различните периоди от съществуването на крепостта, както и морски навигационни уреди. Има и макет на крепостта и намиращия се под нея дворец-крепост Алкасаба с укрепеното стълбище, което ги свързва. В момента стълбището е затворено за посетители, а ние решаваме, че няма да влезем в двореца, защото след разглеждането на Алхамбра по- скромният тукашен дворец не ни представлява особен интерес, а и днес съм обявила деня като ден за плаж, защото групата започва леко да се уморява от забележителности. Малага е родният град на Пикасо, има и доста други забележителности, но думата „плаж“ в прекрасното слънчево време тук в началото на месец май има особена притегателна сила. Слизайки от крепостта, решаваме, че няма да губим повече време и ще тръгнем към Марбея, като успявам все пак да се преборя да минем през градчето Михас, намиращо се на кратко отклонение на север от магистралата, която свързва Малага с Марбея. Гледала съм селището на снимки в пътеписи и съм му дала висока предварителна оценка като изключително живописно.
Слизайки в градчето, всички установяваме, че това е самата истина. Михас се намира на планински склон, от който се вижда целият Коста дел Сол. Навсякъде по стръмните склонове са накацали бели къщи, окичени с цветя.
Когато застанеш на някое прогледно място, а такива не липсват тук,се откриват невероятни гледки към целия бряг, който можеш да видиш на длан, а особено характерните за това място са магарешките таксита, които се предлагат в два варианта- за яздене или впрегнати в кола за разходка.
На най- високото място в , изглеждащо като крепост, има многобройни места за правене на снимки и ние, разбира се, се възползваме от тази възможност. Тук се намира и живописна църква, олтарът на която е изсечен в скалите.
Толкова много ми харесва това място, че ми се приисква да остана повече, но плажът ни зове със страшна сила и даже се отказваме от обяда.
Пристигайки в Марбея никой от групата, освен мен, не иска да се разхожда из града и директно поемаме към плажа. Всъщност тук има многобройни плажове и ние се насочваме към един от тях на случаен принцип. Това е плажът, който се намира най- близо до яхтеното пристанище, който се оказва доста открит и ветровит и макар че температурата е съвсем подходяща за плаж, някак не е много приятно да се стои легнал на пясъка, а морето е студено и бурно и според мен определено не става за къпане. Това, разбира се, изобщо не пречи на моите съпруг и син да тръгнат на разходка по плажа и даже да се изкъпят няколко пъти в морето, докато ние, останалите, се опитваме да лежим на пясъка. Пясъкът е изключително фин и благодарение на вятъра и слънцезащитния крем веднага полепва по нас и заприличваме на пясъчни хора. Единственото нещо, което според мен е интересно тук, е, че на самия плаж растат палми и напомнят, че сме на екзотично място.
След около час и половина на плажа на мен вече никак не ми се стои и когато Георги и Дилиян се връщат от разходка, отново предлагам да отидем да разгледаме центъра на курорта Марбея, като безуспешно се опитвам да убедя отстаналите членове на групата, че доколкото съм чела, става дума за курорт от типа на Сен Тропе, а не от типа на Слънчев бряг, но отново получавам отказ от цялата група. Чувствам се сърдита и прецакана и се заричам никога повече да не споменавам думата „плаж“, когато сме на екскурзия. В крайна сметка стигаме до компромис- да си тръгнем от плажа, но вместо да се разхождаме из курорта, да си вземем нещо за хапване и по- рано да потеглим към мястото, където сме направили резервация за нощувка, защото според снимките в сайта за резервации то се намира в планината над Марбея и има басейн. Всъщност, предвид последвалите събития, се оказва, че сме взели най- правилното решение.
Хотелът ни, според „кака Пенка“, се намира на около 10 км от града, в планината. Пристигайки на мястото, където трябва да нощуваме, се оказва, че това е огромно селище с общ адрес, организирано в множество отделни заградени комплекси, във всеки от които има по няколко къщи с по няколко апартамента, а в нашата резервация е записан само общият адрес на селището. Оказва се, че апартаментите в комплекса са изцяло частна собственост на отделни собственици и няма обща рецепция, където да попитаме. На всичко отгоре, даденият в резервацията телефон за връзка със собственика се оказва изключен, а многократните ми опити да се свържа с операторите на сайта за резервации, се оказват неуспешни. Сервитьорът в ресторанта, който се намира в комплекса, ни влиза в положение и ни разрешава да ползваме интернета, без да сме гости на заведението, но нито в електронната си поща, нито в профила си в сайта успявам да намеря нещо, което да ни помогне. В един момент ни идва даже щурата идея да започнем да звъним по всички звънци, та дано някой от тях се окаже на нашия домакин, но бързо се отказваме от тази идея, защото рискуваме да бъдем подгонени от тълпи почиващи, на които сме нарушили спокойствието, а и перспективата, да останем да спим под открито небе, изглежда все по- реална. За пръв път в моята туристическо- организаторска кариера ми се случва подобно нещо и съм изключително бясна на любимия си сайт за резервации booking.com. Единственото, което ме успокоява, е, че поне не са изтеглили сумата от кредитната ми карта, но подобно отношение от страна на собственици, отдаващи обект под наем на туристи, ми се струва престъпна безотговорност. В крайна сметка трябва да се вземе бързо решение, защото часът е вече 9,30 вечерта и мракът ни поглъща. В крайна сметка, пак се доверявам на сайта и правя резервация за друго място, което се оказва къмпинг на около 30 км от мястото, където се намираме, обратно в посока Малага, където пише, че настаняването може да се извърши до полунощ. На всичко отгоре цената е двойно по- ниска. Всяко зло за добро! Благополучно в 10 часа пристигаме в къмпинга, настаняваме се в съвсем прилично бунгало и вече се чувстваме спасени. Тъй като в бунгалото има кухненски бокс, а ние сме предварително подготвени, веднага нарязваме салатата и си приготвяме вечеря с предварително закупените продукти, сипваме си българска ракийка, каквато неизменно носим в куфарите, след което преминаваме на местни вина, закупени предварително от магазин в Марбея. След преживените отрицателни емоции бунгалото,с верандата пред него, ни се струва най хубавото място на света и така се отдаваме на насладата от хапването, пийването и сладките приказки, че изобщо не разбираме как бързо е напреднало времето.
ДЕН ПЕТИ
Ронда, Севиля
Ставането тази сутрин ни е особено трудно, а отново ни чака интензивна програма. Аз и Дилиян ставаме първи и излизаме на верандата пред бунгалото. Предишната вечер почти не разбрахме къде се намираме, защото ,когато пристигнахме, беше много тъмно. Сутринта е изключително свежа, намираме се в гора, из въздуха се носи много приятен аромат, птичките пеят, наоколо е все още почти празно в този сезон и само тук- там има по някоя палатка или кемпер. Когато всички се събуждат и приготвят, тръгваме към Севиля, като сме планирали да минем през планината и да спрем в Ронда- исторически град, кацнал върху скалите, поредния град в тази част на Испания, който ми се стори много интересен на снимки, когато планирах екскурзията. Започвайки да се изкачваме към планината, пред нас се откриват красиви гледки- зелени планински хълмове с накацали по тях бели селца.
Пристигаме в Ронда, паркираме до красива църква и тръгваме след туристическите групи, защото предполагаме, че това е вярната посока. Туристическият поток ни отвежда на прогледно място, намиращо се на отвесна скала, от която се разкриват прекрасни гледки към зелена равнина.
След като се насищаме на удоволствието да гледаме отвисоко и да правим снимки, продължаваме обиколката на града. Предварително съм се информирала и че тук е построена първата арена за борба с бикове, която все още функционира, а във времето, когато няма корида, се ползва като музей. Решаваме да го посетим, защото колкото и жестока да е тази традиция, тя е част от живота на испанците, от тяхната история, а и настояще, а ние искаме да придобием колкото може по- пълна представя за страната, в която се намираме. В музея се запознаваме с испанските традиции в борбите с бикове, които имат дълга история, но първоначално са се провеждали по улиците на градовете и са представлявали твърде рисково мероприятие, на което са ставали жертва и много невинни хора. Затова в началото на 18 век започва строителството на арени, като първата от тях е именно тази, която разглеждаме. Освен за борба с бикове, арената се използва и за конни състезания. Преминаваме покрай конюшните, където могат да се видят расовите коне и техните жокеи. Проследяваме пътя на бика, преди да излезе на арената, след което излизаме на самата арена. Веднага влизам в ролята на тореадора и започвам да се оглеждам за бик.
След като укротявам страстта да се снимам в различни бикоборчески пози, която ме връхлитат, излизайки на арената, отново влизам в ролята си на турист, прослушвам аудиогида и се оглеждам наоколо. Около арената са разположени по няколко реда седалки на два етажа, като в миналото първият се е използвал от простолюдието, а вторият- от благородниците. Има и специална кралска ложа, изработена от уникално дърво. Във вътрешния коридор, намиращ се под зрителските места, е организирана музейната експозиция, където може да се проследи историята на арената в Ронда, има множество снимки и витрини, на които са изложени дрехи и оръжия, които са използвани от тореадорите през различните периоди на съществуването й.
Продължаваме разходката си из градчето.
Има много прогледни места, откъдето могат да се направят снимки, а в градините растат палми и японски вишни, които в момента са цъфнали и представляват радост за очите с бледорозовите си цветове. Най- характерният обект, който присъства на картичките и снимките от Ронда, е мост, построен в скалите, но за да го видим в цялото му великолепие, трябва да слезем по пътека надолу, а ние не сме подготвени за подобен преход, поради което се задоволяваме да направим снимки отстрани.
Напред може да се продължи до крепостта, но ние решаваме с това да приключим обиколката на градчето, за да пристигнем навреме в Севиля, защото имаме предварително закупени по интернет билети за Музей на фламенкото, комбиниран с билет за фламенко шоу по- късно вечерта.
Мястото, където ще спим, се намира в самия център на града и около него зоната е пешеходна. Вече сме опитни в подобни ситуации и твърдо решаваме, че първо ще потърсим близък паркинг, на който да оставим колата, и после ще се настаняваме. Станали сме специалисти по пренасяне на куфари по улиците на градовете и това не ни плаши. Севиля е голям град с натоварено движение, но благодарение на JPS-а успяваме да намерим паркинга, който е най- близо до хотела ни. Проблемът е, че паркингът е зает и се налага да чакаме да се освободи място, което се оказва доста рисково начинание в натоварения трафик, тъй като пред паркинга не е предвидено място за изчакване и трябва да спреш или на платното, където профучават коли, или на велоалея, или на пешеходна пътека. Слава богу, и този път някак се измъкваме без глоба, успяваме да паркираме и не след дълго се озоваваме с куфарите във фоайето на хотела. Грабвам една карта от рецепцията и смятам, че, както обикновено, с нея в ръка няма да имаме проблеми с ориентацията в града. Тук обаче това правило не важи. Многобройните тесни, къси улички, сучещи се във всички посоки, са цяло изпитание за туриста, а ако той е от град с прави улици като нас, преживяването е още по- влудяващо. В един момент осъзнавам, че картата е почти безполезна, защото на нея са дадени само по- съществените улици, а многобройните улички, дълги по няколко метра и широки колкото да мине един човек, не са обозначени и объркването е почти сигурно. Добре, че нашата навигация „Пенка“ е с нас, включена на пешеходен режим, и този път не ни играе номера, както във Валенсия, а ни превежда безпогрешно по лабиринта от севилски улички до нашата цел– Museo del Baile Flamenco. Разглеждаме с интерес експозицията на интерактивния музей, която започва с различните културни влияния от близки и далечни страни, обусловили възникването на танца фламенко. В следващите зали на интерактивни екрани може да се проследи историята на танца от края на 19- ти век, когато той става популярен в циганската общност в Севиля, през излизането му на сцена през 20-те години на ХХ век, до днешни дни, когато фламенкото се възприема като един от символите на Испания и е популярен в целия свят. На екраните могат да се наблюдават различните стилове във фламенкото, школите, теченията и традициите. В една част от музейната експозиция са изложени костюми на известни танцьори, аксесоари, картини, а през цялото време обиколката преминава под звуците на тази изключително темпераментна музика. Неволно започвам да потропвам с крака в ритъма на музиката и с нетърпение очаквам представлението, което ще започне след около час.
Излизаме от музея и тъй като имаме около един час до започването на представлението, а не смеем да се отдалечим от мястото, за да не се забутаме из сокаците и да го пропуснем, сядаме в най- близкото заведение и уплътняваме времето със сангрия и тапас. За тези, които не знаят, сангрията представлява типична испанска напитка, приготвена от вино с плодове и много лед, а тапас са различни по вид предястия или по нашему казано мезета. Сангрията е доста слабо питие и не успява да вдигне градуса на настроението ни, но фламенкото малко по- късно определено се справя с тази задача.
Влизаме в залата и скоро тя се изпълва с туристи, говорeщи на най- различни езици. На сцената излиза конферансието и представя хореографа, актьорите и стиловете фламенко, които ще ни бъдат демонстрирани. Започва на испански, след това преминава на английски, на немски и започва на френски, но за разочарование на французите в залата след първата реплика заявява, че всъщност не знае френски. На сцената първо излиза китаристът, след него певицата и представлението започва с виртуозен инструментал на китара, малко след което се включва певицата с кратки речитативи и типичните пляскания с ръце, след което запява с плътния си дрезгав алт. Излизат танцьорите, изключително артистични и темпераментни, и след малко пред очите ни се разразява истинска буря от движения, цветове и емоции. По време на едночасовото представление изобщо не откъсвам очи от сцената.
Гледала съм фламенко и преди, в едно заведение в Барселона, но това тук надминава очакванията ми. Друго си е да гледаш фламенко там, където се е родило. Цялата туптя във вихрения ритъм, в който тракат танцьорите с токчетата на обувките си, и усещам една възрастна французойка до мен, че трепери цялата, обзета от емоцията. В края на представлението цялата публика пропява с протяжното „олеее“, което за разлика от това, което сме свикнали да си представяме като типично испанско, звучи някак тъжно, напевно и се изпълнява с низходяща интонация.
Излизаме от представлението и понеже часът е осем и имаме още поне час и половина светло време, смело се пускаме в лабиринта от улички, от площад на площад, за да усетим атмосферата на града. Точно след 5 минути, всичко така ми се обърква, че изобщо не зная накъде вървим и в коя посока се намира хотелът ни. Постоянно се взирам в картата, но нищо не намирам, сякаш това не е карта на същия град. Започвам сериозно да се тревожа как ще намерим хотела си, ако “Пенка“ изключи, както направи във Валенсия. Преминавеме през многобройни малки площадчета с тесни улички, тръгващи във всички посоки, с многобройни църкви, магазинчета и кафенета, озоваваме се на широк площад, името на който си превеждам като „Площад на мавъра“, на който е разположено грандиозно произведение на съвременната архитектура. Виждаме, че на горното му ниво има хора и може да се види градът отвисоко, но когато започваме да търсим вход, се оказва, че той току- що е затворен. Въпреки че площадът е голям, не го намирам на картата и отново се гмуркаме в лабиринта от улици.
Моите спътници, за разлика от мен, изобщо не се притесняват, че сме изгубени, и това даже им доставя удоволствие. В крайна сметка излизаме на площад на име Алфалфа, който най- после намирам на картата и се успокоявам. Вече сме гладни и сядаме в едно от многобройните туристически заведения, в което се предлагат бира, напитки и тапас и се отдаваме на удоволствието да пием хубаво вино и вкусни ястия. Заведението уж е туристическо, но менюто е само на испански. Този път, слава богу, сервитьорът говори английски. За да не поeмаме излишни рискове, си поръчваме еднакви блюда от говеждо месо, при което виждаме известно учудване в очите на келнера, след което установяваме, че местната традиция на подобни заведения, в които се предлагат тапас, е да се поръчват няколко различни блюда, от които всеки да може да опита. Е, поне сме подготвени за следващия път, ако пак се случи да седнем на такова място. Докато чакаме да ни донесат сметката, преглеждаме маршрута си на JPS-а и аз за всеки случай го проследявам на картата, за да няма изненади. В крайна сметка, за моя радост, бързо и лесно стигаме до хотела си.
ДЕН ШЕСТИ
Севиля и Кордоба
Ставаме сутринта добре отпочинали и готови за следващите предизвикателства в Севиля. Двете най- важни забележителности на града са дворецът Алкасар и Катедралата, които смятаме да посетим. Тъй като в катедралата сутрин се провеждат литургии и едва след 11 е отворена за туристи, започваме с двореца. Пред него се е проточила доста дълга опашка, а тук нямаме предварително закупени билети. На пръв поглед изглежда, че ще чакаме с часове, но опашката всъщност минава доста бързо и след 15-20 минути вече сме вътре. Все пак, ако човек иска да си ги спести, вероятно е по- добре билетите да се закупят предварително по Интернет, защото тези, които притежават такива билети, влизат директно. Мисля си, че след прекрасния дворец Алхамбра в Гранада този няма с какво повече да ме впечатли, но това се оказва заблуда. Дворецът Алкасар има своите предимства. Тук например цветовете по стените и таваните са много по- добре запазени и това съчетание от каменни дантели и багри го прави много красив. Другото интересно нещо тук е, че той е построен от Алмохадската династия и най- старите му части датират от този период, а след изгонването на арабите владетелите Изабел І и Карл V са пристроили части към двореца, като на моменти са се старали да подражават на арабския стил, като включват католически символи и се е получила една изключително интересна поредица от арабски и християнски мотиви в различните зали на двореца.
Най- пищна е тронната зала, където са се приемали посланиците, впечатляваща със своя размер и пищност, но и във всички останали зали човек може да се наслади на разнообразието от форми и багри по стените, таваните и пода и изяществото на щуковата декорация.
Друго място, което лично за мен е особено красиво, е градината и преминаващия през нея тунел със сводести отвори, по който човек може да мине и от който се откриват гледки към двете страни на градината, богата на цветя, палми и всякакви други екзотични видове.
Дворецът и до днес се използва от Краля на Испания и срещу допълнителна такса от 4 евро могат да се посетят покоите му.
След като излизаме от Алкасар, се отправяме към катедралата със забележителната кула Хиралда, която в миналото е била минаре на джамията Алхама, на чието място е построена катедралата.
Пред входа се е извила опашка, доста по- сериозна от тази, на която чакахме пред двореца по- рано, и доколкото успявам да схвана, тук няма предварителна продажба на билети, а с предимство влизат само инвалидите. Чакането ни отнема около половин час, но си струва, защото въпреки многото църкви, които съм разглеждала, тук определено има какво да се види. Това е третата по големина католическа катедрала в света след Св. Петър в Рим и Св. Павел в Лондон, а освен това е изключително пищна. Във всяка от странично разположените ниши могат да се видят произведения на християнското изкуство, а особено впечатляващи са мястото за хора с по два органа от двете му страни и невероятният олтар, в който според предварителната информация, която съм прочела, е произведение на фламандското изкуство, съдържащо 2,4 тона злато от Мексико и Перу.
Другото уникално нещо в катедралата е, че тук е гробът на Христофор Колумб, макар че според някои източници това не е много сигурно. Във всеки случай съркофагът е прекрасно скулптурно произведение, което си заслужава да се види, и около него не без основание се тълпят много туристи. В един от ъглите на катедралата има стрелка за изкачване към кулата, висока почти 100 метра. Категорично съм решила, че ако до нея води някое тясно и клаустрофобично стълбище, ще пропусна да видя гледката отгоре и отивам да проверя дали има асансьор. Разбира се, както и се предполага, такова съоръжение няма, но за моя и на останалите ми спътници радост, изкачването става не по стълби, а по пътека, обикаляща кулата с наклон далеч по- малък от този на стандартните планински пътеки, която освен това е доста широка и позволява да се разминават хора в двете посоки, а благодарение на многобройните отвори е сравнително светло и се диша съвсем спокойно. Отгоре се разкрива прекрасна гледка.
В най- близък план се виждат покривът и останалите кули на катедралата, а обикаляйки от всички страни, човек може да разгледа многобройните куполи на църкви, каквито още предния ден забелязах, че има в изобилие в Севиля, всяка с различна пищна архитектура, и останалите по- важни сгради на града. Любопитно е и да се разгледат покривите на съседните сгради, на голяма част от които има басейни, кафенета, барбекюта и какво ли не още.
Решаваме, че с това ще приключим разглеждането на Севиля, защото за днес е планирано и посещението ни на град Кордоба. По същата причина сме решили да хапнем нещо набързо, но управителят на един от многобройните ресторанти по пътя до колата ни успява да ни изкуши с меню, включващо паеля /на испански се произнася паейя/- ястието, което се каним да опитаме още от първия ден. Този път оставаме доволни не само от храната, но и от бързината на обслужването, което не е често срещано явление в Испания, но очевидно тук персоналът е свикнал да обслужва туристи, които бързат да хапнат, преди да се хвърлят към следващата забележителност.
Пътят между Севиля и Кордоба е около 120 км и ако човек успее да излезе бързо от Севиля, не отнема повече от час и половина. Благодарение на нашата „Пенка“ се ориентираме успешно и стигаме до центъра на града, където паркираме в непосредствена близост до историческия център. Веднага ни прави впечатление особеният жълтеникав цвят на камъка, от който са построени сградите в централната част на града. Достигаме до Мескита- единстената запазена джамия в Испания, която Карл V заповядва да не бъде съборена поради особената и стойност като произведение на изкуството, а само една част от нея е преустроена в католическа църква. Тя, както и останалите сгради в историческия център са построени от камък в характерен пясъчен цвят, който заедно с характерната орнаментация създава впечатлението, че се намираш някъде на арабски полуостров.
За съжаление времето е доста напреднало и нямаме време за подробно разглеждане, а се задоволяваме само да се разходим из патиото с портокаловите дръвчета, чийто аромат е просто упойващ, след което преминаваме покрай тесните улички наоколо и достигаме до римския мост над река Гуадалкивир, по който преминаваме, за да стигнем до Торе де ла Калаора- арабска крепост, построена на мястото на някогашна римска порта, в която има устроена музейна експозиция.
От двете страни на моста могат да се видят и останки от други римски сгради. Отчитам, че времето, което сме предвидили за посещение на този град, е крайно недостатъчно, защото нощувката ни е извън града и даже нямаме време за вечерна разходка, но какво да се прави, това са рисковете на екскурзиите, в които искаме за кратко време да видим много неща. Денят приключва с нова порция от прекрасни испански вина и мезета в хотелския ни апартамент, разположен в курортното селище Ел карпио на около 20 км от Кордоба.
ДЕН СЕДМИ
Баеса, Убеда, Толедо
Още предишния ден сме взели решение да оставим Мадрид за следващо посещение в Испания и да обиколим всички обекти по пътя до столицата, включени в световното културно наследство на Юнеско. Между тях са архитектурните ансамбли в Баеса и Убеда. Най- впечатляващото нещо по пътя са огромните плантации с маслинови насаждения, които се простират докъдето ни виждат очите по многобройните полегати хълмове. Първо спираме в Баеса- град със запазена ренесансова архитектура, с каменни църкви от характерен камък с пясъчен цвят и няколко запазени къщи.
Катедралата е затворена и влизаме в малката църква Санта Крус на централния площад, разхождаме се из тесните каменни улички наоколо, влизаме в магазинче, където продават сувенири от маслиново дърво и козметични продукти от маслини.
Потегляме към Убеда, който е по- голям град и архитектурните обекти са по- пръснати из центъра. Разглеждаме отвън сградите, построени от същия жълтеникав камък, какъвто видяхме първо в Кордоба. За съжаление, тъй като Баеса и Убеда не бяха включени в първоначалните ни планове, не съм теоретично подготвена какво трябва да видим, поради което вероятно пропускаме доста интересни места.
В крайна сметка се примиряваме и сядаме да пием кафе на площада, след което потегляме към Толедо, защото дотам ни чака доста път. Маслиновите насаждения продължават и тук- там виждаме фермерските къщи на собствениците им, а на места пушат комини на фабрики за зехтин.
Пристигаме в Толедо навреме, за да имаме време да направим първоначалната си разходка. Хотелът ни се намира встрани от историческия център и е разположен на срещуположен хълм, от който се открива прекрасна гледка към каменния град с неговите впечатляващи кули. Оставяме багажа и потегляме с колата, за да не губим време.
Спираме за малко на моста Сан Мартин на река Тахо, която обгражда от юг стария град, но тъй като започва да вали, побързваме да влезем отново в колата и след като пообикаляме наоколо, много внимавайки да не се озовем някъде из пешеходните зони в центъра на града, намираме подходящ паркинг, от който с ескалатори се изкачва високо горе в историческия център.
Въпреки дъжда решаваме, че ще се поразходим из тесните и стръмни калдъръмени улички и скоро започваме да губим ориентация откъде сме тръгнали и накъде отиваме.
Това чувство вече ми е познато и вече започвам да свиквам с него, но тук поне поради стръмния терен можеш да запомниш дали си вървял в низходяща или възходяща посока. Във всеки случай установяваме, че макар кулите на отделните сгради да са много характерни, когато ги гледаш отдалеч, гмуркайки се в плетеницата от тесни улички, няма никакъв шанс да видиш към коя от тях вървиш. Иначе уличките и каменните сгради са изключително живописни и ми се иска още да се разхождам, но дъждът не спира да вали и решаваме, че е най- разумно да се приберем в хотела, където има ресторант и прекрасна гледка, а освен това е Гергьовден и трябва подобаващо да отбележим именния ден на нашия син. Тази вечер Наско най- после успява да направи нощни снимки от мястото, където се намира хотела ни.
ДЕН ОСМИ
Толедо, Аранхуес
Ето че настъпва последният ден от нашата екскурзионна програма. Според синоптичната прогноза през този ден няма да вали и даже слънцето ще се показва тук- там между облаците, което е идеално време за правене на снимки, така че се надяваме синоптиците да са познали. След закуската в хотела поемаме отново към центъра на града, но този път се опитваме да стигнем до източната му страна, без да влизаме по сокаците. Благодарение на „Пенка” и шофьорите ни Наско и Дилиян, успешно се справяме с тази задача. Намираме се до Алказар- крепост, построена през Средновековието, но почти разрушена през ХVІІІ и ХІХ век и по време на гражданската война, а след това възстановена, в която, според моята предварителна информация, е разположен оръжеен музей. Аз лично не съм фен на оръжията, а мъжете в групата вече са уморени от музеи и не настояват да го посетим. Иначе отвън сградата изглежда грандиозна със своята четириъгълна форма с висока кула на всеки ъгъл.
Нашата първа цел за днес е катедралата, чийто купол виждаме съвсем ясно, тъй като сме на сравнително широко място над нея. Гмуркайки се обаче в плетеницата от улички, вече не можем да се движим по видим ориентир и се налага просто да спазваме посоката. Слава богу, успяваме и не след дълго се озоваваме на площада пред грандиозната сграда.
Входът е 8 евро, но с изключение на Наско, който по принцип не е голям почитател на катедралите, останалите решаваме да прежалим таксата най- вече заради разглеждането на съкровищницата, в която се съдържа уникална дарохранителница от злато със сребърни елементи, висока 3 метра и пищно декорирана. Интерес представлява и главният олтар, както и скулптурната група Трансперанте. Взимаме си аудиогайд и влизаме. Разочарованията започват още в началото, защото се оказва, че около главния олтар са поставени столове като за служба и всичко е оградено с въжета и практически не може да се застане пред него, а само да се наднича отстрани, където видимостта не е много добра. За още по- голямо наше разочарование се оказва, че съкровищницата е в процес на реставрация и в момента е невъзможно да се влезе там. Поне успяваме да видим скулптурното произведение Трансперанте на скулптурна група с главна фигура на Света Дева Мария, сътворена от Нарсисо Томе през 1732 г., която впечатлява със своята детайлност, а особено интересна е падащата отгоре светлина от осветен купол, изографисан с четирите архангели.
Разглеждаме и останалите части на катедралата, както и музеяя, в който са изложени произведения на изобразителното изкуство, но без съкровищницата, по единодушното мнение на всичките четирима, които я посещаваме, 8-те евро за вход не си струват. Когато излизаме, специално отиваме до касите, за да видим дали има някакъв надпис, че съкровищницата е в ремонт, и не откриваме подобна информация, за което се чувстваме малко сърдити. Докато ние разглеждаме поредната катедрала, Наско се разхожда наоколо и прави снимки, за което малко му завиждаме, защото започва да ни се струва, че Толедо, макар град с уникална архитектура, не е много богат на интересни музейни сбирки. Докато се оглеждаме по площада, един- двама местни се надпреварват да ни канят на някакво място, за което от разваления им английски схващаме, че е работилница на местните майстори, които само един ден в седмицата могат да се наблюдават, без да се заплаща такса. Имаме леки подозрения, че това всъщност е покана за покупка, но все пак отиваме, защото имаме достатъчно време, а не сме планирали други обекти за посещение. След известно лутане намираме мястото, на което пише „Артистерия“. Влизаме в ателието на майсторите, които полагат тънки златни нишки и цветчета върху предварително изрисувани изделия. Единият в момента работи върху керамика, а другият прави бижута.
Интересно е да видиш с каква прецизност работят, но в крайна сметка основното нещо тук е магазинът, където обаче, наред с подобни изделия на тези, чиято изработка наблюдаваме, могат да се видят и сувенири, които със сигурност имат китайски произход. За мен лично местните бижута са прекалено лъскави и даже бих казала малко кичозни, но това е въпрос на личен вкус, а и ръчната им изработка ги прави по- ценни от тези по сергиите. Продължаваме разходката си из града, като правим последен опит да достигнем по табелите до някакъв по- интересен обект за разглеждане. Виждаме табела за римски терми и въпреки че в нашия роден град е пълно с руини от римско време, поради което за нас те не представляват особен интерес, решаваме да тръгнем натам, но стигаме до поредното разочарование- термите се намират под стъкления под на един магазин за дрехи. В този момент приключваме със забележителностите и решаваме просто да пием по кафе, да се разходим още малко по живописните улички и да потеглим към следващия ни обект за днес- кралският дворец в Аранхуес, който е последният обект от програмата ни.
Градчето Аранхуес се намира на кратко отклонение по пътя между Толедо и Мадрид и представлява едновременно музей, включен в културното наследство на Юнеско, и действаща резиденция на испанския крал. Улиците в този град са сравнително широки и не толкова заплетени, и сравнително лесно намираме двореца. Започваме своята обиколка от градините, за които не се изисква такса за вход, а са много красиви, с разкошни фонтани и много зеленина- чудесно място за разходка и релакс, от което местните хора се възползват. Забелязваме, че градините се използват и за сватбени ритуали.
Почти сме приключили разходката си из градината, когато започва да вали дъжд и много бързо намираме входа на двореца, който преди това доста небрежно сме търсили. Този последен обект от нашата програма се оказва действително прекрасен завършек на екскурзията ни. Построен е през 16-ти век, но по- голямата част от обзавеждането и декорацията са от 19 век. Успяваме да направим няколко снимки, докато охраната не ни предупреждава, че снимането е забранено, въпреки че подобно обозначение не сме видели при влизането си в двореца.
Пищни и особено помпозни са балната зала, гримьорната и спалнята на Изабел ІІ, но за мен лично най- интересна е залата, декорирана в арабски мотиви от автора, който е извършвал реставрацията на двореца Алхамбра. Тук именно добивам цялостна представа какво е представлявал дворецът Алхамбра, когато боите по стените, таваните и пода не са били изтрити, и освен изяществото и богатството на щуковата декорация е бил изпъстрен с багри и светещ в позлата. Следват други зали с интересни експонати. Особено красиви са изрисуваните тавани и макар да съм виждала много такива в други дворци в Европа, отново ме впечатляват. На излизане правим последни снимки на двореца и се замислям, че както обикновено се случва при подобни интензивни екскурзии, от една страна като че ли преди години сме били във Валенсия, а от друга страна като че ли времето е минало като миг. Това усещане вече ми е твърде познато и всеки път се убеждавам колко е относително човешкото понятие за време.
Огромните и сложни пътни възли, скоростните пътища и интензивното движение още при влизането ни в покрайнините на испанската столица веднага създават усещането, че се намираш в огромен мегаполис и в този момент искрено се радваме, че се отказахме от първоначалната идея да влезем за няколко часа в централната част на този космополитен град. Въпреки, че хотелът, който съм резервирала се намира близо на летището, на нашите шофьори им отнема почти три часа да стигнат дотам, да намерят офиса на фирмата собственик на нашата кола под наем, да намерят бензиностанция, на която да заредят колата, за да я върнат с пълен резервоар, както изисква договорът, и да се върнат до хотела. Слава богу, хотелът който сме избрали, не само е в района на летището, но има и безплатен трансфер до него, така че сме спокойни, че ще стигнем навреме за полета си през следващия ден, а тъй като Испания и този път покорява сърцето ми, вече си мечтая за едно ново пътешествие, посветено изцяло на Мадрид.
Автор на снимките:
Атанас Велчев
1 Коментари