Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

ИСЛАНДИЯ

една мечта, превърната в реалност по време на пандемия

ЧАСТ ПЪРВА

от полуостров Рейкянес до източните фиорди

Предистория: мечти и планове, и пандемия

    Предисторията на това пътешествие заслужава един дълъг разказ. Ще се опитам да не бъда многословна, но понеже от опит зная, че това доста трудно ми се отдава, предлагам на по- нетърпеливите да преминат направо към следващата част, а за онези, които обичат да четат дълги истории и за тези, които искат да пътуват до Исландия  и търсят информация, продължавам:

    Идеята за пътешествие в Исландия дойде от нашия приятел Наско, с когото често споделяме своите планински преходи и пътешествия по света. Наско беше чел пътеписа на едни свои приятели, фотографи, и почти нашега, докато пиехме ракията си на верандата на къщата, в която почивахме на гръцкото море преди цели пет години, ми ги показа. Не се нуждаех от повече убеждаване и веднага записах Исландия на челни позиции в списъка с мечтите, но този път някак ми се искаше да дезертирам от организаторската длъжност и затова поставих на Наско задача: той да измисли маршрута, а аз да се включа, като се стигне до резервациите. До следващия януари не получих предложение за маршрут, но се заех да направя някакви проучвания за цените на нощувките и има ли свободни места за лятото. Бях ужасена. Всички места за нощувка на прилични цени вече бяха заети. Очевидно за лятото в Исландия резервациите трябва да се правят още през предната година. Междувременно се заредиха други пътешествия, които изместваха Исландия все по- назад в плановете ни. Най- после реших да взема нещата в свои ръце и макар че отново беше януари и шансовете за успех бяха малки, се заех да чета пътеписи, пътеводители и програми в сайтове за пътешествия, впрегнах целия си организаторски опит и само след три дни маршрутът в основни линии беше готов. Голямата дилема беше дали да наемем кемпер и да спестим пари за нощувки за сметка на по- голямата такса за возило или да заложим на обичайната тактика- нощувки в къщи за гости и апартаменти и пътуване с кола под наем. Тук активно се включи и съпругът ми Дилиян, който освен че изпълнява длъжността „шаман”, обикновено е и специалист по логистиката. Оказа се, че в Исландия има два вида превозни средства, които освен за придвижване, могат да се използват за нощувка. Онова, което ние наричаме кемпер, исланците наричат motor home, а това, което те наричат кемпер, по-скоро бих определила като пътнически бус с възможност за превръщане на седалките в места за спане. Проучването на цените показа, че наемането на моторна къща е доста скъпо начинание, а отделно се плащат такси на къмпингите, тъй като от няколко години свободното къмпингуване е забранено. Това, заедно с пълната липса на опит от наша страна в пътуването с подобен вид возило, бързо наклони везните към традиционния ни стил на пътуване. Другото колебание беше кога точно ще бъде най- удачно да пътуваме. След известно колебание избрахме дата в края на юли. Това, разбира се, е най- натовареният период в краткото исландско лято, но вече имахме други планове за юни, а и предвид изместването на сезоните в последните години, по- ранните дати ни се сториха твърде рисковани от климатична гледна точка, тъй като ако за Великобритания е известна фразата: „Ако времето не ти харесва почакай 15 минути и ще се промени“, за Исландия важи максимата:”Ако времето не ти харесва, след 15 минути ще стане още по- лошо.” Когато се заех с резервациите, вече имах психическата нагласа, че 100 лева за нощувка на човек е изгодна цена за тази дестинация и в следващите два дни успях да направя всички резервации, разбира се, с безплатно анулиране, за да имаме шанс за отмяна, ако нещо се случи. Със самолетните билети, разбира се, шанс за бягство няма: резервираш и плащаш. Самолетните билети за Исландия се оказаха на цена, подобна на тази, която плащаме, за да отидем до другия край на света, например до Филипините. Когато обаче видях цените, на които туроператорите предлагат екскурзии до красивия северен остров, се успокоих и продължих да упорствам. Така само за седмица пътешествието беше организирано. Някои от месата за нощувка не бяха такива, каквито ми се искаше, но какво да се прави, както вече знаех, януари е твърде късно за организация на пътешествие през юли. Наемането на кола оставихме за по- късно, в очакване на промоции. Малко след като всички резервации бяха направени, дойдоха първите тревожни сигнали за коронавируса в Китай, а малко след това и в Европа. Животът ни сякаш се преобърна с главата надолу. Круизът, който бяхме планирали за началото на юни, беше заменен с ваучер- обещание, че някога през следващите години все пак ще се случи. Докато си стоях вкъщи, по призива на ген. Мутафчийски, започнах да споделям с приятелите си своите предишни пътеписи, по един всеки ден, като нарекох инициативата „Да четем и да мечтаем“. Аз лично мечтаех за Исландия. Почти бях изгубила вярата, че пътешествието ще се случи, и от реален план то отново се превърна в мечта. Когато европейските правителства решиха постепенно да отварят границите помежду си, мъждукащата надежда започна да се засилва и някак нашега отново започнах да работя по организацията. Промених почти всички първоначални резервации с по- добри, защото явно много хора се бяха отказали от планираните си пътешествия. Това беше нашият шанс да се насладим на невероятната природа на северния остров в разгара на краткото му лято, без да се сблъскаме с тълпи от туристи. Половин месец преди датата на отпътуването ни получих съобщение от Луфтханза, което буквално ме срази. Извиняваха се, че поради пандемията има промени в графика на полетите ни и от нашите общо четири полета бяха останали само двата навръщане. След два дни звънене по непрекъснато заетите линии на компанията, се предадох и пътешествието отново започна да придобива нереални очертания. Дилиян отново се включи в сюблимния момент и дали се оказа по- упорит, или включи своите шамански способности, успя да се свърже със самолетната компания, която ни предложи алтернативен вариант за полета на отиване с една нощувка във Франкфурт, която обаче трябвало да си платим сами. Това беше най- малкият проблем. Пътешествието отново беше реално възможно! Междувременно не спирахме да се информираме за ограниченията, които исландците прилагат против разпространение на пандемията, която бяха овладели още в началото на май. Решението на исландското правителство, свързано с коронавируса беше следното: каранина или PCR тест при кацането на летището. 72 часа преди пътуването направихме онлайн регистрация за тест. Не бяхме сигурни дали е задължително или може да се направи на самото летище, но решихме да не рискуваме. Пиша настоящата предистория, докато пътуваме към летище София, преди да се впуснем в приключението. Участниците: аз, съпругът ми Дилиян, синът ни Георги и инициаторът на пътешествието Наско, се чувстваме в прекрасно здраве и се надяваме това да бъде потвърдено от PCR тестовете, които ще ни направят на летище Кафлавик. Наясно сме, че ако тестът на някой от нас се окаже положителен, ще се наложи да прекараме поне 14 дни в някакви изолационни помещения на далечен северен остров, без да видим къде се намираме. Даже и не искам да си представям подобна перспектива и затова засега спирам до тук. През следващото денонощие ще се чувстваме „подсъдими” в очакване на присъдата си. Ако тя е оправдателна, ще продължа нататък, а засега стискайте палци!

ДЕН ПЪРВИ

Летище Кефлавик и полуостров Reykjanes

    До Исландия няма директни полети от София, но има различни варианти за полети с прекачване. Когато през януари организирах пътуването, възможностите вече бяха ограничени. Проучвах различни транспортни схеми с полети на различни компании, включително с междинни нощувки или придвижване от едно летище до друго, но в крайна сметка се спрях на може би малко по- скъпия, но по- спокоен вариант- всички полети да са с една компания. Най-доброто предложение в този момент беше на Луфтханза. Може би интуитивно съм избрала този вариант, защото в крайна сметка той се оказа може би единствено осъществимият в този момент. Прескачам всички закъснения, турболенции и лутането да стигнем до хотела си във Франкфурт, където се наложи да нощуваме поради отмяната на първоначалния полет. Само отчитам, че в момента страхът ми от летене съвсем се е изгубил някъде сред всички други вълнения, свързани с това пътуване.

    Пристигаме на летище Keflavik, международното летище на Исландия, което се намира на полуостров Рейкянес, вблизост до столицата Рейкявик, но самата нея в това пътешествие сме я оставили за накрая. Първото нещо, което зървам, когато самолетът започва да се снишава, са върховете на планините над плътна пелена от облаци. Слизаме още по- ниско, в района на летището, където няма облаци, даже е слънчево и можем да се огледаме, но това, което виждам, не ме очарова особено. Кафяво- черна земя с тук-там петна от зеленина и нарядко разположени единични или група постройки.

    Не пропускам да се пошегувам с Наско, че май не ни е довел на най- красивото място на света, но тъй като вече съм изчела достатъчно пътеписи за Исландия, зная, че първоначалното впечатление не е показателно. Още щом слизаме от самолета, едър рус мъж с брада, напълно съответстващ с представата ми за викинг, ни насочва към коридора, по който трябва да се придвижим до мястото, където се правят PCR тестовете за пристигащите туристи. Осъзнавам, че пътниците с немски документи за самоличност се насочват право към изхода. Очевидно пак има наши и ваши и ние не сме от „нашите“. Малко по- късно, преглеждайки информацията в Мрежата, научавам, че от няколко дни Германия и няколко други европейски държави са изключени от списъка на Исландия за рискови държави и гражданите им не подлежат нито на карантина, нито на тестване при пристигането. Не зная доколко това е разумно, но в този момент не съм настроение да бистря исландската Ковид- политика, защото съм достатъчно притеснена както за самия тест, така и за резултата, който ще излезе по правило до 20 часа, но според предварителната ми информация, на практика- доста по- бързо. Пристигащият в момента самолет е само нашият и това само по себе си е доста интересен факт за страна, която обикновено се посещава от 10 млн. туристи годишно. Освен че има малко хора за тестване, процедурата е бърза и много добре организирана и само след около 10- 15 минути излизаме от летището, за да се отправим към офиса, откъдето трябва да вземем колата си под наем. Исландците не изискват от туристите да стоят в изолация, докато излязат тестовете им, но препоръчват изтегляне на приложение на мобилния телефон, посредством което в по- късен момент, и то само ако се туристът се окаже заразен, могат да се проследят контактите му. Полунашега, полусериозно си говорим, че трябва да оползотворим следобеда по най- добрия начин, защото той може да се окаже единствената ни възможност да зърнем Исландия, ако недай Бог, някой от нас се окаже заразен. Температурата навън е 13 градуса, която в съчетание със слънчевото време може би не би била проблем, ако не беше режещият вятър, който прониква чак до костите. Дали заради вятъра или от острия пристъп на хипохондрия след теста за коронавирус, докато тикаме куфарите до бюрото за коли под наем, започвам да подсмърчам и да се задъхвам, от което започвам да изпадам в паника. Тъй като вече съм имала подобни паник-атаки, подозирам, че всичко е плод на внушение, но все пак съм доста напрегната. В бюрото за rent-a-car исландците за втори път днес ме очароват със своята организираност и експедитивност. Избрали сме високопроходима кола, с която ще можем да се движим и по черни пътища, по които е забранено да се движат леки автомобили, защото не знаем дали няма да ни се наложи да се придвижим по някой такъв до някое особено красиво място, до което няма друг път. Платили сме и пълна застраховка, включваща даже рискове като отнасяне на врати от вятър, пясъчни бури и хвърчащи камъни, неща, които ми се струват почти невероятни през лятото, но кой знае с какво ще ни изненада тази непозната страна. След като ни демонстрира колата, паркирайки я пред нас с рязък завой и въртене на гуми, представителят на фирмата за коли под наем ни предава ключовете и ни пожелава приятно пътуване. Поемаме ключовете, без да знаем все още дали това пътуване наистина ще се осъществи, но се опитваме да не мислим за това и се отравяме към хотела, където настаняването става точно за две минути, без даже да ни поискат лични карти, а след това към близкия супермаркет, където се снабдяваме с всички необходими продукти за този и следващия ден. На фона на предварителната ни нагласа, че Исландия е едва ли не най-скъпото място в света, даже оставаме приятно изненадани. Цените на някои от хранителните продукти не са по- високи от стандартните в Европа, а някои дори не са по- високи от тези, при нас. Е, има и такива, които са впечатляващи, но това, в което със сигурност се убеждаваме, е, че ако не се храним по заведения, няма да влезем в прекален преразход на средства, а това е напълно възможно, защото всички следващи нощувки, които съм резервирала, са в къщи за гости и апартаменти, позволяващи самостоятелно приготвяне на храна.

    Единственият обект за посещение, който сме предвидили за деня на пристигането си, е Синята лагуна, термално езеро със силно минерална вода. Наоколо е лунен пейзаж с черни вулканични камъни, нахвърляни безразборно, и съвсем малко зеленина на места. Нищо не предвещава онова, което ни очаква. Първото нещо, което виждаме, когато наближаваме, е парата, издигаща се във въздуха. Приближавайки се, виждаме, че парата излиза не от земята, а от комините на електроцентрала, използваща естествения природен източник за целите на човешката дейност. Наско съвсем убива романтичното ми очакване с обяснението, че Синята лагуна всъщност била изкуствено езеро, образувано от отпадъчните води на електроцентралата. И какво се оказва, обектът, който може и да остане единствен за нас в Исландия, ако се окажем ковидоносители, е едно изкуствено езеро от отпадъчни води на ТЕЦ. Почти съм на път да се разплача, когато зървам лагуната и оставам без дъх. На фона на черната вулканична сгур и камъни пред очите ни изниква езеро с млечносиня вода, сякаш някакъв невидим художник е пръснал няколко капки мастило в прясно мляко и го е разлял между камъните.

Лагуната е организирана като спа- център и можеш да прекараш няколко часа потопен във водата, но тъй като сме съвестни граждани, не мислим, че е удачно да го правим, преди да са излезли резултатите от тестовете ни, а и цената от 60 евро не ни звучи твърде мотивиращо, предвид факта, че ако осъществим това пътешествие, със сигурност ще имаме и други подобни възможности.

Разходката около сините води на този етап ни се струва достатъчна. Тъй като още е рано и слънцето е високо над хоризонта и не се очаква скоро да падне по- ниско, решаваме да се поразходим още малко, да отидем до пристанищното селище Гриндавик, да видим морето, корабите и чайките и да се потопим в атмосферата на островната страна, където се намираме.

Навръщане минаваме около музея на викингите, който вече е затворен, но до него се намира открито малко демонстрационно селище с типични исландски къщи, което можем да видим.

Часът напредва, а слънцето не дава никакви признаци на оттегляне от небето. Решаваме, че все пак е време да се прибираме, защото утре ни чака интензивен ден, ако е казал Господ. Сипваме си по чашка и докато пийваме и хапваме мезета, около 11 часа местно време получаваме дългоочакваните вести чрез SMS. Тестовете на всички са отрицателни и можем да продължим пътешествието си. Присъдата е оправдателна! Някаква огромна тежест изведнъж се свлича от мен и както съм вече сънлива, предвид факта, че заради трите часа разлика в часовото време в България е вече 2 през нощта, изведнъж се освежавам. Забелязвам, че това се отразява по подобен начин и на останалите и за известно време си мислим, че сме готови да продължим купона, но умората скоро си казва думата и заспиваме щастливи, че ще осъществим мечтата си. Тази година светът е за смелите и за голямо учудване дори и за самата мен, аз се оказвам една от тях!

ДЕН ВТОРИ

Златният кръг

    Събуждам се сутринта с радост в душата, каквато от месеци не съм изпитвала. Не зная дали интуитивно избрах тази дестинация за тазгодишното ни пътешествие, или Господ ни възнаграждава за упоритостта да не се откажем, въпреки всичко, но ни предстоят десет дни без маски, без прекалени пандемични мерки и страхове, защото се намираме в едно от най- чистите от Ковид-19 места в света. Освен това ще посещаваме само природни обекти на открито. Идеалното пътешествие за 2020 г. Времето навън също изглежда обещаващо. Вятърът е поутихнал и е слънчево, нещо, което не се случва често в тази страна. Не бързаме прекалено, закусваме спокойно и тръгваме в 9, защото, както вече сме установили, още сме в периода на белите нощи тук и имаме много часове светло време пред себе си.

    Първото място, което ще посетим днес, се намира в планината над градчето Хверегарди /Hveragerði/, известно със своите многобройни горещи извори, от които клокочи вода с температура 100 градуса.

Нашата цел е гореща река, в която можеш да се изкъпеш и то напълно безплатно. Мястото се намира на около един час пеша от паркинга за автомобили. Пътеката е чакълирана за улеснение на туристите. Очевидно и тук, както и в Норвегия, очевидно това е обичайна практика. Вземаме разстоянието за повече от час. Както знаят онези, които редовно четат пътеписите ми, един час по баир не е нещо, което може да ни уплаши, но моите спътници спират да снимат на всяка крачка. Тъй като знам колко е наситена програмата ни за днес, се опитвам да ги накарам да ускорят крачката, но получавам обичайния отговор, че затова сме тук, да гледаме и да снимаме. Не мога да отрека, че са прави, защото човек не вижда всеки ден такова място. На много места от планината се издига пара, камъните са с невероятни цветове от червено до мишо сиво. В далечината се вижда водопад, а на места се усещат миризми на развалени яйца и барут или ,с една дума казано, на сяра.

Благодаря мислено на нашата сънародничка, работеща в Исландия, с която се запознах в мрежата и която ми каза за това място, което не намерих в нито една от българските туристически програми. Разбираме, че сме близо до целта първо по парата, която се издига на кълбета наоколо и когато приближаваме, виждаме изумителна гледка. Реката на пръв поглед си изглежда съвсем нормална и излегнатите хора по бански във вирчетата по течението с доволни физиономии и бири в ръка, приличащи на римски патриции на увеселителна вечеринка в басейна на някоя римска хасиенда, изглежда ако не нереална, то поне нелогична. Оказваме се неподготвени с бирите, но и без тях удоволствието е невероятно. Около реката са сковани дървени паравани за преобличане и без никакво забавяне обличаме банските и нагазваме в реката. В най- горната част на къпалнята водата е толкова гореща, че не можеш да натопиш дори и краката си, но малко по- надолу в горещата река се влива студена и температурата става поносима и бих казала изключително приятна, а течението на реката прави усещането неповторимо и несравнимо даже и с най- изисканото джакузи.

Тук вече и аз се предавам и спирам да мрънкам, че ни чака дълга програма, а просто отписвам един от пунктовете в нея- вулканичното езеро Керид, с оправданието пред самата себе си, че вече сме виждали кратерно езеро по време на пътуването си до Филипините. Излизаме от реката едва когато вече сърцата ни са достатъчно разтуптени, а телата толкова омекнали, че просто не можем да продължим повече горещата баня. Слава богу, обратният път е преимуществено надолу. Времето е неумолимо напреднало, а когато слизаме, започваме да усещаме и остри пристъпи на глад, така че изгубваме още един час за късен обяд. Иска ни се да опитаме нещо от специфичната местна кухня в този град, където бликащата от земята вода се използва по много начини, включително и за готвене, без да се налага водата да се стопля с помощта на електричество. За съжаление, нямаме много време да търсим подходящо заведение и попадаме на пицария, но въпреки това не оставаме разочаровани. Цената на средната пица от около 35 лева, твърде висока за нашите представи, в един момент се оказва приемлива, когато виждаме размера на пиците, достатъчни да се нахранят двама души.

    Благославяйки дългия ден, тръгваме към следващия обект от нашата днешна програма- националния парк Thingvelir. Пътят ни минава около най- голямото езеро в Исландия, Thingvallavatn,и на няколко пъти се отбиваме къде по специално направени панорамни отбивки, къде по някой черен път, за да снимаме пейзажи.

Паркираме на платения паркинг на Националния парк и аз, като един любител на музеите, първо се отправям към интерактивния музей в туристическия център, построен на това историческо място, където през 930г. е учреден първият парламент в света, който в следващите осем века всяко лято заседавал тук. Идеята да ковеш закони наоткрито, изложен на поривите на ледения вятър, ми се струва твърде непривлекателно начинание, но явно за исландските вождове, участници във форума, това не е било проблем. Тъй като сме пристигнали само половин час преди затварянето на музея в 18 часа, не знаем дали си струва да платим таксата от 1000 крони, равняваща се на около 12 лева за посещение на музея, но се оказва, че на касата няма кой да вземе парите ни, вероятно поради късния час, надникваме вътре, за да видим просто за какво става дума и преценяваме, че не си струва да плащаме таксата. Вероятно има какво да се научи за историята и геологията, но като че ли даже и на мен, заклетият любител на музеите, нищо в този не ме грабва. Излизаме след 5 минути, доволни, че сме си спестили таксата за посещение, и се отправяме към площадката, откъдето може да се види разломът между европейската и американската тектонски плочи.

Оттук той изглежда като дълбок каньон със стръмно изсечени каменни стени. Честно казано, имах малко по- високи очаквания за това място, а спътниците ми са доста по- крайни в оценката си и едва ли не съм обвинена, че съм го включила в програмата, но аз, в своя защита, излагам аргументи, че едва ли има турист, дошъл в Исландия, който не е посетил тази важна историческа и географска забележителност, а и не може да се отрече, че се оттук се открива най- красивата гледка към езерото Thingvallavatn

Отправяме се към Гейзер, не просто един гейзер, а такъв с главно „Г“, тъй като е дал наименованието на всички подобни изригващи от недрата на земята горещи извори в света. От пътеписите, които прочетох, вече знам, че в момента Гейзер не е активен.Това „в момента“ за подобен геоактивен обект може да означава твърде дълъг период от време в сравнение с продължителността на човешкия живот, така че не очаквам това да се е променило до пристигането ни в Исландия, но кой знае пък, дали, виждайки Шамана пред себе си, гейзерът няма да се активира. Разбира се, нищо подобно не се случва и вероятно слава Богу, тъй като въжетата, ограничаващи достъпа до водното чудовище, което в момента прилича на спокойно езеро с гореща 100 градуса вода, са поставени твърде наблизо, а още в началото на пътеката има табела, че всеки идва тук на собствен риск.

Както предварително съм се информирала, в близост се намира гейзерът Strokkur, който изригва редовно, на всеки 5-10 минути. Тук обикновено, съдейки от снимки на други пътешественици, просто не можеш да се доближиш, заради множеството туристи с фотоапарати. Тази година, както вече отбелязах, нещата са коренно различни и около гейзера има не повече от дузина ентусиасти, така че успяваме да си намерим прекрасни места за снимки и наблюдение.

След първото изригване на гейзера, докато сме около него, започваме да схващаме системата му на изригване.Водата първо започва леко да клокочи и да се вълнува, което се усилва в следващите няколко секунди и следва изригването , като водният стълб достига 40 метра, което е доста впечатляващо. Веднага изработваме тактика: аз стоя близо до гейзера и го наблюдавам, а фотографите са застанали малко по- далеч, тъй че да може целият воден стълб да влезе в кадър. Когато водата започне да клокочи, ги предупреждавам с вдигане на ръка и те са в пълна готовност. Начинанието ни се увенчава с успех още на второто изригване, докато сме в околността, а на третото вече сме станали професионални гейзероснимачи.

Преди последния обект от маршрута ни за днес имаме среща с едно българско семейство, което живее в околността. Сънародниците ни ни посрещат изключително мило с местния специалитет- сладък хляб, изпечен върху гейзер, намазан с масло и гарниран с маринована херинга, което, за мое огромно учудване, се оказва изключително вкусна комбинация, а освен това ни дават ценни съвети за по- нататъшното ни пътуване.

    За най- накрая сме оставили, разбира се, черешката на тортата за днешния ден – водопадът Gullfossили в превод Златният водопад. От собствен опит зная, че да опишеш водопад, се изисква особено художествено майсторство, а този е един от най- красивите, които съм виждала. Широката и буйна река Хвитаобразува два прага, разположени почти перпендикулярно един на друг, с обща дължина 32 метра. Първият праг, макар невисок, е изключително широк и сякаш засилва водата към втория,който я хвърля с всички сили надолу към дълбок каньон, образуван от коритото на реката. Въпреки силния вятър, усилващ усещането за студ, заедно с пръските, които се образуват от водопада, моите спътници самоотвержено застават на най- ветровитото място, за да заснемат водопада отдалеч, в цялата му прелест, след което слизаме по пътеката, за да му се насладим отблизо. Тъй като думите са безсилни в този момент, ще оставя фотосите да говорят.

Когато се качваме на колата, за да се придвижим до мястото си за нощувка, поглеждам часовника си и установявам, че са изминали 12 часа от тръгването ни сутринта. Едва сега започвам да усещам умората. Приключваме деня в една уютна дървена къщичка с всички удобства, за да се чувстваме като у дома си. Това, което ми прави особено впечатление, е ,че тук, в разгара на лятото, работи отоплението и това изобщо не е излишно.

ДЕН ТРЕТИ

Два водопада и черни плажове

    След интензивния предишен ден малко трудно се надигаме, но мисълта, че ни очакват много красиви места, бързо ни освежава. За събуждането ни помага и хубавото кафе, което си купуваме в градчето Hella, през което минаваме. Градовете тук са доста далеч от представата ни за подобен вид селище- няколко сглобяеми къщи, каквото е преобладаващото строителство тук, бензиностанция, църква и магазин са очевидно достатъчни неща, да се нарече град. Докато пътуваме на юг, в далечината се вижда бялата шапка на вулкана Ейяфятлайокутъл, който при изригването си през 2010 г. посипа половин Европа с вулканична пепел. През следващите десет минути се опитвам да се упражнявам да произнеса името му и веднъж даже успявам.

    Първата цел от маршрута ни за днес е водопадът Seljalandsfoss, характерен с това, че може да се мине зад водната струя, където се е образувала скална ниша. Около водопада има къмпинг, който оценявам като по- мизерен даже и от нашите по време на соца. Поне гледката е красива. В околността има четири водопада, най- големият от които е Селяландсфос.

Докато мъжете снимат гледката в общ план, аз успявам да направя един бърз кръг около водопада и да установя къде могат спокойно да извадят фототехниката си, без да се намокри. Не зная дали винаги е така, или просто защото Шаманът е дошъл, но посоката на вятъра е изключително благоприятна за снимки както пред, така и зад водопада.

Освен това отново е слънчево и доста топло, разбира се, според тукашните разбирания за топло време. Преминавам за втори път по пътеката около и зад водопада заедно с мъжете и докато те нагласят стативи и търсят подходящи позиции за снимане, нещо, което имат възможност да си позволят поради слабия туристически поток тази година, аз се наслаждавам на усещането да гледаш света през водна завеса.

След като си даваме достатъчно време да се насладим на красотата на уникалния водопад, даваме шанс и на един от съседните Gljufrabul,до който се достига през тунел, образуван в скалата от реката, която тече през него. Този, който не се страхува да мине през водата получава награда.

Потегляме към следващия водопад от днешната ни програма Skógafoss, който се намира на около 30 км от първия. Докато пътуваме, непрекъснато се откриват красиви гледки- върхове с причудливи форми, извисяващи се над обширни зелени ливади, къщички, построени буквално в скалите, някои от които са особено изкушаващи за окото на всеки уважаващ себе си фотограф, така че на няколко места спираме за снимки

На паркинга на водопада Скогафос има спрени доста автомобили, но тъй като няма автобуси с туристи, все пак не е прекалено натоварено. Това е поредният впечатляващ и коренно различен от останалите водопад. Водата пада от 60 метра, което по принцип не е невероятна височина, като се има предвид, че най високият водопад в България- Райското пръскало, е висок 124 метра, но тъй като е широк цели 26 метра и много пълноводен, изглежда наистина внушително.

Не се учудвам, че сценаристът на сериала „Викингите“ е избрал това място за сцената на откриването на Исландия, която наричат „Земя на боговете“. Не съм богиня, но тук, около водопада, наистина се чувствам божествено.

По зеления склон вдясно от водопада е разположено стълбище, по което можеш да се качиш догоре. Склонът е стръмен, но освен че можеш да се задъхаш, няма други опасности, защото стълбите са обезопасени с парапети, но поглеждайки отгоре, не съм твърде убедена, че гледката си е струвала усилието. Лично по мое мнение водопадът изглежда по- величествен, когато се гледа фронтално, отколкото погледнат отгоре, така че отчитам качването по стълбите по- скоро като необходимата за деня тренировка.

За днес приключваме с водопадите и поемаме към морето. Преди да достигнем град Vik, се отбиваме първо да видим черната арка в морето, наречена Dyrhólaey. Най- добрата гледка към нея се разкрива от висок хълм, сякаш някак нелогично издигнал се над обширна черна пустош. Достигането до равното плато на върха й става по стръмен чакълиран път, който отначало ми се струва доста страшен, но се успокоявам, като виждам, че догоре се качват и леки автомобили, макар че пътят е без номер, което по принцип означава, че е забранено за тях. Паркираме колата си на платото и тръгваме към ръба му по посока на океана, откъдето се разкрива чудесна гледка към черната арка.

Някаква сурова красота има в това място: черни плажове, докъдето ти видят очите, бели шапки на върхове в далечината, а между тях наситенозелени равнини. В далечината на изток се вижда скалното образувание Reinisdrangar, което е нашата следваща спирка за днес. Докато се оглеждам и съм се унесла в съзерцание, забелязвам струпване на фотографи на място, където няма кой знае какво за снимане и приближавайки се, установявам, че снимат малко птиче, кацнало на скалите под нас. Пъфин- една от биологичните атракции на Исландия, която много от туристите така и не успяват да видят. Планирала съм специална разходка с корабче за търсене на пъфини в края на нашето пътешествие, ако не успеем да ги видим по- рано, но ето че щастието още тук ни се усмихва.

Връщаме се на път № 1 и продължаваме още малко напред, за да се отклоним отново по път с трицифрен номер. Пътищата тук са обозначени с цифри, в зависимост от техния клас. Най- главният е път № 1, наречен още Ring road, който обикаля в кръг целия остров. Първокласните пътища са обозначени с двуцифрени числа. Магистрали няма, първокласните пътища са с по едно платно във всяка посока, а чакълените пътища са обозначени с трицифрени числа. Пътищата без номер или така наречените F-rouds са предназначени само за високопроходими коли. Черният плаж Reynisfjara Beach, според предварителната ми информация е включен в топ 10 от класацията на National Geographic за най- красиви неекзотични плажове в света и вероятно има защо. Черните скални колонади, ограждащи плажа, черният каменист пясък и черните скални фигури с причудлива форма насред морето, наречени Reinisdrangar,на пръв поглед правят пейзажа малко зловещ, но всъщност са по свой начин красиви, отново с онази сурова красота, която усетих малко по- рано, гледайки черната арка.

След като мъжете удовлетворяват фотографските си страсти, а аз се снимам с телефона за Фейсбук и си взимам няколко гладки черни камъчета за спомен, които ще подредя в колекцията си с камъни от цял свят, е време да продължим.

Последната ни спирка за този ден е в градчето Vik, красиво разположено на брега на морето. Качваме се на най- високото място, където стърчи бяла църква с червен покрив, и отправяме поглед към града. Макар и малко по- голям от Hella и този град вероятно няма повече от 100 къщи. по- късно поглеждам в Уикепедия и установявам, че не съм се излъгала, защото официалният брой на населението е 318 души, на които обаче трябва да им се признае, че живеят на красиво място.

На една табела пише, че има стар град, но тъй като времето напредва, се ограничаваме с няколко снимки и пазаруване в единствения супермаркет, за да продължим още около 60 км до селище с непроизносимото име Kirkjubæjarklaustur и оттам още около 20 км до мястото, където ще нощуваме. Минаваме през огромно поле с ниски скални образувания, някои от които ми се струват доста интересни, но вече сме доста уморени и от път, и от впечатления и за мое голямо учудване никой от мъжете не поисква почивка за снимки.

    Настаняваме се в едно от няколкото бунгала, буквално насред нищото. Наблизо има само една ферма, където очевидно живеят хазяите ни. Миниатюрната ни сглобяема къщичка, в която на не повече от 20 кв.м. са разположени стая със спалня и двуетажно легло, кухненски бокс и маса за хранене, и баня с тоалетна, е едно от най- скъпите ни места за нощувка по време на тази екскурзия, надхвърлящо приетите от мен като нормални за Исландия 100 лева на човек на вечер. На какво се дължат високите цени в района? Дали на оскъдното предлагане на услугата, или на близостта до националния парк Скафтафел, който ще посетим през следващия ден, така и не успявам да разбера. Така или иначе, вече сме преглътнали цената още по време на организирането на своето пътешествие, а макар и малко, бунгалцето е обзаведено модерно и има всичко необходимо, така че си прекарваме поредната приятна вечер с хубаво хапване и пийване на българска ракийка и вино, с които здраво сме се запасили, предвид местните високи цени на алкохола и предлагането им в специализирани магазини, каквито не се срещат под път и над път.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Още един водопад, ледници и ледени лагуни

    Започваме деня с топла супа, каквато е неделната традиция на нашето семейство. Цените на супите в местните заведения са особено високи, между 20 и 30 лева, непонятно защо, затова реших да жертвам малко от времето си предишната вечер за приготвяне на супа. След закуската, както също е традиционно за нашето семейство през уикендите, тръгваме на разходка в планината. Само на половин час от нашето място за нощувка се намира Skaftafel– природен резерват, част от националния парк Vatnajokull, разположен на територията на най- големия ледник в Исландия, носещ същото име. Първата ни цел е водопадът Svartifoss, което в превод означава Черният водопад. Преходът дотам е около 2 км, които на изкачване се вземат за около 1 час. Пътеката е не само чакълирана, но даже и покрита с гумирани постелки. Ако видят това протестиращите в България срещу опита да се положи чакъл на пътеката към Рилските езера, сигурно ще изпаднат в пълен потрес, но след като видях подобно нещо в Норвегия, а сега и тук, на места, където ходят много туристи, при това голяма част неподготвени за планински терен, го смятам за напълно оправдано заради опасността от подхлъзвания и изкълчвания. Освен това не съм сигурна, че насипването на пътеките, въпреки че е човешка дейност, нарушава природата, напротив, съхранява я, тъй като туристите се движат само по една единствена пътека. Преди водопада, представляващ наша крайна цел, има още един водопад, на който отдаваме заслуженото уважение и продължаваме нагоре.

Около Черния водопад почти няма туристи, което ни позволява спокойно да го снимаме и съзерцаваме. От двете страни на водната струя се разгръща истинска черна каменна драперия.

Докато мъжете търсят подходящи ъгли за снимки, аз се вглеждам във водопада и след няколко секунди черните каменни стълбове наоколо сякаш оживяват и започват да се движат. Това очевидно е някаква зрителна измама и за да проверя дали се случва само на мен, споделям първо с Дилиян, който получава същата халюцинация, а после и с Наско и Георги.. Ефектът е еднакъв при всички, което ме успокоява, че не полудявам. Толкова се увличам, че в един момент всичко около мен започва да се движи и ми се завива свят. Сядам на един камък и затварям очи и когато ги отварям, камъните отново са си на мястото и съм готова да поема по обратния път надолу. Когато по- късно показвам смимките на приятелите си във Фейсбук, една приятелка оприличава черните скали на наниз от чанове. Очевидно всеки, според фантазията си, може да види различни форми на това място.

    Оставаме още малко в Националния парк, за да се докоснем до ледената му красота. По черен път може да се достигне до езика на гледчера Svinafell и само на няколко крачки от паркинга се озоваваш фронтално срещу ледените блокове, които са образували малко езеро от топенето си. Поглеждайки нагоре, докъдето ти очи видят, се простира синя ледена планина.

Простете за невежеството, но винаги съм смятала, че синият оттенък на арктическия лед, какъвто съм виждала досега само на снимки и по телевизията, е просто някакъв фотоефект. Едва сега установявам, че съм се лъгала. Ледът наистина синее и си обещавам да науча повече подробности за причината, но засега, за да се убедя окончателно, се отправяме към следващия обект за посещение- ледената лагуна Jökulsárlón, където могат да се наблюдават откъснати от ледника късове. За туристите се предлага разходка с лодка, тип амфибия, с която да влязат в лагуната и да видят айсбергите в непосредствена близост. Набързо пресмятаме, че цената в лева е около 80, която може би бихме преглътнали, ако не беше съчетана с леден вятър и температура около 10 градуса, което прави начинанието доста непривлекателно. Така или иначе, и от брега има какво да се види. Светлосините ледени късове в тъмносинята вода правят мястото особено магнетично.

Наско, който е направил свое собствено проучване по програмата, ни повежда към един черен плаж в близост до лагуната, където късове от айсберги са изхвърлени на брега и можеш да ги пипнеш.

По- смелите даже ги опитват на вкус и установяват, че вкусът им по нищо не се различава от оня, на леда в камерата на хладилника, с една дума вода, но в твърдо агрегатно състояние.

    Продължаваме към пристанищното градче Höfn, което е малко и китно, като всички останали градчета. Нашата основна цел тук обаче не е самият град, а едно място на няколко километра от него, считано за едно от най- фотографските места в Исландия. Мястото се нарича Stokksness и се намира на отбивка по черен път на няколко километра на изток от градчето. Чували сме, че допреди няколко години мястото е било пазено в тайна от фотографите, но очевидно се е популяризирало, което е станало причина местните да го комерсиализират и да събират такса за посещението му. Плащаме таксата от 9000 исландски крони, равняващи се приблизително на 11 лева и навлизаме в района. Първото нещо, което виждам, е морски фар и един огромен глобус, който по- сведущите ми във военното дело спътници определят като радарна станция. Бариерата не позволява да преминеш нататък и съм на път да заклеймя исландците за таксата, която ни събраха, при положение, че обектът не е достъпен, когато виждам Наско със своята фотографска интуиция да поема в обратната посока и тръгвайки след него, след 2-3 минути достигаме до рая за фотографите- мястото, където стръмните склонове на планината Vestrahornсе спускат към малък залив с черен пясък. Наско, подобно на няколкото други фотографи наоколо, наглася статива си и заявява, че няма скоро да се отдели от това място.

Мястото е истински магнeтично, но след 5-10 минути стоене под поривите на режещия вятър рязко загубвам ентузиазма си да продължа да го съзерцавам. Трябва да си наистина самоотвержен почитател на фотографското изкуство, за да останеш по- дълго време и даже Дилиян скоро се отказва. Оставяме Наско да прави шедьоврите, които после ще качим като снимков материал в пътеписа, и аз, Дилиян и Георги тръгваме да изследваме района по картата, с която сме снабдени в кафето, където платихме таксата. Отправяме се към едно място, където може да се наблюдава птичето разнообразие, а най- големите късметлии могат да видят и тюлени. Доближаваме се до океана и ставаме свидетели на истинско представление, устроено ни от една арктическа рибарка, която се опитва да си намери храна, стрелкайки се стръмно към морето, а после оставяйки се вятъра да я държи в статично положение, докато открие следващия обект на преследване. Арктическата рибарка е една наистина уникална птица, която ежегодно прелита от Северния до Южния полюс, търсейки светлината, защото очевидно не обича нощта. Така ежегодно тя изминава между 75 и 90 хиляди километра, а през целия си 30- годишен живот повече от 2 милиона километра, което се равнява на разстоянието три пъти до Луната и обратно. Докато се взирам в далечината, за да се опитам да фокусирам малкото островче в морето, съзирам някакви белезникави петна върху камъните. Дилиян ги увеличава чрез обектива на фотоапарата си и макар образът да е малко размазан, установяваме, че това наистина са тюлени. За съжаление са твърде далеч, за да бъдат видени ясно даже с увеличението, но все пак се чувстваме щастливи. Смятаме, че сме се забавили твърде дълго, с което сме уморили Наско от студ, и тръгваме, за да го приберем от съседния паркинг, но той влиза в колата, сияещ от щастие. Явно, вглъбен в красотата през фотообектива, изобщо не е усетил студа.

Последният обект, който посещаваме в околността, е викингско селище, построено като декор за филм, който за съжаление така и не бил заснет, както по- късно прочитаме в мрежата.

Имаме още един час път до следващото място за нощувка- градчето Dupivogjur. Отново отчитаме 12 часа от началото на туристическия ден, което не ни попречва да си приготвим вкусно агнешко печено, най- разпространеното месо в Исландия, което по цена не се различава от това в България, а освен това се продава овкусено и мариновано, което способства за бързо и лесно приготвяне. Настанени сме в прекрасна малка къща, оставена отключена от хазяите преди настаняването ни. Очевидно тук престъпността е непознато явление. В къщата има всичко необходимо, включително пералня и сушилня, както и колекция от минерали, подредени красиво в стъклена витрина, за наслада на окото и обогатяване на познанията.

 

автори на снимките: Атанас Атанасов

и Дилиян Иванов 

линк към  част втора: 

http://patepisi-marta.com/index.php/evropa/islandiya/islandiya-chast-parva/

Коментирай