Болоня, Флоренция, Пиза и още щрихи от Тоскана
Докато се чудех къде из Европа да се срещнем със сина ни Георги през ваканцията му в края на април, започнах да разглеждам офертите на нискотарифните самолетни компании и установих, че по това време можем да стигнем до Болоня за скромната сума от 20 лева на човек. Разбира се в тази цена е включен само малък ръчен багаж, а тарифата за куфар е далеч по- солена, но тъй като и без това времето, което сме определили за нашата екскурзия, е кратко, това не е голям проблем, ако не изпадаме в излишно разточителство. Разбира се, въпреки че Болоня изглежда интересен и красив град по снимките, които разглеждам в интернет, предпочитам да направим пътуването по- богато и един кратък поглед върху картата ми е достатъчен, за да видя, че оттам до Флоренция разстоянието е около 120 км, а от Флоренция до Пиза- още 90 км, а докато организирам пътешествието, попадам на един филм по телевизията, посветен на градовете на Тоскана, който ме провокира да включа като възможност посещение и на други градове в областта.
Преди години, когато бяхме на екскурзия в Рим, „откскочихме“ до Флоренция с бързите влакове Евростар, които дават възможност да изминаваш огромни разстояния за кратко време, и за кратките 6 часа, докато бяхме в този прекрасен град, успяхме да видим доста от забележителностите му. Това си беше истински туристически подвиг, защото освен че направихме пълна обиколка на историческия център, успяхме да влезем в катедралата Санта Мария дел Фиоре и даже да се качим на кулата, проектирана от Джото, намираща се непосредствено до катедралата, откъдето се вижда отвисоко целият град. Поради краткото време обаче, разбира се, не успяхме да влезем в музеите и галериите, а и леденият вятър, който духаше, тъй като беше по Коледа, не ни позволи да усетим напълно атмосферата на града. Краткото време, прекарано във Флоренция обаче беше напълно достатъчно да се влюбя в този град и да го подредя сред любимите си градове в Европа. Докато обикаляхме централната част тогава, се озовахме до статуята на глигана- един от символите на града и любимо място за туристите, които галят муцуната му за щастие и богатство. Разбира се, и ние извършихме този ритуал и пуснахме монета, за да се върнем тук отново. И ето, че сега се отвори подобна възможност, която решихме в никакъв случай да не пропуснем. Що се отнася до Пиза, този град и неговият популярен обект- Наклонената кула, досега не са били обект на нашите туристически странствания.
Докато планирах нашето пътешествие, майка ми сподели, че да отиде във Флоренция, е нейна много отколешна мечта, защото това е градът на Данте, чийто шедьовър „Ад“ като литератор преподава от години и винаги е мечтала да види мястото, в което творецът е роден и с което, въпреки изгнанието в по- късните си години, е останал свързан за цял живот. Аз като един човек, който смята, че мечтите не са нещо ефимерно и недостижимо, а трябва да се превръщат в преживявания, а после в спомени, веднага решавам, че мога да съдействам за сбъдването на мечтата на майка си и я включвам в списъка на екскурзиантите. Така нашата малка семейна група е сформирана. По организиране на подобни пътешествия в Европа вече съм специалист, а и Дилиян се включва активно с ровене по интернет за намиране на подходяща кола под наем, нещо, от което аз наистина не разбирам, както и за откриване на официалните сайтове на музеите, които искаме да посетим, защото се оказва, че билети се предлагат в много други сайтове на туроператори, където цените са различни. За улеснение на тези, които в бъдеще ще посетят Флоренция и Пиза, ето линкове към официалните им сайтове:
БОЛОНЯ
Въпреки че съм организирала нашата екскурзия три месеца предварително, поради напрегната ми работа през седмицата и желанието да съм сред природата през уикендите, не успявам да намеря много време за четене на информация и пътеписи в интернет, но, за щастие, опитът вече ме е научил да се ориентирам бързо и успявам да нахвърля в главата си някакъв план за пътешествието. Най- после денят, в който трябва да заминем, настъпва и след кратък полет /около 1,30 часа/ се озоваваме на летището в Болоня. Тъй като пристигаме късно вечерта, е важно бързо да се ориентираме къде се намира офисът на компанията за коли под наем, която сме избрали за това пътуване, а след това и самата кола и да се отправим към хотела. С първата задача се справяме доста лесно, тъй като многобройните гишета на компаниите за коли под наем се намират на видно място в залата за пътници в самото летище. След попълването на необходимите формуляри служителят на компанията ни дава едно дистанционно и номер на място в паркинга, където се намира колата, и ни ориентира къде се намира самият паркинг. Това е всичко и оттук нататък трябва де се справим сами. Междувременно не пропускаме да си купим една- две бутилки местно вино от супермаркета, който се намира на летището, защото се намираме в „Меката“ на виното и не ни се иска да пропуснем възможността да направим първата си дегустация. Паркингът за коли под наем не е далеч, но достигайки до него и виждайки размерите му и огромното множество паркирани в него возила на всички компании, отдаващи коли под наем, започвам да се чувствам като човек, който трябва да търси игла в купа сено. Слава богу, паркингът е организиран добре, а дистанционното помага да повикаш колата и тя да ти се обади и за мое голямо учудване и с тази задача се справяме сравнително бързо. Предстои следващото изпитание- да успеем да подкараме модерния хибрид автоматик, който сме си избрали. Въпреки че вече сме карали подобен автомобил в Холандия, този явно си има своите особености и ни отнема известно време и усилия да се справим. Междувременно вече сме успели да зададем на нашата вярна навигация, която наричаме „Пенка“, координатите на хотела и потегляме натам. Избрала съм хотел извън града, сравнително близо до летището, предвид късния час на пристигане, но веднага успявам да установя, че пътната организация в Италия, където за пръв път сме с кола под наем, е доста сложна и справянето без JPS би било абсолютно невъзможно. Настаняваме се в хотела и с по чаша вино и вкусно италианско твърдо сирене за мезе приключваме деня с приятното очакване за предстоящото пътешествие.
Сутринта се отправяме към центъра на Болоня. Още предната вечер сме се снабдили с билет, необходим за да шофираш в централната градска част, а служителят на гишето за коли под наем ни е обяснил, че тъй като сме с хибридq имаме право да паркираме на паркоместа, обозначени със синя линия, безплатно. Както се и предполага, места за паркиране в центъра на града не се намират лесно, но за наш късмет откриваме място съвсем наблизо до централния площад Пиаца Маджоре.
Площадът е обграден от красиви сгради, но аз веднага се насочвам към базиликата Сан Петронио.
Католическите църкви са моя страст, но моите спътници вече доста са се наситили на подобни обекти по време на многото ни пътувания в Европа. Разглеждаме с интерес фасадата на базиликата, като обръщаме особено внимание на лявата порта, аранжирана от Алфонсо Ломбарди, и все пак не устояваме на изкушението да влезем вътре, защото чуваме звуците на органа. От първия път, когато чух орган в католическа църква, което се случи още докато бях ученичка на лагер в Полша, изпитвам особено чувство, което не съм загубила и до днес. Освен това интериорът на църквата е пищен и си струва да постоиш и да се насладиш. По принцип входът е безплатен, но ако искаш да правиш снимки ,трябва да платиш такса. Тъй като сме снимали много църкви, фотографите решават, че не държат да снимат, а просто ще се насладят на удоволствието да разгледат и да послушат. Излизайки от църквата, тръгваме безцелно по красивите улици и се озоваваме в района на централния пазар, който изглежда приятно със своите подредени сергии и малки магазинчета. И тук, както на много места в Европа, за разлика от строгите европейски порядки в България, се продават риба и месо на открито, което вече даже не ме учудва.
Тръгваме обратно, за да намерим статуята на Нептун- един от символите на града, която според картата се намира на Пиаца Нептуно, който се намира непосредствено до Пиаца Маджоре. За мое огромно разочарование статуята е в реставрация, плътно покрита с трансперанти. За да не се чувстваме толкова нещастни, сядаме да пием кафе в едно от заведенията на централния площад, с изглед към двореца Аркусио, под нежните звуци на китарата на уличен музикант, които допълват удоволствието от прекрасното късо италианско еспресо, най- хубавото кафе в Европа, според моето лично мнение.
Ограничаваме се да снимаме отдалече кулите- символ на Болоня, и се връщаме към колата, за да се отправим до следващата ни цел- Университета на Болоня. Информацията, която съм прочела предварително, е, че това е най- старият университет в света, но в брошурата, която успявам да си взема от хотела, се уточнява, че това е най- старият университет в западния свят, с което съм по- склонна да се съглася, защото годината на създаването му е 1088 г., а доколкото си спомням Храмът на литературата във Витнам е от 1070 г. и не се счита за най- стария университет на Изтока. Може би определението „най- стар действащ университет” също е правилно, но решавам, че ще проверя тази информация. Настройваме нашата навигация и тя ни показва, че университетът е съвсем близо до мястото, където сме паркирали, и решаваме да тръгнем пеша. Сградите, подредени една до друга в разноцветни топли тонове от жълто през охра и оранжево до ръждивокафяво, със зелени капаци на прозорците, правят улиците красиви и живописни.
След като вървим доста време, решаваме да питаме дали все пак сме във вярна посока и се оказва, че сме тръгнали към Инженерния факултет, вместо към централната сграда на Алма Матер на Италия, но въпреки объркването не сме разочаровани, тъй като стигаме до една от портите към Стария град.
Сещам се за една шеговита сентенция: „Ако не знаеш къде си тръгнал, ще стигнеш някъде другаде“, която съвсем точно подхожда за случая. След като правим снимки на портата и на околните сгради, тръгваме обратно и този път, стигайки до колата, успяваме да нагласим JPS-а към вярното направление и не след дълго се озоваваме пред университета, чиито внушителни старинни сграда не оставят съмнение, че именно това е Алма матер.
Предварителната ни информация сочи, че тук има параклис, по чийто таван могат да се видят гербовете на българските владетели, но не знаем къде трябва да го търсим и по тази причина влизаме в централната сграда на университета- палата Аркиджиназио, преминаваме по пищните коридори със статуи и красиви интериорни елементи и се насочваме към музея, където питаме за параклиса. Момичето на билетното гише повдига рамене неразбиращо и ние решаваме сами да проверим, като посетим музея. По- голямата част от музея е природонаучна и най- интересни са залите, свързани с анатомията на човека. В една от тях са показани различни разположения на ембриони в майчината утроба, в друга- костите и мускулите на човешкото тяло, а в трета има макет на човек с показване на коремните му органи.
На моменти ми става малко неприятно, но въпреки това е интересно и лично за мен, която много отдавна и само на школско ниво съм учила биология, доста познавателно. Освен природонаучната, музеят има и военно- географска част. Правят впечатление и красивите изрисувани тавани.
Параклис обаче в музея категорично не намираме. Излизайки навън от централната сграда, установяваме, че всички сгради наоколо всъщност принадлежат към университета. Насочваме се към една от тях, която изглежда като църква, но тя се оказва заключена в този час и затова се задоволяваме с разходка по университетската улица, изпъстрена с млади хора. Сядаме да обядваме в една от многобройните пицарии по улицата, където за пръв път опитваме едно от традиционните ястия- фукача, с което поставяме началото на срещата си с италианската кухня. Тъй като оставам неудовлетворена от факта, че не успяхме да намерим параклиса с българските гербове, по- късно, когато имам достъп до интернет, започвам да ровя и да търся информация, при което се натъквам на изключително интересни факти за Болонския университет, свързани с българската история. Счита се, че университетът съществува от ХІ век, но първоначално занятията са се провеждали в домовете на преподавателите и в наети помещения. Един от водещите преподаватели на университета през ХІІ век е преподавателят по право на име Булгаро, наричан „Златоустия“, и на мястото на стара църква, намираща се до неговия дом, е построена сградата на университета през 1562 година, като част от нея е Капелата Санта Мария деи Булгари- очевидно това е мястото, което безуспешно търсихме. Доколкото разбирам обаче, тази светая светих на университета не е отворена за широката публика и вероятно на това се дължи учуденото изражение на уредничката на музея на нашия въпрос. Дали в Болонския университет има „българска следа“ или името е просто съвпадение, не е предмет на изследване в моя пътепис, но темата определено предизвиква интереса ми и си обещавам да потърся повече информация за това.
С това обиколката ни в Болоня приключва и от областта Емилия- Романа се насочваме към област Тоскана и главния град в нея, който е и основната цел на нашата екскурзия- великолепната Флоренция.
ФЛОРЕНЦИЯ
Пътуваме през планински район по магистрала, която впечатлява с множество тунели и виадукти, и достигаме до своята цел следобед, но докато стигнем до предварително резервирания апартамент, изчакаме хазяина ни да го отвори, настаним се и намерим място на паркинга, времето напредва. Така или иначе влизането с кола и паркирането в туристическата централна част е невъзможно, тъй че съм резервирала апартамент в жилищна зона с удобен градски транспорт, където паркирането се осъществява на обществени паркинги по самата улица за 1 евро на час в часовете от 8 до 20 часа. Това прави 12 евро на денонощие, което е много поносимо, като се има предвид, че паркирането в самия център на града е много по- скъпо. Малко по- късно, обикалайки историческия център, се убеждаваме окончателно в това, виждайки на табелата на един покрит паркинг умопомрачителната цифра 12 евро на час.
Първоначалната ми идея да направим пешеходна обиколка и да се качим на площад Микеланджело- високо място, откъдето се вижда градът, удря на камък, защото едва слезли от трамвая и направили първите снимки, завалява дъжд, който ту се засилва, ту намалява, но така или иначе прави пешеходната обиколка не особено приятна, а катеренето по хълмове абсолютно нежелателно.
Тъй като никак не обичам да ми се провалят плановете, започвам да нервнича и да настоявам да продължим разходката си, но в един момент и аз самата стигам до извода, че най- разумно е да седнем в някое заведение и да хапнем с надеждата, че дъждът ще спре. Дъждът така и не спира, а и на заведение не случваме. Очевидно тази вечер късметът не е на наша страна. Срещу една солидна сума получаваме оскъдна храна и кисело вино. Дали просто не сме уцелили заведение, или това е нормална практика в този гъмжащ от туристи град, не знаем, но определено се чувстваме доста нещастни. Докато стигнем до апартамента, в който сме настанени, дъждът съвсем се усилва, а опитите ни да намерим отворен магазин в 9 часа вечерта, остават напразни. Чувствам се нещастна и съм на път да отпиша Флоренция от списъка на любимите си градове, но все пак решавам да й дам шанс да се реваншира в следващия ден.
Когато ставаме сутринта, навън все още пръска лек дъждец и небето е мрачно, но вследствие на неблагополучията от предишната вечер и ранното лягане, поне успяваме да станем рано, да купим нещо за закуска, да пуснем необходимия брой монети в апарата за паркиране, които да ни осигурят престоя на автомобила до следващата сутрин, и да тръгнем към историческия център достатъчно рано, за да сме сигурни, че няма да пропуснем часа за влизане в галерията Уфици, за която имаме предварително закупени билети. От църквата Санта Мария Новела, където е последната спирка на травмвая от нашия квартал, намираме безпогрешно най- краткия път до река Арно и осъзнаваме, че разходката ни предишната вечер, по време на която успях да се сдобия и с карта на града, не е била съвсем безсмислена и доста е допринесла да се ориентираме в историческия център. Дъждът спира, а докато се придвижваме, и слънцето плахо се показва през облаците, а с него и нашето настроение започва да се подобрява.
Дилиян, Георги и майка ми Антоанета изваждат своите фотоапарати и успяват да направят хубави снимки на реката, околните сгради и покрития мост- Понте Векио- един от символите на града.
Ваучерите, закупени по интернет, трябва да се представят на гишето за билети поне 15 минути преди часа за посещение, но ние се озоваваме там доста по-рано, благодарение на което даже ни остава време за кратка разходка и кафе преди 10,30,часът, в който трябва да влезем в Уфици. Всичко като че ли започва да върви по план, което определено е важно, защото за този ден съм подготвила интензивна туристическа програма. Галерията Уфици, която съм планирала за посещение още от предишното ни посещение на Флоренция, по време на което определено нямахме време да го направим, определено си струва.
Първоначалният проект е на Джорджо Вазари, известен художник и архитект от 15-16 век, приближен на Козмо Медичи І, който проектира т.нар. Коридор на Вазари, свързващ Палацио Векио с моста Векио и Палацио Пити от другата страна на реката, но самата сграда на галерията е построена през 1581 година от Франсиско де Медичи- син на Козмо І, за да събере частната колекция на Медичите от произведения на изкуството. Няколко века по- късно, по волята на флорентинците и благодарение на едно завещание на последната представителка на фамилията Медичи- Ана Мария, в което тя изразява волята си„всички галерии, картини, статуи, библиотеки, бижута и други ценности на Медичите да не бъдат отчуждавани или изнасяни извън столицата или територията на великото херцогство за благото на народа и за стимул на любопитството на чужденците”, галерията се превръща в общодостъпен музей, където могат да се видят едни от върховите постижения на ренесансовото изкуство.
След задължителната проверка на багажа и на билетите, изкачвайки се по стълбите, се озоваваме в коридора на третия етаж, откъдето започва разглеждането на залите. По самите коридори могат да се видят произведения на скулптурното изкуство, а картините са подредени в залите, от двете страни на коридора, при относително спазване на хронологията, с надписи по стените, сочещи произведения на кои автори могат да се видят в залата. Галерията е организирана изключително добре, като всяка зала е посветена на един или няколко автора, което дава възможност да се видят голяма част от експонатите за 3 часа, времето, което аз считам за отпимално за посещение на подобни обекти, защото в един момент очите започват да се пренасищат, а краката да болят. Почти всички картини са от времето на Ренесанса. Началните зали са посветени на изкуството от 13 век и тъй като не сме почитатели на изобразяването на светци с изпити лица от този период, преминаваме покрай тях доста бързо, пропускайки по този повод да видим произведенията на Джото. В следващите зали обаче почти нищо не пропускаме и отделяме необходимото внимание на творбите на Ботичели, Микеланджело Буонароти, Микеланджело Кавараджо, Леонардо да Винчи и Рафаело и някои недотам известни автори, които, лично според нас, са интересни и впечатляващи.
Тъй като съм лаик на тема изобразително изкуство, вероятно не успявам да вникна в детайлите и да оценя истинската стойност на картините, намиращи се в галерията, но въпреки това разглеждането й носи истинска наслада за очите ми. Трябва да се отдаде нужното внимание и на интериора и декорираните тавани и на особено впечатляващата зала Трибуна- осмоъгълната зала, декорирана от Буеналенти и поставила начало на цялата колекция.
Разбира се, пред нея се тълпят множество туристи и трябва да се почака на опашката от желаещи да се упражнят във фотографското изкуство с фотоапарати, телефони и таблети. Тъй като през тази екскурзия не нося фотоапарат, защото съм придружена от трима ентусиазирани фотографи, аз изчаквам на опашката просто за да видя и да се насладя на красотата от видяното.
Когато излизаме от галерията, сме напълно удовлетворени, но и стомасите ни вече напомнят за себе си и си намираме приятна винарна, в непосредствена близост с музея на Данте Алигиери, в която с прекрасна храна и добро вино успяват да променят лошите ни впечатления за флорентинските заведения от предишната вечер.
Винаги съм смятала, че няма по- добра лазаня от тази, която приготвя моят съпруг, работил като пицар в една от първите софийски пицарии през студентските ни години, както и че италианците са нещастни, че нямат кашкавал, но лазанята тук определено успява да промени мнението ми.
Освен за галерията Уфици, имаме предварително закупени билети и за Палацио Векио, дворецът на Медичите, станал особено популярен от книгата на Дан Браун „Ад“ и едноименния филм. Решаваме обаче, че имаме време за посещение и на Музея на Данте, което е приоритет в желанията на майка ми, която, както вече споменах, е учителка по литература. Къщата, в която се намира музеят, е в квартала, където се е намирала семейната му къща, но доколкото успявам да прочета предварително в интернет, не е напълно сигурно, че е точно същата къща, а музейната експозиция се състои преди всичко от фотоси и надписи. Благодарение на майка ми и нейните познания за живота и творчеството на Данте обаче нашето посещение става приятно и тъй като отдавна сме се откъснали от литературната класика, наистина обогатяващо.
Преди следващия ни, планиран за посещение обект, правим пауза, по време на която излизаме на площада пред катедралата Санта Мария дел Фиоре. По отношение на красотата на фасадата, за мен тази катедрала е най- красивата, която съм виждала, като може би единствено катедралата в Милано й съперничи.
Белият и зелен мрамор с многобройни скулптурни фигури, всяка от които е заслужаващо вниманието произведение на изкуството, и огромният червен купол, може би най- изобразяваният по фотоси и картини, свързани с Флоренция, както и кулата с камбанарията, проектирана от Джото, правят флорентинската катедрала една от най- впечатляващите в целия католически свят. Ясно си спомням от предишното ни посещение обаче, че влизайки вътре, изпитах истинско разочарование, тъй като на фона на пищните фасади и купол, интериорът е доста обикновен. Не зная дали разочарованието ми не се дължеше на факта, че малко преди това бях видяла катедралата Свети Петър в Рим и още няколко други църкви с великолепен интериор във Вечния град, но така или иначе, влизане в Санта Мария дел Фиоре за това посещение не съм предвидила. Оставям фотографите да се наситят на снимки на катедралата и баптистерията, намираща се в непосредствена близост, и на нейната великолепна бронзова врата, наречена „Вратата на Рая“.
Едва пробивайки си път през тълпата, се отправяме към следващия обект, за който имаме закупени предварително билети, а именно- Палацио Векио, наричан още Старият дворец, на площада, наричан Площад на Сеньорията, пред който стои статуята на основоположника на династията- Козмо Медичи І на кон, а непосредствено пред двореца- копие на статуята „Давид“ на Микеланджело, поставено на мястото, където е стояла истинската статуя, преди да бъде пренесена в Музея на Академията.
Тук е разположена и статуя на Нептун, но очевидно нямаме късмет да видим Бога на морето по време на тази екскурзия, защото и тук, както в Болоня, кипят реставрационни дейности. Трябва да си призная, че въпреки че вече съм влизала в много дворци в цяла Европа и смятам, че няма какво да ме изненада, кадрите от филма „Ад“ по едноименната книга на Дан Браун, част от действието на които се развива в Палацио Векио, ме провокират да го включа в обектите за посещение през тази екскурзия. Когато поръчвам билетите, изпитвам даже известно колебание дали да не изберем един от предлаганите турове с гид, наречен: „По пътя на професор Лангдъм“ /главния герой в книгите на Дан Браун/, но решавам да спестя на семейството си подобна екстравагантност и избирам варианта просто да купя билети за музея, включващи и посещение на кулата, предлагаща гледка отвисоко в самото сърце на града. Предварителната покупка на билети в галерията Уфици е задължителна, за да не висиш на многочасова опашка с минимален шанс за успех, но тук в двореца, се оказва малко безсмислена. Така или иначе, наличието на билети има един положителен ефект, а именно да не се откажем да посетим Палацио Векио, след другите обекти в днешния интензивен ден. Имаме достатъчно време, защото от април до октомври музеят работи до 19 часа, а кулата до 21 часа. Влизайки в първата зала, наречена „Залата на петстотинте“ веднага се убеждавам, че не съм сгрешила, като съм решила да посетим този обект, защото всички ахваме от мащаба както на самата зала, така и на картините по стените и тавана.
Сядаме на столовете, предназначени за посетители, и докато краката ни почиват след разходката, започваме да се оглеждаме на всички страни и нагоре към тавана.
Картините на тавана са така разположени, че за да ги видиш от правилната страна, трябва да застанеш в центъра на залата и да се завъртиш в кръг. Продължаваме по стълбите нагоре към следващите зали, където са изложени предмети от интериора, използвани от Медичите, но за мен лично по- интересни са самата декорация на стаите и особено изрисуваните тавани. Разбира се, не пропускаме да посетим залата, където е изложена смъртната маска на Данте Алигиери.
Спираме се за по- дълго време в залата с географските карти, в която по стените са изобразени карти на Европа и света, така, както той е изглеждал в епохата на учените от времето на Медичите.
Интересното за нас е, че на една карта виждаме обозначена България, която по това време със сигурност се е намирала в пределите на Османската империя. На друга карта е изобразена Германия, а морето на север от нея е обозначено като Германско море и даже Атлантиическият океан е наречен Германски океан.
След като разглеждаме всички зали и правим снимки от терасата на двореца, се подготвяме да се качим в кулата, за да видим града от високо. Катеренето по тясното и клаустрофобично стълбище на кулата на Джото до катедралата Санта Мария дел Фиоре при предишното ни посещение на града, е едно от най- големите изпитания в туристическата ми кариера, може би защото беше за мен първо подобно преживяване, но пък гледката отгоре е нещо, което запомних завинаги. Затова без колебание поемам по стръмното стълбище към кулата на Палацио Векио, за да видя отново Флоренция отвисоко. Този път нямам кой знае какви затруднения, дали защото вече съм свикнала на изкачвания в тесни кули, или защото Медичите са направили стълбището по- удобно за изкачване, не зная, но със сигурност гледката отгоре си струва усилията.
Тримата ми спътници, въоръжени с фотоапарати, така се увличат във фотографските си занимания, че се налага служителите да ни подканят да слизаме, защото на кулата се допускат точно определен брой хора и забавянето на онези, които са я достигнали, води до образуване на опашка на входа.
Излизайки от Двореца, вече се чувстваме напълно наситени на флорентински забележителности, но решаваме да продължим още малко- да минем по Понте Векио- Покрития мост на занаятчиите бижутери и да преминем от другата страна на реката, където се намира Палацио Пити, така нареченият Нов дворец.
От проучванията си в Интернет зная, че и този дворец е интересен за посещение и особено неговите градини, но, за съжаление, въпреки че все още е светло, вече нямаме сили за още един обект. С отмалели крака, но с изключително удовлетворени души, се отправяме към трамвайната спирка, след което от един от типичните тук квартални магазини, които предлагат насипна домашна моцарела, качествени колбаси и зеленчуци и добри вина на прилична цена, си купуваме продукти за богата вечеря. Малко по- късно, в апартаментчето, където имаме всички необходими уреди за приготвяне на храна, си правим истинска италианска вечеря- салата с истински и много вкусни домати, маслини и домашна моцарела, тортелини със сметана, печени наденички и хубаво червено вино с прошуто и пармезан за мезе. Това обилно ястие ни струва доста по- евтино от предишната оскъдна вечеря в ресторант, което всъщност не е учудващо, защото Флоренция е изключително туристически град и за да хапне човек в приличен ресторант в централната му част, трябва да е склонен да се раздели със значителна сума. Аз лично, въпреки че съм почитател на добрата храна, имам други приоритети по време на подобни екскурзии и предпочитам да харча пари за забележителности, които тук също не са евтини, а определено за мен са по- важни.
Тъй като вече сме изпълнили своята, предварително начертана туристическа програма във Флоренция, а следващата ни нощувка е резервирана в Пиза, решаваме, че имаме достатъчно време да се разходим из областта Тоскана и да посетим втория по големина град в нея, Сиена. Поради провала на плановете ми предишната вечер обаче, настоявам да се качим на хълма, на който се намира площад Микеланджело, за да видим Флоренция още веднъж отвисоко. Мъжат ми Дилиян, който освен че ми помага при организацията на екскурзиите, играе и ролята на шофьор, когато сме с кола, решава да уважи желанието ми и се отправяме към хълма, намиращ се от южната страна на реката. Качвайки се горе, установяваме, че качването с кола е по- правилният вариант за посещение на това място, защото то се намира сравнително далеч за пешеходна разходка, а горе има устроен съвсем приличен паркинг. За тези, които нямат кола под ръка, е препоръчително да ползват някой от туристическите автобуси, каквито има много тук и които, за разлика от останалия градски транспорт, влизат в самото сърце на града. В средата на площада е разположено още едно копие на статуята „Давид“, а гледката към града е наистина зашеметяваща.
Установявам, че вече нямам никакъв проблем да разпознавам сградите във Флоренция отгоре, с което вече считам, че съм готова да си тръгна оттук. Разбира се, човек винаги има за какво да се върне отново тук и както правя и на много други места, винаги си оставям по някой обект за следващ път.
СИЕНА
Продължаваме нашето пътешествие, като навлизаме дълбоко в сърцето на Тоскана. Не успяваме да осъществим идеята, пътьом да посетим градчето Сан Джиминяно, тъй като пропускаме отклонението от магистралата, а и нямаме достатъчно време, защото вечерта имаме запазен час за изкачване на Наклонената кула в Пиза. По пътя спираме за кратко в едно малко населено място, за да се поразходим в спокойна обстановка и да се насладим на идиличните тоскански пейзажи,
и пристигаме в Сиена точно в момент, в който интересно шествие тръгва от църквата Сан Доминго, където сме паркирали.
Духов оркестър с музиканти, облечени в традиционни костюми, предвожда шествието. Има и няколко свещеници. Не разбираме какво точно празнуват днес гражданите на Сиена, но едно е сигурно- отново сме уцелили някакъв традиционен празник, което често ни се случва, докато пътуваме в чужбина, без да го планираме специално. Едва вечерта, когато включваме компютъра в хотела, разбираме, че сме попаднали в Сиена в деня на Света Катерина от Сиена. Не зная дали е случайност, или предопределеност, но първият обект, който посещаваме в града, е именно църквата Света Катерина.
Сиена е много интересен град, разположен на хълмове в планинска местност, като на два срещуположни хълма са разположени църквата Сан Доминго, близо до която сме паркирали, и Катедралата на Сиена, представляваща внушителна мраморна сграда, която виждаме отдалече.
Тръгвайки от единия към другия хълм обаче, слизаме все по- надолу, а после отново трябва да се изкачим. Тъй като по принцип баирите не ни плашат, нямаме нищо против това упражнение, но вкусните ухания на многобройните ресторантчета, разположени по тесните и живописни улички, определено ни провокират да съкратим разходката си и да отдадем заслуженото на стомасите.
Преди това обаче успяваме да достигнем до централния площад, разположен амфитеатрално около двореца и часовниковата кула, и да направим снимки, въпреки че може би понеже е събота и вероятно заради празника, този уж по- спокоен град в момента също е доста натоварен.
След като насищаме глада на фотоапаратите, решаваме да заситим и глада на стомасите си. След фукача и лазаня е време да опитаме и паста. Избираме от менюто pici, които всъщност представляват дебели спагети. Италианците предпочитат спагетите малко по- твърдо сварени, отколкото се правят в България, което на мен лично ми харесва.
Продължаваме разходката си, като най- сетне достигаме до катедралата.
Най- красива е предната фасада, но останалите части на катедралата не изглеждат идентични. Чак по- късно разбирам на какво се дължи това.
В началото катедралата е проектирана от Джовано Пизани, а по- късно довършена от Камоно ди Кресентино, а горната част на фасадата е декорирана от Джовано ди Чеко. За посещение и на този духовен храм е предвидена такса, което веднага стопява и без това неголемия ни ентусиазъм да я посетим. Имам спомен, че когато преди години посетихме Рим, нямаше практика да се събират такси за посещение на църкви. Дали това е нова практика, или е характерна за тази част от Италия, не знам, но определено комерсиализацията на духовните храмове не ми прави добро впечатление. Вярно е, че таксите са само за туристите, не и за местното население, което отива за молитва в храма, но въпреки това използването на църквите за целите на туристическия бизнес не ми звучи твърде християнски. По- късно обаче, виждайки снимки от интериора на тази катедрала, започвам да съжалявам, както че не сме влезли вътре, така и че малко бегло се подготвих за посещението си в Сиена, тъй като не знаех дали ще ни стигне времето да отидем там.
Продължавайки разходката си по тесните улички и площади на града, този път успяваме, следвайки табелите, да се движим във високата му част и да направим обиколка, без да слизаме в ниската част, и успешно достигаме до мястото, където е паркирана колата ни, за да продължим към следващата спирка от нашия маршрут- Пиза.
ПИЗА
Отново потегляме през красивата Тоскана, по чиито хълмове са се ширнали огромни лозови масиви с шато на върха на хълма и ливади, чиято пролетна зеленина гали очите.
Вече не се движим по магистрала, а по обикновен двулентов път, което дава възможност от време на време да спираме, за да се наслаждаваме на пейзажа, а и шофьорът ни, на когото мекият пейзаж му действа приспивно, да се освежава.
Започвам да си мечтая някой ден да дойдем тук на винен туризъм, защото съм голям почитател на питието на боговете, а Тоскана е един най- известните райони за производство на вино в цяла Европа.
Достигаме до Пиза съвсем навреме, за да успеем да се настаним в предварително резервирания апартамент в частна къща, предлагаща легла и закуска /B&B/,и да отидем пеша до Наклонената кула- най- известния туристически обект тук, да се разходим наоколо и спокойно да направим снимки на Кулата, катедралата и баптистерията и даже да хапнем.
В района около кулата- камбанария се намират катедралата „Успение Богородично“ и баптистерията „Свети Йоан“. И двете сгради са много красиви отвън, с фасади от характерния за тази част на Италия бялосив мрамор, с колонади и скулптури. Баптистерията е най- голямата в Италия.
Когато поръчвах билетите за Кулата в Пиза, видях, че се предлагат и комбинирани билети, включващи посещение на катедралата и баптистерията, но реших да се огранича само с билети за кулата, които в официалния сайт струват по 18 евро, а останалото да го решаваме на място. Докато обикаляме наоколо, успявам да надникна в баптистерията отвън, но интериорът не ме впечатлява и продължаваме разходката си. Смесваме се с тълпата от туристи, които си правят снимки, на които изглежда, че подпират кулата, и не пропускаме и ние да я подпрем.
След като фотографите са се наснимали до насита, сядаме в едно от многобройните заведения наоколо, като избираме едно по- чистичко и спретнато, защото някои изглеждат ,меко казано, нехигиенични, а и уханията около тях не са много приятни. Решаваме да опитаме и последния характерен специалитет от инталианската кухня след фукачите, пастата и лазанята, който разбира се е прочутата италианска пица, и не оставаме разочаровани. Моят мъж, като един бивш пицар, както вече стана дума, оценява професионално местните пици и им дава висока оценка по отношение на тестото и изпичането. За мен лично плънката е малко оскъдна, но затова пък са сочни. Очевидно натрупването на пицата с много неща отгоре си е наш, български вариант на италианската пица.
Часът, в който трябва да се качим на кулата, е 20,15. Избрала съм го заради особено добрата светлина за снимки в момента на смрачаването, защото макар и аз лично да не съм кой знае какъв фотограф, около мен има няколко страстни почитатели на това изкуство, от които съм научила нещичко. Отивайки към кулата установяваме, че светлината наистина вече е отлична.
Преди да се качим на кулата минаваме през строг контрол. Чантите се оставят на гардероб, след което следва проверка с металотърсач, при която се налага да обърнеш джобовете си, ако в тях дрънчат монети или има телефони и друга джобна техника. Някои се дразнят от подобна подозрителност от страна на властите, но мен лично засилените мерки за сигурност ме карат да се чувствам по- спокойна. В основата на кулата има зала, където може да се прочете информация за кулата, но ние нямаме време да четем, а просто снимаме надписа и започваме изкачването нагоре по изтрити и деформирани от стъпките на многобройните посетители почти 300 мраморни стъпала, разположени спираловидно в кулата, която е висока близо 60 метра. Не мога да преценя дали от самите стъпала, или от наклона, но на места ми е по- лесно, а на места по- трудно, но като цяло очевидно вече съм обръгнала на подобни изпитания, защото дори ми се струва, че стигаме бързо до горе. Последните стъпала, които се намират в най- тясната част, разбира се, са най- тесни и стръмни, но затова пък не са много.
Първо се качваме на най- високото място, достъпно за посетители, където се намират камбаните, защото популярната Наклонена кула всъщност представлява камбанарията на катедралата. След като се снимаме за спомен от това място, започва голямото снимане наоколо.
Пиза не е голям град. Наброява около 100 хил. жители, но поради ниското строителство е разположен на голяма площ. От едната страна се виждат в близък план катедралата и баптистерията /сграда, предназначена за кръщенета/, на които не пропускаме да отдадем почитта си, но най- много се застояваме пред гледката на север, където на хоризонта са е извисила висока назъбена планина, която по формата на върховете много прилича на Доломитите, които са част от Алпите, но очевидно не принадлежи към тях, защото географски тези планини се намират доста на север оттук, а и са доста по- обширни.
Малко по- късно в интернет намирам информация, че планината се нарича Апуански Алпи, макар че всъщност не е част от Алпите, а по- скоро от Апенините, но като геоложка структура и произход прилича на Алпите. Някъде прочитам един надпис „Малките Доломити“ и решавам, че се отнася точно за тази планина.
След като фотографите удовлетворяват страстта си подобаващо и получавам похвали за часа, който съм избрала за тази атракция, заставаме на тази страна на кулата, накъдето тя е наклонена, и поглеждаме надолу, откъдето според популярната легенда Галилео Галилей, който е роден в Пиза, пускал топчета отвисоко, изследвайки земното ускорение. Слизането надолу определено е по- трудно от качването, защото стъпалата са издълбани в средната си част и твърде неравни, мраморът е много излъскан и особено за майка ми, която непредвидливо си е обула чехли с хлъзгащи се подметки, това се оказва истинско изпитание. Така че на всички, които ще посетят Пиза и няма да пожалят сили да се покачат на прочутата Наклонена кула, препоръчвам да си обуят стабилни обувки с добро сцепление на подметките.
Когато слизаме долу, вече е почти тъмно. Туристите са се разотишли и е много спокойно, даже бих казала пусто. В тихия квартал, където е нашата квартира, някъде съвсем наблизо гърми италианска попмузика и се чуват младежки гласове. Докато дегустираме поредните тоскански вина, музиката спира и към 11 часа кварталът съвсем утихва и всичко предразполага към сън.
Събуждаме се с мисълта, че това е последният ни ден в Тоскана, а за сина ни Георги екскурзията приключва още предиобед, когато трябва да хване самолета си за Айндховен. На закуска ни посреща младо момиче, което ни проговаря на руски и с което успяваме съвсем добре да се разберем, за разлика от собствениците, които са ни посрещнали предишния ден на италиански. Закуската е учудващо добра за подобен вид място за настаняване и доволни потегляме към летището, за да изпратим Георги. Летището на Пиза не е никак отделено от града и малко се учудваме как преживяват хората наоколо, където има и доста добре изглеждащи къщи, но оставяме този проблем да си го решават пизанците.
След като изпращаме сина си, продължаваме своята обиколка на Тоскана и следващия град, който съм набелязала на картата, е Лука, малко, но много китно градче с красива архитектура и приятна атмосфера. Набелязах го за посещение, след като гледах по телевизията филм, посветен на Тоскана, а и една приятелка ме вдъхнови допълнително. Лука е и градът, в който е роден великият композитор Пучини. За този последен ден не съм планирала никакви посещения на туристически обекти, защото вече сме доста пренаситени и имаме желание да се поразходим из едно- две населени места, които предварителните ми проучвания сочат като интересни, без ангажименти и часове за посещение на обекти, като, разбира се, внимаваме да не пропуснем да пристигнем в Болоня навреме за обратния полет до България.
ЛУКА
Паркираме в Лука на обществен паркинг, който се намира малко встрани от пешеходния център, и колкото и да не ни се иска, трябва да си определим час за връщане до колата. Тъй като нямаме туристически обект за посещение, решавам, че час и половина ще ни е достатъчно време, но малко по- късно установявам, че това е твърде малко, за да се види този красив старинен град. Може би е необходимо поне още толкова. Старата част на града е обградена от средновековна стена, изкачвайки се на която, се озоваваш в приятен парк, в който се разхождат преди всичко местни жители, защото туристите веднага се отправят към намиращата се от другата страна катедрала.
Така, разбира се, правим и ние и тъй като в тази екскурзия определено сме отписали катедралите като обекти за посещение, предпочитаме да постоим на площада, където в момента малък оркестър изпълнява класически музикални произведения, а три млади момичета, облечени в анцузи и спортни блузки, изпълняват танци, които представляват нещо средно между класически и модерен балет, и художествена гимнастика без уреди.
Не зная дали естетически това ми харесва, но за туристите представлява интересна гледка. Ние също се застояваме като останалите туристи и отделяме известно време да погледаме, след което продължаваме разходката си из градчето. Множество малки и по- големи площади, свързани с живописни улички, красива архитектура, паметници на всички площади, усмихнати хора и приятно съботно оживление, това е споменът, който ще ми остане от Лука.
Зная, че някъде на един от многобройните площади се намира паметникът на Пучини, но този път нито съм се подготвила, нито искам да гледам картата, а и интуицията ми изневерява, и вместо пред паметника на Пучини, се оказваме пред паметника на Виктор Емануил ІІ- кралят, обединител на Италия. Всъщност се оказва, че сме направили един кръг и сме се върнали в парка, от който тръгнахме. Иска ми се да обикалям още из градчето, да намеря паметника на Пучини, да пия кафе на някой от площадите, да се помотая из многобройните магазинчета, но времето, в което трябва да вземем колата си от паркинга е настъпило, а и трябва да продължим нататък, защото се връщаме във Флоренция или по- скоро близо до нея в градчето Фиезоле, разположено на хълм, северно от Флоренция и предлагащо гледки от високо към града.
ФИЕЗОЛЕ
Тъй като попадаме на ремонт на пътя, решаваме да се доверим изцяло на нашата „Пенка“ и тя ни повежда по тесни и стръмни улички, като в един момент достигаме тясно място, където улицата прави завой, който ни се струва почти невъзможно да се направи, въпреки неголемия размер на нашето возило под наем. След няколко маневри и доста емоции от моя страна Дилиян успява да провре автомобила през тесния и стръмен сокак, слава богу, без драскотина по него и не след дълго се озоваваме в центъра на селището Фиезоле. Предварителното ми проучване показва, че тук има археологически обект- римски театър, и вила на Медичите, която обаче така и не разбирам дали в момента представлява частна резиденция, или туристически обект, но тъй като в този ден и без това нямаме достатъчно време за посещение на обширни музеи, не се задълбочавам върху този факт. По тесните и стръмни улички на градчето да намериш място за паркиране, си е цяло щастие, но все пак успяваме да намерим местенце и с доста маневри да успеем да паркираме. В това време от съседната врата изскача старец с куче, който ни пита откъде сме и като чува думата България, започва да говори на италиански нещо, от което разбираме, че ни свързва единствено с комунизма и СССР, което искрено ни възмущава, но колкото и да искаме, не можем да му дадем обяснения на италиански, че и ние сме против комунизма и че отдавна вече сме държава, член на Европейския съюз, а и ,за съжаление, едва ли ще променим мнението му. Остава ни само неприятният вкус на огорчението от тази квалификация.
Тръгваме напосоки из градчето и първо виждаме табелата на музея с археологическите разкопки, но както вече казах, нямаме време да го посетим, а и римските разкопки не са нещо толкова интригуващо за нас, още повече като се има предвид, че сме от Стара Загора, където при всяка копка в центъра на града се показват останки от Августа Траяна /римското име на града ни/. Продължаваме нагоре, за да стигнем колкото може по- високо, откъдето за последен път в това пътуване да погледнем Флоренция и да се насладим на красотата й.
На самия връх на хълма, който изкачваме, има църква със свободен достъп, към която има организиран малък, но доста интересен музей с експонати, донесени от цял свят от флорентинските мисионери.
Тук могат да се видят китайски вази, статуи на Буда и даже егепитски мумии.
Това малко музейче със свободен вход представлява нашата приятна изненада за деня. Хвърляме още един поглед към селцето от високо и си избираме друг път за слизане, през сенчест парк със свежи ухания и чешмичка за утоляване на жаждата.
Обратният път към Болоня ни се вижда по- дълъг и тежък, може би защото сме малко уморени, но вероятно повече поради факта, че екскурзията ни е към края си. Понеже имаме малко време, по мое настояване спираме до един търговски център, но след съвсем кратко време установявам, че всъщност нямам никаква настройка и желание за шопинг, поради което поемаме към летището съвсем навреме, за да върнем спокойно колата под наем и да отидем навреме за чекирането преди полета.
С това завършва нашата кратка четиридневна разходка из Тоскана, като сега, когато приключвам пътеписа си, осъзнавам, че за да се насладиш напълно, са необходими поне още два или три дни, а може би още цяла седмица, но както винаги, времето е малко, а желанията много. Италия е страна, в която идваме за пети път, и съм сигурна, че ще идваме отново и отново, защото всяко място е различно и всеки път имаш какво ново да откриеш, а и италианският темперамент е много близък до нашия и може би затова животът тук ни допада. Затова, гледайки светлините на Болоня от самолета, казвам на Италия: „Довиждане, до следващите ни срещи!”