ПЕТ ГРАДЧЕТА ЗА ЕДИН ДЕН:
ОСТУНИ, ЧИСТЕРНИНО, МАРТИНА ФРАНКА, ЛОКОРОТОНДО И АЛБЕРОБЕЛО
Този ден е най- голямото предизвикателство за нашите туристически способности. Петте градчета, които трябва да посетим, съгласно предварително подготвената от мен програма, се намират недалеч едно от друго, но подобна обиколка изисква изключителна туристическа организираност и дисциплина. Алармата ни събужда в 7, точно както през работните ни дни. Предварително сме се подготвили за закуска в апартамента, където сме настанени, и поемаме към първия град, включен в програмата- Остуни, наричан още Белият град заради белите си къщи, останали като традиция от древните гърци, които населявали през известен период от време града, който иначе се счита, че съществува още от каменната ера. Белите къщи са накацали живописно по стръмните склонове на градчето, а сивите църкви ярко се открояват на белия фон. Успяваме да паркираме сравнително лесно, защото малко след 9 часа сутринта все още не гъмжи от туристически тълпи, и потегляме нагоре по стръмните улици на града. Достигаме до централния площад, където се намират кметството, паметника на Свети Оронцо, покровител и на този град, както и на Лече, и посещаваме църквата Сан Франческо д‘Асси. Църквата е много красива, но особено впечатление ми правят цветните витражи над олтара и над страничните параклиси.
 |
 |
След като постояваме за малко в тишина, поемаме по една стръмна уличка между белите къщи, където предполагаме, че се намира Катедралата на Остуни, тъй като, погледнато отдолу, сме преценили, че тя е на най- високото място в града.
 |
 |
Докато ходим, се потапяме в местната атмосфера. Тъй като уличката е много тясна, без да искаме надничаме в къщите на хората, а една симпатична италианска бабичка, с която се разминаваме два пъти, много иска да си говори с нас, но така и не разбираме какво иска да ни каже. Когато стигаме на най- високото място и не достигаме до Катедралата, се сещам, че прочетох някъде, че хълмовете на Остуни всъщност са три, а ние очевидно сме тръгнали в грешна посока, така че слизаме отново до централния площад и продължаваме по стръмен склон в друга посока. Подобни баири изобщо не могат да уплашат опитни планинари като нас, а хората, които не обичат да ходят пеш, могат да използват единствения местен транспорт в тази част на града- триколки, които не зная как се наричат тук, но досущ приличат на азиатските тук- тук.
Изкачвайки се нагоре, сме убедени, че вече сме на прав път, тъй като виждаме няколко триколки, натоварени с официално облечени люде, очевидно сватбари, но не бързаме, защото е истинско удоволствие да се движиш по живописните улички и да се потопиш в съботното оживление на градчето.
Когато достигаме до Катедралата, гостите на сватбата вече са вътре, но младоженците все още не са пристигнали и туристите се допускат през отделен вход, така че успяваме да влезем, преди да е започнала сватбата, и да разгледаме интериора. Разбира се, не пропускаме да огледаме и самите сватбари.
 |
 |
Докато слизаме обратно надолу към колата си, виждаме и други украсени коли. Денят е събота и очевидно мястото е популярно за провеждане на сватби. Ние обаче трябва да потеглим към следващата си спирка, за да можем да изпълним днешната ни програма, а това е градчето Чистернино. Включих този град в програмата ни заради един пътепис, който прочетох в мрежата, описващ го като особено очарователен, но не съм набелязала никакви обекти за посещение. Паркираме близо до централната част, оглеждаме се наоколо, влизаме в църквата Свети Никола, поглеждаме отвисоко към долината, но нищо не ми прави особено впечатление и започваме да търсим пътя към мястото, където паркирахме.
Докато се лутаме по лабиринта от улички и вече съм готова да заклеймя градчето като безинтересно, се озоваваме в стария квартал. Тук мнението ми коренно се променя, защото се потапяме в една неповторима атмосфера на старинно италианско градче, което съвременните хора поддържат с много чувство за естетика. Старият град не е голям и обиколката му не отнема много време, но посещението му определено осмисля малкото отклонение от пътя, което трябва да направиш, за да минеш през Чистернино.
 |
 |
 |
 |
Мартина Франка, наричан „бароковото бижу на Южна Италия“, е следващата спирка от нашия маршрут. Пристигаме около 12,30 и намираме свободно място на общински паркинг съвсем близо до Porta di Santo Stefano, откъдето ще започнем обиколката на историческия център на града.
Преминавайки през портата, се оказваш на Piazza Roma, където се намира Palazzo Ducale, изпозван днес като кметство, част от която е превърната в музей, но според предварителната ми информация той е затворен в неделя. Така че единствения обект, който съм предвидила за посещение в този град е църквата Сан Мартино и аз настоявам да я посетим, преди да е затворила за обяд, както всички обекти в Пулия. Дилиян обаче заявява, че е време за обяд и няма да посети нито една забележителност, преди това. Аз му се противопоставям само няколко минути, докато на входа на първото заведение, което се изпречва на пътя ни, виждам изкушаващи снимки на пържоли. След няколко дни паста и пици вълкът в мен се е събудил и вече зная, че няма да продължим по- нататък, докато не похапнем от тези вкусотии. На Дилиян му предстои още шофиране в този ден, но на нас с Весето нищо не ни пречи да изпием по чаша вино. Вече сме се убедили, че всички вина тук са прекрасни и без притеснения си поръчваме половинка наливно бяло вино, което поглъщаме още с брускетите, бонус от заведението, а печените агнешки котлети, които сме си поръчали, направо си плачат за още една половинка. Когато приключваме с обяда, съм така омаяна и отпусната, че изобщо не зная как ще продължа туристическата програма, но още когато излизаме на въздух и тръгваме по улиците на градчето, се освежавам и туристическият дух в мен надделява над желанието кротко да си полегна на някоя пейка. Мартина Франка е съвсем различна като стил от двете предишни градчета, които разгледахме. Не зная дали причината е, че градът е бил освободен от данъци, каквото буквално означава името му, но къщите са по- големи и почти всяка съдържа някакъв бароков елемент, а Базиликата Сан Мартино е с пищно орнаментирана вълнообразна барокова фасада.
 |
 |
За мое голямо учудване се оказва, че за разлика от останалите забележителности, всъщност църквите не почиват на обяд. Не зная дали другите туристи знаят това, но когато влизаме в църквата, там няма никакви хора и успяваме на спокойствие да я разгледаме, след което се впускаме в изследване на градчето.
 |
 |
 |
Дилиян, използвайки нашата омая от виното, се опитва да ни изгуби из тесните улички, но след няколко завоя отново се озоваваме на площада пред Базиликата. След като решаваме, че сме се наситили на разходката, сядаме да изпием по едно кафе на Площад Рома, за да се събудим окончателно и да продължим напред. Сядайки с лице към Палацио Дукалес и фонтана с митични същества, за пореден път осъзнавам, че в Италия разглеждането на забележителности и удоволствието от храната, виното и кафето вървят ръка за ръка и не трябва да бъдат отделяни, а съчетавани.
Следващото ни градче за днес е Локоротондо, наричано още Кръглото място, защото къщите са построени в кръг. Смятаме просто да проверим този факт, без да отделяме много време, за да имаме достатъчно време за Алберобело, крайната ни и основна цел за днешния ден. Паркираме в Локорондо и си определяме 40 минути, които се оказват напълно достатъчни да обиколим, за да установим, че мястото наистина е кръгло, да посетим една църква и да направим снимки. Когато тръгваме надолу, не пропускаме да снимаме градчето отдалеч, защото от разстояние най- добре се забелязва, че сградите наистина са построени в кръг.
 |
 |
Пристигаме в Алберобело около 16 часа. Къщата, която сме избрали за настаняване, е в района на трулите, така че ще имаме достатъчно време да се разхождаме спокойно, без да бързаме. Това обаче създава и известни неудобства, защото, за да достигнем до мястото си на настаняване, се налага да минем или през бариера, или през най- натоварената пешеходна зона. След горчивия опит, който имахме в Гранада, където пешеходците оцеляха само благодарение на майсторството на шофьора и своето чувство за самосъхранение, Дилиян изобщо не смее да експериментира и отиваме до къщата пеша. Оказва се, че пешеходната зона е разрешена за автомобили, които ще нощуват в зоната на стария град, но преминаването през пешеходната зона не е лесна задача. В крайна сметка, с помощта на домакина Дилиян успешно докарва колата до къщата ни за нощувка. Въпреки че тя самата не е трула, а съвременна постройка, наподобаваща местния стил, около нея има доста автентични трули, а е много спокойно и успяваме да ги разгледаме отблизо. Застанала пред вратата на трула, се чувствам висока, а Дилиян направо изглежда като великан.
След това излизаме на главната улица и се смесваме с тълпата туристи, дошли да разгледат това популярно място. Както всички подобни туристически места и това е доста комерсиализирано. Толкова много снимки съм гледала от Алберобело, че се чувствам, сякаш не за пръв път съм там. Може би най- разпространената теория за строителството им, която прочетох в интернет, е че местните жители в миналото строили домовете си по този начин, със суха зидария на покривите, за да могат бързо да бъдат събаряни, когато пристигнат данъчните. Хитростите, които измислят хората, за да излъжат държавата, изобщо не са наш, български патент, колкото и добре да се справяме и ние. На мен лично ми е малко трудно да си представя как подобен покрив се събаря за един ден и после се строи наново, но явно всичко е въпрос на баланс между нуждата от спестяване на пари и майсторските умения на строителите на трули. Повечето трули завършват с топка, разположена върху чинийка, но има и някои с по- различни символи. Символика има и по нарисуваните с боя фигури по покривите. Някои, очевидно по- религиозни, са си нарисували кръстове, други са предпочели слънца, а на трети виждам знаци, които приличат на знаците за обозначаване на мъжки и женски хромозоми в генетиката. Има различни теории за историята на трулите, но аз предпочитам да развихря въображението си и да си представя какви хора са живели в къщите според символите, които са нарисували. Отправяме се към църквата Сан Антонио, която се сочи като една от главните забележителности, и се озоваваме сред тълпа от туристи и шарени сергийки.
Наличието на само един куфар за тримата в това пътуване рязко ограничава възможностите ни за пазаруване, а и аз имам лична забрана да купувам „прахосъбирачи“, така че се опитвам да подмина сергиите с пренебрежение, но все пак се изкушавам и не мога да се отдам на пълно въздържание от пазаруване. Достигаме църквата и влизаме в нея, защото, както вече стана ясно, основните забележителности тук, в Южна Италия, са църкви, а тази е наистина уникална, защото е разположена в трула.
Тъй като нямаме други набелязани обекти за посещение тази вечер и нямаме резервация в заведение, слизаме до главната улица, където се намират повечето заведения, след което се гмурваме в трулското кварталче от другата й страна. Тук е много спокойно, защото няма сергии, което рязко ограничава броя на туристите. Наистина понякога не разбирам логиката на масовия турист, но в този момент се радвам, че тя е такава, защото успяваме истински да се насладим на разходката си по малките улички, да направим снимки в меката светлина на залеза, без да чакаме на опашка от туристи. Групите с автобуси, които не спят в Албероело, вече са се изнесли, а повечето хора, които нощуват тук ,се тълпят по заведенията, което допринася за нашето спокойствие и ме кара да се похваля за избора на място за нощувка.
Когато става съвсем тъмно, влизаме в местния супермаркет и като едни истински местни жители си пазаруваме продукти за вечеря и, разбира се, вино. Когато се прибираме в къщата си за нощувка, се усещаме много уморени и едва сега осъзнаваме, че сме извършили истински туристически подвиг- пет градчета за един ден.
Сутринта още веднъж се поздравявам за избора си, защото от дворчето на къщата ни гледката е превъзходна и до момента, в който трябва да освободим къщата, имаме около два часа, напълно достатъчни, за да довършим обиколката на градчето, защото всичко се намира на пешеходно разстояние от нас. Отправяме се към църквата, която виждаме отсреща и която със своите камбани подканя вярващите за сутрешна служба. Успяваме да влезем, преди да е започнала службата, след което достигаме до единствената двуетажна трула Соврано, превърната в музей. Работното време на музея е от 10 часа, а ние сме там половин час по- рано и вече започват да се събират групи, така че решаваме просто да се разходим още малко из градчето и да поемем към основната си цел за този ден- Матера.
МАТЕРА- СРАМЪТ ИЛИ ГОРДОСТТА НА ИТАЛИЯ
Пътят от Алберобело и Матера, според Google отнема около час, но излизането от Алберобело и района ни отнема доста време и пристигаме пред апартамента си в Матера около 12 часа. Паркирането в града близо до историческия център е доста трудно и затова сме си запазили място на платен паркинг наблизо, но за късмет, успяваме да намерим място точно пред сградата. Отново за наш късмет апартаментът е свободен и можем веднага да се настаним и да не губим повече време, а да поемем към Sassi di Matera, стария град, известен само до преди около 70-80 години като „срамът на Италия“, защото до 60-те години на миналия век тук хората са продължили да живеят в пещери. След като отново отдаваме дължимото на стомасите си, без да бързаме, но и без излишно разточителство слизаме по едни от стръмните стълби и веднага се озоваваме в едно друго време и друг свят. Не е учудващо защо мястото е използвано като декор на много Холивудски продукции, особено такива, в които действието се развива в стария Йерусалим. Тук сякаш времето е спряло и само някой и друг строителен кран леко разваля впечатлението.
Разхождаме се по тесните улички, търсейки музей на подземна Матера, но достигайки на най- ниското ниво, разбираме, че не сме на прав път. Връщаме се обратно и точно наизлизане, съвсем близо до мястото, откъдето сме влезли в града, откриваме частен музей, разположен в пещера, където е живяло едно от семействата, обитавали пещерите, наброяващи общо около 8000 души. Разглеждаме помещенията за живеене и тези, в които се е произвеждало вино, основен поминък на семейството. Не пропускаме да видим и обиталищата на животните, които са живели заедно с хората.
Доста прочетох за Матера преди нашето пътешествие и фактите не ме изненадват, но виждайки на живо жилището в пещера, наистина ми се струва почти невероятно, че това се е случвало до средата на ХХ век. Излизаме от стария град и тръгваме на обиколка около него, където са разположени прогледни места или на италиански белведере, на които можеш да видиш стария град от различен ъгъл. Междувременно успяваме да намерим музея, който всъщност търсехме.
Той е разположен под сградите на съвременна Матера на доста голямо пространство и макар че тук няма предмети от бита, даващи представа за интериора, могат да се наблюдават доста исторически пластове от каменната ера, когато тук са живели първите заселници, до днес , както и да се научат още интересни факти за живота на хората от пещерите. Обиколката на музея започва с кратък филм, след което може да се използва аудиогайд. Мястото обаче определено не се препоръчва за хора, страдащи от клаустрофобия. Въпреки, че нямаме подобни проблеми, излизайки от музея, и тримата дълбоко поемаме въздух и продължаваме своята обиколка, достигайки до катедралата: La cattedrale della Madonna della Bruna e di Sant’Eustachio. Това е може би най-пищната катедрала, която посещаваме по време на тази екскурзия. Вътре могат да се видят и пластове и стенописи от старата църква, на чието място е построена днешната внушителна сграда.
В Матера гъмжи от църкви, които вероятно също представляват интерес и още кой знае какви съкровища за туриста, но излизайки от катедралата, се усещаме много уморени и решаваме, след като направим няколко снимки отвисоко, да се приберем в квартирата за кратка почивка и отново да дойдем в стария град вечерта.
Прибирането се оказва доста трудно начинание, въпреки че следваме навигацията на Google. Особено напрежение възниква, когато трябва да слезем по стръмни и хлъзгави стълби и отново се озоваваме на най- ниското ниво на града, откъдето трябва да изпълзим нагоре. Когато пристигаме в апартамента си около 17 часа, мисля, че ще легна и няма да мога повече да стана. Натрупаната умора от предходните дни и петте часа преодоляване на денивелация ту нагоре, ту надолу, са изтощили всички ни и всеки намира своя начин за релакс. Хубавото е, че апартаментът ни се намира буквално на 5 минути пеша от едно от белведеретата, откъдето можем да наблюдаваме осветената вечерна Матера, и в 18,30 часа, когато църковните камбани започват да бият, решаваме да не губим повече време, за да не пропуснем най- добрата светлина за снимки, тъй като малко след 19 часа напълно се стъмнява. За този половин час, в който наблюдаваме падането на здрача, пейзажът непрекъснато се променя. Едновременно с потъмняването на небето се осветяват една по една църкви, къщи и улици и става някаква магия. Градът, който през деня изглежда по- скоро грозен, става все по- красив, сивите схлупени къщи, накацали буквално една върху друга, изглеждат загадъчно романтични и привлекателни под блещукащите светулки на лампите, а над всичко се извисява осветената внушителна катедрала. Има гледки, които завинаги се запазват в съзнанието на човек, и определено мисля, че това е една от тях. Вече сме напълно удовлетворени и готови да се оттеглим за заслужена почивка в своя уютен апартамент.
Казват, че в Матера вали много рядко и това е причина за множеството съоръжения, чрез които местните хора в миналото събирали така ценната дъждовна вода, за да я използват за домакинството и поминъка си. Тази нощ, в която ние спим в Матера обаче, се оказва дъждовна. Такава е и сутринта и сме изключително щастливи, че успяхме да видим всичко планирано в предишния ден, защото ходенето в дъжд по хлъзгавите камъни на стария град, би било истинско приключение.
НЯКОЛКО ДЪЖДОВНИ ЩРИХИ ОТ БАРИ
Качваме се на колата и потегляме към последната ни цел за това пътешествие- Бари, столицата на Пулия. Дали защото сме вече уморени от впечатления, или защото се осмелих да планирам и шопинг в Бари, поради което Шаманът ми е сърдит, дъждът не спира и не проявява никакви тенденции към намаляване, когато пристигаме в града. Като едни самоотвержени туристи, не мислим да се отказваме и въпреки дъжда, да видим града. Паркираме близо до пищната сграда на Театър Маргарита и влизаме в града. Макар че вече всички сме доста пренаситени от посещения на католически храмове, няма да пропуснем и последната катедрала за това пътешествие. Достигаме до Катедралата Свети Николай и успяваме да влезем точно когато застилат белия килим, по който ще влязат младоженците от явно предстояща сватба. Разглеждаме набързо и се впускаме в уличките на поредния стар град. Достигаме до крепостта и се опитваме да направим снимки, но скоро, дали поради натрупаната умора и пренасищане с впечатления, дали заради дъжда, който не спира да вали, решаваме да приключим туристическата си програма.
Докато търсим сухо място в някой МОЛ, не пропускам да отбележа, че Бари е много красив град, с големи сгради, с красиво орнаментирани фасади, широки площади, една пищност и разточителност, която го прави различен от всички, посетени от нас градчета. За съжаление, през мокрите стъкла на колата е невъзможно да се направят снимки. Прекарваме следващите часове в два от градските молове, но, тъй като, за разлика от туристическите програми, шопинг програмите не са ми стила, оставам леко разочарована. Вероятно просто не сме уцелили мястото за пазаруване, така че, за радост на Шамана, джобът му остава почти толкова пълен при излизането ни от магазините, какъвто е бил при влизането.
Не ни остава нищо друго, освен да се отправим към мястото си за нощувка. За тази последна вечер съм избрала Santo Spirito, квартал на Бари, намиращ се близо до летището, и едновременно с това, разположен на брега на морето. Очевидно времето не е подходящо за плаж и както изглежда дъждът ще продължи до вечерта, но все пак решаваме да се разходим по крайбрежната улица. Когато виждаме местата за плаж, определено не съжаляваме, че времето не ни позволява да го направим, защото, както вече стана ясно, скалните площадки и бетонови площадки, на които се поставят скари, никак не отговарят на представата ни за място за плажуване.
Нашето пътешествие приключва със сутрешен полет до София и с удовлетворението, че най- после успяхме да дойдем в Пулия и да видим онези места, за които толкова сме чели и гледали снимки. Общото ни мнение е, че тази част на Италия е прекрасна и на живо изглежда още по- красива, отколкото на снимки.
