НЕВЕРОЯТНИЯТ ТИРОЛ
ІІ- ра част
м. март 2013 г.
/НА СКИ В ЦИЛЕРТАЛ/
Има места по света, където човек се чувства като у дома си. Има места, където човек се чувства толкова уютно и добре, сякаш е прекарал в тях цял един живот. Дали това е било в някой предишен живот, в красив сън или става дума просто за дежавю не зная. Зная само, че когато попаднеш на такова място искаш да се връщаш там отново и отново. Такова място за мен е Австрия.
Този пътепис вероятно ще представлява интерес преди всичко за хора, които са пристрастени към белите писти и се надявам да бъде полезен за онези, които са решили или ще решат в бъдеще да изпробват как се карат ски извън родните предели. Той може би ще бъде безинтересен за онези, които от години са оценили предимствата на ски спорта в тази част на света и почти всяка година изминават разстоянието от 1500 км и харчат съответната сума в повече, за да се наслаждават на удоволствието да карат ски, без да чакат на опашки по лифтовете и да се ядосват от необработени писти. От сега искам да кажа, че моето ниво в ски спорта е любителско около средното за България, а страхът ми от височини обикновено ми пречи да се спускам по черни писти. И така:
Пътуването ни отнема точно едно денонощие. До влизането ни в Австрия- нищо интересно, освен почти непрестанния дъжд и констатацията, че хърватите са си покачили TALL– таксите на 25 евро, но поне словенците, слава богу не са покачили и без това високата на винетките си от 15 евро за 7 дни. Австрийската винетка е 8 евро за 10 дни, но затова пък на всеки голям тунел и на една част от пътя се плаща отделна такса. В Австрия минаваме по път, по който досега не сме минавали- през сърцето на Алпите, по стръмни и изключително живописни склонове, осеяни с характерните тиролски къщи, които макар че сме виждали вече няколко пъти, не спират да ме очароват. Най- високата точка на маршрута е на около 1640 метра надморска височина- изкачвания и слизания и все нови и нови гледки. В долините снегът е отстъпил мястото си на бледа пролетна зеленина, а високите върхове все още са чисто бели. Това всъщност е напълно естествено като се има предвид, че датата е 29-ти март. Единственото ни разочарование е, че времето е доста мрачно и мъгливо, макар че вече не вали и не можем да се насладим на пълната прелест на гледките. Тъй като имаме пред себе си 7 дни, които ще прекараме тук и се надяваме шаманът да си свърши работата и да си доведе слънцето.
Пристигаме в селището Ramsau, където се намира къщата, в която ще нощуваме, предварително резервирана от мен по Интернет. Сайтът, който съм ползвала няма да спомена тук, за да не правя реклама, но ще кажа, че нощувката ни излиза около 12-13 евро на човек. Населеното място се намира се в обширната долина Цилертал и отвсякъде е обградено с високи планински върхове- типичен тиролски пейзаж. Благодарение на предварителните проучвания и нашия GPS, който наричаме Пенка, безпогрешно достигаме до къщата.
/снимка на Мариана Вълчева-Марчето/
Тя е разположена на стръмен склон, по който колите едва пъплят и през цялото време се моля да не срещнем друга кола, тъй като разминаването ми се струва абсолютно невъзможно.
/снимка на Мариана Вълчева-Марчето/
Достигаме целта си и любезната домакиня ни посреща радушно, но за съжаление почти не говори английски. Налага се да извадя моя така рядко упражняван немски от дълбините на съзнанието си. Аз и синът ми Георги, който с известно нежелание учи този език от няколко години, с общи усилия успяваме да разберем основното от домакинята. Настаняваме се в обширния апартамент за 7 души и оставаме очаровани от уюта му и преди всичко от невероятната гледка, която се открива към цялата долина и отсрещните върхове.
/Снимка на Атанас Атанасов-Наско/
Любовта от пръв поглед, която изпитвам към Тирол вече е трайно и осъзнато чувство и в този момент предвкусвам щастието на дните, които предстои да прекараме тук. Сваляме огромните количества багаж от колите и когато поглеждам бокса и терасата към него, установявам че сме абсолютно готови за едномесечна окупация, но тъй като познавам възможностите на нашата компания, нямам притеснения, че ще върнем храна. И след дългото пътуване заслужено сядаме на масата и си казваме наздраве. И понеже докато аз пиша, останалите вече напредват с наздравиците слагам точка за този ден.
31.03.2013 г.
Ставаме сутринта рано, всъщност с един час по- рано от необходимото, тъй като сме пропуснали, преди да навием алармата на телефоните си да ги настроим на австрийско време. Поглеждаме през прозореца, откъдето се вижда цялата долина и с изненада установяваме, че всичко е бяло. Явно през нощта дъждът е преминал в сняг. Пътчето, по което стигнахме до къщата, където сме отседнали, сторило ми се толкова стръмно и страшно на предния ден сега, в този сняг ми се струва абсолютно невъзможно за преодоляване. Лягаме да поспим още един час и когато отново ставаме картината е различна. Пътчето е изчистено идеално и посипано с луга, няма и следа от сняг по него. Явно при първото си събуждане съм пропуснала да отбележа факта, че все пак не сме в България, а в Австрия. Иначе всичко наоколо си остава бяло и продължава да вали. Тъй като кипим от ентусиазъм, решаваме, че това няма да провали плановете ни и тръгваме. Предварително сме взели решение, че в този ден ще караме ски на Арена Цилертал- най- голямата ски- зона в цяла Австрия, която се дели на три отделни, свързани помежду си подзони. Купуваме си ски- карти, които тук струват по 44,50 евро и поемаме нагоре с кабинковия лифт. Когато стигаме до горната му станция установяваме, че всичко е забулено в плътна завеса от мъгла, а пистите са затрупани с нов сняг след последното им обработване, което ги прави изключително трудни за спускане. Въпреки всичко, с присъщия си ентусиазъм решаваме да опитаме. С мъка различавам къде се намира следващия пилон от маркировката на пистите, въпреки че те са изключително добре маркирани с нагъсто поставени пилони със стрелки и на няколко пъти установявам, че съм излязла от очертанията им. Карам ски вече 13 години, но си признавам, че такава гъста мъгла не съм виждала по нашите географски ширини. Чувствам се в пълна безтегловност. Единствената положителна констатация, която правя за себе си в този ден е, че последното нещо, което ме интересува е наклона на пистата, който за мен обикновено е проблем номер едно. Аз и синът ми Георги вече сме карали ски в Австрия, макар и за кратко в Зеефелд около Инсбрук преди две години, за което съм писала в пътеписа си Невероятният Тирол 1, но на Наско и Дилиян им е за пръв път и в този момент ми е много трудно да ги убедя, че по принцип в Австрия пистите се обработват добре. Решаваме, че ще караме до ранния следобед и малко преди да стане 14 часа установяваме, че ако върнем картите си в този час ще ни бъдат върнати 8 евро на всяка карта. В този момент обаче, аз и Дилиян сме на доста голямо разстояние от лифтовата станция, а бързото слизане до нея по снежните преспи в мъглата се оказва за нас непосилно. Наско и Георги успяват да се справят, но ние закъсняваме с 10 минути, а компютърът не прощава и една минутка закъснение. Както и да е, за мен най- голямото облекчение в този момент е, че с изключение на едно- две леки падания без никакви наранявания, успяваме да приключим този особено труден ски ден и си обещавам да не правя повече подобни експерименти. Не пропускам да прочета едно конско на моя мъж Дилиян, известен под прозвището „шамана“, че очевидно е прекалил със заклинанията за сняг в края на март. Прибираме се в уютната си тиролска къща и след така необходимата ни следобедна почивка отново сме на масата с българско вино и мезе, но както може да се предположи, не сме способни за маратонски подвизи и един по един се предаваме на умората. Останалите членове от нашата компания, които не карат ски, като че ли се заразяват от нашата сънливост и също си лягат сравнително рано.
Фактът, че в пътеписа ми няма снимки от този ден не е случаен, защото със същия успех бихме снимали с обектив, потопен в мляко.
01.04.2013 г.
Шаманът очевидно си е взел бележка от конското вчера и днес сутринта е прекрасна, такава каквато съм си представяла, че трябва да бъде, когато сме на ски в началото на пролетта- ясна, слънчева и хладна. Събуждам се от песента на птичките през леко открехнатия прозорец, от който стаята се изпълва с алпийска свежест. Поглеждам панорамата от терасата на къщата, която се разкрива вече в пълната си прелест. Освен цялата долина с накацалите по хълмовете къщи, вече се виждат и високите и остри заснежени алпийски върхове. Като че ли хубавото време ни дава сили да се оправим бързо и без излишно разтакаване, преди 9 часа да сме на изходната точка на лифта. В този ден карането на ски е истинско удоволствие.
Спускаме писта след писта и с удивление установяваме, че тук, където вече сме били вчера, нещата изглеждат по съвсем различен начин. Пистите са обработени, макар че отново има малко навалял отгоре пресен сняг, а пейзажът е невероятен. Разбира се, не съм толкова изумена, както при първото ми качване високо в Алпите, но отново съм очарована от красотата им. За съжаление, още на лифта, притиснат в раницата на гърба, големият професионален фотоапарат на Наско се поврежда, но слава богу, моето автоматично розово фотоапаратче, което той като не без известна насмешка нарича „розовото чудо“, е на своя пост. Благодарение на него, макар и да не са перфектни като качество, но все пак имаме снимки от белите писти в Австрия.
Дишам с пълни гърди чистият алпийски въздух и макар да не мога да кажа, че летя по белите писти, защото по принцип съм страхлива и карам доста умерено, мога да кажа, че се спускам с лекота и удоволствие. Търсейки най- високата точка на ски зоната, за да погледнем от нея надолу, установяваме, че макар това да не личи ясно на картата от там се преминава в другата част от тази зона. За да има пътеписът ми информационна стойност ще кажа, че ние се качваме от Zell im Zillrtal, а другата част от зоната Арена Цилертал, в горната част на която сме преминали, започва в своята долна част от Gerlos. Двете населени места се намират на около 20 км по път едно от друго.
Има и трета- най- западна част на зоната, до която не смеем да отидем, защото връщането в рамките на деня вероятно ще се окаже невъзможно, а ако се наложи някой да дойде да ни прибере от долната и точка вероятно ще трябва да измине около 50 км разстояние. Тези цифри, вероятно ще бъдат скучни за читателите на пътеписа ми, но те са показателни за мащабността на ски-зоните тук. А съоръженията и пистите са толкова много, че само едната от трите части на Арена Цилертал трудно може да се обходи в рамките на един ден. Разбира се, ние правим опит да сторим това, но в два часа следобед вече сме толкова уморени, че решаваме да си приберем обратно по 8 евро и да приключим с карането на ски за деня. Вечерта влизаме в сайта на ски курорта, където можеш да провериш по номера на своята ски карта, колко километра денивелация си преодолял и по кои лифтове си се возил и не без задоволство установяваме, че за 5 часа каране през този ден сме преодолели малко повече от 5000 метра денивелация. Карането на ски тук е доста интензивно и това се дължи на дългите писти, бързите съоръжения и пълната липса на опашки по тях, въпреки че тук в момента е Великден и почивен ден за всички австрийци.
Преди да се приберем в нашата тиролска къща, решаваме да се разходим в по- ниските части на планината, за да се полюбуваме на хубавото време и невероятните алпийски пейзажи.
Вечерта празнуваме имен ден на нашия приятел Аврам. Пристигат и нашите приятели от Инсбрук- герои на предишните ми пътеписи за Австрия- нашата сънародничка Елена и нейният съпруг- австриец Даниел. Заедно с тях си правим чудесен купон с песни, които звучат прекрасно под акомпанимента на двете китари на Елена и Георги. Тази вечер, удоволствието от преживяването през този ден е очевидно по- силно от умората, поводът и приятната компания си струва да дадем всичко от себе си, за да останем до по- късно около масата.
02.04.2013 г.
Днес скиорите сме с двама повече, тъй като Елена и Даниел ще карат с нас. Сменяме ски зоната и отиваме на най- близката до нас, която се нарича Penken и има три изходни точки, едната от които се намира съвсем близо до Ramsau- населеното място, в което се намираме и на около 3 км от къщата ни. Въпреки, че повече хора се организират трудно, към 9 часа успяваме да стартираме и малко след това сме на старта. В бързината и желанието си да стигнем по- бързо до пистите не прочитаме внимателно брошурите, които се разпространяват безплатно на всяка лифт станция и съдържат карта и условията на зоната и си купуваме карти, които са без право на връщане. Това, обаче, установяваме едва по- късно при опита си да ги върнем на обяд, както ще стане дума по- нататък. Нашите приятели от Инсбрук- Даниел и Елена си купуват картите отделно и разбира се, купуват такива, каквито трябва. Тук е мястото да спомена, че тук за жителите на Тирол има специални отстъпки. Когато преди няколко години по нашите курорти премахнаха отстъпките за българи, ни беше обяснено, че това е изискване от Европа. Това ме кара не за пръв път да се замисля по въпроса, защо ние пак сме по- католици от папата. Нима австрийците не са по- европейци от нас, та са си запазили привилегиите за своите граждани не само в ски зоните, а и в музеите, както сме установили при предишни посещения тук. Качваме се до горната станция на лифта, а оттам тръгват още три лифта нагоре. Гледаме картата и се опитваме да се ориентираме. Качваме се на един от лифтовете и стигаме по- високо.
Тъй като сме голяма група и се намираме на непознато за всички нас място, макар и да се опитваме да направим някаква организация, почти веднага след тръгването се разпиляваме и после около 1 час се опитваме да се намерим. Ски зоната е зашеметяваща. Толкова много писти и съоръжения, събрани на едно място не съм виждала в живота си. Особено впечатляващ е един от кабинковите лифтове, кабината на който събира 150 души и прилича по- скоро на огромен автобус, отколкото на лифт, но с тази разлика, че се движи по въздуха, а не по земята.
Гледките също са невероятни, но непознатата зона и пропастите, които се виждат от пистите, както и многобройните изчаквания на стръмни места провокират моите страхове и краката ми в един момент започват да не ме слушат.
Най- стръмната писта в тази ски- зона се нарича със зловещото име Харакири, но смелостта ми стига само за една снимка пред табелата в горната й част
Освен при мен, умора се е появила и у други членове от групата и решаваме да слезем в 13 часа- това е часът, в който в тази ски зона картите могат да се върнат и да получиш обратно 15 евро. Едва когато слизаме, обаче, установяваме, че сме пропуснали да забележим, че освен часа на връщане, в тази ски зона има и допълнително условие, за да се ползва тази привилегия, а именно: човек трябва да си е закупил специален вид карта с цена 47 евро. Това ни е за урок,защото всяка зона има различни условия и преди да си купиш лифт карта трябва да ги прочетеш изцяло и внимателно. А това не е трудно, защото брошурите са на 9 езика, включително руски. Дилиян и Георги заявяват, че щом не могат да се възползват от връщането на картите ще продължат да карат, защото не се чувстват уморени и хващат бързо кабинковия лифт отново нагоре. Даниел и Елена си прибират обратно регламентираната за техния вид карти сума, тъй като, както вече стана дума, са си купили правилните карти, а ние с Наско просто решаваме, че няма да си трошим уморените крака и ще преглътнем финансовата загуба, но ще се отдадем на почивка. Тъй като усещаме, че вече сме гладни, решаваме да удовлетворим тази физиологична нужда, но ни се иска едновременно с това да се наслаждаваме на красива панорама. Елена пита един таксиметров шофьор и той ни насочва към едно заведение точно от другата страна на долината срещу мястото, където се намира нашата къща. Качваме се по едно стръмно пътче, подобно на нашето и се озоваваме в семеен хотел с ресторант, от чиято тераса се вижда цялата долина, а това удоволствие, съчетано с вкусната тиролска кухня и сравнително поносимите цени, ме кара да се отпусна и да забравя страховете си, които ме връхлетяха през този ден. Това усещане още повече се затвърждава, след като, приключвайки с обяда и тръгвайки надолу се озоваваме в частна ракиджийница, където произвеждат и продават домашна ракия, разбира се със съответен сертификат за производство.
Правим една обстойна дегустация, след което, въпреки значително по- високите от нашите цени за подобен вид стока, надделява изкушението да почерпим приятели и близки в България с чиста и качествена австрийска ракия, направена от различни плодове и както ни уверява любезната домакиня, без добавяне на захар и купуваме известни количества от омайната течност.
След като се прибираме, Даниел си тръгва, а Елена решава да остане още една вечер при нас и правим поредното парти с песни и китари.
03.04.2013 г.
Сутринта се събуждаме и първата ни работа е да погледнем през прозореца и с ужас установяваме, че навън е мъгливо. Веднага взимаме лаптопа и търсим сайта на ски зоната и онлайн камерите, които са поставени в нея. Установяваме, че във високата част на планината, макар да не е слънчево, няма мъгла. Да живее интернетът! Планът е да се крат ски до 13 часа, след което да закараме Елена до Инсбрук и да се разходим из града. На синът ни Георги тази програма му се струва прекалена и решава да остане да поспи. Останалите се приготвяме стегнато и потегляме. Оказва се, че мъглата се е разпростряла някакси на ивици, защото малко по- нагоре оредява, след това отново навлизаме в нея, но най- хубавото е, че на високите писти няма мъгла и поглеждайки отгоре гледката е фантастична- високи върхове докъдето ти очи видят, а под тях едно море от мляко, което сякаш се опитва да ги превземе, но те гордо стърчат върху него и не го допускат до себе си.
А ние сме там, горе, стъпили на един от тези върхове, недосегаеми за мъглата.
За съжаление, когато започнеш да слизаш надолу по пистите, неминуемо влизаш в мъгливия пояс и това леко разваля удоволствието, но през този ден си избираме високи писти, за да избегнем поне доколкото е възможно този дискомфорт. А тук високи писти не липсват. Най- високата точка на ски зоната е на 2500 метра и там мъглата изобщо не може да допълзи. Пистите във високата част- в района на връх Rastkogel се оказват и много приятни като наклон и отлично обработени и ние истински им се наслаждаваме. Когато наближава часът, в който трябва да слезем, изпитваме известно нежалание, но какво да се прави, програмата си е програма и трябва да се спази. Още повече, че нескиорската част от групата вече ни чака долу, за да потеглим към Инсбрук. От предната година, когато не ни достигна времето да обиколим всички музеи в Инсбрук имам план, това да направя при следващото си посещение и музеят, който съм набелязала е Панорамата на Тирол. Това е нов музей, работещ от преди около 2 години. В сравнение с нашата Плевенска панорама панорамната зала е по- малка, но може би поради по- съвременните бои и технологии, които се използват изглежда още по- истински. Посещаваме и останалите експозиционни зали, в чиито витрини можеш да видиш най- разнообразни неща- от предмети, свързани с историята и бита на тиролците, през ски и лифткабини от времето на баба ми до наши дни, та чак до препарирани мармоти и миещи мечки. Всичко това, макар и някак хаотично подредено в една обща витрина, ти дава някаква целокупна представа за живота в този планински район. Освен че разглеждаме музея, не пропускаме да се насладим и на невероятната гледка към града отвисоко.
/снимка на Мариана Вълчева-Марчето/
Следва обиколка на магазини, от което, разбира се не можем да се лишим и прибиране в нашето прекрасно ваканционно убежище в сърцето на Цилертал.
04.04.2013 г.
Дали защото сме в планината или заради особеностите на сезона, всеки ден тук е различен. Днес пролетта е решила да покаже, че може да бъде топла и усмихната и след нея идва лятото. През отворените прозорци се долавя миризма на оборски тор, миризма така характерна за Австрия през пролетта. Ставаме, отново навреме и този път ще бъдем на ски в тесен семеен кръг, защото Наско е решил да почива през този ден. Решаваме да пробваме другия кабинков лифт към зоната Penken, който ни се стува много интересен, защото въжето с кабинките минава високо над съседното градче Mayrhofen и достига планината, след което от един хълм въжето проточено до следващия цялото съоръжение се крепи като че ли на двете междинни станции и един единствен пилон между тях, на който на всичко отгоре лифта прави завой.
За построяването на това съоръжение не са изсичани дървета, защото не е необходима просека. Един подобен лифт, ако бъде направен в България, вероятно ще удовлетвори претенциите на еколозите, но колко струва подобно нещо, просто не мога да си представя. Известно неудобство е, че началната станция на лифта се намира в центъра на градчето Mayrhofen, където не може да се стигне с кола и се налага от паркинга да се върви около 5-10 минути пеша със ски на рамо и с крайно неудобните за ходене ски обувки. Тук, в Австрия, паркингите към ски зоните за безплатни, за разлика от нашите, които обикновено те обират допълнително. Като се замисли човек, с допълнителните екстри като връщане на пари, ако караш до определено време, спадането на цените на картите на всеки час след 10,30 и безплатния паркинг, като че ли цените тук не са толкова много по- високи от тези по нашите ски курорти, а качеството, което се предлага е несравнимо. Няма опашки, лифтовете са бързи и с голям капацитет, пистите сутрин са обработени идеално и въпреки появяването на бабунки в късните часове на деня, особено в по- топлите дни, на следващия ден изглеждат отново, сякаш току що е паднал пресен сняг, който през нощта е добре утъпкан. Как го постигат австрийците не зная, но това е абсолютен факт.
За този ден не мога да напиша много неща, освен това, че истински се наслаждаваме на карането на ски. Ние с Дилиян не пропускаме нито една червена писта от вече познатата ни и вече не толкова страховито изглеждаща зона, а Георги добавя към тях и черните писти, включително Харакири- това е наименованието на черната писта, обявена за писта за 2012 година, за която в някои източници се твърди, че е най- стръмната в Австрия. Нашият син, обаче пускайки я 2-3 пъти за съвсем кратко време заявява, че австрийците са очевидно доста разглезени, за да се затруднят на подобна писта, тъй като не са пускали Стената на Пампорово, която е по- стръмна и обикновено далеч не така добре обработена. В този ден си припомням какво е да ти е горещо, докато караш ски и снегът да се размеква постепенно под краката ти. Слава богу, и този път високите писти ни спасяват и успяваме да караме цял ден, а слънчевото време ни предоставя прекрасна възможност да се наслаждаваме на пейзажа и да правим снимки. Чувстваме се напълно удовлетворени и даже опашката, която се образува на кабинковия лифт на слизане в края на деня изобщо не ни прави впечатление, още повече, че поради бързината на съоръжението и факта, че всяка кабинка събира по 15 души, опашката върви бързо и неусетно се озоваваме в кабинка, където развеселени английски младежи ни правят вокален концерт, докато слизаме надолу и още повече повдигат настроението ни. Прибирайки се в къщата, намираме нашите приятели също изключително доволни от деня. Те са били в намиращия се на около 20 км от нашето село закрит минерален басеин с множество различни забавления- пързалки, изкуствени вълни и СПА- процедури, които са им доставили истинско удоволствие. В края на този пътепис съм публикувала разказа на Мариана Вълчева /Марчето/ за преживяванията на нескиорската част от групата по време на посещението на СПА- центъра.
05.04.2013 г.
Планът за този ден е всички, скиори и пешеходни туристи да посетим намиращия се най- близо до нас глетчер, който се нарича Hintertuxer gletscher. Сутринта ни посреща намусено- с мъгла. Веднага влизаме в официалния сайт на гледчера и виждаме, че мъглата като че ли не е толкова гъста, че да не могат да се карат ски, но едва ли ще има гледка от най- високата му точка, която се извисява на 3250 метра надморска височина. Освен това прогнозата в сайта е за слънчево време, което ни провокира да не се отказваме от плановете си. Селото Hintertux се намира на около 20 км по стръмен планински път. Пристигаме на долната станция на лифта. Прехвърча лек снежец и не се очертава прогнозата да се сбъдне, но въпреки това всички решаваме, че ще поемем риска да не изпитаме насладата от гледки в този ден, но да стъпим на такава надморска височина, на каквато все още никой от нас не е бил. Като едни любители на планините, обиколили всички български върхове, най- високата точка на която до сега сме били е връх Мусала /2925 метра/ и изкушението да се качим на с 325 метра по- високо ни кара да пренебрегнем прищевките на времето. Качваме се в кабинката на лифта, която се оказва като едно голямо кожено сепаре в ресторант с тази разлика, че вместо маса по средата има нещо, което може да се използва за облягане на правостоящите или за място, където да подпреш ските си, с които се качваш в кабината. На 2100 метра лифтът се сменя с друг, а на 2600 м.- с още един. За голямо наше съжаление, с минимални разлики в гъстотата на мъглата, тя пълзи на всякъде- до най- горната точка, където слизаме. Задоволяваме само с една снимка пред табелата с надморската височина.
На горната станция няма даже чайна, където могат да влязат пешеходците, но те не се чувстват нещастни. Ние, скиорите, тръгваме надолу по пистите и не след дълго установяваме, че освен карането на ски в мъгла, за което вече знаем, че не представлява особено удоволствие, имаме и друг проблем. Това е шестият ни ски ден и очевидно натрупаната умора си казва думата.
Интересното за мен в този ден, е че машините, които обработват пистите се движат, въпреки скиорите и тук- там подобряват тяхното състояние в снеговалежа. В крайна сметка, след известни опити да караме ски в тези условия, сядаме да обядваме в ресторанта, който се намира на 2600 метра височина. Храната е изключително вкусна и обилна и за мое учудване, цените никак не се различават от тези по нашите ски писти. Твърдо решавам, че това е момента да изпия една чаша от изключително популярната тук напитка- глювайн- сладко греяно вино, ефектът от която е сгряване и приятно отпускане.
Това окончателно решава съдбата на днешния ски- ден. Другите са на същото мнение и в ранния следобяд си казваме по едно наздраве за края на ски сезона и слизаме надолу с кабинковия лифт. Между другото, ходейки нагоре- надолу по ски зоната установяваме от рекламите по лифтовите станции, че някъде тук има природен феномен- Ледената пещера, но за съжаление в този сняг и мъгла не успяваме да открием къде точно се намира и решаваме, че очевидно трябва да остане нещо, което не сме видели, за да се върнем отново тук.
06.04.2013 г.
Както всяко хубаво нещо, нашата ски почивка отлита неусетно и това е денят, в който трябва да потеглим назад към България. Сутринта отново наоколо е посипано в бяло, което ни хвърля в известно колебание, но Марчето- нашия еколог от самото начало настоява да видим посетителския център на Националния парк Hohe turmen,който се намира по обратния път, близо до градчето Mittersill. Пътят е панорамен, но за съжаление в мъглата, която пълзи наоколо нищо не се вижда, а освен това за преминаване през един негов висок участък, наречен „Alpen strase” /в превод- Алпийска улица/се заплаща такса от 8 евро на автомобил, но след като влизаме в посетителския център на Hohe Turmen /в превод- Високи кули/ веднага решаваме, че си е струвало. Експозицията е направена със средствата на съвременните технологии, което я прави изключително впечатляваща. На входа са разположени макети на алпийски скали, а пред тях на екрани можеш да видиш различни области от парка- една от друга по- красиви- шеметни върхове, буйни реки и красиви зелени долини се сменят една след друга пред очите на посетителя.
Различните зали на музея са посветени на различни страни от живота и природата в Алпите- от камъни и минерали, до растения и животни.
Фоайето на посетителския център е аранжирано като алпийска зелена поляна, където можеш да полегнеш и да се насладиш на пасторалната картина, докато в ушите ти звучат птичи песни.
Лягам на един от зелените шезлонги в залата и се отдавам на удоволствието, след което с мъка успявам да стана и да продължа.
В една от залите има част от естествен ледник и екран, който е организиран като машина на времето и според който много хиляди години след първото му разтопяване, през 2100 година ледникът отново ще е напълно разтопен. В друга от залите, посветена на животинския свят са построени макети на дупки на мармоти, в които можеш да се провреш, което моите съпруг и син не пропускат да направят.
Трета зала е оформена като панорамно кино, в което можеш да наблюдаваш смяната на сезоните в Алпите. Като завършек на прекрасните ни впечатления влизаме в намиращото се в посетителския център 4D кино, където наблюдаваме изключително интересен филм за геоложката история на земята и образуването на Алпите. С чувството, че сме изкарали една страхотна почивка поемаме по дългия път обратно към България.
В ГОРЕЩИТЕ ВОДИ НА АЛПИТЕ
от Мариана Вълчева
Завръщайки се от ски ваканцията ми в австрийските Алпи, всички приятели и познати ми задаваха един и същ въпрос: „Е, и как бяха ските?”… За огромна изненада на всички трябваше да обяснявам, че не познавам усещането да караш ски в Алпите или въобще да караш ски, защото не умея, но бях на ски ваканция във високата и дълга планина.
Да отидеш на ски и да не се качиш на тях, поне в момента не е голям пропуск или загуба за мен. Моята ски ваканция бе една от най-приятните и спокойни ваканции в живота ми. Може би причината е, че точно от това съм имала нужда, в точно този период от живота ми. И заради добри заслуги в него съм си „получила” желания отдих сред сняг и слънце високо в планината.
През моята ски ваканция имах време да се потопя в горещите води на Алпите. Да, грешката е вярна . Оказа се, че докато съзерцаваш белите върхове на планината, можеш да се излежаваш в басейн с температура на водата 33°С.
И така, в един от дните „най-добрите скиори” в нашата група решихме да си починем от разходките по селските пътища на Австрия и да подарим на телата си удоволствието от допира на топлите алпийски води.
В една от вечерите на маса с чаша червено вино за едни и ракия за други , шефът (Дилиянски) ни насочи къде се намира най-близкият до нашето местонахождение закрит и открит басейн и ние бързо решихме – утрешният ден ще бъде посветен на душата ни, окъпана от минерална вода. Така след кафето и обилната закуска сутринта, както подобава на една истинска почивка, посветена на насладите, аз, Весето, Аврам и Наско поехме във вярната посока. Знаехме, че трябва да видим огромният СПА център от лявата страна на пътя ни, защото предишния ден, когато пътувахме до Инсбрук, вече бяхме локализирали водните пързалки и паркинга пред сградата и горе-долу имахме представа къде се намира.
Пътувахме внимателно, защото СПА центърът трябваше да е на около 20 км от Рамсау, селцето, в което бяхме отседнали, но след като изминахме очакваните километри, все още не виждахме очакваните от нас водни пързалки, но след още десетина километра ни блеснаха очите от кеф. Бяхме намерили дългобленуваното място, особено Наско, който в този ден си беше дал почивка от ските и нямаше търпение да отмори тялото си във водата.
Влизайки в центъра, останах приятно изненадана, че поне там се говори английски -на- всякъде другаде в района, говорят: „A little bit English”. Тук обаче нямахме проблеми с комуникацията.
Набързо си купихме билети за престой от два часа в басейна /струваха ни по 8 евро на човек/ и хукнахме към съблекалните. Имахме малко приключение с чипа на единия от билетите, но българите сме изобретателни и бързо и лесно се справихме с препятствието по пътя към целта ни. С този билет имаш право да използваш всички съоръжения на първия етаж в СПА центъра, както и осигурен достъп до ресторанта, като консумацията в него се заплаща при напускане на центъра.
Първото ми впечатление ,като влязох в съблекалнята, беше като на абориген, който за пръв път вижда град. Безчет шкафчета, между тях съблекални, десетки огледала и сешоари. Даже и не се замислих какво пък ли ме очаква в басейна. От бързане и еуфория забравих да си погледна номера на шкафчето. Когато наближи времето да излизаме от поредния рай, с който живота ме дарява /защото аз вярвам, че раят е тук при нас на Земята/, се сетих, че аз не знам къде да си търся шкафчето с дрехите, а в съблекалнята са няколко стотин еднакви такива. Добре, че запомних, че съм близо да Аврам, а той знаеше (поне така си мислеше) номера на своето. И търсенето бе сведено до минимум.
А първият етаж беше целият в басейни. Единият от тях на пръв прочит ми се стори доста скучен – плитък басейн и колкото по-навътре влизаш, става по-дълбоко, но не и да ме покрие водата, а аз съм едва 173 см. Но докато се „плициках“, в него се появи една мацка, която натисна две – три копчета и като се разбушува едно ти ми море… Все едно бях бай Ганьо в банята. Бре таз Европа, бе -е, поплувах в бурното море, ама бързо ми омръзна. Дойде ред на най-големия басейн. Там пък изненадите следваха една след друга. Първо, нали съм неограничено любопитна, се наврях в една центрофуга, като в пералня. Водата те върти, няма нужда да хабиш енергия и да се мъчиш да плуваш. Носиш се по водата – голям кеф, както казват по-младите от мен. Ама защо се опитах да изляза, и аз не разбрах. Тук пък последва голям зор, ама успях, По-късно разбрах, че е трябвало да почакам и центрофугата е щяла да спре след определено време… После бликна вода от един чадър. Скрихме се под него. Усещането е, като да си в „дъждовна“ гора при дъжд. Не че съм била в такава! Имаше и изкуствена пещера в басейна, до която бяха поставени съоръжения с опънати въжета, за да се катериш по тях. Забавление за малки и големи деца. После пък с Весето се веселихме, като минавахме през тунел от водни пръски, но най-якото беше джакузито, което пускаха в няколко части от басейна. Имаше и съоръжения под водата, които служат като легло или стол, според предпочитанията. Ако искаш можеш да се излегнеш, да положиш глава на възглавничките по края на басейна и да се отдадеш на водния масаж.
По-късно хитрягите, които бяха с мен, ми разкриха, че от вътрешния басейн може да се излиза и навън, ама аз така се захласнах по водната пързалка, че не съм открила тази възможност. Преди нея ще ви разкажа за пързалката. От дете ме смятам за страхлива и предпазлива. И сигурно съм такава, но обичам премерените предизвикателства. А пред атракциони, като водни пързалки, съм като дете пред количка за сладолед – мога да изям всичкия. И като се щурнах по пързалката –край нямаше меракът ми. Дори многото стълби до- горе не ме плашеха и ги преодолявах бързо, за да се спусна с бясна скорост пак надолу. Пързалките са две – червена и черна. Както може би се досещате – черната е по-скоростна. Пускайки се по нея, все едно навлизате в дълбините на морето и около вас плуват миловидни делфини или страшни акули. Е, честно, отдавна не бях крещяла от кеф. На места пързалката е прозрачна и виждате Алпите.
По червената се пускаш със специално надуваемо столче или нещо подобно на пояс, върху което сядаш и се държиш за специални дръжки. Е, все се завъртах с гръб надолу, а това усилваще всичките ми сетива. Можех да се пускам цял ден. И така -седем спускания по всяка една от пързалките, докато не усетих, че двата часа изтичат. Все пак имах време за едно джакузи във външния басейн. Споменът ми от него е много ярък, въпреки изминалия вече месец от тогава. Горещата вода покрива тялото ми, докато се излежавам с поглед, вперен в планината. Сякаш бях потопена във високопланинско езеро, но с топла минерална вода. Гледаш снега, виждаш около теб лифтовете, които качват скиорите нагоре към пистите, а ти се глезиш долу в ниското, но сред великолепна природа.
В комплекса сред басейните има и специално място за почивка и слънчеви бани. В стъкления похлупак може да се отделиш от шума на водата и да почетеш за час – два книга или списание. СПА комплексът предлага още различни разкрасяващи и отморяващи процедури, масажи, сауна и какви ли не други глезотийки, които ние обаче не пробвахме.
След идилията и отпускането от водата се полутах, докато намеря шкафчето си, а загубих и още време, докато ръкомахах, за да се разбера с немскоговорещ възрастен мъж, но се справих и успях да напусна центъра навреме. След изтичането на заплатените два часа ако закъснееш, плащаш автоматично за още два. И не ти остава нищо друго, да се върнеш и да продължиш да се спускаш по пързалката.
Като излязохме, се оказа, че един от нас е влязъл в басейна, без да го отчете системата. Не че не знаехме, нали се обслужвахме двама души с един чип, но важното е, че всички бяхме много доволни, чувствахме се прекрасно и имахме сили да пообиколим няколко магазина и да стигнем в Маерхофен, където пък имахме да изпълняваме мисия.
Надявам се цялата компания, с която споделих тези два часа, да се е чувствала поне толкова добре, колкото и аз, а дано и повече дори… За останалите трима, които през това време лъскаха ски пистите със своите ски, мога само да кажа, че им пожелавам един ден отново да отидат на това спокойно и красиво място и да посетят СПА комплекса, като си подарят и един ден почивка от ските.
