САНТОРИНИ
Може би най- вълнуващото нещо по време на круиз е това, че всеки ден се събуждаш на различно място. Затова всеки ден ставам рано и нетърпеливо се изкачвам до най- горната палуба, за да наблюдавам акостирането на кораба на поредното прекрасно място. В този ден това важи може би в най- голяма степен, защото когато се качвам на палубата на 10-тото ниво на кораба, виждам, че вече сме обградени от острови. Пред мен се изправят внушителните скали на Остров Тира /или Фира/, който обикновено се асоциира с името Санторини. Всъщност Санторини е името на целия архипелаг от пет острова, от които Тира и Тирасия са обитаеми, с бели къщи, високо накацали над внушителни скали, а останалите три са посипани с черна вулканична пепел.
Нашият кораб е акостирал в самата калдера на вулкана, станал причина за един от най- големите природни катаклизми през 1400 г. пр.Хр., бедствие, което е променило изцяло историята на Европа и което се свързва с една от множеството теории за потъването на Атлантида. Това, което е научно доказано обаче е, че от кръглия остров в древността, вследствие на изригването, са се образували днешните пет острова. На него и на последващи изригвания, последното от които е в средата на 20-ти век, се дължи сегашната полукръгла форма на остров Фира, правеща го толкова красив и атрактивен за туристите. Аз лично се влюбих в Санторини още преди години, когато случайно по телевизията попаднах на един филм, сниман на него. Така и не запомних заглавието на филма, но запомних името на острова и го записах в списъка си с мечти. И ето, че днес мога да благодаря на Господ, Вселената или както и по друг начин да го наречем, за поредната си сбъдната мечта.
Бързаме да закусим и да се приготвим да напуснем кораба, което тук става с лодки, защото круизните кораби не могат да достигнат нито едно от двете пристанища на острова. Докато четох информация и пътеписи, не бях схванала, че освен пристанището на Фира, главният град на едноименния остров, от което можеш да се качиш пеша, с магарета или с лифт, има и друго пристанище, в южната част на острова, близо до градчето Акротири, където спира ферибот и от което можеш, с кола или автобус, да се изкачиш до билото на острова, където се намират всички интересни туристически места. Останалите ми проучвания се оказват по- точни, а според тях това, което със сигурност трябва да се посети в Санторини, освен главния град Фира, е градчето Oia, което се чете Ия, най- живописното градче на острова, от което са повечето кадри, станали емблема на цяла Гърция. Най- добре е това да стане на залез, но когато си на круиз и то през юни, това, уви, е малко вероятно, така че трябва да се примирим с дневна екскурзия, която, ако я плащаш на кораба, струва около 150 евро за двама, но за моя приятна изненада също се оказва включена в предплатения ни туристически пакет, както и тази, на Родос, за която разказах в първата част на пътеписа. След като ни извозват с лодки до пристанище Акротири, което наричат още новото пристанище, се товарим на автобуси и потегляме нагоре по пътя, виещ се на серпантини по скалистия склон. Това не е първото ми пътуване по подобни пътища, но всеки път изпитвам ужас, когато погледна през прозореца. Затова предпочитам да гледам към морето и останалите острови от архипелага Санторини, между които е акостирал първият круизен кораб, посещаващ острова от началото на пандемията, корабът, на който имаме щастието да сме първи пътници от година и половина насам.
Първото селище, което посещаваме, се нарича Мегалохори, което е по- малко посещавано от туристи и екскурзоводката ни има възможност спокойно да ни го покаже, като едновременно провежда своята туристическа беседа. Градчето е различно от представата ми за Санторини от фотосите и филмите, които съм гледала, но има свое собствено очарование.
Оказва се, че само до преди 50-60 години Санторини е бил слабообитаем остров без вода и електричество, а къщите са били построени от вулканични камъни и са изглеждали черни. В момента малкото такива останали къщи на острова изглеждат като някакъв анахронизъм.
Името Санторини е останало от кръстоносците по името на църквата Света Ирина /Санта Ирина/. Силно туристически развита е западната част на острова, където сградите са разположени с поглед към калдерата, а източната е полегата, изглежда съвсем различно и бих казала, доста скучно. Това имаме възможност да наблюдаваме, докато пътуваме с автобуса на север, за да достигнем до нашата цел- градчето Ия. Въпреки пандемията, тук и в момента не липсват туристи, но предполагам, че са доста по- малко от обичайното, което ни позволява спокойно да се разходим и да снимаме пейзажите, които са наистина зашеметяващи. Белите къщи и сините куполи на църквите са онова, с което е известен Санторини, а в съчетание с гледките отвисоко към морето и съседните острови, гледката наистина оправдава цялата слава на острова.
По главната улица са наредени магазинчета и сергии, предлагащи сувенири и всякакви парцалки, които непреодолимо привличат погледа на всяка жена. Въпреки, че не си падам по пазаруването по туристическите места, знаейки, че цените са многократно завишени, не успявам да се въздържа, и веднага си купувам от едно от многобройните магазинчета по главната улица един син шал, за да съм напълно в тон с околния пейзаж и с цветовете на Гърция.
Достигаме до крайната точка на пешеходния си маршрут, терасата, представляваща място за наблюдение на залеза. Макар че слънцето е високо, пейзажът и сега не е за пренебрегване, а на площадката определено е доста по- спокойно, отколкото би било на залез.
Докато се връщаме обратно, Дилиян не спира да снима на всяка крачка, а аз с радост му позирам. Толкова се увличаме, че не разбираме как е минало времето и когато поглеждам часовника си, установявам, че има броени минути до часа на срещата ни с екскурзоводката. Оказва се, че разстоянието изобщо не е голямо, ако се върви стегнато, и малкото оставащи ни минути се оказват достатъчни не само да слезем до паркинга на автобуса, но и пътьом да си купим сладолед от най- известната сладоледена сладкарница в градчето.
Автобусът ни оставя в главния град Фира, намиращ се в средата на острова, за да продължим самостоятелна разходка, ако не искаме веднага да се върнем на кораба. Ние с Дилиян, разбира се, оставаме и тъй като човек не може да оцени напълно красотата, когато е гладен, решаваме първо да заситим стомасите си, преди да продължим с храната за очите. Рибното плато, което ни сервират в едно от местните заведения обаче, е едновременно храна за очите и стомаха, при това цената му не е така фантастично висока, каквато бяхме очаквали тук.
Продължаваме разходката си и сядаме да пием кафе в едно от заведенията с гледка към калдерата на вулкана. Собственикът, любезен грък с лукав поглед, ни предлага вместо еспресо да опитаме характерното санторинско кафе, което се оказва шварц кафе с каймак, вероятно направен чрез разбъркване на инстантно кафе. Дилиян, като един заклет почитател на еспресото, не остава доволен, но се примирява заради гледката, която пълни очите ни, докато пием кафе. Когато обаче получаваме сметката, се опитвам да си спомня дали някога съм пила по- скъпо кафе и като че ли не успявам да си отговоря положително. Питам се дали в цената, освен надценката за местоположението на заведението, не е включена допълнителна такса за снимката, която пожелах да си направя със собственика. В крайна сметка, двамата с Дилиян решаваме да причислим събитието към графата: „кефът цена няма“ и да останем само с приятния спомен за терасата над морето и фантастичната гледка.
Тръгваме нагоре по стръмни стъпала и не след дълго се озоваваме отново на по- оживено място, с малки магазинчета и сергии. Въпреки че няма много туристи, и двамата ни привличат по- безлюдните места, където можеш да се насладиш на тишина и спокойствие.
Докато крачим по тесните улички на градчето, опитвайки се да избегнем туристическия поток, някак без да разберем, се озоваваме между Фира и съседното градче Имеровигли и продължаваме към него. Тук е някак по- идилично, а заведенията изглеждат някак по- привлекателни, може би защото е спокойно, и малко съжаляваме, че вече нямаме място за храна в стомасите си.
Стигам до извода, че няма никакъв проблем да обиколиш Санторини за един ден, но за ценителите на хубава храна в съчетание с прекрасна гледка сигурно и месец не би бил достатъчен да се наситят. Достигаме до манастир, на който не успявам да прочета името, защото е написано на гръцки и който, както разбираме, не е достъпен за туристи. Когато казваме обаче, че сме православни християни, монахините се съгласяват да ни пуснат в своята света обител, където можем за малко да помълчим и да запалим по една свещ с благодарност, че сме тук.
Навръщане минаваме по крайбрежната алея, откъдето една след друга се откриват нови, неповторими гледки.
Небето посивява и става още по- красиво, но като че ли се задава буря. Затова, когато достигаме до станцията на лифта, решаваме да не рискуваме, въпреки че имаме още малко време, и се качваме в една от кабинките, която за по-малко от 5 минути ни сваля долу, на пристана, откъдето с лодка ще достигнем до нашия кораб.
Малко по- късно, по време на вечерята, Дилиян се загубва някъде и сервитьорът започва да ме гледа въпросително. Изпаднала в неудобно положение, започвам и аз да се оглеждам и когато поглеждам през прозореца, го виждам, тичащ с фотоапарат в ръка по палубата. В следващия миг съзирам обекта на неговите фотографски намерения: залезът, който не успяхме да видим от Ия, но който има своята неповторима прелест и гледан от палубата на кораба.
МИКОНОС
Както Санторини, така и следващите два острова в нашата круизна програма са от островната група Циклади. Вместо да тръгнем направо към тях обаче, се отправяме към пристанището Лаврион, намиращо се на около 60 км от Атина, където ще слязат пасажерите, избрали 4 дневна круизна програма, и ще се качат тези, които ще плават с нас през следващите 3 дни. Оттук, за желаещите има организирани екскурзии до храма на Посейдон, който се намира наблизо, а даже и до Акропола. Тъй като ние сме посещавали и двата обекта преди няколко години, се отдаваме на релакс и корабни забавления, а такива не липсват: от тихи игри, до зумба и уроци по сиртаки, за всекиго има по нещо в дневната корабна програма, която всяка вечер камериерката оставя в стаята ни за следващия ден. За този ден обаче ние избираме просто да се излежаваме с книжка в ръка на най- горната палуба на кораба, а след обяда, когато корабът вече е потеглил към следващата си спирка, да се наслаждаваме на гледките към островите, покрай които преминаваме, с коктейл в ръка на открития бар. За разлика от обичайните ни екскурзии, когато обикновено тичаме по забележителности от сутрин до мрак, за да видим максималното, сега сме се настроили да гледаме, но и да се наслаждаваме на удоволствието от почивката, което предлага плаването на круизен кораб.
На остров Миконос пристигаме в 18 часа вечерта и ще отплаваме в полунощ, което означава, че ще имаме няколко часа, за да разгледаме едноименния град, където се намират и двете главни забележителности – вятърните мелници и „малката Венеция“, преди да залезе слънцето. Още не сме решили дали след това ще седнем в някое заведение на острова, или ще се върнем на кораба. Не сме счели за необходимо да се включим в организирана туристическа екскурзия за този ден, но според указанията в дневната програма предварително сме си взели билети за шатъл автобусите, които водят до центъра на града. Със стегната крачка и фотоапарат в ръка се впускаме в обиколка на градчето, очаквайки да видим какво прави Миконос толкова привлекателен за богатите и известните. Тръгваме по крайбрежната улица и тъй като не бързаме, имаме време спокойно да гледаме, да снимаме и да се наслаждаваме.
И тук не липсват буйно спускащи се по фасадите бугенвилии и тесни криволичещи улички, но освен стандартните магазинчета със сувенири и дрехи, можеш да видиш скъпи бутици с маркови стоки, които на мен лично някак не ми се вписват в пейзажа. Опитвам се да оценя градчето по достойнство, но след великолепните гледки в Санторини предишния ден, летвата ми очевидно се е вдигнала твърде високо и пейзажът тук някак ми бледнее. Плажът също никак не ми изглежда привлекателен.
Може би пропускам нещо или прекалено съм се наситила с красота, но когато след около едночасова разходка достигаме до основните забележителности, продължавам да не мога да си отговоря на въпроса с какво е толкова привлекателен Миконос. Вятърните мелници са интересен фотообект, ако случайно успееш да ги снимаш, когато не са плътно заобиколени от туристи. Ние, за щастие, някак успяваме да изпреварим групите екскурзианти от нашия кораб и да направим няколко фотоса.
Що се отнася до т.нар. „малка Венеция“, това е редичка от няколко долепени една до друга сгради, чиито основи лежат направо в морето, заради което е получила името си.
Поради туристическата си популярност, по терасите към морето са подредени няколко заведения, които за мое голямо удивление са пълни с клиенти, независимо от факта, че директно през тях преминава потокът от туристи, насочил се към вятърните мелници. Да седнеш да вечеряш в тази лудница ми се струва по- скоро като наказание, отколкото като удоволствие, а в единственото заведение, чиято усамотена тераска над морето привлича вниманието ми, цените са умопомрачителни. Така че ние решаваме да пропуснем вечерята и нощния живот в Миконос и да се върнем да вечеряме на кораба. Навръщане вместо шатълбус избираме да използваме градския транспорт по вода, наречен Sea bus, който на всеки кръгъл час, само срещу 2 евро на човек, води от старото пристанище в центъра на града до новото пристанище, на което е акостирал нашият кораб, и това се оказва най- хубавото ни преживяване на този остров.
Преминаваме покрай няколко големи и лъскави яхти, акостирали на яхтеното пристанище, а след това и покрай пристана за по- скромни морски возила.
Отдавам се изцяло на удоволствието, докато пътуваме да ме гали морският бриз, а гледката от морето към градчето ми се струва несравнимо по- привлекателна, отколкото тази, която се опитваш да видиш, докато се промушваш между многобройните тълпи туристи по тесните улички.
Персоналът на кораба ни посреща с усмивка и „Добре дошли у дома“ и в този момент осъзнавам, че вече наистина се чувствам тук като у дома си. Залезите, гледани от кораба, определено вече са ме спечелили като преживяване и не искам да пропускам поредния, а светлините на града, гледани от кораба, ме настройват романтично.
Приключваме и тази вечер в „Залата на музите“, както се нарича мястото, където се провеждат вечерните спектакли, за да се насладим на поредното сценично изпълнение на трупата от певци, танцьори и акробати, които всяка вечер ни очароват със своето изкуство.
