Толкова дълго чаках това пътуване, че ми се струва някак нереално, че то започва. Направих резервация през зимата на 2019 за юни 2020 г. Когато през 2020 г. пандемията ни връхлетя и промени живота ни, всичко, за което бяхме мечтали, започна да изглежда като химера. Аз обаче не спрях да мечтая и ето, че през лятото на 2021 година потегляме към Гърция с надеждата, че най- после ще видим гръцките острови, надежда, а не сигурност, защото за тази година и половина някак свикнахме с мисълта, че нищо не е сигурно, докато не се случи. След целогодишното прекъсване на круизните пътувания това е първото плаване на кораба Celestia Cristal и дали това е за добро, все още не знам, но се чувствам щастлива, че ние сме сред първите нетърпеливи смелчаци, дръзнали да се качат на круизен кораб след разразяването на пандемията от Ковид 19. Снабдени с ваксинационни паспорти и електронни билети за плаването, регистрирани в електронната гръцка система за влизане в страната, един ден преди началната дата на круиза, преминаваме през гръцката граница неочаквано лесно и бързо, но точно когато вече си мислим, че можем да си кажем „Добре дошли в Гърция!“, ни спира мъж в медицинска престилка и маска, който поиска да ми направи бърз антигенен тест. Поглеждам стоящия до мен Дилиян и се запитвам с искрено възмущение защо само на мен, и единственото обяснение, което имам, е, че до мен стои Шаманът, който, кой знае какви заклинания е направил и какви магически послания е изпратил към местните власти! Докато се възмущавам и негодувам, за по- малко от 10 минути резултатът от теста очевидно е готов, и ни дават знак, че можем да тръгваме. Заявявам твърдо на Шамана, че единственият начин да ме умилостиви, е да поръча хубаво време и спокойно море за плаването ни, а той само леко се подсмихва под мустак и невъзмутимо продължава пътя си, което само усилва нервността ми. Нито старогръцките митове и легенди, които препрочитам, докато пътуваме, нито пищната зеленина на Северна Гърция и разкошно цъфналите зокуми около пътя, успяват ме успокоят от натрупаното напрежение и страха от неизвестното, което ни предстои. Избрала съм Катерини като място за нощувка, защото се намира малко след средата на пътя, което е подходящо от логистична гледна точка, а като допълнителен бонус това е място, където можеш едновременно да се насладиш на гледки към Егейско море и към планината Олимп. Пристигаме и се настаняваме в хотела, който се намира в покрайнините на града, съвсем близо до магистралата, за да ни е удобно тръгването през следващия ден, а от терасата има пряка видимост към върховете на Олимп, където тази година, чак до средата на юни, се е задържал сняг. Тъй като е още рано за вечеря, решаваме да се разходим до Паралия Катерини, мястото, където за пръв път се потопихме в гръцкото море преди години, когато за пръв път изкачихме и планината Олимп. Имам спомен за натоварен плаж , с множество вълноломи и много хотели на първа линия и уви, това е самата истина. Часът е 18, на плажа няма почти никакви хора, освен няколко упорити туристи, но гледайки плътно подредените един до друг шезлонзи и хотелите, построени буквално на плажа, правещи и без това тясната плажна ивица още по тясна, си мисля, че не искам да идвам тук на море. В центъра на курорта има внушителна църква, в която влизаме, за да запалим по една свещ за здраве и да си пожелаем успешно плаване. Разхождаме се малко по търговската улица с подредени една до друга пъстри сергии, но тъй като нямам нагласа за пазаруване в този ден, това само допълнително ме изнервя. В крайна сметка решаваме, че вече е станало време за вечеря, и се връщаме в хотела, за да оставим колата си, а след това се отправяме към най- близкото ресторантче. Докато вървим с бърза стъпка натам, Зевс ни поздравява с някоя и друга гръмотевица и успяваме да влезем в ресторанта точно преди да се изсипе проливен дъжд. Заведението се оказва от онези, в които се хранят местните, нещо, което от опита си зная, че е изключително ценна находка и много бързо отново се убеждавам в това. Прекрасната храна е едно от нещата, заради които, като уважаващ себе си чревоугодник, толкова много обичам Гърция, а бързото обслужване от усмихнат сервитьор, който на всичкото отгоре ни проговаря на български, ме кара да се отпусна и да забравя всичките си страхове и притеснения. Гръцката музика, която по принцип не е сред най- любимите ми, в този момент ми звучи приятно, и чувайки как момичето от съседната маса й припява и изпада от време на време в буен смях, започвам да се отдавам на завладяващия ме хедонизъм. Виждам как след първата анасонлийка усмивката на Шамана става все по- широка, а моето нервно напрежение съвсем изчезва някъде между гръцката салата и октопода и сега вече можем, чукайки чашите си за наздраве, наистина да си кажем „Добре дошли в Гърция!“
ПИРЕЯ: КАЧВАНЕ НА КОРАБА И НАЧАЛО НА КРУИЗА
Ставаме сутринта бодри и готови да се впуснем в дългоочакваното морско пътешествие. Пътуваме по магистралата, която е изключително спокойна в тази съботна сутрин, движим се покрай красиви заливи, планини и цъфнали цветя и очите ми попиват красотата. Така неусетно достигаме до Атина и въпреки натовареното движение успяваме да се доберем до предварително резервирания паркинг, където ще оставим колата си за следващите 7 дни. Следва няколко часово обикаляне, висене на опашки и предварителни процедури, които няма да обяснявам подробно, но няма да пропусна да кажа,че преминаваме през още един бърз антигенен тест, както и че ни прибират паспортите и ги заменят с магнитни бордни карти, които очевидно ще използваме не само за да отваряме каютата си и да се възползваме от услугите но кораба, но и като документ за самоличност, включително по време на екскурзиите си по гръцките острови. Като един професионален юрист бих поспорила дали това е редно, но тъй като предварително съм прочела, че това са обичайни правила по време на круиз, приемам през следващите дни да бъда поданик на капитана.
Склонна съм да простя на персонала на терминала бавността и неорганизираността и да го отдам на ковид- ограниченията и дългото прекъсване на дейността им, но въпреки това съм успяла частично да възвърна нервността си от предишния ден, когато най- после успяваме да се качим на борда. Раздават ни програми за този и следващия денq като любезно ме питат на какъв език да е програмата. Плахо отговарям: на руски, защото е по- добър от английския ми, и докато чувам отговора, че на руски няма, съзирам програма на чист български език и широко се усмихвам. Това е първата ми приятна изненада на борда, която се надявам да бъде последвана от много други. Излизаме на открития бар, за да изпием по едно съживително питие точно преди да започне учебната тревога, която очевидно е задължително мероприятие на всеки круиз. Правилата изискват да облечем спасителните жилетки, които се намират в каютата ни, и да отидем на посочения на тях един от петте сборни пункта на кораба. Справяме се изключително бързо с това изпитание и продължаваме разходката си за опознаване на кораба.
Нашият кораб е един от малките круизни кораби. Капацитетът му е 1200 пътници, но вероятно поради ограниченията, при това пътуване пътниците са по-малко. На борда има два ресторанта, в които сервират вечеря, и можеш да избираш в кой от тях да вечеряш. Менюто в двата ресторанта обаче е едно и също и ние просто избираме този, който ни е по-близо. Персоналът на кораба е многонационален и очевидно новосформиран, но всички са усмихнати и се опитват да правят максималното, на което са способни, и затова им прощавам неорганизираността и решавам да бъда спокойна, и да се насладя максимално на дългата многостепенна вечеря, по време на която се налага да се храниш бавно, за да не скучаеш, докато чакаш следващото си ястие. Понеже кухнята е превъзходна, приемам това за необходимо условие, за да се насладиш истински на всяка хапка. Другото нещо, което забелязвам, е, че с моята удобна ежедневна рокля съм една от най- официално облечените дами на кораба, а нито един от мъжете не носи сако, за голяма радост на Шамана, който не е обличал сако сигурно от 20 години, и с цената на много усилия успях да натъпча в багажа му една- две по- официални ризи. След вечеря продължаваме разходката си из кораба и достигаме най- горната палуба, откъдето можем с наслаждение да наблюдаваме залеза над Пирея.
Приключваме вечерта със заключително питие в един от баровете на кораба, с което допълнително се настройваме на почивния ритъм. Ритъмът, с който по- трудно свиквам, е този, на двигателите, чийто равномерен шум доста осезаемо се чува в каютата ни, но от опит зная, че човешкото ухо се приспособява към шумовете и нищо в тази вечер не е в състояние да развали доброто настроение, което вече ме е завладяло.
ОСТРОВ ПАТМОС
Събуждам се много рано сутринта с усещането, че съм се наспала и няма нужда да губя повече време за сън. Оставям Дилиян да си доспи, а аз директно се качвам на най- високата палуба на кораба, за да изпия едно кафе с гледка към морето. Докато пия кафето си, една след друга пред мен се разкриват различни гледки- самотна скала, остров, осеян с бели камъни, остров с накацали по него ветрогенератори. Докато успея да сляза до каютата, за да взема телефона си, гледките са се сменили и не след дълго започваме бавно да приближаваме към остров Патмос- нашия пристан за този ден.
Островът е малък- най- малкият от островната група Додеканези. Площта му е около 34 кв.км и е известен като остров, посещаван повече от поклонници и по- малко от туристи. Този остров беше включен в програмата на круиза ни в последния момент, на мястото на Кушадасъ, Турция и аз никак не съм недоволна от този факт, тъй като в Кушадасъ вече съм била, а тук не и едва ли някога ще ми се отдаде шанс да дойда отново. Достигаме пристанището, където музиканти свирят гръцка народна музика, а облечени в носии жени играят хоро.
Така и не успяваме да разберем дали поводът за празненството е акостирането на нашия кораб- първия след началато на пандемията, или това е обичайно неделно мероприятие, но каквато и да е истината, изненадата е приятна и въпреки че на кораба не се усеща типичната гръцка атмосфера заради многонационалния персонал, тази гледка ми напомня, че сме на Балканите. След закуска започваме да се приготвяме за слизане на брега. Не сме се записали за организирана екскурзия в този ден и смятаме самостоятелно да обиколим важните места на острова. Екскурзиите, които се плащат на кораба, са изключително скъпи и предварително сме решили да се възползваме само от тези, които са включени в нашия туристически пакет. За наша приятна изненада се оказва, че имаме три, включени в предварително платената цена екскурзии, но тази, на остров Патмос, не е между тях. Според първоначалните ми проучвания, до манастира Свети Йоан може да се достигне пеша, но когато го виждам, кацнал високо на върха на планината, приличащ по-скоро на крепост, отколкото на света обител, започвам да кроя други планове.
Дилиян заявява, че никак не държи на поклонническия туризъм и ме оставя да се оправям със ситуацията. Веднага се отправям към офиса на таксиметровата фирма, вероятно единствена на острова. Цената от 30 евро, която ми предлагат, за да ни разходят до най- важните места на острова, като ни дадат време за самостоятелна разходка и да ни върнат обратно на пристанището, макар да ми се струва висока, е около 4 пъти по- ниска от тази, на която се предлага екскурзията на круизния кораб, така че приемам и давам знак на безучастностоящия от-страни Дилиян да дойде. Качваме се и потегляме нагоре, а шофьорът играе ролята и на гид. Разказва ни, че на острова живеят 3000 души, че има два основни града- столицата Хора и пристанищният град Скала, а манастирът се намира почти на еднакво разстояние от двете селища, високо в планината. Преди да достигнем до него, спираме пред другия важен туристически обект- Пещерата на апокалипсиса, където се смята, че Свети Йоан Богослов е написал главата от Библията, наречена Откровение, предричаща апокалипсиса. Затова мястото е изключително свято за християните. Поради пандемичната обстановка, както може да се предположи, на острова няма други туристи, освен тези, от нашия кораб и успяваме спокойно да разгледаме пещерата, която сега е превърната в параклис, да поседим за малко близо до святата скала, която, както разказва легендата, Свети Йоан Богослов, един от най- близките ученици на Исус, е използвал като възглавница, да запалим по една свещичка за здраве и да се поклоним.
Излизаме навън и докато чакаме нашия таксиметров шофьор, успяваме да се огледаме и да се насладим на пейзажа.
Таксито пристига в уречения час за среща, за да ни отведе към следващия туристически обект- манастира Св.Йоан. Когато достигаме до горе, първоначалното равнодушно отношение на Дилиян към днешната туристическа обиколка, организирана от мен, рязко се променя, защото гледката отгоре е превъзходна и даже само тя опрадвава цената да се качиш с такси до най- високото място, защото пешеходната разходка, даже и за планинари като нас, би била ненужно изморителна.Patmos12 Манастирът представлява солидно каменно съоръжение, с дебели крепостни стени и кули, което не е учудващо, предвид факта, че островът е бил често нападан от пирати в миналото. Patmos13, 13-1 Светата обител е построена през 1088 г., когато император Алексий I Комнин с хрисовул подарява острова на монасите. Оригиналът на този ценен документ може да се види в музея към манастира, заедно с книги и икони от същия и следващите периоди на съществуването на светата обител. Най- святото място, до което имат достъп туристите, е малката църква, в която има запазени оригинални фрески от създаването на манастира, но снимките в нея са забранени. Има обаче и други места тук, достатъчно атрактивни за любителите на фотографията Patmos14, Patmos15, Patmos16 Хълмът наоколо е също много живописен, с бели къщи, тесни улички, по които са разположени шарени магазинчета и таверни с живописни дворчета със зокуми и бугенвилии. На отсрещния хълм се виждат три вятърни мелници, които по неповторим начин допълват пейзажа, а гледките от високо към пристанището и морето са наистина зашеметяващи.Patmos17-22 Разходката ни приключва до обед и имаме цял следобед време, за да се отдадем на релакс, възползвайки се напълно от възможностите, които предоставя корабът.. Вечерта отиваме в залата, където се провеждат вечерните атракциони, и с удоволствие наблюдаваме спектакъл, начерен „Одисей,“ с музика и танци от цял свят, които се изпълняват от трупата, която ще ни забавлява със своите песни, танци и акробатични изпълнения по време на круиза.
ОСТРОВ РОДОС
Остров Родос е четвъртият по големина гръцки остров и най- големият от островната група Дедоканези, така че обиколката му за един ден е невъзможна, но не е и в нашите планове за това пътешествие. Островът се намира съвсем наблизо, само на 18 км от турския бряг в района на курорта Мармарис. Уникалното му местоположение между Европа, Aзия и Африка го прави изключително стратегическо място, което определя и неговата бурна, многовековна история от древността до днес. В наши дни той е привлекателен център за около 2 млн туристи годишно, което е сериозна цифра на фона на броя на местните жители, които са около 110 хил. души. В момента обаче заради Ковид пандемията на острова е спокойно и ние сме единственият круизен кораб, който акостира на брега му. Както вече имах повод да спомена, екскурзиите, които се организират от круизните кораби, са изключително скъпи, но ние имаме включени цели 3 екскурзии в туристическия си пакет, от които можем да се възползваме без допълнително заплащане, и първата от тях е именно тук, на Родос. Очевидно подобна възможност имат и доста други круизни пасажери, защото около 15 автобуса с туристи тръгват към градчето Линдос, намиращо се на източния бряг и представляващо важен туристически обект като главен град на острова в античността. Източният бряг на Родос е този, в който е развит туризма и където се намират морските курорти. Докато пътуваме, преминаваме през един от тях- Фалираки. Високи хотели на първа линия и малки живописни хотелчета и къщи, разположени високо на хълмовете. Това е първото ми впечатление от курорта. Плажовете, погледнати отгоре, ми се струват сиви и недотам привлекателни. Разбира се, не можем да погледнем през хълмовете там, където е бил любимият залив на Антъни Куин, изиграл много гръцки роли в кариерата си, най- известната от които, поне у нас, е на Зорба гъркът. Както ни обяснява екскурзоводката, докато пътуваме към Линдос, намиращ се на около 35 км от главния град Родос, където е акостирал нашият кораб, западната част на острова е красива, но поради липсата на плажове, е развита по- скоро като земеделски район с лозя и маслини, а зехтинът заема първо място като продукт, произвеждан на острова. Името Родос идва от „роза” и го наричат „остров на розите“, но откровено казано, докато сме тук, не виждам нито една роза. Вероятно, тук те цъфтят значително по- рано, отколкото у нас, където в момента е разгарът на цъфтежа им.
Така, докато екскурзоводката увлекателно ни говори за своя любим роден остров и учудващо и за самата мен, успявам да разбера почти всичко, въпреки че беседата се провежда на английски, неусетно достигаме до нашата цел- градчето Линдос. За разлика от античния период, в който градът е бил изключително важен пристанищен, търговски и религиозен център, сега Линдос е малко, но изключително живописно градче. Заради историческите си забележителности обаче той е притегателен център за туризма. Когато виждам как ,благодарение на туристите само от нашия кораб, градчето се изпълва с народ, си представям какво е тук в активния туристически сезон, когато няма пандемия. Така че ние сме от щастливците, които могат да посетят това място в сравнително спокойна обстановка.
Главната забележителност, предвидена за посещение тук, е акрополът, който се намира високо над града и до него водят 300 стъпала. Попринцип акропол, както зная от предишни посещения на Гърция, е най- високото място на селището и там обикновено са разположени храмовете за прослава на боговете. Тъй като пътеката и стълбите, по които се изкачваме нагоре, имат многовековна история, те са доста излъскани и хлъзгави и няма обезопасяващи парапети, но приемам това като необходим риск, който човек си струва да поеме, за да се докосне до историята. Най- високото място на храма е било недостъпно за обикновените поклонници и те са можели да видят буквално една стълба към небето, считайки, че онова, което се намира в горния й край, е достъпно само за боговете.
За съжаление, съвсем малко е останало от грандиозните колонади на храма и нито една от хилядите статуи, които са украсявали неговите зали, не се намира тук, на хълма. Някои от тях са изчезнали безвъзвратно, а други могат да се видят в различни музеи по света. Въпреки това си струва човек да изкачи всички тези стълби, най- малкото за да се наслади на неповторимите гледки, които се откриват отвисоко към морето, за които ще оставя да говорят фотосите на Дилиян.
Когато слизаме в градчето, имаме време само колкото да изпием по едно кафе със студен фреш, за да възстановим силите си. За съжаление времето е малко и не успяваме да влезем в църквата, която, според думите на екскурзоводката ни, е уникално красива, но както и навсякъде, където сме ходили, винаги остава нещо, заради което да си струва да се върнеш. Гледайки отгоре, си представям и едно къпане в тюркоазните морски води, за каквото, за съжаление, също нямаме време в това пътешествие.
Връщаме се към град Родос и продължаваме екскурзията си с пешеходна разходка из средновековния каменен град. Вървейки по каменните улици с каменни сгради от двете страни и покрай крепостните стени, се чувстваш като в приказките за рицари и средновековни замъци.
Само две неща успяват да предизвикат у мен известно разочарование, въпреки че не успяват да помрачат настроението ми. Едното от тях е, че кралският дворец, който изглежда като запазен от времето на рицарите, владели Родос през 14-ти век, всъщност е бил изцяло разрушен, когато 300 години след установяване на османското владичество на острова в началото на 16-ти век, останалите неоткрити дотогава от османлиите боеприпаси, складирани в подземието на църквата, избухват и помитат всичко наоколо. Сегашната внушителна сграда на кралския дворец е построена от крал Виктор Емануел III по време на италианското владичество на острова, в първата половина на ХХ век.
Другото ми разочарование е, че, както ни обяснява нашата екскурзоводка, действителното място на известния Родоски колос, едно от седемте древни чудеса на света, не е над морето, както го рисуват на повечето картини, а в двора на кралския дворец, според изследвания и изчисления, направени от изследователите на острова. Това, разбира се, не омаловажава значението на статуята от античността, висока цели 32 метра, подобно на днешните най- големи статуи в света- Статуята на свободата в Нюйорк и тази, на Исус, в Рио де Жанейро. Друг интересен исторически факт е, че бронзовата статуя била направена с парите от продажбата на оръдията, с които през 305 г. пр.н.е. Деметрий, син на цар Антигон, направили обсада на града, тогава управляван в съюз с Птоломеите от Египет, но не успял да го покори. Така нареченият „колос“ всъщност бил статуя на Хелиос, бога на слънцето, и въплъщавал представата на древните за неговата божествена красота. Със задоволство отбелязвам, че това е четвъртото, което посещавам от седемте места, където са се намирали античните чудеса на света.
След като се отдалечаваме малко от кралския дворец, преминаваме около няколко сгради, действително запазени от Средновековието, бидейки по- далеч от църквата. Ако човек не знае коя сграда е запазена и коя е построена в по- късни времена, трудно може да разбере, освен ако не е експерт. Така че запазваме усещането си, че сме били в истински средновековен град.
Екскурзоводната ни беседа приключва и имаме възможност сами да се поразходим из градчето. Ако до този момент сме били потопени в историята, навлизайки в търговската част на града, определено се връщаме в настоящето, благодарение на множеството заведения, сергии и магазини, с накичени пъстри дрехи и сувенири. Тук проличава и смесицата на стилове, резултат от бурната родоска история, в която островът периодически е бил завладяван от различни народи с различна култура, религия и традиции, които като че ли го правят още по- интересен и привлекателен за туристите.
Не можем да се наситим на разходката, но стомасите ни подсказват, че е вече крайно време да помислим и за тях и да направим един истински дълъг гръцки обяд. Към заведението, което избираме, ни привлича дебелата сянка на бенджамините и викачът, който ни кани на чист български език. Не оставаме разочаровани и от храната, а истинската атракция на заведението е папагалът Георгиос, който никак не се притеснява от посетителите.
Тъй като имаме още доста време до потеглянето на кораба, можем след обяда отново спокойно да се разходим по живописните улички, като не пропускаме и крайбрежната улица, която не по- малко от улиците вътре, между крепостните стени, заслужава вниманието на всеки запален фотограф.
Още преди да потеглим отново на път, забелязвам, че вятърът се усилва и в морето са се появили „зайчета“, така наричам малките вълнички с пенливи гребени, които понякога предвещават буря. Започвам леко да се притеснявам, когато след отплаването ни усещам по- сериозното поклащане на кораба, особено на по-горните палуби. Ако съм имала някакви възражения срещу нежеланието на Дилиян да присъстваме на речта на капитана, което е единственото официално мероприятие по време на круиза, съчетано с дрескод в цветовете на Гърция, обстоятелството, че залата се намира на осма палуба, където вълнението се усеща доста по- силно, накланя везните в негова полза. В знак на благодарност Шаманът и този път си свършва работата и не ни връхлита буря, а когато слизаме в каютата си, оценявам като правилно решението си да избера каюта, разположена на една от ниските палуби на кораба.
