ЗЛИ ВРЪХ
Отново съм тук, на това място, където мислех, че никога повече няма да стъпи кракът ми? Защо дойдох? Какво търся? Какви земни сили ме довлякоха тук отново? Като самотна точка в земния кръговрат се опитвам да намеря себе си. Къде? Ви миналото… в бъдещето? Защо точно сега и точно тук? Някаква невидима неземна сила ме доведе тук. Може би за да преоткрия себе си?! Там, където стихията ме накара да се чувствам нищожна и безпомощна, сега ме доведе, за да ми разкрие онова, което не можем да изкажем с думи, не можем да уловим в снимките, онова, което наричаме със земни имена- красота, прелест, величие, но думите са безсилни, за да изразят същността.
СПОМЕНЪТ
Осем години отминаха оттогава, но споменът е все така жив, все едно, че се е случило вчера. Та може ли да се забрави такова изживяване, след което мислиш, че Господ те е посочил с пръст, след което великодушно те е помилвал, както само той може да направи.
Тръгваме рано сутринта от хижа Русалка по слабо маркирана пътека, която трябва да ни изведе до масива Триглав. Ние сме четирима- аз, мъжът ми Дилиян, сестра му- Весито и нашият приятел Иван- най- ентусиазираните, най- щурите. Наричаме себе си „отбора по мазохизъм”. Планът е да се качим до Зли връх и оттам да слезем на хижа Соколна- амбизиозно, но постижимо. Чувстваме се чудесно, времето е слънчево и безоблачно и нищо не подсказва за наближаващ апокалипсис. Тъй като веднъж вече сме обърквали пътеката, сега внимаваме много и я намираме безпогрешно. Вървим нагоре, бавно, без да бързаме. Лято е, денят е дълъг и можем да се наслаждаваме колкото искаме. Мястото е безлюдно. Малко са лудите, които биха тръгнали по този лют баир. Хора не виждаме, но по съседния хребет пъпли стадо крави. Защо слизат надолу в жегата? Горе въздухът е толкова кристално свеж! Изобщо не се замисляме, че животните, водени от своите инстинкти имат по- вярна преценка от нас, хората. Ще се сетим за това малко по- късно. Малко преди да достигнем билото, започват да се появяват облаци. След малко заръмява. Даже не ни се слагат дъждобрани, защото решаваме, че това е изолиран облак и бързо ще превали. Облаците, обаче започват бързо да се струпват на купчина и стават все по- тъмни. Имаме чувството, че един от облаците духа с фуния в лицето на другия и той става все по- голям и черен. През това време вече сме достигнали билото и започваме да се качваме към върхната точка на маршрута. Стръмно е, но не се предаваме. Когато стигаме до най- високата точка на пътеката, която се намира на около 50 метра от самия връх, се разделяме- двамата мъже тръгват към върха, защото не могат да понасят непокорени върхове, а жените оставаме на пътеката, защото не виждаме никакъв смисъл да качваме върхове, които не са задължителни, особено когато видимостта е ограничена. Сядаме на земята да чакаме. Дъждът почти е спрял, но започват да се чуват гръмотевици. Почти уверено решаваме, че те падат на Ботев и продължаваме да чакаме. В един момент небето се раздира точно над нас. Докато се опомня, статичното електричество на следващата светкавица ме разтърсва. Гърмът е толкова силен, че не успяваме да се чуем, но негласно споразумение грабваме раниците и хукваме. Мъжете са бързи и скоро ни настигат. Изпитали са почти същото усещане. Всички заедно препускаме надолу, колкото може по- далеч от върха. Нашият приятел Иван, който всички наричаме Командира, щото му отива, а и подхожда на името му, тича като луд надолу и от време на време ни пита, дали не е прекалено бързо. Нищо подобно, Иване, тичай, отвръщаме и продължаваме. Когато стигаме до Кюйдере, където грее слънце и няма даже следа от дъжд, разбираме, че сме пробягали разстоянието с невероятна скорост. Чувстваме се спасени! Точно в този момент на хоризонта се появява нова опасност- говедарят Бай Благой. Чуваме виковете му, но нямаме сили да извикаме. След проявена от него настоятелност, успяваме да издадем звук, след което той се изпречва пред нас и спокойно заявава, че ако не сме му отговорили и този път, грабвал пушката и щял да гърми, защото според неговите принципи, на неговите викове не отговаряли само лошите хора. Това съвсем ни довършва! В крайна сметка, бай Благой се уверява, че сме свестни люде и охотно ни превежда през дерето, чак до хижата. Горкият, зажаднял за среща с живи хора, не спира да говори през целия път, а ние нямаме сили да обелим думичка и само кимаме и се усмихваме… доколкото ни е възможно. Най- после успяваме да се доберем до Соколна с усещането, че живеем втори живот… или може би вече станаха повече?! Жалко, че не сме котки и не знаем, още колко животи ни остават!
