ПЛАНИНАТА /есе/
Вървя все по- нагоре, нагоре, нагоре! Изкачвам се и сърцето ми тупти радостно, защото усеща ласките на планината. Очите ми се радват на цветовете. Дробовете ми вдишват свежестта на въздуха и ликуват, както и всичко в мен. И докато мислено се гмуркам се в бликащите реки, търкалям се в тревите и летя с птиците, вече съм горе, където орлите вият своите гнезда и небето е толкова синьо, че чак те заболяват очите. Колкото е по- тежко изкачването, толкова по- бързо забравям градската суета, лошотията на хората, тревогите и гнева и се отдавам изцяло на планината. Тя ме обгръща с чистота и любов, кара ме да се чувствам истинска, кара ме да съм добра и силна. Даже когато се разсърди и започне да изпитва волята ми, всъщност ми доказва за пореден път, колко много обичам живота, красотата и нея. Понякога усещам огромна необходимост да тръгна нагоре, там, където единствено намирам себе си и се спасявам от мрака, който се опитва да проникне в живота ми. Пречиствам се и се връщам отново към своя делник, но вече съм по- силна, по-спокойна и уверена, че няма да позволя на злите сили да ме завладеят и да изтръгнат и мъничкото човешка доброта, която ми е останала, след охлузването на душата ми в човешките неволи и злоба.
Благодаря ти, Господи, че ми показа пътя към твоето творение, към неговата красота, чистота и величие!
