ОТНОВО НА СОКОЛНА
Когато отивам на хижа Соколна, винаги се връщам към оня първи поход, след който планината стана мой дом. Бяхме група стари приятели, повечето от които абсолютно начинаещи в туризма. Натоварихме в раниците си едно агне, разфасовано на части, заедно със солидни количаства бира, вино и ракия и едва издрапахме нагоре по стръмния склон към хижата. След като пристигнахме обаче, завихрихме такъв купон, че се помни и разказва вече повече от 10 години. Оттогава насам, в мигът, в който усетя остра липса на емоции и изпадна в мрачно делнично настроение, сякаш някаква невидима сила започва да ме тегли нагоре, към Балкана. Така стана и сега.
Беше ме обхванала една зимна летаргия, от която се опитвах да се измъкна, когато в мозъка ми се завъртя една мисъл- Соколна! Благодарение на един приятел от Сопот, групата този път ще бъде подкрепена със свежи сили- един акордеонист и двама китаристи, с които сме се се засичали преди по хижите, но не сме били в една група.
Тръгваме от Ст.Загора с обичайното едночасово закъснение и когато пристигаме на изходния пункт, нашите приятели от Подбалкана вече са обърнали по някоя чашка вино и пеят с пълни гърла на барата над село Гъбарево. Веднага се включваме и докато чакаме всички да се съберем, на бързичко изкарваме още някоя и друга песен. Времето е невероятно. Въпреки, че е февруари, побързвам да се съблека по тениска, защото слънчевото време ми създава усещане за майска пролет. Толкова е хубаво, че чак не ни се тръгва нагоре, но тъй като знаем, че горе ще ни стане още по- добре, събираме сили да се отлепим от барата и да поемем по баира. Честно да си призная, зимното залежаване и придружаващите го болести и неразположения, си казват думата и малко трудничко кретам нагоре. Забелязвам, че това е всеобщото състояние на групата, която никак не прилича на „върховатата чета”, която бяхме миналото лято. Наред с трите „законни почивки”, на които добрите хора са поставили пейки, правим и доста „незаконни”. Явно не само аз не съм във форма и това звучи, поне малко успокоително. Пролетта идва и това се усеща в пулса на гората. Промяната на цветовете е започнала с жълтите минзухари, които са осеяли планинския склон, очакващ с нетърпение да се облече в новата си зелена одежда. Но още е рано за това. Все още газим в шума, а на по- високите и усойни места са останали преспи от сняг. Макар далеч надхвърлили времето, записано в туристическите каталози, все пак стигаме до хижата. Предният отряд на групата вече е разхвърлил раниците си в околността и е запалил барбекюто. Музикантите побързват да грабнат инструментите и песните започват отново, леят се една след друга, а ентусиазмът на групата расте и постепенно преминава в еуфория, такава, каквато може да се получи само на „горната земя”. Нощта пада и в равнината, която се вижда на длан, градовете и селата започват да изплуват като светещи петна на фона на тъмното поле. Заедно с падането на мрака, се засилва вятърът и се прибираме на топло в хижата. Огънят в печката бързо ни сгрява и без да губим време, продължаваме с песните. В един момент усещам, че сред всеобщата еуфория групите са се размесили, вече всички сме приятели. Едни пеят, други танцуват, трети се прегръщат дружески. Всички за завладени от общата емоция. Колко е часът, вече не знам и няма значение. Но постепенно сънят поваля компанията и един по един се предаваме в неговата власт. Заспивам веднага и когато се събуждам, навън е светло и отново се чуват песни. Музикантите са неуморни! Радвам им се от сърце! Моят глас почти е изчезнал от пеенето предишната вечер. Препоръчват ми да го смажа с вино, но за съжаление шофьорският дълг не допуска това в този момент и се налага да смазвам гласа си с чай. Дали от чая или от заразителния ентусиазъм, успявам да извадя от гърлото си глас и се включвам в пеенето. Едва успяваме да тръгнем от хижата. Пътят на долу ми се струва много лек. Самата аз като че ли съм олекнала. Всички лоши мисли, настроения и влияния са отлетели някъде в небитието и аз съм чисто нова. Припкам надолу с лекота и се приземявам на „долната земя”, без да усетя разстоянието, което буквално съм прелетяла. Наближава момента, в който трябва да се разделим, но на никого не му се тръгва. Песните като че ли извират от главите на нашите сопотски приятели, които наричат себе си Група „Лек живот”, към числото на която с охота се присъединяваме и ние. На поляната се завихрят хора и сякаш това ще продължи вечно… За съжаление всяко хубаво нещо свършва и трябва да потегляме. Пожелаваме си нови срещи. Вечерта, изтегната в леглото в полуунесено състояние дочувам звъна на телефона си и разбирам, че в Сопот купона продължава с пълна сила. Малко им завиждам, но аз лично се чувствам малко уморена. Уморена съм не от ходенето, а от емоциите, които цяла зима някак са тлели в мен, за да изригнат с мощна сила и да ме тласнат напред, към пролетта!
