ИСПАНИЯ И ПОРТУГАЛИЯ
ЧАСТ ПЪРВА
ДВЕ ИМПЕРСКИ СТОЛИЦИ И
ДВЕ ГРАДЧЕТА ПО ПЪТЯ МЕЖДУ ТЯХ
м. май 2018 г.
Една от държавите в Европа, в която все още не е стъпвал кракът ми до днес, е Португалия. От няколко години чувам прекрасните отзиви на приятели, завърнали се оттам и ето че в моята туристическа програма идва ред и на тази дестинация. За този избор има и още една причина. Преди няколко години, когато посетихме Перу, много ми се прииска, след като съм видяла колонията, да видя и колонизатора, защото така е по- лесно да осмислиш какво в културата на дадена държава е чисто местно и кое е в резултат на колониалното влияние. След посещението ни в Бразилия през зимата ми се струва съвсем логично да посетим нейния бивш колонизатор Португалия, а тъй като директните полети до Лисабон се оказват доста скъпи за планираните от мен дати, решавам, че това е прекрасен повод да включа в нашето пътешествие и Мадрид, столицата на Испания, която по време да двете си пътувания до тази държава така и не съм успяла да посетя, а и така ще се получат две двойки колонизирани и колонизатори за тази година: Аржентина- Испания и Бразилия- Португалия. Вече съм оценила високо идеята, след като преодолеем голямото разстояние от България до дадена точка на Европа със самолет, да наемем кола, с която да кръстосваме надлъж и шир. Това дава възможност, без да си ангажиран с група и програма, да посетиш възможно най- много места, да съчетаеш планираните места с тези, на които случайно попадаш по време на пътуването и да получиш максимална представа за мястото, където се намираш. Единственото, което ми липсва при подобни пътувания е екскурзоводното обслужване, което, особено ако е проведено от добър гид, утолява по прекрасен начин моята нестихваща жажда за нови знания. Този път ми се предоставя невероятната възможност да включа в своето самоорганизирано пътуване една туристическа обиколка на Лисабон с един от любимите ми екскурзоводи- Любомир Братоев, в способностите на когото съм имала вече възможност да се убедя по време на пътуването ни във Виетнам и Камбоджа и който точно по това време ще води гупа в Португалия.
Нашата малка самоорганизирана група включва освен мен и Дилиян- моят съпруг и съмишленик, самоотвержен шофьор, ентусиазиран фотограф и шаман, поръчващ хубавото време, необходимо за да осъществим туристическите си планове, майка ми, от която съм наследила любовта към пътешествията и която тази година има юбилей, достоен да бъде отпразнуван на някое прекрасно място по света, и нейна приятелка, която е нов участник в нашите самоорганизирани приключения, но декларира желание и готовност за туристически подвизи. Допълнителен бонус е, че и четиримата играем бридж, което ще направи вечерите ни по време на екскурзията още по- приятни.
МАДРИД
Тръгваме с ранен полет за Мадрид, което след една изключително тежка работна седмица и две поредни вечери с важни и неотменими събития, които се отбелязват на маса, ми струва сериозно усилие, но не е състояние да сломи моя пътешественически дух. В Мадрид имаме само половин ден, защото целият следващ ден ще бъде зает с пътуването ни до Лисабон и за този половин ден трябва да видим максималното, на което сме способни. Мадридското летище е едно от онези, които са ме удивили с мащабите си при предишни пътувания, но този път кацаме на един от по- малките терминали, което звучи успокоително. Макар и малък, той е достатъчно голям, за да се затрудним, докато намерим офиса на фирмата за коли под наем, в която сме направили предварителна резервация по интернет. Там ни чака една леко неприятна изненада, тъй като въпреки пространните проучвания, които е направил моят съпруг, се оказва, че резервацията ни не включва пълна застраховка и трябва да доплатим малко повече от сто евро, за да осигурим спокойствието си. Дали проблемът е във информацията в сайта на фирмата, или в нашия нетвърде добър английски, така и не разбираме, но и в момента нямаме време за вайкане и ядосване, а просто трябва да вземем решение. След кратко замисляне решаваме, че спокойствието във всички случаи си струва цената. За сметка на това ни дават Ауди, вместо Сеат, и дизел, вместо бензин. Колата обаче се оказва със съвсем оскъден багажник, който побира само един голям куфар и вторият трябва да бъде сложен в и без това неголямото купе, а ръчният си багаж трябва да вмъкнем някъде из малките пролуки, които остават в пространството. Добре че Дилиян е специалист по събиране на много багаж на малко място и някак все успяваме да се съберем и да потеглим към центъра на града. Резервирала съм апартамент на пешеходно разстояние от планираните забележителности, тъй като Мадрид е един от градовете, в които определено човек трябва да избягва придвижванията с автомобил. В това съм имала възможност да се убедя още при предишното ни посещение в Испания, по време на което само се докоснахме до истинския мадридски трафик, включвайки се в околовръстните му магистрали. Още при влизането ни в града оценявам високо това решение. Особено ни впечатляват кръговите кръстовища, през които преминаваме, за да стигнем до квартирата си, които определено са най- големите и най- натоварените, които изобщо съм виждала в Европа. Все пак, тъй като е неделя на обяд, поне не попадаме в големи задръствания и пристигаме точно навреме, за да се срещнем с хазяите си, от които да вземем ключа за апартамента и за паркинга, където колата ни ще почива до утре сутринта. Хазяите също са много точни и се засичаме буквално на входа, но веднага се сблъскваме с езиковата бариера, което не е нещо ново за нас в Испания и всъщност е нещо доста очаквано, като се има предвид, че до този момент сме си разменяли писма само на испански, за което аз използвах една доста сложна система от преводи, чрез моя син и неговите испаноговорящи приятели. Както и да е, с помощта на телефона на хазяина с вграден преводач и моите тренирани способности за жестомимични разговори по време на пътуванията ни в чужбина, някак успяваме да се разберем относно настаняването, напускането, паркирането и даже да се осведомим в коя посока трябва да тръгнем и къде са най- близкият супермаркет и хранително заведение. Това е напълно достатъчно на този етап и успяваме да тръгнем съвсем навреме, за да се доберем успешно до Кралския дворец в Мадрид, за който имаме запазени билети за определен час. Първото нещо, което си купувам, когато потегляме към двореца, е карта на града, в която първоначално доста трудно се ориентирам и се налага да използваме услугите на „чичко гугъл“. Слава богу, че преносът на данни в Европа вече е безплатен и спокойно можем да се възползваме от неговите възможности. Пешеходното разстояние до двореца е около половин час, но ние го преодоляваме за почти цял час, тъй като, макар и с безценнната помощ на гугъл, разходката за пръв път в подобен мегаполис не е съвсем лесно начинание. Едва устояваме на изкушението да седнем в някое от многобройните заведения на пътя, от които се разнасят приятни аромати и възбуждат и без това изостреното ни усещане за глад. Моето предложение да хапнем по един сандвич, докато вървим, среща категорично неодобрение от страна на Дилиян и в крайна сметка постигаме съгласие за по един дюнер с бира в заведение на самообслужване. Докато вървим към двореца, търсим подходящото място за хранене и се взирам в картата на Мадрид, не пропускам да отбележа, че това е град с доста впечатляваща архитектура. Човек не може да не забележи имперското разточителство в размерите и декорацията на обществените сгради и стилната умереност на частните, всяка от които има свой собствен облик, но не контрастира с общия дух. За мен лично е изключително удоволствие да вървя из този град с аристократична осанка. По отношение на паметниците обаче не бих казала, че оставам много впечатлена, защото голямата част от тях изобразяват крал на кон и ако не си запознат достатъчно добре с испанската история, ти изглеждат долу- горе по един и същи начин. Достигаме до Плаза Майор, централния площад на града, който много ми заприличва на площадите в Брюксел и Амстердам, представлявайки обширно пространство, оградено с красиви сгради от четирите страни, най- впечатяващата от които е Каза де Панадерия, сградата на гилдията на Пекарите, внушителна по размери и цветно изрисувана.
Самият площад също е с внушителни размери, а в центъра му се намира статуята на Крал Филип ІІІ, през чието управление през 1617 г. е завършен.
Днес това място е една от основните туристически атракции на града, а в миналото е имал различни функции- от място за коронации и тържествени събития до място за борби на бикове и екзекуции на обявените за вещици от Светата Инквизиция.
След като се оглеждаме и си правим задължителните снимки, продължаваме към своята цел и достигаме до Real palase около поволин час преди часа ни за влизане, като преминаваме около впечатляващата Кадедрала Алмудена, посещението на която оставяме за по- късно.
Достигайки двореца, благославям решението си да запазим предварително билети по интернет, защото отпред се е подредила дълга опашка от чакащи, а ние влизаме директно, даже преди часа, отбелязан на билетите ни. Снабдяваме се с аудиогидове, които тук са особено модерни, с таблет и слушалка, благодарение на което можеш едновременно да слушаш и да виждаш на екрана съответната част от експозицията. Преди да влезем в самия дворец, излизаме на двора, където и до днес в определени дни се провежда смяна на караула. За съжаление, нямаме късмета да присъстваме на тази церемония и се задоволяваме да погледнем гледката от високото място, където се намираме, и да се разходим из огромния двор, снимайки внушителната сграда, като едновременно с това слушаме аудиогида, който разказва историята на Кралския дворец.
Кралското семейство не живее тук и даже не е собственик на двореца. Той е собственост на държавата и се използва освен като музей и за извършване на официални държавни церемонии. Първият дворец, съществувал на това място, е построен от арабския владетел на Кордоба, а след превземането на Испания от кастилския крал Алфонсо ІV, се превръща в резиденция на кастилските крале. През 1561, когато крал Филип ІІ премества столицата си в Мадрид, на мястото на старата арабска крепост бива построен дворец, наричан Алказар по стара традиция, останала от арабите. През 1723 година този дворец изгаря до основи при пожар и тогавашният владетел Карл Филип V заповядва построяване на нов дворец на това място. Строителството започва няколко години по- късно и новопостроената сграда започва да се използва от кралското семейство по времето на Карлос ІІІ.
Влизаме в двореца, започвайки от вестибюла и парадното стълбище.
Когато започваме да разглеждаме същинските помещения обаче, разбираме, че снимането е забрането и по тази причина не мога да илюстрирам с фотоси видяното. Влизайки от зала в зала, се замислям , че въпреки че съм видяла може би повечето от големите дворци в Европа, не спирам да се удивлявам от кралските интериори и намирам във всеки някакво особено очарование. Въпреки че като мащаб испанският дворец не би могъл да се сравни с Версай например, по пищност и разточителство не му отстъпва. Особено ме впечатлява китайската зала, която е уникална и няма аналог в другите дворци, които съм посещавала,и разбира се, тронната зала, която и до днес се използва за държавни церемонии. В коронната зала пък е изложена може би най- голямата кралска корона, която аз лично съм виждала. Билетът ни включва освен дворцовите интериори и оръжейната палата, но поради малкото време, което имаме в Мадрид, и липсата на интерес към оръжията от преобладаващо женската ни група, предпочитаме да пропуснем това посещение и да се отправим към катедралата, носеща името на Света Алмудена, покровителката на Мадрид. Погледната отвън, катедралата е особено впечатляваща, а архитектурно се вписва в обща композиция с кралския дворец, непосредствено до който се намира. Интериорът е в готически стил, което не предполага прекалена пищност и орнаментация, но тук интересно е съчетанието на класическия със модернистичния стил, таваните, изрисувани на ивици с различни цветове и форми, както и кръглият купол, боядисан в синьо, с изобразени по него звезди, в които, според мен, определено си личи арабското влияние. Впечатляващ е и олтарът, посветен на Св. Богородица, където са се струпали доста богомолци, желаещи да се докоснат до изображението на Светата майка.
Освен централната зала на катедралата, интерес представлява и криптата, която със своите високи мраморни колони, пищни параклиси и главен олтар е най- внушителното подобно място, което съм виждала.
След като посещаваме обектите, които в предварителната си програма съм отбелязала като задължителни, по- спокойно продължаваме своята разходка по улиците на града, като се движим по една от основните му улици. Преминаваме през площада Пуерта дел Сол, едно от емблематичните места в Мадрид, и сядаме в едно кафе около закрития пазар Сан Мигел.
Обслужването тук не блести с високо качество, което леко ни изнервя, но затова пък кафето е перфектно. Не пропускаме да си купим от известния испански колбас хамон от един от веригата магазини с атрактивното име „Музей на хамона“. След предишното ни посещение в Испания определено съм пристрастена към този колбас и си купувам винаги, когато го видя в някой от нашите магазини, но разбира се, удоволствието е несъизмеримо по- голямо, когато ти нарежат тънки парченца директно от някой от висящите от тавана бутове.
Преминаваме покрай Парламента и покрай галерията Прадо, която, за съжаление, нямаме време да посетим по време на тази екскурзия, защото изисква поне няколко часа, за да можеш да й се насладиш, и покрай внушителната църква Свети Йероним.
Достигаме до последния обект, който съм планирала за днес- Парка Ретиро. Разхождаме се вече съвсем спокойно из парка и се наслаждаваме на зеленината и цветните ухания и посядаме около езерото с лодките срещу паметника на Алфонсо ІV, наблюдавайки как мадридчани прекарват неделния си ден.
Приключваме обиколката си в Мадрид, по време на която смятам, че давайки всичко от себе си, сме успели да видим максималното за толкова кракто време, но определено времето е недостатъчно, за да видиш град като този, така че очевидно е, че ще трябва отново да дойдем тук поне за един разширен уикенд, което съвсем не е проблем с удобния и евтин самолетен транспорт от София. След интензивната разходка не мога да повярвам колко свежа се чувствам и даже не отказвам на предложението за партия бридж, придружена с испанско вино и хамон.
МЕРИДА в ИСПАНИЯ и ЕВОРА в ПОРТУГАЛИЯ
След задължителното сутрешно суетене, което днес е особено дълго, защото групата все още не се е организирала, тръгваме по пътя за Лисабон, дълъг около 630 км, които според прогноза на google.maps трябва да преминем за около 6 часа. Въпреки че местоположението на нашия апартамент е такова, че не се налага да влизаме в самия център на града, докато излезем от Мадрид трафикът е изключително натоварен, което леко изопва нервната ми система, но слава богу, шофьорът запазва спокойствие. След като излизаме на междуградската магистрала, движението става по- спокойно. Първата ни спирка за днес е испанският град Мерида, който се намира почти по средата на пътя, което ни позволява на нас, пътниците, и основно на шофьора да отдъхнем малко. Планирала съм посещение на този град по препоръка на екскурзовода Любо Братоев, с когото успях да се чуя малко преди пътуването, за да се уговорим за обиколката на Лисабон. Сутринта преди пътуването съм успяла да хвърля един поглед в интернет, за да видя какво ще гледаме в Мерида, и съм набелязала няколко обекта, а и в градчето има доста табели, които ти позволяват да се ориетираш. Целият град лежи върху останки от римски град от времето на император Траян, подобно на нашата родна Стара Загора. И тук, както в Стара Загора, където и да копнат археолозите, намират римски останки. Първо се спираме около арената и аквеадукта. От арената не е запазено много, но може да се направи извод за мащаба на съоръжението, а аквеадукта е доста добре запазен.
Според мен пейзажът с околните панелни сгради леко разваля впечатлението, но фотографът има друга гледна точка.
Мерида се намира малко на юг от Мадрид, но вече започват да се виждат палмови дръвчета, а и слънцето е сякаш по- жарко.
Отправяме се към самия център на града, за да видим останалите обекти, и за голямо наше учудване успяваме съвсем спокойно да паркираме. Опитваме се да си платим за паркинга, но в последния момент установяваме, че от 14 до 16 часа се паркира безплатно. В този момент виждаме как продавачките заключват магазините си и схващаме, че сме попаднали тук във времето на сиестата и заради това е толкова спокойно. Отправяме се към Арката на Траян, от която е запазена само вътрешната част.
Тръгваме да се разхождаме по живописните улички на градчето, което ми напомня за красивите градчета на Южна Испания, където бяхме преди две години, и изведнъж ни се приисква да прекъснем лудото препускане по забележителности и да поседнем. Заведението, което се изпречва на пътя ни, се оказва бирария, пълна с мъже, пиещи бира с мезета, но нас ни чака дълъг път и не трябва да дразним шофьора, поради което се задоволяваме с кафе и фреш портокал, който е особено сладък и ароматен. След кратката почивка потегляме отново и достигаме до реката. Мостът от римско време, който се е запазил изключително добре, представлява внушително съоръжение, чиято дължина не мога да определя, но определено е впичатляваща, тъй като реката има два широки ръкава с остров между тях.
Преминаваме покрай останки от арабския дворец, тук наричан Алкасаба.
Докато крачим обратно към паркинга, където сме оставили колата си, минаваме по друг път и се озоваваме на централния площад, който е приятна гледка за очите.
Качваме се на автомобила си и забелязваме, че движението вече е по- натоварено, макар че сиестата не е свършила. Достигайки до следващия обект- римския амфитеатър, установяваме, че той представлява музей на обширна площ, за посещението на който се заплаща такса. За съжаление, времето, което сме си отделили за този град, е твърде малко и въпреки че на снимките пред музея се вижда, че има какво да се види, решаваме, че няма на имаме достатъчно време да го разгледаме пълноценно и е по- разумно да продължим нататък, за да можем да видим и другото градче, което се намира по пътя ни, и сме планирали за посещение. Във всеки случай установявам,че за да види всичко в Мерида, човек трябва да си отдели ако не цял ден, то минимум 5-6 часа време.
Още преди границата с Португалия започваме да забелязваме корковите дървета от двете страни на пътя. Областта Естрамадура, през която преминаваме, е известна с производството на корк, а обработените дървета се познават веднага по белезникавите стволове, чиято кора е обелена. Интересно е, че с обелването на кората дървото не умира, но му трябват години, за да я възстанови отново. Производството на корк е един от основните поминъци в Португалия, а в разнообразието от изделия, които се произвеждат от него, ще имаме възможност да се убедим още на следващия ден.
Пристигаме в Евора към 18 часа средноевропейско време, но Португалия е в следващия часови пояс, така че печелим цял час, който да ни позволи по- спокойно да разгледаме града, който наричат музей на открито на архитектурата на Португалия. Влизаме през една от портите в крепостната стена и се озоваваме на уличка с едноетажни къщи, разположени на калкан една до друга така, че е трудно да различиш къде свършва едната и започва другата.
Редуват се прозорец, врата, прозорец, врата, като от вратите се излиза направо на тесните тротоари от двете страни на тясната уличка. След известно време къщите стават двуетажни, появяват се магазини и по всичко личи, че наближаваме центъра. Достигайки централния площад, правим няколко снимки и влизаме в църквата, която не ме впечатлява с нищо, но все пак е първата португалска църква, която се изпречва на пътя ни.
Сядаме в едно от най- централните заведения на площада и разглеждайки менюто ,установяваме, че цените са сравнително прилични за български джоб. Този път не успявам да се удържа и изпивам една студена бира с пържени картофи, макар и с риск да подразня шофьора. Това, което забелязваме, е, че както цените не са прекомерно по- високи от нашите, така и обслужването никак не се различава от това по нашите заведения. Първоначално доброто впечатление, което ни прави сервитьорката с идването си веднага, щом сме седнали, се разваля от забравените поръчки и щурането напред- назад, а сладоледите пристигат едва след като сервитьорката ни донася сметката и й обръщаме внимание на написаното там.
Продължаваме своята разходка, като оглеждаме сградите в преобладаващо бял цвят и красивите църкви, които определено се отличават с разнообразие и пищност.
В архитектурата на някои от тях, както и на някои от жилищните сгради, ясно се долавят остатъци от арабското влияние.Куполите на една от църквите много ми напомнят за крем във фунийка, който продаваха в детството ми по циркове и стадиони.
Не липсват и фасади със сини фаянсови плочки.
Докато се разхождаме по улиците, съзираме кулите на замъка, който някак ми е убягнал при предварителните проучвания, но изглежда голям и красив. Това са едни от моментите, в които съжалявам, че нямаме екскурзовод, но пък както неведнъж съм казвала, тръпката сам да откриваш интересните места, също си има своето очарование. Само след малко обаче тръпката се превръща в леко изтръпване, защото излизаме от крепостната стена съвсем не на същото място и нямаме никаква представа колко трябва да обикаляме, за да стигнем до паркинга, на който се намира колата ни.
Вървенето по прашното шосе около стената, в неизвестност колко ни предстои, под лъчите на слънцето, което все още е доста жарко, и притеснението, че може да изпуснем часа си за настаняване, не са от най- приятните усещания, но какво да се прави, колкото и човек да прави предварителни проучвания и да се доверява на възможностите на google, винаги съществува известен риск при самоорганизираните екскурзии да се забиеш някъде, където изобщо не искаш да бъдеш. В крайна сметка, след около 15 минути обикаляне достигаме до вярното място, откъдето влязохме в града, и се качваме в колата, за да изминем останалото разстояние до Лисабон. Точно преди да влезем в града, на пътя има автомат за събиране на пътни такси, след който следва моста Вашку да Гама, дълъг цели 12 км и представляващ изключитено сложно съоръжение. Смело се подреждаме на един от изходите и едва когато става твърде късно, за да се върнем назад, забелязваме, че това е изход, който може да се ползва само от коли с електронни устройства, каквото ние не притежаваме. Намираме се на огромна магистрала, където връщането или каквито и да било маневри са абсолютно невъзможни, така че, колкото и да мига и да свирка контролното устройство, нямаме никакъв друг избор. Слава богу, от другата страна на моста няма бариера и успяваме да влезем в града успешно и въпреки притеснението успяваме да пристигнем на мястото, където ще нощуваме, с половин час по- рано и да се срещнем успешно с човека, който ще ни предаде ключовете. Един ден след като е влязла в сила Конвенцията за защита на личните данни в цяла Европа, от която в България буквално сме полудели, момчето, което ни настанява, спокойно ни снима личните карти с телефона си, като все пак „от кумова срама“ слага пръст върху снимките, на което аз едва се сдържам да не се изсмея. Улиците са пусти, а магазините затворени и едва успяваме да се снабдим с нещо за ядене, което се дължи на факта, който по- късно ще научим, а именно че в този ден португалците празнуват Свети Дух, денят след Петдесятница, който тук се отбелязва като официален празник.
ЛИСАБОН
Както вече стана дума, за този ден по програма имаме полудневна обиколка на Лисабон с екскурзовода Любомир Братоев, която очаквам с нетърпение. Не съм планирала предварително посещение на обекти и не съм се подготвяла толкова старателно за посещението на града, както друг път, защото разчитам, че по време на обиколката ще си изберем обекти за посещение. Това, което съм си отбелязала все пак като важно, когато четох пътеписи за Португалия, е, че не трябва да пропускаме да се покатерим на някоя от панорамните площадки, за да видим града отвисоко, както е да се повозим на култовия трамвай № 28.
Един час преди уговореното време хващаме метрото от мястото, където сме настанени, за да стигнем навреме на мястото на срещата с екскурзовода и останалите членове на групата му, въпреки че според google maps са ни достатъчни около 20 мин. за придвижване. Пристигаме навреме и се качваме на автобуса, за да започнем обиколката на града. Лисабон е град с около 600 хил. жители, но заедно с предградията и съседните градчета, цялата агломерация наброява към 2,5 млн, което обуславя доста натовареното движение из лисабонските улици през делничните дни, къкъвто е днешният. Исторически коренното население на тези места се нарича келтибери, но всъщност градът е основан от финикийците през V век преди Христа в непосредствена близост до Атлантическия океан, по поречието на голямата река Tejo, малко преди тя да се влее в океана. Това е най- дългата река на Иберийския полуостров, която извира близо до Мадрид, дълга е 1007 км и на испански се произнася Тахо, а на португалски Тежо. В миналото реката се е наричала Лисе, а първоначалното име на града по времето на финикийците е Алис Кубо, което означава вълшебен леген, заради специфичния сос от риба, който се е приготвял в легени. През ІІ век преди Христа градът е завлядян от римляните, впоследствие от вестготите, а в началото на VІІІ век от маврите, които завземат почти целия Иберийски полуостров и оставят трайни отпечатъци в културата и архитектурата както на Испания, така и на Португалия. Настоящото име на града произхожда от старото име на реката Лисе. На португалски наименованието на столицата е Лисбоа и е в женски род и затова на статуите португалската столица се изобразява като жена. Докато Любо увлекателно ни разказва историята на града, стигаме до първата спирка от нашия маршрут, откъдето се вижда цялата му историческа част.
На левия хълм, далеч пред нас, се намира бившата мавританска крепост, по- късно превърната в крепост на португалските крале под името Свети Георги, представляваща днес една от основните забележителности на града. Кварталът наоколо се нарича Алфама и е най- старият от трите основни квартала в историческия център. По средата се намира централният квартал Байша, а вдясно, на друг хълм, е разположен кварталът Байро Алто. В дъното на пейзажа е река Тежо. След като придобиваме основна представа за разположението на града и неговите забележителности и, разбира се, не пропускаме да си купим по някой сувенир от корк, се качваме отново на автобуса. Преминаваме покрай паметника, който видяхме от панорамната площадка точно пред нас. Това е паметник на Маркиз Помбал или както се произнася на португалски- Маркиш Помбал, човекът, имащ основна заслуга за възстановяването на града след земетресението през 1753 г., бидейки „дясна ръка“ на тогавашния владетел Жозе І. По идея на Помбал улиците били напрвени перпендикулярни една на друга и доста широки за тогавашните представи, което предизвикало учудването на краля, който, виждайки ги, възкликнал: „Кому са нужни толкова широки улици“. Вековете след това показали далновидността на маркиза, а днес, вървейки малко по-късно по проектираните от него улици, ние се запитваме, това ли са били представите за широки улици през 18-ти век. Но да вървим по хронологията на нашата екскурзоводна обиколка.
Отправяме се към квартала Белем, като пътьом преминаваме покрай аквeдукта, построен от Жуао V, с цел доставяне на вода от близката планина Синтра до Лисабон. В момента, разбира се, аквeдуктът не функционира, но водата на града все още идва от планината и поради тази причина е добра за пиене. Преминаваме и под моста „25-ти юли“, построен по времето на диктатора Саласар и първоначално носил неговото име, представляващ точно копие на този в Сан Франциско, и достигаме брега на река Тежо при кулата на Белем. На висок хълм срещу нас, макар и отдалече, се вижда статуята на Исус Христос, висока 109 метра и представляваща точно копие на тази в Рио, която имахме щастието да видим само преди няколко месеца. Интересна подробност е, че освен тази статуя, построена по времето на португалския диктатор Саласар, била построена и още една, в колонията на португалия Ангола, и двете статуи, заедно с тази в Рио, образуват равностранен триъгълник, символ на Светата Троица.
Автобусът спира пред Кулата на Белем, построена от 1515- 1521 година по времето на Мануел І, по време на най- големия разцвет на Португалската империя като отбранително съоръжение, което да защитава доста замогналата се по това време столица от набезите на евентуални нашественици.
По времето, когато е построена, кулата се е намирала на остров, който впоследствие, поради наносната дейност на реката се превръща в част от сушата. В непосредствена близост има малък паметник, изобразяващ хидропланът, с който двама португалци през 1922г. правят първия полет над Атлантическия океан и успяват да кацнат в Рио де Жанейро.
Екскурзоводът ни дава свободно достатъчно свободно време преди следващия обект, за да направим снимки и да се насладим на пейзажа към реката и отсрещните хълмове, на един от които е кацнала статуята на Христос, след което се отправяме към следващия обект, намиращ се наблизо, а именно Паметника на откривателите, посветен на Великите географски открития. Когато слизаме от автобуса, преди да достигнем до паметника, стъпваме върху т.нар „Роза на ветровете“, представляваща карта на света, очертана с полускъпоценни камъни от Южна Африка. Има поверие, че където стъпиш на картата, там и ще стъпи кракът ти някой ден. За моя голяма изненада първото място, на което неволно се озовавам, е Гренландия, която изобщо не влиза в скорошните ми планове, но кой знае, човек не може да предвиди какво ще му предостави съдбата. Бързо скачам върху съседната Исландия, пътуването си до която планираме от няколко години и така и не сме успели да осъществим, а след това хубаво се разхождам надлъж и шир по картата. Приближаваме се до самия паметник, който изобразява кораб със скулптурни фигури от двете му страни. От лявата му страна, гледайки от сушата към реката, са скулптури, изобразяващи самите откриватели на нови земи, благодарение на които Португалия се превръща в световна империя.
Най- отпред на носа е изобразен крал Хенрих Мореплавателя, по време на чието управление се поставя началото на Великите географски открития. Самият Хенрих е плавал по море само веднъж, при стъпването на африканския бряг през 1415 г., когато бива завлядяна Сеута, но заради тази си заслуга и последващата си дейност по протекция на мореплаването остава в историята под името „мореплавателя“. Плътно до него е изобразен брат му Алфонс V, който, бидейки магистър на Ордена на Исус Христос, наследник на богатия Тамплиерски орден, осигурява по- нататъшното финансиране на експедициите по море. Тук са и скулптурните фигури на Вашку да Гама, открил морския път за Индия през 1498 г., както и на Алфонсо Абокерке, който пък от своя страна, бидейки вицегубернатор на Индия, успял да канализира търговията и да отстрани конкуренцията, използвайки дипломация, но и груба физическа сила, граничеща с жестокост. Не е пропуснат и Педро Авареш Кабрал, който през януари 1500-та година открива Южна Америка, стъпвайки на брега на Бразилия на мястото, което впоследствие ще бъде наречено Рио де Жанейро /Януарска река/. На паметника е изобразен и Фернандо Магелан, мореплавателят, чиято експедиция осъществява първото околосветско пътешествие, който, макар и на испанска служба, е португалец по произход. От другата страна на паметника са изобразени дейци на изкуството и културата на Португалия, повечето от които са твърде слабо познати в България и поради това имената им не ми говорят почти нищо.
Продължаваме разходката си към манастира, известен под името Сан Жеронимо, построен през 1504- 1577 по времето на Мануел І Щастливия. Всъщност комплексът се нарича Света Богородица, но е известен като Сан Жеронимо, защото тук са били настанени монасите от ордена на Св. Йероним, /на португалски Сан Жеронимо/, в чиято обител Вашку да Гама преспива в нощта, преди да тръгне на пътешествието, по време на което открива морския път към Индия. Манастирът е построен в стил мануелино, по името на краля, при когото става популярен, който всъщност представлява готически стил, премесен с арабски мотиви, подобно на мухедарския стил в Испания. Лично според мен, арабският привкус придава особено очарование на строгата готика.
Доста сгради в подобен стил са построени в Лисабон, както и в цяла Португалия, а впоследствие, през ХІХ век, има връщане към неговите традиции, като новият стил се нарича неомануелино. Тъй като Св. Йероним, първият, който е превел Библията на латински, осъществява своето дело във Витлеем, целият квартал носи името Белем, което е португалският еквивалент на Витлеем. Пред манастира се е образувала дълга опашка за посещение на обекта, който в момента функционира като музей, но ние нямаме предвидено в програмата си посещение на този обект, а и Любо ни уверява, че манастирът в Томар, който сме планирали за посещение в някой от следващите дни, е много по- интересен. Успяваме обаче да влезем в църквата на манастира, която е със свободен вход и пред нея няма опашка от чакащи. Интериорът, както и фасадата отвън, също е смес от готика с мануелино, правещи го особено красив.
Вдясно, веднага след входа, е съркофагът на патриарха на португалската литература Луиш Камоинш, а вляво е този, на Вашку да Гама, чиито тленни останки след цели 400 години са пренесени от Китай, където е починал, обратно в Португалия и положени тук
Останалите саркофази са на представителите на династията Авис от Мануел І Щастливия, най- великия португалски крал, до Себастиян, чийто саркофаг всъщност е празен, защото е загинал някъде в Африка по време на поход и тялото му така и не било идентифицирано. Има поверие, че Себастиян спи някъде там, в Африка, и когато някой ден се върне, Португалия ще възкръсне и ще върне своята сила от най- славните си времена. Малко преди да се излезе от църквата, на колоната се забелязва малка ръчичка, издялана върху една колона, която наричат „ръката на Бога“, свъзана с легендата, че когато църквата се изграждала, който я видел, казвал, че е толкова красива, че не може да я е построила човешка ръка.
След като излизаме от църквата, не пропускаме да опитаме местния сладкарски специалитет Пастиша де Белем, което, като се произнесе достатъчно бързо и се провлачи последното „е“, показва и резултата от прекомерната злоупотреба с този сладкиш, представляващ хрупкава тестена коричка отдолу и пълнеж от сметана и тиква. Той обаче е толкова вкусен, че не можем да се въздържим да не изядем поне по три и то още докато са топли, нищо че ще „деБелеем“. Очевидно и много други хора не се интересуват от резултата, защото пред сладкарницата, където се пече и продава сладкишът, се е образувала доста дълга опашка.
След като утоляваме жаждата на духа и очите си в красивата църква и на стомасите и вкусовите си рецептори в сладкарницата, продължаваме по- нататък по програмата и с автобуса достигаме до Пласа до комерсио, в превод „Площад на търговията“. Докато пътуваме, пред нас върви прочутият трамвай 28, станал известен в целия свят от филма „Лисабонска история“ на режисьора Вим Вандерс. Не сме гледали филма, но мислим да запълним пропуска впоследствие, а докато сме тук да не пропускаме да се повозим на трамвая. От екскурзовода разбираме, че този трамвай е част от градския транспорт и картата за целия градски транспорт важи и за него. Преминаваме покрай Площада на търговията, където се намират триумфалната арка Руа Аугуща и паметникът на Жозе І. Тук се намира и Музеят на бирата и култовото заведение към него. За съжаление, тъй като преминаваме с автобус, не успяваме да направим снимки, а както ще стане ясно по- нататък, така и не успяваме да се върнем пешеходно на този площад. От площада тръгва главната улица Руа Аугуща, която е пешеходна, поради което автобусът ни не може да мине по нея, а минава по друга улица, към площад Росио, което на старопортугалски означава „голям“, и в средата на който е статуята на крал Педро ІV, който обявява независимостта на Бразилия, поради което е именован Бразилски. Преминаваме покрай гарата Синтра и ресторант Авенида Палас, построен в стил неомануелин, и достигаме до Площада на реставраторите, посветен на династията Браганса, благодарение на която Португалия придобива независимостта си от Испания през 1640 г.
След приключване на туристическата обиколка и преди да поемем на самостоятелно проучване из града, решаваме да изпием по едно кафе на площад Росио, където освен паметника на Педро ІV се намира и внушителната сграда на операта.
Вече сме оценили по достойнство кафето, което се сервира в португалските заведения- силно, късо и ароматно, и този път отново не оставаме разочаровани. Опитваме се да се доберем до някоя от спирките на трамвая, но на тази, на която заставаме, се оказва че трамвай 28 само преминава и не спира, поради което оставяме тази атракция за по- късен час, а се отправяме към кулата Санта Жуста, намираща се в квартал Байша, където срещу карта на градския транспорт можем да се качим и да видим града отвисоко. Както всяка туристическа атракция и тази е доста посещавана и се налага да чакаме около 45 минути, за да успеем да се доберем до асансьора, който ни отвежда на горното ниво, откъдето по метален мост може да се достигне до квартал Байро Алто, известен със своите заведения, където се изпълнява фадо, типичната национална португалска музика. За съжаление, ние сме само един ден в Лисабон и нямаме време да се отдадем на забавления. Срещу малка допълнителна такса се изкачваме до най- високото ниво на кулата, представляващо открита тераса, от която се открива прекрасна панорама към града. Оттук се вижда крепостта Св. Георги, кацнала на върха на съседния хълм, Катедралата на Лисабон и Площада на търговията, разположен на самия бряг на река Тежо. Жилищните сгради са разположени по хълмовете, боядисани в бяло, жълто, розово и синьо в съвсем светли и пастелни нюанси, които хармонират едни с други и придават на града много свеж и лъчезарен облик.
Този град,който няма нищо общо с пищната строгост на Мадрид, аз намирам за красив, а Дилиян за скучен. Всъщност, по един ден в двата града са крайно недостатъчни, за да успееш да усетиш атмосферата, без да препускаш по забележителности и както от първия ден на тази екскурзия, и днес имам усещането, че тя трябваше да е поне двойно по- дълга. Може би някой ден ще попълним този пропуск, но имаме още толкова места, които искаме да видим, че това изобщо не е сигурно.
Слизаме от кулата, разхождаме се по улиците на Байша и с асансьор, който е със свободен достъп, се изкачваме към квартал Афама, а след това по стръмните му и тесни живописни улички достигаме до крепостта Св. Георги. Входът за крепостта е 8 евро, цена, която според мен си струва да бъде платена от една страна заради факта, че това е една изключително добре запазена крепост, а от друга, защото от нея се открива прекрасна гледка към Лисабон от друг ракурс. Това е третото високо място за деня, на което се изкачваме и ако не друго, поне не можем да се оплачем, че не сме видели града от високо.
Разхождаме се по крепостните стени, което на места е свързано с изкачване и слизане по стръмни каменни стъпала, и се наслаждаваме на пейзажа, който се открива от всички страни
Тъй като мероприятието се оказва доста уморително, започваме с нетърпение да чакаме мига, когато ще седнем в трамвая и ще се разходим с превозно средство из тесните улички.
Когато слизаме от крепостта, започваме целенасочено да търсим спирка на култовия трамвай и най- после я намираме, но какво е разочарованието ни, когато разбираме, че трамваят е претъпкан и трябва да стоим прави, клатушкайки се на всеки завой, и едва не падайки, когато той тръгва нагоре по някой стръмен сокак.
Тъй като този трамвай е част от градския транспорт и в него, освен многото желаещи туристи, се возят и гражданите на Лисабон, возенето на него в пиковете часове на деня очевидно не е особено препоръчително. Странното е, че по същите тесни и стръмни улички, по които са прокарани релсите и където разминаване или изпреварване е абсолютно невъзможно, се движат и автомобили, дори тези, на спешна помощ, което ме кара да се запитам, колко ли „спешна“ е спешната помощ тук. На всичкото отгоре, трамваят не се различава съществено от онези, които се експлоатираха само до преди 10-15 години в София, освен може би дървените прозорци, които ги правят по- атрактивни. Така нашето романтично пътешествие с трамвай се оказва истинска мъка, а може би понеже докато живеех в нашата столица доста съм се повозила в претъпкани трамваи, просто не съвпада с моята представа за романтика. На всичкото отгоре трамваят се поврежда и ни оставя някъде далеч от историческия център, където нямаме никаква работа, и още по- далеч от спирките на метрото, с което трябва да се приберем до квартирата си.
Е, поне виждаме още една красива църква на име Естрела, пред която ни стоварва трамваят, и един красив зелен парк в непосредствена близост до нея, в който сядаме за кратка почивка след изморителното трамвайно приключение, но вече нямаме нито сили, нито настроение да се върнем в историческия център, за да завършим разходката си, поради което, с помощта на google maps,намираме най- прекия път, по който с обществен транспорт да се приберем до апартамента, в който сме настанени. Така, малко разочароващо, приключва нашата обиколка на Лисабон и така и не успяваме да достигнем до най- красивия площад- Площада на търговията, както и вероятно до много други красиви места, но обикновено е така, когато човек иска за малко време да види много. Няма да можем да продължим разходката си из втората имперска столица за тази екскурзия и на следващия ден, защото имаме друга туристическа програма, която в никакъв случай не искам да променям, защото ще посетим Синтра, наречена Райската градина на Португалия, след което ще се отправим на север. Слава богу, бутилката прекрасно португалско вино с партия бридж бързо оправят настроението ми и вече съм готова за ранното ставане и предстоящите преживявания, които ни очакват утре и през следващите дни от нашето пътешествие.
Автор на снимките: Дилиян Иванов
линк към втора част: http://patepisi-marta.com/index.php/evropa/ispaniya/ispaniya-i-portugaliya-chast-vtora
