МАГИЯТА НА СКАНДИНАВИЯ
ЧАСТ ТРЕТА
НОРВЕГИЯ- ІІ
ФЛОМ
Планът за следващия ден е да отидем до Флом, където имаме запазени билети за круиз, който първоначално бях резервирала за 12 часа, но от компанията предишния ден ни се обадиха, че по технически причини трябва да променим резервацията си за 11 или 13 часа. Всъщност вторият час и нас много ни устройва, защото не се налага да ставаме в ранните зори, което предвид късното лягане предната вечер, би било особено трудно. От Лоен до Флом имаме около 3,30 часа път, като не се брои времето, в което ще трябва да изчакаме да се качим на ферибота, който се налага да ползваме по пътя. Тръгваме достатъчно навреме, за да сме спокойни, но не успяваме да се сдържим да не спираме за снимки.
Заради многобройните спирки за снимки времето напредва и лего започвам да се притеснявам. Пристигаме на брега, където трябва да се качим на ферибота тъкмо, когато е тръгнал предният, и се налага да изчакаме 20 минути до следващия, което съвсем скъсява времето ни. Всъщност плаването с ферибота, което трае около 15 минути, спестява около два часа път с кола, тъй че не сме имали никакви колебания, че ще се възползваме от него, но и цената от 10 евро за превозване на кола, без да се плаща допълнително за пътниците, приятно ни изненадва. Качваме се на палубата, за да направим някоя снимка на околния пейзаж, след което бързо слизаме и се качваме на колата, за да потеглим в първата минута, в която се отвори люка, защото времето наистина вече много ни притиска.
Следва преминаване през тунела Лердал, дълъг 24,5 км., което със сигурност го прави един от най- дългите в Европа и със сигурност най- дългия, през който ние сме преминавали. За разнообразие и отмора на шофьорите, на две места в тунела са направени разширения, осветени в цветовете на северното сияние, но за съжаление, нямаме никакво време да спираме.
Пристигаме във Флом около 20 минути преди тръгването на кораба, с който ще плаваме по Зьогнефиорд, който със своята дължина от 204 км е най- дългият фиорд в Норвегия и втори по дължина в света, но и един от най- красивите и вероятно най- известните защото тук идват почти всички туристи, посещаващи страната. Започваме да търсим мястото, откъдето ще отплаваме, при което губим още няколко ценни минути, а накрая се оказва и че няма места на паргинга. Грабвам билетите и хуквам към пристана, където корабът вече пристига, а на брега се е образувала дълга опашка от чакащи да се качат на борда. Предупреждавам момичето, което проверява билетите, че останалите притежатели на билети се опитват да паркират и тя, без каквито и да било признаци на нервност или укор, кима в знак на разбиране и ми се усмихва, което ме успокоява, че няма да ни оставят на брега, даже и да позакъснеем с някоя секунда. Напрегнато гледам по посоката, откъдето ще трябва да дойдат мъжете, и в един момент ги съзирам, доволно крачещи към кея, паркирали успешно на току- що освободено от друг автомобил място, буквално секунди, преди да започне качването на кораба. Въпреки че сме почти последни на опашката, успяваме някак да се ориентираме и да си намерим места на най- горната палуба. След малко започваме бавно да се отлепяме до брега и плаването ни започва най- напред по Аурландфиорд. Преминаваме покрай Аурланд, населеното място, където по- късно ще се настаним за нощувка, и аз се опитвам да позная къщата, която съм резервирала, според изгледа, който има на снимките в Booking.com. Преминаваме покрай още няколко населени места, вероятно селца с малки стари църкви и хубави къщи.
От другата страна са се възправили отвесни скали с водопади, но на този етап не съм толкова възхитена, колкото бях на Гейрангер. В един момент гидът на кораба обявява, че мястото, където се намираме, се нарича Байдален, където се пресичат два фиорда, и навлизаме в Нерьойфиорд, тесен и живописен участък от Зьогнефиорд. Тук красотата наистина е невероятна. По стръмните склонове от двете страни се спускат потоци и водопади и толкова сме се разглезили, че тези, които са с височината на Райското пръскало, вече ни се струват незначителни.
Първоначалното ми леко разочарование отстъпва на нови изблици на възхищение от прелестта на норвежката природа. Слънцето в този ден е особено ярко и седнала на припека на палубата, усещам, че очите ми се затварят. Очевидно натрупаната умора вече си казва думата, но с усилие ги държа отворени, за да не пропусна нито секунда от преживяването и нито една картина от сменящите се една след друга пред очите ми.
Забелязвам и у спътниците си признаци на умора. Наско е седнал и като че ли не щрака така ентусиазирано с фотоарапата си, както обикновено, а Георги и Дилян обикалят палубата, за да не позволят на умората да надделее. Плаването продължава около 2,30 часа до Гудванген, където слизаме от кораба и се качваме на автобус, който да ни върне във Флом. Пътуването с автобуса е кратко, може би около 15- 20 минути, но за това кратко време успявам да дремна и като че ли малко се поосвежавам.
Пазаруваме от местния супермаркет, за да сме готови за вечерята, и се отправяме към мястото за настаняване. Както и може да се очаква, къщата е различна от тази, която съм предположила, гледайки от кораба, и не е разположена по самия фиорд, но пък наоколо тече буйна река и е много зелено. Набързо се настаняваме и се връщаме обратно във Флом. Другата атракция тук е планинската железница от Флом до Мирдал- селище, високо в планината, за която някъде бях чела, че е най- стръмната в Европа, без да мога да се закълна в този факт, но със сигурност местата, през които преминава, са изключително живописни. Докато преди пътуването проучвах района на карта, видях, че покрай релсите се вие път и смятайки, че е възможно да се качим нагоре с кола, не съм запазила билети за влака. Истината обаче се оказва различна. Пътят, виещ се около релсите на влака, се оказва затворен за автомобили и единственият начин да се качиш до Мирдал, е да ползваш железницата, освен ако нямаш време и сили да проходиш разстоянието пеша или с велосипед. За наша радост се оказва, че има още един влак за деня и билетите за него не са изчерпани. Това малко ме изненадва, тъй като бях прочела, че билетите трябва да се запазят доста по- рано, но вероятно за 18,40 няма много желаещи, защото по това време групите с екскурзианти вече са приключили с туристическата си програма. Бързо пренебрегваме умората, която вече всички усещаме, защото не искаме да пропуснем възможността да видим поредните новрежки красоти. Докато си купуваме билети, момчето на гишето ни се усмихва и на чист български ни казва цената. Да чуем българска реч вече даже не ни учудва, а цената, както и предварително сме се информирали, не е никак ниска за нашите представи за пътуване с влак, но ние всички сме с твърдото убеждение, че човек не бива да пести пари за забележителности, особено когато е на такова невероятно място. И така ,с помощта на късмета, който, слава богу, до тук неотлъчно е с нас в тази екскурзия, хващаме последния влак и поемаме нагоре. Точката, от която тръгва железницата, е на 2 метра надморска височина, а крайната спирка на 866. Железният път е дълъг 20 км и се изминава за около един час, като максималният наклон е 55%, което си е един достоен наклон, равностоен на този на червена ски писта. По препоръката на продавача на билети сядаме отдясно, но се оказва, че повечето прозорци във влака са неотваряеми, а седалките до отваряемите вече са заети. Виждам как лицата на тримата фотографи посърват, тъй като снимането през прозорци е недостойно за тяхната класа. Изчакването на закъсняващия отсрещен влак на единственото възможно за това място по пътя леко ни изнервя, но поне се успокояваме, че и в такива подредени държави железниците закъсняват. Лекото ни раздразнение продължава твърде кратко, тъй като природата на Норвегия веднага се реваншира за малките човешки грешки.
Красивите гледки с многобройни водопади следват една след друга от двете страни на железния път, но човек не трябва нито за миг да се разсейва, защото след всяка красива планинска гледка следва тунел. Тунелите са общо 20 и почти всички са изкопани ръчно, като строителството на трасето на железницата е започнало през 1920 година и е продължило цели 20 години. Идеята на проекта е била първоначално да се пренасят товари от гарата в Мирдал, докъдето стига влак от Берген, до пристанището във Флом. През 1941 г. започва използването й и за пътници, като днес се използва преди всичко за туристически цели. Преди да излезем от поредния тунел, по уредбата съобщават, че следва спирка, където можем да слезем на панорамна площадка с изглед към водопада Кьосфосен. Веднага, щом излизаме на светло, пред очите ни изниква величествена гледка. Буйните води на водопада падат с грохот и изпълват всичко наоколо с пръски, а като допълнителна екстра над водопада се е образувала цветна дъга. Не успявам да сподавя възклицанието си, но чувам, че по подобен начин реагират и останалите пътници.
Имаме 10 минути, в които да направим снимки и да се насладим на природното чудо. Въпреки че влакът в този час не е пълен, едва си проправяме път до парапета срещу водопада и имам чувство, че всички са изпаднали в масов транс от гледката, даже забравяйки да щадят обективите на фотоапаратите си от пръските на водата. Разбира се, и ние не правим изключение от масовата еуфория и едва се откъсваме от мястото, когато началник-влакът надува свирката си. Пътуването продължава и след като преминаваме покрай място, където се вижда път за велосипеди, изкачващ се на серпантина по склона, се достига до най- стръмното място от терена, намиращо се в тунел, в който влакът влиза на долното ниво и правейки завой на 180 градуса, достига второто ниво.
На места тунелът е полуоткрит и двете му нива могат да се видят ясно, когато влакът преминава по срещуположния хълм. Не след дълго достигаме последната спирка и понеже не сме успели да наваксаме закъснението, почти веднага трябва да потеглим обратно, поради което предпочитаме да не рискуваме да слизаме от влака. За наша радост повечето пътници слизат, очевидно за да направят връзка с влака за Берген, и оставаме почти сами във вагона, което дава възможност на фотографите да снимат на воля на отворените прозорци, местата до които остават празни.
За мен лично, най- важно е онова, което виждат очите и онова, което съзнанието ми успява да запечата, но така или иначе, всички вече се чувстваме удовлетворени. Когато достигаме водопада Кьосфосен, дъгата е изчезнала, но пък от друга страна, тъй като пътниците вече са малобройни, имаме възможност да снимаме водопада по- спокойно.
Спирайки на гарата във Флом, всички сме изключително доволни и единодушно считаме, че сумата от 100 лева на човек за двупосочния билет определено си е струвало да бъде похарчена.
Часът вече е 9, а поради ремонт по пътя, който местните очевидно правят, когато основният туристопоток е приключил, вечерята ни още се отлага, но вече сме свикнали с това дребно неудобство. Отчитам и факта, че съм длъжница на приятелите си във Facebook и до момента не съм имала време да пусна нито една снимка, но оставям това за след екскурзията, защото в момента е по- важно да не изпуснем нито миг от насладата, която ни предоставя тази невероятна страна.
БЕРГЕН
Предстои последният ни ден в Норвегия, в който ще посетим Берген, градът, който наричат „врата към фиордите“. Тъй като нямаме предварително закупени билети за никакви забележителности за този ден, си позволяваме да поспим малко повече и спокойно потегляме по пътя, който според табелите е около 170 км., а според JPS-сите ни ще ни отнеме около 2,30 часа, ако не спираме. Това обаче се оказва невъзможно, защото човек трудно може да устои на гледките, които вижда по пътя, и да не се спре за по някоя снимка.
В крайна сметка, за около 3,30 часа успяваме да стигнем до Берген и да паркираме колата на един покрит паркинг. Виждайки тарифата за паркиране от около 4-5 евро на час, не оставаме доволни, но вече сме свикнали да възприемаме високия норвежки стандарт като нещо, което не бива да ни разваля настроението. Поемаме в посоката, която ни показва един местен жител, и скоро стигаме до площад с езеро и фонтан, изглеждащ много красиво.
Преди да продължим разходката си, решаваме да обядваме. Виждаме една пицария по пътя и тъй като сме вече доста гладни, влизаме в ресторант за пръв път, откакто сме в Норвегия. Виждаме в менюто, че цените на малките пици е около 30 лева, а цената на голямата бира- около 20, но пиците изглеждат и ухаят прекрасно, стомасите ни стържат осезателно и вече не можем да се върнем назад. Много по- късно, след като вече сме се върнали в България, разбирам от един познат, живущ в Норвегия, че всъщност отскоро цените на бирата по заведенията били намалени почти двойно и ние направо сме били късметлии. Шаманът Дилиян, шегувам се, вече дотам е развил способностите си, че поръчва не само времето, а и намаленията на цените.
Продължаваме разходката си по главна пешеходна улица, без всъщност да знаем накъде отиваме, но без и да бързаме. Берген е вторият по големина град в Норвегия и наброява около 220 000 жители, но прави впечатление на доста спокоен град, което вероятно е свързано и с факта, че сме тук в събота. Преминаваме покрай красиви сгради, паметници и живописно аранжирани цветни градини.
Неусетно и за нас самите се оказваме на пристанището и точно пред очите ни се показва символът на града, който неизменно присъства във фотосите и туристическите реклами, свързани с Берген: кварталът Бриген с цветните къщи, в които в миналото са живели немските рибари. На пръв поглед къщите малко приличат на тези около Нюхавн в Копенхаген, но съществената разлика е, че тези тук са изцяло от дърво.
Преминаваме около тях, после влизаме в тесните улички между къщите. Долните им етажи в момента се използват за магазини, а когато се качваме на горния етаж на една от къщите, опитвайки се да ги разгледаме по- отблизо, попадаме на шивашко ателие.
След като разглеждаме тази важна местна забележителност, поемаме към следващата- влакчето, което се изкачва високо над града, на хълма Фльоен. Тъй като нямаме карта на града и този път не знаем накъде да тръгнем , затова тръгваме в най- логичната за нас посока, а именно- нагоре по стръмните хълмове на града.
Градът е разположен амфитеатрално и колкото повече се изкачваш, толкова повече се открива гледка към по- ниско разположената част. В един момент все пак решаваме да питаме един местен жител къде се намира началната спирка на планинското влакче и се оказва, че тя е доста по- ниско от мястото, където се намираме, така че продължаваме разходката си по стръмните улички на стария град, но този път надолу и след малко се оказваме на мястото, където тръгва влакчето. Билетът струва около 20 лева на човек, но на нас това вече ни се струва „много прилично“. Вече сме се качвали доста пъти на подобни съоръжения, при които едната мотриса се движи надолу, а другата нагоре, използвайки тежестта й. Първо се движим в тунел и после излизаме на светло, вече доста високо над града. Влакчето спира на няколко пъти, което ме навежда на мисълта, че вероятно се използва не само като туристическа атракция, а и като градски транспорт. Достигаме върха на хълма, поглеждаме града от високо и оставаме очаровани. В близък план под нас е старият квартал и пристанището, виждаме езерото, покрай което преминахме, а в далечината се виждат водите на фиорда и земни площи, които поне оттук виждаме като острови. Новите квартали също са подредени и цветни. Градът е с ниско строителство и се простира до хоризонта. Фотографите не са изцяло доволни, защото времето е облачно и се стели лека мъгла, която не пречи да видиш пейзажа, но светлината не е добра за правене на снимки отдалече. Когато питам дали ще имаме все пак снимки оттук, Наско кима утвърдително и аз се успокоявам, защото зная, че „на добрия плувец водораслите не му пречат“.
Разхождаме се по хълма и виждаме, че постройката, приличаща отдолу на дворец, всъщност е ресторант, за който разбирам, че идеята е била да се построи изцяло в средновековен стил, след което проектът бил променен по настояване от общината, в крайна сметка се е получило нещо странно, но интересно. По- нататък започва парк, където е и пешеходният път за слизане от върха, но ние имаме двупосочен билет и отново се товарим на влакчето.
Разхождайки се по улиците на Берген, спираме пред едно бюро за обмен на валута, за да сменим една дребна евробанкнота за новрежки крони, само за да бъде попълнена колекцията от банкноти на Георги, защото през цялото си пребиваване в Норвегия сме плащали изцяло с дебитни и кредитни карти и нито в един момент не ни е било необходимо да имаме в брой местна валута.
Мястото ни за настаняване този път е далече от града и близо до летището, предвид факта, че на следващия ден трябва да летим към Стокхолм, и затова използваме времето, докато сме в града, за да видим още нещо.
В Берген гъмжи от архитектурни шедьоври и можем още много да се разхождаме, но аз настоявам да влезем в катедралата. Едва успявам да накарам мъжете да тръгнем към нея, защото на всички вече много са им омръзнали многобройните църкви и катедрали, в които неизменно ги водя, но когато отбелязвам факта, че в Норвегия не сме видели нито една църковна обител, се съгласяват и тръгват по стълбите нагоре след мен. Малко по- късно вече ми благодарят за настоятелността, защото, влизайки в катедралата, чуваме музика и разбираме, че сме попаднали на безплатен концерт. Слушаме изпълнения на струнен оркестър и ударни инструменти, но най- въздействащо от всичко е изпълнението на орган, което в катедрала винаги ми звучи като някаква небесна музика, проникваща направо в душата ми. Когато излизам, установявам, че и при другите е имало подобно въздействие. Самата катедрала е интересна като интериор, а поглеждайки нагоре установявам, че сводовете са от дърво.
Излизайки навън, вече се чувстваме напълно удовлетворени и не ни остава нищо, освен да хвърлим един последен поглед от високо към града, след което да отидем до някой супурмаркет, от който да си купим бира и някакви хранителни продукти и да тръгнем към къщата за гости, в която ще нощуваме. За наша изненада обаче щандовете за бира са затворени и продавачът ни обяснява, че във всички магазини в събота бира се продава до 18 часа, а в неделя изобщо не се продава, а твърд алкохол в супермаркетите изобщо не се продава и всъщност осъзнаваме, че откакто сме в Норвегия ,такава стока в магазин не сме виждали. Когато учудено обясняваме това малко по- късно в хотела на един швед, той ни пита откъде сме, след което се усмихва и казва: „Добре дошли в Севера!“ Едва сега разбираме защо северните нации са известни с това, че в събота се качват по круизните кораби и пият до насита, а когато дойдат в Слънчев бряг, направо се самозабравят, но подозираме, че властите имат сериозно основание да ограничат консумацията на алкохолни питиета.
Тази вечер е последната ни в Норвегия и първоначалната идея да си легнем рано отново се проваля, но какво да се прави, свикнали сме да си лягаме, когато се стъмни и лягането по светло ни се струва неестествено.
Рано сутринта потегляме към летището, за да се разделим с Норвегия с тъга в душите, но все пак не се чувстваме много нещастни, защото ни предстои среща с града, който мнозина определят като най- красивата столица в Европа- Стокхолм.
