ДЕСЕТ ДНИ ОТКРАДНАТО ЛЯТО ПРЕЗ ЯНУАРИ
С РИТЪМ НА ТАНГО И САМБА, И ГРОХОТ НА ВОДОПАДИ
ЧАСТ ПЪРВА
БУЕНОС АЙРЕС
Откога датира мечтата ми да отида в Южна Америка, ми е трудно даже да си спомня. Когато в пети клас учихме по география за този континент , той ми се струваше толкова далечен и непостижим, че вероятно даже не съм могла да мечтая да го видя. Спомням си само, че много ми се искаше да видя броненосец, тапир, колибри или някое друго от животните, които се срещат само там, но бях убедена, че това няма никога да се случи, защото на гражданите на социалистическа България, освен на тези от високите етажи на властта, не се позволяваше да ходят където си искат по света, а беше малко вероятно подобни животни да се появят из нашите зоологически градини. Години по- късно, когато по телевизията започнаха да дават репортажи от карнавала в Рио, отново не си позволих да мечтая, защото моето новосъздадено семейство в зората на демокрацията едва свързваше двата края и често се налагаше даже да се замисляме дали можем да си позволим да пием кафе в заведение. Заедно с напредването си в професията започнах да напредвам и в мечтите си. На един етап от живота си започнах да ходя по разни курсове за самоусъвършенстване, да чета подобна литература и осъзнах, че човек не трябва да спира мечтите си, а напротив, трябва да им дава свобода, да формулира и визуализира желанията си и ето, че те едно по едно започват да се сбъдват. И така, много от моите мечти се сбъднаха и продължават да се сбъдват и ето че за втори път се отправям към Южна Америка. Първият път пътувах из мистичното Перу, а сега ми предстои да посетя двете най- големи държави в континента. На тази екскурзия, както винаги, ще бъдем със съпруга ми Дилиян и ,за моя голяма радост, със сина ни Георги, който извади късмет точно по това време да бъде свободен от своите учебни ангажименти. Ще започнем с космополитния Буенос Айрес, столицата на страстното аржентинско танго, ще се докоснем до магията на водопадите Игуасу, които искрено пожелах да посетя още първия път, когато ги видях на снимка, и накрая ще прекараме няколко дни в така бленувания Рио де Жанейро. Винаги съм мислила, че ако някога посетя Рио, това ще бъде в дните на карнавала, но когато започнах да правя своите проучвания, взех друго решение. Дали съм постъпила правилно, не зная, но предпочетох малко по- спокойното време, непосредствено преди ежегодното събитие.
Както обикновено, започнах да чета пътеписи много преди пътуването, а със събирането на багажа се заех цяла седмица предварително, за да имам достатъчно време да помисля какво точно ще ми бъде необходимо, но и за да се наслаждавам по- дълго на очакването. Събирането на летни дрехи през януари е особено интересно начинание. Най- напред извадих целия си летен гардероб и като че ли ми се искаше да взема всичко, но в един момент си дадох сметка, че ще бъдем в Южното полукълбо само за 10 дни и няма да ми трябват дрехи за цяло лято. Дилиян от своя страна се фокусира главно върху събирането на фототехниката си и пръсна из цялата къща обективи, филтри и какви ли не други фотографски джуджавки. Цяла седмица в дома ни цареше суматоха, но тя изобщо не ме дразнеше, даже напротив, караше ме да предвкусвам удоволствието от бъдещото ни пътуване.
***
Докато пътуваме към София, слушам новините по радиото. Съобщават, че в идните дни температурите ще бъдат отрицателни и се очаква сняг. Мисълта, че ще избягаме от студа за десет дни, ме изпълва с радост. „Десет дни откраднато лято през януари“- така реших да нарека своя пътепис, още преди да е започнало пътешествието ни, а втората част от заглавието реших, че ще допиша в края му.
На летището ни чака българската ни екскурзоводка и преводач Елена, служител на туристическата фирма, с която пътуваме. Следва полет от София до Лондон и в момента, в който пиша тези редове, се намираме на летището в Лондон, където имаме повече от 6 часа престой в очакване да се качим на големия презокеански самолет и след около 14 часа във въздуха да се приземим на летището в Буенос Айрес. И така, пожелавам си лек полет, а на вас приятно четене!
***
Приземяваме се в Буенос Айрес около 9 часа сутринта местно време. Поздравявам се мислено, че този път бях съвсем спокойна по време на полета, не изпадах в паника при всяка турболенция и успях да поспя. Е, поспиването в самолет не е като да си на меко и удобно легло, но когато човек има някаква страст, каквато е моята да опознавам света, това е необходим компромис и съм убедена, че след едно кафе ще съм напълно готова за предизвикателствата на деня. В самолета съобщават, че температурата в момента е около 20 градуса и това ми се струва прекрасно за този сутрешен час. Още на летището успявам да се преоблека с летни дрехи, за което съм се подготвила предварително, и нямам търпение да изляза навън. Вече 20 часа не съм пушила цигара, а това за един пушач е прекалено дълго време, но това е друг от малките компромиси, които нямам нищо против да правя, за да достигам до далечните страни, които съм мечтала да посетя. Все пак при слизането ни от самолета съм доволна, че ще мога да утоля никотиновия глад, и бързам да изляза навън, но уви. Когато куфарите ни преминават през скенера, което очевидно тук се прави задължително, ни карат да ги отворим, защото откриват няколкото парчета домашно приготвени мезета, които никога не пропускаме да носим, когато сме на екскурзия, за да приключваме дните си както у дома, с по чаша вино и българско мезе. Тук обаче вносът на каквито и да било месни произведения се оказва абсолютно забранен и митничарите ни конфискуват скъпоценните български суджуци, но не изпадаме в излишни драми заради това. Само дето, докато траят митническите процедури, не ми остава време за цигара, но и с това ще трябва да се примиря, защото нашата местна екскурзоводка вече ни чака.
Когато излизаме от сградата на летището, установяваме, че е приятно топло, без да е горещо и няма такава влажност на въздуха, каквато те удря с мокър парцал, когато слезеш на някое от летищата в Югоизточна Азия например. Обещавам си, че няма да се оплаквам, че ми е топло, защото съм си откраднала лято и ще му се насладя изцяло. От материалите, които прочетох предварително, не успях да се ориентирам напълно за климата. От една страна пишеше, че климатът а долу- горе като нашия, ама в друг порядък. От друга страна, имайки предвид, че Аржентина се намира на 34 градуса южна ширина, което е доста по- близо до екватора, в сравнение с България, се предполага по- горещ субтропичен климат. В крайна сметка реших да се доверя на официалната информация за максимални температури през лятото около 30 градуса, което си е съвсем човешко и вероятно се дължи на океанския климат. Пътят от летището до централната част на града, където се намира хотелът ни, е около 35 минути без трафик. Тъй като днес е неделя, трафикът наистина е съвсем спокоен. Започва нашето запознаване с града и страната, в която се намираме, което ще стане с помощта на местната ни екскурзоводка за Буенос Айрес, която се представя като Габи /от Габриела/ и говори английски с приятен испански акцент, което лично за мен го прави по- разбираем от този, който говорят англичаните. Аз, разбира се, не съм пропуснала, както винаги, да се подготвя с предварителна информация, но винаги е добре човек да научи нещата от първа ръка. Още от първия ден установявам, че за разлика от други пътешествия, тук явно сме случили на екскурзовод, защото Габи освен чаровна е добре информирана, добре организирана и много отзивчива.
Аржентина се дели на 23 провинции и Буенос Айрес е една от тях. Самият град е с около 4 милиона жители, а в цялата провинция жителите са 12 милиона. Днес в града са само столичани и то тези от тях, които не са отишли по родните си места, т.е. истинските „портеньос“, както наричат себе си коренните жители на града. Преминаваме през предградия на Буенос Айрес, които са застроени с панелки, подобни на нашите, даже още по- грозни, но това, което ми прави впечатление, са добре поддържаните зелени площи около тях. После навлизаме в градската зона и сградите стават по- представителни. Движим се по най- големия градски булевард „9-ти юли“, името на който е посветено на датата на обявяване на независимостта на Аржентина от Испания през 1816 година. Булевардът е наистина впечатляващ. Колко точно на брой са платната, не успявам да преброя, тъй като освен по четири във всяка посока за автомобили, отделно има локални, а също така и самостоятелни платна за автобусите, които тук са много точни поради причина, че не влизат в задръстванията на останалия градски трафик. Според информацията от екскурзоводката ни булевардът е широк 144 метра, в най- широката си част има 15 платна и при изграждането му през 1936 година това е бил най- широкият булевард в света. Това, че хотелът ни се намира на този булевард, леко ме притеснява, но се надявам аржентинците да не са се изложили с дограмата. Спираме за кратко в хотела, за да оставим багажа си, тъй като настаняване в този ранен час е невъзможно; да се преоблекат онези, които не са били бързи като мен и не са сторили това в тоалетната на летището; да пием по едно кафе. Това, последното, считам за жизнено необходимо. Дамата, която приготвя кафе във фоайето на хотела, никак не бърза и при това не говори английски. Е, какво пък, добре дошли в Латинска Америка, където ще ви направят кафе, ама не сега, а „маняна“. Все пак, след дълго висене на бара, успявам да се снабдя с „животоспасяващата” течност.
Започваме първата си обиколка на града и се отправяме към квартала Ла Бока, известен със своите разноцветни къщи и като люлка на аржентинското танго. Спираме близо до най- известната улица Каминито /в превод пътче/. Четох доста пътеписи и думи на възхищение, но първото ми впечатление е, че пейзажът не се отличава много от този в някой цигански квартал в България.
Къщите, строени от бедни италиански емигранти в края на 19 век, са направени от подръчни материали, боядисани с разноцветни бои в колкото може по- ярки цветове. Всъщност, да си призная откровено, на мен тази шаренийка ми харесва и ми става весело, а и съществената разлика с циганските махали у нас е, че вместо кючеци навсякъде тук звучи аржентинско танго.
Четох някъде, че ако седнеш вечер на някое от многобройните заведения, можеш да се наслаждаваш на танцуващите по уличките. В сутрешния час, в който ние посещаваме квартала обаче, очевидно танцьорите още спят. Можеш да видиш единствено търговци, облечени като танцьори, предлагащи да се снимат с теб срещу 10 долара. Прави ми впечатление, че някои от предлагащите тази услуга също не се различават съществено от жителите на нашите цигански квартали.
Може би, ако не беше толкова натоварено с туристи, кварталчето би изглеждало още по- приятно и романтично, но както навсякъде, където туристическата индустрия е завладяла някое място, тук комерсиализацията ми идва в повече. Нямаме никакво намерение да пазаруваме на този етап, но все пак сменяме някой долар за песос при курс около 1 към 17,50. Вероятно може да се намери и доста по- добър курс, но тъй като тук разплащанията стават изключително в местна валута и не навсякъде има посттерминали, трябва спешно да се снабдим с по някое песо. Екскурзоводката ни дава около половин час свободно време, през което освен обмяна на валута, успяваме да направим по някоя снимка и бегло да се докоснем до атмосферата.
На самата уличка Каминито е малко по- спокойно, защото освен художниците, предлагащи своето изкуство, и позиращите за снимка в танго- облекла няма други търговци и сякаш повече се усеща автентичната атмосфера на мястото. Туристи не липсват, но не са изнервящо много.
От всички заведения изскачат викачи и ни канят да седнем именно в тяхното.
Лично аз бих се възползвала от предложението, защото усещам позиви на глад, а и обяд под звуците на танго ми звучи примамливо, но за съжаление, когато човек е на организирана екскурзия, няма време за подобни волности, защото трябва да се съобразява с програмата. Именно заради програмата за пръв и вероятно последен път в живота си ще посетя стадион като музей и това е тъй нареченият „Ла Бомбонера“- стадионът на отбора Бока хуниорс- един от двата гранда на Буенос Айрес, където като млад футболист е тренирал Диего Марадона.
Може би посещението на този стадион за някого е съкровена мечта, а аржентинците без колебание са го включили в програмата, защото тук футболът е религия, но лично за мен, а и за мъжете в нашето семейство е абсолютно загубено време. Струва ми се, че има само двама- трима мъже в нашата група, които изглеждат вдъхновени, но след влизането ни вътре с екскурзоводка, която говори на испански, и техният ентусиазъм бързо угасва. Стадионът е построен в началото на 20-ти век от местните жители, за да тренират децата им. На това се дължи и името Бока Хуниорс- Бока от името на квартала, а хуниорс означава младежи. Стадионът събира 55 хиляди души и май това е цялата информация, която успявам да запомня.
Служителка на стадиона- музей ентусиазирано обяснява историята на отбора и стадиона, но цялата група вече окончателно е изгубила интерес, особено под палещото слънце, и нашата българска екскурзоводка Елена, безпогрешно усещайки настроението на групата, прекъсва обиколката преждевременно и така имаме време да посетим известния Пазар на антики, който се намира в кв. Сан Телмо.Всъщност името на пазара е останало от времето, когато след епидемията от жълта треска жителите на квартала масово напускат къщите си, които биват плячкосани, и вещите, продавани на пазара. Сега в общи линии е останало само името „Пазар на антики“. Има някакви магазини с вещи, които изглеждат стари, но не бих се заклела, че имат истинска антикварна стойност.
Иначе на пазара се продава всичко, но ние нямаме нагласа за шопинг още в първия ден, а и вече сме изключително гладни. Безпогрешно се ориентираме по аромата и влизаме в едно дюкянче, което трудно бих нарекла даже заведение за бързо хранене, но на скарата цвърчат апетитно изглеждащи пържоли и наденици. Въпреки неугледния вид на мястото, майсторът работи с ръкавици, което ми дава известно спокойствие за хигиената. Пушекът и жегата от скарата вътре са почти непоносими, но се налага да ги изтърпим, докато стане готова поръчката ни, а това определено не става бързо. Месото се пече на бавен огън, на жар, и това вероятно е задължително условие, за да стане крехко. След дълго чакане излизаме от заведението потни и едва дишащи. Нямаме време да обядваме на място и взимайки храната в торбичка, хукваме към автобуса. Хапваме набързо около спрения автобус, което отнема голяма част от удоволствието, но за сметка на всички изтърпени несгоди, вкусът на храната е превъзходен и така не по най- уютния начин се запознаваме с известния аржентински бифтек.
Тъй като всъщност туристическата ни програма е приключила, се отправяме към хотела, където вече можем да се настаним и да отпочинем за кратко, след което излизаме на самостоятелна разходка. Въоръжени с карта на града, която човек може да вземе от рецепцията на хотела, тръгваме в посоката, препоръчана предварително от нашата екскурзоводка. Достигаме до улица Флорида, която според дадената ни информация е улица с елегантни бутици и ресторанти, но както и може да се предположи, в неделя вечер много малко от тях са отворени. Това обаче никак не ни притеснява, защото и без това нямаме намерение да пазаруваме. Иначе улицата е приятна, с красиви сгради, макар да са доста разностилни. До сграда в необароков стил можеш да видиш модерна сграда със стъклена фасада, но това е характерно за повечето съвременни големи градове и го приемам като съчетние на история и настояще.
Буенос Айрес като цяло има доста европейски вид, населението е преобладаващо европеидно и даже бих казала по- европеидно от това в много европейски държави, предвид масовата емигрантска вълна към тях от последните години. Продължаваме разходката си, без да си поставяме определени цели, но не пропускам да хвърлям по едно око на картата, защото винаги в непознат град се страхувам от загубване. Всъщност ориентацията не е трудна, защото улиците с малки изключения са прави, което си е голямо облекчение, особено когато си от Стара Загора и си свикнал с подобна екстра. Достигаме площада Сен Мартен, където има парк. Сядаме за кратко време на една от пейките в парка, който е много приятен.
Насреща виждаме часовникова кула, която според картата се нарича Монументална кула. На следващия ден, когато правим втората част от своята туристическа обиколка, екскурзоводката ни обяснява, че това е кула, подарена на Аржентина от англичаните по случай 100- годишнината от независимостта им, и поради това била наричана „Английската кула“, но след войната за Фолклендските острови между Великобритания и Аржентина през 80- те години на 20 век била преименувана, тъй като по обясними причини всичко английско е опротивяло на местните жители.
Продължаваме разходката си към пристанището Пуерто Мадейра, за да се разходим по крайбрежната улица на реката Рио де ла Плата. Множество яхти са акостирали на брега, някои се движат по реката и наблюдаваме преминаването им под един от мостовете, който вместо да се вдига, се завърта на 90 градуса. От другата страна на реката се намира една особено модерна част на града с небостъргачи, най- високият от които още е в строеж.
Мостът с особена форма, който веднага се набива на очи, е наричан мост- игла, а официално му название е „Мост на жените“. На следващия ден екскурзоводката ни обяснява, че се нарича така, защото целият квартал се нарича „Кварталът на жените“, тъй като всички улици тук са с имена на жени. Самият мост е проектиран от известния испански архитект Сантяго Калатраваи според обяснението на Габи символизира двойка, танцуваща танго, но за да видиш това, според мен трябва да имаш твърде голямо въображение. Не пропускаме да посетим и първия си музей за тази екскурзия. До крайбрежната улица има корабче, превърнато в музей, което може да се посети срещу скромна такса. Тъй като надписите са на испански, не успяваме да разберем историята му, но с интерес разглеждаме корабните помещения, качваме се по палубите и влизаме в роли на боцмани и капитани.
Когато се уморяваме да ходим и да снимаме, сядаме в едно питейно заведение, където преди най- натовареното време предлагат по две бири за цената на една и чудесни коктейли. Без да сме очаквали и да сме го планирали, докато пием питиетата си в заведението, започва концерт на живо на рок банда, която свири доста прилично и определено допринася за още по- приятното ни изживяване.
В родината на тангото да слушаме рок на живо, представлява една приятна изненада за нашето семейство, в което всички сме почитатели на рока. Тъкмо когато решаваме да станем и да потеглим към хотела си, залезът е обагрил отсрещните сгради в прекрасни цветове и фотографите не могат да пропуснат тази възможност.
Едва се откъсваме от гледката и тръгваме по посока на хотела си, но започваме да виждаме красиво осветени сгради и рещаваме, че не ни се прибира веднага.
Въпреки че вече сме уморени, поглеждам на картата, че съвсем наблизо има струпване на туристически забележителности, и решаваме да направим малко отклонение, при което попадаме на най- известния площад в Буенос Айрес- Plazа de mayo. Тук съзираме известната Casa Rosada или в превод „Розова къща“, както е наречен президентският дворец с известния балкон, от който Ева Перон е произнасяла своите речи.
Снимаме, хвърляме по един поглед и на останалите сгради по площада и търсим най- краткия път към хотела, защото умората от дългия полет и целодневното скитане вече си казва думата.
Сутринта на следващия ден започва втората част от нашата туристическа обиколка. Когато излизаме на булеварда, ситуацията е коренно променена в сравнение с предишния ден. Понеделник е и това се усеща. Първата ни спирка е Plaza de mayo и се шегуваме, че ще изминем разстоянието с автобус почти за толкова време, за колкото предишната вечер се върнахме пеша. Буенос Айрес означава в превод „хубав въздух“, което вероятно е било факт по време на заселването на испанците, но едва ли е валидно в днешния натоварен трафик. Въпреки всичко, трябва да призная, че движението явно е доста добре организирано и задръстването не е чак толкова страшно. Движим се бавно, но почти не спираме. Пътуването по булевард 9-ти юли не е скучно, защото освен красивите сгради, навсякъде можеш да видиш екзотични дървета с прекрасни цветове в преобладаващо розово. Всъщност Буенос Айрес се намира в пампата, която се характеризира с растителност главно от треви и храсти, но наличието на толкова разнообразна зеленина наоколо, както ни обяснява екскурзоводката ни, се дължи на факта, че когато градът е препроектиран по случай 100- годишнината от независимостта на Аржентина и е построен този внушителен булевард, от всички краища на страната са донесени различни декоративни видове дървета и храсти.
Достигаме до целта си- Майския площад, най- централното място или, както се казва, „пъпа на града“. Заставаме близо до паметника, издигнат в чест на независимостта, и Габи започва своя разказ за историята на Аржентина.
Макар и доста млада държава, считаща себе си за такава от датата на създаване на конституцията през 1853 г., Аржентина има доста бурна история. Достатъчно е само да се спомене впечатляващият брой на военните преврати- 33, най- кървавият от които е от 1976 до 1983 г., по време на който хиляди са хората, наречени безследно изчезнали, а всъщност убити без съд и присъда, за които и до днес не се знае, къде са тленните им останки. Арогантността на управляващите стига до там, че след последната военна диктатура се приема закон, амнистиращ престъпленията, извършени по време на военните режими, наречен „Крайна точка“. Този именно закон предизвиква тъй наречените протести на майките и бабите, който се провеждали всеки четвъртък именно тук, на този площад. Върху плочките има стилизирани изображения, символизиращи забрадки. Всъщност първоначално жените носели на главите си пелени, в знак на мъката по своите изгубени деца. Човек не може да не се развълнува от този разказ и усещам, че очите ми неволно се насълзяват. Не че нямаме примери за зверства и в собствената си история, но страните от Латинска Америка определено ни водят в това отношение. Законът „Крайна точка” е отменен едва след 2003 г. по времето на президента Киршнер.
На Майския площад се намира Катедралата, в която са положени костите на освободителя на Аржентина, Сен Мартен, и на фасадата на която гори вечен огън.
Единствената сграда, запазена от колониалния период е сградата на Старото Кметство.
Тук е и сградата на президенството, наречено „Розовата къща“, на която случайно попаднахме в края на разходката си предишната вечер, а днес можем да я видим на дневна светлина.
Розовият цвят на сградата се дължи на традиция от миналото да се изграждат къщи от кал, примесена със свинска лой, от кръвта в която се получавал характерният розов цвят. Всъщност Розовата къща за мен е известна от филма Евита по едноименния мюзикъл на Ендрю Лойд Уебър, който дава доста добра представа, макар и в художествена форма, за биографията на една от най- тачените в Аржентина личности- Ева Перон. Интересно ми е да чуя разказа на нашата екскурзоводка за този период от историята на страната, тъй като управлението на Хуан Перон и дейността на неговата втора съпруга Ева са с доста противоречиви оценки. На въпроса дали аржентинците обичат Евита и нейния съпруг, Габи отговаря доста логично. Макар че е част от управляващата по това време хунта и по своята същност диктатор, Перон все пак е първият, който дава някакви социални придобивки на народа си. Колко всъщност му трябва на гладния, заключвам на ум?! Въпреки че страната изпада в сериозна икономическа криза, придружена от международна изолация, историята сама говори за отношението на гражданите на Аржентина към Перон и неговото управление. След първия му мандат от 1946г. е променена конституцията на страната, за да може Перон да бъде избран за втори път, след което е свален с военен преврат. Интересно е, че 10 години по- късно той се кандидатира за трети мандат и отново бива избран, но този мандат се оказва кратък, защото още на втората година президентът умира. Вицепрезидент по това време е неговата трета съпруга Изабела, която поема управлението, но става марионетка на военните, които диктуват политиката й и в крайна сметка я свалят от власт с военен преврат. Що се отнася до Ева Перон, тя е може би най- обичаната от аржентинците политическа фигура, издигнала се от низините до върха.
След приключване на беседата имаме малко свободно време, за да обиколим площада и да влезем във внушителната по своите размери Катедрала.
За съжаление, площадът е в ремонт и не успяваме да го видим в пълния му блясък.
Продължаваме автобусната обиколка, преминаваме покрай други обекти, които видяхме предишната вечер при своята пешеходна разходка- часовниковата кула и Пуерто Мадейра, и поемаме към квартал Палермо, един от скъпите квартали на града. Спираме за кратко пред известното произведение на модерното изкуство, наречено Floralis generika, защото е стилизиран образ на всички местни цветя.
Металното цвете блести на слънцето и е проектирано така, че да се свива вечер и да се разтваря сутрин, но по зла ирония на съдбата, след смъртта на проектанта Едуардо Каталано механизмът, който отваря и затваря цветето, се повредил и никой не е успял до днес да го ремонтира. Цяло щастие е, че е останало полуотворено, а не напълно затворено. Преминаваме покрай Японската градина и планетариума и спираме до Розовата градина, но за съжаление в понеделник тя се оказва затворена.
Успяваме само да си направим по някоя снимка до моста на влюбените и продължаваме към квартал Реколета, където се намира известното едноименно гробище, в което е погребана Ева Перон. След посещението на стадион като туристическа атракция посещението на гробище вече не ми се струва толкова абсурдно и в интерес на истината, поне за мен се оказва далеч по- интересно от стадиона. Гробището се състои от семейни гробници, всяка от които е произведение на изкуството.
Тук Габи ни разказва биографията на Евита, която вече ни е известна от филма, но по начин, представящ Ева Перон в по- романтична светлина. Интересен факт, който никой от нас не знае, е, че след свалянето на Перон от власт през 1955 г., тялото на Евита, което до тогава е било балсамирано и положено в стъклен ковчег, изчезва и бива намерено едва 10 години по- късно. Оказва се, че под фалшиво име, принадлежащо на италианска туристка, тялото е било изнесено от страната и погребано в някакво гробище в Южна Италия. След откриването им тленните останки на Евита са върнати в Аржентина и е погребана в семейната гробница на незаконния си баща- представител на фамилията Дуарте, от чието законно семейство приживе е била жестоко ненавиждана.
Последният обект от днешната ни обиколка е театърът Атенео, днес превърнат в книжарница, след което за желаещите е организирана екскурзия до реката Тигре.
Река Тигре е получила своето име, защото, когато дошли тук първите европейски заселници, видели местните ягуари и ги оприличили на тигри, въпреки че тигърът е животно, което всъщност не се среща в Южна Америка. Реката представлява част от делтата на река Парана, която извира далеч на север в Бразилските Анди и тече на югоизток, за да се влее, заедно с река Уругвай, в Рио де ла Плата, на чийто бряг е разположен Буенос Айрес и чиято ширина на места е цели 220 км. Набързо пресмятам, че това е долу- горе разстоянието от Стара Загора до София и никога не съм си представяла, че може да има толкова широка река, приличаща по- скоро на залив на морето, но със сладка вода. Делтата на река Парана, преди вливането й в Рио де ла Плата, се простира на цели 3000 кв.км и представлява мрежа от канали, между които са образувани острови от седиментните отлагания на реката, приличащи на чинии за супа- вдлъбнати по средата. По бреговете на островите са построени къщи, които се укрепват ежегодно след зимните ветрове, заливащи ги всяка година, за да приемат през лятото своите обитатели отново.
Качваме се на едно от многобройните туристически корабчета и потегляме. От двете страни се сменят ту елегантни вили, приличащи буквално на дворци, ту обикновени дървени къщи, издигнати на колони и малки бунгала.
Водата е кафява, но това не се дължи на замърсяване, а на наличието на седиментни частици. Очевидно къпането в реката не е проблем и собствениците на вили се възползват от тази възможност в горещия летен ден. Облачността и лекият дъждец, който прикапва, изобщо не притеснява къпещите се. Вероятно водата е топла и плитка, защото множество деца са нагазили във водата и дружелюбно махат на преминаващите туристически корабчета. Магазините са малки шарени бараки,до които се достига с лодка.
Обхваща те такова спокойствие и ведро настроение от тази идилична картина, че ти иде да скочиш заедно с децата във водата и да се отдадеш на летни приключения. Отдавам се на мечти и си представям как някога в бъдещето изкарвам едно лято в някоя малка къщурка тук и пиша своя първи или може би поредния си роман.
След това прекрасно изживяване се прибираме в хотела, за да си починем, защото вечерта ни чака друго, онова, което чакам с най- голямо нетърпение, а именно срещата с аржентинското танго, която ще се състои в един от най- известните танго театри в Буенос Айрес, наречен на основателя си Карлос Гардел.
Обличам възможно най- официалните дрехи от тези, които имам в куфара си, слагам малко грим и парфюм и съм готова. Вземат ни с микробус и ни превозват до театъра. Малко след входа ни чакат танцьори, с които ни правят снимка, но на този етап не ни казват на каква цена ще можем да я получим. Сядаме по предварително определените маси и започва поднасянето на вечерята: типични аржентински блюда: предястие, основно и десерт, придружени с неограничени количество напитки. Не пропускаме да се насладим на червеното вино от най- характерния за Аржентина сорт грозде- Малбек.
Говеждите стекове, типичното национално ястие, не срещат всеобщо одобрение, защото според някои от групата са си чисто сурови, но аз лично ги одобрявам, защото съм почитател на месото алангле.
Вечерята приключва с кафе, което в момента ми е доста необходимо, тъй като започва леко да ми се приспива. Тъкмо тогава започва програмата. Още след първите танци се ободрявам, защото това, което виждам на сцената, е невероятна смесица от красота, ритми и пластика. Пред очите ни се разиграва истински спектакъл- апотеоз на любовта и страстта, от който оставаме очаровани. За съжаление снимането е забранено, но даже и да е разрешено, снимката не може да предаде усещането, защото тангото предизвиква неповторима емоция. Оказва се, че снимките, които са ни направили в началото, струват по двадесет долара на човек, сума, която не бих се поколебала да дам за посещение на музей или друга атракция, която ще остави спомен в главата ми, но не и за парче хартия, което ще събира прах на някой рафт. Междувременно танците, песните и инструменталните изпълнения се сменят едно след друго и не усещам как е минало времето. Спомням си, че бях уморена и ми се спеше едва когато свършва представлението. Вече е полунощ и отивайки в хотела, веднага се мятаме в леглата, за да заспим непробудно до сутринта.
Сутринта се събуждаме по- късно, защото днес е ден за забавления. Събираме се в 10 часа и излизаме извън града. На 80 км от Буенос Айрес се намира ранчото Санта Сузана, където ще прекараме деня, заедно с аржентинските гаучоси. Днешните гаучоси са потомци на първите деца със смесена кръв между бели мъже и местни жени, които първоначално, отхвърляни и от двете общности, живеели свободно в пампата и се прехранвали с лов. След разпределянето на земята в края на 19-ти век този начин на живот постепенно станал невъзможен и гаучосите започнали да работят във фермите, да се грижат за земята и добитъка. Ранчото, в което отиваме, е действащо, но едновременно с това организира атракции за туристи.
Спираме на входа, където ни посреща най- възрастният гаучо с усмивка и целувка за всяка от дамите, а веднага след него друг гаучо с поднос, на който има чаши с бяло и червено вино и портокалов сок. Гаучосите са известни, че пият и носят на пиене и въпреки че ние, българите, също сме известни с подобни способности, все пак решаваме да не започваме от сутринта и предпочитаме да пием по чаша портокалов сок. Заедно с питиетата ни поднасят и типични аржентински кулинарни произведения, наречени емпанадас, които представляват пържено тесто, пълнено с говеждо месо или някакъв друг пълнеж. Определено не е диетично, но пък е много вкусно, а и човек не може да откаже да похапне, защото от скарите, където вече се пекат месата за обяд, ухае изкушаващо.
След радушното посрещане всеки може сам да определи какво да прави до обяд. По препоръка на екскурзоводите, първо се насочваме към малкия музей, устроен в старата къща, използвана от първите собственици и техните потомци, където могат да се видят помещенията и предметите от бита на фермерите.
Прави впечатление, че макар да са живели на село, фермерите са водили доста изискан живот, за което говорят мебелите, посудата и дрехите, изложени в музея.
След като приключваме с музея, се отправяме към мястото за яздене на коне. Георги и Дилиян са категорични в решението си да яздят, въпреки че Дилиян не го е правил никога преди, а Георги- един два пъти в детството си. Аз не успявам да се престраша, а оставам да снимам с „розовото чудо“- моя скромен фотоапарат, така че се извинявам за качеството на снимките. Георги се яха на коня си и го подкарва, сякаш цял живот е правил това, а Дилиян малко по- плахо, но също се справя с начинанието.
След като ездачите потеглят, за да не се мотая безцелно, решавам да пробвам другата предлагана атракция, която ми се струва далеч по- безопасна, а именно возене на конска каруца.
Заедно с група азиатци се натоварвам на каручката, която се управлява от усмихнатия старши гаучо. Той, разбира се, не си поплюва с дърпането на юздите и конете препускат в галоп, но ми вдъхва такова доверие, че даже за миг не изпитвам притеснение, а само удоволствие.
След като приключваме с язденето и возенето, отиваме до бара, където вече с удоволствие можем да изпием по чаша бира или вино, а малко след това започва обилният обяд. Сервират ни няколко блюда, като започват със салата от пресни зеленчуци, вероятно местно производство. Следват няколко вида традиционни ястия от месо, изпечени на барбекю- първо наденички, които тук наричат чорисо, после тъмна наденица, на която не запомням името, но установявам, че прилича на кървавицата, която правят в пиринския край, разбира се, традиционният говежди стек, който тук е много пресен и по- добре изпечен от този, който ни предложиха в танго- клуба. Следват порции пилешко и свинско за тези, които още имат сили, и накрая десерт, който много прилича на крем карамел, но карамелът е отделен от крема. Вината са прилични и в неограничено количество, а когато Георги си поръчва бира, му носят бутилка от един литър.
След като вече сме се нахранили до пръсване и приятно сме се омаяли от алкохола, започва програмата.Въпреки че не липсва традиционното танго, тук основният акцент в нея е местният фолклор, който е много приятен за слушане и гледане.
Най- атрактивен е танцът, който гаучосите танцуват с ласо, спомен от времената, в които са били свободни ловци.
Музиката е ритмична и динамична и напълно съвпада с представите ми за латино музика. Накрая започват танци, в които се включва публиката. Аз и още няколко жени от групата, начело с нашата екскурзоводка Елена, не пропускаме да потанцуваме и това ни се отразява доста добре след обилната храна и значителните количества вино.
Последната атракция е свързана с уменията на гаучосите да яздят коне и да ухажват жени. Завързват няколко пръстена на конци и препускайки, всеки от тях трябва да наниже пръстена на тънка пръчка, след което си избира дама от публиката, на която да го подари, и за това задължително трябва да получи целувка от своята избраница. Въпреки че никоя дама от нашата група не получава пръстен, не оставаме разочаровани, защото представлението е емоционално и интересно, а за фотографите е истинско предизвикателство да уловят динамиката.
Тръгваме си приятно отпуснати и развеселени и след като се връщаме в града, нямаме желание за прекалено дълги разходки, нито за каквато и да било храна, но все пак не искаме да стоим в хотела. Затова тръгваме да се шляем безцелно по намиращите се наблизо търговски улици, да купим по някой сувенир и да се смесим с тълпата. Попадаме на трупа, играеща танго на улицата.
Танцьорите, разбира се, не са виртуози като тези от предишната вечер, но въпреки това представляват много приятна гледка. Накрая се разхождаме по булевард „9-ти юли“. Преминаваме около обелиска, символ на града, обикаляме от всички страни сградата на операта и Георги и Дилиян дълго снимат красивите градски пейзажи.
Преди излитането си за Игуасу имаме един свободен предиобед, който решаваме да запълним с посещение на парковете в кв. Палермо. Първоначално мислим да отидем с градски транспорт- метро или автобус, но се оказва, че трябва задължително да си купиш карта, след това да я заредиш и за тримата това би излязло доста по- скъпо, отколкото да си хванем такси. В Буенос Айрес голяма част от такситата са държавни и работят по фиксирани тарифи, така че човек не поема голям риск, когато си хване такси. Пътят ни до парковете, който е около 5 км, ни излиза около 10 лева български пари, което като се има предвид, че сме трима, е съвсем прилично. Започваме обиколката си с ботаническата градина, в която има растителни видове от всички континенти.
Разбира се, най- интересни са ни местните екзотични видове, но когато минаваме през частта, посветена на европейския растителен свят, ни става много мило и родно да видим дъб и особено липа, която е символ на нашия роден град. Преминаваме покрай голяма зелена площ, която на картата е обозначена като екопарк, и навлизаме в японската градина. Какво точно й е японското, така и не разбирам, но ние я наричаме „кучешката градина“, защото навсякъде е пълно с разводачи на кучета, които водят със себе си цели глутници.
Това лично мен малко ме притеснява и набързо преминаваме оттам и излизаме на кръстовището, където се намира паметник, посветен на независимостта на Аржентина. Интересен факт, който научихме при обиколката на града, е, че този паметник е подарен на страната от бившия й колонизатор Испания по случай 100 години от независимостта.
Шегувам се, че това е все едно турците да ни бяха подарили паметник по случай 100 години от освобождението ни от тях. Продължаваме към крайната си цел- розовата градина, в която не успяхме да влезем при обиколката на града, защото беше затворена. Днес тя е отворена и успяваме да се насладим на красотата й.
Виждала съм далеч по- богати розови градини, но интересното при тази тук е, че около розите растат палми и други екзотични видове, които я правят различна.Излизайки, преминаваме през моста на влюбените, като внимаваме да преминем през него само в едната му посока, за да не стане грешка, вследствие на което излизаме на алея извън парка, около красиво езеро, по която местните жители усилено спортуват.
Прави ни впечатление огромният брой спортуващи, при това в делничен ден. Преминаваме отново около „испанския паметник“ и се отправяме към площад Италия, откъдето мислим да си вземем такси. Когато се опитваме да минем през т. нар. Екопарк, се оказва, че всъщност това е зоологическа градина, която в момента е затворена и вътре кипят някакви ремонтни дейности, което в случая изобщо не ни кара да страдаме, защото и без това нямаме време да я посетим. Докато вървим около оградата, безплатно виждаме шията на един жираф. Е, и това е нещо!
Отново хващаме такси, за да стигнем обратно до хотела. Когато вече сме в района, шофьорът започва да ни върти по някакви обиколни пътища, но ние вече добре познаваме района и не на нас тези номера. Лошото е, че когато вече сме сигурни, че не сме по правия път, сме се отдалечили от хотела и се налага да крачим известно разстояние пеша. Е, поне можем да се успокоим, че подобни шмекерии не са патент само на нашите таксиметрови шофьори. В крайна сметка пристигаме в хотела навреме, за да издадем стаите и да сме точни за сборния час при автобуса, който ще ни отведе до летището, откъдето ще излетим за следващата точка от нашата програма, която очаквам с огромно непърпение- водопадите Игуасу. Очаквайте част втора от настоящия пътепис, посветена на това невероятно природно чудо.
автори на снимките: Дилиян Иванов и
Георги Иванов
линк към част втора: http://patepisi-marta.com/index.php/po-sveta/argentina/deset-dni-otkradnato-lyato-chast-vtora-vodopadite-iguasu
