Когато бях ученичка, майката на най- добрата ми приятелка, като специалист в старозагорския „Завод за запаметяващи устройства“, който по онова време се опитваше да въвежда японски технологии, беше изпратена в командировка в Япония. Върна се оттам с подаръци, които изглеждаха извънземно и спираха дъха ни, и макар да беше пестелива на думи, за да не я обвинят в капиталистически пристрастия, не успяваше да скрие възхищението си от видяното. Долу-горе по същото време, което беше и времето на т.нар. японско икономическо чудо, излезе книгата на „За Япония като за Япония“, в която журналистът Марко Семов не си беше спестил сравненията с нашата родна социалистическа действителност, поради което книгата беше иззета от книжарниците и забранена. Малкото екземпляри, които бяха продадени, се разпространяваха апокрифно, а тези, които бяха успели да я прочетат, започнаха да я разказват и тя се превърна в легенда, разказвана от уста на уста. Тогава да си мечтаеш да отидеш в Япония беше все едно да си мечтаеш да отидеш на Луната, но макар да ни бяха забранявани много неща, никой не можеше да ни забрани да мечтаем. По- късно, когато стана възможно да се пътува, стандартът в Япония беше твърде висок, в сравнение с нашия, и подобно пътуване струваше цяло състояние, а аз имах и много други мечти, които бяха по- достъпни за реализация. И ето че сега, почти 40 години по- късно, съм на път да осъществя тази своя мечта, която изглеждаше непостижима.
За това отдавна блянувано пътешествие съм избрала туристическа фирма, която е спечелила доверието ми по време на няколко далечни пътувания, и съм събрала малка семейна група, в която освен аз и съпругът ми Дилиян, са включени и сестра му Веселина, с която традиционно пътуваме заедно, моята майка Антоанета, от която съм наследила любовта към пътешествията и към литературата, и която е мечтала за Япония вероятно по- дълго и от мен, и братовчедка ми, също Антоанета, израснала пред очите ми, с която споделяме много общи интереси, но за пръв път ще пътуваме заедно в чужбина, а всички ние, както и останалите членове на групата, с която ще пътуваме, сме обединени от страстта към пътешествията. Въпреки, че Япония е най- предпочитана от туристите през пролетта заради прочутите цъфнали вишни и малко по- късно през есента, заради обагрените кленови дървета, ние сме избрали по- спокойния сезон в началото на октомври, с надеждата, че няма да е толкова претъпкано с туристи, а малко преди пътуването разбираме, че този избор ни е донесъл и допълнителен бонус и че нашата група от 16 души ще пътува с трима екскурзоводи, защото основният ни екскурзовод- Бианка, ще обучава двамата нови свои колеги- Диди и Алекс. И тримата са завършили японистика и всеки от тях е живял по една година в различен град в Япония, а самата Бианка, въпреки младежката си възраст, вече има изключително богат опит, което проличава още на виртуалната среща, организирана от нея за нас, преди пътуването. Другата причина, поради която сме избрали да пътуваме в този сезон е, че по това време вече тайфуните трябва да са преминали, а времето да е все още топло и стабилно, но дали ще бъде така, зависи от Господ и от Шамана, т.е. съпруга ми Дилиян, който, както читателите ми знаят, по време на нашите пътешествия отговаря за поръчките до Всевишния. За това пътешествие освен хубаво време, сме включили в поръчката си спокойна земя, спокойно море и спокоен въздух, което за страна като Япония, където земетресенията са ежедневие, а цунамитата и тайфуните, често срещано явление, е особено важно. Това, което обикновено зависи от мен пък, е да се подготвя предварително за екскурзията с информация, заради което съм си спечелила сред приятелите си прякора Хърмаяни Грейнджър. За тези, които не са чели романа Хари Потър, ще поясня, че това е отличничката, приятелка на Хари, която винаги прочита учебниците, преди да започне учебната година. Този път, отново вярна на себе си, съм прочела едно подробно документално издание, от което и въпреки трудно произносимите и труднозапомнящи се имена и събития, поне съм придобила някаква представа за периодите и най- важните личности в японската история. Прочела съм всички книги от поредицата на Джеймс Клавел, включително „Шогун“ и „Гай Джин“, посветени на Япония, а докато пътуваме, препрочитам „Мемоарите на една гейша“ и се потапям в атмосферата на квартала на гейшите Гион в Киото, който с нетърпение очаквам да видя след няколко дни. Програмата, която ни е подготвила туристическата фирма, ще започне от настоящето на Япония, в лицето на нейната съвременна столица Токио, ще ни върне назад във вековете, през Киото, градът, който най- дълго е бил японска столица, за да достигне до древната столица Нара, а освен това ще прекараме няколко дни в японската провинция, която ми е не по- малко интересна. Накрая отново ще се върнем в настоящето и даже ще надникнем в бъдещето, чрез един дигитален музей, намиращ се на изкуствен остров в Токио. В пътеписа си ще си позволя да разместя малко хронологията на пътешествието, за да ви представя нашето пътешествие в три части, първата от които е посветена на японската столица Токио, втората- на част от японската провинция: районът около Фуджи, градовете Мацумото, Такаяма, Каназава и Хирошима, а третата- на старите столици- Киото и Нара.
ПРИСТИГАНЕ И ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ
След малко повече от 12 часа полет от Виена до Токио пристигаме на Японска земя малко след 8,30 часа местно време. Денят в Япония настъпва с 6 часа по- рано от този, в България през лятото, и със 7 часа през зимата, защото японците, за разлика от нас, не въртят часовниците си напролет и наесен. Режимът за българи тук е безвизов, но преди да влезе в страната, всеки пътник трябва да попълни един внушителен онлайн формуляр, включващ лични данни, информация за настаняване и на митническа декларация, и да се снабди с QR код, който да представи на гишето за проверка на паспорти. Подробният инструктаж за попълването му, предоставен ни от туроператора, ни спестява доста усилия и, снабдени с въпросните кодове, се нареждаме на опашката за граничен контрол, извита на меандри пред гишетата за проверка, която ни изненадва с дължината си и бавната си скорост на придвижване. Контролът се осъществява на два етапа. Първо се преминава през компютър, на който служител сканира паспортите и взема пръстови отпечатъци на пътниците, а после през второ гише, където отново проверяват паспорта и QR кода на всеки пътник. Гишетата са много, но служителите са малко и се налага да чакаме повече от час. Решавам да не бързам да си правя изводи от този факт, но оставам леко шокирана, когато, след като сме преминали двете проверки, отново ни поискват паспортите и кодовете, преди да се отправим към лентите за получаване на багаж и спокойно да се поздравим с „Добре дошли в Япония“, и си пожелавам това да е последната ни среща с японската полицейска система по време на това пътешествие.
След като сме приключили всички гранични процедури, взели сме си куфарите от лентата за багаж и сме си купили карти за интернет, се качваме на бусове, които за около един час ни придвижват до хотела, но из самия град най- бързият и удобен начин за придвижване, освен метрото, са градските влакове. Именно такъв хващаме, за да се придвижим до първия обект от своята туристическа програма в Токио- паркът Йойоги.
ПАРКЪТ ЙОЙОГИ И ХРАМЪТ МЕЙДЖИ
Храмът Мейджи е шинтоистки храм, посветен на императора, който побеждава последния шогун и взема властта в ръцете си през 1868 г., което се счита за начало на периода Мейджи, по името на самия император. Наричат го още период на реставрацията, през който страната се модернизира и се отваря към света. Шинтоизмът е древната японска религия, характерно за която е обожествяването на природни явления и обекти. Императорите също се обожествяват и, когато умрат, в тяхна чест се строят храмове. Будизмът навлиза по тези земи около 6-ти век и, макар да има периоди на противопоставяне, тъй като императорите се считат за шинто божества, а шогуните- за почитатели на будизма, днес двете религии се преплитат и живеят в хармония, в което ще се убеждаваме все повече през следващите дни, през които ще научим, не само, че храмове на двете религии се строят един до друг и в будистките има шинтоистки елементи и обратно, но и че за раждането и женитбата, японците спазват ритуалите на шинтоизма, а за смъртта- на будизма. Храмът Мейджи е типичен шинтоистки храм, което може веднага да се познае по портата, наречена тории, която тук е с изобразени по нея хризантеми, символ на императорската власт.
Други типични символи за тази религия са въжето с пискюли, символизиращо облаците и дъжда, и белите листчета, изрязани във формата на светкавици. Влизаме в обширния двор, след което се доближаваме до храма, без да влизаме вътре, защото този храм е от тези, в които не могат да влизат смъртни, освен служителите на храма. Пред храма се запознаваме с шинтоистката молитва, която включва хвърляне на монета, поклони, пляскания и пак поклони. Тъй като дърветата също се почитат и обожествяват, пред храма има две красиви камфорови дървета с идеално сферично подрязани корони, а целият парк Йойоги наоколо, с вековни дървета и много зеленина, е истински оазис в сърцето на многомилионния град.
НЕБОСТЪРГАЧИ И ЗАБАВЛЕНИЯ В
ШИНДЖУКУ
След кратък отдих, малко преди залез слънце хващаме метрото и се отправяме към квартала Шинджуку, където се намира сградата на Кметството на Токио, една от най- високите сгради на града. Изкачваме се с асансьор до 45- тия етаж за по- малко от минута и се озоваваме в огромна кръгла зала с големи стъкла, през които можем да се насладим на светлините на нощния град. Гледката е изключително впечатляваща, но опитите ни да я заснемем с телефоните си се оказват доста неуспешни, заради отблясъците, които се получават по стъклото. Оставям Дилиян да се бори с отблясъците по стъклата, мъчейки се да направи хубави снимки, а аз се отдавам на насладата, която виждат очите ми. По- високо от сградата, в която се намираме, стърчат само двете кули, на едната от които предстои да се качим през следващите дни, а останалите сгради са ниско под нас. Градът, който изглежда доста неприветлив и сив през деня, през нощта се оцветява в светлини и истински се преобразява.
Когато се насищаме да го гледаме отгоре, слизаме на първия етаж, за да се гмурнем в цветната палитра от светлини. Оставаме още малко около сградата на Кметството, за да наблюдаваме великолепното светлинно шоу по фасадата ѝ, с което японците представят своята култура. Шоуто започва с мотиви от компютърни игри, но постепенно ни потапя в културата и митологията и макар да не успявам да схвана цялата символика, тъй като не познавам в детайли японската култура, не мога да остана равнодушна към красотата, създадена с помощта на съвременните технологии.
 |
 |
 |
 |
Тръгваме на разходка из квартала Шинджуку и от бизнес зоната му, където се намират небостъргачите, офиси на японските икономически гиганти, се пренасяме в зоната на нощния живот, където многобройни неонови светлини, звуци и аромати приканват към забавления.
 |
 |
Преминаваме около най- голямата и непрекъснато развиваща се гара Шинджуку и се промушваме през една малка уличка с ресторанти, наречена „Улицата на спомените“ /Омойде Йокочо/, защото преминавайки през нея и сядайки на всяко място, на което ти се иска да пийнеш по нещо, може да останеш без спомени.
 |
 |
 |
 |
За съжаление, ние нямаме време да се отдадем на удоволствията до безпаметност и продължаваме разходката си, но въпреки че не съм пила нищо, започвам да се съмнявам в този факт, когато котка- полицай излиза от едно светлинно табло, за да се появи след малко отсреща, на другия ъгъл.
https://www.youtube.com/watch?v=YfiV3hoviz8
Когато вече сме достатъчно уморени и наситени на първи впечатления от града, можем да се отдадем на удоволствията, които предлага японската кухня в един традиционен ресторант. Приятно ме изненадва фактът, че заведенията тук не се делят на такива, в които се хранят местните, и такива, предназначени за туристи, в които да се извадят „големите секири“. Наред с храната, която аз оценявам като много вкусна, не пропускаме да опитаме саке /думата се произнася с ударение на първата сричка, за разлика от общотриетото ѝ произнасяне у нас/ Винаги съм си представяла тази напитка като слаба ракия, а тук разбирам, че по начина на производство по- скоро е вино, но когато я опитвам, не успявам да определя дали ми прилича повече на ракия, или на вино. Вероятно сакето няма да ми стане любимо питие, но не е неприятно и го приемам като част от местния колорит. Накрая, без да сме се ограничавали с ядене и пиене, плащаме сметка приблизително от 30-40 лева на човек. В последните години, заради обезценяването на йената, стандартът доста е спаднал и цените са напълно поносими и за българския турист. В заведението има стая за пушене, но това е рядкост в Япония. Тук местата за пушене са много ограничени, а по улиците пушенето е абсолютно забранено, което се отнася за всички тютюневи изделия. В следващите дни ще трябва да свикваме с този факт.
Прибираме се в хотелската си стая, в която, макар и на малко пространство, е побрано всичко, което е необходимо, за да имаш усещане за комфорт, и заспиваме безпаметно, за да преодолеем умората и часовата разлика и да сме готови за следващия ден.
ИСТОРИЯТА, РЕЛИГИЯТА И ПРИРОДАТА, ПРЕПЛЕТЕНИ В
НИККО
Събуждаме се освежени и нетърпеливи за следващите предизвикателства, които ни е подготвила туристическата фирма и нейния нашата водачка Бианка. Днес, съгласно предварителната си програма, ще напуснем за кратко Токио, за да посетим градчето Никко, намиращо се на три часа път на север от Японската столица. Специално за този ден имаме и местна екскурзоводка- усмихната японка, чиято възраст, малко над пенсионната при нас, е трудно да познаеш, заради младежката енергия, която блика от нея. Веднага, щом се качваме в автобуса, тя започва с любов и познание да ни разказва за своята страна, чието име на японски се произнася Ниппон или Нихон. Със своите 378 хил. кв.км, Япония е малко по- малка от Франция и малко по- голяма от Германия по площ. Разположена е на 4 големи острова, най- големият от които, Хоншу, е островът, на който се намираме. На него са и всички останали градове, които ще посетим по време на това пътешествие. На север е остров Хокайдо, а на юг- Кюшу и Шикоку. Още по- на юг се намира по- малкият остров Окинава и архителагът около него. Към територията на страната се причисляват и над 14 хиляди малки островчета. Научаваме интересни факти за съвременното японско общество, за икономиката и културата и така неусетно минават двата часа път до Никко, където ще се потопим дълбоко в историята. За да бъде пълноценно посещението на обекта, към който се движим, е много важно човек да се ориентира в японската история и една от най- важните части на беседата е посветена на нея. Съвсем условно, историята на страната може да се раздели на три големи периода, от които първият и последният се определят като императорски, макар че в съвременния период императорът е загубил реалната си власт, за сметка на парламентарната демокрация, а средният- като шогунски. Трите големи периода от своя страна се разделят на по няколко периода, наречени според града, в който се намира столицата или според името на съответния император. В Япония винаги е имало императори и се счита, че от създаването на страната до днес управлява една единствена династия, която води началото си от митичния император Джинму тенно, за който се счита, че бил наследник на върховната шинтоистка богиня Аматерасу и управлявал от 660 г. пр. Хр., макар че този факт не е исторически потвърден. През шогунския период обаче и особено по време на третия шогунат, императорът има само формална власт. Постепенно прочетеното предварително за историята започва да се намества в главата ми, а, както ще се убедим и в следващите дни, като че ли двата периода, които най- често се споменават, особено тук, около Токио, са периодът Едо, наречен по името на града /днешно Токио/, където е седалището на шогуните от рода Токугава, е последвалият го императорски пероид Мейджи, за който вече говорихме предишния ден. Периодът Едо започва с най- известния и почитан шогун на Япония- Токугава Йеасу, чиято гробница се намира тук, в Никко. Именно той е прототипът на Торанага от знаменитата книга „Шогун“ на Джеймс Клавел, имаща две филмови версии- едната от 80-те години на ХХ век, която помни по- старото поколение, а другата, съвсем нова. След битката при Секигахара през 1600 г., в която Токугава Йеасу успява да победи всички свои опоненти, през 1603 г. той става шогун. Това е началото на периода Едо, който се свързва с управлението на фамилията Токугава и продължава чак до 1868 г. Характерно за него е, че това е единственият период в японската история, през който е установен над 250 години траен мир. Храмът Тошогу, най- грандиозният в Никко, е посветен именно на Йеасу, първия шогун от рода Токугава. След като установява власт над цялата страна, прави изключително важни реформи, с които напълно лишава императора от власт, Токугава Йеасу предава титлата шогун на сина си през 1607 година и се оттегля в замъка си в Сунпу /старото име на днешния град Шидзуока, югозападно от Токио/, откъдето фактически продължава да управлява, макар че официално се посвещава на будистката религия. Когато умира, е погребан там, но по негова повеля една година след това духът му е пренесен в Никко, селище, което се счита свещено за будистите.
Легендата разказва, че през 8- ми век тук пристигнал будистки монах, привлечен от красивата природа. Поискал да се качи на планината, но срещнал голяма река, която нямало как да прекоси. Помолил се и се появил старец с бяла брада, който хвърлил 2 змии през реката. Те се превърнали в мост и така монахът успял да я прекоси. Качвайки се на планината, той основал светилище, а мостът от легендата или поне този, който се твърди, че е мостът от легендата, днес е превърнат в туристическа атракция.
Градът Никко е особено популярен по време на възстановките на пренасянето на духа на Токугава, които се правят всяка година напролет и наесен. Въпреки че на практика тук са били пренесени тленните останки на шогуна, официално се казва, че е пренесен неговият дух, който се счита, че обитава една от залите на храма. Красиво орнаментираните, цветно обагрени и богато позлатени култови сгради, прекрасно се съчетават с планинския пейзаж и многото дървета, защото когато Токугава бил погребан тук, били засадени 50000 кедри по пътя към гробницата. Всичко това, заедно с камъните, обрасли в мъх, и многобройните каменни фенери те карат да се чувстваш като в приказка от стари времена.
Влизаме през тории, т.е. порта, характерна за шинтоистките храмове, чиито елементи вече познаваме от вчерашния ден, а малко след това се изправяме пред типично будистка пагода, което ме учудва и започвам да си задавам въпроси на религиозна тема. Оставам учудена и от факта, че шогунът тук се почита като божество, защото ако обожествяването на предците, в частност на императора, е нещо традиционно за шинтоизма, то определено не е в традициите на будистката религия. Скоро на въпросите ми бива отговорено от нашите екскурзоводи, от чиято беседа разбирам, че сливането на шинтоизма и будизма е нещо доста характерно за Япония и явлението се нарича религиозен синкретизъм. Друго интересно нещо, което научаваме тук, е, че пагодата, както и повечето храмове в Япония са построени от дърво, без фундамент и без спойващи елементи, защото така конструкцията е по- устойчива на земетресенията, които тук се често явление. За съжаление обаче, така сградите са много по- уязвими на пожари.
Докато вървим, екскурзоводката продължава своята беседа. Първоначално тук е бил изграден малък храм, както е поискал самият Йеасу, но неговият внук, третият шогун Токугава Йемицу, който благоговеел пред дядо си, го разширил и го направил пищен, такъв, какъвто може да се види и днес. На най- ниското ниво са разположени помощни сгради, които се използват сега, при възстановките, като складове и съблекални.
На второто ниво е основната част на храма, в която след най- пищната и красиво орнаментирана порта, наричана Китайската порта, са разположени три зали: зала за молитва, зала за пренасяне на дарове, в която са можели да влизат само избрани, а отзад зад всички тях е централното помещение, където никой не влиза, защото се счита, че там се намира духът на шогуна.
 |
 |
На третото ниво, на 200 стъпала по- високо от второто, се намира урната, където се съхранява тялото на Токугава Йеасу. Качването си струва, и то не толкова, за да видиш урната с тленните останки на шогуна, а да се насладиш на природата и да вдишаш свежестта на планината.
 |
 |
След като слизаме обратно по стъпалата, малко преди да излезем от храма, посещаваме Залата на ревящия дракон, където наблюдаваме акустичен ефект, напомнящ рев на дракон, а самият дракон е изобразен на тавана.
В Никко има още два храма, които посещаваме след Тогошу. Единият от тях се нарича Футрасан и е посветен на будисткия монах, създал селището.
Другият- Таюин е изграден през 1653 г. в чест на третия шогун от династията- Токугава Йемицу, същият, който направил грандиозния храм на дядо си, когото много почитал и искал да бъде погребан близо до него. Този храм не е толкова цветен и пищен, цветовете, в които е обагрен, са само червено, черно и златно, а самата гробница на шогуна е по- скромна, но природата наоколо е много красива и те обгръща със спокойствие и благоговение.
Така пречистени и умиротворени напускаме Никко, за да се върнем отново в градската джунгла, наречена Токио, и то на най- оживеното кръстовище в квартала Шибуя.
НАЙ- ОЖИВЕНОТО КРЪСТОВИЩЕ, КУЧЕТО ХАЧИКО И НОЩНИЯ ЖИВОТ В
ШИБУЯ
Леко се притеснявам от идеята да пресека кръстовището, което официално се счита за най- оживеното кръстовище в света, но се оказва, че движението е така добре регулирано, че няма абсолютно никаква опасност и даже можеш да пресечеш по диагонал, защото едновременно всички автомобили спират и преминават само пешеходци.
Тук се намира гарата Шибуя и малката статуя на кученцето Хачико, известно с това, че години, след като стопанина му една вечер не се завърнал с влака, продължавало да стои пред гарата всяка вечер, за да го чака. Сагата е известна по целия свят и множество туристи се тълпят пред статуята с фотоапарати в ръка.
Екскурзоводката ни дава свободно време и тръгваме да се разходим наоколо. Сещам се, че когато бях малко дете в социалистическа България, където единствените неонови реклами бяха от сорта на „Слава на БКП“ и „Слава на труда“, си мечтаех да видя град с много неонови светлини, каквито бях виждала само по филмите, но тогава даже и в сънищата си не съм виждала град като съвременно Токио, с безброй светлини във всички цветове и нюанси, мигащи и бягащи, въртящи се 3 D изображения. Чувствам се като в цветен калейдоскоп, който се върти около мен. Улиците са пълни с млади хора, които всеки момент ще се гмурнат в дебрите на нощния живот и много ми се приисква да съм с 20 години по- млада, но в този етап от живота си, искрено си признавам, че не бих издържала дълго време в подобен водовъртеж.
Когато се срещаме с групата след около час, се чувствам напълно наситена на шум и светлина, а след вечерята, организирана в местен ресторант, където, макар и приятно, също е шумно и едва успяваме да се чуем, се чувствам истински уморена и с Дилиян се прибираме в хотела, докато младежката част от групата отива на дискотека. Сутринта, когато чувам, че дискотеката е била обзаведена като храм, сервитьорките като монахини, музиката е била рок и не е било претъпкано с народ, вече съжалявам, че не отидох, но се надявам да имам сили за нощен живот в някой от следващите дни.
ПАРКЪТ УЕНО
Третият ден от нашето пътешествие е изцяло посветен на Японската столица. Отправяме се към парка Уено, един от централните паркове на града, в който е разположена зоологическата градина, Националният музей и Музеят на западното изкуство. Тъй като интересите на всички са различни, тук групата се разделя и всеки избира местата, които да посети. Ние решаваме най- напред да се разходим из парка, докато още не е много горещо. Въпреки обясненията на екскурзоводката ни, не успяваме да намерим паметника на последния самурай и се отправяме към езерото. Първоначално изобщо не разбираме, че това е езеро, защото вместо синя вода, виждаме зелени листа. Когато се приближаваме, установяваме, че това са лотоси, които за съжаление в този сезон са вече прецъфтели и стърчат само огромните им листа.
Насред езерото е разположен храм. Заради оранжевокафявата одежда на монаха, застанал до нещо като голям вертикално разположен барабан, предполагам, че храмът е будистки, защото шинто свещениците са облечени в бяло. В непосредствена близост е разположен друг храм, който определям като шинтоистки, заради листчетата, изрязани под формата на светкавици.
Докато се забавлявам да правя разграничения, в будисткия храм започва служба. За няколко минути звукът просто ме заковава на място и оставам известно време в плен на ритъма на барабана, който буквално те удря в слънчевия сплит. Макар да ми се иска да остана дълго време, нямаме време да проследим цялата служба, защото времето неумолимо напредва.
Отправяме се към Националния исторически музей, обектът, който сме решили да изберем за посещение, но преди това се спираме да се полюбуваме на фонтаните с красиви бордюри от цветя.
Националният музей е разположен във внушителна сграда, а експозицията включва няколко зали на двата етажа на сградата, в които се проследява историята на Япония. Тук могат да се видят както археологически находки, така и предмети от бита и културата на страната от дълбока древност до днес, но като че ли най- голям интерес за нас представляват самурайските брони и мечове, кимоната и рисуваните паравани, нещата, които обикновено свързваме с Япония и е които е голямо щастие да видиш в автентичния им вид.
 |
 |
 |
 |
 |
 |
Времето от около час и половина, което сме предвидили за посещение на музея, някак отлетява неусетно и преминаваме през последните зали почти на бегом, защото наближава часът, в който групата трябва да се събере.
ХРАМЪТ СЕНСОДЖИ
В СТАРИЯТ КВАРТАЛ АСАКУСА
Спираме да обядваме в един МОЛ, който се състои изцяло от хранителни заведения, между които можеш да избираш според вкуса си, след което продължаваме към храма Сендоджи. Легендата разказва, че докато ловил риба, един местен рибар извадил от реката будистка статуя и решил да превърне дома си в храм. Това станало през 645 г., от когато храмът съществува на това място, но тъй като е преживял три пожара, сградите не са запазени в автентичния им вид. Сенсоджи става много известен по времето на Токугава Йеасу, който прави този храм главен храм на шогуните. През Втората световна война храмът е бил почти напълно разрушен и възстановен, благодарение на даренията на големи японски концерни, но и на много обикновени японци. Главната сграда на храма е посветена на Каннон, която всъщност е Буда, а не богиня, но японците я наричат богиня на благоденствието и на милосърдието. Още когато приемали будизма през 6-ти век, те възприели Будите просто като още богове, каквито и без това преди това си имали в изобилие. Още в първия храм, който посетихме, забелязахме, бели листчета, завързани на поставки, които Бианка ни обясни, че са лошите късмети на хората, които те оставят в храма. Тук е моментът и ние да пробваме късмета си. Всеки от нас пуска монета и завърта една многоъгълна кутия, за да извади от нея пръчка. На пръчката е написан номер, който съвпада с номера на едно от многобройните чекмеджета, от които се вадят листчетата с късмети. Можеш да извадиш отличен, добър, обикновен или лош късмет. Ако ти се падне лошият, завързваш листчето на поставката и се освобождаваш от него. Ако ти се падне един от другите, прочиташ посланието, прибираш го и го пазиш. Аз, слава богу, се оказвам от късметлиите, прибирам късметчето си и заедно с останалите от групата се отправям към храма, където изпълняваме ритуала за пречистване с вода, при който загребваш вода от голям казан или чешма с корито, измиваш дясната си ръка с лявата, после обратно и накрая устата, а след това отиваме да разгледаме храма отблизо, след което всеки продължава самостоятелно разходката си в парка наоколо, където много японки в кимона си правят фотосесии. Любуваме се на фините и красиви момичета в традиционни облекла, но не пропускаме да направим и някои покупки от многобройните сергии с традиционни сувенири наоколо.
 |
 |
 |
 |
ГЛЕДКА КЪМ ТОКИО ОТ
КУЛАТА SKYTREE
В късния следобед хващаме градския влак, за да се придвижим до кулата Skytree, най- високата постройка в Токио и и най-високата самостоятелно стояща кула в света, за да разгледаме отвисоко космополитния град. Тук туристите имат възможност да изберат до каква височина да се качат, от което зависи и цената. От партерния етаж тръгват четири асансьора, които достигат до височина 350 метра, а след това два асансьора водят до най- горното ниво на 450 метра. Никой от нашата група не се поколебава кой вариант да избере. Всички сме до най- високото ниво. Часът, в който нашата екскурзоводка е избрала за нашето посещение, е малко преди залез, за да видим града на светло, да наблюдаваме залеза и накрая да видим как пада мрака и една по една се запалват светлините на града, за да превърнат Токио в едно огромно светлинно шоу. Разбира се, това е и часът, който са избрали най- много посетители, но Бианка ни успокоява, че е виждала и много повече хора на това място. Качваме се до нивото на 350 метра и започваме да обикаляме в кръг, както правят и всички останали посетители, за да видим града във всички посоки.
Тъкмо когато небето започва да се обагря в червено, достигаме до мястото, където са се събрали най- много хора и това не е случайно. Слънцето залязва над Фуджи и това е гледката, която всеки от нас ще запомни за цял живот. Успяваме да си намерим местенце на първа линия, за да гледаме и да снимаме.Тъй като главният отговорник за снимките е Дилиян, го оставям да сменя късия с дългия обектив и да се опитва да заснеме това, което виждат очите ни, а аз притихвам и благодаря на Бог, че ми позволи да видя тази гледка, за която толкова дълги години съм мечтала.
След като вече преценяваме, че сме стояли твърде дълго на първа линия и трябва да позволим и на други хора да преживеят това, което ние преживяхме, се отдръпваме назад и продължаваме обиколката си. Малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, се отправяме към двата асансьора, които водят на най- високото ниво, за да продължим наблюдението на спектакъла.
Още преди слънцето да се е скрило, градът започва да се облива в своята собствена светлина. Нашата екскурзоводка ни е дала много време за този обект, даже достатъчно, за да посетиш и аквариума, който се намира в ниските етажи на сградата, но ние до последния момент не можем да се отделим от гледката, а когато виждаме огромната опашка от чакащи да слязат надолу, даже се притесняваме, че ще закъснеем за часа на срещата. Слава богу, опашката върви бързо, защото асансьорите са големи и много бързи и успяваме да слезем съвсем навреме, за да се срещнем с групата, за да поемем пътя към поредното кулинарно преживяване в тази екскурзия в съседната сграда, пред която е организиран малък бирфест, наречен Oktoberfest, подобно на този в Мюнхен, а на няколко етажа от сградата са разположени ресторанти с различен по вид и произход храна. Ние избираме ресторант от Окинава, защото това е остров с автентична култура, което предлага и автентична кухня. След като разглеждаме подробно менюто, установявам, че кухнята на Окинава по нещо прилича на тази, във Филипините, която вече сме опитвали в наше предишно пътешествие, в която наред с рибата и морските дарове, се яде мазно свинско месце.
ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО
Повече от седмица след като сме напуснали Токио, посетили сме още много градове и села в Япония, върнали сме се във времето до 8- ми век, когато столица на Япония е била Нара, преживели сме една нощ като будистки монаси, за което подробно ще ви разкажа в следващите части от пътеписа, се връщаме в Токио, за да посетим последния обект от нашата програма- дигиталния музей teamLab Planets, който се намира на изкуствен остров Одайба в Токийския залив. Настаняваме се в хотела си, намиращ се на друг изкуствен остров, и веднага след това се качваме на най- модерния градски влак, който се движи бързо и безшумно, високо над земята, съвсем автоматично, без машинист, съвсем подходящ, за да се придвижим към бъдещето, в което ще се потопим в дигиталния музей. Влизайки в музея, събуваме обувките си, с което вече сме свикнали в Япония, но този път събуваме и чорапите и вдигаме крачолите, защото разбираме, че освен потопени в светлини, в част от залите ще бъдем и потопени във вода и то в съвсем буквалния смисъл. Тръгваме боси през течащ поток срещу водопад, откъдето започва нашето приключение. Светлинни ефекти, които те карат да се чувстваш като в друго измерение, вода, в която плуват светлини във формата на цветя и рибки, огромни балони в различни цветове, които можеш да прегръщаш или с които да се бориш, според предпочитанията, цветна феерия от цветя, някои- светлинни, а някои- съвсем истински, това са само част от преживяванията в музея, които е трудно да се опишат с думи. От разговорите ни по- късно с отстаналите членове на групата разбирам, че всеки се е впечатлил най- много от различни зали, но общото е, че всички сме изключително впечатлени.
 |
 |
След поредното изключително преживяване по време на това пътешествие, правим кратка разходка край брега на острова, откъдето се открива прекрасна гледка към нощно Токио, спираме се пред японската Статуя на свободата, която също, както и американската, е подарък от Франция, потапяме ръцете си в Тихия океан и когато вече сме се наситили на преживявания, се отправяме към ресторанта, избран от нашата екскурзоводка за последната ни вечеря в Токио.
Малко след полунощ се прибираме в хотела, за да стегнем багажа си за пътуването към България, и когато поглеждам часовника си преди лягане, осъзнавам, че от събуждането си в 5 часа сутринта в будисткия манастир, в който прекарахме предишната вечер, до лягането си в 1 часа, което практически означава на следващия ден, съм прекарала цели двадесет часа без сън, ако не се брои кратката дрямка във влака стрела, който за около 2 часа изминава разстоянието между Киото и Токио. Въпреки това не се чувствам уморена, защото умората, която усещах първите дни, рязко е отстъпила пред желанието да видя максималното, да се потопя изцяло в историята и настоящето, в културата и ежедневието на Страната на изгряващото слънце, поредната моя сбъдната мечта, а за това, какво още видяхме и преживяхме в нея, ще ви разкажа в следващите две части от този пътепис.
