Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

ПУЛИЯ част първа: ОТ БАРИ ДО ТОКА НА БОТУША

След два неуспешни опита да стигнем до Пулия: през 2020 г. заради отменен полет, заради Ковид пандемията, а през 2021 година поради факта, че ние лично пипнахме коронавируса няколко дни преди планираната дата, това пътешествие вече ми се струваше почти като химера. И сега не се мина без препятствия: отменен полет, резервиране на друг, заедно с една допълнителна нощувка, но нищо не успя да ни разколебае и ето че вече сме в Бари късно вечерта на 21.09.2022 г., в сезона, който предполагаме, че е най- подходящ за посещение на Пулия. Веднага след кацането ни на летището започвам да се съмнявам в това предположение, защото духа доста студен вятър и температурата едва ли надхвърля 15 градуса, но искрено се надявам, че съпругът ми Дилиян, заслужено спечелил си прозвището Шамана, си е свършил работата и е поръчал времето. За тези три години имах време да прочета много пътеписи, да изменям и допълвам програмата ни, за да видим максималното, което е възможно за петте дни, които сме определили за нашето посещение в югоизточната част на Италианския ботуш, чак до върха на тока му. Време е да осъществим мечтата си!

ДЕН ПЪРВИ

ПОЛИНЯНО А МАРЕ, МОНОПОЛИ И ЛЕЧЕ

    Сутринта взимаме от летището предварително поръчаната кола под наем и потегляме. Самият град Бари сме оставили за последния ден от нашето пътешествие, така че поемаме направо на юг, към първата спирка от днешната ни програма- градчето Полиняно а Маре. Паркираме на широк паркинг високо над морето и заставаме на панорамната площадка, близо до която той е разположен, и гледката ме кара буквално да онемея от гледката, която виждат очите ми: живописно бяло градчe, кацнало над високи карстови скали, в които морето е изваяло чудновати форми.

Не искам да откъсна поглед от тази невероятна красота, но едновременно с това съм нетърпелива да тръгнем по тесните улички и да видим какви други съкровища крият те. Не ми се налага да чакам дълго. Още щом се гмуркаме в старинната част на градчето, то ме очарова. След посещението си в Неапол преди няколко години очаквам тук да видя подобни сивкави и овлажнени фасади с поопадала мазилка, посивяло пране, простряно между сградите и висящо над тесни улички, но тук виждам една съвсем различна Южна Италия: поддържани светли фасади с висящи и пълзящи по тях цветя, шарени гърненца, красиво аранжирани с цветя и кактуси, даже прането, висящо от балконите, ми се струва красиво.

 

 

Спирам се буквално пред всяко магазинче, за да се порадвам на пъстрите багри и ужасно много съжалявам, че пред алтернативата пътуване със собствената си кола и ферибот от Игуменица до Бари, за да не губим време, предпочетохме самолетния транспорт, за да стигнем до тук, и не мога да пренеса у дома част от тези съкровища и си обещавам да се върнем някога тук, с друг вид транспорт.

Достигаме до дълбоко врязан във високите скали залив, завършващ с каменен плаж. Спираме на панорамната площадка високо над него и се отдаваме на съзерцание, утоляване на фотографски страсти. Навън вече е топло, но все още доста ветровито, а морето е твърде бурно в този ден, а и ние не сме подготвени за плаж, а и колкото и да е красиво, мястото никак не отговаря на представите ни за място за плажуване.

Затова решаваме, вместо да слизаме по стълби към плажа, да поседнем в една от живописните джелатерии наоколо, които примамват погледа ни не по- малко от природните и архитектурни красоти наоколо. Предварително сме решили в това пътешествие да не препускаме в преследване на забележителности, а да се наслаждаваме максимално, а насладата от ароматно италианско кафе и фунийка превъзходен сладолед е едно от нещата, които кара толкова много хора да се влюбят в Италия. След огромните количества сладолед, които погълнах преди няколко години в Сицилия, мислех, че съм се наситила на това италианско изкушение, но сега осъзнавам, че всъщност съм се пристрастила към него.

Докато се връщаме обратно към паркинга, не пропускаме нито една панорамна площадка, защото от всяка от тях се открива неповторима гледка: : отвори, приличащи на огромни очи, отправени нагоре, към небето, което тук има особено наситен син цвят, вълни, заливащи скалите и проникващи дълбоко в тях, откъдето само след миг излизат обратно като малки водопади, за да се спуснат отново в морето, скални зали, превърнати в уютни ресторантчета.

Романтичното настроение толкова ме обхваща, че веднага съм готова да седна в едно от тези ресторантчета, но програмата, която съм направила, включва посещение още на два града през този ден, а още е твърде рано за обяд.

    Преди да достигнем следващото живописно крайморско градче, Монополи, спираме на още едно място, за което четох предварително-Torre Incina. След първоначалното приятно впечатление от гледката на крепост, кацнала над морето, оставаме малко разочаровани, защото девствеността на мястото е нарушено от бетонова постройка, очевидно плажно барче в активния сезон. Все пак природата е прекрасна и успяваме да намерим подходящи места за снимки, от които не се вижда бетонът.

    Монополи е съвсем наблизо и след като, след доста лутане, успяваме да намерим паркинг, тръгваме пеша. Най- популярният обект в градчето е замъкът от времето на Карл V и неговата крепостна стена, миеща се от водите на Адриатика. Поемаме по крайбрежната улица в посоката, в която ни сочи навигацията, но не можем да останем равнодушни към живописните улички и на това градче, към гирляндите от разноцветни шапки, към виещите се по фасадите бугенвилии, към естетично аранжираните ресторантчета, около които се носят изкусителни миризми.

Преминаваме и покрай плажа, намиращ се пред крепостната стена, но това е поредното място, което не отговаря на моята лична представата за плаж.

Когато достигаме до замъка, той е затворен за посещение, както почти всички обекти тук, в часовете от 13 до 15,30 часа, но всъщност изобщо не съм сигурна дали искам да посещавам средновековен замък пред перспективата да повървя още из тесните улички на градчето.

        Докато търсим подходящо място за обяд, долавям особено привлекателната за мен миризма на пържени морски дарове. Това тутакси решава въпроса с обяда ни. Макар и непретенциозно, заведението предлага прекрасна храна, която, съчетана със студена бира, е всичко, от което имаме нужда в момента, за да се почувстваме напълно щастливи.

          Последният град, включен в днешната ни програма, е Лече. Успяваме да си намерим място на платен общински паркинг, непосредствено до Porta Napoli, което е истински късмет. Плащаме такса за три часа, които предполагаме, че ще ни бъдат достатъчни, за да разгледаме забележителностите. Лече е доста различен от белите морски градчета, които разгледахме досега. Фасадите от камък с пясъчен цвят и пищният барок на църквите са характерното нещо, което първо забелязваш тук.

Указателни табели не виждаме и включваме навигацията на телефона си, която успешно ни отвежда до Piaca Duomo, централния площад, където освен катедралата и други църковни и обществени сгради, виждаме туристически информационен център.

Купуваме си комбинирани билети, които включват разглеждане на музея, в който се намира самият туристически център, катедралата и още три църкви. Комбинираният билет струва 9 евро, което ни се струва абсолютно приемливо за всички тези обекти. Тъй като сме предвидили две нощувки в градче, съвсем близо до Лече, сме спокойни, че ако не успеем да разгледаме всичко в този ден, ще можем да се върнем тук на следващия ден, а билетът дава възможност да разгледаш обектите в рамките на цели 15 дни. Музеят не ни впечатлява особено и не му отделяме много време, защото бързаме да изпреварим вечерните служби в църквите, които ще посетим, по време на които не се допускат туристи. Влизаме първо в Катедралата, която има многовековна история от построяването си през 1144 г., през реставрацията и дострояването й през 17 век, когато е построена камбанарията и са добавени бароковите орнаменти, до днес. Пищният барок и цветните витражи са нещо, което винаги ме впечатлява в католическите храмове, и този не прави изключение.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

Посещаваме и криптата от  12 век, която очевидно е особено важна забележителност, но на мен подобни места, колкото и важна историческа стойност да имат, винаги ми действат потискащо и след като разглеждаме набързо, се отправяме към следващия храм, а докато се придвижваме, надникваме да видим римския театър.

Църквите Santa Chiara и San Miguel са следващите ни обекти за посещение. И двете църкви са от 17- ти век, и двете са в бароков стил, но същевременно много се различават една от друга.

Докато влизаме в Сан Мигел, се наслаждавам на изпълнението на уличен музикант, който незнайно как е успял да изнесе на площада пред църквата цяло пиано.

След като излизаме от църквата тръгваме към площад Сан Оронцо, където се намира римският амфитеатър.

    Накрая се отправяме към Santa Croche, последният обект от туристическата ни програма за този ден. Преди да приближим към входа, се опитваме да направим снимки на особено пищната барокова фасада, може би най- впечатляващата от всички, които разгледахме преди това, но опитите ни се оказват неуспешни, защото светлината е твърде неподходяща. Опитвайки се да влезем в църквата, установяваме, че вътре се провежда сватбено тържество и в момента посещението не е възможно. Очевидно е, че ще трябва да оставим посещението си за следващия ден и да потеглим към мястото си за нощувка. Придвижването в пиковия час по улиците на Лече ми създава доста стрес, а да намерим място да паркираме, докато си купим нещо за вечеря, се оказва особено сложно начинание. В 7 часа вечерта тук вече е почти тъмно, а докато се придвижим до градчето Сурбо, където ще нощуваме, намиращо се на 20 мин. с кола от Лече, съвсем се стъмнява. Домакинята ни посреща много любезно, но с английския е по- зле и от мен и даже с помощта на технически средства, комуникацията е доста сложна, а освен това се оказва, че втората спалня, която е включена при описанието на апартамента в Booking, ще бъде на наше разположение, ако си платим допълнително. В този час и след всички емоции от деня, а и предвид трудната комуникация, нямам никакво намерение да се разправям повече, плащаме цената за допълнителната стая, за да не спим в общо спално като на хижа, но затвърждавам мнението си от предишни пътувания, че в Южна Италия понякога има изненади при настаняването. Надяваме се това да е последната за това пътуване. След отварянето на допълнителната спалня вече нямаме забележки към апартамента. Той е голям и уютен и скоро хубавото червено вино Primitivo, характерно за Пулия и още ухаещите пици, които си купихме от една пицария преди да се приберем, ме успокояват напълно и ме карат да усетя блаженството, което обикновено ме обладава, когато пътешествам.

ДЕН ВТОРИ

ТОКЪТ НА БОТУША

    Във втория ден на нашата екскурзия съм предвидила да обиколим токчето на Италианския ботуш и да стигнем до самия му връх, където се намира градчето Санта Мария ди Леука. Първо обаче трябва да довършим обиколката на Лече и да посетим последната църква, вкючена в билета ни от предишния ден. След обиколката през вчерашния ден вече нямаме нужда от навигация и бързо и безпогрешно достигаме до църквата Санта Кроче или в превод- Светия кръст. Този път и слънцето е с нас и не пречи на снимките ни. Успяваме да разгледаме и снимаме уникалната барокова фасада на църквата, където всеки елемент е уникален.

Възхищението ни продължава да се засилва, когато влизаме вътре. Не бързаме и разглеждаме спокойно олтара и всеки един от страничните параклиси, а пищно аранжираните бели цветя, останали от сватбата предишния ден, неповторимо допълват картината.

 

    След като насищаме напълно очите си, сядаме в едно от многобройните кафета по улицата, за да изпием по едно хубаво италианско кафе. Сигурни сме, че кафето ще бъде хубаво, защото лошо в Италия няма. Дилиян е изключителен традиционалист и си поръчва двойно еспресо, а ние с Весето решаваме да експериментираме с кафе „Лече“, което виждаме в менюто. Носят ни кафе в стъклена чаша, пълна с лед, а отдолу под кафето има гъст слой от бадемово мляко. Първоначално съм леко притеснена от тази изненада, но когато го опитвам, решавам, че определено няма за какво да съжалявам.

 

    Връщаме се на паркинга и поемаме на юг. Заради второто посещение на Лече променяме първоначалния си план и решаваме да пропуснем градчето Отранто и да се отправим директно към върха на тока на ботуша, защото искаме да ни остане малко време следобед за един кратък последен плаж за това лято. Стигаме в Санта Мария ди Леука и когато паркираме, разбираме, че сме се озовали точно пред туристическия инфомационен център, откъдето се снабдяваме с карта на забележителсностите. Слизаме до пристанището, откъдето се вижда цялото градче, и бързо схващаме, че за да достигнем до главните забележителности- базиликата и фара, е най- добре да се придвижим с колата, защото те се намират на хълм високо над морето. Тъй като вече е обяд, а всички забележителности в Южна Италия имат дълга обедна почивка, бързаме да влезем в Базиликата преди 13 часа, а след това да се наслаждаваме на гледките към морето и да се разхождаме около огромния морски фар.

 

 

Тук именно, в най- южната точка на Апенинския полуостров, се срещат Адриатическо и Йонийско море и интересното е, че от изток, към Адриатика в този момент морето е доста бурно, а Йонийско море от запад изглежда спокойно. Това много ни радва, тъй като плажът, който сме избрали да посетим малко по- късно, се намира на Йонийско море. Преди това обаче слизаме до крайбрежната улица и правим една спокойна разходка, за да се насладим на гледките към морето и разкошните вили, някои от които бих определила по- скоро като дворци, но и по- скромните определено не са собственост на бедняци.

Докато се разхождаме, отдавна е време за обяд и ние решаваме, въпреки предположението, че на това място със скъпи имоти и цените по ресторантите ще бъдат сериозни, няма да щадим пари и ще седнем в едно от ресторантчетата по брега с гледка към морето, за да се насладим пълноценно на преживяването. Разглеждаме менюто, в което ястията са написани само на италиански и си поръчваме нещо, което доколкото успяваме да схванем, е паста с морски дарове. Сервитьорът споменава някаква „черна риба“, която преводачът на телефоните ни превежда като сепия. Когато ни носят порциите топчета, залети с черен сос, определено си давам сметка, че ако в менюто имаше картинки, никога нямаше да си поръчам това ястие, но за мое огромно учудване то се оказва много добро на вкус.

За черния сос, с който е полято ястието, изразяваме предположение, че е мастило от сепия, което му придава доста интересен вкус. Между топчетата с паста, каквато досега не съм опитвала, се срещат по някоя скарида или рак, но всичко е в черно от соса и докато не сдъвчеш, не разбираш дали топчето е от пастата или от плънката. В крайна сметка не съжаляваме за избора си, защото опитахме нещо различно, каквото досега не сме яли и вероятно няма да ядем и в бъдеще. Докато се разхождаме из градчето, обръщаме подобаващо внимание и на местата за плажуване и не оставаме очаровани. Целият бряг е осеян с остри скали, върху които се поставят дървени скари, повечето от които вече са събрани заради края на сезона.

Забелязваме плажуващи ентусиасти на бетонна площадка около изкуствено направено ограждение с вода, отделена от морето, и доста се учудваме от представите на тези хора за плаж, които определено не отговарят на нашата собствена представа. Започвам леко да се притеснявам дали мястото, което съм избрала за плаж, след проучване в интернет, наричано „Малдивите на Саленто“, не е някаква подобна измислица, но съвсем скоро ще проверим това. Настройваме навигацията за въпросното място, близо до Peshcole, но пътьом спираме на няколко места да разгледаме красивите пещери, които е изваяло морето. За съжаление нямаме достатъчно време да направим разходка с лодка, каквато тук би била много подходяща, но за краткото време, с което разполагаме, можем поне да ги разгледаме от брега.

    Пътят към мястото за плаж се оказва в ремонт и се налага да направим доста голяма обиколка, но твърдо сме решили да видим „Малдивите на Саленто“. Когато пристигаме, веднага се убеждаваме, че усилията ни не са били напразни. Е, не е чак като на Малдивите, но си е съвсем истински плаж, със ситен пясък и спокойно море, което все още в този сезон е достатъчно топло за къпане. Времето също е достатъчно топло, с лек приятен ветрец и ние се възползваме максимално от последната си възможност за плаж за сезона.

 

    Когато слънцето започва да преваля, макар и с известно нежелание, напускаме прекрасния плаж и се отправяме към последната си спирка за днес- пристанищното градче Галиполи. Паркираме съвсем близо до крепостта, която е главната забележителност тук. Тя е превърната в музей и е отворена до 20 часа и тъй като музеите започват да ми липсват по време на това пътешествие, без да се замислям, плащам входната такса от 5 евро и се вмъкваме вътре. Самият музей представлява известно разочарование, но гледките, които се откриват от върха на крепостта към пристанището, стария и новия град, определено си струват, а залезът и меката светлина на здрача разпалват фотографските ни страсти.

Тъй като тук мракът настъпва около 19 часа, бързаме, преди да е станало съвсем тъмно да се шмугнем по уличките на стария квартал с примамливи сергии и романтична атмосфера. Когато напълно се стъмнява, можем да се качим на колата и да потеглим към нашето уютно апартаментче в Сурбо, където Дилиян, който като студент работеше в италиански ресторант, ни приготвя характерната за този район паста орикиете с морски дарове, които по супермаркетите тук са на смешни цени. Не пропускаме да изпием и поредната порция местно вино, като този път, освен Primitivo, в чиито качества вече сме се убедили, пробваме и сорта Negroamore, от който също оставаме очаровани. В супермаркетите най- скъпите вина от тези сортове едва надхвърлят 5 евро, така че спокойно мога да определя Пулия като истински рай за любителите на вино.

Коментирай