Тазгодишното ни алпийско скиорско приключение започва с 13– часово пътуване до село Флаттах в областта Каринтия, мястото, където ще пребиваваме по време на нашата поредна скиваканция в Австрия. Групата се състои от седем души с два автомобила, всички– запалени скиори. С една част от тях се познаваме отдавна, а с друга ще се опознаем през следващите седем дни. В средата на март пролетта вече е покрила долините със зелен килим, а докато пътуваме, вали дъжд, но погледът нагоре, към високите върхове на Алпите и прогнозите на метеорологичните сайтове ни успокояват, че във високите части на планината все още е зима и вали сняг.
Сутринта слънцето е огряло долината на река Möll, а върховете на хоризонта блестят в бяло и ни очакват. Пътуваме около 10 км по живописен стръмен път до най- близката до нас скизона, Mölltaler Gletscher, и първото нещо, което грабва очите, когато паркираме пред лифтовата станция, е водопадът, който се стича по скалите отсреща
Придвижваме се нагоре с планински влак, който събира 200 души, движи се в тунел с висока скорост и само за около 10 минути преодолява около 1000 метра денивелация. Когато излизам от тунела и виждам бялата стена отсреща, леко се напрягам, защото ми се струва направо отвесна, но оглеждайки се наоколо, се успокоявам, защото по стръмния склон няма писти, а количеството сняг на 2200 метра надморска височина със сигурност свидетелства, че ще има условия за ски, защото скизоната започва оттук нагоре. Веднага се качваме на кабинков лифт, с който се придвижваме до 2800 м височина, където снежната покривка е толкова дебела, че едва ли ще се стопи до лятото. Това е то глетчер.
До най- високата част на курорта се достига с още един лифт, който се изкачва почти до връх Schareck /3122 м/, наречен от членовете от групата ни, които са били тук и миналата година, „Шаро“, за да ни звучи по- родно. Те и приятелката ми Ваня, която е тук за пръв път, но неведнъж се е доказала като доста по- смела от мен, директно тръгват нагоре към най- високата лифтова станция. На мен обаче ми трябва известно време за свикване с пейзажа и преодоляване на страха от непознатото, а и предишната вечер във високата част на зоната е поваляло доста и снегът не е съвсем добре утъпкан.
Съпругът ми Дилиян, свикнал да бъде солидарен с моите страхове, както винаги, ме подкрепя, така че решаваме в този ден да останем в тази част от скизоната, която достига до 2800 метра. От тази точка, където се намира и панорамния ресторант, тръгват две червени и една синя писта, които на този етап считам напълно достатъчни. Останалите ще опознаваме постепенно, а гледката и от тази височина е прекрасна. Влюбих се в Алпите още при първото си посещение в Австрия през далечната 2011 година, в гледката от високо, която нарекох море от планини, и именно тя е онова нещо, което ме кара почти всяка година да се връщам в Австрийските Алпи, нещото, за което си струва да пропътуваш целия изморителен път до тук.
Когато решаваме, че е време за почивка, не пропускаме да посетим и панорамния ресторант, където гледката се съчетава с хубава австрийска бира.
Вторият ни скиден започва със слънце и това, че има няколко сантиметра нов пухкав сняг върху обработените по- рано писти, не създава особени проблеми, а леката облачност прави пейзажа още по- красив, но в Алпите времето се променя бързо и около обяд видимостта рязко намалява, което ни кара да не поемаме излишни рискове и двамата с Дилиян поемаме надолу, а по- смелите скиори, каквито са останалите в нашата група, остават до края на деня.
Когато се събуждаме на следващия ден, върховете са обвити с мъгла, но ние не искаме да се предаваме и поемаме към малко по- далечната скизона Анкогел- Малниц, с надеждата, че там времето ще е по- добро. Някак пропускаме факта, че тази зона се намира в резервата Hohe tauern, където се намират едни от най- високите върхове в Австрийските Алпи, включително първенецът Grossglockner. Анкогел е най- близо разположеният връх до скизоната, която носи неговото име, заедно с името на най- близко разположеното градче Малниц. Още когато пристигаме до долната лифтова станция, погледът нагоре не предвещава нищо добро, а когато достигаме до средната станция на кабинковия лифт, мъглата се сгъстява. На всичко отгоре съпругът ми Дилиян установява, че си е забравил щеките в колата и се налага да слезем до долу и да се качим отново, което отнема доста време, защото съоръжението е старо и бавно. Останалите скиори от групата ни продължават до горната лифтова станция и ни съобщават по телефона, че мъглата е много гъста, придружена от сняг и вятър и въпреки загубеното време, мислят да слязат и да пробват късмета си в зоната, в която карахме предишните дни. Ние обаче сме си купили карта, която важи само за тази скизона и единственият ни шанс е да изчакаме с надеждата, че времето ще се оправи. Както е известно на тези, които са чели моите пътеписи, Дилиян неслучайно носи прякор „Шамана“. Това, че си е забравил щеките, означава, че все още не става за каране, но когато си е купил карта за някоя ски зона, това означава, че времето ще се оправи и все пак ски ще се карат. И ето, че, когато се изкачваме до най- горната станция и изчакваме още малко, мъглата се разрежда и започваме да виждаме отсрещните върхове. В тази зона има една дълга червена писта и няколко по- къси, до които се достига с влек. Решаваме да заложим на дългата писта и правим няколко спускания, с което, въпреки закъснението, отчитаме скиденя като успешен.
Когато решаваме, че сме се наситили на карането на ски за този ден, решаваме да хапнем в някой от ресторантите в близкото градче Малниц, което оценихме като много приятно, докато пътувахме към скизоната. Според информацията в Google има няколко отворени заведения, но истината се оказва друга. В този час /около 15 часа/ абсолютно нищо не работи, а улиците са пусти и няма никакви признаци на живот. Правим няколко снимки на живописния център и унило се прибираме във Флаттах. На следващия ден, привлечени от красотата на Малниц, и другите членове на групата решават да се пробват, но този път за вечеря, въпреки че градчето се намира на около 20 км и един шофьор трябва да се жертва и да не пие бира, за да върне групата с колата обратно. Те имат по- голям успех от нас, но не съвсем, защото се оказва, че освен че не работят следобед, ресторантите затварят вечер в 9 часа, времето, в което в нашите ресторанти купонът едва е започнал. В този момент всички оценяваме по достойнство нашите български ресторанти и тяхното дълго работно време.
Както неведнъж сме се убедили, ден с ден в Алпите не си приличат, и времето, според прогнозите, а и според проверката им през прозореца сутринта, се очертава да бъде, е най- хубавото от всичките ни дни досега. Ние също вече сме загрели и във форма и това засилва очакванията ни да прекараме един прекрасен ден. Вече съм добила смелост и се качвам до най- високата точка на зоната, откъдето се спускат червена и черна писта, а когато се качиш още малко по- високо, съвсем близо до връх Шарек, гледката е наистина зашеметяваща.
Слизаме по червената писта, която не ми създава никакви проблеми, и когато се качваме отново, за да пробваме черната, ципът на якето ми неочаквано се скъсва, което заплашва да провали деня ми. След като почти изпадам в хистерия от този факт, се вземам в ръце, свалям якето си, въпреки че навън никак не може да се нарече топло, и успявам да направя лека поправка на ципа и да закопчея якето си наполовина. С това лошият късмет свършва и не само че пускам черната писта, но карам ски във всички части на ски- зоната през целия ден, който за мой късмет се оказва наистина много слънчев, както предвещаваха прогнозите, а когато приключваме скиденя, посещавам спортния магазин по пътя ни към селото и установявам, че моето ново яке ме чака там, съвсем по мярка и на много прилична цена, заради истинските намаления, които се правят тук в края на сезона.
На петия ден от нашата почивка прогнозите за времето в скизоната никак не са добри и приемаме това като знак, че е време за почивка. Лошото време обаче е само във високата планина, а в долината е приятно и даже слънцето успява тук- там да се покаже зад облаците. Това е голямото преимущество да караш ски на глетчер през пролетта, прекарвайки останалата част от времето си на повече от 2000 метра по- ниско, където времето е коренно различно. И така, това е моментът да разгледаме селото, в което се намираме. Разположено е по долината на река Möll, откъдето идва и името на цялата долина и на близкия глетчер. Селото не изглежда голямо, макар че според преброяване от 2009 г., населението е около 1300 души, без да се броят туристите, които идват тук целогодишно, защото освен за ски, мястото е подходящо и за летен туризъм. Пред нашите къщи за нощувка през лятото има и места за къмпиране. По време на разходката виждаме банка, кафе- сладкарница, църква, няколко хотела, в единия от които има малък, но уютен ресторант. Разбира се, не липсват и къщи за гости, а сградите на пожарната и училището са наистина впечатляващи за подобно населено място. Вероятно те се ползват и от съседните села.
Всеки е украсил къщата си по свой собствен вкус, а общината е помислила за останалото.
 |
 |
Вместо магазин, тук има контейнер на Била на самообслужване, в който можеш да намериш неща от първа необходимост. Персонал няма. Очевидно никой не се съмнява в почтеността на клиентите.
Според Google тук има открит басейн, който е отбелязан като отворен. Това не ми се струва невъзможно, ако басейнът е термален, но за съжаление, информацията отново се оказва погрешна. Тъй като сме се настроили да отпуснем мускулите си в топла вода, следобед отиваме отново до Малниц, където има закрит басейн. Този път успяваме да уцелим и работното време на ресторанта, който се намира в СПА центъра и да се насладим на традиционни австрийски ястия.
Ето че идва и последният ден от нашата скиваканция. Отпочинали сме и сме готови за предизвикателства, включително да се спуснем по пистите с висока сложност, отбелязани с черен цвят на картата, от които до този момент ние с Дилиян не сме се осмелили да пробваме само една. Шегувам се, че с новото си черно яке, вече съм готова за черни писти. Това като че ли ми дава кураж и въпреки страха ми от височини и стръмни спускания, в този ден не пропускаме нито една писта, включително трите, отбелязани с черни точки. Това е подобаващ край на нашата прекрасна скиваканция.
 |
 |
