КАМБОДЖА

ВЕЛИЧИЕТО НА АНГКОР

И ЧАРЪТ НА ДНЕШНИЯ СИЕМ РИЕП

 

    Камбоджа е една малко позната за мен държава. Освен снимките на Ангкор Ват, които съм гледала в Интернет и онова, което съм слушала за режима на Пол Пот и червените кхмери, осъзнавам, че почти нищо не зная за тази страна.

    Тръгваме от Сайгон в буря. Полетът е около час, но затова пък с доста турболенции, които успяват леко да ме изнервят. Когато започваме да се снижаваме, виждаме голяма водна площ и тъй като географски тук не може да има море, стигаме до извода, че е голямо езеро. По- късно ще разберем, че такова е и името му- Голямото езеро, което се намира близо до старата столица Ангкор или до настоящия град Сием Риеп. Отгоре почти не можем да различим къде свършва езерото и откъде започват оризищата, а и тропическите дъждове по това време са често явление и допринасят за водната картина.

    Когато пристигаме малко след 17 часа на летището в Сием Риеп, Камбоджа ни посреща окъпана от поредния дъжд. Това обаче не прави жегата по- поносима. Тук сезоните са два- сух и влажен, но и двата са горещи. Ние пристигаме в началото на ноември, когато дъждовният сезон още не е преминал и продължава да вали по няколко пъти на ден. Почти веднага след пристигането ни се стъмнява, което вече не ни учудва, тъй като идваме от Виетнам и вече сме свикнали с този факт. Нещо, което ми прави малко неприятно впечатление, е дългата процедура по поставянето на визи в паспортите ни и граничния контрол, където ни снимат и ни вземат отпечатъци и от двете ръце. В момента Камбоджа е спокойна страна, но явно мерките за сигурност продължават да бъдат сериозни.

    Докато пътуваме към хотела си, преминаваме покрай множество хотели, един от друг по- красиви и големи и всички, изглеждащи съвсем нови. Сием Риеп е туристическата столица на Камбоджа, защото се намира в непосредствена близост до най- известната забележителност, изобразена и на знамето на страната- Ангкор Ват, сочен като най- голям религиозен храм в света. Докато пътуваме, нашият екскурзовод ни разказва, че всъщност храмовете в Ангкор, старата столица на Кмерската империя, са общо 219 и са разположени на 410 кв.км площ. На няколко от тях ще бъдат посветени следващите ни три дни, а тази вечер можем спокойно да се поразходим из градчето. Сием Риеп е град с около 200 хил. жители и се развива основно като туристически център в последните десетилетия. След поредица от тежки исторически периоди в началото на 90- те години Камбоджа най- после започва да се развива по правилата на демокрацията и пазарната икономика или поне така изглежда от погледа на туриста. В града вече има 107 хотела и много хостели с общо 40 хил. места, както и множество ресторанти. Уличната търговия процъфтява и това се вижда от пръв поглед. Освен дневния, има и нощен пазар, което е много полезно за хората като нас, които искат през деня да разглеждат храмовете, а през нощта да пазаруват. Изисква се само физическа издръжливост, а ние сме доказали, че притежаваме такава, особено по време на екскурзии.

    В хотела ни посрещат с усмивка, под звуците на нежна музика, която се изпълнява от едно момиченце на традиционен инструмент, наподобяващ най- много на ксилофон, доколкото може изобщо да се оприличи на някакъв познат инструмент.

Музиката звучи изключително нежно. Звукът се разпростира не само около рецепцията, а и навсякъде по коридорите до четвъртия етаж и създава приятна атмосфера. Фоайето е аранжирано с тежка резбована мебел, много цветя и статуи в духа на източната естетика.

   Настаняваме се по най- бързия начин, защото бързаме да излезем по улиците на града, за да усетим атмосферата. Преминаваме по сергиите на нощния пазар основно с проучвателна цел, но все пак не минаваме и без някоя дребна покупка, преди всичко заради тръпката от пазарлъка. Забелязвам, че тук търговките, предимно жени, се пазарят артистично, както и в Тайланд, и да се пазаря с тях ми доставя огромно удоволствие, но не искам да ги изнудвам, защото са мили и чаровни, а и цените като цяло не са високи. Като външен вид камбоджанците съществено се различават от виетнамците, които бяха наши домакини в предишните дни. Кожата им е с по- тъмен цвят, а самите те определят, че най- много си приличат с мианмарците. Мианмар не граничи с Камбоджа, но незнайно как са се пренасяли гените по Индокитайския полуостров, който със своите непрекъснати войни за територии и влияние между отделните държави, много ми напомня на Балканския полуостров. Местната валута е риел, като 1 долар се равнява на 4000 риела, но всъщност навсякъде в града - и по пазара, и в магазините, и в ресторантите може да се купува в долари.

След разходката и приятна рибна вечеря в местно заведение се прибираме в хотела, очаквайки с нетърпение следващите дни.

    Сутринта започваме разходката си из Ангкор. Повечето хора, които не са идвали тук и не са се интересували от историята на кхмерите, както междувпрочем и самата аз преди да започна да се интересувам от тази дестинация, са чували едиствено за Ангкор Ват, който всъщност е най- известният от многобройните храмове, намиращи се тук, а самото име Ангкор /в превод Свещен град/ е името на града- старата столица на Кхмерската империя, където освен храмове е имало дворци и къщи, но тъй като единствено храмовете са били построени от камък, те са оцелели от неумолимия ход на времето.

    Ще започна с кратко описание на историческия период, свързан с Ангкор, защото посещението на храмовете, което е предвидено в нашата екскурзия, не е по хронологически ред и човек лесно може да се обърка, заплитайки се във възела от сложните имена на кхмерските владетели, общото между които е, че всички завършват на „варман“, което на кхмерски означава защитник, покровител. За основоположник на кхмерската империя се счита Джаяварман II, който през 802 година основава своята столица в областта Ролус, на около 30 км от Ангкор, в близост до планината Кулен /в превод- люта чушка/, която пък е основният източник на камъка, от който са построени всички храмове. Именно в този район се намират най- старите храмове в областта, които ние ще посетим в последния ден от нашето пребиваване в Камбоджа. Почти всички владетели от този момент нататък са строили храмове, като безспорно най- известният и впечатляващият от всички - Ангкор Ват, е построен от Суяварман II /1113-1150 г./. Всички владетели до Джаяварман VII /1181- 1220 г./ са индуисти и затова построените от тях храмове се подчиняват на каноните на индуизма. Джаяварман VII приема будизма и затова храмовете, построени по негово време, са будистки. По това време държавата достига своя най- голям разцвет, а столицата Ангкор е град с население от 1 млн. души, което го определя като най- големия град в света. След този период владетелите се връщат към индуизма. Империята постепенно упада и последните храмове, построени в района, са от ХІV век, като през 1431 година Ангкор е завлядан от Сиам /днешен Тайланд/, кралят избягва и премества столицата в Пном Пен. Ангкор постепенно потъва в забрава и бива завлядян от джунглата, за да бъде открит отново за света чрез пътеписите на французина Анри Муо в средата на ХIХ век. Малко по- късно, в началото на ХХ век, Френската държава, чиято колония е Камбоджа по това време, започва да полага усилия за освобождаването на храмовете от джунглата и тяхната реставрация.

    Нашата програма започва с посещение на един малък, но много красив храм, намиращ се на около 20 км североизточно от Ангкор, в подножието на планината Кулен. Храмът се нарича Бантей Срей и е изграден в края на Х век, като строителството му започва през 967 по времето на крал Раджендраварман и завършва през 968 г., вече при неговия наследник Джаяварман V. Въпреки това обаче храмът не е кралски, а частен, тъй като е построен от Яжнавараха- висш съветник и гуру на краля, върху земя, подарена му от самия крал като награда за вярна служба. Бантей Срей буквално означава Цитадела на жените, вероятно поради сходното му звучене на санскрит със старото му име, което означава щастливо място. Изграден е от розов пясъчник и макар и малък, поради изяществото на каменните си гравюри и богатата декорация представлява един от шедьоврите на кхмерското изкуство. Поради тази причина някои го наричат Цитадела на красотата.

 

Храмът е открит случайно сред джунглата през 1914 г., след което започва разчистването му от джунглата като реставрацията е продължила от 1931 до 1963 г., като реставрацонните работи се финансират от правителството на Швейцария. Основната порта е от изток, като има и една допълнителна от запад и както повечето други храмове в Ангкор има три стени, като между външната и първата вътрешна има водна площ. Богатата каменна декорация е свързана с индуистките божества- Шива, Вишну, Индра с неговия триглав слон, богът на огъня Агни, Кришна като инкарнация на бог Вишну.

 

 

Установявам, че никак не съм на „ти“ с индуистката религия. Очевидно ще трябва да запълня този пропуск като „отскоча“ до Индия, но засега слушам внимателно първия си урок по индуистка митология.

    След посещението на този първи за нас храм в Камбоджа следва среща с камбоджанската кухня. Докато пътуваме успяваме да заснемем няколко кадри с характерни камбоджански пейзажи.

    Обядът ни е организиран и включен в програмата. Първото нещо, което ми прави впечатление, е че местната кухня не е сладка на вкус като виетнамската и като че ли повече прилича на тайската, поне доколкото си я спомням отпреди 4 години. Ястията са красиво аранжирани, с което отново се убеждавам, че на камбоджанците не им липсва чувство за естетика.

 Отново ни поднасят първо салата- предястие, после супа, а основното меню се състои от три различни вида ястия с месо и риба, както и задължителният ориз, поднесен без каквито и да било подправки. Това очевидно е характерно за всички кухни в този регион на света. За десерт ни поднасят пресни плодове. За мое съжаление, това не са някакви екзотични и непознати плодове, а пъпеш, диня и ананас, все вкусове, които познаваме.

    Програмата ни продължава с посещение на следващия храм- Та Прохм, един от трите храма, построени от крал Джаяварман VІІ в чест на предците му. Този храм е посветен на неговата майка.

Най- впечатляващото нещо тук е, че джунглата е обгърнала храма и се е вплела в него така, че е станала едно цяло с него и му придава особена мистика.

 

   Огромните дървета, които са пуснали корените си буквално в самите стени и основи на храма, нашият екскурзовод нарича Спунг. Неволно започвам да се впускам в размисли за човешките и природните творения, за борбата на човека с природата, която в крайна сметка е обречена кауза. За да бъде построен храм- място, в което се слави Бога, е изсечена джунгла- творение на Бога. Каква ирония! Когато храмът бива изоставен от хората, джунглата го превзема и човешкото творение потъва в забрава. Откривайки го отново, човекът пак започва борба с природата, изсичайки дървета, за да освободи храмовете от тяхната власт... докога?! Тук, в храма Та Прохм дърветата така здраво са се срастнали със сградите, че е невъзможно да бъдат нито изсечени, нито изкоренени, без да се разруши и самият храм. Получила се е една невероятна симбиоза между природното и човешкото творение и моето лично усещане е за хармония, а не за противоборство. 

    При излизане от храма чуваме музика. Приближавайки се,виждаме, че всички музиканти от оркестъра са инвалиди. Нашият екскурзовод ни обяснява, че обикновено това са хора, пострадали от противопехотни мини, останали от времето на терора на Пол Пот, каквито още продължават да избухват в Камбоджа.

    Докато пътуваме, местният ни екскурзовод Мони ни разказва за страданията, които е преживял народът му, как семействата са били разделени и вкарани насила в трудови лагери, отделно мъжете, отделно жените и отделно децата, където са живели при изключително тежки условия. Това нашият гид разказва буквално от първо лице, тъй като той самият е бил в детски трудов лагер и е преживял целия ужас на раздялата със семейството, глада и насилието. Както обаче се случва често, наказаните за зверствата са твърде малко. Самият Пол Пот е осъден и умира някъде в джунглата, не в резултат на смъртна присъда, но вероятно не и от естествена смърт. Предполага се, че е убит от свои. Голяма част от хората около него, участвали в геноцида към собствения си народ, все още са на свобода и вероятно никога няма да си получат заслуженото. Някои от тях даже са част от настоящата власт. Звучи ми тъжно и, за съжаление, някак познато.

    Срещата ни с камбоджанската култура продължава с вечерно представление, което не е включено в програмата, но ни се предлага от екскурзовода срещу допълнително заплащане. Тъй като, въпреки краткото време, което имаме в Камбоджа, аз искам максимално да се докосна до традициите и културата на този народ, се записвам без колебание. Танците, които ни се представят, са ритуални и битови. Танцьорите са облечени в национални костюми, като за ритуалните танци те са пищни и богато декорирани, а за танците, които пресъздават сцени от живота на камбоджанците, по- семпли, но също много цветни и красиви.

Всички танци се изпълняват под съпровод на традиционна музика, подбрана подходящо за сюжета на конкретния танц- нежна и мистична или бърза и ритмична. Лично за мен представлението е едно много приятно преживяване и с изненада забелязвам, че някои от другите групи в голямата зала, където се провежда спектакълът, се изнасят още след първите танци. Тъй като представлението е предшествано от вечеря на блок- маса, включена в цената, очевидно някои са дошли само заради храната. Е, както се казва, разни хора- разни идеали.

   Тъй като съм решила днес да се отдам на удоволствията докрай, след представлението отивам на масаж и понеже обичам експериментите, си поръчвам не традиционния масаж с масла, какъвто човек може да си направи навсякъде по света, а някакъв традиционен камбоджански масаж, определен в менюто на масажното студио като Кралски кхмерски масаж. Изпълнява се на сухо, като клиентът бива облечен в широка пижама, подобно на тай масажа, но самите движения, които осъществява масажистката, са различни. Въпреки че не се разминавам с някоя и друга синина, след това приключение тялото ми се чувства добре.

    Следващият ден от нашата програма е посветен на най- впечатляващите обекти в Ангкор- Ангкор Том /в превод: велик град/ и Ангкор Ват.

    Започваме с Анкгор Том- градът на Джаяварман VІІ, разположен на площ от 9 кв.км. и обграден с воден ров, чиято обиколка е 13 км. Вместо обичайните 4 порти, тук портите са 5, като като две от тях са ориентирани на изток: една, през която обичайно е преминавал кралят със своето семейство, и една, през която е преминавал кралят, когато триумфално се завръща след победа. Западната порта се нарича порта на смъртта, тъй като през нея са били отвеждани осъдените на смърт, а северната- порта на спасението, през която са отвеждани осъдените на смърт, които са помилвани от жреците. Южната е портата, през която са влизали обикновените хора и през която в момента влиза потокът от туристи. Характерно за всички порти в комплекса е, че на тях са гравирани по 4 лица, гледащи към четирите посоки на света. Влизайки в комплекса, преминаваме по моста над водната площ, в която цъфтят лотоси. От двете страни на моста са подредени по 54 статуи, като тези отляво са на богове, а от дясно- на демони. Всички те държат огромното тяло на змията Нага.

 

  Най- големият и най- съществен храм в комплекса е Байон, построен от пясъчник и мрамор по време на управлението на Джаяварман VІІ, за когото вече стана дума, че е изповядвал будизма. Храмът се състои от 54 кули, най-високата от които е на три етажа и от всички тях гледа усмихнатото лице на Буда в неговите четири проявления: състрадание, добросърдечност, жертвоготовност и просперитет. Заедно с будистките символи обаче в този храм съжителстват и индуистки симлволи, заради приемствеността, но и защото по- късно, по времето на Джаяварман VІІІ, храмът е бил преустроен. Започваме разглеждането на храма със стената, на която са изобразени моменти от историята на Кхмерската империя и от живота на кхмерите. Не липсват и много характерните за всички храмове изображения на танцьорки, които тук са почитани почти като жрици.

Постепенно, стъпка по стъпка и стъпало по стъпало навлизаме във вътрешността на храма. Накъдето и да се обърнеш, отвсякъде те гледат лицата на Буда. Усещането е странно и вълнуващо. Където и да застанеш за снимка, винаги се оказваш до някое от многобройните каменни лица, но не се чувстваш застрашен или потиснат, напротив, те сякаш те насърчават и подкрепят, защото те гледат с усмивка.

       Екскурзоводът ни развежда из храма, показва ни интересните места в него, свързани с историята и религията и ни показва характерна шегичка за фотоапаратите, наречена: Целувката на Буда. Разбира се, и аз не пропускам да се "целуна" с Бога.

    След като се насищаме на снимки с Буда, продължаваме към следващия храм- Бапуон, построен от краля с особено трудното за произнасяне име Удаядитяварман ІІ /1050-1066/, преди построяване на основната част от Ангкор Том по времето на Джаяварман VІІ. За да бъде реставриран, храмът е бил разглобен на части от французите, но по време на Втората световна война плановете за възстановяването му изчезнали и реставраторите били изправени пред необходимостта да сглобят един невероятно сложен пъзел. Поради тази причина реставрационните работи продължават твърде дълго и даже до днес не са приключили. За наше щастие отскоро храмът е отворен за посещение до последното си ниво, до което се изкачва по особено стръмни стълби, но погледът отгоре си струва усилията.

Пътьом преминаваме покрай Фименакас. Това е храм, построен от Джаяварман V с лъвове от двете страни на стълбите. Зад този храм се намирал и кралският дворец, чиято дървена конструкция не му е позволила да бъде запазен за поколенията.

Накрая на своята обиколка из Ангкор Том достигаме до Терасата на слоновете /откъдето кралят е гледал парадите/, а съвсем близо до нея се намира терасата със статуята на прокажения крал. Статуята е намерена извън стените на града и наречена по този начин заради една легенда, но в крайна сметка вече почти единодушно се счита, че това е статуя на бог Яма- богът на войната и неправдата.

    Тук автобусът ни чака, за да ни заведе на поредния традиционен обяд, след което ни предстои най- вълнуващия момент от нашето пътуване до Камбоджа- посещението на Ангкор Ват, най- забележителния паметник на кхмерската архитектура. Този грандиозен и величествен храм е построен от Суярварман ІІ /1113-1150 г./ И тъй като Ангкор означава Свещен град, а Ват- манастир, цялото име означава Манастирът на свещения град, а името на краля, който го е построил, означава Небесен покровител. За разлика от всички останали храмове в района на Ангкор, Ангкор Ват е ориентиран на запад. Една от теориите за това е, че той е бил построен, за да бъде гробница на своя създател. Тъй като мащабите на храма са огромни, тук най- добре може да се види архитектурното разположение, характерно за всички останали храмове: външната стена, след която следва водна площ, символ на праисторическото море, от което е възникнал светът, втора стена, след която отново има водна площ, символизираща земния океан, и зад третата вътрешна стена се намира същинската, небесната част на Храма, чиито кули символизират върховете на свещената за индуизма планина Меру. Кулите на храма са пет, като централната е висока 65 метра.

    Влизаме през първата врата към храма с огромен трепет, защото всичко, което неведнъж сме виждали на фотоси и картички, сега ще бъде пред очите ни и не оставаме разочаровани. Грандиозно, величествено и много красиво, това са само думи, с които трудно може да се опише гледката на средновековния храм сред зеленина, вода и палми.

Придвижваме се бавно към централната част на храма, защото ни се иска да запазим всяка своя крачка на фотоапаратите си. Не бързаме и защото искаме напълно да се насладим на мига. Стената, покрай която минаваме, за да стигнем до кулите, отново е с изображения.

Освен централната сграда с петте кули има няколко допълнителни постройки, функционирали като библиотеки. И така достигаме до стълбата, по която трябва да се изкачим, за да достигнем до кулите на храма. Стръмната стълба не притеснява никого, дори най- възрастните хора в групата, защото чрез нея се достига до едно от върховните творения в човешката история, а и може би защото енергията на храма е проникнала дълбоко във всеки от нас.

Не усещам как изкачвам стълбите и се озовавам в един от коридорите, които свързват вътрешните дворове между кулите. Слизам в самия двор, после в следващия и следващия, като постоявам по малко във всеки от тях за снимки, но и за да почувствам възможно най- пълно енергията.

 

За моя радост тук не гъмжи от туристи. Може би някои са се изплашили от стълбите, а може би боговете са решили да разгледаме на спокойствие това велико творение на човешкия гений. Храмът е построен като индуистки, но поради последващото приемане на будизма от Джаяварман VІІ, той е превърнат в будистки, а сега, когато будизмът е официална религия на държавата, във всяка една от нишите могат да се видят статуи на Буда.

Не липсват и будистки монаси, които дават благословия на поклонниците. Оставаме в кулите на храма колкото може по- дълго, защото сякаш не искаме да се отделим от това място, а и екскурзоводът ни Любо ни е дал достатъчно време, за да се насладим на преживяването. В един момент, колкото и да не ни се иска, слизаме надолу и точно навреме се озоваваме в близост до водния ров, за да заснемем отражението на храма във водата точно, когато слънцето бавно е започнало да слиза към хоризонта.

Дилиян щрака със своя нов фотоапарат, обхванат от истинска фотографска страст, а аз просто се опитвам да запазя момента в съзнанието си и да го подредя на подобаващото му място сред останалите страхотни спомени от своите пътешествия, защото човешкият живот не стига, за да отидеш навсякъде, където искаш, а да се върнеш втори път е почти невероятно.

Както всички прекрасни моменти в живота, за съжаление, и този не трае безкрайно и трябва да поемем обратно, за да пристигнем точно за срещата с останалата част от групата.

    Вечерта се спуска над града, още докато пътуваме към хотела. Това е последната ни вечер в Камбоджа и ние тръгваме към нощния пазар, за да купим подаръци и сувенири, които да занесем на близките и приятелите си в България. Тъкмо когато приключваме с покупките, за радост на камбоджанските търгоци завалява дъжд, който ни връща към сергиите, и докато чакаме дъждът да спре, правим още няколко покупки. Когато дъждът спира, успяваме да се доберем до едно заведение, където следва поредното ни приятно преживяване за днешния ден. Заведението се нарича Кхмерско барбекю, но не подозираме, че ще трябва да си го приготвим сами. Носят ни месо, кой каквото си е избрал, като най- смелият от нас Дилиян си е поръчал крокодилско. Носят ни зеленчуци, нудълс и един уред, който прилича на голяма електрическа тенджера, но се подгрява с въглени. Върху изпъкналата част се поставя месото, а в улея наоколо- зеленчуците и оризовите макарони и се полива с вода. Вследстие на това в края на процедурата в улея остава супа, която е по- вкусна и от месото, и от зеленчуците взети поотделно, защото е съчетала всички вкусове на ястието.

Това преживяване е достоен завършек на този прекрасен ден, в който се докоснахме до най- върховните постижения на кхмерската цивилизация.

    Сутринта, преди полета за нашата следваща дестинация- Бангкок- столицата на Тайланд, остава да посетим някои от най- старите кхмерски храмове, строени в областта Ролус- мястото, където е била създадена първата столица на Кхмерската империя. Посещаваме три от храмовете тук. Разбира се, в сравнение с величествените храмове, които сме видели предишния ден, руините на по- старите им предшественици бледнеят, но все пак посещението им е полезно, за да се добие по- цялостна представа за историята на кхмерската империя. Първо посещаваме храмът Преа Ко, издигнат през 879 г. от Индраварман І в чест на предците му. Прея означава бог, а Ко означава бик, а бикът е основното превозно средство на бог Шива, така че в крайна сметка храмът е посветен на бог Шива. В строителството на тези ранни храмове освен пясъчник са използани и тухли, които за мое голямо учудване също са издържали до днес. Храмът се състои от 6 кули, като първите три са посветени на предците- мъже, а вторите три- на предците- жени. Централно място заема кулата, посветена на Джаяварман ІІ, владетелят, който се счита за пръв от кралете на Ангкор.

    Следващият храм, който ще посетим, е Баконг. Това е най- величествения от трите храма от този най- ранен период на империята. Построен е от Индраварман І през 881 г. и отново е посветен на бог Шива. Този храм е бил в чертите на града- първата столица на кхмеркските крале Харихарая. Първоначално храмът не е изглеждал по този начин, тай като през 12 век Сюряварман ІІ, кралят, построил Ангкор Ват, го достроява и добавя централната кула, в момента приликата с Ангкор Ват е доста очевидна. Впоследствие, след преминването на страната към будизма окончателно през 16-ти век, храмът е бил превърнат в будистки. В момента близо до него има нов будистки манастир.

Храмът е на 5 етажа и стълбите са доста стръмни, защото това е кралски храм и стълбите към него трябва да се изкачват с усилие. Този път обаче аз решавам да си спестя усилията и оставям Дилиян да спаси семейната чест като се качи до горе, а аз оставам да се разходя наоколо и да се насладя на гледката към стария и новия храм, които някак непротиворечиво стоят един до друг като символи на миналото и настоящето, обградени от красивата природа.

Последният храм от програмата ни е Лолей, построен от Ясаоварман І, синът на Индраварман І и отново е посветен на предците. В момента храмът е в реставрация, а до него отново има будистки манастир.

Очевидно вече достатъчно сме се наситили да разглаждаме ангкорските храмове, защото бегло поглеждаме към стария храм и влизаме в новия, който е изографисан със стенописи от живота на Буда, които са много цветни и детайлни,макар че според нашите разбирания са малко кичозни.

Докато разглеждаме храма, не пропускаме да пуснем доларче в кесйиката на будисткия послушник, който стои близо до нас, след което излизаме навън и както навсякъде, и тук ни обграждат малки дечица, предлагащи сувенири, шалове, банани и какво ли още не и жално протягащи ръчички с думите: „Уан долар, мадам!“

   Докато клатя глава в знак на отрицание, че нищо няма да купувам, се мъча да избягам, за да не гледам тези невинни умоляващи погледи, защото ако се поддам на чувствата си, ще трябва да изкупя всички сувенири, които продават тези сладки дечица. Със сигурност точно на това разчитат родителите им, които са ги пратили. Чудя се, дали да оправдая тези родители заради бедността или да ги заклеймя, че по този начин се отнасят с децата си. В крайна сметка решавам да не давам оценки, защото се намираме се в друг свят, с различна култура и различни обществени ценности. 

  Хвърлям последен поглед към средновековните храмове на кхмерите и отново се замислям, ме тези храмове, които посетихме днес, са построени в периода, когато е строен и Симеоновият дворец в Преслав и не за пръв път с тъга констатирам, че за разлика от французите- поробителите на камбоджанците, които открили и възстановили историята им, ние, за съжаление, не сме случили на поробители, които поне да я съхранят.

    С това приключва нашето посещение в Камбоджа- страна със славна средновековна и тъжна и трагична нова история. Въпреки всичко, което са преживели камбоджанците, през цялото ни пребиваването тук не виждам намръщени физиономии, каквито сме свикнали да срещаме в България , и тъй като за тези три дни успях да обикна изстрадалия, но мил камбоджански народ, искрено се надявам да го очакват по- добри дни!

 

 

Вход

Последни коментари

.