ФИЛИПИНИТЕ, ТАКИВА, КАКВИТО АЗ ГИ ВИДЯХ И ЕДНО „ФИЛИПИНСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ“, ТАКА, КАКТО АЗ ГО ПРЕЖИВЯХ
ЧАСТ ВТОРА
СЕБУ
С катамаран се придвижваме от Тагбиларан- главния град на остров Бохол до Себу на едноименния остров- втория по големина град във Филипините с население около 2,5 млн. души. Докато пътуваме към хотела, всички от групата решаваме единодушно, че това е един доста грозен град- мръсен, разхвърлян и неугледен. Обядваме уникално вкусна Seafood chowder soup, рецептата за която си обещавам да се опитам да намеря в мрежата, и хващаме такси към един от богаташките квартали на Себу, наричан Бевърли хилс. Собствениците на имоти в този квартал са много богати китайци, които са построили на върха на хълма даоистки храм. След едно дълго пътуване, по време на което попадаме в страховити задръствания и не виждаме почти никакви красиви сгради, най- после достигаме целта си. Тук картината е коренно различна- големи и красиви еднофамилни къщи, поддържани чисти улици и спокойствие. Храмът също си струва да бъде видян.
Построена в типичен китайски стил, с много дракони, ярки цветове и позлата, тази пагода носи духът на Изтока, който тук, във Филипините, които са били първо испанска, после американска колония, почти не се усеща. Обикаляме залите на храма, посветени на различни божества, хвърляме гадателски камъчета, които според начина, по който падат, отговарят на въпроси, които те интересуват, после хвърляме монети в делви за сбъдване на желания и когато приключваме, докато чакаме поредното такси, навън вече се е стъмнило. Отново попадаме в задръстване и пристигаме в катедралата на Себу точно когато започва службата. Влизаме да разгледаме внушителния храм, като се опитваме да не бъдем шумни, за да не нарушаваме молитвата.
Оттам директно се отправяме към наблизо намиращата се църква Санто Ниньо, посветена на младенеца Исус- най- старата базилика във Филипините. Наблизо се намира мястото, където стъпва Магелан през 1521 г. и забива християнския кръст. В момента в църквата и в двора й се е събрало огромно множество. Предишната неделя е била кулминацията на празника Sinulog- културно- религиозен празник, посветен на детето Исус,който се провежда в третата неделя на януари и Себу ,и църквата Санто Ниньо са в центъра на празненствата, които очевидно продължават и през следващите дни. Попадаме тук точно в момента, когато започва службата. Дворът на църквата е пищно украсен и духовните лица проповядват на открито, а вътре в самата църква службата се излъчва на екрани. Католическите песнопения огласят всичко наоколо и празничната атмосфера неволно обхваща и нас. Продължаваме към параклиса с кръста на Магелан. Твърди се, че автентичният кръст е използван като сърцевина на този, който може да се види в момента. Това е светая светих за католическата църква на Филипините.
След като приключваме с културната програма, сядаме в едно от многобройните заведения, в което се предлага местният специалитет- лечон. Това е бекон от прасенце, което се върти на чеверме или се пържи. Никъде другаде от страните, които съм посетила в Азия, свинското месо не е така широко разпространено, както във филипинската кухня. Въпреки че обичам свинско месо, при тези температури ми се струва някак неестествено да похапваш нещо толкова мазно. Вероятно затова и филипинците или поне тези от тях, които се хранят редовно, като цяло са по- закръглени от останалите азиатци, чиито страни съм посещавала. Ние обаче сме тук за кратко и даже с риск да качим по някое кило, не можем да се откажем да опитаме известния специалитет.
ОСТРОВ СЕБУ И НЕГОВИТЕ АТРАКЦИИ
Ставаме в 5 часа сутринта, за да се отправим към Ослоб, където по програма трябва да плуваме с китови акули- огромни морски животни, които обаче, за разлика от своите посестрими- обикновените акули, са вегетарианци. Въпреки това идеята да се срещна под вода с подобно животно, което достига 20 тона и 18 метра, не ми се вижда особено привлекателна, но и аз с останалите членове на групата давам на екскурзовода сумата, предвидена за атракцията, като планирам, ако ми стане много страшно, да се държа за лодката или даже изобщо да не скачам във водата. Всички останали са изключително въодушевени от предстоящото преживяване. От главния град Себу до Ослоб пътят е 3 часа с бус, които преминават в дрямка. Когато достигаме целта, виждаме огромно струпване на хора и транспортни средства. Очевидно съботният ден и религиозният празник са привлекли тук много хора, както чуждестранни, така и филипински туристи. Още преди бусът да е успял да паркира, Константин хуква към касите за билети, а ние започваме да се суетим наоколо, чудейки се какво точно да вземем със себе си в съвсем тесните лодки, които виждаме във водата. Другото нещо, което аз веднага отчитам, е, че морето е доста бурно и лодките едва успяват да влязат навътре, преодолявайки вълните, което още повече усилва притеснението ми. Всъщност лодките, които очевидно са се приближили до китовите акули, тъй като пътниците им вече плуват наоколо, са само на 100- 200 метра от брега, което ме учудва, но очевидно морето на това място изведнъж става много дълбоко, което позволява на огромните морски обитатели да се доближат толкова до брега, откъдето очевидно очакват да бъдат нахранени.
След повече от два часа чакане на опашката за билети, обявяват, че касите затварят и поради вълнението на морето, за днес няма да се продават повече билети. Моите спътници са дълбоко разочаровани, а аз посрещам новината със смесени чувства от разочарование и облекчение, че няма да ми се наложи да се срещам очи в очи с морския гигант. Както и да е, този път късметът не е на наша страна или, може би, така е трябвало.
Продължаваме към следващата атракция, която е предвидена в програмата ни за днешния ден- каньонинг по ждрелото на река Matutinao. Достигаме до селището, където живеят нашите местни водачи, и след обичайното суетене и приготвяне вече сме облечени със спасителни жилетки и каски на главите и се товарим по двама или трима на мотори, които ще ни отведат до началната точка на пешеходния маршрут.
Признавам си откровено, че за пръв път в живота си се возя на мотор, а какво ме чака оттам нататък, даже не искам да си представям. Преди тръгването Константин ме уверява, че не е задължително да скачаш от 10 метра във вировете, а има и обходни пътеки, но страхът ме е обладал и отново започвам да се чувствам, сякаш сънувам, но приемам това като защитна реакция на съзнанието ми срещу страховете. Защитата ми обаче се пропуква още на първото място, където от около 4 метра трябва да скочим във водата. Заставам на ръба на скалата и виждам синьозеления вир под мен и след няколко секунди установявам, че не мога да направя това. Моите приятели един след друг скачат с радостни викове и поглеждат нагоре, истински щастливи. Местният гид ми посочва обходен маршрут, по който слизам по- ниско. Така или иначе без скачане не може, но разстоянието от мястото, където се намирам, до водата е неповече от два метра. Филипинецът хвърля гумираната ми торбичка във водата и аз, виждайки как тя отплува, без много да му мисля, скачам да я хвана. Очевидно е, че филипинските ни водачи са не само опитни в каньонинга, но и добри психолози, което става все по- ясно, когато се движим надолу по реката. Те вече знаят за всеки от нас кой какво иска и колко го е страх. Аз вече съм се доказала като страхливката на групата, но все пак започвам малко по малко да възвръщам самообладанието си и да се доверявам на водачите. Най- смели са Наско и Елена, които правят красиви скокове отвисоко, Ваня е амбициозна личност и след три пъти „не“ все пак казва „да“ и скача във водата. Дилиян не страда от страхове, но подобни начинания с лещи в очите са доста рисковани и задължително трябва да се правят с плувни очила, които е добре да придържаш, докато скачаш, което прави упражнението малко сложно. Аз също съм с лещи, но това е най- малкият ми проблем в момента. Единият от водачите ни поисква телефон, с който да ни снима, и аз с радост установявам, че непромокаемото калъфче, което съм си купила още в Манила, прави моят телефон безценен за групата.
Шеметното ни преживяване продължава цели 3 часа. Плуване, спускане по естествени водни пързалки, които лично за мен са най- приятните места от маршрута, защото, за разлика от скоковете във вода, в пързалянето по водни пързалки имам богат дългогодишен опит в многобройни аквапаркове. Маршрутът в крайна сметка е организиран така, че може да се скача кой от каквато височина иска и може да преживее, но може би най- вдъхновяващото нещо в това преживяване е красивата природа наоколо, с буйна тропическа растителност, вода с тюркоазен цвят и приятна прохлада, водопади, които се разкриват един след друг пред очите ни и правят цялата красота наоколо още по- невероятна.
Въодушевлението на моите сподвижници с пълна сила вече е обхванало и мен. Даже забравям, че ме беше страх и от змии, които със сигурност има някъде наоколо в тази джунгла. Силната доза адреналин, съчетана с бурна емоция на възхищение от красотата наоколо, ме държат в кондиция до самия край на пътеката, но малко преди да достигнем края й, се усещам ужасно уморена. Плащам таксата за последната атракция- въже, на което да се хванеш и да се засилиш като Тарзан, за да скочиш в поредния вир, и посягайки към въжето, в последния момент отново се отказвам. Всички останали се хващат за въжето и плясък, и радостни викове падат във водата.
Ужасно се ядосвам на себе си в този момент, че отново се поддадох на страха, но малко по- късно, анализирайки трезво това поредно филипинско приключение, все пак се поздравявам мислено, защото за човек с моите страхове цялото преживяване, което имах днес, е истинска победа в борбата ми срещу тях. Накрая на маршрута ни очакват нашите домакини, които са ни сервирали храна. Едва в този момент осъзнаваме колко сме гладни.
БУСУАНГА, КОРОН
Полетът от Себу до остров Бусуанга, част от архипелага Палауан, по първоначално разписание е в 13,30 часа, но когато отиваме на летището, виждаме на светлинните табла, че очевидно има промяна и ще излетим чак в 15,30. Оказва се, че от предния ден има промяна на разписанието, за която компанията не е счела за необходимо да уведоми пасажерите си. Вече сме свикнали, че тук времето тече по- особено, по филипински, и закъсненията с час- два не са нещо извънредно, затова съвсем спокойно приемаме новината и изчакваме в салона на летището. Неприятното е, че целият ни ден практически преминава в чакане заради полет, който продължава по- малко от час. Когато идва часът на бординга, филипинците отново успяват да ни изненадат. Започват да качват пътниците от нашия полет, след което спират, започват да качват пътници от друг полет, а след това отново продължават с нашия. Въпроси като „защо?“ и „какъв е смисълът?“, човек тук е по- добре да не си задава, защото и без това няма да узнае отговора. Филипинската логика очевидно също е различна от нашата и поради това, непонятна за нас. Както и да е, след едно дълго чакане се качваме на витлов самолет, чийто салон за пътници прилича по- скоро на голям автобус. Кацаме на едно съвсем малко летище, на което нашият самолет е единствен.
Това позволява бързо да вземем багажа си и след малко вече сме натоварени в един от вановете, които чакат на изхода. Остров Бусуанга е съседен на по- известния Корон, който е само частично достъпен за туристи, тъй като е собственост на племето Тагбануа, най- старите жители на Филипините, за които много от местата на острова са свещени и там не се допускат даже други филипинци, камоли чуждестранни туристи. Мястото, където ще нощуваме, е градчето Coron town, което се намира на остров Бусуанга, а на следващия ден ще поемем с лодка към красивия остров Coron. Докато пътуваме от летището към хотела, с любопитство разглеждаме пейзажа наоколо. Островът очевидно не е гъсто населен както останалите места, където бяхме до този момент. Сред зелената тропическа растителност тук- там се среща някоя колиба, в която трудно можеш да си представиш, че живеят хора. Достигаме до едно по- оживено място, където има площад с нещо като арена, а оттам към градчето Корон таун се придвижват хора на триколки и мотопеди, с петли под мищница, очевидно връщайки се от бой с петли. Достигаме градчето точно по залез, който съжалявам, че виждаме само през стъклото на вана, защото слънцето красиво залязва над морето, обагряйки го в червено. Програмата ни за този ден включваше посещение на топлите солени извори Макинит, но поради забавянето на полета, вече нямаме време за това. Бързо хвърляме багажа по стаите и излизаме да видим градчето. За малко изпадам в истински шок, въпреки че не съм за пръв път в Азия. Обстановката тук малко ми напомня за стария квартал на Ханой с множеството триколки и мотопеди, които те обикалят от всички страни, но от пръв поглед се вижда, че тук хората са доста бедни и туризмът съвсем скоро е започнал да се развива. Архипелагът Палауан, част от който са островите Корон и Бусуанга, е модерна туристическа дестинация само от няколко години, когато е обявен два пъти за най- красивия остров в света от списание „Conde Nast Traveler“. В момента градчето Корон таун едва смогва да побере желаещите туристи и това е най- осезаемо, когато тръгнеш да си търсиш места за сядане в някой ресторант. В градчето има три- четири популярни ресторанта, като за да влезеш в някой от тях, се чака на опашка. Мястото малко ми напомня на Синеморец през 90-те години, когато в цялото село имаше само три заведения, но затова пък с доста напомпани цени. Тази вечер нямаме нагласа да чакаме на опашка и, по препоръка на Константин, сядаме в едно на пръв поглед по- неугледно заведение, но с много добра кухня.
Опитваме и местна кокосова ракия, която е доста силна, но не прекалено за тренирани българи като нас. Когато излизаме от заведението, повечето магазини вече са затворили, а триколките и мотопедите са се разредили и можем спокойно да огледаме градчето. Прилично изглеждащите сгради тук се броят на пръсти и ,слава богу, една от тях е нашият хотел.
Сутринта се придвижваме до офиса на една от местните туристически агенции, където ни зачисляват местен гид и заедно с него се отправяме към пристанището, откъдето ще се качим на една от познатите ни вече местни лодки, наречени bangka , за да потеглим към остров Корон и други малки островчета около него.
Най- напред акостираме на един красив плаж на име CYC Beach, където първото нещо, което ми прави впечатление, са мангровите дървета, чиито корени излизат направо от морето.
Досега не съм виждала мангрови дървета толкова отблизо и ги разглеждам с интерес, след което, заедно с останалите, слагам шнорхел и очила и тръгвам да плувам, за да изследвам морското дъно. Близо до брега дъното е пясъчно и спокойно можеш да стъпиш и едва малко по- навътре да започнеш да плуваш, но все пак, за всеки случай, човек е добре да бъде с акваобувки, за да не настъпи някой случайно заблудил се морски таралеж.
След като ни оставят достатъчно време да поплуваме и да се насладим на тропическото слънце на плажа, продължаваме към следващото място за шнорхелинг.
Това са седем малки острова, стърчащи над морето, наречени Siete Pescados /в буквален превод Седемте риби/. Легендата разказва, че тук наблизо живеело семейство със седем дъщери. Една вечер момичетата поискали да отидат на съседния остров да се повеселят, но майка им не ги пуснала и те избягали, което предизвикало гнева й и думи, които не трябвало да изрича. Навръщане всички момичета до едно се удавили в морето и там, където намерили смъртта си, се появили седем скалисти островчета. Снабдени със спасителни жилетки, за да не би някой да последва участта на момичетата от легендата, с шнорхели и маски се хвърляме във водата. Въпреки че вече няколко пъти съм плувала с шнорхел и очила, ужасно се страхувам, защото тук водата е много дълбока и тъмносиньото под мен истински ме ужасява. Дилиян плува след мен и на няколко пъти едва ме възспира да не се върна на лодката. В един момент надавам боен вик, убедена, че съм видяла акула в дълбоко синьото отдолу под мен, но никой друг не е зърнал подобен екземпляр, което ме навежда на мисълта, че вероятно тя е плод на въображението ми. Този момент обаче се оказва повратен за мен, взимам се в ръце и започвам да плувам по- уверено, а шнорхелингът започва все повече да ми харесва. Осъзнавам, че мога да се доверя напълно на спасителната жилетка, която каквото и да правя, ще ме задържи на повърхността и удоволствието да гледам разноцветните корали и рибки около островите, става все по- осезаемо. На следващото място, наречено „Скритата лагуна“ първа скачам във водата.
Тук няма толкова много подводен свят, но интересното е, че водата на места е по- студена, на места по- топла и има уникалният зелен цвят, какъвто можеш да видиш само в топлите тропически морета.
Докато ние сме се забавлявали, екипажът на нашата лодка ни е сготвил обяд и не след дълго акостираме на малък плаж с дървени беседки, вдигнати високо над земята.
Мястото се нарича Calachuchi Beach, заради дърветата с красиви цветове, които познавам под името франджипан, и считам като един от символите на тропическата растителност. Тук растението се нарича калачучи.
Мястото е много красиво, а една от скалите, излизащи от морето, много ми прилича на „Островът на Джеймс Бонд“ в залива Панг Гна в Тайланд, но разликата е, че мястото тук все още не е комерсиализирано и можеш да се насладиш на неговата автентична природа, без да се налага да се блъскаш в хора и търговци на сувенири.
На друго малко скалисто островче, в морето, близо до плажа, расте едно единствено дърво калачучи, без листа, само с цветове, както междувпрочем в този сезон изглеждат и останалите дървета наоколо.
Тъй като времето е напреднало, нямаме време за плуване около островчето, но ни обещават, че ако има време, навръщане ще имаме това удоволствие. Сега се отправяме към сладко- соленото езеро Kayangan lake, едно от свещените езера на остров Корон, на който почти всичко се счита за свещено. Акостираме в малка лагуна със зелена вода и тръгваме нагоре по стълби. Забелязала съм, че филипинските стълби никак не са равномерни и тези тук не правят изключение, поради което много трябва да се внимава, но как да внимава човек, когато наоколо се открива невероятен пейзаж. Когато стигаме догоре, вече спокойно можем да снимаме и да се наслаждаваме на пейзажа, а допълнителен бонус е, че преди нас има само една лодка хора. Нашият гид ни обяснява, че тук обикновено се чака на дълга опашка, за да си направиш снимка, и ние сме истински късметлии. Не знам дали шаманът е направил някое заклинание, или местният ни гид, пропускайки шнорхелинга след обяда, предвидливо ни е довел тук, за да изпреварим останалите, но фактът си е факт.
Слизаме към езерото и се потапяме в кристално чистите му води.
Езерото е обградено с високи скали, а поглеждайки под водата , те изглеждат като замъци от „Властелинът на пръстените“. Вмъкваме се и в преддверието на една пещера, образувана в скалите, но, за съжаление, нямаме светило и не можем да продължим навътре. Местният ни гид е благосклонен и ни оставя колкото искаме да плуваме в езерото и да се наслаждаваме на пейзажа, а навръщане не забравя и обещанието си да ни върне до островчето със самотното дърво, близо до Calachuchi Beach, където да се насладим на плуването с шнорхели и маска.
Когато потапям главата си във водата, ахвам от многообразието на малки рибки във всички цветове на дъгата, които вече съм обявила за свой най- любим обект в тропическите морета. Вече плувам съвсем уверено с шнорхела и даже не ме обхваща притеснението, че освен малките и малко по-големи шарени рибки, някъде под нас може да има и някой по- голям и по-хищен или по- отровен екземпляр. Успокоявам се и от факта, че ако имаше някаква сериозна опасност, щяха да бъдат взети по- сериозни мерки за сигурност. Изхвърлям всички притеснения и лоши мисли от главата си и изцяло се отдавам на удоволствието.
Когато се прибираме в градчето, още е достатъчно рано, за да се опитаме да се качим по- високо, за да наблюдаваме залеза, надявайки се да е красив като предишната вечер, но за зла участ тази вечер слънцето се скрива зад облаци, преди да залезе. Въпреки това снимаме по някой кадър и едва по- късно, когато намираме време да ги разгледаме, се оказва, че всъщност залезът е бил красив. Може би просто сме се пренаситили на красота в този ден.
В този момент обаче сме леко разочаровани и се утешаваме се с т. нар. традиционен масаж, който е най- разпространен по масажните студия тук и много прилича на т. нар. шведски масаж, този, който ние наричаме класически, но е доста по- силов и интензивен. След масажа преминаваме около едно от популярните заведения и с Дилиян решаваме, че аз мога да почакам на опашката за маси, а той да отиде да извика останалите членове на групата ни. След около 20 минути идва редът ни, а почти едновременно с това идва и групата. В заведението свирят реге и гласът на певеца почти може да се обърка с този на Боб Марли, а тъмната му кожа допълва ефекта. Ние с Дилиян сме решили тази вечер да опитаме рибата, която се счита за най- вкусна във Филипините. Наричат я Red Lapu-lapu на името на племето, което убило Магелан и принудило моряците му да напуснат островите. Рибата наистина е вкусна, гарнираме я с водорасли, които въпреки съмнителния си вид, всъщност са приятни на вкус, а съчетанието с приятна музика и сравнително доброто обслужване в това заведение, прави предварителното чакане оправдано.
Сутринта отново се отправяме към пристанището, за да посетим още интересни места. Лодката ни води първо до другото сладко- солено езеро, което може да се посещава от туристи, наречено Barracuda. Както стана дума, всички езара на Корон са свещени, но най- свещеното е известно с името Cabugao lake, по името на голямото село, близо до него, но истинското му име е Awuyok, което на най- разпространения диалект в Средните Филипини означава костен мозък. Това езеро е изцяло сладко, намира се в самото сърце на острова. Там не се допускат туристи, даже и други филипинци, освен представители на племето Тагбануа, най- древните жители на Филипините. Легендата разказва, че на дъното на езерото живее огромен октопод и всичко около него е забулено в мистиката на местните вярвания. Езерото Баракуда, което посещаваме днес, доста прилича на Калаянган, което посетихме предишния ден, и въпреки това е различно и не по- малко красиво. Приятно е да плуваш в хладката леко солена вода, но гледаме да не се увличаме прекалено, защото трябва да продължим към следващото място от нашата програма.
Следващата спирка от маршрута ни се нарича Двойната лагуна. Там, където ни оставя лодката, вече са се струпали огромно множество лодки и техните пасажери вече са скочили долу във водата. Скачаме и ние, преминаваме под скалите, плувайки, и навлизаме в другата част на двойната лагуна. По време на прилив отворът се затваря и от едната в другата част на лагуната се преминава по стълба, прокарана по скалата отгоре. Сега можем спокойно да минем отдолу и да поплуваме до другия край на лагуната, но лично за мен голямото стълпотворение от хора леко разваля удоволствието. Представям си какво ще стане само след няколко години, ако Филипините продължават да се развиват със същата интензивност като туристическа дестинация. За моя голяма радост обаче следващото място, което посещаваме, е още съвсем безлюдно. Това е красив плаж, наречен Dimanglet Beach, където ще поднесат обяда ни, приготвен отново, както и предишния ден, от екипажа на лодката. Тъй като изпреварваме останалите туристи, тук наистина поне за малко се чувстваме като щастливи обитатели на самотен остров, нещо като героите от книгата и филма „Плажът“. След като обядваме, всеки от нас си намира сянка под някоя палма и се отдава на сладка дрямка. Само Дилиян, който никога не може да лежи на плажа, тръгва да изследва морското дъно и да обикаля плажа с фотоапарат в ръка.
Нашата местна екскурзоводка за този ден е спокойна и симпатична филипинка, която ни оставя да почиваме на това прекрасно място колкото искаме. По някое време акостират и други лодки, но късметът е с нас и от лодките не слизат шумни тълпи, които да нарушат спокойствието ни.
Последният шнорхелинг за това пътешествие е на място с много корали и риби, но и много морски таралежи. Човек трябва изключително много да внимава, за да не настъпи или ритне някой от тях, защото тук е плитко. Разбира се, всички сме с акваобувки, но бодлите на таралежите са достатъчно дълги и остри, за да ги пробият, особено ако като моите, не са с много дебели подметки. Затова след като още веднъж, за последен път в тази екскурзия, се възхищавам на моите приятелки, малките рибки, и на цветните корали по дъното, бързам да се кача на лодката и да се порадвам на щедрото слънце, с което много скоро ще трябва да се разделим, чак до нашето, българско лято.
Последната атракция за деня е различна от останалите, не толкова красива и бих казала, малко тъжна. Слизаме на пристана на селището Lajala Cultural Village. Това е едно от селищата, където живеят представители на най-старите обитатели на Филипините, племето Тагбануа. Очаквам да видя шамани, призоваващи своите свещени богове, а виждам съвсем различна картина: едни изключително бедни хора, живеещи в колиби без врати и прозорци, но със сателитни антени и телевизори; училище, на табелата пред което пише, че е спонсорирано от Mc Donalds; голяма християнска църква в центъра на селото, майка с 15 деца, последното от което е още на ръцете й, а тя самата изглежда като старица, и огромна опашка чакащи на мястото, където раздават социални помощи. Все пак, мястото носи някаква особена собствена естетика.
Децата в училището са облечени в бели блузки и тъмни поли и панталони и глъчка оглася класната им стая като във всяко едно училище по света, но когато поглеждат към нас, имам чуството, че ме гледат очи на възрастни, а не на деца.
Докато обикаляме из селото и нашата местна екскурзоводка ни показва растенията, около които минаваме, забелязваме двама босоноги малчугани с пръчки в ръка, които започват да следват неотлъчно групата ни, а в един момент и да я предвождат.
Питаме екскурзоводката защо не са на училище и тя ни обяснява, че във Филипините далеч не всички деца могат да си позволят да ходят на училище, защото за това трябват пари. Обяснява ни, че тя самата е трябвало да работи денем и да учи вечер, като пътува по три часа до училището си от дома на леля си, където се налагало да живее, докато учела в Манила, за да не плаща наем. Не мисля, че някой в България може да си представи как изглежда истинската бедност и каква мотивация трябва да имаш, за да изплуваш от блатото на невежеството и неграмотността. Гледам нашите малки водачи с тоягите в ръце и усмихнати дълбоки очи и за миг си ги представям като истински шамани с жезли в ръце. Замислям се какво ли се върти в малките им главички, когато гледат белите туристи, които ежедневно нахлуват в селището им, за да ги гледат като атракция, което за тях едва ли носи някакви приходи. Тук даже няма сергия, от която да си купиш някоя джунджурия. С тъжно чувство напускам селото и вероятно завинаги ще запомня тези големи черни очи, които ни гледат дружелюбно и любопитно, но и с достойнство, без да протягат ръчички за просия. Може би кръвта на древните шамани, която тече във вените им, се отразява в очите им и ги прави различни.
МАНИЛА
И
ВУЛКАНА ТААЛ
Последният ни вътрешен полет за това пътешествие е от Бусуанга към Манила и този път самолетът ни не само не закъснява, но излита по- рано. Такова нещо лично на мен не беше ми се случвало, но както вече стана ясно, във Филипините времето тече другояче и няма смисъл да се търси логика, поне такава, каквато ние познаваме. Пристигаме в Манила точно в разгара на сутрешното задръстване и за да успеем да изпълним програмата си за днес, трябва да бъдем много експедитивни. Тъй като още е рано за настаняване, само оставяме куфарите си в хотела и хващаме таксиметров превоз до Стария град. Виждам как се местят стрелките на часовника и неумолимо поглъщат времето за туристическата ни програма, а за разлика от тях, таксито почти не се движи. Най- после шофьорът заявява, че сме пристигнали, за голямо учудване на Константин. Тъй като такситата, които ползваме, са с предварително зададена крайна цел, шофьорът ни отвежда на някакво място, което се оказва, че не е точно същото, което Константин е задал, но поне е на пешеходно разстояние от него. Тръгваме по една улица, на която може да се каже, че има нещо като тротоар, но кой знае защо, всички пешеходци вървят по улицата, заедно с колите, триколките и мотопедите, което прави хаоса пълен. Оглеждам се наоколо , за да не пропусна нещо красиво, но бързо установявам, че трябва просто да гледам напред, защото няма какво да пропусна. Слава богу, не след дълго достигаме просторен парк, който ми се струва като оазис в пустинята и даже като че ли започвам да дишам по- леко. В парка се намират красивите сгради на Националния исторически музей и Музея на антропологията.
Разглеждаме крепостната стена и влизаме в Стария град, наречен Интрамурос, което в превод означава „Зад стените“. Тук архитектурата е в типичния испански колониален стил. Това е една малка Европа в сърцето на огромния азиатски мегаполис.
Сядаме да пием кафе в т.нар. епископско кафене точно срещу най-старата църква Свети Августин, която е историческа светиня за филипинците.
Кафенето е уютно и луксозно, а това, което ни сервират, е хубаво истинско еспресо, каквото рядко се среща като цяло във Филипините, а съчетанието му с шейк от прясно манго прави удоволствието пълно. Музеят, който ни е предвидил за посещение нашия гид, е Форт Сантяго, построен от испанците през 16- ти век и представляващ характерно за времето си военно съоръжение. Това, което ми прави впечатление,е, че макетите вътре в музея са направени от лего.
Тук се намира и музеят на филипинския национален герой, борецът за независимост Хосе Ризал. /1861-1896 г./ Подробното запознаване с филипинската история остава някак встрани от полезрението ни по време на тази екскурзия, защото нейната насоченост е по- скоро към великолепната филипинска природа, но все пак човек, идвайки в такава далечна страна, е добре поне повърхностно да се запознае с историята й. Филипинците, подобно на нас, българите, имат доста тежка историческа съдба. След като биват колонизирани от испанците, след идването на Легаспи през 1556 г., остават под тяхна власт чак до 1898 г. В края на 19 век във Филипините са заражда националноосвободително движение, чийто най- виден представител е Хосе Ризал, и в този момент американците, представяйки се за „освободители“ и възползвайки се от отслабването на испанската власт, обявяват война на Испания и, побеждавайки, стават новият владетел на Филипинските острови. В началото на Тихоокеанската война като част от Втората световна война, Филипините попадат под японска власт, но само за кратко и отново биват завладени от американците. През 1946 г. Филипините формално са обявени за независима държава, но американското влияние продължава. Тежък период от историята на държавата е времето от 1965 до 1986, в което управлява диктаторът Фердинанд Маркос, агент на ЦРУ, които извършва и някои положителни икономически реформи, но управлението му се характеризира основно с потисничество и ограбване на държавата. След като е свален с военен преврат, президентът Маркос тайно напуска страната и се установява в Хавай, където живее в разкош до края на живота си през 1989 г. Малко по- късно във Филипините се установява демократично управление. Доколко е демократично и доколко филипинците се справят с демокрацията, не зная, но на няколко пъти по време на това пътешествие надушваме корупционни практики, на каквито доста сме се нагледали и у нас, в България.
Докато се прибираме към хотела, отново се сблъскваме със задръстванията в пиковия час, които лично мен, много ме уморяват. Усещам подобна умора и у останалите от групата и за пръв път по време на това пътешествие решаваме, че няма да ходим заедно на вечеря, а всеки ще решава този въпрос поотделно. Ние с Дилиян нямаме никакво желание отново да се придвижваме в задръстванията и влизаме в близкия до хотела ни МОЛ и в един ресторант с филипинска храна, с което допълваме представата си за филипинската кухня.
Последният пункт от нашата филипинска програма е Вулканът Таал, който се намира южно от Манила. Тръгваме в 9 часа сутринта и доста дълго излизаме от филипинската столица. Поради факта, че се намираме в най- гъсто населената столица в света, е трудно да прецениш кога си излязъл от нея и си преминал в друга област, но в един момент установявам, че пейзажът става малко по- приветлив, с хубави къщи и повече зеленина. Както ни обяснява Константин, това е един от районите, където цените на имотите са доста високи и е приятно място за живеене. Още по на юг навлизаме в район с развито земеделие. Преминаваме покрай полета, насадени с ананаси и банани, а когато спираме за кратък отдих, се наслаждаваме на разнообразието от плодове на местния пазар. Вече мога да се похваля, че познавам почти всички екзотични плодове, които виждаме по пазара. Има известна разлика в наименованията, които зная от Тайланд, и тези, с които ги наричат във Филипините, но това са същите плодове, които вече познавам и много обичам. На тази екскурзия хитът е мангото, на което опитахме вече три различни сорта, а тъй като стомашните проблеми в цялата група не липсваха, се лекувахме с ананас, който доказано помага при храносмилането. Наситихме се и на мангустини и бейби банани, каквито не могат да се намерят в България. На този пазар за пръв път опитвам Джакфуд, голям безформен плод, с пъпчива кора, под която се крие оранжева сладка сърцевина, подобна по вкус на нашия пъпеш.
Продължаваме пътя си и достигаме до езерото, по което ще се придвижим с лодка до вулкана. Времето е облачно и даже на моменти пръска дъжд, но по- притеснителен е вятърът, който образува вълнение в езерото, по- голямо от това, което имахме предишните дни в морето, а спасителните жилетки, които обличаме, са някаква пълна имитация, но с учудване установявам, че някак не ми е страшно. Доверявам се изцяло на стабилността на бангката, а и като че ли приключенията ми по време на тази екскурзия са ме направили поне малко по- смела от преди. Когато акостираме на брега на езерото, облачността се е разкъсала и над нас небето е синьо, но затова пък жегата става доста осезателна. Много от туристите се качват нагоре с коне, но ние сме доказали себе си туристи и 40- минутното ходене пеша изобщо не може да ни изплаши.
Тръгваме нагоре по прашен път, на места от страни на който са сковани дървени кръстове и окачени картини, илюстриращи спирките на пътя на Исус към Голгота. Тъй като съвсем скоро бях в Израел, се опитвам да тествам познанията по евангелието, които получих от там и се забавлявам да позная коя е следващата спирка. Като се има предвид, че изкачваме вулкан, много се надявам асоциацията със страданията Господни да е само забавна шега, но с радост установявам, че тази мисъл просто минава през главата ми, без да предизвика страх у мен. Не изпитвам страх даже и когато виждам под краката си пушек, излизащ от земята, и усещам миризма на сяра. Вулканът е изригвал за последен път през 1911 година, но вулканолозите смятат, че не е изключено в скоро време да изненада живеещите спокойно тук местни жители.
Когато достигаме най-високата точка, поглеждаме от ръба и виждаме красивото езеро в каледрата на вулкана, по средата на което има малък остров. Това е остров в езеро, който се намира на остров в езеро, което пък от своя страна е разположено на остров. Цветът на водата в езерото прелива от тъмносиньо в изумрудено зелено.
Докато съзерцавам езерото, с наслада изпивам сока от един кокосов орех, който доказано действа добре срещу дехидратация. Пътят надолу е по- лек, но от праха, който се стели навсякъде, почти заприличваме по цвят на местните жители. Качваме се на лодката, която ни чака на пристана, и потегляме. Вълнението е станало още по- силно и лодкарят едва държи курса, но в крайна сметка успява да акостира точно на мястото, където пък ни чака нашият бус. Пътят навръщане е особено тягостен и ми се струва, че се проточва безкрайно. Точно когато влизаме, в Манила трафикът е ужасяващ. Докъдето погледът ти стига, виждаш стопове на автомобили, подредени един до друг във всички платна, а платната са поне 4- 5 в едната посока. Вече съм напълно убедена, че не бих могла да живея даже седмица в град като този и искам час по- скоро да се махна оттук. Ако последната ни спирка беше някъде по островите, които посетихме по- рано по време на своето пътешествие, сигурно с мъка щях да се разделя с Филипините, но Манила определено не е моето място. Пристигаме малко преди 8 часа вечерта. По принцип филипинците вечерят рано и много от заведенията не сервират храна след 9 часа, но в Манила има и заведения, които работят до късно вечерта. Едно от тях е корейският ресторант, в който направихме своята първа вечеря, когато пристигнахме. В него правим и своята последна вечеря. Той се намира в огромна зона с различни заведения, ресторанти и барове, а по средата има сцена, на която свирят и пеят на живо. Сега, когато вече имаме база за сравнение, можем да направим разликата между корейската и филипинската храна. На този етап не мога да кажа коя ми харесва повече. Вероятно някой ден ще отида в Южна Корея /към Северна нямам интерес/ и след това ще ви кажа. Записвам си го в списъка с мечтите!
Сутринта не бързаме. Имаме достатъчно време до полета си, който е чак в 18 часа вечерта. Спокойно събираме багажа си, след което отиваме до най- големия МОЛ в Манила, което личи и от името му MEGAMALL, за да направим последни покупки. Не пропускаме да си купим и по някоя бутилка филипински ром, в качествата на който вече многократно сме имали възможност да се убедим. Сувенирите във Филипините също са много хубави. Отиваме на щанд, който се нарича „Култура“ и там липсват обичайните китайски боклуци, каквито можеш да купиш по цял свят. Стоката е истинска, филипинска, и въпреки че вече доволно съм напълнила куфара си с подаръци и сувенири, отново не успявам да се въздържа. Следва последна среща с филипинската кухня, но установявам, че вече ми е домъчняло за кисело мляко и сирене, което си е доста сериозна индикация, че пътешествието ни е продължило точно толкова, колкото е необходимо, за да се наситим, без да се отегчаваме.
По време на дългия полет към България, дописвам последните щрихи от този пътепис, но още не мога да осъзная какво точно ми се е случило. Вероятно в следващите седмици ще продължавам да преживявам отново и отново нашето филипинско приключение, докато гледам и подбирам снимките към пътеписа от всички фотоапарати и телефони на моите спътници, докато го чета и допълвам отново и отново , за да не пропусна нищо важно от това, което искам да споделя. Може би ще се съберем и всеки от моите спътници ще разкаже за нашето пътешествие по свой, различен начин. В този пътепис аз ви представих Филипините такива, каквито аз ги видях и нашето „Филипинско приключение“ така, както аз го преживях.
автори на снимките: АТАНАС АТАНАСОВ и
ДИЛИЯН ИВАНОВ
