ЕДНО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

ИЛИ

НАШИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ЕГИПЕТ

                                                                        

    Египет, древната страна на фараоните, още една точка от списъка с мечтите, която преместихме в списъка на спомените. Подготвяхме се за тази екскурзия от няколко месеца. Аз лично почти научих наизуст пътеводителя на Египет, за да съм подготвена за историята и настоящето на тази древна и екзотична страна, за която историята се преплита с легендите. Разпитвахме очевидци, преглеждахме сайтове в Интернет, но всички предварителни проучвания, се оказаха недостатъчни, в сравнение с онова истинско приключение, което ни очакваше.

 

ДЕН ПЪРВИ

/03.04.2010 г./

Пристигане и първи впечатления

 

    Излитаме от София в 17,40 часа, точно по разписание. За моя радост, самолетът лети сравнително спокойно. Всички пътници са българи, екипажът е български, така че все още, макар и във въздуха, се чувстваме като у дома си. Прелитаме над Рила и Пирин, след което продължаваме над Гърция. Разпознаваме силуета на тризъбеца на Халкидики и продължаваме право на юг. Когато сушата свършва, виждаме множество острови, а след това- отново суша. Вече сме над Африка. За пръв път ще стъпим на друг континент, като изключим азиатската част на Истамбул, където човек почти не може да осъзнае, че се намира извън Европа.

    Слизайки на летището, се озоваваме в един друг свят. Главите ни са пълни с легендите за пирамиди, гробници и фараони, а се озоваваме в арабския свят. Не че не знаем къде отиваме, но въпреки това претъпканите салони, изпъстрени с мъже в бели одежди, приличащи на чаршафи, малки шапчици или чалми на главите и бради, забрадени жени, носещи огромни денкове и куфари, блъскащи се хора и тълпа, говореща на един изключително неразбираем за нас език, ни действат доста шокиращо. Бързо се справяме с попълването на талони и купуването на визи и минавайки през митническия контрол, вече сме в Египет. След известно притеснително озъртане, откриваме нашия придружител, носещ табелка с името на нащия туроператор, което ни кара да се чувстваме значително по- спокойни. Проправяйки си път сред гъмжащата тълпа, се опитваме да следваме нашия водач и излизаме навън. Макар и в сумрак, различаваме силуетите на палмите и усещаме полъха на топлия вятър. Температурата, макар и в този час /около 9 часа наше и 8 часа тяхно време, защото там не въртят часовниците напред- назад, както в Европа/, е около 30 градуса. Ние, слава богу, сме психически подготвени за тази промяна и веднага оставаме по къс ръкав. Продължавайки блъскането из навалицата, успяваме да се доберем до микробуса, който ще ни откара до хотела. Оказва се, че всеки от групата е избрал различен хотел и ние /аз, съпругът ми и нашия 15 годинен син/ ще бъдем сами в избрания от нас хотел Pyramisa. Екскурзоводът ни тази вечер, говори само английски, но успяваме да разберем всичко, от което се нуждаем и преди всичко, часът, в който следва да бъдем на рецепцията на следващия ден.

    Навлизаме в нощния Кайро. Един огромен град с повече от 20 млн. жители, грандиозни пътни съоръжения, високи сгради, красиви осветени джамии и изключително интензивен автомобилен трафик, където като че ли основната сигнализация при изпреварване е звукова. Това веднага ни напомня за Албания. Автопаркът е подобен. Има и лъскави нови коли, но преди всичко едни стари бараки, подобни на нашите съветски автомобили от времето на социализма, които освен че са амортизирани от дългогодишна употреба, имат и видими следи от многобройни сблъсъци. Спираме пред хотела. Организацията на рецепцията е перфектна. Настаняват ни изключително експедитивно, един огромен мъж понася куфарите ни и ние почти тичаме след него през фоайето на хотела, което е наистина впечатляващо.

    Даваме на пиколото един долар, за което предварително сме инструктирани и влизаме в стаята си, която за наше изумление, се оказва един обширен апартамент с две отделни спални, всяка от която с отделна баня и един голям хол с меки персийски килими и старинни мебели... и навсякъде.. Ура! Да живее арабския свят!... има пепелници. Европейските забрани против тютюнопушенето тук не съществуват. След като оглеждаме стаята от всички ъгли, слизаме във фоайето за да се огледаме и да обменим известно количество валута. Египтянинът в обменното бюро се опитва да се шегува. Още в микробуса на идване вече сме установили, че арабите имат някакво странно чувство за хумор, което до този момент някак не схващаме. Решаваме да излезем навън, за да си купим минерална вода, тъй като сме предупредени от приятели и доброжелатели, че водата в чешмите никак не е препоръчително да се употребява за пиене, та даже и за миене, въпреки че последното, според нас би било проява на свръхпредпазливост, която не е присъща за нашето семейство. За мен- бялата жена, необходимостта да изляза извън хотела, в огромния арабски град, представлява повод за известно притеснение, но се успокоявам, когато разбирам, че магазинчето е точно зад ъгъла. Ако някой ми беше споменал, че българското посолство се намира точно до хотела, със сигурност щях да се чувствам по- спокойна, но това разбираме чак на следващия ден. В магазинчето продават вода, безалкохолни напитки и бири, които до една се оказват също безалкохолни. Чували сме, че в Египет алкохолът е забранен, но сега се убеждаваме лично в това. Ние, обаче, слава богу, като типични български туристи, сме се подготвили с известни алкохолни запаси в куфарите. Връщаме се в хотела и понеже това е единствената вечер, в която нямаме осигурена храна, сядаме в един от ресторантите в хотела. Поръчваме си три различни арабски ястия, а ни донасят три почти еднакво изглеждащи мазни манджи с месо и червен сос. Не успяваме да установим, кой точно коя от тях си е поръчал, но ги изяждаме като гладни хора. Поне хлябът е хубав, прилича малко на онова, което при нас наричат пърленки, но с някаква силна арабска подправка. Като цяло, не сме впечатлени от вкуса на храната, но затова пък сме доста впечатлени от цената. Е, нали си избрахме петзвезден хотел, така ни се пада! Слава богу, поне не получаваме стомашен дискомфорт. Прибираме се в стаята и пиейки блажено по една водка с мартини от куфарния резерв, се оглеждаме наоколо. Срещу нас е огромният хотел Шератон, а малко по- далеч се вижда Нил и оглеждащи се в него светлини на други, още по- големи хотели.

 

    Едва дочакваме 11 часа местно време, което е 12 часа по нашето, чукаме донесените от България боядисани яйца, казваме си „Христос Воскресе!“ и започваме да се приготвяме за сън. В момента, в който се прибираме по стаите и загасяме светлините, установяваме, че се намираме в едно гъмжило от шумове на автомобили и клаксони, въпреки плътно затворените прозорци и 10- тия етаж, на който сме настанени. Все още не сме свикнали и с климата. Поради тези причини, макар и уморени, с изключение на сина ни Георги, който спи при всякакви обстоятелства, ние не успяваме да спим много спокойно и в 4 часа чуваме сутрешната молитва, която се носи над целия мюсолмански град. В 6 часа окончателно се размърдваме и започваме подготовката за новия ден.

 

ДЕН ВТОРИ

/04.04.2010 г./

КАЙРО

    Първо слизаме на закуска. Тя определено е по- добра от вечерята, а освен това не се заплаща допълнително: интересни сирена с екзотични подправки, познати и непознати за нас плодове, много сладкиши и нещо, приличащо на кисело мляко, което с радост установявам, че е доста близко на вкус до нашето, макар че със сигурност не съдържа Lactobacillus bulgaricus. Точно в указания час сме на рецепцията и слава богу, още преди да сме започнали да се притесняваме, пристига нашата екскурзоводка- симпатична арабка, говореща перфектен руски, която нарича себе си Мира /чак по- късно разбираме, че това е прякорът, а не истинското й име/.

   В автобуса е вече голяма част от нашата група, която екскурзоводката нарича с името на първата Египетска царица- Хатшепсут. Така ще се отличаваме от другите групи при посещенията си на шумните туристически обекти, а отличителният знак, който нашата екскурзоводка носи, е един раздърпан цветен чадър, който със сигурност, от много време не е използван според истинското му предназначение, защото валежите в Египет са изключително рядко събитие. Пътуваме с автобус през града и екскурзоводката от време на време ни обяснява, какво виждаме. Чувала съм много отзиви за мръсотията и задръстванията в Кайро, така че не се учудвам на грозните и в голямата си част незавършени сгради, сравнени с които нашите соц. панелки изглеждат почти красиви.

Впоследствие разбираме, че ако сградите са недовършени, за тях не се дължат данъци. Ние, българите, смятаме, че сме истински специалисти в укриването на данъци, но установяваме, че явно не сме уникални в това отношение. Опитвам се да настроя погледа си положително, защото съм дълбоко убедена, че възприятията на човека зависят до голяма степен от вътрешната му настройка, при което забелязвам другата страна на този космополитен град. С радостно удивление разглеждам екзотичната растителност около Нил- палмите са навсякъде, както липите в Стара Загора, фикусите, които при нас са стайно растение, тук растат по улиците, а гледката към великата река, за която само сме чували и чели, ни изпълва с благоговение. Автобусът спира пред Египетския музей. Влизаме в двора и разбираме, че това е единственото място в музея, където можем за използваме фотоапаратите си- няколко статуи, лотоси в езерото- това са обектите, които можем да заснемем, защото влизането с фотоапарати в сградата е забранено.

    Мира събира фотоапаратите ни в един чувал. С мъка и известно притеснение се разделяме със скъпата си фото техника, но няма как, правилата са си правила. Влизаме в музея. Екскурзоводката ни води от зала в зала и ни разказва за бившето величие на Египет. На първия етаж са разположени статуи на фараоните, открити в гробниците и на други места в Египет. Постепенно се потапяме в историята на тази древна страна и почти забравяме за външния свят, който е тъй различен. Тълпите туристи в музея, а и нашата екскурзоводка, която не пропуска да предложи компактдискове и бижута от злато и сребро във вид на катруши /плочки в овална форма, в които с египетски йероглифи е записано името на притежателя/ и скарабеи /свещени бръмбари, символ на бог Амон/, бързо ни връщат в настоящето, където днешните египтяни черпят с пълни шепи ползите от историята, създадена от фараоните. След кратък разказ, нашата екскурзоводка ни оставя сами да разгледаме най- интересните експонати в музея- маската на Тутанкамон, от която ни гледат почти живите очи на младия фараон, златният саркофаг и останалите съкровища, открити през 1922 година от най-известния археолог в историята- Хауърд Картър. Нямаме време да влезем в залата с мумиите, а и допълнителната немалка цена за посещение на тази зала, ни кара да вземем трезвото решение, да не безпокоим мъртвите. В тоалетната на излизане, отново се сблъскваме в реалния свят- не че е платена, но една забрадена арабка успява да измъкне от мен един долар за хартия, която веднага се отказвам да използвам от хигиенни съображения. След като, слава богу, получаваме фото техниката си без поражения, се отправяме към Гиза, където ще видим символът на древния Египет- великите пирамиди на Хиопс и Хефрен. По път за тях, екскурзоводката ни отвежда в музея на папирусите, където след демонстрация на технологията за направата им, открита от древните египтяни, си купуваме папируси на цена, неколкократно по- висока от тази, на която ги предлагат уличните търговци, с твърдата убеденост, че купуваме оригинал, а не някакъв самоделен фалшификат. Едва след време започваме да схващаме, че това едва ли е самата истина, но се опитваме поне да запазим илюзията. В магазина за сувенири, един арабин ми шепне на чист английски, колко са красиви очите ми, докато се опитва да ми пробута дребни сувенири на солена цена. Удържам фронта стоически и бързо се прибирам в автобуса. На път към пирамидите, Мира ни разказва интересни факти от живота в Египет. Оказва се, че това е една сравнително демократична мюсолманска държава, където жените имат право да се образоват и да работят почти всичко, с изключение на възможността да бъдат президенти и съдии, имат право дори да се развеждат и да отглеждат децата си след развода, а многоженството е разрешено единствено при безплодие. Докато слушаме разказа, сред праха и маранята над града, съзираме величествените силуети на древните пирамиди. Още преди да стигнем, екскурзоводката започва своя разказ за единственото съхранено до днес от древните седем чудеса на света. Не след дълго, автобусът спира на входа. Преминаваме през входа за контрол на билети и багаж със страхопочитание и благоговение пред тези грандиозни творения на древната архитектура. Всичи много сме чели и слушали за пирамидите, но усещането, че си съвсем близо до тях, те кара да се чувстваш почти като насън. Започваме разходката около пирамидите и по съвет на екскурзоводката, решаваме да не влизаме във вътрешността на големите пирамиди. Осмеляваме се само да влезем в една от пирамидите на цариците, несравнимо малка в сравнение с тези на царете.

    Изключително тясното, стръмно и задушно стълбище, което води до една тясна и още по- задушна погребална камера, в която миризмата на смърт в миналото, се е сменила с характерната миризма на потни туристи в настоящето, ни кара с облекчение на установим, че сме взели правилното решение да не изсипем един куп долари за посещение на големите пирамиди.

    Докато правим снимки в околността, камилари и луди ездачи на коне ни предлагат съмнителните си услуги, а търговците са навсякъде и търгуват със всичко, даже с предложения да ни направят снимки, при което съдбата на фотоапаратите ни е неясна. След разходката около пирамидата на Хиопс, Мира ни предлага да се разходим на камили около следващите две пирамиди- тези на Хефрен и Мекрен. Още в България твърдо съм решила, да не се подлагам на подобно изпитание, но твърдото решение на мъжът ми Дилиян и синът ми Георги да се възползват от предоставената възможност и перспективата да обикалям сама сред гъмжилото, накланя везните на решението ми в положителна посока и почти на шега пристъпвам към посочената ми камила, която срещу скромната сума от 10 долара ще ми осигури 20 минутно екзотично адреналиново изживяване. Качвам се на въпросната камила и още при изправянето й, изпадам в див ужас, че в ще се озова на земята от не малка височина.

Освен всичко, ми се пада своенравна камила с малолетен водач, който небрежно я води по камъните, без да се съобразява с неравния терен. Това предизвиква периодични стонове от моя страна, докато Дилиян и Георги са на седмото небе, яздят като истински опитни бедуини и успявят даже да правят снимки. В един момент се примирявам с височината и непрекъснатото друсане и започвам да се чувствам малко по- спокойно.

Когато времето ни за разходка свършва, моята камила отказва да се подчини на водача си и да легне. През това време, камиларите се пазарят с Дилиян и Георги, които вече са слезли от своите камили, за допълнителен бакшиш и аз образно си представям, как ако се разсърдят, ще трябва да скачам от гърба на животното, който е на около 2 метра от земята. Слава богу, това приключение завършва успешно и срещу още 3 долара, здрави и читави, се прибираме в автобуса. Краката ми все още треперят, но се чувствам щастлива, че не пропуснах това преживяване.

 

    След посещение и снимки около сфинкса, най- после отиваме на обяд. Часът е вече около 16,30 и почти ни се вие свят от глад. Дали затова или по друга причина, арабската кухня все повече ми харесва. В края на деня екскурзоводката ни води в музей на източните ароматни, където ни провеждат демонстрация, омайват ни с ухания на мускус и лотос и разбира се, успяват да измъкнат от нас поредните долари. И както сме омаяни от екзотичните източни ухания, ни се случва поредното приключение от нашата екскурзия, за което ще разкажа едва след приключването му, защото в този момент изпитвам почти суеверен страх от неизвестното бъдеще.

 

ДЕН ТРЕТИ

/05.04.2010 г./

АСУАН

    Продължавам писанията си едва след пристигането ни в Асуан, слава богу- живи, здрави и навреме. След известно въпросително изчакване в автобуса пред музея на ориенталските аромати, откараха нанякъде двама души от групата, а на останалите екскурзоводката с престорено приповдигнат тон ни съобщи, че имаме честта да бъдем в Кайро точно на рождения ден на техния шеф, поради което ни се предоставят няколко допълнителни екстри- вечеря в ресторант с изглед към пирамидите, още една нощувка в Кайро и полет със самолет, вместо изморително пътуване с влак до Асуан. Всичко това, представено по този начин, трябваше да ни изпълни с въодушевление, но като типични много лъгани българи, свикнали да се съмняват във всичко, което изглежда прекалено хубаво, за да бъде вярно, много бързо въодушевлението ни се превърна в неприкрит смут. Няколко допълнителни факта като например набързо написания ръкописно на руски текст за промяната на условията, под който трябваше да се подпишем и липсата на места в хотела, пред който спряхме първо, допълнително нажежиха обстановката. В крайна сметка, успяха да ни настанят в един, изключително различно изглеждащ от предишния ни хотел, в никакъв случай не отговарящ на четирите звезди, окачени над рецепцията, с указания да бъдем отново там в 9 часа за вечеря и в 2,30 през нощта, готови за отпътуване. Късният обяд и липсата на достатъчно време за сън мотивираха нашето семейство да пропусне тази „изключителна екстра“- вечерята, която според разказите на останалите от групата, се оказала в същия ресторант, в който беше и обяда, а гледката към пирамидите била свързана с необходимостта да се качиш на открита тераса, брулена от сериозен вятър, така че когато слязохме във фоайето готови за отпътуване, почти всички ни завиждаха, че поне сме се наспали. Това, поне за мен, не беше самата истина, защото през цялото време, с присъщата ми страхливост, тръпнех от притеснение, дали всъщност имаме запазени места в самолет, дали ще можем да продължим екскурзията според първоначалната си програма, а в главата ми се прокрадваха даже разни сцени за отвличания на туристи в арабския свят, на които се опитвах да не обръщам внимание. Дилиян, слава богу, беше сравнително, макар и не напълно спокоен, а скъпият ни син, само с помирисването на възглавницата, заспа безпаметно. Събуждайки се в 2 часа, след известни спорове, дали е днес или утре, започна следващият ни ден. Утрото, макар че си беше още нощ, е по- мъдро от вечерта и аз се чувствах значително по- спокойна. Представителят на фирмата дойде навреме, раздадоха ни пакети суха храна и ни натовариха на автобуса, който с облекчение установих, че действително пътува към летището, пътят към което ми беше смътно познат. Там установихме, че групата е разделена в два различни самолета, които ще летят на около 10 минути един след друг. Този факт, както и предварителната информация за съмнителната сигурност на египетските авиолинии, ме караше да се чувствам все още притеснена, но слава богу, притесненията ми се оказаха напразни. Самолетът беше същия модел, с който летяхме от България, дори по- нов и оборудван с монитори, които показват докъде сме стигнали и на каква височина летим. Нямаше почти никакви сътресения по време на полета и благополучно, рано сутринта, пристигнахме в Асуан. След съвсем кратко лутане, открихме новия си гид- Мустафа, който ни посрещна усмихнато „С приездом!“. След известно време дойдоха и останалите от групата. Липсваше само двойката, която бяха свалили от автобуса предишния ден, преди да ни съобщят изненадващите новини. Автобусът ни отведе до кораба и след известно време пристигнаха и те и разказаха, че са пътували с влака, което окончателно утвърди мнението ни, че е станало някакво объркване с нашите резервации. Тук трябва да признаем на египтяните, че като една истинска туристическа държава, умеят да поемат отговорност за неудачите в собствената си организация, за разлика от много наши туристически фирми.

***

 

    Първите ни впечатления от Асуан са приятни. Градчето, което едва впоследствие разбираме, че има 1 млн. жители, изглежда значително по- чисто и подредено, в сравнение с Кайро. Поради ранното пристигане имаме около 2 часа свободно време и излизаме на разходка по крайбрежната улица, където един след друг, ни нападат файтонджии и водачи на лодки „Фелука“, за да ни предлагат услугите си. В този ранен час търговците са сравнително малко, но затова пък- доста досадни, поради което Георги категорично отказва да влезем в арабския пазар, който му се струва мърляв и опасен и след кратък пазарлък си купуваме само вода и сладолед и се прибираме на кораба. Първата част от туристическата ни програма за днес е разходка с типична местна лодка, наречена „Фелука“.

Лодкарите- тъмнокожи нубийци, умело ни извеждат между акостиралите кораби, возят ни и ни продават ръчно изработени нубийски сувенири и когато спокойствието ни е обладало вече напълно, екскурзоводът ни обяснява, че трябва да съберем по 15 долара за бакшиши, които той щял да дава на хората, осъществяващи услуги за групата, за да не ги даваме всеки поотделно. Тази новина се посреща от групата с изключително неодобрение и отпор. Иначе пътешествието е приятно, откриват ни се различни панорами към екзотична растителност и местна архитектура и тук, въпреки че температурата е доста над 30 градуса, полъхва ветрец и се диша нормално.

    След едно продължително, типично по арабски, настаняване и обилен обяд продължаваме напред по програмата. Мустафа, вероятно за да ни накаже за отпора срещу бакшиша, в най- палещото слънце, при температура вероятно около 40 градуса, ни завежда на един стръмен камънак, където трябва да видим незавършения обелиск на царица Хатшепсут и рисувайки на един бял лист, ни обяснява технологията на обелиските. Жегата е толкова непоносима, че не успяваме да оценим нито розовия гранит, нито техническата мисъл на древните по достойнство, а и самият ни гид не е твърде словоохотлив в тази жега и гледаме по най- бързия начин да се приберем в автобуса. Само герои като Георги и Дилиян, отдадени на страстта към фотографията, остават да правят снимки и успяват да научат още интересни подробности за мястото от водачите на околните групи. Следващата ни спирка е високият шлюз- гордостта на Асуан и символ на Египетско- съветско- българската дружба. Отвисоко съзерцаваме езерото Насър, където единствено все още се среща прочутият нилски крокодил, но колкото и да се взираме от високо, не успяваме да фиксираме нито един крокодилоподобен екземпляр.

    Последната и най- интересна забележителност за този ден е храмът на Изида, който от потопения под язовира остров Филе е преместен, камък по камък като пъзел на остров Агелика. Отиваме до острова с лодка, отново управлявана от типичен тъмнокож нубиец. Вече успешно различаваме нубийците от останалите египтяни. Храмът е от времето на Птоломеите, които нашия гид с присъщия си арабски акцент нарича „Батоломеи“ и изглежда красиво на фона на околния нилски пейзаж. Само няколко камъка от „бъзела“ очевидно не са намерили мястото си и са струпани в околността. В групата се оформя недоволство към гида, затова, че е доста пестелив в разказите си, но някои, които сме подготвени предварително теоретично, успяваме донякъде да компенсираме недостатъка от информация.

 

    Отвеждайки ни обратно на кораба, Мустафа продължава да настоява за бакшишите с обяснението, че това не е негова измислица, а фирмена политика и нашето и още едно семейство решаваме да се предадем и да ги платим. Преди вечеря решаваме все пак да посетим арабския пазар. Георги умира от желание за пазарлък, но сме доста неподготвени информационно за цените в Египет, в следствие на което успяваме да се снабдим с няколко сувенира на по-високи даже от европейските цени и с малко повече от 100 грама чай от хибискус /каркаде/ на цената за килограм. В този момент пазаруването е удоволствие, но впоследствие, разбирайки колко са ни обрали, Георги го преживява „искрено и лично“ като тежко поражение на един бъдещ бизнесмен. Дилиян е леко недоволен, че сме хвърлили излишни пари, но в крайна сметка пречисляваме и това преживяване към графата- интересни особености на египетската действителност. С пълни торби се връщаме на кораба, но не защото сме купили чак толкова много сувенири, а преди всичко, защото уж тайно внасяме известни количества вода на кораба, където всички течности са заплащат допълнително, поради което са почти на цената на златото. След вечеря отиваме на палубата, за да пийнем малко от собствената си водка с мартини, при което един от сервитьорите веднага ни надушва и си поисква бакшиш под под формата на водка.

 

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

/06.04.2010 г./

АБУ СИМБЕЛ И НАЧАЛО НА ПЛАВАНЕТО ПО НИЛ

    За нас денят отново започва посред нощ. Точно в 3 часа, строени до рецепцията, чакаме нашият гид, който ще ни отведе до храма на Рамзес ІІ в Абу Симбел- вторият по значимост древен паметник в Египет. Мустафа се появява в свой стил, с 10 минути закъснение и ни приканва да си вземем възглавниците и да се отправим към автобуса. Въоръжени с това средство за допълнителен комфорт при спане в автобус, се настаняваме и потегляме. По- късното ни тръгване и организацията на конвоя, който ще ни превежда през пустинята и очевидно изисква време и чакане на опашка, ни отнемат част от времето, което се надявахме да прекараме в Абу Симбел. Военни постове ни записват в разни тетрадки и така и не разбираме, дали в действителност имаме конвой или просто отмятат заминаващите и след това пристигащите автобуси. След всички предишни премеждия, се чувствам учудващо спокойна. Очевидно арабското спокойствие постепенно започва да обладава и мен. Облегнати на възглавниците, не усещаме времето и разстоянието и около 30 минути след предвидения час се озоваваме на крайната точка. Известното ни раздразнение от липсата на достатъчно време за разглеждане поради арабската неточност, се компенсира с невероятното преживяване от тази поредна среща с гения на древните египтяни. И този храм е бил успешно преместен, с помощта на Йонеско, по време на строителството на Асуанския язовир. Огромните статуи на Размес ІІ пред входа и статуите на боговете, между които стои статуя на самия фараон, определено ни карат да се усмихнем на неговото самообожествяване, но веднага му прощаваме тази дребен човешки недостатък, благодарни за великолепното усещане, което създава у нас неговото грандиозно творение.

Таксата от 85 долара и ставането посред нощ не могат да помрачат впечатленията ни от видяното. Храмът, посветен на богинята Хатхор, показващ любовта на фараона към жена му Нефертари, също заслужава внимание и възхищение.

Най- великият фараон в историята на Египет, въпреки 29-те си жени и 111 деца, определено е оказал заслужена чест на своята съпруга- една от многото, но най- важната, а размерите на неговия храм със сигурност са плашели враговете му от юг, каквато е била една от идеите за построяването на храма. Показваме на нашия гид задълбочени знания по Египетска история, което го кара да бъде все по- внимателен и словоохотлив в обясненията си. Заради моята предварителна подготовка, доайенът на групата- един истински младеж по енергия и дух, вече ме нарича „египтоложката“, от което се чувствам доста поласкана. За съжаление нямаме толкова много време, колкото ни се иска да останем на това невероятно място, но в замяна на това, на връщане пустинята ни предоставя своя сюрприз- виждаме мираж, който за наше голямо удивление не се оказва плод на въображението, а реално явление, което може даже да бъде заснето с фотоапарат.

    След завръщането ни, разбира се отново типично по арабски, с известно закъснение, корабът отплава от Асуан. Групата все  повече се сближава и изкарваме един приятен следобед в оживени разговори на палубата. Вечерта около 17 часа пристигаме в Ком Омбо. Слънцето вече е към залез и не е толкова горещо, което прави разглеждането на храма още по- приятно. Мустафа вече е получил своите 15 долара от значителна част от групата, което го прави все по- словоохотлив. Храмът е посветен на боговете Собек и Хорус и е построен през гръко- римския период. Вече ни е известно, че с арабски акцент „бильон“ е пилон, а Батоломей- Птоломей и все по- добре разбираме беседите му. А със своя характерен призив „Соофиеее“, с което призовава групата ни, наречена от него „София“, той все повече печели нашите симпатии.

    Преди вечеря, успявам да се спазаря с местния търговец на магазинчето в кораба за един картуш, от което и двамата оставаме доволни- аз защото съм направила успешен пазарлък, използвайки чара, който имам в арабските очи, а продавачът затова, че като изкусен търговец ме е омаял, за да направя покупката. След вечеря на кораба имаме арабска вечер. Някои са се подготвили като специално са си купили костюми за случая. Имаме си даже истински Рамзес с изкуствено шкембе, поради липса на естествено. Аз се обличам с подръчни материали, т.е. с любимия си жълт шал, който използвам за всякакви случаи. В крайна сметка важно е участието! Благодарение на организацията на екипажа и на нашето активно участие, се получава една истинска веселба. Нашият гид започва като че ли все повече да ни оценява като не само интелигентни, но и духовити и сърцати туристи или поне така ни се струва.

 

ДЕН ПЕТИ

/07.04.2010 г./

ЕДФУ, ПЛАВАНЕ И ПРИСИГАНЕ В ЛУКСОР

    Отново ранно ставане, но все пак не в 3, а чак в 6 часа. Корабът е нощувал в Едфу, където ще посетим още един храм. На пристана ни качват на файтони, предупреждават ни, че бакшиша се дава от фирмата и потегляме по 3-ма- 4-ма на файтон. Пътуването е емоционално- дръгливи коне и раздрънкани, богато, но кичозно украсени файтони, водени от смели и луди файтонджии, пришпорващи конете да бягат в галоп.

Въпреки, че бакшишът се дава от фирмата, нашият водач остава видимо недоволен. Храмът, който посещаваме, е доста запазен като цяло, с изключение на част от стените. Две статуи на сокол символизиращи бога Хорус, стоят на прага и представляват изключително предпочитани фотообекти за туристите. Не успяваме да влезем във стаята на бога, на който е посветен храма, поради изключителното стълпотворение, а и защото, нашият гид, разбира се пак ни е дал твърде малко време за разглеждане.

Тъй като, недоволен, че се е получил бакшиш, нашият файтонджия не ни очаква на входа, поради което ни натоварват на друг, още по- раздрънкан файтон, но със значително по- кротък водач. След като ни стоварва на пристана, му даваме малък бакшиш, който той не оценява по достойнство, но след известни колебания, го приема- е, все пак по- добре от нищо. Пред кораба ни чака фотограф, с който успявам да спазаря снимката, която ни е направил за един долар, вместо първоначално исканите 3. Струва ни се, че вече започваме по- добре за разбираме египетските нрави.   Всъщност вече като цяло се чувстваме по- свойски в Египет. Георги усилено изучава йероглифите на древните египтяни. Храната все повече ни харесва. С риск да натрупаме някой килограм, искаме да опитаме от всички екзотични ястия.

    След отплаването, прекарваме предиобеда на палубата. Топло е и духа вятър, което прави жегата поносима. Облечени с бански, изтегнати на шезлонги, се чувстваме наистина прекрасно в това откраднато лято някъде на границата между зимата и пролетта. Блажено препичаща се под слънчевите лъчи, чета „Фараон“ на Болеслав Пруст, която е точната книга за времето и мястото. Сега разбирам, защо досега не съм прочела тази книга- моментът да я прочета е бил именно сега и тук, плавайки по великата река. Бреговете са красиви, очите ми не могат да се наситят на палмите и другите екзотични растения, зад които почти неестествено жълтеят пустинни хълмове. От едната страна зелената ивица е тясна, а от другата- обширна. Пейзажът се сменя непрекъснато. Къщите в селата, покрай които преминаваме, ярко контрастират с това растително великолепие. Кирпич, липса на покриви или няколко наръча слама- това е всичко. А отгоре- неизменната сателитна антена.

Гледката удивително прилича на тази в най- затънтените краища на нашите цигански махали, само с тази разлика, че около къщите растат палми. В един момент, до слуха ми достига имамско песнопение. Струва ми се, че ми се причува, защото наоколо не виждам нищо. В един момент съзирам съвсем малко селце от няколко къщи. Няма даже джамия, но очевидно има високоговорител. Сервират ни коктейли, които, въпреки първоначалната информация, разбира се не се оказват безплатни. Как можахме даже да си помислим подобно нещо, та нали сме в Египет, където нищо не е безплатно.

    Около обяд преминаваме през шлюза Есна. Гледаме спускането на кораба от по- високо на по- ниско ниво. За разлика от шлюза „Железни врата“ на Дунав, тук спускането е само около 10 метра, но въпреки това е интересно и всички, преждевременно приключили с обяда, сме покачени на палубата.

    Привечер пристигаме в Луксор- бившата столица на Новото царство в древния Египет- Тива. За да отметнем част от утрешната програма, гидът ни води на посещение в Храма на Луксор, посветен на главния бог Амон. Още на тръгване, невръстно арабче се отитва да ме излъже с 2 евро, което вече съм възприела като нормална народопсихология на местните жители. Разглеждаме храмът на нощно осветление, което го прави да изглежда почти призрачен. Огромната колонна зала, статуите и алеята на сфинксовете отново ни отнасят векове назад, във времето на най- голямото величие на Египет.

 

    Пред главния пилон стои само един обелиск. Другият се намира във Франция, на площад Конкорд, доброволно даден на френския крал от тогавашния Египетски управник- Мохамед Али срещу един часовник. Очевидно и тогава „заменките“ са били на мода. Виждали сме другия обелиск, но този тук ни се струва несравнимо по- бял и по- красив, може би защото е там, където му е мястото.

    Предстои последната ни вечер на кораба. Всички в групата вече сме приятели и вместо програмата, която ни предлагат, решаваме да се уединим на палубата, за да отпразнуваме рождения ден на един мъж от групата. На вечеря, екипажът му организира изненада с местна музика, изпълнена от сервитьорите и торта. Не след дълго, обаче, за пореден път се уверяваме, че в Египет нищо не е безплатно, когато управата на кораба глобява рожденика с 20 $, затова че е внесъл алкохол отвън. Това за известно време помрачава настроението ни, но слава богу, успяваме да преглътнем и тази особеност на местните нрави. Изваждаме и нашата тубичка вино, та поне да си струва 20-те долара. Вечерта преминава в приятни разговори, изиграваме няколко хора, а накрая и малко кючек за хатъра на екскурзоводите, на които вече сме любимата група на кораба и продължаваме до късно вечерта. На следващия ден пак ще ставаме в 6 часа, но това вече не ни притеснява толкова, а и това е последната ни вечер с групата и ние успяваме да я превърнем в едно истинско емоционално преживяване, както ние, българите умеем.

 

ДЕН ШЕСТИ

/08.04.2010 г./

ЛУКСОР

    Вече се събуждаме сами, преди позвъняването от рецепцията. Даже и Георги все по- малко се мръщи при ставане. В 7 часа командирът Мустафа ни строява пред рецепцията и с присъщия си възглас „Хайде Соофиеее“, подпомаган във викането от децата в групата, ни повежда към автобуса. Този път екскурзоводът ни пощадява и в ранния сутрешен час ни води в Долината на царете, където следобед жегата би била непоносима. Билетът ни позволява да разгледаме три гробници. Снимането е абсолютно забранено под страх от огромна глоба. Забранено е разказването от гидовете вътре в гробниците, така че Мустафа ни разказва по малко за всяка от гробниците, в които влизаме и ни натирва вътре. Дали заради проклятието Тутанкамон или заради немалката допълнителна такса и обяснението, че освен мумията на фараона, вътре не е останало много за гледане, всички доброволно се отказваме от възможността, да разгледаме отблизо великото откритие на Картър. Първата гробница, в която влизаме е на фараона Тутмос ІІІ. След стръмното изкачване отвън следва едно стръмно спускане в тесен и задушен коридор във вътрешността на гробницата. Слизайки долу сме възнаградени с цветни рисунки по стените и един саркофаг с вътрешни стенописи, който един египтянин любезно ни показва срещу неизменния бакшиш. Поради клаустрофобичното усещане, някои от групата се отказват от следващата гробница, но правят грешка. Тази гробница е със значително по- широк и полегат коридор, с повече стенописи и пребиваването в нея е значително по- приятно. В дъното има саркофаг с барелеф върху него, изобразяващ тялото на фараона. Последната гробница, която посещаваме е двойна- една съпруга на фараон от 19-тата династия и фараон от 20-та династия, на които даже не сме чували имената. Дали това са най- интересните гробници или гидът ни отмъщава за несговорчивостта, вероятно никога няма да разберем, но все пак се чувстваме удовлетворени. След посещението на този важен туристически обект, Мустафа ни отвежда в една т.нар. фабрика за каменни фигури, която след известно объркване разбираме, че е всъщност сувенирен магазин, пред който само когато спре група туристи, двама- трима араби симулират търкане на камъни. Разбира се, не пропускаме и тук да оставим известно количество долари и продължаваме към храма на Хатшепсут.

    Вече е доста горещо и след еднин предварителен разказ за сагата на Хатшепсут и нейния доведен син Тутмос ІІІ, преминаваме през храма стегнато и без излишна разточителност във времето.

      Преминаваме набързо и около Колосите на Мнемон, представляващи впечатяваща гледка

   След още един обяд в приличен ресторант, отиваме към последната спирка от програмата- храма в Карнак- най- големият религиозен комплекс в света. Под рехавата сянка на една от малкото палми наоколо, Мустафа ни разказва някои исторически данни, които аз, вече по традиция, допълвам, радвайки се на усърдността си, с която като една типична Хърмаяни, се подготвих за екскурзията, което до известна степен компенсира оскъдната информация, давана от нашия гид. След обиколката и снимките, заставам в най- голямата колонна зала в света, построена преди повече от 3000 години и за кратко оставайки сама, се отдавам на философски размисли за мига и вечността, за краткостта на живота ни и непреходността на нещата, които човек може да остави след себе си.

Очевидно Дилиян също е изпаднал в подобни размишления, защото после с него гласно споделяме своите мислите за това, че великите фараони на Египет, търсейки пътя безсмъртието, наистина са го намерили, оставяйки тези грандиозни паметници за поколенията след тях. На излизане от храма, търговците на сувенири, отново рязко ни връщат към настоящето и особеностите на съвременната Египетска търговска култура.

    След сбогуване с нашия гид, предизвикал у нас толкова противоречиви чувства се качваме на автобуса за дългото пътуване към Хургада. В този момент още не знаем, че то ще е още по- дълго, отколкото очакваме, тъй като ни чака поредното приключение. На около 1 час от Луксор, автобусът изведнъж изхърква и спира. Продължаването се оказва невъзможно. След няколко успокоителни думи, представителят на фирмата „Топ чойс“, който ни придружава при това пътуване, започва да води усилени разговори по телефона, което ни действа доста притеснително. Разбира се, не вярваме на думите му, че след 10- 20 минути ще дойде друг автобус, с който ще продължим, но поне се надяваме изобщо да има автобус. Минутите, естествено се оказват 1-2 часа, но автобусът все пак пристига. През това време успяваме да наблюдаваме процеса на прибиране на тръстиката, който се извършва изцяло ръчно и неволно ни пренася в спомени за филма „Робинята Изаура“. Смешни теснолинейки, натоварени с тръстика я отнасят на изток- към фабриката, където се преработва.

Малки сополиви и мърляви деца водят кльощави магаренца. Гледайки този примитивен живот, човек неминуемо започва да си задава въпроса, в кой век се намира, но пътуването през вековете вече ни е станало навик в тази страна. Докато пушим и се оглеждаме на около, нашият гид, геройски успява да изяде цял стрък захарна тръстика, дъвчейки и плюейки в околността, а Георги се опитва да му подражава, с което успява да ме изнерви. Иначе приемам почти спокойно поредното произшествие като част от Египетската ни епопея. Успокояваме се, че е цяло щастие, че това ни се случи в населен район по светло, а не по тъмно в пустинята, която предстои да преминем.

    Макар и със закъснение, около 9 часа успешно пристигаме. Нашият хотел Tia Heights е първи от поредицата, в които сме настанени и се намира доста далеч- на около 20 км от самия курорт Хургада. Там ни посреща новият ни гид Ясер, който за наша голяма радост, даже разбира малко български. Първото ни впечатление е, че хотелът представлява едно огромно гъмжило, в което навсякъде се чува руска реч. След като се настаняваме и вечеряме, настроението ни определено се подобрява. Хотелът се оказва наистина луксозен и започваме осезателно да усещаме завръщането си в 21- ви век. Уморени сме до смърт, но се чувстваме щастливи, че поредното ни приключение завърши с успех.

 

ДЕН СЕДМИ

/09.04.2010 Г./

ЗАСЛУЖЕНА ПОЧИВКА

    Днес сме решили да се наспим хубаво, но вече по навик се събуждаме в 6 ч. Оставаме в леглото до 7 но вече така сме тренирани, че не можем повече да се излежаваме. Нетърпеливи се оглеждаме наоколо и установяваме, че хотелът ни е един прекрасен оазис сред егитепската пустиня.

 

 

Успяваме да вдигнем Георги и около 8 часа сме на закуска в ресторанта, който не без основание, поради огромните му размери и принципа на самообслужване, кръщаваме „стола“. Вече сме били в подобни хотели на принципа на „Аll inclusive” и това нито ни учудва, нито помрачава настроението ни. Въпреки че обстановката в ресторанта не е кой- знае каква, храната е обилна, разнообразна и вкусна. Излизаме навън и установяваме, че се намираме на един прекрасен пясъчен плаж, изпълнен с екзотични растения, музика и спокойствие.

    Правим една дълга разходка по брега, разглеждаме нашия и останалите хотели в този залив, наречен „Macadi bay”, след което с чаша джин- тоник, изтегнати по шезлонгите на плажа, се отдаваме на блаженството. Този ден, разбира се, също няма да мине без приключения. Почти при залез слънце, който тук е около 18 часа, вероятно поради близостта до екватора, Дилиян, ровейки любопитно по дъното, изпъстрено с корали и пъстроцветни рибки, се убожда на морски таралеж, при което не минаваме без поредната доза египетска лукавост. Докторът на хотела, с думите, че положението е сериозно, провежда кратка манипулация, която впоследствие разбираме, че ни струва 70 евро и вероятно няма да бъде покрита от застраховката, защото в суматохата и паниката, сме пропуснали да уведомим фирмата- партньор на нашия застраховател. Опитваме се вече, спокойно да приемаме фактите и да не си разваляме удоволствието от почивката. Вечерта опитваме поредната атракция на ориента- пушене на наргиле, след което си лягаме и въпреки инцидента, се чувстваме доволни, приемайки нещата философски.

 

ДЕН ОСМИ /ПОСЛЕДЕН/

/10.04.2010 г./

    Сутринта отново се събуждаме рано, защото вече сме свикнали, а и защото не искаме да пропуснем последния плаж. Най- интересното преживяване за този ден е пътуването ни с подводница в Червено море. Вземат ни от хотела с автобус и след известно чакане в едно помещение, напомнящо екзотично морско дъно, с корабче ни откарват до подводницата. Установяваме, че Червено море всъщност е наситено синьо и изключително очарователно. По отвесна стълба, през един люк се спускаме в подводницата и потегляме.

Виждаме морското дъно, с различни по форма и вид корали, наоколо плуват ята от рибки, а около подводницата се движи водолаз, изпълняващ атракционни функции.

Иска ни се видовото разнообразие от риби да е още по- голямо, но се примиряваме и с наличното. Преминаваме покрай потънал кораб. Руснаците около нас емоционално реагират на гледката. Само Георги е леко недоволен, защото неговото желание е сам да се гмурка в морските дълбини, но му оставяме това преживяване за бъдещето. Прибираме се в хотела и даже успяваме да хапнем, въпреки че не пристигаме навреме за официалния обяд. Прекарваме останалото време до отпътуването около един от многото басейни, където със сигурност няма морски таралежи. Това е един учудващо спокоен завършек на нашите преживявания в Египет, страната, в която човек може да пътува не само в пространството, но и във времето. 

Вход

Последни коментари

.