Не зная дали и кога щях да отида в Тунис, ако не беше пандемията от Ковид- 19. Чувала съм хубави неща за тази страна, но я бях причислила към онези приятни, но леко скучновати дестинации, повече за почивка, отколкото за интензивна екскурзия, на които със съпруга ми Дилиян сме решили, че ще се отдадем, когато излезем в пенсия и сме пребродили всички места, които са окупирали първите места от списъка ни с мечти. Пандемията обаче преобърна всичко: плановете ни, приоритетите и дори списъците ни с мечти. След страхотното ни лятно пътешествие в Исландия, което по чудо се осъществи, папката ми с резервации остана празна. Направих един неуспешен опит да организирам самостоятелно пътуване до Южна Италия, но ударих на камък заради отмяната на полети и ограниченията, които държавите непрекъснато налагат. Тогава реших да действам по друг начин: не това, което искам, а това, което може, т.е. да проверя офертите на туроператорите или поне на онези от тях, които, въпреки кризата в туризма, са намерили начин да направят предложения за посещение на държави с по- малък риск от заразяване и почти без никакъв риск при отмяна на резервациите. Възможностите не бяха много и идеята за Нова година в слънчевия Тунис веднага привлече вниманието ми. По това време на годината, разбира се, не става за плаж, защото Тунис се намира в Северна Африка, на Средиземно море, и температурите през януари са обикновено 15-17 и рядко достигат 20 градуса, но със сигурност е доста по- топло, отколкото по това време в България. Почти без да се колебая, безрезервно подкрепена от своя съпруг и неизменен спътник в пътуванията ми Дилиян, направих резервацията. Много мои познати се чудеха на лудостта ни да пътуваме в този момент, но тези, които ме познават добре, знаят, че макар че спокойно мога да бъда определена като единица мярка за страхлив човек, много от нещата, които съм направила в живота си, се дължат на факта, че желанията ми са по- силни от страховете. Въпреки страха си от височини, съм изкачила почти всички най- високи върхове в България и няколко в чужбина. Въпреки страха си от летене, редовно летя със самолет по време на своите пътувания, даже съм летяла с малък самолет над Наска и с балон над Кападокия. Въпреки страха ми от болести, през годината на пандемията не спрях да мечтая и да търся начини да пътувам. Докато наближи пътуването даже не смеех да чета пътеписи и да се подготвям за това, което ни предстои. Това е нещо абсолютно нетипично за мен, но нали и времената са нетипични: правиш резервация с минимален депозит и до последния момент не знаеш дали пътуването ще се осъществи. Около седмица преди датата на пътешествието проблесна светлина в тунела и аз започнах малко по малко да си позволявам да чета и да планирам, и постепенно осъзнах, че освен приятно място за почивка, Тунис е държава с вековна история и интересна култура, където има какво да се види. Само четири дни преди пътуването тунизийците въведоха нови мерки, сред които задължителни PCR тестове за влизащите в страната, така, че за втори път тази година, след пътуването си до Исландия, се подложихме на тази процедура и за втори път получихме „оправдателна” присъда, т.е. отрицателен резултат за Ковид-19. След като всичко мина благополучно и се качихме на самолета, все още не можех да повярвам, че отново съм на път.
ДЕН ПЪРВИ
Пристигаме на летище Енфида в Тунис по обяд. Няма нито един друг самолет, кацащ на летището, освен нашия. Май ще се окаже, че сме единствените смелчаци, дошли да посрещнат Новата година в Тунис. В момента на пристигането ни термометърът показва 12 градуса, но е слънчево и усещането е за доста по- висока температура, което веднага ме кара да сваля якето, с което пътувам. Разпределят ни в няколко автобуса, според избора на хотел и курорт. Хотелите се намират в двата най- големи морски курорта в Тунис. Част от автобусите за трансфер тръгват на юг към Сус, а другите към Хаммамет. Ние сме избрали хотел в курорта Yasmin Hammamet в североизточната част на Тунис. Докато пътуваме, получаваме начални сведения за страната, в която се намираме. Тунис е най- малката държава в тази част на Северна Африка, наречена област Магреб, простираща се на север от Сахара и на запад от Нил и включваща освен Тунис, Мароко, Либия и Алжир. Тя е и най- светската държава в сравнение със своите съседи и с другите страни от арабския свят. Жените имат почти равни права с тези, на мъжете в социалния и обществен живот, многоженството е забранено още след обявяването на независимостта на Тунис през 1957 г., а наскоро жените са изцяло освободени от задължението си да ходят забулени. Тук се произвежда и продава алкохол. Населението в момента е около 12 млн. и се състои основно от араби и бербери, като последните, поради по- високата раждаемост, започват да преобладават в последните десетилетия. За нивото на раждаемост може да се съди от факта, че в края на 80-те години на 20- ти век населението на Тунис е било приблизително колкото и в България през този период. Северната и източната граница на страната се мият от водите на Средиземно море, като на територията на страната се намира и най- северната точка на африканския континент, а южната част представлява част от пустинята Сахара.
В автобуса разбираме, че заради многото отменени резервации след последните мерки на правителството от преди 4 дни, а изобщо заради цялата истерия покрай пандемията, хотелът, в който трябваше да бъдем настанени, е затворен и ще бъдем настанени в друг хотел от същия ранг. Да узнаеш за подобна промяна в последния момент не е от най- приятните неща, докато си на екскурзия, но ние с Дилиян нямаме никакво намерение да разваляме настроението си и приемаме промяната само от добрата й страна, а именно, че се намираме в сърцето на курорта Ясмин Хамамет и че в курорта почти няма други чуждестранни туристи.
Веднага след пристигането си и обяда бързаме да се разходим из разкошните градини на хотела и да отидем до морето, докато е слънчево и топло.
Температурата още малко се е покачила и ми преминава щурата идея, че ако продължава така, през някой от следващите дни може да се изкъпем в морето. По плажа се движат араби на коне и камили, които предлагат разходки, и веднага ни нападат със своите предложения. Не искаме даже да ги снимаме, защото от опит знаем, че това ще се приеме като повод за по- нататъшни пазарлъци. Тръгваме на разходка из центъра на курорта. Yasmin Hammamet се оказва едно много приятно място, с много палми и други екзотични дървета, най- характерни от които са жасмините, на които курортът дължи името си, но които за съжаление в този сезон не цъфтят. Улиците са спокойни и повечето хотели са празни, но има отворени малки дюкянчета, където правим първите си дребни покупки.
От малкото отворени магазинчета изскачат търговци и ни канят, питат ни откъде сме и ни отрупват с цялото си внимание, защото няма никакви други хора по улиците. Още в този ден се срещамe и с местните дребни мошеници. Като едни уважаващи себе си туристи, искаме да видим първата си за тази екскурзия забележителност и между двете забележителности в курорта, яхтеното пристанище и стария град, избираме второто, макар че това, което тук, в Ясмин, наричат стар град, или както е прието да се нарича в арабските страни „медина”, е по- скоро имитация. Истинският стар град на Хамамет е доста далеч и затова сме предвидили да го посетим в следващия ден, така че имитация или не, се отравяме към медината. Крачейки, усещаме, че някой се приближава зад нас и докато ни задминава, мило се усмихва, казва, че знае, че сме българи, защото той работи като готвач в хотела ни, представя се като Али и ни пита с какво може да ни бъде полезен, а ние, без ни най- малка доза на недоверие, му обясняваме, че сме тръгнали към медината. „Вие сте големи късметлии“- казва той. „Днес там има фестивал, влиза се безплатно и всичко е на половин цена, но трябва да побързате, защото фестивалът затваря след час.. Ако искате, вървете с мен и аз ще ви заведа дотам, тъй като и без това съм в тази посока.“ Тръгваме след нашия импровизиран гид и се налага почти да подтичваме, защото той върви доста бързо. Не след дълго стигаме. На входа ни мерят температурата и ни пускат да влезем, без да ни искат входна такса, което според Али е заради фестивала, след което веднага се озоваваме в дюкяна на местен търговец. Али набързо ни казва довиждане с уверението, че ще се видим утре на закуска, тъй като нали е готвач в хотела ни, а търговецът ни поема като също ни уверява, че днес, цените заради фестивала са наполовина. Преди пътуването ни бях прочела препоръки да не се купува нищо още от първия ден, докато човек не е ориентиран и по принцип не мислим да пазаруваме в този ден, но докато лукавият търговец ни черпи с чай, послучай фестивала, успява да ни убеди да купим няколко неща, след което тръгваме да разгледаме наоколо. Оказва се, че т.нар. „медина“ се състои от две- три тесни улички с магазини и кафенета, повечето от които са затворени и изглежда точно като по време на пандемия, а не по време на фестивал.
Постепенно започваме да осъзнаваме, че това с фестивала е някаква измама и че купихме стоките без пазарлък, защото нали уж са на половин цена. Вероятно сме ги купили на доста по- висока от действителната им цена, но тъй като, въпреки това цените им са по- ниски от тези на подобни стоки в България, а и не сме прекалили с покупките, приемаме случката по- скоро от веселата й и поучителна страна и правим два важни извода за следващите дни: единият е, че тук стандартът е доста нисък, а другият, че не трябва да се вярва на никого и да не се купува нищо, без сериозен пазарлък. Шопингът за мен и Дилиян не е от най- важните неща, когато обикаляме света, но начинът, по който местните търгуват, е част от културата на една страна, която винаги ми е била интересна. Пазарлъкът също не е силната ми страна, но тъй като за мен не е важна самата покупка, решавам, че няма да влагам прекалена страст, а просто ще се забавлявам, докато се правя пазарлък през следващите дни. Такива мисли витаят в главата ми, докато вървим към хотела, но не пропускам да забележа розовеещия залез и пълната луна, която се издига бавно над хоризонта над една доста кичозна хотелскасграда, правейки я да изглежда почти като в приказките на Шехерезада.
След прибирането си в хотела отиваме на вечеря, където ни очаква среща с арабската кухня. От опит зная, че силните арабски подправки не са ми съвсем по вкуса, но това също е част от културата, така че решавам да опитам няколко неща, които изглеждат непознато. В крайна сметка оставям почти цяла пълна чиния с храна и решавам да заложа на сигурното, за да не остана гладна. Дилиян се справя значително по- добре, а за лютивото, което почти неизменно присъства в храната, твърди, че изобщо не се усеща. Последното нещо, което ме изненадва в този първи ден, е уискито, което си поръчвам в лоби бара. Местното уиски, което ми поднасят, за огромно мое удивление, ме лъхва на анасон. Дилиян отново не изглежда никак недоволен и изпива и моето уиски, а аз с облекчение виждам на бара бутилка с надпис: „Мартини“ и си поръчвам чаша от него. Слава богу, тук поне няма изненади.
ДЕН ВТОРИ
В този ден имаме право да избираме дали да отидем на двудневна екскурзия до пустинята Сахара, която заема южната част на Тунис, или да останем в хотела. Предлага се яздене на камили, сафари из пустинята, посещение на оазис и солено езеро и други атракции, но тръгването в 5,30 и двудневно пътуване с автобус са нещата, които точно сега никак не искаме да си причиняваме. Този път наистина сме дошли на почивка и така сме се настроили. Малко преди събуждане един глас се смее злобно в главата ми и ми казва: „Остаряваш!“, а аз си измислям оправдания: пустини и оазиси вече съм виждала, на камила съм се качвала, даже и на сафари в пустиня съм ходила, но гласът не спира да се обажда: „Е, да де, всичко това си го правила и не искаш пак, значи остаряваш!“ Всъщност единственият разумен аргумент да не тръгнем на двудневното пътешествие е, че ако се включим във всички организирани екскурзии, които туристическата фирма предлага, няма да ни остане нито един свободен ден, в който да се разходим наоколо, да видим градчето Хамамет, в непосредствена близост до което се намираме, и да се поглезим в СПА- центъра на хотела. Затова от предлаганите екскурзии сме избрали тези от тях, които включват исторически забележителности и сме пренебрегнали тази, с адреналиновите преживявания. Дали пък вътрешният ми глас не е прав, че остарявам?! Пропъждам подобни мисли и докато Дилиян още сладко спи, аз излизам на терасата, за да направя няколко дихателни и ставни упражнения, нещо, което обикновено правя и у дома, когато не бързам прекалено много за работа. Въпреки че температурата е под 10 градуса, свежият въздух с дъх на море, палмите в градината и птичите песни правят усещането наистина различно.
След закуска веднага се заемаме с днешната си индивидуална програма. За да стигнем от курорта Ясмин Хамамет до града Хамамет се налага да хванем такси, защото разстоянието е твърде дълго за ходене пеша, а обществен транспорт няма. Молим портиера на хотела да ни извика такси, но той тутакси вижда едно по улицата и го спира и тъй като имаме идея какво правят нашите „копърки“, а и вече сме били жертва на дребна измама тук, веднага питаме за сумата, която ще ни коства пътуването. Предварително сме проверили разстоянието /около 10 км./ и сме се информирали от гида си за нормалната цена. Шофьорът ни показва, че е на автомат и ни уверява, че услугата няма да надхвърли 10 тунизийски динара, което е около 6 лева. Приемаме цената и се качваме в таксито. Шофьорът ни приканва да сложим маски, въпреки че прозорците на таксито са отворени, което малко ни учудва, защото, въпреки че маските, както и при нас, са задължителни на обществени места и на закрито, точно както при нас, повечето хора ги носят под носа или даже под брадата си, а мнозина се разхождат спокойно без маски. Шофьорът ни обяснява, че е възможно да ни спрат за проверка и да ни глобят, ако не носим маски. Ние, разбира се, нямаме нищо против да спазим правилата. Таксиджията не е от приказливите, но не пропуска да ни попита откъде сме и дали за пръв път сме в Тунис. Пристигаме, плащаме таксата, според показанията на апарата, която е учудващо точна, съгласно предварителната ни уговорка, и се отправяме към медината. Малко преди да влезем, до нас се доближава усмихнат тунизиец, обяснява ни, че работи в хотела ни и че в момента тук има фестивал и всичко е на половин цена, но не знае, че точно този филм вече сме го гледали. Само не успяваме да разберем откъде знае, че сме от България. Отпращаме го и влизаме през портата на медината. Търговецът от първия магазин веднага изскача отвътре и ни обяснява, че този там отвън е лъжец, а информацията вероятно е получил от шофьора на таксито. Дали това не е втори епизод от същия филм, не е сигурно, поради което отминаваме с усмивка и продължаваме по уличката, където отдалече съзираме табела на руски: „Завод“, която предизвиква у мен спонтанен смях. Търговецът ни настига и ни обяснява, че това е неговата фабрика за кожи, в която настоява непременно да влезем. Съмнявам се дали изобщо нещо се произвежда тук, но все пак ни става интересно и влизаме. В магазина наистина има огромен избор от стоки. Докато ни разпитва откъде сме и по какъв повод сме тук и се учудва, че все пак има някакви полети и туристи като нас в разгара на пандемията, аз оглеждам огромната търговска зала, пълна със стока, която буквално прашасва по щандовете и ми става тъжно. Проследявайки погледа ми, търговецът започва да се оправдава за състоянието на стоката си, но споделя, че преди тук са работили четири момичета и всичко светело от чистота, но поради липсата на туристи през последната година му се наложило да ги освободи. Ако подобно нещо не се случваше и у нас, нямаше да му повярвам, но тъй като съзнавам колко неговата търговия е свързана с туризма и колко много е пострадала, започвам искрено да му съчувствам. Междувременно двамата с Дилиян успяваме да си изберем по някоя друга стока и този път, независимо от съчувствието към търговеца, провеждаме един истински пазарлък. Излизаме от магазина доволни от направената сделка и почти изхарчили предвидените за покупки пари, тъй като предвидливо сме взели малко пари в брой. Тръгваме спокойно да се разходим из многобройните тесни сокаци, между варосаните в бяло къщи, орнаментирани в арабски стил, и достигаме до центъра на медината, където има красива джамия.
По улиците на градчето почти няма други туристи, освен нас, което ни кара да се чувстваме малко странно, буквално като в изоставен град. Усещането се допълва от многобройните табели за магазини и ресторанти, вратите на които са затворени, и тоталната липса на клиенти в тези, които са отворени.
Тъй като сме може би единствените чуждестранни туристи в медината, а информацията тук очевидно се разпространява мълниеносно, вече всички работещи търговци знаят, че сме от България и се надпреварват да ни обясняват какви хубави хора са българите и да ни канят уж само да погледнем стоката им. След още една покупка ни остават точно толкова пари, колкото да се приберем до хотела, така че с усмивка и без да бъдем неискрени обясняваме, че нямаме повече пари, но тъй като и това не помага, накрая започваме даже да не разбираме никакви езици. Излизайки от медината, тръгваме покрай стената й по крайбрежната алея да се полюбуваме на гледката към морето, а отсрещният пристан с малки лодки ми се струва по- красив и романтичен от която и да е марина с луксозни яхти.
Прекарваме следобеда си в мързелуване с книжка около вътрешния басейн на хотела. В края на тази тревожна и трудна година наистина и двамата с Дилиян си мислим, че имаме изключително голяма необходимост именно от такава почивка, но тъй като за нас подобно нещо е много необичайно, когато сме на екскурзия, започва леко да ме гложди мисълта дали не сгрешихме, че не тръгнахме към Сахара. Вътрешният ми глас отново се надига и за да го омилостивя, му обещавам, че когато свърши пандемията, в някое друго пътешествие, ще отидем в пустинята и ще си устроим истинско приключение- не с нощувка на хотел, както е предвидено в сегашната програма, а направо под звездите, в палатките на берберите. Така в списъка с мечтите вече имам още една, и окрилена от нея, заспивам спокойно и щастливо.
ДЕН ТРЕТИ
Предстои ни още един почивен ден, който нямаме никакво намерение са прекараме в лежане покрай басейна, така че още след закуска тръгваме на разходка към марината, където са акустирали множество малки и няколко по- големи яхти. Никога не съм се впечатлявала от яхти, няма да го направя и сега, но разходката е приятна, а морският въздух влиза директно в гърдите ми, карайки ме да се чувствам истински жива. Разглеждаме пристанището, крайбрежния булевард и пиратските кораби за разходка и забавления и попадаме в квартала на богатите, където пред всяка къща има пристан за яхта.
Тук някъде се намира и президенската резиденция, но вероятно мястото е недостъпно за туристи. Наколо е тихо и няма жива душа, което ни позволява наистина спокойно да се разходим и да се насладим на тишината. Накрая на разходката си искаме да направим финалните си покупки на подаръци, защото през следващите два дни ще бъдем на екскурзии и не искаме да губим времето си с пазаруване. Тъкмо подготвяме свой сценарий и разпределяме ролите си при пазарлъка, който ще направим, когато попадаме магазин с фиксирани цени, наречен необичайно за нашите разбирания „Супермаркет“, въпреки че е пълен само с промишлени стоки. Вероятно заради пандемията в момента има 20 % намаление на всички стоки. Тук правим заключителните си покупки и успяваме да разберем, дали през предишните дни са ни обрали много или сме направили добри сделки. Ако бяхме влезли в този магазин още първия ден, щяхме да сме много по- подготвени, за кое и доколко да се пазарим. Най- привлекателните стоки за туристи в Тунис са кожените изделия, кашмирените шалове и аргановите масла, но за качеството на последните е доста трудно да се ориентираш сред многобройните марки, които се предлагат, освен може би по цената. Това е допълнителното предимство на магазините с фиксирани цени.
Връщаме се в хотела за обяд. Тъй като повечето от и без това малкото туристи през деня са по екскурзии, за останалите в хотела обядът е организиран не като бюфет, а чрез сервиране. Менюто е петстепенно и започва със салата. Всички салати, който сме опитвали до момента, много ми харесват. Най- характерното е, че се състоят от ситно нарязани много компоненти, които се съчетават отлично. В някои от салатите са включени едновременно компонентите на нашата пролетна зелена и нашата лятна шопска салата, обогатени с още няколко компонента и някоя и друга люта чушка, която е умело замаскирана в дребно нарязания микс и може внезапно да те изненада. Най- интересното предястие, което ни сервират през тези вече три дни е тестено изделие, пълнено с мляно месо и зеленчуци, името на което, за съжаление не успявам да разбера. Традиционният кускус, овкусен с арабски подправки, се предлага като гарнитура към месата- телешко, агешко и птиче или риба. Разбира се, както и в останалите мюсолмански държави, свинското не присъства в менюто. Може би най- впечатляващото нещо в тунизийската кухня са десертите и даже и за мен, която по принцип не съм любител на сладкото, представляват истинско изкушение.
След кратка почивка, задължителна след обилния обяд, си правим една разходка по плажа, за да не забравяме, че сме на море. Пясъкът е много ситен и чист, морето е бистро и когато нагазваме в него на прибоя, установявам, че даже не е много студено. Не се осмеляваме да се изкъпем, защото, въпреки че е слънчево и сравнително топло, полъхва ветрец, който не е проблем, когато се движиш по брега, но след излизане от водата може да бъде доста неприятен, така че се задоволяваме с потапяне на краката си в морето. В други времена, вероятно всички хотели по крайбрежието биха били пълни по Коледа и Нова година, но сега е пусто и някак тъжно.
Само тук-там някой отчаян местен „аниматор“, качен на камила или кон, се опитва да ни повози, но без особен ентусиазъм. След охлаждащата морска процедура следва загряваща в хамама на хотела, в който сме си запазили индивидуален час и сме съвсем сами, което ни позволява без притеснение да се отдадем напълно на насладата.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Сутринта ставаме без обичайното за предишните дни излежаване, защото е време да приключим с почивката и да се включим в следващите организирани екскурзии. В автобуса ни посреща местният ни гид Хабиб, тунизиец, учил в България по времето, когато Тунис беше от „братските“ ни арабски държави и владеещ перфектно български език. Днешната ни разходка ще бъде посветена на нос Кап Бон, в превод „добрия нос“, наречен така заради своята плодородна земя. Носът е огромен и през целият ден ще пътуваме по крайбрежията му като на отиване ще се движим в южната му част, където условията са изключително добри за развитие на интензивно земеделие, а навръщане ще преминем по северната му страна, където почвата е по- бедна, но подходяща за отглеждане на маслини и лозя. Докато пътуваме, Хабиб ни разказва накратко историята на Тунис. Коренното население на страната са берберите, които, въпреки множеството нашествия и смешателства през вековете, до днес са оцелели като етнос. Около 1100 г. пр. Хр. финикийците завладяват северното африканско крайбрежие и строят своите градове, най- известният от които е Картаген. Финикийците донасят тук своята писменост и култура и при симбиозата им с местното население се формира една изцяло нова цивилизация, известна като картагенска. След третата Пуническа война и разгромяването на Ханибал, Картаген е изцяло разрушен и владенията му стават римска провинция под наименованието Африка. Любопитен факт е, че името на тази римска провинция по- късно дава името на целия континент. В периода на упадък на Рим нашествията на северните племена, наричани Вандали, причиняват значителни щети на територията и населението. По това време населението, включително и берберското е почти изцяло християнизирано и търсейки подкрепата на Византия, попада под нейна власт, а по време на арабското нашенствие и през VII век Тунис става част от арабско- ислямския свят. За начало на арабското владичество се счита построяването на град Керуан, първият, построен от арабите град, през 670 г. През 1574 г. Османската империя завлядява днешните тунизийски територии, но поради еднаквата религия, завлядяването не води до големи сътресения. Смесените бракове между османци и тунизийци са нещо естествено и от един от тях се ражда Хусеинската династия, която дълго време управлява територията, подкрепяна от местното население. От 1881-ва до 1956-та година Тунис е френска колония. Френското влияние се усеща и до днес. Френският език се изучава още в началното училище и до ден днешен присъства като втори език в официалните документи. Градоустройството, извън старите арабски квартали е също изцяло повлияно от френската традиция. На 25.07.1957 г. Тунис става независима държава.
Туристическият обект, който първо посещаваме в своята еднодневна екскурзия, е преживял цялата многовековна история на страната. Това е крепостта Келибия, построена 1000 г. пр. Хр., използвана като военно съоръжение през всички периоди от историята на страната. Причината за това е, че крепостта се намира на изключително стратегическо място- висок хълм, непосредствено до брега на Средиземно море. В най- вътрешната част се виждат останките от финикийския период, а през следващите периоди от време тя е достроявана и разширявана, за да достигне днешните си размери.
По време на османския период вътре крепостта е изградена турска баня, която е сравнително запазена, както и външните стени на крепостта.
Една от атракциите е оръдие от времето на Наполеон. В момента, освен туристическа атракция Келибия представлява и военностатегически обект.
Вторият исторически обект, който ще посетим днес е свързан с древната история на страната и финикийската култура. Самият град Картаген е напълно разрушен от римляните, но при археологически разкопки на носа Кап Бон са открити останки от друг финикийски град, наречен условно Керкуан, тъй като не са открити данни за истинското му име. Разглеждайки руините Хабиб ни насочва към най- интересните артефакти. Каменната зидария на част от стените, характерна единствено за финикийската култура, е под формата на рибена кост.
Прави впечатление червеното оцветяване на част от останките. Известно е, че червеното багрило е открито именно от финикийците, но най- уникалното е, че, оцветени в него части от сградите са запазили цвета си до днес, въпреки безмилостното влияние на атмосферните условия.
Къщите на финикийците са били снабдени с бани и тоалетни, а в града е имало канализация.
Интересен артефакт представлява и запазената финикийска мозайка с образа на Танит- богинята- майка във финикийската религия.
Пътьом се запознаваме с още една находка от древността- едно дърво, за което тунизийците считат, че е най- старото дърво в света, спорейки с гърците и още няколко други народа, датирайки го на 3000 години. Маслината, до която спираме, е наистина впечатляваща и даже и да не е най- старото дърво в света, със сигурност е с многовековна, а може би хилядолетна история.
След културната програма имаме обяд в местен рибен ресторант, разположен на самия бряг на морето. Гледката към остров Зъмбра и намиращите се в близост планини, в съчетание с дъха на море не оставя равнодушни Дилиян и другите любители на фотографията в нашата група.
Екскурзията ни днес завършва с дегустация на вина в местна винарна, в околността на град Громбалия, район, известен с винопроизводството и фестивала на виното, който се провежда ежегодно тук. Земеделската и винарска традиция в Тунис датира още от времето на финикийците, доказателство за което е единствената оцеляла книга, след разрушаването на Картаген от римляните, написана от Магон, за когото има данни, че е бил брат на Ханибал.
Вечерта посрещаме Новата 2021-ва година в ресторанта на хотела. Празнуването на нова година не е характерно за ислямските държави, но в последните десетилетия, започва да се отбелязва и тук. Основните традиции, свързани с посрещането на новата година са свързани с храната. Яде се зелена каша, за да бъде годината зелена и торта, за да бъде сладка. Вечерта започва с коктейл, след което ни предлагат богато шестстепенно меню, включващо красиво аранжирани и вкусни блюда от френската кухня, завършващо с традиционната торта, от която отхапваме по едно парче, за да бъде сладка годината, макар да нямаме вече никакво място в стомасите си. Вероятно заради мерките, наложени от местното правителство обаче няма програма, което ни кара да се чувства малко разочаровани. Тъй като в момента почти няма други чужди туристи, а тунизийците се оттеглят веднага след вечерята, преди да е настъпъила новата година, в ресторанта оставаме само българи. В менюто няма предвидено шампанско, поради което в 12 часа правим наздравица с вино и си честитим настъпващата 2021- ва година с пожеланието да е по добра от отминалата 2020 година, която преобърна света. Част от групата се оттегляме в лоби бара и с помощта на един италианец, снабден с тонколона, успяваме да си пуснем няколко хора, за да бъде спазена българската традиция, след което танците продължават. Барът спира да сервира алкохол, но един от нашите нови приятели от групата се е оказал предвидлив и вади бутилка уиски, която си носи от България. Въпреки, че на следващия ден ни чака още една екскурзия и трябва да ставаме рано, оставаме в бара, докато персоналът не започва да ни гледа лошо и да ни приканва към приключване. Оттегляме се, доволни от най- необичайното ни, но в крайна сметка запомнящо се посрещане на нова година.
ДЕН ПЕТИ
За пръв път в живота си на първи януари ставам в 7 часа сутринта. Празникът си е празник, но не можем да си позволим да пропуснем екскурзията, предвидена в програмата ни за днес, защото я считаме за най- интересната по време на това пътешествие. В 8,30 се качваме на автобуса, който ще ни отведе до едноименната столица на Тунис. Град Тунис е строен от арабите през 680 година, когато окончателно утвърждават властта си, но на това място има следи и от малко берберско село по време финикийското владичество, за чието име се знае, че е звучало подобно на Тунис. Името на това селище става име на града през османския период и след това дава и името на цялата държва. Първото построено здание на това място се нарича каспа. Това е сграда както с военен, така и административен характер. След това се изгражда пазарът и крепостната стена с четири врати, най- важна от които е северната или френската врата представляваща входа на града откъм морето на изток. По- късно се изгражда медината и джамията Зитуна.
Пътуваме през града, който е разположен на доста голяма територия, тъй като строителството е ниско, а населението, според последното преброяване е около 3 млн. жители. Както във всеки голям град, и тук има престижни и бедни квартали и това си личи по външния им изглед. Има малки блокове, изглеждащи по- зле и от нашите соц. панелки, строени от държавата преди 1978 г., по времето, когато Тунис гравитираше към тогавашния социалистически блок, преди да започне приватизацията и въвеждането на пазарна икономика. Минаваме и покрай откровени гета, строени без каквито и да било градоустройствени правила, в които екскурзоводът ни обяснява, че полицията е безсилна да влиза, за да въвежда ред.
Първата спирка от днешния ни маршрут е Националният музей на Тунис, носещ името Бардо. Старата част от сградата е османски дворец от 18-ти век, която след идването си тук, французите превръщат в музей. Музеят се простира на огромна територия, но най- интересната част от експозицията са залите с мозайки от римския период, които са обект на нашето посещение. Единствените други посетители в музея са също българи от нашия самолет, но отседнали в курорта Сус. Музеят буквално е отворил заради нашите две групи, което ни кара да се чувстваме като истински ВИП персони. Както не за пръв път имам удоволствието да подчертая, сега светът е за смелите или, както би казал някой друг, за лудите! Нашата група, предвождана от гида ни Хабиб, се движи спокойно из музея и успяваме на спокойствие да се насладим на уникалните произведения на римското изкуство.
Тук е най- богатата колекция от запазени римски мозайки, някои от които са с огромни размери. Намерените мозайки са толкова много, че някои са поставени по пода, по който ходят туристите, което би довело до ужас всеки български археолог, а според думите на нашия гид, друга част отлежават в хранилищата на музея.
На излизане пием кафе в кафенето на музея, обслужвани от един от най- известните тунизийски певци, останал очевидно без ангажименти, както и всички в бранша.
Придвижваме се към най- централната част на града, където се намира Медината на Тунис, като преди това преминаваме през важния централен площад, около който са разположени най- важните обществени сгради. В центъра на площада се намират паметника на незнайния войн и общината на града.
Хабиб ни изненадва с интересни факти, един от които е, че настоящият кмет на град Тунис е жена, но тъй като тя е подкрепена от управляващата ислямистка партия, не е привърженик на идеята за равни права и свободи между мъжете и жените. Снимки на сградата на министерството на отбраната е забранено да се правят, а седалището на правителството е оградено с метална ограда, но красивата сграда на министерството на финансите не убягва от фотоапаратите ни. На кулата й има интересен часовник, който показва не само часа, а и месеца и годината.
Навлизаме в медината и достигаме до Джамията „Ел Зитуна“, чието име означава маслина и която заема централно място в стария град.
Около джамията няма поклонници, нито туристи, което ме навежда на мисълта, че вероятно е затворена или не е разрешено да се посещава от туристи, затова тръгваме по тесните улички на медината. Тук, за разлика от Медината на Хамамет, повечето дюкянчета работят, очевидно обслужвайки основно местното население на столицата и малобройните туристи.
През дните, в които имахме свободна програма, ние вече сме направили своите основни покупки, което, в съчетание с придобития опит в пазаренето, ни дава спокойствие и ни позволява да направим малко на брой, но доста изгодни сделки. Тъй като смятаме, че имаме достатъчно време, не бързаме, но когато все пак решаваме да поемем към мястото на срещата с екскурзовода, осъзнаваме, че въпреки предварителните инструкции от негова страна, не знаем по коя от многобройните тесни улички да тръгнем. Слава богу, тунизийците са изключително любезни хора и ни упътват. Когато излизаме от медината установяваме, че голямата часовникова кула, където е определена срещата ни с групата, се намира на доста голямо разстояние, което налага да вземем разстоянието на бърз ход, не успявайки истински да се насладим на прекрасната главна улица с подчертано френски облик, напомняща осезателно на Шанз Елизе в Париж, в края на която се намира тунизийският Биг Бен.
Отправяме се към най- значимия исторически обект в Тунис- древния град Картаген. Легендата разказва, че финикийците дошли по тези земи, предвождани от принцесата си на име Алиса, още наричана Дидон, тръгнала насам от град Тир, след смъртта на баща си и съпруга си, убити от брат й. Когато пристигнала тук, тя пожелала да купи от местните бербери земя, но тъй като берберите отказвали да продават земя на чужденци, тя прибегнала към хитрост: пожелала да купи парче земя колкото една овча кожа, за да построи там храм на своите богове и когато получила разрешение разрязала кожата на ивици, с което многократно увеличила площта, която има право да купи. Оценявайки красотата й, берберският вожд пожелал да се ожени за нея, не търпейки отказ, но тъй като родните й обичаи не позволявали да се омъжва повторно, за да не ги пристъпи, тя привидно дала съгласието си, и преди да се състои церемонията, издигнала висока клада и се хвърлила в нея, оставяйки своя завет на хората от своята свита да построят тук град. Така възникнал град Картаген, разраснал се впоследствие, и превърнал се в могъща империя, най- сериозният враг на древния Рим, просъществувал до края на Третата пуническа война, когато войските на Ханибал били разгромени и градът бил унищожен до основи и по заповед на римския император, посипан със сол, за да не расте никога нищо на тази земя. Това е причината, на мястото, където се е намирал града, в момента да има основно римски руини. Един тунизийски археолог, обаче, успява да открие, под римските руини основи на къщи от финикийския период. За съжаление, въпреки, че французите са известни с почитта си към историята, в самия център на древния град са построили огромна католическа катедрала, при строителството на която вероятно са били унищожени ценни артефакти.
Последният обект от днешната ни екскурзия е Сиди Бусаид, може би най- красивото и романтично място в Тунис, наричан още синьо- белият град, заради своите бели къщи със сини врати и прозорци. Градът е основан от ислямски проповедник на име Бусаид, който събирал тук млади последователи. Впоследствие тук идват андалусийците и именно те придават съвременния облик на града, а по късно той става средище на културни дейци и художници от цял свят. Пристигайки в градчето попадаме в задръстване, каквото не сме виждали, откакто сме в Тунис. Въпреки липсата на туристи, тъй като първи януари е почивен ден, тук сякаш се е струпал целият тунизийски народ. Пред заведенията са се образували опашки и няма нито една свободна маса, тъй че първоначалната ни идея да пием кафе веднага отпада и като едни заклети почитатели на музеите не пропускаме да посетим една богата арабска къща, превърната в музей. За нас с Дилиян експозицията е много интересна, тъй като не сме посещавали никога подобен обект. Разглеждаме стаите, градината, а накрая се качваме високо на покрива, от който се открива прекрасна гледка към града.
Още преди да ни пусне на самостоятелна обиколка из градчето, Хабиб ни е обяснил някои особености на мюсолманските къщи, които забелязваме навсякъде в градчето. Особен интерес представляват входните врати, на които има три халки- две вляво и дясно горе и една по- ниско. Тази, която е разположена ниско вдясно е тази, с която чукат на вратата жените и децата, над нея е разположена тази, която използват мъжете от домакинството. Когато се чуе чукане от халката вляво, това е знак, че отвън стои чужд мъж и жените трябва да бъдат приведени в съответния вид. Другата характерна особеност са закритите балкони, през чиито ситни решетки може да се вижда отвътре навън, но не и обратно. Те са предназначени за жените от семейството, оставащи скрити за чуждите погледи.
Макар Хабиб да е бил доста щедър при определянето на свободното ни време за разходка в градчето, то пак се оказва недостатъчно, защото ни се иска да преминем по всяка стръмна, тясна и живописна уличка, около всяка бяла къща със синя врата, да се насладим на бугенвилиите, буйно цъфтящи тук и през зимата, да погледаме отвисоко към пристанището и да проследим движението на разноцветните платна на уиндсърфовете, да поседим под някое портокалово дръвче и да се насладим на шарените чинийки и другите пъстри джунджурии по сергиите.
Изобщо не съм усетила, как е минало времето и когато поглеждам часовника си, забелязвам, че имаме десет минути до срещата ни с екскурзовода, а ние се намираме на другия край на градчето. Слава богу, наклонът този път е в наша полза и хукваме, надолу, буквално през глава и успяваме да стигнем навреме. Време е да се прибираме в хотела, а на следващия ден да полетим към България, заредени с приятни спомени и положителни емоции.
Както обикновено се случва с хубавите преживявания, и това пътуване минава като миг. На летището отново имаме привилегията да сме единствените пътници. Изключително много се радвам, че се престрашихме да направим това пътешествие. В главата ми звучи една стара песен по текст на Стефан Цанев: „Носете си новите дрехи, момчета, падаме както ходим, умираме както спим“. Перефразирам я: „Човек не трябва да отлага за утре нито едно удоволствие, което може да си позволи днес“! Така с едно изключително приятно чувство напускам Тунис, страната, която посетих не защото толкова много исках, а просто защото беше възможно, но в крайна сметка осъзнах, че си е струвало да бъде посетена.
