ЗИМАТА ПАК НИ ИЗНЕНАДА     

    Синоптиците казаха, но ние не повярвахме или поне не изцяло! В четвъртък решихме: Отиваме на Мазалат! И понеже сме разумни туристи, ще атакуваме хижата от село Скобелево, а не от Шипка, за да избегнем ходенето по билото. А то отдолу, какво му е, черен път и гора, около 5 часа ходене, т.е. никакви проблеми, даже ако времето е лошо. Речено- сторено! В събота сутринта в Стара Загора валеше дъжд, но това, разбира се не ни уплаши. Натоварихме се на колите и тръгнахме. Малка спретната дружинка- трима мъже и три жени. Стигнахме до изходния пункт, хвърлихме колите пред розоварната в Скобелево, и пресякохме бариерата. Ура, вече сме в Балкана! При тръгването не валеше и ние се ощастливихме, но не за дълго. Още на десетата минута се появи първото препятствие. Очевидно от поройните дъждове през лятото, се беше образувало едно голямо свлачище и пътят изобщо го нямаше. Като видях това, веднага бях готова да се върна обратно, защото препятствието ми се стори абсолютно непреодолимо, а и какво ли ни чакаше след него! Но след известни кандърми от страна на мъжката половина от групата, какво да се прави, напънах се и го преодолях някак си. Тъкмо си отдъхнахме и ето ти... ново свлачище, което ми се видя още по страшно! И сега какво? Ако се върна назад трябва отново да премина през първото, напред е второто, а какво ще правим утре, ако навали сняг?! Но и този път стиснах зъби и ... давай напред. Този път предупредих мъжете, че при следващото препятствие вече наистина се връщам обратно! Така де, ама то се оказа след 4 часа, когато вече връщане назад няма. Но да карам подред. След още 10-15 минути започна да вали сняг. Какво пък, добре че не е дъжд, рекох си оптимистично! Ходеното по пътя от Скобелево до началото на „кривата пътека” винаги ми е било досадно, защото е дълго и еднообразно. За тези, които не са ходили по този маршрут искам да поясня, че всъщност това е най- лекия маршрут до хижа Мазалат от юг, но не е описан в по- старите пътеводители и карти, защото там е било резерват на УБО и по тази причина- недостъпно за простосмъртни. Поради това и маркировка по пътя почти няма, но понеже сме го минавали многократно, знаем си го:  първо от дясно на реката, после от ляво, накрая пак отдясно и после пресичане на реката- през пролетта, когато е пълноводна- чрез прегазване, а през останалите сезони- по брод. Да, обаче като стигнахме до реката след около 4,30 часа  се оказа, че тя и в момента е доста пълноводна и стъпването по камъните е почти невъзможно, освен за хора с много дълги крака, какъвто имаше само един в групата. Ами другите? Ето ти следващото препятствие! Пропуснах да отбележа, че колкото повече вървяхме, толкова повече снеговалежът се засилваше, а снежната покривка се удебеляваше, така че около реката беше покрито със сняг и събуването ни боси с цел прегазване на реката нямаше да бъде никак приятно изживяване. Но какво да се прави! След известно колебание решихме, вместо да цопнем целите в реката, опитвайки се да минем по брод, ще я газим!  Използвахме отработения в течение на туристическата кариера на групата метод на преодоляване на река по чорапи. Опитът не е научил, че прегазването с боси крака е неудобно, тъй като камъните са хлъзгави и бодливи. Пробвали сме и по чехли, но рискът да загубиш някой чехъл или да се хлъзнеш в тях и да загубиш равновесие е доста голям. Пък че сме щели да си намокрим чорапите, голяма работа! Нали си имаме резервни, които ще обуем веднага! Прехвърляйки през главата си подобни мисли, започнахме да се събуваме. Навихме крачолите и хайде... едно, две три, старт! Първите една- две крачки чорапите задържат топлината и след това изведнъж те пронизва студът. Още няколко крачки и хайде- отвън. Да, обаче, за разлика от лятното газене, зимното има тази особеност, че когато излезеш от студената река, стъпваш на още по- студения сняг. Между другото, докато газех реката, чух зад мен изтерзания глас на член от групата: Ей сега вече ни хвана менингита! И понеже не знаех да се смея ли или да плача, а пък и нямаше време нито за едното, нито за другото, побързах да приключа с процедурата по форсирането на реката, без да коментирам казаното. Излязох от реката и стъпих в снега. Събуването на мокрите чорапи и обуването на сухите трябва да се извърши много бързо, но когато не си усещаш краката от студ, това някак много трудно ти се отдава. Най- накрая успях. Когато обух обувките си, започнах да благославям производителя им, че ги е направил топли и непропускащи. След като всички се обухме, започнахме да търсим началото на т.нар. „крива” пътека, която по принцип е добре маркирана, с изключение на началото. Разгеле, намерихме я и започнахме качването. Колкото повече се изкачвахме, толкова повече свиреше вятъра. Качването по въпросната пътека е стръмно, но затова пък, дълго.  И ако през лятото го преодоляваме за малко повече от 1 час, сега, по метода две напред- едно назад, поради хлъзгавия терен, го направихме за близо 2 часа. Можете да си представите каква беше радостта ни, когато видяхме силуета на хижата. Влязохме вътре полуживи, но хижарите ни посрещнаха радушно. Казаха, че не очаквали някой да дойде в такова време. А ние си мислехме, че сме разумни туристи! Слава богу, хижа Мазалат се държи от семейството на един от малкото останали истински старопланински хижари- Николай. Синът му- Росен веднага ни показа къде да си изсушим дрехите, показа ни стаята и двамата с баща си дадоха газ на камината. Започнахме бавно да се размразяваме и понеже вече беше станало „ракиено време”, отпочнахме, кой на ракия, кой на вино. Една, че две, че три.... чашки и ни се върна вярата в живота. Хижарите също се развеселиха. Не след дълго ни дойде муза за пеене. В хижата се намери и китара. Не че свиря добре, но като за планински купон става. Важен е ентусиазмът! Навън снегът валеше и трупаше, но вътре беше топло и уютно. След като поеха достатъчно количество огнена вода, мъжете решиха по традиция да се изкъпят в снега. В групата имаше и един сравнително нов участник, който получи своето снежно кръщение. Към полунощ умората започна да си казва думата и почти едновременно се оттеглихме. Сънят ми беше неспокоен. Цяла нощ мислех за свлачищата! Дали и долу има много сняг и ако има, как ще успеем да ги преминем! Въпреки това, на сутринта се събудих сравнително бодра. Да е жив и здрав планинският въздух! Още преди да се надигна от леглото, ми бе поднесена негалещата ухото новина, че навън е минус 12 градуса, а пред вратата на хижата има пряспа. Нямаше време за излежаване! Станахме, хапнахме и започнахме да се обличаме. Хижарят ни обясни, че има вариант да не пресичаме реката. Като слезем долу, тръгваме по път, някъде трябва да се отклоним, да пресечем дере и излизаме на пусията, а оттам- по пътя и готово. Звучеше добре, но един път преди години точно там се бяхме губили. „Поживем, увидим“, както казват руснаците. Облякохме си всички дрехи, които имахме, сложихме всички шалове, шапки и ръкавици и тръгнахме. Времето навън беше такова, че изобщо да се излезеш от хижата, но нали в понеделник сме на работа, нямаше как да останем. След първоначалния стрес, се взехме в ръце и поехме надолу. Снегът беше между 30 и 50 см и на места беше навят на преспи. Вятърът също не беше за подценяване. Не се затъваше, тъй като снегът беше рохкав, но затова пък много се хлъзгаше и не мога да определя, дали през повечето време бяхме на краката си или на други части от тялото. Колкото време вървяхме нагоре предния ден, толкова и този ден надолу. Най- после стигнахме реката. Ами сега! Решихме да пробваме маршрута, който описа хижарят, но като повървяхме известно време, решихме, че вероятността да се объркаме е твърде голяма и в това време не бива да рискуваме. Прави ли бяхме или не, ще проверим през лятото. Кръгом и хайде пак в реката. Процедурата вече беше отработена, но сега имаше доста повече сняг и даже туристът с дългите крака се затрудни и с едната обувка цопна вътре. Слава богу, без сериозни последици! За останалите „чорапено- прегазният“ метод нямаше алтернатива. Ох, ах...прегазихме я! Парвото препятствие беше преодоляно успешно. Тръгнахме по пътя, вървяхме, вървяхме... край няма този път! Аз обаче, като знаех, че накрая са ужасните свлачища, даже не успя да ми стане досадно. И долу имаше сняг, но постепенно намаляваше. Не че и по пътя не падах 2-3 пъти, но се отървах само с няколко синини. Стигнахме свлачищата. Слава богу, точно на тези места снегът беше поиздухан. Първият от тази страна сипей беше уж по- трудният, но успях да го преодолея по метода, по който минавам през Пиринското конче, т.е... седнала върху най- стабилната част от тялото си. Вторият обаче се оказа голям проблем, защото имаше повече  сняг и трябваше да се търси друг подход за преминаване. Моят спътник в живота ми беше и персонален водач по сипея. Показваше ми къде да стъпя, подаваше ми ръка и търпеше мрънкането ми, а след преодоляването на препятствието, получи моите искрени благодарности, заедно с тези, отправени към бога.  Така по живо, по здраво завърши този поход. В колите имахме резервни дрехи, които облякохме и на язовир Копринка изядохме традиционните рибени чорби с бира. В равнината нямаше нито грам сняг, но ние вече знаехме, че зимата е дошла.

Вход

Последни коментари

.