РАЗЛИЧНИЯТ БАНГКОК
ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО- КЪСНО
Първоначално планираната ни екскурзия е само във Виетнам и Камбоджа, но тъй като един месец преди заминаването се оказва, че това пътешествие няма да се осъществи, поради малък брой желаещи, ни прехвърлят към друга екскурзия, която включва и два дни в Тайланд. Когато преди четири години направих поръчка до Вселената да ме върне там, нямах предвид точно в Бангкок, но очевидно не съм формулирала точно желанието си. В крайна сметка, важно е, че отново ще бъда в тази страна, която завладя сърцето ми безвъзвратно.
Точно преди да тръгнем на път или около две седмици преди да пристигнем в Тайланд, чувам по телевизията, че кралят на Тайланд, Рама IХ, е починал и в страната е обявен траур. Когато пристигаме на летището в Бангкок, това веднага се вижда. Всички служители са с черни лентички на реверите. Портретите на краля са навсякъде, хората носят черни ленти и като че ли не са така усмихнати. Още при посрещането ни на летището, докато пътуваме към хотела, екскурзоводът ни предупреждава, че трябва да спазваме някои норми на поведение във връзка с траура. Освен по принцип забранените блузи без ръкави и къси панталони, сега се изисква и облеклото ни да бъде в по- приглушени тонове, без ярки краски. Бялото обаче е допустимо, защото е един от цветовете на траура. Забранени са шумните купони и веселата музика в заведенията, та даже и смехът на публично място. Слушайки тези предупреждения, започва да ми се струва, че и светлините на града са някак по- приглушени, но по- късно се оказва, че това е от тъмните стъкла на автобуса.
Настаняваме се в хотела, който се оказва доста луксозен и на много добро място за планираните от мен самостоятелни посещения на обекти.
Рецепцията е на деветия етаж, до който се качваме без проблем, но оттам нагоре можеш да продължиш само ако имаш електронна карта за стаята и я поставиш върху сензора в асансьора. За някои това може да е прекалено, но лично на мен, сериозните мерки за сигурност в хотела ми се струват полезни. Веднага след настаняването бързаме да излезем из нощния Бангкок. Въпреки първоначалните ми притеснения, по светлите и шумни улици около нас ми се струва наистина безопасно. Веднага си купуваме по някой дребен сувенир за добре дошли и сядаме в близко заведение, в което забелязваме, че има пепелници. Пушенето по улиците в Тайланд е забранено и нарушителите подлежат на наказание със солена глоба, така че е важно пристрастените към цигарите люде да пушат само на определените места. Тайската храна отново ме очарова. За любителите на лютото има храна в изобилие, но и за хора като мен, които не прекаляват с лютивия вкус, има достатъчно предлагане на вкусна храна.
Сутринта ставаме, за да започнем туристическата програма, която за днес включва Храма на Полегналия Буда, както и Храма на Изумрудения Буда в Кралския дворец. Когато по нашата телевизия съобщават за кончината на Краля, информацията , че Кралският дворец и Храмът на изумрудения Буда са затворени за посетители, ме прави нещастна, защото ако има нещо, което отново искам да видя в Бангкок, това е именно този храм, чието име на тайландски е Ват Пра Кео. Когато идваме тук, с радост установявам, че очевидно прелитането през Индийския океан е изкривило информацията и забранен за посещение е само Кралският дворец отвътре, който, за съжаление, и предишния път не успяхме да видим, но сега това е напълно обяснимо, защото там именно е положено балсамираното тяло на краля, за да могат стеклите се поданици от цялата страна да му се поклонят. Когато наближаваме тази част на града, в която се намират дворецът и храмовете, виждаме огромната опашка от опечалени хопа в черни облекла.
Чувала съм, че след смъртта на нашия цар Борис ІІІ и българският народ е плакал искрено, но тъй като понастоящем ние, българите, вероятно по обясними исторически причини, нямаме никакъв сантимент към властващите и не бихме заплакали за когото и да е от тях, обикновено се съмняваме в искрената мъка на народа по повод кончината на владетеля му. Вглеждайки се в очите на хората тук обаче наистина виждам скръб и искрени сълзи. Тъй като не за пръв път съм в Тайланд, аз лично нямам съмнения в искреността на народа на Тайланд в неговата скръб, още повече като се има предвид, че Крал Рама ІХ-ти, със своите 70 години на престола, е най- дълго управлявалият монарх в световен мащаб и повечето тайландци са родени и израснали по време на неговото управление. Засилената полицейска охрана и множеството военни по улиците на града, чието присъствие в друг момент би ме притеснило, сега ми действа даже успокоително, защото в момента вероятно Бангкок е най- сигурният за туристите град в света.
Влизаме в храма на Полегналия Буда и първо разглеждаме двора. Нашият тайландски екскурзовод, на име Кит, ни въвежда в спецификите на тайландския будизъм, които аз зная от предишното ни посещение, но беседата ми е интересна, защото човек винаги има какво ново да научи. Разглеждаме ступите /или както тук се наричат чеди/ в двора на храма, изградени от първите крале на Кралство Сиам /днешен Тайланд/, екскурзоводът ни обяснява, че най- голямата от тях е изградена от Рама ІV, който поставил ограда на храма, за да не го надминат следващите крале.
Типичната тайска архитектура се различава от останалите архитектури от Изтока с това, че от всички страни на покрива се извисява мистичната змия Нага, спасила Буда от удавяне по време на продължителната му медитация.
След като приключваме с разглеждането на външната част, влизаме в храма. Отново, след четири години, виждам статуята на Полегналия Буда, дълга 45 метра и тя отново успява да ме впечатли. И този път пускам за щастие по една монета във всяка от 108-те купички на излизане от храма.
Продължаваме към най- важния храм в Тайланд- Ват Пра Кео и свързания с него кралски дворец. Влизаме през централната порта, където охраната освен за опасни предмети, проверява и дали е спазен дрескода. Всички от нашата група са спазили инструкциите на екскурзовода и никой не се присъединява към голямата тълпа туристи с къси панталони и ръкави или с прекалено шарени одежди, недопуснати в храма. Преминаваме покрай стената, на която са нарисувани сцени от рамаяна- тайландския национален епос.
После преминаваме покрай три сгради в различен стил, покрай макета на Ангкор и покрай голямата златна ступа.
Всичко тук ми е познато, сякаш съм идвала многократно или съм била тук съвсем скоро. Все пак, докато се разхождаме, се опитвам да запомня онова, което ми е убегнало при предишното посещение или което просто съм забравила. Разбира се, не изпитвам вълнението от първия път, но ми е приятно отново да бъда тук.
И този път Изумруденият Буда, когото е забранено да се снима отвътре, благосклонно позволява на Дилиян да го заснеме отвън.
Пътьом преминаваме покрай Кралския дворец с наредената около него огромна опашка от опечалени=
Хвърляме последен поглед към храма и излизаме.
На връщане местната туристическа фирма ни устройва изненада. Вместо с автобуса, с който дойдохме, след една пешеходна разходка, даваща ни възможност да се потопим в атмосферата на траура, в който е потънала страната, се качваме на едно корабче по канала, пресичащ града, и се смесваме с местното население, защото това всъщност е част от градския транспорт. Докато пътуваме, имаме възможност да видим другото лице на Бангкок- бедност, граничеща с мизерия, мръсотия и хаос.
След като се прибираме в хотела, от най- ниското ниво на града, където се намира каналът, решаваме да се качим на най- високото- небостъргача Bayoke Sky, който със своите 304 метра височина съвсем доскоро е бил най- високата сграда в тайландската столица, а съвсем отскоро е вече втората по височина сграда след новопостроения модерен небостъргач МакНакхон, по- висок с 10 метра. Тъй като Bayoke Sky се намира в непосредствена близост до нашия хотел, посещението му не изисква никакви усилия и лутания от наша страна. Таксата от 350 тайландски бати, равняващи се на около 16 български лева, дава възможност първо да се изкачиш до 77-я етаж, остъклен изцяло и организиран с табла, даващи възможност да се ориентираш в посоките и забележителностите на града, след това да се качиш още нагоре до 84 етаж с открита тераса и накрая да се насладиш на масаж на краката и безалкохолна напитка.
Гледката отгоре наистина е зашеметяваща. Градът се простира във всички посоки до хоризонта.
Това, което се набива на очи, са лъскавите сгради и шеметни пътни възли на няколко нива. Нищетата и мизерията не се виждат отвисоко. Те остават долу, в ниското, където живеят и работят бедните. Гледайки отгоре огромния град, започва да ми се струва малко вероятно да успеем да осъществим утрешната си разходка, която със съпруга ми Дилиян сме планирали да направим сами, с помощта на предварително проучване по интернет и карта, дадена ни от хотела. Решавам да не се поддавам на страховете и да прекарам вечерта спокойно, без да мисля за опасностите от загубване в многомилионния град.
Сутринта се събуждам с твърдото намерение да не се отказваме от предварително планираното. В този ден желаещите от групата имат организирана екскурзия до старата столица Аюттая, но тъй като ние с Дилиян вече сме били там, ще използваме деня за разглеждане на още няколко забележителности в тайландската столица, които не сме видели при предишното ни посещение.
Първата от тях е къщата на Джим Томпсън- американски шпионин, случайно попаднал в Тайланд по време на мисия, свързана с войната, и останал да живее в Банкгок, безвъзвратно влюбен в тази страна. Томпсън се заселил в тайландскака столица, основал компания за производство на тайска коприна, като станал и неин дизайнер. Малко след установяването си в страната, той купил имот в центъра на Банкгок, където изградил своето жилище, състоящо се от шест типични къщи, сред градина от буйна тропическа растителност. Според моите първоначални проучвания, по принцип за около половин час може да се достигне от нашия хотел до къщата на Томпсън, но докато пътуваме по канала в предишния ден и разглеждам картата на града, установявам, че ще си спестим време и усилия, ако използваме за една спирка този канален транспорт. Така и правим. Заедно с местното население отново се товарим на лодката по канала и слизаме на следващата спирка, до която желаният туристическия обект е съвсем близо. Къщата на Джим Томпсън се оказва един прекрасен оазис сред шумния град. Дворът представлява истинска джунгла с тропическа растителност и малки езерца.
Интериорът на къщите е в типичен местен стил.
Има много произведения на изкуството, които правят интериора особено чаровен.
За моя изненада, тук, на входа, туристите са принудени да оставят не само по-големите чанти и раници, но даже и малките си ръчни чанти в заключени сейфове. За съжаление, снимането вътре е забранено, така че в сейфа се оставят и фотоапаратите. Мерките за сигурност, разбира се, не са лошо нещо, но това с фотоапаратите вероятно си е с чисто комерсиална цел. В таксата за посещение на музея е включена обиколка с гид, след което имаме възможност да направим снимки в двора. Мястото е много приятно и различно от всичко, което по принцип представлява Бангкок.
Следващият обект от нашата индивидуална програма е манастирът Златната планина /Уат Сакет/, на който случайно попадам, докато се ровя из интернет. Той също се намира съвсем близо до плавателния канал, така че го намираме много лесно. Храмът е изграден на хълм и отдолу представлява красива гледка със своята златна ступа, кацнала високо над града. Тъй като Бангкок не е разположен в планината, оприличавам този хълм на нещо като пловдивските тепета.
Започваме изкачване по приятни полегати стълби, изкачването по които никак не е трудно, а особено приятно, като се има предвид, че отстрани на стълбите непрекъснато има радости за очите.
 |
 |
 |
 |
Най- напред преминаваме през красиво декорирани градини, после покрай площадка с камбани и гонгове, а когато се изкачваме достатъчно високо, започват да се откриват гледки към града.
Така неусетно достигаме до храма, в преддверието на който има осем статуи на Буда в различни пози, като отдолу са записани дните на седмицата, но за сряда статуите са две.
Заинтригувани сме, но за съжаление, нямаме гид, когото да попитаме. Самото сърце на храма е също интересно. Има четири олтара в четирите посоки, които можеш да обиколиш в кръг и да се поклониш на всеки от тях.
С това, още преди да е станало обяд, предварително планираната ми програма приключва. Излизайки навън, докато се намираме още високо над града, начертаваме следващата си посока и тя е към реката Чао Прая, където предполагаме, че можем сами да си организираме круиз, за да видим по светло това, което в предишното си посещение видяхме на лунна светлина. Страховете ми от предишния ден, че можем да се загубим в многомилионния град, вече са преодолени, защото става ясно, че като опитни туристи, щом имаме карта в ръцете си, място за притеснение няма. Тръгваме по посока на реката и пътьом преминаваме покрай няколко будистки храма, но единият от тях изглежда доста впечатляващ и решаваме да влезем. Оказва се, че това е някакъв централен храм, в който тъкмо започва церемония, вероятно в памет на краля, тъй като дворът е пълен с траурно облечени хора. Поради тази причина не ни допускат да влезем вътре, но имаме възможност да се разходим из двора и да снимаме красивите сгради, пищно украсени с позлатени орнаменти.
 |
 |
 |
Продължаваме да се движим в посоката, в която би следвало да се намира реката, и не след дълго наистина достигаме брега й. Намираме се в близост до асиметричния мост, построен от Рама VІІІ, който сме виждали предишния път на нощна светлина.
На брега ни пресреща един лодкар, който ни предлага да ни повози по реката, като ни съобщава цена от 1200 бати, равняваща се на около 60 български лева, а когато отказваме, веднага сваля на 800. Не сме правили предварителни проучвания, но и тази цена ни се струва твърде висока и тръгваме покрай реката. Буквално след метри достигаме пристанище, където установяваме, че за смешна цена, буквално равняваща се на стотинки, можем да се качим на градския транспорт по реката. Без много да му мислим, се мятаме на едно от корабчетата и в този момент осъзнаваме, че сме сгрешили, защото вътре е претъпкано с народ точно като в градски автобус и трудно може да се намери уединено кътче, откъдето спокойно можеш да гледаш и да правиш снимки.
Виждаме, че по реката се движат и друг вид корабчета, очевидно предназначени за туристи, и веднага се досещаме, че на пристана имаше и още едно гише, на което цената беше по- висока, но в никакъв случай неразумна. С леко съжаление гледаме по- спокойните туристически корабчета, но, в крайна сметка, и в нашето приключение има емоция, защото сме сред местните хора. В корабчето има хора от различни възрасти, с различен социален статус, който личи по облеклото, има дори и будистки монаси. В крайна сметка някак успяваме да си намерим места на страничния борд, за да гледаме и да снимаме реката и сградите около нея.
Въпреки че съм заклет почитател на плаването по Чао Прая от предишното си посещение на Бангкок, не мога да не забележа, че на дневна светлина, със своята мътнокафява вода и плуващи боклуци, реката се оказва далеч нетолкова романтична, както нощем, при което мислено поздравявам нашия гид от предишната екскурзия ,Райко, че някак успя да ни покаже само лъскавата страна на града.
Първончалната ми идея е да слезем някъде близо около Храма на зората /Уат Арун/, защото това е едиственият от най- известните храмове тук, който все още не сме видели. За съжаление, това се оказва доста трудно, защото пристанът е от другата страна, а най- близкият мост е твърде далеч. Успокоявам се с факта, че върху храма има огромно скеле и той очевидно е в ремонт.
Гледайки картата, осъзнавам, че ако не слезем веднага на следващата спирка, ще се отдалечим твърде много и прибирането до хотела ще се окаже особено трудно, и затова малко преди корабчето да спре, вече сме на изходна позиция. Мястото, където слизаме, се намира в китайския квартал. Тук се намира храмът на Златния Буда, но тъй като вече сме били в него при предишното си посещение, той не е включен в днешните ни планове. Излизайки от пристана, веднага се озоваваме сред множество сергии, където се чувстваш като в един безкраен магазин за 1 лев. След около 10 минути разходка сред гъмжилото от хора и стоки, решаваме, че трябва да се спасим по най- бързия начин. Почти веднага, след като сме взели това решение, намираме стоянка на таксита „тук-тук”.
Мисълта, да се возя на открита триколка в този град с изключително натоварено движение, буквално ме ужасява, но желанието да се отдалеча колкото може по- бързо от суматохата на китайския квартал надделява, а и стомахът ми вече доста осезателно напомня за себе си. След кратък пазарлък, какъвто задължително трябва да направиш, когато наемаш „тук-тук”, вече сме покачени на миниатюрното превозно средство и потегляме. Триколката тръгва по тесните улички на китайския квартал, където никакво друго превозно средство не може да се вмъкне.
В един момент започвам да изпитвам леко притеснение от това, че сме се доверили на случаен шофьор в големия град и изобщо не знаем къде ще ни откара, но се заставям бързо да изхвърля негативните мисли и страхове от главата си. Скоро нашият „тук-тук” навлиза в по- големи улици с изключително натоварен трафик. В момента не е пиков час, но очевидно тук трафикът е натоварен непрекъснато.
На няколко пъти косите ми се изправят, когато шофьорът предприема маневри, но все пак нашият шофьор, слава богу, се оказва разумен, защото наблюдавам на метри от нас друг „тук-тук”, който изпреварва ту отляво, ту отдясно и се движи с бясна скорост сред по- големите возила. В крайна сметка, сравнително бързо и без екстремни ситуации достигаме до квартала, където се намира нашият хотел.
Тъй като хотелът ни е по- малко известен, сме посочили като цел на пътуването си небостъргачът Bayoke sky и шофьорът ни оставя точно пред него.
Време е да се отпуснем. Тъй като обедното време отдавна е отминало, а ние не сме уважили нуждите на стомасите си, не пропускаме да го направим, след което се отдаваме на един невероятен двучасов масаж. Решаваме да започнем с едночасов масаж на цяло тяло, а през втория час да релаксираме с по- спокойния ойл масаж, по- близък до този, който познаваме. Типичният „тай” масаж е нещо, което човек задължително трябва да опита, когато дойде в Тайланд. Прави се на сухо, като клиентът се облича в широка пижама, след което масажистката или масажистът започва да притиска биологично активните точки на тялото, като използва не само ръце, но и лакти, а понякога даже крака, за да натиска и да усуква тялото на клиента. С мен се заема дребна жилава тайландка, а когато виждат внушителното тяло на Дилиян, му предлагат да го масажира мъж. Той няма нищо против, тъй като, противно на разпространеното у нас мнение за тайландските масажни студия, в тях няма нищо еротично и даже, облечен в широката пижама, клиентът представлява една доста страстоубийствена гледка. Когато моята масажистка започва да ме притиска силно с яките си ръце, аз лично не се въздържам и започвам да издавам стонове при уцелване на болезнените места, след която тя се концентрира именно върху тях. Издаването на стонове изобщо не притеснява масажистката, защото очевидно е свикнала, и даже започваме дружно да се смеем. Разбира се, тя в никакъв случай не е груба и всяко движение е изключително точно и прецизно, а от време на време пита дали съм добре. В този момент отговорът на този въпрос ми е труден, но все пак отговарям положително. Когато часът свършва, ни преместват в друга зала, където е малко по- топло от арктическия студ, който правят климатиците в залите за тай масаж, защото трябва да се съблечем. Започва нов едночасов сеанс, който не бих казала, че е лек и нежен, но все пак е по- безболезнен от предишния. Когато ставам, не зная още какво е станало с тялото ми, защото болезнените места като че ли в този момент ме болят още повече, но въпреки това тялото ми се чувства някак по- гъвкаво и спокойно. От опит зная, че ден- два по- късно идва истинският ефект.
Когато се прибираме във фоайето на хотела, групата вече се е завърнала от Аюттая, разбира се, с прекрасни впечатления и спомени. Тъй като имаме още време преди тръгването за летището, можем още малко да се поразходим, да направим последните покупки на подаръци и да се подготвим за дългия полет. С това приключва нашето второ посещение в Бангкок, от което съм доволна, защото видях други интересни страни от многообразния облик на този град, който, както признава нашият местен екскурзовод, не е красив, но със сигурност е интересен.
