КРУИЗ ПО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО

ТРЪГВАНЕ ЗА ГЕНУА

или

ДЕНЯТ НЕ СИ ЛИЧИ ОТ СУТРИНТА

    След първия за нас круиз, този по Гръцките острови, аз се престраших от плаването по море и твърдо реших, че първото ни плаване няма да остане последно, а Дилиян, който беше заявил, че това не е неговият тип пътешествие и вероятно няма да го повтори, само две години по- късно се съгласи да пробваме отново. Този път избираме компанията MSC и огромния им кораб Seaview с дължина 323 метра и ширина 41 метра, който събира около 5200 пасажери на своите 19 палуби. Първоначалната ми информация, че този кораб, построен през 2019 г., е най- новият, собственост на компанията, се оказа невярна, защото в двете години на КОВИД епидемията, собствениците й не са си губили времето и са се снабдили с още два, още по- големи, кораба. Тъй като, въпреки че съм преодоляла до голяма степен страха от пътуването по море, все пак се надявам, че на този морски гигант, даже и да има вълнение, то няма да се усеща, а при тръгването не съм пропуснала да поръчам на Господ, чрез неговия местен наместник- Шамана, т.е. съпруга ми Дилиян, хубаво време и спокойно море.

    Купила съм билети за полета до Бергамо, летището на Милано, няколко месеца преди нашето пътешествие за 20-ти май вечерта, за да имаме достатъчно време да се придвижим до Генуа, да разгледаме спокойно града и да се качим на кораба в 13 часа местно време на 22.05. Самолетът ни трябва да излети на 20.05. в 0 часа. Тази нула очевидно тотално е объркала моите представи за време и когато, спокойни и усмихнати, се нареждаме на гишетата за чек- ин на 20.05. вечерта, с ужас разбираме, че всъщност полетът ни е бил предишната вечер, защото 0 часа на 20.05. всъщност е 12 часа на 19.05. Ще кажете, логично. Като се замислям и аз, логично е, но изобщо не съм го съобразила, поради което изпадам буквално в истерия, ядосвайки се на себе си, че въпреки големия си опит, съм допуснала такава безумна грешка. След като след няколко минути сълзи и самообвинения успявам да се събера и двамата с Дилиян, който също е в шок, въпреки присъщото си шаманско спокойствие, започваме трескаво да мислим какъв изход има от ситуацията. Единственият възможен се оказва да купим последните билети от другата нискотарифна компания, която лети по същия маршрут, за следващата сутрин, макар и на цена, която в този момент никак не е нискотарифна. Преглъщам я с мъка, но все пак и с облекчение, защото това е някакъв, макар и не безболезнен изход от ситуацията. Няколко часа по- късно, когато се качваме на самолета, установяваме от разговори с други пасажери, че не сме единствените, които са направили грешката с часа, и че има няколко души, които сме изпреварили и които са си купили билети на още по- висока цена. Не знам дали защото човек винаги се чувства някак по-спокоен, че се е прецакал, когато разбере, че има някой, който е по- прецакан от него или защото съм развила способността да забравям бързо лошото, вече се чуствам доста по-спокойна и съм склонна да причисля случката към графата „уроци на живота“, но все пак до момента на излитане на самолета не успявам да се освободя от усещането за несигурност и безпокойство и чак когато кацаме на летище Бергамо, започвам да се успокоявам, че пътешествието ни все пак ще се осъществи. Ако има нещо положително в цялата ситуация, е, че абсолютно необичайно за мен, не съм купила предварително никакви билети за транспорт от Бергамо до Генуа, което би ни донесло допълнителна финансова загуба, а нощувката, която съм резервирала за 21- ви вечерта, все пак ще се осъществи. Въпреки че според прогнозите лошото време в Италия си отива, за моя неприятна изненада в Милано е още по- студено, отколкото сутринта, когато тръгнахме от София, а логистиката продължава да ни играе лоши номера, защото, когато успешно стигаме с шатъл до централната гара в Милано, се оказва, че точно днес, по причини, които така и не успявам да схвана дали заради това, че е неделя, или заради наводненията от предишните дни в Италия, влак до Генуа няма, поради което ще трябва да хванем автобус и на гара еди-коя си да сменим с влак. Това е поредната доза адреналин за днес, но вече съм толкова изтощена от емоции, че някак спокойно приемам следващите. Докато чакаме часа за автобуса си, завалява дъжд, а когато вече сме на спирката, шофьорите на двата автобуса, които очевидно в момента играят ролята на влак, нехайно оставят 100 пътници да чакат на дъжда, за да си изпушат спокойно цигарите, да хапнат по една кифла и да се подготвят за тръгването. Не знаех дали италианците са толкова нелюбезни по принцип или в този дъждовен ден, след поредица подобни, всички ги е обхванало лошо настроение, но няколкото ни срещи с тях през този ден не допринасят за издигането на имиджа им в моите очи. Качвайки се на автобуса, си пожелавам, докато стигнем в Генуа да изгрее слънце, а нашият лош късмет да свърши с лошото време. Още щом се качваме в автобуса, веднага заспивам и се събуждам чак когато достигаме градчето, където трябва да сменим автобуса с влак и което се нарича Вогера. Оказва се, че това е едно много приятно малко градче, а когато слизаме на гарата, за да хванем влака за Генуа, слънцето вече се мъчи да пробие зад облаците и да ги изгони, заедно с лошия ни късмет.

ГЕНУА

ЛОШИЯТ КЪСМЕТ СИ ОТИВА С ЛОШОТО ВРЕМЕ

    Пристигаме в Генуа в ранния следобед, настаняваме се в хотела, който се оказва не само на добро място, на пешеходно разстояние както от гарата, така и от пристанището, което беше основният мотив да го резервирам, но и доста приятен.

Въпреки пристигането ни доста по- късно от предварителните предвиждания, имаме няколко часа, в които все пак можем да разгледаме града и ние бързаме да се възползваме. Слънцето вече трайно е изгонило облаците и трайно се е настанило на небосклона, а моето настроение значително се е подобрило. Нашите приятели, които наричаме с прякорите им от младежките години- Бари и Илкони, с които заедно ще бъдем на това пътешествие, са пристигнали преди нас и Илкони /това е жената в семейството/, вече е успяла да набележи точките от пешеходния ни маршрут в града. След тревожната и безсънна нощ, не се чувствам готова за прекалено интензивна туристическа програма, но още щом тръгваме по стръмните улици, започвам да се освежавам. Генуа ме грабва от пръв поглед със своята пищна ренесансова архитектура, допълваща се от природна красота, съчетаваща планински и морски пейзаж.

Докато четем туристическите табели, успяваме да преброим около 40 сгради, които носят гръмкото име Palacio, или преведено на български „Дворец“, което ме кара шеговито да нарека Генуа градът с най- много дворци на глава от населението. Фасадите на повечето от тях са доста неподдържани, но изглеждат още по- ценни, ако човек ги погледне като съкровища, покрити с патината на времето. Преминаваме около сграда, в която влизат и излизат хора, и ние се включваме в потока. Оказва се, че това е обект на ЮНЕСКО с впечатляващи фрески по стените и таваните, като едновременно с това е действаща жилищна сграда.

На всеки ъгъл откриваме съкровища на архитектурата, докато достигаме площад Ферари с фонтана, символ на града.

Умората ту ме надвива, ту се отдръпва пред желанието да видя колкото може повече места в този град, който, незнайно защо някак е пренебрегван от туристите, отстъпвайки първите места на своите конкуренти от миналото- Венеция и Флоренция. Достигаме до кулите на Порта Сопрана и къщата, където се счита, че е роден Христофор Колумб, макар че всъщност това изобщо не е сигурно, и решаваме да спрем с изкачването дотук и да посетим Palatсo Principe, една от главните забележителности на града, според прочетената от мен информация. Преминаваме покрай пристанището и виждаме акостиралия круизен кораб, чието място в утрешния ден ще заеме нашият кораб, и достигаме до двореца, който, за съжаление, се оказва затворен, вероятно, защото часът е малко след 18. Преди да излезем на вечерния си тур, с Дилиян открадваме един час сън, който, учувдащо и за самите нас, доста ни освежава, след което сядаме в един от многобройните ресторанти и си правим една вечеря с пържени морски дарове, точно такава, каквато съм си представяла вечерята в Генуа. След вечеря решаваме, че ни трябват спешно някои неща от първа необходимост, които се продават в хранителен магазин, и питаме google къде е най- близкият. В този час почти всичко се оказва затворено и Дилиян ни повежда с телефона в ръка по стръмните улички на града към един магазин, който според google все още е отворен. Според информацията, магазинът се намира само на някакви си 500 метра, разстояние, което за нас не представлява никакъв проблем, но когато тръгваме по стръмните улички, започваме да се чудим дали става дума за разстояние или за денивелация. След около 20 минути, изплезили езици, се озоваваме пред магазина, който току що е затворил. Странното е, че не приемам този факт като поредната доза лош късмет за това денонощие, а като един прекрасен шанс да се разходим по стръмните улички на града и да видим какво им коства на местните да живеят тук. Оказва се, че те имат и друг начин на придвижване. Докато ние сме спали преди вечеря, Илкони и дъщеря им Антония, която също е с нас тази вечер, са открили съвсем близо до Piaza del Principe, където е и нашият хотел, един асансьор, използван преди всичко от местните жители, с който бързо се достига до високата част на града, и ние решаваме сутринта да се възползваме от тази възможност. Съоръжението е много интересно, защото най- напред тръгва по релси като влак, а после се окачва на платформа, която го издърпва нагоре, и изведнъж се озоваваме високо над града, близо до крепостта, която предишния ден гледахме отдолу и се чудихме как се достига дотам. Гледката отгоре ме кара още повече да се влюбя в този град, който грабна сърцето ми от пръв поглед.

Въпреки че пристанището, от което потегля корабът ни, е на пешеходно разстояние, перспективата да мъкнем тежките си куфари през града не ни се струва твърде приемлива и вземаме такси, което ни оставя на самия круизен терминал. Служителите веднага грабват тежките ни куфари, товарят ги на платформи, за да ги доставят по- късно до каютата ни, и ни канят да влезем в терминала. Оттук започва нашето морско пътешествие.

НА КОРАБА

ИЛИ

ГАРГАТА И ЗЛАТНИЯТ КАФЕЗ

    Процедурата по чекирането е изключително добре организирана и още преди часа, обявен за чекиране, ние се озоваваме на борда на кораба, в голямото му фоайе, което заема три етажа във височина и е толкова лъскаво от светлини и огледала, че леко започвам да се чувствам като гарга в златен кафез. Първата ни приятна изненада на кораба е, че един от служителите, чувайки речта ни, ни заговаря на български. Оказва се, че това е мениджърът на всички барове на кораба, доста високопоставен служител и прекрасен човек, който от самото начало ни дава безценни съвети за организацията на кораба и в чието лице докрая ще имаме верен съюзник. След приятната ми изненада по несъизмеримо по- организираната процедура по чекирането на този кораб, в сравнение с гръцкия, с който направихме своя първи круиз, следва поредица от други приятни изненади. Всичко, което е необходимо на пасажерите, е обозначено на схеми и електронни табла, където, освен да се ориентираш какво се предлага като атракции на борда, можеш да си направиш резервация за някои от атракциите, които са с ограничен капацитет. Това е още по- лесно и като използваш корабния wi-fi, до който всеки пътник има достъп. Чрез него можем да си комуникираме и помежду си, а предварително предплатеният ни пакет, даващ възможност да ползваме интернет, макар и само на един от телефоните, ни осигурява връзка със света даже и когато сме в открито море. След първоначалното стъписване, което винаги имам, сблъсквайки се с технологиите, не мога да не призная тяхното предимство. В този първи ден от нашето плаване бързаме да обиколим, доколкото е възможно, огромния кораб, за да се ориентираме. Това начинание, въпреки че е улеснено от схемите по етажите и на приложението в телефоните ни, не се оказва особено лесно и до последния ден понякога хващаме в посока, обратна на вярната.

   Тъй като помним от предишното плаване, че вечерните представления на кораба са едно чудесно развлечение и приятна емоция, бързаме да направим резервация, което тук е възможно и необходимо, предвид огромния брой хора на кораба, който в момента плава с близък до пълния си капацитет за брой пътници. Трупата, състояща се от певци, танцьори и акробати, е на много високо ниво, очевидно съответстващо на петзвездния кораб, и ние не пропускаме нито едно от представленията й.

Другото, което също не пропускаме, е да изпием по едно питие на бара, преди и след представлението. За хората, които не искат да се лишават от алкохол по време на пътешествие, е абсолютно задължително да си купят пакет за напитки още при резервацията или в първия ден, когато пристигнат на кораба, защото 40 грама твърд алкохол струва минимум 9 евро, ако нямаш предплатен пакет. Ако не пиеш алкохол и не си любител на фрешовете и безалкохолните коктейли, можеш да минеш и само с вода и сокчета от автоматите на бюфетите, които са безплатни. Още при резервацията ние използвахме промоция, която предлагаше туроператора, и срещу 100 евро на човек се сдобихме с пакет, който освен интернета на едно устройство, ни дава възможност да пием колкото си искаме питиета, стига всяко от тях да не надвишава 9 евро, което означава почти всякакви напитки, без бутилирани вина и бири и много специални твърди алкохоли. Но да се върна на тази първа вечер от нашето пътуване. Във фоайето, наречено Central plazza, се вихри щур латино купон и много ни се иска да останем до края му, но около полунощ решаваме, че е време за сън, тъй като сутринта в 7,45 трябва да тръгнем на екскурзия, която сме резервирали и платили предварително от България. Каква е изненадата ни обаче, когато се прибираме и установяваме, че латино музиката, която гърми във фоайето, гърми със съвсем малко по- малка сила в каютата ни, която се оказва точно отгоре над последното ниво на огромното фоайе, заемащо централната част на цели три етажа, последният от които е точно под нашия. До един часа през нощта сънят се оказва невъзможен, но вместо да се притесним или възмутим, просто решаваме, че следващата вечер ще си легнем едва когато свърши купона. В следващите дни ще установим, че купонът не всяка вечер е в голямото фоайе и в някои от вечерите можем да си лягаме по- рано, но всеки следващ ден еуфорията така ни увлича, че така или иначе обикновено оставаме будни след полунощ. „Златният кафез“ все повече започва да ми харесва, а освен това виждам, че в него има и много други „гарги“ като мен. Оглеждайки останалите пасажери, вече съм стигнала до извода, че очевидно круизният туризъм става все по- достъпен за масовия турист и, с изключение може би на ВИП- зоните, наречени на този кораб YAHT CLUB, и достъпни само за тези, които са платили вероятно многократно по- висока цена, а всички останали атракции са достъпни за простосмъртните, и ние, „гаргите“ сме добре дошли.

ПРИСТАНИЩЕ ЛА СПЕЦИЯ И РАЗХОДКА С ЛОДКА ДО ЧИНКУЕ ТЕРЕ

    Макар и след малко часове сън, след първата нощ на кораба се събуждам бодра и, поглеждайки се в огледалото, виждам, че двете бръчки, които ми се появяват, когато съм напрегната и изчезват, когато съм щастлива, вече ги няма по лицето ми и с тях са изчезнали всички тревоги и напрежение, натрупани в предишните дни. Корабът ни е акостирал в Ла Специя, пристанище, откъдето може да се отиде във Флоренция или в Пиза, или да се посети перлата на Лигурия- архитектурният резерват Чинкуе Тере, състоящ се от няколко амфитеатрално разположени над морето села с цветни къщи, които неведнъж съм виждала на снимки, чудейки се дали ще имам щастието да ги видя в действителност. Ето, че това щастие ми се предоставя. Тъй като пътуването с кола или автобус в района е невъзможно, вариантите са влак или корабче и нашите организатори са избрали втория, разбира се, не без намесата на Всевишния, до когото от няколко дни отправям искрени молитви, защото при лошо време екскурзията се провежда с влак.

  Първата спирка от нашия маршрут е Порто Венере, намиращо се на върха на носа, който ще заобиколим, за да достигнем по море до Чункуе Тере.

Екскурзоводката ни води до една от двете църкви в живописното градче и ни оставя около 45 минути свободно време да се разходим сами.

Мястото е свързано с живота на Лорд Байрон, а едно от емблематичните места е пещерата, където той обичал да се усамотява. След като, с риск да се хлъзна по мокрите камъни, неуспешно се опитвам да се доближа до романтичното място, но то се оказва достъпно само чрез плуване, отново се връщам до църквата, а после, когато го виждаме от кораба, разбирам, че съм взела правилното решение.

Вече сме схванали, че времето, което ни е отпуснала екскурзоводката за самостоятелна разходка не ни стига, не само за да се изкачим до другата църква в горната част на градчето, но то се оказва недостатъчно даже да утолим страстта си за пазаруване на сувенири и други ценни туристически придобивки. Аз лично, както обикновено, съм тръгнала с много багаж, оправдавайки се с променливото време, в което тръгнахме от България, и с факта, че искам да имам достатъчно дрехи и аксесоари, с които да се чувствам уютно на кораба и готова за предизвикателствата на дрескода. Това ме прави доста апатична към пазаруването, защото и без това не мога да сложа даже няколко грама допълнително в куфара си за връщане.

    Връщаме се на туристическото корабче и продължаваме разходката си. Преминаваме покрай стръмни брегове с накацали по тях къщи и религиозни постройки, до които няма достъп с никакво превозно средство и даже няма прекарано електричество. Докато се любувам на красотата с опиянението на турист, се опитвам се да си отговоря на въпроса какво може да накара човек да живее при такива условия, и не успявам да намеря отговор. Освен постройките, по склоновете има лозя и даже известно шато, чието име не успявам да запомня. Обработката на лозята по стръмния склон над морето със сигурност също представлява предизвикателство. Наближаваме Чинкуе Тере, и първото село, покрай което преминаваме, е Риомаджоре. Капитанът доближава корабчето максимално до брега, за да видим градчето, колкото може по- добре, а ние сме на най- подходящото място за снимки, на горната палуба вдясно по посока на движението, което ни позволява да направим доста добри снимки. Разноцветните къщи, амфитеатрално разположени над морето, с китни площадчета и много цветя са нещо, което непреодолимо ме привлича и много ми с иска да се разходя по тях, но за съжаление нашата спирка е чак в последното и най- голямо селище от резервата- Монтеросо. Преминаваме с корабчето покрай останалите три селца- Манарола, Корнилия и Веранца, едно от друго по красиви и привличащи ме като магнит, и си обещавам, че ще се върна тук, ще си отделя поне два дни и ще ги обиколя всички, ще се пъхна в дюкянчетата, ще се разхождам по уличките, ще се катеря нагоре и ще слизам долу, за да не остане непребродено кътче.

    Когато акостираме в Монтеросо ал маре, екскурзоводката ни прави кратка разходка с туристическа беседа, по време на която ни показва само една църква, за която сред всеобщия шум не успявам почти нищо да чуя, и ни отпуска цял час и половина, за да се разходим сами, като в това време някак трябва да включим и обяд. Още преди това, докато пътуваме с корабчето, показвайки ни многобройните мидени ферми тук, тя изкусително ни е описла вкусната морска храна, която се предлага на брега, а стомасите ни вече толкова настоятелно напомнят за себе си, че първото нещо, което правим, е да седнем в първото ресторантче, в което виждаме свободни места, а италианският обяд е нещо, което в никакъв случай не може да се нарече бързо хранене. Когато приключваме обяда си, състоящ се от миди и пържени морски дарове, обилно полят с бяло вино „di casa”, т.е. предлаганото от заведението наливно вино, което е с неизяснен произход, но в повечето случаи е доста прилично в Италия, времето ни за разходка почти се е изнизало и имаме време само за един- два сувенирни магазина по пътя до мястото на срещата.

Още тук започвам да схващам, че круизното пътуване е по- скоро почивка, отколкото екскурзия, в която можеш само да зърнеш местата, около които акостира корабът, за да планираш бъдещи по- подробни посещения на тези, които ти харесват. В това ще продължавам да се убеждавам всеки път, когато слизаме на поредния бряг по време на нашия круиз.

    Връщаме се на борда, вечеряме спокойно в ресторанта, където имаме определена маса още при резервацията, и се включваме активно в живота на кораба. Тази вечер представлението в театъра е по музиката на ABBA, а след това във фоайето започва да гърми музиката на 70-те и 80-те, което ни връща в детските ни и ученическите години, карайки ни да се чувстваме отново като тинейджъри. Този път оставаме до края на купона, не само защото нямаме шанс да заспим при тези децибели, но и защото започваме да се приспособяваме към корабния ритъм. Спокойни сме и поради факта, че за следващия ден нямаме резервирана екскурзия, а мислим просто да се пошляем спокойно из Чивитавекия, пристанищния град на Рим, намиращ се на около 50 км. от него.

ЧИВИТАВЕКИЯ

СПОКОЙНА РАЗХОДКА ИЗ КИТНО КРАЙМОРСКО ГРАДЧЕ

    Тъй като с Дилиян сме ходили два пъти в Рим и сме видели най- важните му забележителности, макар че винаги имаш още какво да видиш във Вечния град, този път сме решили, че няма да се възползваме от предложенията за екскурзии от кораба, но няма и да предприемаме рискови самостоятелни пътувания в ограниченото време на деня. Все пак, вярна на себе си, предварително съм проверила какво може да се види в Чивитавекия и вниманието ми е привлечено от внушителна крепост Fortezza Michelangelo, която, според картата на Google, би следвало да се намира наблизо до круизното пристанище. Тя е и първото нещо, което привлича погледа, когато акостираме и изглежда съвсем близо, но се оказва на около 20 минути пешеходно разстояние от круизния терминал, по бетонов път без никаква сянка.

С приятна компания обаче, това не е проблем, и някак неусетно ние и нашите приятели Бари и Илкони се оказваме до крепостта, която няма индикации да може да се посети като музей, но около нея има много приятен парк с екзотични растения.

Това е първото ни, доста приятно впечатление от Чивитавекия. Поемаме по главната улица с кафенета и магазини и се потапяме в безметежната атмосфера на крайморския град. Отдаваме заслуженото и на магазините, и на кафенетата, а после и на крайбрежния парк със скултпурни фигури и детски забавления и така в безцелно шляене прекарваме няколко часа, които не усещаме как отлитат.

Докато се връщаме към кораба, за пръв път успявам да го снимам отстрани, достатъчно отдалеч, за да влезе целият в обектива на камерата. Следобед се отдаваме на удоволствието да се излежаваме около басейна, да пием коктейли, с което правим първи стъпки в усвояването на “dolce far niete“ или в превод „изкуството да правиш нищо“. Тъй като следващият ден е изцяло плавателен и няма да слизаме на брега, твърдо си обещавам да направя някакъв опит да се пораздвижа с гимнастика и уроци по танци, каквито има всеки ден на кораба, но до този момент не съм се възползвала нито веднъж от тази възможност.

 

ЕДИН ДЕН В ОТКРИТО МОРЕ

    Спортните активности на кораба започват от 7,30 сутринта, но решавам, че няма никаква нужда да ставам толкова рано, защото така или иначе целият ден е предназначен за корабни забавления. След закуската, с която се опитвам да не прекалявам, в 9,30 се качвам на палубата, където се намира откритият басейн, където се провеждат спортните занимания. Започвам със стречинг, след това се включвам в танците и когато се чувствам приятно тонизирана, но леко уморена, блажено се излягам на шезлонга с твърдото намерение, че след като си почина, ще продължа със спортно- забавната програма. На басейна все още е сравнително спокойно, защото очевидно всички са решли в този ден да поспят повече и ние с Дилиян се възползваме от възможността да прекараме предиобеда с книжка в ръка. След първия коктейл спортните ми амбиции тотално ме напускат и предиобедът неусетно прелива в следобед, който отново прекарваме под лъчите на слънцето и приятния полъх на морския вятър, в басейна и джакузито и толкова много се отпускам, че се отказвам дори от първоначалното си намерение да се пусна по някоя от водните пързалки, намиращи се на най- високата палуба. “Dolce far niete“ все повече започва да ми харесва.

Напускам палубата чак привечер, когато е обявен коктейл с капитана в голямото фоайе, но за мое разочарование се оказва, че всъщност капитанът няма да присъства на коктейла, а ще представи екипажа си по- късно, точно в часа, в който трябва да сме на вечеря. Вечерята на кораба се осъществява на две смени в двата ресторанта, защото колкото и да са големи, те не могат да поемат наведнъж всички пътници и очевидно капитанът е решил да се представи само на тези, които се хранят по- рано и на тези, които са готови да пропуснат вечерята си, за да го видят. Ние обаче не сме склонни да пропуснем вечерята, още повече, че това е всъщност галавечерята на кораба и единствената вечер, в който има дрескод официално облекло. В последните години, особено след епидемията от КОВИД, изискванията за облекло по круизните кораби са доста облекчени. Мъжете могат да облекат сако и вратовръзка, ако желаят, но това не е задължително и няма да бъдат върнати от ресторанта, освен ако не са решили да се облекат по шорти. Въпреки че по мое настояване, Дилиян си е взел сако и вратовръзка, разбирайки, че те не са задължителни, той категорично отказва да облече нещо повече от риза.

За дамите също няма изискване за строга официалност и всяка е облечена според своето собствено разбиране за елегантност, но определено всички са се постарали за тази вечер. В ресторанта, освен храната, която може би е с една идея по- изискана от тази, през другите вечери, не се случва нищо по- особено, което леко ме разочарова, защото имах очакване за по- голяма празничност и някакви интересни изнанади, но уви, такива очевидно не са предвидени.

ПАЛМА ДЕ МАЙОРКА

    След един ден и две нощи в морето, по време на които сме преминали от Тиренско в същинското Средиземно море, покрай островите Сардиния и Корсика, които за съжаление не сме успели да видим, защото е било през нощта или много рано сутринта, достигаме до Палма де Майорка. Решили сме да не се включваме в някоя от организираните екскурзии в този ден, а да се разходим сами из Палма, столицата на остров Майорка. Докато корабът ни акостира на круизното пристанище, разглеждам пейзажа и първоначално оставам леко разочарована, защото виждам преди всичко съвременни сгради, на фона на планините в далечината. Слизаме на брега и се възползваме от предложението срещу 12 евро на човек да ползваме организиран транспорт с автобуси за отиване и връщане до централната част на града. Вероятно ако вземем такси за четирима, би било по- евтино, защото разстоянието не е голямо, но решаваме да не правим дребни сметки, а да заложим на сигурно, защото времето ни е ценно. Когато автобусът спира близо до катедралата, първоначалното ми леко разочарование отстъпва място на възхищението, защото величествената сграда, обградена с вода, палми и цветя представлява неповторима гледка.

Вероятно това е нещото, което ще продължавам да виждам, когато се сетя за Палма де Майорка и затворя очи. Намираме се точно срещу катедралата, на другия бряг на нещо, което ми прилича на река, но се оказва, че всъщност е канал с морска вода, защото, според информацията от моя приятелка, живееща от години на Майорка, на острова няма нито една река. Преминаваме набързо през базараq построен около канала, но решаваме на този етап да не губим време по сергиите и директно се отправяме към огромния впечатляващ католически храм. Купуваме си билети, наемаме аудиогайд и влизаме вътре. Катедралата Ла Сеу, което в превод означава „светлина”, е огромна и много пищна. Строителството и е започнало в началото на 13-ти век и е строена цели 400 години, но бих казала, че усилията определено са си стрували. Освен традиционното католическо изкуство, в нея могат да се видят инсталации на Антонио Гауди, както и съвсем съвременни творения, което я прави доста нетрадиционна.

Всеки от страничните параклиси има своя история, която аудиогайда разказва, но скоро установявам, че ако изслушам всички истории, ще трябва да остана тук цял ден и се съсредоточавам върху това, което ми се струва най- интересно. В билета ни е включено посещение на музея към катедралата, с картини на християнска тематика, който не успява да ни впечатли особено, и през който преминаваме бързо, защото нямаме търпение да се впуснем по живописните улички на стария град. Между многото магазинчета, най- силно ни привличат бляскавите витрини на бижутерските магазини, в които се продават прочутите майорски перли и, разбира се, аз и Илкони не пропускаме да се сдобием с по някоя ценна придобивка.

Нямаме предварителен план за забележителностите, които ще посетим, но обикаляйки по улиците, попадаме на бивша мавританска баня, превърната в музей, след което се наслаждаваме на прекрасната градина на сградата, където се намира.

    Когато се усещаме гладни, сядаме в първото срещнато заведение, където има места. Храната е вкусна, макар че, тъй като не сме направили предварителни проучвания, вероятно не сме уцелили най- правилното място, но когато имаш един единствен ден в град като Палма трябва да прецениш приоритетите си. Тъй като нашият приоритет е разглеждане на забележителности, решаваме да посетим още поне една- двореца Алмудена, построен в периода след изгонването на маврите от тези земи, но доста повлиян от мавританската култура. Тъй като съм доста наситена на мавританско изкуство след скорошното ми посещение в Мароко, не очаквам да бъда впечатлена, но дворецът все пак успява да ме изненада приятно, защото въпреки че не може да се похвали с богати интериори, каквито съм виждала в други дворци в Европа, има свое автентично очарование, свързано със смесването на европейската средновековна култура с тази, на маврите, а освен това предлага приятни гледки към вътрешния двор и към морето.

    След като се насищаме с култура, вече сме готови да се отправим към базара пред катедралата и да седнем на стълбите, както правят и другите посетители, за да изпием по една студена сангрия. От България пристигат съобщения за студ и обилни дъждове, но тук сега, в края на май, температурата е около 30 градуса и традиционното питие, приготвено от леко вино и плодове с много лед, което харесах още първия път, когато посетихме Испания, приятно ни освежава. От скарите по съседните сергии се носят изкушаващи аромати и искрено съжалявам, че вече не съм гладна. Когато се чувстваме готови да продължим своята разходка, правим бърз оглед на останалите сергии и само притеснението, че нямам никакво място в куфара, успява да ме възспре от прекалено разточителство.

Докато продължаваме да се движим безцелно из града, се наслаждавам на пъстрата палитра от цветове: цветни сгради, цветни площади и много цветя. Това е другото нещо, освен величествената катедрала, което ще си спомням, когато затворя очи и си представя Палма.

    Въпреки че столицата на Майорка има 500 хил. жители, нямаш усещането, че се намираш в голям град и вероятно това се дължи на приятната курортна атмосфера, която създава, но след повече от 8 часа обикаляне краката ни започват да заявяват мнението си, че градът никак не е малък. Корабът ни тази вечер ще отплава късно, но ние нямаме повече сили за разходки и се прибираме да вечеряме, като избираме откритата палуба на бюфета, откъдето можем да виждаме светлините на града, отразяващи се в морето. Докато се наслаждавам на гледката, си мисля какви ли още прелести, до които не успяхме да се докоснем, крие Майорка и записвам в списъка си с мечтани дестинации още едно място, което трябва да посетя пак.

БАРСЕЛОНА И МОНСЕРАТ, ПОКРАЙ КОИТО „ПРЕЛИТАМЕ” С АВТОБУС

    Барселона беше обект на първото ни самоорганизирано пътуване, което предприехме със същите приятели, Бари и Илкони, преди много години, тогава, когато все още „Пътеписите на Марта“ не съществуваше и пишех пътеписи само за себе си и за участниците, но за града на Гауди дали поради интензивната програма, или поради голямото вълнение, така и не успях да напиша пътепис. Споменът ми обаче е жив и винаги съм искала да се върна там, затова се чувствам щастлива, че градът е част от нашия круизен маршрут. Тъй като предишния път, поради краткото време, за което трябваше да видим максималното, не успяхме да включим в програмата си планината Монсерат, в която се намира базиликата с чудотворната Черна икона на Богородица, сега не искам да я пропусна и решавам да се включим в една от предлаганите на кораба екскурзии, включваща посещение на планината, обиколка на Барселона и дегустация на вина. Звучи ми примамливо и макар че с мъка преглъщам цената от 65 евро на човек, очаквам преживяването да си заслужава, не осъзнавайки, че да се осъществи всичко това за краткото време между акостирането и отплаването на кораба ни, трябва буквално да летим. Неприятностите около тази екскурзия започват още преди нея. Вечерта не получаваме билетите си в каютата си, каквото е правилото на кораба, и вместо да си легнем след театралното представление и заключителното питие, се налага да се редим на дълга опашка на рецепцията, за да питаме какво трябва да правим. В този час, когато екскурзионните бюра са затворени, рецепционистът успява само да ни каже къде е сборният пункт за нашата екскурзия, където трябва да се явим сутринта. Слава богу, явявайки се на мястото на срещата, проблемът се решава, но за наш лош късмет, поради голямата натовареност на пристанището, и корабът не успява да акостира навреме и губим повече от час от първоначално предвидения си престой в Барселона. Следващото разочарование идва, че по неизвестна за нас причина, дегустацията на вина вместо последна, както си му е редът, ще бъде първа в програмата ни. Е, както се казва, някои от радост, други от мъка, а ние от сутринта. Когато пристигаме във винарната, установяваме причината за промяната в програмата ни. Нашите домакини очакват сватба на обяд и, докато се подготвят за нея, набързо ни разхождат из района на винарната, след което ни предлагат да опитаме вината им.

    Вината не успяват да предизвикат у мен очакваното възхищение, може би защото не съм почитател на пенливите вина, каквито основно се произвеждат тук, а от екскурзоводната беседа, проведена набързо на английски, не успявам да схвана много за технологията на производството им, и когато обиколката свършва, с радост се мятам на автобуса, очаквайки следващата спирка- планината Монсерат. Тя се оказва по- далеч, отколкото съм си представяла, а поради факта, че нашата екскурзия се провежда в неделя, се налага да чакаме на дълга опашка, за да влезем в паркинга. Не мога да отрека, че това е една от най- интересните планини, които съм виждала и която истински ме възхищава със своите причудливи скални форми, които се виждат през прозорците на автобуса, докато пъплим по стръмния засукан път, но времето неумолимо напредва и когато най- после стигаме до паркинга, екскурзоводката ни дава малко повече от час свободно време. Посещението на базиликата очевидно не е включено в програмата ни, а времето се оказва абсолютно недостатъчно, за да си купим билети, да стигнем до базиликата и да влезем вътре, след което да се върнем обратно на паркинга. Успяваме само отвън да се насладим на прекрасната гледка, да хапнем по един сандвич за 10 евро и да установим, че мястото е наистина магнетично и си струва да прекараш тук цял един ден, което очевидно ще остане за следващо посещение на Барселона, откъдето има зъбчата железница, която може да те отведе догоре и за същата сума, която платихме за тази безсмислена екскурзия, получаваш билет за железницата, билет за базиликата и Черната мадона и обяд.

Когато се качваме отново на автобуса, ми е останала само надеждата, обиколката на Барселона да бъде по- смислена от програмата ни досега, но и това се оказва химера. Преминаваме с автобуса покрай възловите места, виждаме отдалеч Саграда Фамилия, колкото да установим, че има напредък в строителството й от предишното ни посещение, и да си помечтаем да дойдем отново тук, когато тя бъде завършена. Срещаме се на кораба с нашите приятели, които избраха правилния вариант, т.е. да не се включат в организирана екскурзия, а вместо това самостоятелно да се разходят из града. Разбираме, че са си направили приятна разходка по улица Рамбла и единственото им разочарование е, че не са успели да влязат в парка „Гюел“, защото в него се допускат ограничен брой посетители на час и единствено предварителната покупка на билети е гаранция, че ще успееш да влезеш, но за сметка на това открили още една къща на Гауди- Каса Висенс, която не сме видели при предишното си посещение, защото е отворена едва през 2018 г. Почти всички тавани са направени от модулни отливки с техниката папие маше и са ръчно изрисувани. Керамичните плочки също са ръчно изработени и декорирани. Гауди е избрал дизайн от флората, растяща в двора. Гледам снимките, които са направили и веднага започвам да мечтая за следващото ни идване тук.

Барселона е едно от местата, които винаги напускаш с мисълта, че посещението ти няма да е последно, а след разочарованията от този ден, това усещане е още по- силно.

КАН В ДЕНЯ СЛЕД ФЕСТИВАЛА

    Следващата спирка от нашия круиз е Кан, популярният град от Френската ривиера, в който се провежда филмовият фестивал „Златна палма“. Без да сме го целили специално, денят, в който ще посетим Кан, е денят след кулминацията на награждаването на фестивала и ние искрено се надяваме червеният килим все още да е разстлан и да успеем да усетим атмосферата на фестивалния живот. Това е една от причините да не направим резервация за организирана екскурзия в този ден, а след разочарованието от предишния ден, определено считам това решение за правилно. Явно обаче, веднъж започнали, разочарованията не могат да свършат толкова бързо. В Кан корабът не акостира на самия бряг, а навътре в морето и извозването на пасажерите става с лодки. Предишната вечер сме получили разяснение в корабната програма, оставяна всяка вечер в каютата ни за следващия ден, според което, когато сме готови да напуснем кораба, трябва да отидем на определено място в кораба, за да се снабдим с пропуски за лодките, като, разбира се, първи потеглят тези, които са включени в организираните екскурзии. Докато спокойно закусваме и пием кафе, по радиоуредбата на кораба се съобщават някакви номера на билети, притежателите на които следва да се отправят към лодките. Спокойни сме, считайки, че това са пасажерите от организираните екскурзии, но когато се отправяме към мястото, където раздават билетите, се оказва, че сме едва ли не от последните, които ще напуснат кораба, защото са се оказали по- предвидливи от нас и са отишли да вземат билетите си не „когато са готови“, а много преди това. Слушайки поредния номер, който съобщават по радиоуредбата и гледайки номера на билета си, с ужас пресмятам, че ще трябва да чакаме още най- малко 3 часа, преди да ни извикат към лодката. Мечтаната разходката из Кан в деня след фестивала започва да ми звучи все по- нереалистично. Извозването до този момент става с две от спасителните лодки на кораба, в които очевидно се събират твърде много пасажери, но, слава богу, малко след като сме си взели билетите, виждайки колко много хора искат да слязат на брега, корабната администрация решава да включи в извозването и едно по- голямо корабче от пристанището и нещата потръгват. Въпреки това, когато стъпваме на брега, вече е почти обяд. В крайна сметка, тъй като нямаме никаква набелязана програма, а участниците във фестивала едва сега се пробуждат след вечерта на наградите, все още нищо не е загубено и надеждата ми, че ще видим червения килим, а защо не и някоя филмова звезда, крачеща по него, не е напълно изчезнала. Нагласяме навигацията и се отправяме по емблематичния Boulevard de la Croisette директно към Фестивалния дворец, преминавайки около редица от впечатляващи хотели, ресторанти и бутици, на които гледам по- скоро с туристическо любопитство, отколкото с желание за пазаруване.

Когато навигацията ни показва, че сме близо до целта си, съзирам стълби, по които е разстлан червен килим, по който позират множество хора, които от пръв поглед си личи, че са туристи, а не артисти. Не пропускам да се подредя и аз между тях, увлечена от панаира на суетата наоколо.

Разбира се, както се оказва само секунди по- късно, този килим е фалшив, предназначен за туристите, а истинският се намира зад ограда, до която имат достъп само тези, които имат пропуски или билети. Пред оградата се е подредила опашка от имащите право да влязат, защото, както ще установим малко по- късно, предстои прожекция на филма „Анатомия на едно падение“, спечелил фестивала. Обещавам си да гледам филма, когато излезе по кината, след което продължаваме разходката си. Непосредствено до Фестивалния дворец се намира парка La Roseraie, на който не пропускаме да се насладим, а подредените наоколо снимки на актьори от близкото и далечното минало представляват за мен истинско забавление.

Тъй като до този момент нито веднъж не сме се потопили в Средиземно море, по което плаваме вече шести ден, имах предварителен план да направим един кратък плаж в Кан, но той претърпя поражение, поради късното ни пристигане в града.

Все пак разглеждаме с любопитство табелите на частните плажове и установяваме, че дневният билет, за да влезеш в някой от тях, започва от 80 евро само за вход, а отделно се заплащат шезлонги, чадъри и шатри. Има и един обществен плаж, почти до пристанището, но той не успява да ме съблазни толкова, че да го предпочета пред разходката из града. За съжаление, времето не стига даже да проходим цялата крайбрежна улица и след това да се върнем до стария град, и след като изпиваме по бира в едно заведение в една от съседните на централния булевард улици, където е по- спокойно, а и вероятно малко по- евтино, се отправяме към крепостта, намираща се на най- високото място в града, предполагайки, че именно там се намира Старият град. Още когато навлизаме в живописните му улички, започвам да съжалявам, че не прекарахме целия си ден тук, защото мястото е наистина очарователно. Живописните улички с огромни бугенвилии и фантастичните гледки отвисоко са най- прекрасното ми преживяване през този ден.

    Малко преди да се завърнем на кораба, се срещаме с нашите приятели Бари и Илкони, които през този ден се включиха в една от корабните екскурзии до Ница- перлата на Френската ривиера, и макар не толкова много разочаровани като нас от екскурзията в Барселона, не оставам с впечатлението да са напълно удовлетворени. Както установих от самото начало на нашия круиз, краткото време, прекарано на всяко от местата, където акостираме, е абсолютно недостатъчно да го разгледаш, както ти се иска, но със сигурност може да те провокира да дойдеш тук отново и още същата вечер с нашите приятели започваме да планираме бъдещи пътешествия. Това е последната ни вечер на кораба и искаме да я преживеем подобаващо, въпреки че тя едва ли би се различавала от всички предишни вечери, защото корабният ритъм така ни е увлякъл, че следваме ритуалите си един по един: вечеря, питие, посещение на театъра и отново питие. Разликата с първите дни е тази, че се чувстваме наистина отпочинали и освежени и забравили за всички грижи. Струва ми се, че е изминала цяла вечност, откакто стъпихме за пръв път на кораба, а от друга страна, времето е излетяло неусетно, но това не е нищо ново за мен. Подобно усещане имам винаги, когато съм на екскурзия, която е свързана с посещение на много места и с много впечатления.

КРАЯТ НА НАШИЯ КРУИЗ ОТНОВО В ГЕНУА

    Сутринта на последния ден от нашия круиз акостираме в Генуа, мястото от където тръгнахме. Багажът ни е приготвен и отнесен от персонала на кораба още предишната вечер, никой не ни пришпорва, така че закусваме спокойно и се отправяме към изхода с ръчния си багаж. Единственото нещо, което трябва да направим през този ден, е да стигнем до летище Бергамо, откъдето вечерта излита самолетът ни за България, затова решаваме да попълним пропуска си и да посетим Palatсo Principe, в чието работно време не успяхме да се включим при нашето пристигане. Дворецът надминава очакванията ми със своите разкошни интериори, а от терасата му, гледаща към градината и пристанището, имаме възможност да кажем довиждане на нашия красив кораб, който оттук изглежда точно като висок жилищен блок.

    Когато спокойно се връщаме на гарата, където сме оставили куфарите си, и се отправяме към автомата за билети, установяваме, че билети за следващите влакове вече няма и трябва да чакаме няколко часа до тръгването на влака, за който все още има билети и който ще пристигне в Милано малко преди времето, в което трябва да бъдем на летището. Очевидно приятното ни безметежно плаване в напълно спокойно море и прекрасно време, което започна твърде инфарктно, преди да се качим на борда, така и ще приключи, след като слязохме от него, и вината за това не е на Господ, природата или някакви си там висши сили, а само и единствено наша. За радост на мен и моите спътници, всичко преминава благополучно и съвсем навреме успяваме да стигнем на летището, така че да не се вгорчи сладкият вкус със солен морски привкус, който ни е останал от нашето круизно пътешествие.