ПЕРУ
ЧАСТ ТРЕТА:
СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА НА ИНКИТЕ /от КУСКО до МАЧУ ПИКЧУ и обратно/
Ето че дойде кулминационната част от моя пътепис, в която посещаваме местата, за които всички са чували и заради които хората обикновено идват в Перу.
Пътуваме по пътя на първия инка Манко Капак от Пуно край езерото Титикака към Куско- столицата на инките. След като преваляме прохода Ла Рая и започваме да се спускаме, и ние като първия инка веднага установяваме разликата в пейзажа. Влиянието на Амазония тук се усеща и предишната бедна планинска растителност, състояща се преди всичко от тревата ичу, характерна за Алтиплано, се заменя с по- зелени и по- разнобразни видове. Появяват се и дървета. За разлика от растенията по времетто на инките обаче, сега около пътя се виждат преди всичко евкалипти, които са пренесени тук от Европа, където пък са донесени от Австралия. Очевидно доста дълъг път са извървели тези дървета, докато стигнат до тук, но затова пък са се разпространили и очевидно се чувстват добре. Липсват ми само коали, спящи по клоните им, но такива животни тук не се срещат.
Археологическият обект, който са намира по пътя ни и който посещаваме днес, се нарича Ракчи. Това място е съществувало като светилище още по времето на империята Уари, а след разпадането й през 10-ти век инките го превръщат в свое култово място в чест на бог Виракоча- главния бог и създател на света в тяхната митология, който се изобразява по различни начини, включително като яйце, но по принцип, според преданията, това е бял мъж с брада. Именно този образ на Бога е помогнал изключително много на испанците- бели мъже с бради, да завладеят империята на инките, тъй като, виждайки ги, местното население ги приело като пратеници на Бога. Така култът към главното инкско божество изиграва изключително лоша шега на тези, които го почитат, наред, разбира се, с политическата нестабилност, настъпила вследствие на бързото разрастване на империята и братоубийствените войни между синовете на последния инка Уайна Капак. Така фактът, че с около 300 войници конквистадорът Писаро е успял да подчини цяла огромна империя, започва да ми изглежда не така невероятен.
Но да се върнем на храма, който разглеждаме. Тъй като инките са били изкусни каменоделци, а от друга страна, за разлика от много други завоеватели, принципът им е бил не да рушат, а да доизграждат, изключително добре може да се види разликата между градежа, направен от тях и този, от по- ранната епоха. От самия основен храм в Ракчи е запазена само средната колона от конструкцията, но и тя е достатъчна, за да се види мащаба му. Височината на тази средна колона е 20 метра, а целият храм е бил дълъг 92 метра и широк 25 метра.
Наред с основната култова сграда са запазени няколко по- малки постройки, вероятно с жилищен характер, напомнящи на манастирски килии.
Запазени са също така складове за храна, които представляват кръгли каменни постройки, в които температурата е постоянна, а вентилацията се осъществява чрез малки отвори високо в стените, вратата е особено тясна, а отгоре са покрити със сламен покрив. Запазена е изцяло една от тези общо 156 на брой постройки, в която може да се влезе и да се усети температурата, твърде различна от тази навън.
Последният ни обект по пътя днес, преди да достигнем целта си- столицата на инките Куско, е селището Андауайлияс, в което се намира църквата Свети Петър и Павел, наречена Секстинска капела на Андите- църква с невероятни цветни стенописи с влияние от арабския стил, построена от йезуитите с особена пищност, и изографисана в ярки цветове и с много позлата, за да внушава респект у местното население, но и да ги приобщава към църквата чрез включване на местни божества и символи в традиционните библейски сцени. Тази църква, както и повечето църкви в този район, е изградена върху бивш култов комплекс на инките. Правенето на снимки в храма е забранено, но затова пък на туристите, още при влизането им в храма, се раздават дискове, които за наше огромно учудване са безплатни или по друг начин казано, включени са в цената, която сме дали за вход. С това перуанците приятно ни изненадват, но за съжаление в този пътепис мога да покажа храма само отвън.
На площада отпред има три огромни дървета на по 150 години, характерни за Амазония и наричащи се Писонай.
Пристигаме в Куско, когато мракът вече се е спуснал над града. Времето е приятно и не вали, въпреки твърденията в различни пътеписи, които съм прочела, че в Куско винаги вали. Първото нещо, което ни прави впечатление, са тесните оживени улички в центъра на града с наредени едно до друго магазинчета. Стаята ни се намира на четвъртия, последен етаж на хотела и оттам се разкрива прекрасна гледка към нощния град с множество светлини по всички хълмове и огромните осветени куполи на църквите в най- ниската част на града, където е неговият център, но за съжаление вече е много тъмно и не е подходящо за снимки.
Сутринта се събуждам с радостно очакване за това, което ми предстои да видя в столицата ни инките, и слъчевото време е в пълен унисон с настроението ми. Тъй като сме предупредени за променливото време тук, за всеки случай си вземаме по някое яке, но се надяваме правилото, че денят си личи от сутринта, да бъде валидно през този ден. Тръгваме към първото светилище на инките, което се нарича Саксайуаман.
Това е култов комплекс, разположен на огромна площ, изключително устойчив на земетръси и всякакви други природни катаклизми, поради невероятната технология на строителство, но оказал се далеч по- неустойчив на усилията на колонизаторите да заличат напълно културата, която са заварили по тези земи, а и на доста нехайното отношение на перуанското правителство към националните реликви до 80-те години на миналия век, докогато е било разрешено камъните от инкската светиня да бъдат използвани за строителство на жилищни сгради. Въпреки това обаче останките от храма са впечатляващи. Той е изграден от огромни каменни блокове, най- големият от които тежи 120 тона, подредени с невероятна прецизност, без вар или друг спояващ материал.
Зидът, останал от инките, изглежда като огромен пъзел, в който всеки елемент е поставен на точното му място. Учените имат някакво обяснение за пренасянето и обработването на камъните. Счита се, че камъните са били пренесени от недалеч разположен вулкан, посредством техника на търкаляне върху кръгли камъни, след което са били обработвани с каменни сечива, тъй като е известно, че инките не са познавали желязото. Местната ни екскурзоводка Рут, която ще бъде с нас през следващите няколко дни, ни разказва, че неотдавна е направен експеримент от местни студенти за построяване на стена по технологията, която се счита, че са използвали инките. За два месеца те успели да изградят стена от около 2 кв.м., наподобяваща втория и по- горните редове от стените на инките, но изграждането на първия ред, направен от най- големите каменни блокове, все още остава загадка и не може да бъде постигнато, дори и с по- съвременни технологии. Колкото повече научаваме за историята на инките, толкова повече стават необяснимите неща в нея. Интересно е да се отбележи, че „инка“ всъщност е наименованието на управляващата каста. Инка се е наричал преди всичко самият владетел, за който се е считало, че има божествен произход, и това обяснява терминологията- първи, втори и т.н. до последния инка. Обикновеното местно население не е имало привилегията да се нарича инки. Логично следва въпросът как тогава трябва да наричаме обикновеното местно население. Въпреки че езикът е същият, който са говорили и в миналото и сега, местните не наричат себе си кечуа и това даже ги обижда, тъй като кечуа е племе от северните части на Перу, с което те не желаят да бъдат отъждествявани. Жителите на Куско и областта предпочитат да наричат себе си просто жители на Куско. Тъй като обаче наименованието инки е дълбоко залегнало в съзнанието ни, аз предпочитам да продължа да наричам цялата тази цивилизация инки. Кралете, а по- късно императори на Инкската империя, са били избирани измежду две династии, които не са враждували и не са се конкурирали помежду си, а по някакъв, известен само на самите тях принцип, са определяли следващия владетел. За съжаление за историята може да се черпи от много ограничени източници, по- голямата част от които са испански, което поражда съмнение за достоверността им. Тъй като инките не са имали писменост, техните хроникьори са пресъздававали историята в рисунки. За най- достоверна се счита информацията, останала от Ел инка Гарсиласо де ла Вега- незаконен син на испански капитан и инкска принцеса, пристигнал от Куско в Испания на 20- годишна възраст и отдал следващите 40 години от живота си да разказва историята на инките. Откритите по- късно артефакти доказват много от неговите твърдения.
Продължаваме към следващия исторически обект, наречен Тамбомачай. За разлика от останалите обекти това не е храм, а една своеобразна ловна хижа на деветия и най- великия от владетелите на инките- Пачакутек /или Пачакути/, който устроил това място за себе си, когато отивал на лов.
Наоколо са устроени няколко наблюдателници, предназначени за охрана на инката, докато си почива. Интересното тук е, че в подредените по типичния за инките начин камъни има отвори, откъдето тече вода. Легендата разказва, че тази вода има подмладяващ ефект, но поради случка с туристка, устроила стрийптиз за подмладяване в туристическия обект, в момента изворите са оградени и подмладяващите процедури са забранени. Ние обаче като едни типични българи, които от всяка ситуация намират изход, приближаваме ръцете си до чешмичките, защото пръските от тях не могат да бъдат възпрени от огражденията. Така, вече подмладени, продължаваме към следващия обект.
Следващият обект е храм на Майката земя, която е издигната в култ и на кечуа се нарича Пачамама. Самият обект се нарича Кенко, което на „кечуа” означава завой, заради тесните тунели в скалите, по които се достига до храма на богинята- Майка земя, който представлява пещера, издълбана в скалата.
Тук и ние като инките, благодарение на Шамана, който си носи едно пакетче кока в джоба за всеки случай, изпълняваме ритуал с три листа от вълшебното растение, което освен като универсален лек, тук се използва и като ритуално растение. Трите листа, подредени по точно определен начин, наречен „кинту“, се поставят в местата за дарове, оформени като малки тераси в скалата, и с поставянето на всяко от тях можеш да си пожелаеш нещо. Както неведнъж съм се убедила, формулирането на желанията е важно и сложно нещо, а три наведнъж, и то набързо формулирани, си е цяло изпитание, но все пак, щом като ще ни се изпълняват желания, не можем да пропуснем да изпълним ритуала.
След като вече сме подмладени, пречистени и предали желанията си на Пачамама, продължаваме към Храма на слънцето, от който всъщност е останало съвсем малко, защото върху него е построена църква на доминиканския орден. Запазени са част от стените на Храма на звездите и Храма на дъгата и съвсем малка част от външния зид на Храма на Слънцето, но и тези оскъдни останки за пореден път ни карат да ахнем от удивление на абсолютната прецизност при подредбата на каменните блокове.
Тук може да се види и начинът на свързване на камъните, единият от които е с издатина, а другият с отвор, и точно се напасват един в друг. Имам чувството, че виждам части от един огромен конструктор на „Лего“, с който могат да си играят само великани. Всяка от частите трябва да се постави на точното си място, за да стане част от уникалния зид.
Друго нещо, което е интересно да се види тук, е една репродукция на гравюра, която по време на инките е била изпълнена от истинско злато и съдържа цялата система от вярванията им: В най- горната част стои Бог Виракоча, изобразен тук под формата на яйце, под него са поставени слънцето и луната- символите на мъжкото и женското начало, под тях са хората, а най- отдолу Пачамама. Прави впечатление обаче елементарният начин, по който са изпълнени гравюрите, приличащи по- скоро на детски рисунки, отколкото на майсторски творения, и в главата ми не за пръв път започва да витае въпросът дали тези гравюри и съвършените зидове са направени от една и съща цивилизация.
С това приключва туристическата ни програма за деня и след обяд имаме свободно време, което ние с Дилиян използваме, за да се разходим по улиците и площадите на Куско, да снимаме църквите и къщите на този живописен град, който аз лично оценявам като най- интересния от всички, които съм видяла до момента в Перу.
За мен представлява известно разочарование фактът, че твърде малко неща в Куско са запазени от инките, защото испанците твърде много са се постарали да заличат напълно тяхната култура, а и многобройните земетресения са довършили делото им. Междувпрочем, земетресенията в Перу и нас не ни пропускат и малко по- късно вечерта лек трус пораздрусва Куско. Всъщност земетресението е доста силно, но тъй като епицентърът му е някъде в Амазония, на границата между Перу и Еквадор, ние даже не го усещаме докато бродим по улиците на града и многобройните магазинчета и пазари, на които се предлага какво ли не: сувенири, бижута, плетива, тъкани изделия в невероятно пъстри и ярки тонове, които представляват неустоимо изкушение за туристите. Моето желание за обикаляне на пазари обаче рязко угасва, когато стигаме до най- големия пазар на града, където освен сувенири, се продават плодове, зеленчуци и месо, което е подредено директно върху щандовете на полузакрития пазар, което прави миризмата наоколо твърде неприятна.
Само след няколко минути, прекарани на пазара, циганията започва да ни идва вповече и побързваме да го напуснем. Вечерта преминава традиционно с обилна вечеря в местен ресторант. Мисля, че няма да бъда нечестна, ако кажа, че не всичко в Перу ми харесва, но перуанската кухня определено не е от тези неща, от които бих се оплакала.
Сутринта на следващия ден, докато се придвижваме пеша до автобуса, успяваме да видим някои от къщите, за чието строителство са били използвани камъните от инкските светилища.
Оставам с усещането, че ако остане за повече време в този град, човек може да открие много интересни неща, но за съжаление нашето време е ограничено, а и ми се струва, че наред с налагането на колонизаторската испанска култура и религия, в наши дни огромният туристически поток някак все повече продължава да заличава традициите и духовността в това свещено място за инките.
Тръгваме от Куско по долината на свещената река Урубамба, за да разгледаме още няколко археологически обекта от Свещената долина на инките и да се приближим към Мачу Пикчу.
Първата забележителност от днешната програма е археологическият обект Писак, намиращ се в близост до едноименното селище. Първото нещо, което прави впечатление, когато достигаме до обекта, са огромните, укрепени с каменни стени тераси, които следват стръмния склон на планината. Според нашата екскурзоводка чрез това терасиране на склона инките от една страна са искали да приближат до Амазония, която се намира на 50 км оттук, от другата страна на склона, за да контролират тамошните племена, както и да укрепят планинския склон. В крайна сметка инките никога не са успели да завладеят Амазония, тъй като техните оръжия, наподобяващи каменни боздугани, са били безсилни срещу отровните стрели на амазонците. Що се отнася до укрепването на склона обаче са се справили далеч по- добре.
Тъй като в групата имаме хабилитиран специалист по механика, той дава научно обяснение за формата на терасите, които според него са изградени абсолютно правилно, съгласно правилата на науката за съпротивлението на материалите, което обяснение на мен, разбира се, ми звучи мъгляво, като се има предвид, че физиката и техниката не са от силните ми страни, но това, което разбирам, е, че инките със сигурност са имали познания в природните науки- както в астрономията, което вече успяхме да разберем в Храма на Слънцето, така и очевидно в съпромата. Освен впечатляващите тераси са запазени и част от къщите на селището, което се е намирало тук в инкската епоха. В най- горната му част са били благородническите къщи, части от които са запазени, а долу, в ниското, са били къщите на простолюдието. Прави ми впечатление, че това е точно обратното на разположението на сградите в днешно Перу, където по- заможните люде предпочитат имотите в по- ниската централна част на градовете, а по хълмовете са накацали, без никаква следа от градоустройство, къщичките на бедните. По съседния склон са намерени над 3000 издълбани изкуствено пещери, които представляват гробници, само 25 от които не са станали обект на набезите на местни вандали, и в момента са под закрилата на правителството, но доколкото схващам, все още не са проучени, а високо горе на хълма е намерена мумия на момиче, застинало в ужас, за което се счита, че е упоено и убито с камъни, за да бъде пренесено в жертва на Пачамама. По принцип жертвоприношенията в религията на инките са били преди всичко на животни, но явно в определени случаи те са се извършвали и с хора и то задължително от благороднически семейства. Оказва се, че да бъдеш благородник в империята на инките никак не е било изгодно, особено ако си момиче. Момичетата от висшата класа е трябвало да умеят всичко по- добре от своите връстници от протолюдието, само те са били пренасяни в жертва, само те са били давани като наложници. Продължаваме нагоре по хълма, по стръмни пътечки и стъпала, за да достигнем „квартала на богатите“. Влизаме в някои от къщите, чиито каменни зидове са доста добре запазени, и установяваме, че даже богатите хора в империята на инките не са живели нашироко. Очевидно още от тези времена хората тук не са свикнали да се ширят в домовете си и тази традиция продължава до днес.
Въпреки че ни предстои обяд, спираме по пътя, за да опитаме най- големия специалитет в областта на Куско- печено морско свинче, което тук се нарича куи, заради звука, който издава животинчето. За ужас на всички любители на тези домашни любимци, тук те се продават печени на шиш. Външният вид на печеното морско свинче не е от най- приятните гледки, но тъй като не искаме да пропуснем нищо от перуанската култура, част от която е кулинарията, смело пристъпваме към нарязаните предварително парчета, овкусени с местна подправка. За наше учудване, на вкус месото се оказва много добро. Перуанците специално отглеждат това животно за консумация и то се предлага обикновено като ястие за празнични случаи.
След обяда, който е организиран в една бивша хасиенда на испански благородник, с красива градина с много цветя, папагали, прелитащи по клоните колибри, които за съжаление са толкова бързи, че не успяваме да ги заснемем, продължаваме към селището Оянтайтамбо, където се намира следващият обект от Свещената долина, който ще посетим.Той представлява построена във високата част на хълма крепост, под която целият склон отново е терасиран посредством каменни зидове, за които ни се дава обяснение, подобно на предишния обект. Човек не може да не си зададе въпроса, кому е нужно да се отглеждат земеделски култури по склоновете, при положение, че под тях са се ширнали плодородни долини. Трябва де се признае обаче, че гледката е изключително внушителна.
Качваме се малко нагоре по стълбите, водещи до самия връх, откъдето екскурзоводката ни Рут ни показва образа на Бога Виракоча, представляващ естествено образувание в скалата отсреща, и образа на инката по- високо по хълма. Да се видят тези фигури, разбира се, е необходимо известно въображение, но лично според мен, а и според фотоапарата на Дилиян, те са доста ясно очертани. Вероятно е към природните образувания да е прибавен по някой щрих от някой местен ваятел, но като цяло те са дело на природата.
Долу под нас се виждат къщи, които частично са останали от времето на инките, върху които са поставени сламени покриви- такива, каквито са използвали и самите инки. Покривите са с доста стръмни скатове, позволяващи стичането на водата през дъждовния период, а тяхната пропускливост позволява изпаренията при приготвяне на храната да излизат нагоре, без да е необходим комин. Интересното, което научаваме, е, че и до ден днешен голяма част от перуанците строят къщите си без комини, като използват подобен принцип на вентилация, практика,която перуанското правителство се опитва да промени чрез създаване на определени правила за строителство.
Продължаваме нагоре по многобройните тераси, за да достигнем високата част на археологическия обект, където се намира крепостта, построена, според нашата екскурзоводка, за да предпази Свещената долина и пътя към столицата Куско от набезите на племената от Амазония. Докато в долната част зидовете на терасите са изградени от обикновени по- малки камъни, в горната част виждаме градеж в така наречения „имперски” стил, с големи каменни блокове, а в най- високата част могат да се видят четири огромни каменни блока, всеки от които тежи повече от 90 тона, между които са поставени по- малки камъни, изпълняващи ролята на деформационна фуга.
Така и не разбирам от обясненията на Рут каква функция са изпълнявали тези четири каменни блока, но според мен и останалите членове на групата те със сигурност са имали някаква култова роля. За мен лично остава загадка и фактът как тези огромни каменни блокове са били донесени дотук, качени до върха на хълма, и все повече започвам да си мисля , че дадените ни обяснения за терасите, свързани с отглеждане на земеделски култури и укрепване на склоновете, са твърде елементарни и се омаловажава духовният смисъл на археологическите паметници, намерени в Свещената долина. Докато си задавам въпроси, на които нямам отговор, стигаме до едно място в най- високата част на обекта в Оянтайтамбо, от което се открива неповторима гледка към заснежени зъбери и върхове в чудати форми, от които не мога да откъсна погледа си, и спонтанно възкликвам: „Ето, заради тези гледки дойдох в Перу”. За съжаление слънцето тъкмо залязва зад причудливите зъбери и не успяваме да направим хубави снимки. Започваме бавно да слизаме надолу, наслаждавайки се на гледките, но и с особено внимание заради стръмните стълби.
А защо са толкова много стълби към крепост? Нещо не се връзва! Когато достигаме най- ниската част, виждаме течаща вода, която според екскурзоводката е използвана за пречистване. Отново нещо ми убягва логиката. За какво ще е нужно пречистване, ако ще се качваш през картофените ниви горе към крепостта. Очевидно е, че съоръжението е имало култов характер, като, разбира се, не изключвам вероятността то да е имало и други функции.
След като разглеждаме обекта и правим традиционния пазар, се отправяме към мястото си за нощувка, което се оказва отново бивша хасиенда, превърната в хотелски комплекс с малки къщички и много цветя, на 2400 метра надморска височина, която вече си е съвсем човешка, като в нашите планини. Това, заедно с прекрасния изглед на къщите, както отвътре, така и отвън, ни предразполага да се чувстваме прекрасно и да насладим напълно на предвкусването за това, което ни чака през утрешния ден.
Най- после настъпва денят, в който ще видим Мачу Пикчу- най- важния и най- желания обект за всички туристи в Перу. Отново ставаме в 4 часа сутринта, но това е необходимо, за да изпреварим тълпите туристи, идващи от Куско, а и ранното ставане вече почти не ни прави впечатление. Пътят от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, откъдето с автобус се отива до Мачу Пикчу, е около 40 километра, но се изминава с влак за около 1 час и 40 минути. Път между двете селища няма. Товарим се на влака и потегляме. Влакът е устроен специално за туристи и цените на билетите са подобаващи- малко над 50 долара за отиване и малко над 60 за връщане. Преди години тази железница е била държавна, но, представете си, била обявена за нерентабилна и затова- приватизирана. В момента, разбира се, е златна мина. Колко познато ми звучи! Ние обаче тук сме туристи и перуанската икономика изобщо не ни касае, а цената вече сме я платили и преглътнали и се наслаждаваме на гледките, а те са наистина прекрасни. Тъй като освен отстрани, прозорци има и на тавана на влака, човек може да гледа високите заснежени върхове и едновременно с това да се любува на буйната тропическа растителност, защото вече навлизаме в Амазония. Колкото и да ми се спи, поради ранния час на ставане, желанието ми да гледам е по- силно. Единственият проблем е, че не могат да се правят снимки, защото слънцето свети отвсякъде- отгоре и отстрани. Влакът има една единствена спирка и това е мястото, откъдето тръгва пешеходният маршрут за Мачу Пикчу, който се изминава за около 4 дни по един от пътищата на инките. Малко завиждам на слизащите на тази спирка, защото съм сигурна, че пешеходното изкачване е едно истинско приключение и много по- емоционално от това, да пристигнеш там с транспорт, но от друга страна мисля, че не съм физически и психически готова за един четиридневен тренинг в джунглата. Затова именно избрах по- лекия вариант за пътешествие в Перу. Даже малко по- рано от предвиденото по разписание пристигаме на гарата в Агуас Калиентес, откъдето веднага се качваме на автобус, за да поемем нагоре, към Мачу Пикчу. Автобусът спокойно пътува по стръмния склон. Пътят е толкова тесен, че не могат да се разминат две превозни средства, и затова има отбивки за изчакване, а отстрани пропастите са ужасяващи, мантинели няма и, разбира се, асфалтът е лош и на места даже липсва. Не че на подобни екстри вече не свикнахме в Перу, но все пак предпочитам да не сядам до прозореца.
С автобуса достигаме мястото, откъдето се влиза в туристическия обект, и показваме билетите и паспортите си. Това с паспортите ми се струва малко странно, при положение, че няма абсолютно никакви мерки за сигурност, но какво пък, щом такива са правилата, трябва да ги спазваме. Влизаме в обекта и на първата панорамна площадка от гърдите на цялата група се издава мощно възклицание.
Всички сме гледали множество снимки, филми, картини и какво ли не още, но това, което виждат очите, не може да се сравни с нищо. Точно срещу нас се е възправил върхът Уайна Пикчу, което на кечуа означава Нова планина, а зад гърба ни е Мачу Пикчу, в превод- Стара планина.
Неволно се усмихвам, защото през ума ми преминава мисълта,че пропътувахме толкова път дотук, за да стигнем пак до Стара планина. Ниско долу под нас е градът на инките, също наречен Мачу Пикчу на името на върха, в чието подножие е построен. Всъщност никой не знае как се е казвал градът по времето на инките и дали всъщност е бил град или някакво друго средище. Всичко тук, както и при повечето обекти в Перу, е в областта на теориите и догадките, тъй като ,както вече стана ясно, инките нямат запазени никакви писмени източници. Има теория, че така наречените кипу- разноцветни нишки с възли по тях, са представлявали някаква форма на писменост, но ако те съдържат някакви послания, за съжаление, досега никой не е успял да ги разчете.
Мачу Пикчу е открит през 1911 година от американския учен от Йелския университет Хайрам Бингам, който търсейки друг археологически обект от другата страна на Уайна Пикчу, съвсем случайно научава от стопаните на къщата, в която е отседнал, че отвъд върха има някакви руини. Когато ги открива, всичко е обрасло в буйна тропическа растителност, и след като получава разрешение от перуанското правителство, Бингъм започва разкопки. Всички артефакти, които открива обаче, са пренесени в САЩ под претекст, че ще бъдат изследвани, и така и не се връщат в Перу. Едва през 2011 година малка част от намерените предмети се връщат в родината си. Поради тази причина перуанците са изключително подозрителни към чуждите изследователи, но от друга страна, лично моето мнение е, че те нямат капацитета и ресурсите да изследват сами огромното богатство, което имат. Счита се, че обектът, каквото и да представлява той, е построен по заповед на деветия инка- Пачакути и като аргумент за това се счита храмът на слънцето, построен в централната част на комплекса. Както е известно от историята, Пачакути е инката, който се е опитал да промени религиозната система, като сменил върховния бог Виракоча с Бога- Слънце. В този смисъл се счита, че поставянето на Храма на слънцето на централно място, е доказателство за епохата, в която е построен обектът. Счита се, че градът е построен между 1440 и 1460 година. Нашата екскурзоводка излага теорията, че това място е било своеобразен университет за благородниците. Така и не разбирам за какво точно обучение става дума, но вероятно идеята е те да бъдат обучавани в новата религия. Въпросът, който си задават учените и на който все още няма еднозначен отговор, е и защо този, изключително прецизно изграден комплекс, е бил напуснат от инките и кога. Чела съм доста различни версии за това- от природно бедствие до едра шарка. Нашата екскурзоводка излага друга теория. Тя обяснява, че според изследванията на японски геолози през централната част на града е налице разцепване на земната кора, за наличието на което се съди по започналото разцепване на двата основни храма, което жителите на града приели като божествен знак.
Разцепването според японците обаче щяло да стане след няколко милиона години, така че мога да успокоя желаещите да посетят Мачу Пикчу, че в следващите няколко милиона години имат още време да го направят!
Идеята на нашата екскурзоводка е, след като преминем през още няколко панорамни площадки, да слезем при останките на града и след това, който желае, да се качи до Портата на слънцето, намираща се в подножието на върха Мачу Пикчу, откъдето в деня на лятното слънцестоене слънчевият лъч прониква до един от прозорците в Храма на слънцето. Изкачването на най- впечатляващия връх- Уайна Пикчу е с ограничителен режим и става със специална резервация, която трябва да се направи около шест месеца предварително. Освен това изкачването му е едно твърде опасно начинание, доколкото зная от хора, които са го правили, а това личи и още от първия поглед, който отправям към върха. Така че този връх определено не е подходящ за нашата група и смятам да го оставя за следващия път, в този или може би в следващия живот. За изкачване до Портата на слънцето по принцип имаме време, защото имаме определени цели 5 часа за разглеждане на обекта, но за целта трябва след като слезем до най- ниската част на археологическия комплекс, да се качим още веднъж до панорамната площадка и оттам- още 300 метра денивелация нагоре. Аз лично смятам, че по- удачно е да направим обратното- първо да се качим на Портата, а после да поемем надолу, но тъй като сме в група, а аз не искам да изпусна нито думичка от беседата, тръгваме след екскурзоводката по посока на инкския град. Комплексът е разделен на три части. В едната са разположени култовите обекти, в другата- жилищните, а третата е земеделска. Тук специално съм склонна да се съглася, че терасите са използвани за земеделие, тъй като градът е на такова място, че е обграден с планини от всички страни и е разположен на високо и труднодостъпно място, което прави трудна връзката му с долината. Има и самостоятелна система за водоснабдяване, както и всичко необходимо, за да се осъществява пълноценен живот. Е, оказва се, че при проучванията не са открити тоалетни, но очевидно инките не са държали на тези неща. Разглеждаме важните култови сгради, може би най- интересна от които е Храмът на слънцето- сграда с полукръгла форма с прозорец, през който първият лъч на слънцето прониква по време на лятното слънцестоене.
В близост се намира храмът с трите прозореца, а малко по- нагоре и Главният храм.
Преминаваме покрай камъка- компас, даващ ориентир за посоките на света, и достигаме до най- свещеното място- камъка Интихуатана, използван като астрономически календар или мястото, където инките са „връзвали“ слънцето.
Продължавайки напред, достигаме до площада и Свещената скала, откъдето може да се продължи за Уайна Пикчу. Ние обаче, както стана ясно, няма да изкачваме върха и обръщаме посоката. Докато вървим вече надолу и обратно към изхода, разглеждаме още едно интересно място, наречено Храмът на кондора заради специфичната форма на камъните, при вглеждане в които с малко повече въображение може да се разпознае кондор с разперени крила.
Разходката ни отнема повече време, отколкото е предвидено, поради непрекъснатите фотопаузи и бавното придвижване на групата вследствие на все по- големия туристически поток. Между другото, и тук трябва да отбележа, че с божията помощ и с шамански заклинания нашата група има привилегията да види Мачу Пикчу в прекрасно слънчево време. Според пътеписите, които бях чела, тук мъглите и дъждовете са изключително често явление, а времето е изключително променливо. По време на нашето посещение обаче слънцето се усмихва и даже започвам да се оплаквам, че май сме прекалили с поръчките към вселената, защото е твърде горещо, при което шаманът ме поглежда с укор, който веднага разчитам като „На теб угода няма!“. След като приключва туристическата ни обиколка, имаме около един час свободно време и тъй като то не е достатъчно за изкачване до въпросната Порта на слънцето, двамата с Шамана се примиряваме с допълнителна обиколка из инкския град по местата, където не сме преминали с нашия гид, а и защото искаме още малко да постоим на това магнетично място, събрало в себе си природа, история и мистика.
По време на самостоятелната си обиколка отново се връщаме при Храма на слънцето, до който проникваме малко трудно, тъй като движението в Мачу Пикчу е еднопосочно, след което откриваме Къщата на инката, която сме пропуснали при екскурзоводната обиколка. Намираме едно местенце, където можем за малко да се уединим извън туристическия поток и посядаме на тревата покрай един каменен зид, за да си починем, седнали на тревата, и ако е възможно, да усетим енергията на мястото.
За съжаление обаче моментът на уединение е твърде кратък, тъй като туристите са толкова много, че са плъзнали буквално до всяко кътче. Примиряваме се с това обстоятелство и с неохота тръгваме към изхода, където групата вече е построена на една дълга опашка, на която се чака да се добереш до автобуса, който да те откара обратно долу в Агуас Калиентес. Слава богу, опашката не върви толкова бавно, колкото ми се струва първоначално, и само след около половин час успяваме да се метнем на автобуса за надолу. Следва обяд в Агуас Калиентес, по време на който се изсипва истински тропически порой, но, разбира се, точно навреме, когато вече сме на закрито, просто за да ни покаже какво означава дъжд в Амазония. Не разбирам точно в кой момент, но успявам да стана жертва и на ухапване от тропически комар, каквито се твърди, че горе, на Мачу Пикчу, след дъжд има в особено големи количества.
Качваме се на влака в обратна посока и доволни се отдаваме на мечти за топла вана и почивка, но още и не изминал една трета от пътя си, влакът спира и като че и няма никакво намерение да продължи. Освен полагащата ни се закуска и питие, усмихнатата стюардеса ни предлага второ питие, но с това не може да приспи бдителността ни, а разследването, което извършва оперативен отряд от нашата група, показва, че на релсите пред нас има друг влак, който явно е аварирал и препятства движението на останалите. Двама от служителите от железницата слизат и започват да се оглеждат наоколо, сякаш търсят нещо, което веднага провокира шеговитото съзнание на част от групата, и плъзва слух, който достига до екскурзоводката, а чрез нея- до стюардесата, че железничарите са видели пума и се опитват да я хванат. Тъй като сме в джунглата, това не звучи толкова невероятно, но по- вероятният вариант според мен е, че се оглеждат за някое паднало авокадо, тъй като дърветата около влаковата линия са провиснали от плодове. Във всеки случай не изглежда железничарите да си дават много зор за решаване на проблема и веднага си спомням, че сме в Латинска Америка, където се действа на принципа: „Маняна“! След около 40 минути влакът все пак потегля и на следващата гара виждаме повредения влак да стои на релсите, а пътниците да се придвижват пеша към него. Веднага през главата ми започват да минават мисли как, ако това се случи с нас, ще трябва с чантички в ръка да се поразходим из джунглата, а след няколкото книги за Амазония, които прочетох напоследък и в които змиите и крокодилите са най- малкият проблем, тази перспектива изобщо не ми харесва. Слава богу, нашият влак е здрав, и то толкова здрав, че на следващата гара към него прикачват вагоните от авариралия влак и пушекът на дизеловия локомотив показва, че никак не му е леко. Тъй като сме в първия вагон до локомотива, можем да наблюдаваме мерките за безопасност, които се вземат, за да се предотврати авария- един от железничарите стои в началото на вагона с ръка, докосваща внезапната спирачка и според мен ще се включи, ако спирачката откаже, а според Дилиян- ако локомотивът се запали. И двете перспективи обаче никак не ми се струват примамливи. Влакът ни спира на още една гара, където ни се струва, че откачат допълнителните вагони. Когато най- после се добираме до заветната гара Оянтайтамбо обаче, виждаме, че след основните 6 има още 5 вагона и си задаваме въпроса колко ли общо са били преди откачването, а както показват часовниците ни, пътят от 40 км този път ни е отнел малко повече от 3 часа. Както и да е, доволни сме, че сме живи и здрави и сме стигнали до целта. Следва едно задръстване, предизвикано от многобройни чакащи закъснелия влак автомобили. На всичкото отгоре един от автобусите е спрял с включени аварийни светлини посред улицата и се оказва, че изобщо не е аварирал, а просто гаражът, в който е трябвало да влезе, е заключен и шофьорът просто изчаква да го отключат. Това вече е върховната точка на преливане на нашето търпение. След целия този екшън вътрешно си обещавам никога вече да не казвам „Няма такава държава“, визирайки родната България.
След вечеря и заслужен дълбок сън в прекрасната хасиенда, в която сме за втора вечер, тръгваме обратно към Куско. По пътя ще посетим още два обекта от Свещената долина. Най- напред спираме около селището Марас, където се намират свещените солници на инките. Солниците всъщност са били открити и експлоатирани още в прединкския период, но както правят с почти всичко, направено преди тях, инките го доразвиват и усъвършенстват. Така са направили и със солниците чрез изграждането на много на брой ванички, в които солената вода влиза през канал, който при напълване на ваничката се затваря и се чака да изсъхне, за да може да се отдели солта.
Всъщност солта идва от извор, от който водата извира с 16 % соленост. Смята се, че тази долина преди милиони години е била дъно на море и това е причината за соления извор, но въпреки това непромененият дебит на извора, откакто той се използва, озадачава учените и местните спелеолози планират да влязат на проучване в пещерата, откъдето извира изворът, за да изследват източника. В миналото, по време на инките, нещата са стояли по друг начин. Не е било необходимо да се търси научно обяснение на обяснимите неща. Те просто се обявявали за свещени. За такива са били считани и солниците.
Напредваме към друг интересен обект- терасите на Морай. Когато слизаме от автобуса и поглеждаме надолу от панорамната площадка, ахваме от изумление. Терасите под формата на съвършени концентрични кръгове, от по- малък към по- голям, на равни разстояния един от друг, са поводът за нашето изумление.
Над тях има площадка и други полукръгове, а в останалата част на долината има още кръгове, които не са достатъчно добре разчистени, но могат да се видят. Нашата екскурзоводка Рут отново започва своите обяснения, като плътно се придържа към официалната доктрина на местните власти.
Тезата е, че това е земеделска лаборатория, на която културите се отглеждат на различна надморска височина, а концентричните кръгове създават уникални температурни условия за развитието им. Аз обаче категорично не мога да се съглася, че това е просто едно опитно поле, още повече, че разликата във височина между най- долната и най- горната тераса е около 100 метра, при което едва ли би могла да се усети съществена разлика в надморската височина. След като екскурзоводната беседа приключва, започват коментари между членовете на групата ни и се оказва, че и на останалите теорията за картофените ниви вече не им е достатъчна. Започваме да сътворяваме своите теории. Специалистът по механика е категоричен, че това е съвършена система за връзка с космоса, ако в средата бъде поставен радиолокационен приемник, и може да докаже това с формули. Доколкото успявам да схвана, формата на кръговете би играла роля като на сателитна чиния. Съмнявам се обаче, че местното население, живеещо в каменната ера, нямащо писменост и даже непознаващо колелото, е имало капацитета да направи радиолокационен приемник за връзка с космоса. Ако такава връзка е била осъществявана, то според мен по- скоро се е осъществявала по някакъв телепатичен път, защото се счита, че духовното развитие на инките е било много по- високо от техническото. Освен това, вече разбирайки до някаква степен от символиката на местните вярвания, този рисунък много ми прилича на изображение на Пачамама и съм убедена, че е имал култов характер. Влагам малко въображение и си представям шаман в центъра на кръга, пушек, издигащ се до небесата, и шамански напеви, призоваващи висшите същества от космоса. Май се поувлякох! Екскурзоводката ни обяснява, че слизането долу в самите кръгове е забранено, тъй като преди години множество мистици, които тя нарича „откачалки“, са влизали в кръга, за да извършват ритуали. Доста съм чела за Перу предварително и зная, че това е място, в което хора от цял свят идват заради силните енергии и свещените места, които носят особена сила, но самите перуанци, или поне по- голямата си част от тях, нямат такова отношение към своите културни паметници. Още от самото начало ми прави впечатление, че перуанците всъщност са един доста объркан народ. От една страна около 80 % от населението са ревностни католици, има някакъв процент привърженици на различни евангелистки църкви и съвсем малка част от населението е запазило религията си от предколумбийския период, но от друга страна перуанците почитат символите на инките, които се продават по сергиите в несметни количества, правят ритуали с листа от кока и поставят ръцете си върху камъните в местата със силна енергия. Не успявам да разбера обаче дали правят това просто по традиция, или влагат истински духовен смисъл. Всъщност, не съм сигурна даже дали перуанците са объркан народ, или са толкова странни и различни, че объркват впечатленията на останалите за себе си.
Връщаме се в Куско и тъй като при посещенията на обектите от Свещената долина въпросите в главата ми са повече от отговорите, с Дилиян решаваме да направим последен опит да разберем нещо повече, и отиваме в Музея на инките.
За съжаление обаче и тук оставаме разочаровани. Не че във витрините няма множество грънци от различни прединкски, инкски и слединкски епохи, но те не ни дават отговорите, които търсим, а напротив, още повече задълбочават противоречието между елементарния начин на живот на местното население и несправянето му с изящните изкуства и невероятните архитектурни паметници, които са останали от инките, при това направени само за трите века, през която е съществувала държавата им. Правенето на снимки в музея е забранено, но може би единственото нещо, което си струва да бъде заснето, е цялостен макет на обекта в Морай, включващ няколкото площадки с концентрични кръга, които са открити там, които при посещението на самия обект не могат да бъдат видени в своята цялост поради огромната площ, на която са разположени, а и поради недовършеното разчистване на терасите. За съжаление обаче, не само не можем да заснемем макета, но не можем и да прочетем надписите, тъй като достъпът до тях в момента е затворен.
Правим още една кратка обиколка на центъра, пием кафе на панорамна тераса срещу катедралата и се опитваме да запечатаме в съзнанието си гледката към града, още по красива и загадъчна на здрачаване. Вечерта приключва с гала вечеря на шведска маса, по време на която отново свири местен оркестър и ни се представят характерните за района танци. Сутринта напускаме Куско с усещането, че има нещо, което ни е убягнало, нещо, което не сме разбрали.
Очевидно е, че ще си тръгнем от Перу с повече въпроси, отколкото отговори и ще продължим да четем и да търсим нови източници, защото със сигурност си тръгваме много по- заинтригувани, отколкото преди идването си по тези места.
автор на снимките: ДИЛИЯН ИВАНОВ
