I. КИОТО
За двата дни, посветени изцяло на Киото в нашата програма, освен нашите знаещи и всеотдайни гидове, имаме много добре информирана, организирана и усмихната местна екскурзоводка, която изглежда на 30 години, а се оказва, че е малко над 50-те. Как японките успяват да поддържат младежкия си вид, при това без видими следи от хирургични и други инвазивни козметични интервенции, ще остане за мен тайна, която очевидно няма да успея да разгадая по време на това пътуване.
Киото е най- дълго съществувалата столица на страната, където са живели императорите след периода Нара, приключил през 794 година, чак до периода Мейджи, започнал през 1868 г., малко след което императорът премества седалището си в Едо, преименувайки го в Токио. Докато управлявали в Едо, шогуните от третия шогунат често посещавали Киото, където продължавал да живее императорът, и логично, имали резиденция там.
ЗАМЪКЪТ НИДЖО-ДЖО
Замъкът Ниджо- джо е резиденцията на шогуните от рода Токугава в Киото, от първия Иеасу до 15-тия Йошинобу, който се отказва от титлата шогун и предава властта на императора именно тук през 1667 г. Спираме пред красивата предна порта Кара-мон, която е входа към двора на замъка. Въпреки че не е автентична, защото е била напълно разрушена и е построена отново през 2013 г., тя заслужава вниманието ни, заради символиката и красотата си.
Гравюрата на входа към самия храм обаче е оригинална, с изобразени върху нея фазани. Влизаме в замъка и докато преминаваме през различните помещения, нашата местна екскурзоводка ни разказва историята. След победата на Изтока над Запада, след която Токугава Иеасу установява властта си над цяла Япония, самураите имат следната йерархия: най- високо стои шогунът, втори по ранг са шимпани- роднините на шогуна, трети- фидаи- родовете, с които шогунът е бил съюзник и приятел, и накрая тодзама, враговете от Запада, които са участвали в битките срещу него. Когато идвали в двореца, тозаите били настанявани в най- външните зали, с изрисувани по тях тигри, всеки от които гледа право към седналия ниско долу обитател на стаята.
Независимо че приемал в тях враговете си, и тези стаи са със стени, позлатени със златни листа, както и всички останали зали в замъка. Следват стаите на приятелите и приближените, които имат по- красиви спокойни интериори- борове с фазани, цъфнали вишни.
В голямата зала, където шогунът е приемал своите посетители, седейки на по- високо място далеч пред тях, в момента са разположени восъчни фигури, за да създадат образна представа за аудиенциите при шогуна.
Мястото, където е седял самият той, е по- високо, а зад него е изобразен бор, но с малки размери, за да създава илюзия за отдалеченост. Личните покои са в китайски стил, без ярки цветове, за да предразполагат към почивка. Когато обикаляме замъка и излизаме в двора, обръщаме специално внимание на дървото Комо, палма, за която се твърди, че е от времето на шогуната, но и не пропускаме да се полюбуваме цялата, поредна за това пътешествие красива японска градина.
ПАЗАРЪТ НИШИКИ
За да си починем от исторята и преди да преминем към религията, посещаваме пазара Нишики- възникнал 8-ми век, просъществувал по времето на шогуната и съществуващ на същото място и до днес. Дълъг е 400 метра и има около 120 търговски обекта, магазини и заведения. На пазара се предлагат основно храни в суров и приготвен вид, между които най- разнообразни са морски дарове, месо, риба, различни видове суши, сладки изделия и какви ли не изкушения.
 |
 |
 |
 |
Тук, освен да разгледаме, имаме време за обяд и тъй като за вечеря имаме предвидено телешко, се спираме на скариди, змийорка и риба тон, които двамата с Дилиян си поделяме, за да опитаме от всичко, като не пропускаме да пробваме и местния специалитет- миниоктопод, глътнал пъдпъдъче яйце
ХРАМЪТ НА ЧИСТАТА ВОДА
Когато излизаме от пазара, навън е завалял дъжд, който става все по- силен, докато се придвижваме с градския транспорт към следващия обект от програмата си- храмът Киомизу- дера. Вървим по тясната уличка към храма и едва си проправяме път сред тълпата от чадъри, а дъждът се изсипва като из ведро. Спираме под една стреха и докато изчакваме по- бавно, вървящите в групата, някой запява песента „Топъл дъжд“ на Силвия Кацарова. Останалите също се включваме и дъждът сякаш чува молитвата ни да бъде „плиснал в миг и отшумял“ и, когато стигаме до портата, вече едва се окапва, а по- късно спира и ни позволява спокойно да разгледаме мястото, на което се намираме.
Името на храма в превод означава Храм на чистата вода, но е горял цели 10 пъти. Главната пагода, която днес може да се види, е от 17-ти век, след което храмът допълнително е дострояван и разширяван. Особено впечатляваща е голямата тераса, разположена на дървени подпори, за да може да събере всички поесетители, а още по- впечатляваща, поне за мен, е прекрасната гледка, която се открива към града.
Обектът е включен в културното наследство на ЮНЕСКО и привлича туристи от целия свят, но и много японци, облечени в традиционни кимона. Вече съм се убедила, че когато японците ходят в храм, често обличат традиционното си облекло. Вероятно в някои случаи това е от уважение към светилището, а в други, просто за да си направят снимки.
Влизаме в една от пагодите, посветена на будата Каннон, пожелаваме си нещо и удряме камбаната, за да се сбъдне. Вибрацията оттеква наоколо и се усеща с цялото тяло. На малко отклонение от пътя се намира пагода, за която се вярва, че помага при безплодие, а накрая са трите чучура, заради които храмът е наречен Храм на чистата вода. Вярва се, че ако пиеш от първия чучур, ще имаш здраве, от втория- любов, а от третия- мъдрост и доколкото разбирам, трябва да избереш един. От чучурите се пие с метални канчета с дълги дръжки, които се поставят под лъчите на ултравиолетова светлина за дезинфекция.
Е, все пак сме в Япония, където религията върви ръка за ръка с технологиите. Когато приключваме туристическата обиколка, Бианка ни дава свободно време за пазаруване на традиционни сувенири и типични японски сладки в многобройните магазинчета по улицата, водеща до храма. Дилиян , който никак не обича да се мотае по магазини, още в първите 15 минути започва да нервничи и моите увещания, че искам да мина по- късно с екскурзоводката през квартала на гейшите Гион, не успяват да го убедят, че трябва да чакаме още 45 минути. Обещава ми, че и ние ще минем през Гион, още повече, че все още светлината е подходяща за снимки, наглася навигацията и аз се съгласявам.
КВАРТАЛЪТ НА ГЕЙШИТЕ
ГИОН
Влизаме в малки улички с приглушени светлини, които ме карат да вярвам, че сме на вярното място, а когато виждам в дъното на една от тях пагодата, която съм виждала на снимки от Гион, окончателно се убеждавам, че наистина се намираме в квартала на гейшите.
Дилиян спокойно щрака с фотоапарата си и даже е твърдо убеден, че е успял да снима отдалеч вгръб две гейши, които всъщност най- вероятно са обикновени японски момичета в кимона, дошли да си направят снимки в квартала на гейшите.
Едва по- късно разбираме от екскурзоводката, че снимането тук е нежелателно, особено след скандалното поведение на една наша туристка, снимала гейша по най- недискретен начин и станала за посмешище в социалните мрежи. Здрачът пада над Гион и може би зад вратите на чайните след малко ще започне нощният живот, но засега е спокойно и, вървейки, можем да се взираме в сградите, питайки се коя от тях е чайна, и да разглеждаме витрините с облекло и аксесоари за гейши.
Накрая излизаме на главна, пищно осветена улица, пресичаме мост над реката, от който гледката е много красива, и се озоваваме съвсем близо до хотела си. Имаме малко време да се освежим и да преоблечем, за да се впуснем в ново приключение.
ВЕЧЕРЯ С КОБЕ ТЕЛЕШКО
Тази вечер, за хората от групата, които освен на историята и културата, сме почитатели и на кулинарията, предстои да се потопим в едно истинско кулинарно приключение- изискана вечеря с многостепенно меню от Кобе телешко месо. Кобе е градът, намиращ се недалеч от Киото, от който произхожда наименованието на ястието, а то представлява висок клас уагю, тъй нареченото мраморно месо, което се получава чрез специално отглеждане на животните и е изключително скъпо навсякъде по света. Смело бих заявила, че в момента едно такова изискано хранене е на доста по- поносима цена в Япония, в сравнение с подобно в ресторант от висок клас в България.
Започваме с три предястия, които включват телешко под една или друга форма, за да подготвят вкусовите ни рецептори за върховното изживяване, основното ястие с телешко и зеленчуци, приготвени превъзходно на гореща плоча, буквално пред очите ни. Така първата наслада е за очите ни, които не могат да останат равнодушни към майсторството и красотата на презентацията в чиниите, а малко по- късно отдаваме заслуженото и на рецепторите на обонянието и вкуса, с което към експлозията от цветове в чиниите ни, се добавя и експлозия от вкусове и аромати, което прави преживяването истински пир за сетивата. Накрая, разбира се, ни поднасят и десерт, изключително деликатен на вкус и представляващ прекрасен завършек на перфектната вечеря.
 |
 |
Виното, което се предлага тук, е внос от страни с доказани традиции във винопроизвоството и представлява естествена добавка към перфектната вечеря. Когато отиваме на касата, за да платим сметката си, няма никакви неприятни изненади, а даже и да имаме желание да оставим някакъв бакшиш, който определено считаме, че персоналът заслужава, касиерът категорично отхвърля тази възможност и даже не ни пуска да си тръгнем, преди да намери три йени, равняващи се на по- малко от 4 стотинки, за да ги върне като ресто, за да бъде сметката точна.
ХРАМЪТ НА ДРАКОНА
Вторият ни ден в Киото започва с посещение на Храма на дракона Тенрюджи. Построен е през 1339 година, по време на периода Муромачи или Ашикага, известен още като вторият шогунат, но както всички храмове в Япония, и този е построен от дърво и 8 пъти е горял, поради което повечето съществуващи сгради, които могат да се видят тук, са построени през 19-ти и 20-ти век. Инициативата за построяване на храма е на първия шогун от втория шогунат- Ашикага Такауджи, който го посветил на император Годайго, вероятно за да успокои духа на императора, когото приживе предал, превръщайки се от негов верен генерал, в най- големия му враг, сваляйки го от престола и прогонвайки го от столицата. Това е един от най- важните дзенбудистки храмове в Киото и тъй като дзенбудизмът е свързан със самоосъзнаване и съзерцание, свързано с природата, едно от най- важните неща в храма е градината, аранжирана по правилата, които вече познаваме, и които включват езеро, много зеленина и зает пейзаж, което означава, че от градината се открива гледка към хълмове, които не са част от нея, но представляват нейно естествено продължение. Като част от традициите на епохата е така наречената каменна градина, която може да бъде в езеро или даже на поляна. В случая камъните са част от езерото и всеки от тях има символично значение.
От храма навлизаме в прочутата бамбукова гора и местната ни екскурзоводка увлекателно ни разказва интересни факти за бамбука, като например че цъфти веднъж на 100 години, но тъй като има единна коренова система, цъфти цялата гора едновременно, както и че освен полезните свойства на бамбука за изработката на мебели, той има и друга функция, а именно шумоленето на листата му са прекрасен фон за медитация. Когато вятърът полъхва, въпреки многобройните туристи, с които се разминаваме, успяваме да чуем този шум и макар да нямаме време за медитация, когато излизаме от гората, се чувствам ободрена и освежена.
 |
 |
Разходката ни продължава покрай река, мостът над която носи романтичното име „Мост на пресичащата луна“ и едновременно с това наблюдаваме как един водач на рикша забавлява своите пътници.
За малко прекъсваме своята туристическа обиколка, за да обядваме в един типичен местен ресторант за суши на лента, в който можеш да си вземеш евтино и вкусно блюдо от лентата, на която всички чинийки със суши или други лакомства са на една и съща цена и се отчитат според броя на чинийките, пуснати в специален отвор на масата, да избираш по- скъпите блюда от менюто в таблета, поставен на всяка маса, или да направиш комбинация от двете възможности, а за да бъде обядът по- интересен, някои от масите получават награди, затворени в пластмасови топчета, и ние се оказваме от късметлиите. На касата има допълнителен бонус- тетрадки, изрисувани с най- популярната в момента японска анимация в типичния стил манга.
ЗЛАТНИЯТ ХРАМ
След поредното кулинарно преживяване се отправяме към следващия важен дзенбудистки храм и лично според мен, най- красивият от всички, които видяхме до момента в Япония- Златният храм. Построен е от третия шогун на втория шогунат Ашигака Йошимицу и първоначално се е използвал за аристократична резиденция, но по- късно е превърнат в храм. Най- впечатляващото нещо тук е златният павилион, покрит с 20 кг. чисто злато, под формата със златни листа, изработени в Каназава. Храмът е постоен в езеро и представлява пищна гледка за очите, отразявайки се във водата, а на върха му стои златен феникс. Друга любопитна забележителност е бонзаят, посаден преди 600 години от шогуна Йешимицу, превърнал се в огромно дърво.
Надвечер напускаме Киото, за да се върнем още по- назад във времето, чрез посещение на Нара, столица на Япония от 710-та до 794-та година. Докато вървим към ресторанта, където екскурзоводите ни са организирали вечеря, Нара ми прави много приятно впечатление на един спокоен и уютен град. Ресторантът се оказва в традиционен японски стил, в маси, вкопани в пода, което предполага да събуеш обувките си на входа на заведението, да пропълзиш на колене до масата си и да пъхнеш краката си под масата. След като вече се справяме съвсем добре с храненето с клечки, тъй като в голяма част от заведенията в Япония не се предлагат вилици, това е следващата част от японската култура, която трябва да усвоим. След вечеря групата решава да отиде на караоке и този път съм твърдо решена да не пропускам. Очаквам нещо подобно на нашите караоке клубове, но тук нещата стоят съвсем различно. Караокето в Япония се оказва частно парти в наета и оборудвана за целта стая. Очевидно за японците е невъзможно да се събират по домовете си, за да си попеят, както правим ние, а го правят в подобни заведения, където няма да скандализират съседите или да нарушат спокойствието на квартала. На рецепцията ни питат колко души сме, и след като плащаме таксата и си поръчваме алкохол, ни отвеждат в самостоятелна шумоизолирана стая, снабдена с монитор и таблет, от който можеш да си избираш песни. Малко след това ни сервират алкохола, който сме си поръчали, и купонът започва. Резервирали сме стаята за един час, който не ни стига и си доплащаме допълнително време, което прекарваме изключелно приятно, благодарение на невероятния талант на нашата обучаваща се екскурзоводка Диди, която пее толкова добре на японски, както и на английски, откриваме, че екскурзоводът ни Алекс е един истински нешлифован диамант в пеенето, а Бианка, която всички вече наричаме галено Биби, е изключителна танцьорка. Скоро всички се отпускаме и спираме да се страхуваме от микрофона, защото макар да се познаваме само от няколко дни, с всички от групата вече сме си станали толкова близки, че се чувстваме като на купон с приятели у дома.
ХРАМЪТ ТОДАЙДЖИ
След най- добрата закуска по време на това пътешествие, предоставена ни от хотела Piazza Hotel Nara, в непосредствена близост до гарата, в който сме настанени, във фоайето ни посреща местната екскурзоводка, която ще бъде с нас в Нара и още там започва да ни разказва историята на града. От книгата „История на Япония от Палеолита до Рейва“ от Братислав Иванов, която съм прочела предварително, вече знам, че през 710 година императрица Генмей се премества от Асука, долина в днешна префектура Нара, в нов дворец в Хейджо, както тогава се е наричал днешния град Нара. Името му може да се преведе като „Цитадела на мира“. С това се дава началото на периода „Нара” в японската история. Екскурзоводката ни показва карта, на старата столица, с прави улици във вид на мрежа, в най- горната част на която е разположен дворецът на императора. Този начин на строителство на градове е заимстван от китайската империя Тан и обяснението на факта, че дворецът се намира в най- северната част, което прочетох предварително, е, че императорът се счита като земна проява на Полярната звезда. Нашата екскурзоводка дава друго тълкувание. Погледнат на картата, императорският дворец стои най- високо, както и самият император в йерархията на Япония. В южната част на мрежата е главният вход към града, от който започва булевардът „Судзаку“, водещ до двореца в най- северната част, който разполовява града на източна и западна половина. През средата на VIII век към лявата част е добавен нов квартал, в който е построен храмът Тодайджи, който става духовен център на будизма, навлязъл два века по- рано в Япония от Китай.
Преди да стигнем до храма, който е най- известната забележителност на града, спираме в парка пред него, не по- малко известен заради своите обитатели- 1200 сърни и сръндаци, които се считат за потомци на сърни, живели тук преди повече от 1200 години, от времето, в което е построен храмът. Особената почит към тези животни се дължи на факта, че те се считат за пратеници на бога и към тях трябва да се отнасяш с уважение. Животните се прехранват с оризови крекери, които всеки желаещ може да закупи от местните сергии. Ритуалът, станал популярен сред туристите, е, че когато се поклониш на животното, и то ти се покланя, след което получава своята награда. След срещата ни с агресивни сърни на остров Мияджима, близо до Хирошима, за която разказах във втората част на пътеписа, ние сме леко предубедени към срещите с подобни животни, още повече предвид факта, че в момента те са в размножителен период и някои от мъжките могат да бъдат агресивни, но по- смелите от групата купуват крекери и изпълняват ритуала, което дава възможност на нас, по- страхливите, да го наблюдаваме с интерес. В крайна сметка и аз се престрашавам да се доближа и даже да погаля едно, изглеждащо кротко, животно.
 |
 |
 |
 |
След това приятно и зареждащо начало, нашата туристическа програма продължава с посещение на самия храм Тодайджи. Преди да бъде построен самият храм, по инициатива на император Шому, тук е била построена огромната статуя на Буда Вайрочана, след което е построен самият храм, в който да я съхранява. Но преди да влезем в двора и в главната зала на храма, се спираме пред портата, която сама по себе си също е впечатляваща.
Първата порта на това място е построена през 768 година, но впоследствие разрушена от тайфун. На нейно място е построена втора, а след нейното разрушаване- третата порта, която виждаме в момента. Сегашната порта е построена през 13- ти век и повече не е разрушавана, което я прави една от най- старите сгради в комплекса. Тя впечатлява с внушителните си размери, както и с конструкцията си от огромни дървени колони и греди, свързани чрез сглобка, без пирони, нещо много характерно за японската архитектура, а самите дървета, от които е направена, са били на 1000 години към момента на построяването, което според преданието означава, че ще живеят още толкова години, след използването им за строителството.
От двете страни на портата, както и на много други места, които видяхме досега, стоят двамата пазители, единият с отворена уста, символ на началото, а другият- със затворена, символ на края.
 |
 |
Счита се, че портата служи за бариера между нашия и свещения свят, така че преминавайки през нея към двора на храма, вече се намираме в свещения свят.
Равният двор на храма е постигнат чрез изравняване на планинския склон, който е съществувал тук преди строителството, което изисквало огромни усилия, а самият храм се счита за една от най- големите дървени сгради в света, за да впечатлява със своите размери, утвърждавайки будизма като религия, над множеството шинтоистки секти, а също така утвърждавайки императорската власт.
Влизаме в храма и въпреки че не сме будисти, като останалите посетители се покланяме пред огромната статуя, висока почти 15 метра и представляваща най- голямата бронзова статуя на Буда в света, за да покажем уважението си, а Буда ни гледа с бронзовите си очи, а с позицията на ръцете си /мудри/ ни казва: Не се притеснявай, аз ще ти помогна.
 |
 |
След като преминаваме пред статуята, се оттегляме встрани, за да продължим да слушаме беседата. Научаваме любопитни подробности за изграждането на статуята на 6 нива във височина, впечатляваме се от факта, че сега съществуващата статуя е значително по- ниска от първоначалната, която е била покрита със злато и от която е запазен само фуднаментът във формата на лотос, тялото е от 12- ти век, а главата от 16- ти век, когато статуята и сградата са били изградени отново за последен път и запазени до днес. След като научаваме много любопитни подробности за основната статуя, обръщаме внимание и на останалите скулптурни фигури на храма, които също са много интересни.
 |
 |
На изхода не пропускаме да докоснем статуята на древен лечител, за която се смята, че има лечебна сила и ако имаш някакъв проблем по своето тяло, трябва да докоснеш същата част от неговото тяло, за да бъдеш излекуван.
След като напускаме внушителния будистки храм и отдаваме заслуженото на стомасите си, независимо от посланието за въздържание от храна, което получихме малко по- рано, се отправяме към храма Касуга Тайша, който е шинтуистки, също построен през 8- ми век и посветен на четири шинто божества, които се счита, че живеят в храма. Най- впечатляващото нещо в храма са 3000 фенера, които се запалват по времето на фестивала Обон, продължаващ една седмица през август, когато се счита, че духовете на мъртвите предци се връщат, за да посетят своите близки. Фенерите се палят, за да осветяват пътя, по който пристигат, а изпращането им е свързано с палене на огньове. В момента, за да се добие представа за това, как изглеждат фенерите по време на фестивала, може да се премине през тъмна зала със запалени фенери, в която за съжаление, както и на много други интересни места в Япония, снимането е забранено.
В БУДИСТКИ МАНАСТИР
Напускаме Нара, за да се отправим към планините, намиращи се недалеч от града, където ни очаква следващото интригуващо приключение от нашата туристическа програма, посещението на будисткия манастир Шигисан Гиокузоуин, в който ще прекараме идната нощ. Още докато разглеждах програмата за нашата екскурзия, тази нощ в манастира беше най- интересното, но и най- притеснителното нещо за мен, защото не знаех дали ще мога да заспя на твърдия под, покрит с татами /сламени рогозки, свързани помежду си и представляващи най- традиционната подова настилка в Япония/, дали няма да остана гладна, хапвайки веганска храна, както правят монасите, дали ще успея да се събудя достатъчно рано, за да присъствам на церемониите, които започват в 5,15 сутринта и как ще преживея деня, след ранното ставане. Когато пристигаме в манастира, ни посреща главният монах, който ни кани да седнем на пода и ни предлага да си закупим дървени летви, на които да напишем желанията си, за да бъдат изгорени по време на огнената церемония сутринта, с цел сбъдване на желанията. Тъй като от дългогодишните си занимания с различни духовни практики съм се убедила, че формулирането на желания е трудно и понякога опасно нещо, предпочитам да не си купувам летвичка, на която да пиша желания, и се съсредоточавам в следващата част от церемонията по посрещането, в която трябва да поръчаме и платим питиетата, които ще ни бъдат сервирани по време на вечерята и закуската. Всичко започва да ми се струва доста комерсиално, а след като ни повеждат по коридорите, където се намират нашите стаи, вече съм сигурна, че тази част от манастира е предназначена единствено за туристи. Стаята ни е доста по- просторна, отколкото се полага за монашеска килия, а върху татамите са поставени матраци, които, макар и не твърде меки, не са и прекалено неудобни. Обличаме монашеските дрехи, които намираме в стаята си и, преди да е дошло времето за вечеря, с Дилиян се разхождаме из помещенията, предназначени за туристи, за да се ориентираме, защото те изглеждат като истински лабиринт от коридори и стаи, преградени само с дърво и оризова хартия.
 |
 |
Излизаме навън и тръгваме по стръмните пътеки и стълби на манастира, за да достигнем достатъчно високо място, откъдето се виждат сградите и статуите на трите манастира наоколо и докато Дилиян буквално тича нагоре с телефона си в ръце, за да успее да улови момента, преди напълно да е паднал мракът, аз оставам на една от площадките, от която се разкрива невероятна гледка, за да усетя енергията на мястото. От този момент нататък всички притеснения, които съм имала, изчезват и аз се отдавам на насладата от преживяването.
Когато идва часът за вечеря, всички обличаме робите, оставени в стаите ни, и така преоблечени като монаси, се отправяме към мястото, където вечерята ни вече е сервирана и се състои от множество вегански ястия в малки купички. Като заклет месояд, не успявам да оценя по достойнство някои от веганските храни, които ни предлагат, но други ми харесват, и в крайна сметка, когато вечерята приключва, се чувствам достатъчно сита, за да преживея нощта. Тъй като сакето е свещено питие и очевидно не противоречи на будисткия морал, не се поколебаваме да изпием по едно шишенце, заедно с храната.
След вечеря се отдаваме на удоволствието от традиционната японска баня, с която имахме възможност вече да се запознаем в Мацумото и цялата натрупана умора от деня се стопява във водата на горещия басейн. Въпреки че сме в манастир, групата не е настроена към ранно лягане и след вечерна разходка продължава с разговори в едно от фоайетата и игра на карти. Аз съм решила да си легна рано, за да участвам пълноценно в сутрешните ритуали, но едва успявам да прибера Дилиян в леглото малко преди полунощ.
Тъй като малкото часове сън вече са станали наше ежедневие, макар и трудно, успявам да се събудя в 5 часа и да присъствам на огнения ритуал. Докато един монах ритмично и монотонно удря голям тъпан, който оглася с вибрацията си цялата зала, друг, очевидно по- високо в йерархията духовник, извършва огнения ритуал. След като изгаря всички летвички с желания и ги превръща в дим, изпълняващият церемонията ни кара да вдишаме дима, за да бъдат изпълнени желанията ни. Въпреки че не съм формулирала желания, не пропускам и аз да вдишам от свещения дим, като си пожелавам да ми се случва онова, което е най- добро за мен. Следващата церемония, която ще наблюдаваме, е молитвата на монасите, която се провежда в 6,15 в голямата зала на манастира. Залата е разположена на най- високото място, а часът е подходящ за наблюдаване на изгрева. От планината лъха свежест, която ни ободрява и ни подготвя за предизвикателствата на последния ден от нашата екскурзия.
В залата се събрат за молитва монаси от трите манастира в околността, най- старият от които е от 8-ми век. Молитвата се извършва във вътрешната зала, до която не се допускат посетители, а ние се настаняваме на пода във външната зала, откъдето можем да слушаме напяването на сутрите, в прослава на покровителя на манастира Бишамонте.
След закуската, при която опитваме още няколко блюда от растителен произход, главният монах, който ни посрещна предишния ден, ни разхожда из манастира и ни предоставя върховното благоволение да влезем във вътрешната зала, където е разположена статуя на Бишамонте, покровител на семейството и финансовото благополучие. Доколкото имам някаква представа от будистката религия, в нея няма богове, а само просветлени хора, наричани Буди, така че предполагам, че Бишамонте е един от тях. На статуята той е изобразен заедно със семейството си, което е на почит тук и затова и монасите, за разлика от тези в нашите манастири, не са безбрачни, а живеят със семействата си и идват тук само за да участват в молитвите и другите ритуали. Един от ритуалите, които всеки желаещ може да осъществи, е да премине през тъмен тунел, за да стигне до изхода му, облян в светлина. Въпреки че не успявам да разбера какъв е смисълът на това изпитание, в духа на будизма, си създавам своя собствена теория, че това е тъмният път на серията от прераждания, за да достигнеш до просветление.
Продължаваме разходката си покрай 14- метровата статуя на Джизу Буда, пазител на децата и носещ кутийка със съкровища, символ на изобилието, а от сергията до статуята желаещите могат да си закупят амулети, помагащи за благополучие и добри връзки в семейството. Вече съм спряла да се дразня от усещането за комерсиалност и съм приела, че всичко в манастира се заплаща, защото, за да получиш, трябва да дадеш, така че напускам манастира с изключително приятно чувство и с усещането, че вероятно това е едно от най- запомнящите се места, които посетихме по време на това пътешествие.
 |
 |
ХРАМЪТ С ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ПОРТИ
ФУШИМИ ИНАРИ
Връщаме се в Киото, за да посетим още един обект и това е шинто храмът Фушими Инари, построен през 711 година в чест на божеството на ориза и сакето Инари. Храмът е станал особено популярен сред туристите, благодарение на сцена от филма „Мемоарите на една гейша“, която е снимана тук, и всеки, който е гледал снимки от туристическите места в Япония, е виждал червените порти, наредени една след друга нагоре и нагоре, за да се достигне до най- високото място, където можеш да оставиш посланието си за сбъдване на желание, както прави героинята от филма. На места портите са поставени толкова гъсто една до друга, че образуват червен тунел, през който преминаваш, разминавайки се с потока туристи и поклонници, който слиза надолу, а според туристическите справочници, общият им брой наброява близо 10000, макар че се съмнявам някой да се опитва да ги брои.
 |
|
 |
 |
Колкото по- високо стигаш, толкова по- красиви стават гледките и толкова по- малко остават ентусиазтите да стигнат до върха. Нашата малка семейна група не се предава и достигаме до най- високата точка на храма или поне до точката, от която не виждаме път нагоре, поради което решаваме, че е най- висока. Дали това предвещава сбъдване на желанията ни, не зная, но във всички случаи се чувстваме удовлетворени и горди, което особено важи за майка ми, която въпреки годините си, героично се справя с всички предизвикателства на нашето пътешествие.
Напускаме Киото за втори път, за да хванем влака- стрела и да се отправим отново към Токио, където ще завърши нашето пътешествие, а за последната вечер от него, вече прочетохте в първата част на пътеписа ми.
ЕПИЛОГ
След завръщането си в България, след почти едно денонощие пътуване и след като, няколко дни по- късно, започвам да осъзнавам преживяното, имам усещането ,че оставих там, в Япония, частица от себе си, която витае между кедрите и мъховете на Никко, преминава високо над небостъргачите на Токио с взор, вперен във Фуджи, спира се пред замъците и храмовете на Мацумото, Киото и Нара и си отдъхва за миг в манастира, високо в планината, откъдето да ме призове да се върна тук отново някой ден. Амин!
