САМАРКАНД
Рано сутринта поемаме към гарата, за да хванем влака от Ташкент за Самарканд. За разлика от нашите влакове, които изминават разстоянието от 200 км за повече от 4 часа, тук има скоростен влак.
Е, не е като японските, но все пак разстоянието от повече от 300 км се изминава за 2 часа. Пътуването е приятно и комфортно, предлагат ни кафе и закуска и изобщо не усещам как сме стигнали до Самарканд. Без да губим никакво време, се натоварваме на автобуса, който вече ни очаква, и веднага се заемаме с туристическата си програма.
Първият обект, пред който спира автобусът ни, е Гур Амир, гробницата на Амир Тимур.
За Амир Тимур, известен още като Тамерлан, най- великият владетел на тези земи, чиято столица е била именно тук, в Самарканд, ще чуваме непрекъснато в следващите дни, защото периодът на неговото управление ,от 1370-та до 1405-та година, е гордостта на Узбекистан. Със своя изключителен талант на стратег и пълководец, Тамерлан успява да завладее огромна територия. Най- напред той завладява областта Хорасан, където се намира столицата на Персия, Султание, после продължва към Техеран, слиза към Южна Персия и я завлядява, след което продължава на юг до Дамаск и Алепу, опълчва се на Златната орда и отвоюва част от територията й при Азърбайджан, достига до Делхи на изток, успява да плени и опозори султан Баязид Светкавицата, поставяйки го в клетка и развеждайки го като цирково животно за показ, защото след първия си опит да завладее Константинопол, османският владетел дръзнал да се опълчи на Тимур.
Въпреки че е известен фактът , че Тимур е един от най- жестоките завоеватели в историята, съперничещ по своите кланета на Чингиз хан, нашият местен гид премълчава някои факти, за други разказва различна версия от исторически доказаната, за да не бъде засенчен с нищо ореолът на Амир Тимур, националния герой на Узбекистан, но ,слава богу, нашата българска екскурзоводка Лидия е историк по професия и въпреки че формално се води просто преводач, защото такива са правилата тук, ни дава изключително много допълнителна информация, за да придобием реална представа за историята, без да принизява заслугите на Тимур, защото не може да не се признае, че освен велик пълководец, който няма нито една изгубена битка, Тимур е бил и велик съзидател. По негово време са построени дворци и джамии, които представляват едни от най- прекрасните образци на ислямското изкуство и архитектура. Една от тях е гробницата Гур Амир.
Първоначално през 1398 г. тук започва да се строи медресе, както и семейна гробница, чието строителство е поверено на сина на владетеля Мираншах, но той умира твърде рано, преди баща си, и бива погребан тук, а самият Амир Тимур строи гробница за себе си в родния си Шахрисабз, но тъй като смъртта го застига внезапно през февруари 1405 г., когато получава белодробно възпаление, докато се готви да нападне Китай, дълбокият сняг попречва тленните му останки да бъдат пренесени през планината и самият той бива погребан именно тук, в гробницата Гур Амир. Тук почиват двама от синовете му, негови внуци и правнуци, а специално място е отделено за духовния му наставник Саид Барака. Самата сграда е впечатляваща както отвън, така и отвътре, и това е нашата първа среща с великолепието на Самарканд.
По думите нанашия гид, още по- грандиозен е бил дворецът на владетеля, намирал се наблизо, но за съжаление от него са останали само няколко камъка, които могат да се видят в двора на гробницата. Легендата разказва, че гробницата крие проклятие, записано в свещена книга: „Който разкопае гроба на Тамерлан – ще пусне на воля духа на войната – кървава и страшна, каквато светът никога не е виждал…!”. Дали случайно или не, малко след като през 1941 г. руският изследовател Михаил Герасимов разкрива гробницата, за да изследва тленните останки на Тимур, започва Втората световна война.
Отпрявяме се към джамията Биби ханъм, като пътьом подминаваме намиращия се наблизо паметник на първия президент на независим Узбекистан, Ислам Каримов, управлявал страната от 1991 г. чак до смъртта си през 2016-та. Узбеките го наричат го „баща на нацията“ и продължават да го почитат и днес, независимо, какво мислят демократичните страни за неговото управление.
Но да се върнем на по- интересния обект- джамията Биби Ханъм. Колко точно жени е имал Тимур, дали са били пет, шест или седем, нашият екскурзовод не може да каже, но това, което се знае безспорно, е, че най- много обичал първата си и главна жена, чието истинско име не успявам да запомня, но не е и нужно, защото в историята тя е останала като Биби ханъм, което в превод означава „любима жена“. Така наричат и неговата най- голяма и най- красива джамия. Когато се връща от поход в Индия през 1399 г., завоювал нови територии и придобил несметни богатства, Тимур събира най- големите архитекти и строители и им заповядва да построят джамията за 3 години, в което строителство са ангажирани 2000 работници и 96 слона, но когато 5 години по- късно се връща от друг поход, заварва джамията ненапълно завършена и никак не остава доволен. Малко по- късно главният архикет на проекта изчезва безследно, но дали причината за това е вината му за забавяне на строителството, или трудноприкриваното му влечение към любимата жена на владетеля, официалната история мълчи. Ако причината е първата, то Тимур определено е бил несправедлив, защото истината е, че това е най- величествената и разкошна джамия за времето си, с размери 167/109 метра, с 4 минарета и един главен купол, около който са били разположени 480 колони, поддържащи 400 по- малки купола. В нея са можели да влязат 15000 души за молитва. За съжаление, вековете от времето на Амир Тимур до днес са оставили своя отпечатък и джамията е била до голяма степен разрушена, но узбеките старателно работят за реставрацията й и въпреки че мястото, където са били куполите и колоните, в момента представлява просто един просторен вътрешен двор, а минаретата са останали само две, с помощта на малко въображение може да добие представа за това, как е изглеждала сградата преди малко повече от 6 века.
След посещението на духовния храм нашите екскурзоводи ни дават свободно време, което всеки може да използва по интереси: за пазаруване на близкия пазар от едната страна на джамията, в по- луксозните магазини от другата страна или за обяд в някое от заведенията наоколо. Като едни уважаващи себе си чревоугодници, ние се присъединяваме към групата, която отива на обяд. Първият ни въпрос към сервитьора, докато разглеждаме менюто, е дали можем да си поръчаме бира или вино, но сервитьорът ни отговаря, че тъй като днес е петък, свещения ден за мюсюлманите, това е невъзможно. След сухия режим предишната вечер това никак не ни харесва, но когато всички 15 души от нашата група, които сме избрали да обядваме тук, ставаме и се готвим да напуснем заведението, собственикът му, който се оказва на съседната маса, великодушно ни позволява да си купим алкохол от съседния магазин, който да внесем в заведението. Ние, разбира се, се реваншираме подобаващо за жеста и си похапваме обилно, а накрая оставаме приятно изненадани, защото общата сметка за всички 15 души е 556000 сум, което, колкото и страшно да звучи като цифра, се равнява на по- малко от 50 долара. Това е първият и последният път от нашата екскурзия, когато в заведение получаваме касов бон.
Добре нахранени и леко развеселени, се качваме на няколко туристически електромобила, които ни откарват до следващия ни обект за днес- площада Регистан, най- емблематичното място на Самарканд, означаващо в буквален превод Пясъчен площад. В първия момент не мога да осъзная дали алкохолът толкова ме е замаял, че съм започнала да халюцинирам, но виждайки площада, сякаш попадам в приказките на Шехерезада.
Просторният площад е ограден от три разкошни сгради в харектерния за ислямската култура стил майолика, с цветни плочки в преобладаващо син цвят. Оказва се, че те са строени в съвсем различно време и, от построяването на първата до построяването на последната, са минали повече от два века, но трите изглеждат като един цялостен архитектурен ансамбъл.
Вляво от нас се намира Медресето на Улугбег, внука на Амир Тимур и вторият най- почитан владетел в историята на Узбекистан, който, за разлика от дядо си, не е постигал значителни военни успехи, а насочил своите усилия в науката и духовната сфера, един от най- известните астрономи в Средновековието.
Сградата е една от трите, построени от Улугбег като ислямски училища, но определено най- значимата, така да се каже неговата висша академия, в която са се събирали най- видните умове на времето си. А студентите, освен на теология, били обучавани и на математика, физика и астрономия. Когато влизаме в медресето, очаквам да видя музей, в който са показани класните стаи и жилищата на студентите, за които предварително ни обяснява екскурзоводът, а очите ми виждат само магазини и сергии.
Този път не съм толкова шокирана, както в Ташкент, защото разбирам, че това очевидно е станало обичайна практика тук. Не зная как би погледнал на това Улугбег, ако гледа отнякъде своето свято място, превърнато в чаршия, но уви, това са особеностите на съвремието на един народ с велика история, откъснат наскоро от оковите на бившия Съветски съюз, и започнал да осъзнава себе си, народ, който истински почита историята си, но, използвайки я за развитие на туризма, прави своите грешки. Това ми звучи толкова познато и някак родно, че прощавам на узбеките, но се чудя как им прощава световната организация ЮНЕСКО, в чиито списък целият град Самарканд е включен през 2001 г. Оставям разсъжденията настрана, и с помощта на въображението си, се опитвам да се абстрахирам от настоящето и да погледна в миналото, а затова ми помага много интериора на вътрешния двор, който в резултат на сериозни реставрационни дейности, направени по картини от онова време, вероятно доста се е доближил до оригиналния си вид.
От другата страна на Регистан, точно срещу медресето на Улугбек, е Шердор медресе, медресето на суфиите, построено от 1650-та до 1667-ма година.
Тук е малко по- спокойно и още по- красиво. Суфиите или, както са по известни у нас, дервиши, са представители на религиозно- философско течение, доста различно от традиционния ислям, което очевидно е доста разпространено и даже, струва ми се, като че ли доминиращо в тази страна. Именно докосването ми до учението на суфиите в моите духовни търсения е една от причините за интереса ми към Узбекистан, но, за съжаление, нашият местен екскурзовод не е преподавател по теология и не може да ми даде повече информация, отколкото имам предварително. Слава богу, освен магазинчета, в някои от нишите на бившето медресе има восъчни фигури, даващи някаква представа поне за външния вид на узбекските мъдреци- наставници от миналото, каквито, доколкото зная от книгите и курсовете на Норбеков, съществуват и до днес.
Третото медресе, в дъното на архитектурния комплекс, е Тиля- Кари или т.нар. Златно медресе, наречено така заради пищния си интериор с позлата по стените и таваните. Всъщност тази сграда не е същинско медресе, а по- скоро кервансарай, или по друг начин казано, средновековен хотел, който обаче, за разлика от другите кервансараи, много разпространени между 12-ти и 16-ти век, когато през тези земи са преминавали 3 от пътищата на коприната, е използван като място, където са отсядали кандидат- студентите и техните родители.
 |
 |
След туристическата беседа, нашите екскурзоводи ни дават време за самостоятелна разходка, което ние използваме, за да преминем още по веднъж през трите медресета, да се опитаме да видим детайли, които сме пропуснали, а накрая не устояваме на изкушението и да направим по някоя дребна покупка за спомен. Местните търговци предлагат възможност за фотосесии в облекла на източни принцеси, но тъй като нямаме достатъчно време, се задоволяваме със самостоятелна фотосесия с поредните шалове, които сме си купили от сергиите.
Не ми се иска да напусна това магнетично място и само обещанието на екскурзоводката, че ще ни доведе тук още веднъж, вечер, когато Регистан е облян в светлини, ме кара да се чувствам не толкова нещастна, когато си тръгваме. Както правилно са преценили нашите екскурзоводи, след този впечатляващ обект възприята ни са пренаситени и единственото нещо, което можем да направим, е да се приберем в хотела за вечеря и почивка.
За разлика от двете предишни нощи с малко часове за сън, тази нощ имаме достатъчно часове, за да наваксаме със съня. През нощта усещам болки в корема, глътвам две таблетки активен въглен, който е неизменно в багажа ми, когато пътувам, и продължавам да спя, независимо от болката, защото очевидно натрупаната умора е по- силна от нея. Ставайки сутринта, започвам да анализирам каква може да е причината за това внезапно неразположение, и единствената, която откривам, е ледът, който сложих в питието си предишната вечер. Много добре зная, че в държави, където водата не е годна за пиене, ледът също не е годен за консумация и затова съм ядосана за небрежността, която проявих. Слава богу, бактерията се оказва безобидна, а и богатият ми опит в подобни ситуации ми помага да се справя бързо с нея, без да проваля деня си, и няколко часа по- късно от неразположението няма и следа.
Първият ни туристически обект за днес е етнографски комплекс, в който могат да се видят характерни местни занаяти, най- интересният от които е производството на хартия от лико. Вследствие на целия ръчен процес, който наблюдаваме, от избелването на ликото, през неговото пресоване, изсушаване и изглаждане, се добива хартия, която е изключително здрава и може да издържи 500 години. Мисля си за какво би се използвала подобна висококачествена хартия, освен за списването на свещени книги, но в магазинчето на фабриката виждам разнообразни изделия от хартия, като наред с традиционните картини, календари и тефтери, по рафтовете са изложени хартиени кукли и чанти.
Разбира се, въпреки евтините материали, ръчният труд изключително оскъпява производството и цените са солени. Отправяме се към следващата работилница, обект на екскурзоводната ни програма- грънчарска работилница. Този занаят, макар че е сложен и интересен, не ни впечатлява толкова силно, защото е познат и у нас, и доста хора от групата предпочитат да се оттеглят към магазинчето, което се намира в непосредсвена близост. Оставам почти до края от уважение към майсторите, правещи демонстрацията, но с нетърпение очаквам да изляза навън и спокойно да се разходя на въздух, защото мястото е приятно и спокойно. С Дилиян тръгваме по пътечката към изхода, около която тече рекичка, движим се спокойно и се забавляваме. Не пропускам да седна на диваните между разноцветните килими, а Дилиян влага техническата си мисъл, за да разгадае принципа на действие на воденицата, която виждаме по време на разходката си.
Следващият ни обект за днес е обсерваторията на Мирзо Улугбек, вторият велик владетел на тези земи, след пълководеца Амир Тимур, негов дядо. Истинското му име звучи по различен начин, но той е останал в историята с името Улугбег, което в превод означава „велик владетел“, наречен така с любов от своите поданици, защото намалил данъците, направил всичко по силите си, за да подобри живота на народа си, и вложил цялата си енергия в науката. Това обаче се оказало причина да стане жертва на амбициите на родния си син, който, мечтаейки да стане велик пълководец и завоевател, подобно на своя прядядо Амир Тимур, извършил или по- скоро поръчал убийството на баща си, с което, вместо като велик владетел, останал в историята като отцеубиец.
От обсерваторията на Улугбек, за съжаление, не е останало много- един тунел с релси, част от съоръжение за наблюдение на небесните тела, което ми е трудно да си представя как точно е изглеждало, макар и узбеките да са се постарали да направят обекта по- интересен, устройвайки музей в непосредствена близост.
Едни от най- големите приноси на Улугбег в науката се отнасят до определяне на местоположението на небесните тела и създаване на звездна карта. В музея виждам глобус, който ме озадачава. Оказва се, че тукашните учени, много преди откритията на Галилео Галилей и Николай Коперник, не са имали никакво съмнение, че земята е кръгла.
От Средновековието преминаваме още по- назад във времето с посещението на следващия обект, археологически комплекс с експонати от Афросиаб, център на царството на Вархуман. Тук могат да се видят фрески от двореца на владетеля от VII- ми век, но тъй като запазеното е твърде избледняло и повредено, задължително трябва да се види филмът, който се прожектира в една от залите. Така човек може да добие поне някаква бегла представа за разкошните стенописи, които са покривали стените през епохата, когато е съществувал дворецът.
Програмата ни за днес е разнообразна и за да отдъхнем малко от историческите факти, пътьом посещаваме една килимарска фабрика, в която тъкането на килими става изцяло ръчно. За разлика от повечето туристически обекти, това е реално предприятие, където се произвеждат истински произведения на изкуството от копринени конци, по технология, използвана от векове. Макар да наблюдавам опитните ръце на няколкото момичетата, които сръчно такат на своите станове, не успявам да преценя дали основният бизнес тук наистина е производството на килими, или посрещането на туристи, защото се разминаваме поне с още 1-2 групи, но приемам версията, че това е просто съпътстващ източник на приходи, а изложбата от килими, едни традиционни, а други, направени по снимки и картини, е наистина впечатляваща.
 |
 |
В края на обиколката е поставено стентабло, много напомнящо ми за онези от социалистическото ни минало, на което са поставени снимки от посещения на видни личности във фабриката, сред които разпознаваме двама от нашите експрезиденти.
Накрая, разбира се, следва магазин. Като един пристрастен любител на шаловете, не пропускам да се снабдя с няколко рисувани екземпляра от коприна и само изчерпването на парите в портмонето ми и мистериозното изчезване на съпруга ми Дилиян, по прякор Шамана, заедно с портфейла му, от магазина, ме спасяват от прекалена разточителност.
За завършек на нашата туристическа програма за този ден е предвидено да посетим едно от най- свещените и същевременно едно от най- красивите места, а именно гробницата „Шахи зинда“, което в превод означава „живият цар“. Легендата, която поддържа официалната религиозна доктрина, разказва, че през 676 г. тук дошъл един много свят човек на име Мохамед Кусам ибн Аббас, братовчед на пророка Мохамед, за да проповядва исляма. След като той бива обезглавен от неверниците, при нападение по време на молитва, главата му е хвърлена някъде наоколо, но местните вярват, че той не е умрял, затова го наричат „живият цар“, който пази духовете на всички, погребани тук. Според други източници, които прочетох, Кусам ибн Аббас изобщо не е идвал в Самарканд, а легендата за „живия цар“ датира от много по- рано, още по времето на Афрасиаб, когато основна религия бил зороастризма. Така или иначе, и до днес това е едно много свято място за мюсолманите, а празният гроб на Кусам ибн Аббас е най- святото място в него. До него не се допускат жени, а само мъже и то правоверни. Разбира се, в целия религиозен обект, главите на жените трябва да бъдат покрити. За мое голямо учудване обаче, шапката също се оказва допустимо средство за покриване на главата и на мен не ми се налага да се увивам с шал в нито един от ислямските храмове и гробници, освен ако не искам просто да се слея с местните поклонници. Виждам, че изискванията към облеклото също не са твърде строги. Желатаелно е да бъдеш с дълъг панталон, но късите ръкави не са проблем, което е доста успокоително, предвид факта, че температурата навън, въпреки че е началото на октомври, е около 30 градуса на слънце. Шахи Зинда се оказва следващият прекрасен образец на ислямското изкуство, облицован с цветни плочки в стила майолика. Въпреки стръмните стълби, както до самия обект, така и пред всяка гробница, ми се иска да надникна във всяка една от тях, защото всички са различни и повечето са много красиви. Първата джамия на това място е построена през 11-ти век, но от нея е останал само един дървен елемент, а втората, построена по- късно, и до ден днешен се използва за молитва. Амир Тимур има голям принос за доизграждането и украсата и на този обект и тук са погребани неговите сестри, племенница и някои от жените му. Има и гробници, в които не се знае, кой е погребан, но принципът е, че щом е тук, значи е бил свят човек.
 |
 |
В този ден туристическата ни програма приключва в ранния следобед и автобусът ни оставя в центъра на града и всеки може да се отдаде на предпочитанията си. Част от групата се отдава на поклонничество и посещава католическа църква, арменска църква и синагога, но ние с Дилиян и Весето решаваме, че искаме просто спокойно да се пошляем, да хапнем нещо набързо, да пием кафе и да наблюдаваме как тече животът наоколо. Деца с ученчески униформи се връщат от училище и с учудване отбелязваме, че днес е събота, а очевидно е учебен ден. Центърът като цяло не гъмжи от народ, а в МОЛ-а е абсолютно пусто в този почивен ден. Магазините в него и не представляват особен интерес за нас. Когато се срещаме малко по- късно с групата, за желаещите се организира посещение на магазин за алкохол, където установяваме, че цените на виното са трикратно по- ниски от тези, на които се предлага в ресторантите. Виното в Узбекистан, което вече сме имали възможност да опитаме до този момент, е доста прилично и това не е учудващо, предвид факта, че винопроизводството има дълговековна традиция тук и първият завод за производство на алкохол в Съветския съюз е изграден в Бухара. В последно време, вероятно под влиянието на други мюсолмански страни, които финансират страната, правилата са станали по- строги и голяма част от магазините и фабриките за производство на алкохол са затворени, но съм сигурна, че по навик от времето, когато са били в състава на Съветския съюз, местните къде тайно, къде явно, си пийват по някоя водка.
Тази вечер нашата вечеря е организирана в най- емблематичния ресторант в града, едноименния ресторант „Самарканд“. Преди да влезем, преминаваме покрай редица от димящи скари за изостряне на апетита, след което ни настаняват във външната част на заведението, тъй като във вътрешния салон има сватбено тържество. Ресторантът е наистина огромен и храната е вкусна, а музиката от вътрешната зала се чува съвсем слабо, така че имаме възможност и да си говорим. Едва когато тръгваме, с любопитство надникваме в залата, където сватбата е в разгара си, за да видим как се веселят узбеките. Дансингът е пълен със сватбари, а в момента звучи музика, която определям като руски поп.
Тъй като сме се отпуснали и сме просрочили предвидения час за завършек на вечерята, почти не вярваме, че ще успеем да видим цветните светлини на Регистан, но екскурзоводката ни все пак спазва обещанието си и ни отвежда там, като ни предупреждава, че е само за няколко минути. Малко след като пристигаме на площада, той започва да се облива в разноцветни светлини, а точно в 22 часа започва светлинно шоу, разказващо истоията на Узбекистан, на фона на световната история, което буквално ни оставя без дъх. Никой от нас не успява да помръдне, докато не свърши шоуто, защото, въпреки обещанието си да се върнем в автобуса след няколко минути, всички искаме да го видим до края. Когато виждам Лидия, нашата екскурзоводка, вперила очи в площада, подобно на всички нас, се успокоявам, че очевидно, макар и непланирано, шоуто е станало част от програмата ни и в истинския смисъл черешката на тортата на нашето посещение в Самарканд.
ШАХРИСАБЗ
Тръгваме от Самарканд, за да посетим града, в който е роден Амир Тимур и който става негова първа столица. Минаваме през планина, която не би могла да се нарече красива със своя лунен пейзаж, но във всеки случай е интересна, защото е доста различна от нашите планини.
Местната туристическа фирма е наела малки бусове, с които да се придвижим по- бързо, докато автобусът ни пътува по обиколен път, но даже и с тях придвижването е доста бавно. На места пътят е доста стръмен, с много завои и започвам да разбирам защо приближените на Амир Тимур, след смъртта му не са успели да пренесат тялото му до родния му град, където той искал да бъде погребан. Най- после пристигаме в Шахрисабз и се озоваваме пред две високи колони, част от високата 70 метра порта на двореца Аксарай. Казват, че в своето време дворецът е изглеждал като небостъргач и това се вижда даже и от малкото, останало от огромната сграда.
Великият владетел е роден през 1336 г. именно тук. Тогава градът се наричал Кеш и, както и цялата територия на днешен Узбекистан, бил във владение на Чингизидите, като била разделена на отделни ханства, ханове на които можели да бъдат само наследниците на Чингиз хан. Тарагай, бащата на Тимур, бил високопоставен служител при управника на областта и положил огромни усилия от ранна детска възраст да образова сина си. Младият Тимур изучил няколко езика, особено се увличал от разказите за велики пълководци и мечтаел да бъде като Ахил и Александър Македонски. Още докато баща му бил жив, Тимур се издигнал в йерархията и тъй като още тогава бил безскрупулен, по пътя към властта един по един отстранявал всички, които биха могли да бъдат пречка за осъществяване на амбициите му, като накрая убил един от главните претенденти за управлението на областта и се оженил за жена му, която била дъщеря на хан Казан, пряк потомък на Чингиз хан. Така през 1370 г. амбициозният младеж успял да се добере до властта, станал управник на Кеш и започнал да разширява територията си. Тъй като не бил пряк потомък на династията на Чингизидите, никога не го нарекли хан, а си останал с титлата амир /емир/, което в превод означава главнокомандващ, но до 1380 г. той вече владеел цялото Чагатайското ханство, заемащо голяма част от територията на днешен Узбекистан. Едновременно със своите завоевателни войни, владетелят започнал усилено строителство най- напред тук, в родния Кеш, а по- късно в Самарканд, съзнавайки че именно онова, което бъде изградено, ще остане за поколенията. Веднага, след като утвърждава властта си, през 1380 г. Амир Тимур започва строителството на двореца Аксарай на територията, на която се намираме. Строителството продължава 23 години, но едновременно с това се изграждат и други дворци и култови сгради тук и в Самарканд, където бива преместена столицата. Спираме за малко пред паметника на владетеля и едва успяваме да направим по някоя снимка между фотосесиите на младоженците, които пристигат едни след други.
Продължаваме разходката си през огромен парк, за да стигнем до сградите в другия край на историческия обект. На цялата тази територия, с площ от 30 кв.км., се е простирал дворецът Аксарай или в превод- Белият /светлият/ дворец. Красотата му е описана от кастилския посланик Руй Гонзалес, който го посетил по покана на владетеля, и останал впечатлен от мащаба и великолепието му. Разглеждаме култовите сгради, гробници на свети хора, представляващи едновременно място за молитва и размишление. Влизаме в джамията със синия купол, построена по- късно, през 1437 г. като гробница за бащата на Улугбег, в която никой нигога не е бил погребан, но останала като свято място и използвана като мюсолмански храм.
Както вече знаем от беседата при посещението на гробницата Гур Амир в Самарканд, празна останала и гробницата, която Амир Тимур построил за себе си именно тук, в Шахрисабз, заради обстоятелствата около неговата смърт, дълбокия сняг, от една страна, а от друга страна, запазването в тайна на смътта на владетеля за известно време, с цел запазване стабилността на империята му. Посещавайки празната гробница, оставаме удивени от скромния й размер и липсата на всякаква украса, на фона на цялата пищност на останалите постройки.
След приключването на туристическата ни програма в Шахрисабз, се качваме на автобуса, който, докато ние разглеждаме туристическия обект, вече е успял да се придвижи дотук, и поемаме по пътя към Бухара. Тъй като пътната инфраструктура на Узбекистан, за разлика от железниците, е в доста лошо състояние, а и в момента текат ремонти, разстоянието от 260 км. от Шахрисабз до Бухара изминаваме за цели 5 часа, но всички изтърпяваме стоически това изпитание, очаквайки с нетърпение срещата си със следващата перла на Узбикистан.
