БУХАРА
Пристигаме в Бухара на смрачаване, но все пак успяваме да се огледаме и преди напълно да се е стъмнило, да направим по някоя снимка от терасата на хотела си на околните сгради, една от които е внушителната сграда на общината.
Хотелът ни се намира в новата част на града, а малко по- късно отново се качваме на автобуса, за да се придвижим до стария град. Днешната ни вечеря е организирана в бившия кервансарай, мястото, където в годините, когато тук са се пресичали два от пътищата на коприната, са били посрещани керваните, носещи стоки от Изтока. Сега кервансараят отново посреща гостите на града, но като ресторант, предназначен за туристи, където наред с вечерята се организира фолклорно шоу. Заведението е свръхпрепълнено с туристи и не оставаме възхитени нито от обслужването, нито от фолклорното шоу, а от силната музика на типични за Ориента инструменти, ни заболяват ушите, но приемаме това като част от особеностите на прохождащия узбекски туризъм. Около масите, на които вечерят туристите, са подредени сергии и магазинчета, така че докато сервират следващото ястие, ако не си прекалено съсредоточен в храната, можеш да направиш набързо някой пазарлък.
Сутринта се събуждам за пръв път наистина добре отпочинала и готова да опозная града, в който се намираме. Бухара е третият по големина град в държавата, с население около 300 хил. души, но населението на цялата област наброява около 2 млн. души. Ако Ташкент е политическата, а Самарканд- културната столица на страната, то Бухара може да се нарече нейна търговска столица и има своя собствена история, наред с общата история на страната. От началото на 6-ти до началото на 4-ти век пр.н.е. Узбекистан попада в Персийската империя на Кир Велики, простираща се от Сибир на север до Египет на юг. Градовете се укрепват с дебели стени, зад които търговците да се скрият от дебнещите разбойници. Пътуването по море става опасно и затова търговията започва да се осъществява по суша, с камилски кервани. По- късно, през 323 г. ,тук идва Александър Македонски, но управлението му е кратко, поради ранната му смърт, и територията се разделя между генералите му. Създава се Бактрия с главен град Балх, много голяма територия, която почти покрива днешен Узбекистан и голяма част от Афганистан. Дали няма да се окажем братовчеди с узбеките, ако е вярна теорията, че град Балх и държавата Бактрия имат нещо общо с нас, българите, както се твърдеше в една от теориите на наши историци. Обещавам си да прочета повече за тази теория по- късно, а сега продължавам да слушам беседата за историята на Узбекистан. Арабите идват първо тук като търговци и с тях започва налагането на исляма. По това време официалната религия в Персия е била Зороастризма. В средата на Х век везирът Низан Амулк от селчукската държава, която се заражда на територията на днешен Афганистан става първият мюсюлмански владетел на тези земи. Територията е наричана Трансоксиана, буквално одвъд Оксос /старото име на р. Амударя/, между нея и р. Сирдаря. От Х век управляват селчуците, но през 12-ти век монголците, предвождани от Чингиз хан започват своите набези и в края на 12-ти век окончателно завлядяват цялата територията на днешен Узбекистан. През 1224 г. се взима решение империята на Чингиз хан да бъде разделена на 4 части между синовете му. На втория син- хан Чагатай се пада да управлява тези земи. След упрвалението на неговия син, в края на 13-ти и началото на 14-ти век, Чангатайското ханство се разделя на Западно и Източно. Чингизитите управляват до 1370 г., когато Тимур се жени за дъщерята на Казан хан и започва да управлява част от чагатайското ханство. Тимуридите продължават да управляват до началото на 16- ти век, когато империята се разпада на няколко части. Тогава започва самостоятелната история на Бухара, която става столица на Бухарското ханство, по- късно преименувано в емирство. През втората половина на 19-ти век Руската империя започва да доминира тук и бившата самостоятелна държава става руски протекторат. След идването на комунистите на власт в Русия, през 1920 г. се създава Бухарска съветска народна република, която само няколко години по- късно е разделена и включена в състава на Узбекската, Тюркменската и Таджикската ССР. Именно тогава, след създаването на Съветския съюз, започва да се използва и името узбеки, което в превод означава „господар на себе си“, макар че по това време узбеките вече не са господари на себе си. Определяйки границите между републиките в Централна Азия, Ленин разделя територии и обединява други, без да държи сметка за историческия и етническия принцип. Вероятно целта е била постепенно да се заличи националното самосъзнание и населението да се превърне единствено и само в безлични съветски граждани. Въпреки дългите години съветска власт обаче, това не се е случило и след обявяването на независимостта на държавите в Централна Азия между тях започват да тлеят териториални и етнически противоречия, които едва ли ще бъдат преодолени в близко бъдеще. По думите на нашия местен екскурзовод, узбеките са били най- ощетени от това разделение, защото части от техните земи попадат в Тюркменистан, а други- в Таджикистан и те остават единствената държава, без излаз на море, освен сладководното Аралско море, което години по- късно, пак благодарение на „гениалните“ идеи на съветските хидроинжинери, пресъхва и се превръща в мъртва и напълно неплодородна, отровена солена земя.
Започваме своята разходка из Бухара от един паметник, който се намира в непосредствена близост до хотела ни. Когато прочитаме надписа, оставаме удивени, защото всички сме чували за великия лечител и философ Авицена, но малцина от нас знаят, че той е роден през 980 г. под името Абу Али ибн Сино в село Авшана, което се намира близо до Бухара.
Историята и културата на Узбекистан все повече ни удивляват и все повече разпалват любопитството ни, затова, без да губим прекалено много време, след като отдаваме нужната почит на древния лечител и мъдрец, се отправяме към историческия център на Бухара и първата забележителност, която посещаваме в него, е мавзолеят на Исмаил Самани, най- старият запазен паметник в Узбекистан, завършен през 910 г. Това е едно изключително свято място за узбеките, което Чингиз хан, разрушавайки града през 12 век, оставя непокътнато, съзнавайки каква реакция ще има сред населението, ако бъде осквернено. Освен като мюсюлманска светиня, сградата е образец на архитектурата със своята идеална симетрия и с конструкцията си, изградена изцяло от тухли, без никакви подпорни греди. Интересното нещо в интериора, освен купола, поддържан изцяло от тухли, са изображенията на кобри в горните ъгли, които могат да се видят с помощта на малко въображение, въпреки че в исляма изображенията на хора и животни са недопустими. Вероятно това се дължи на факта, че сградата е изградена по време на прехода между зороастризма и исляма.
Следващият ни обект за днес е изворът на библейския Йов, за когото легендата разказва, че дошъл по тези земи, изпратен от Бог, и спасил населението от жажда, като ударил със своята пръчка земята и от нея бликнал извор. Сградата върху извора е построена през 12-ти век и обновявана и реконструирана до 16-ти век, като при управлението на Емир Тимур е поставен конусовидния купол, а щъркелите, които са изобразени на купола, според екскурзовода ни, са земното изображение на митичната птица- феникс.
Доказано е, че водата е изключително лековита, наситена с много минерали. Аз не посмявам да опитам, отнасяйки се скептично към местните водоизточници, колкото и лечебни да са те, но съпругът ми Дилиян решава да не пропуска тази възможност и когато на следващия ден виждам, че е оцелял, малко съжалявам, че и аз не опитах от живата вода на Йов. Във вътрешността на сградата, построена в името на култа към водата, толкова ценна за узбеките, предвид сухия климат, може да се разгледа фото експозиция, показваща пресъхването на водата в Аралско море след 70-те години на ХХ век, за което всички екскурзоводи наоколо разказват с много болка.
Преди да продължим с туристическата програма, имаме малко свободно време, което посвещаваме на близконамиращия се пазар. Потапяме се в море от ядки и подправки, чието ухание се премесва с примамливата миризма на топъл хляб. Това е една неизменна част от местния колорит.
 |
 |
Следващият обект от туристическата ни програма в Бухара е отново свързан с водата. Това е т.нар. Джамия върху вода, построена върху воден резервоар през 1712 г., чиито минарета са били разрушавани и построявани отново, като последното е построено от последния емир на Бухара през 1917 г. Джамията има 20 дървени колони и освен като мюсюлмански храм, се използва и като ислямско училище /медресе/, което и до ден днешен е действащо, поради което не можем да влезем вътре.
Намиращата се наблизо бивша водонапорна кула в момента се използва за панорамно място, като до горе се изкачва с асансьор. Лекомислено, групата ни отказва да се възползва от предложението на екскурзовода да се качим до горе, но само няколко секунди по- късно горчиво съжаляваме за решението си, когато виждаме, че точно отсреща се намира крепостта Арк, която може да се види в своята цялост само от височината на кулата.
Строителството на крепост на това място започва първоначално още през 1-ви век от н.е., като след 7-ми век тя бива разширена и се разпростира на цели 4 дка. Първоначалното построяване на крепостта се свързва с името на Сияуш, син на персийски владетел, който, несправедливо обвинен в прелюбодейство със своята млада мащеха, бяга от родината си и пристига тук по времето, когато по тези земи царувал Афросиаб. Жени се за дъщеря му и с хитрост успява да получи от бащата на своята съпруга голямо парче земя, за да построи своята крепост.
През вековете от крепостта и вътрешния дворец е останала само входната арка, а възстановяването и реконструкцията е извършена от последния емир на Бухара, Амир Алим хан през 19- ти век. В момента в крепостта, превърната в музей, могат да се видят част от вътрешните дворове и помещенията, използвани от емира, а някои от залите са превърнати в музеи, представящи природата и историята, както и експозиция от предмети и облекла, принадлежали на емирите на Бухара.
 |
 |
Подобно на преживяването, което имахме в Самарканд, и тук ни натоварват на електрически колички, за да ни откарат до място, където отново попадаме в приказките на Шехерезада, а пред погледа ни се изправя емблематичното Калян минаре, построено през 1127 г. Това е втората от трите сгради в Бухара, пощадена от Чингиз хан. Легендата разказва, че когато той, идвайки тук, погледнал нагоре към високото 50 метра минаре, чалмата му паднала и докато се навеждал да я вземе, обръщайки се към своите поданици, видял, че всички са коленичили, считайки, че владетелят им се е поклонил. Тогава той обявил: „Пред никого никога не съм се кланял. Очевидно това е много свято място! Нека да остане цяло!“
 |
 |
В близост до минарето се намират джамията Калон Ислям и медресето Мири Араб, които, макар и построени много по- късно, през 16- ти век, на мястото на съборените от Чингиз хан сгради, подобно на сградите на Регистан в Самарканд, се съчетават в прекрасен архитектурен ансамбъл, наричан Пои Калян. Джамията е втората по големина джамия, след Биби ханъм, построена през Средновековието на територията на днешен Узбекистан, с 280 колони и 200 купола, която е събирала 13000 души за молитва.
Продължаваме разходката си през стария град на Бухара, който ме очарова със своите улички, по които на мястото, където от векове е процъфтявала търговията, и днес са разположени магазини и сергии, примамващи с пъстри дрехи и шалове, високи кожени калпаци, произведения на керамиката и ножарството, от които, в даденото ни време за почивка, не пропускаме да се възползваме.
 |
 |
Достигаме до джамията Магоки Атор, в превод означаващо Храм на огъня, тъй като е построена върху руините на стар зороастрийски храм, като място, съдържащо особена енергия. През известен период джамията се е използвала както като мюсюлмански храм, така и като синагога. Това не е учудващо, предвид силното влияние на суфиите в ислямската култура тук и тяхната толерантност към всички религии. Това е третата сграда в Бухара, останала неразрушена при инвазията на Чингиз хан, благодарение усилията на жителите на града, които, предвиждайки събитията при настъплението на чингизите, заровили в пясък джамията. Така тя заприличала на хълм и останала незабелязана от монголите.
Последният владетел на Бухара, Амир Алим хан /1911-1920 г/, бил голям почитател на килимарското изкуство и притежавал богата колекция от килими, както от местни майстори, така и подарени му от владетели от различни страни, и когато тук се установява съветската власт, килимите биват скрити в джамията. Откривайки ги, представителите на съветската власт решили великодушно да оставят килимите тук, като джамията била превърната в музей на килимите, който може да се види и днес. Между богато разнообразие от багри и форми съзирам символи, характерни за различни култури. Не се учудвам от символа ин-ян, на килим, който идва от Китай, но килимът на бухарски майстор, съдържащ елемента, който присъства и в нашите чипровски килими, известен като канатица, определено представлява изненада. Все пак, след като видях подобен елемент в далечно Мексико, вече нищо не може да ме учуди и понеже екскурзоводите ни нямат обяснение на факта, го причислявам към категорията на загадките, които крие светът и които, дай боже, някога може да бъдат разкрити.
Нашата туристическа обиколка на Бухара завършва в сърцето на стария град, където около открит воден резервоар са разположени сградите на керван- сарая, в който вечеряхме предния ден, сградата, където са се събирали суфиите, наричана Лаб-и хауз, в която в момента се помещава музей на керамиката и медресето Кукелдаш.
Тук наблизо е и статуята на Настрадин ходжа,за когото узбеките твърдо вярват, че е роден именно тук, независимо какво мислят турците и другите ислямски народи по въпроса. За съжаление тя непрекъснато е толкова затрупана с туристи, че не успяваме да се доберем до нея за да я снимаме на спокойствие.
Превръщането на медресета в пазари и ресторанти вече не ме учудва и когато, малко по- късно, отново се връщаме в медресето Кукелдаш за вечеря, се чувствам съвсем спокойно да вечерям в бивше ислямско училище. Трябва да призная, че тази вечеря е една от най- добрите, която ни се предлага по време на тази екскурзия.
За любителите на месото като мен, Узбекистан е истински рай. Виж, за вегетарианците храната е цяло изпитание, защото тук на закуска, обяд и вечеря се сервира месо и тези, които са се отказали от неговата консумация, трябва да се задоволят с ограниченото предлагане на салати от пресни зеленчуци, печени зеленчуци или плоф /пилаф/, който местните приготвят от ориз със зеленчуци и стафиди. По време на тази вечеря има от всичко по много, включително за любителите на сладкото, защото вечерята завършва с вкусна баклава. Не остават разочаровани и пиещите алкохол. Ние с Весето и Дилиян с удоволствие преглъщаме вечерята с бутилка бяло вино и когато получаваме сметка, вече се чувстваме толкова блажени, че решаваме да не се разправяме със сервитьора, който ни събира за виното няколко стотин сум повече от предварително обявената цена, с обяснението, че всъщност това вино, което ни бил сервирал, било по- добро от това, за което са ни обявили цена. Сервитьорски номера сме виждали много, но все пак се намираме в града на Настрадин ходжа и ми се струва, ако ни лъжат, трябваше да бъде поне с повече финес.
ХИВА
Думата, с която мога да опиша следващия ден от нашето пътешествие е една и тя е просто път. Тръгваме в 9 часа сутринта и пътуваме през пустинята Казълкум, в която, освен някакви пустинни треви и храсти, не виждаме нищо забележително.
Единствената забележителност, която очакваме да видим през този ден, е река Амударя. Малко преди да достигнем реката, разбираме, че местният ни екскурзовод Гарет има някакви възражения срещу програмата, според която трябва да спрем на място, където може да се види и снима реката, тъй като тя се намира в гранична зона с Тюркменистан, а отношенията между двете страни не могат в никакъв случай да се нарекат добросъседски. Все пак, след категоричното настояване от страна на Лидия, нашата българска екскурзоводка, Гарет и шофьорът се предават и спираме на едно място, откъдето можем да видим реката. За да стане това обаче, трябва да пресечем широкия първокласен път с по две платна във всяка посока и мантинела по средата. Като човек, който не обича да нарушава правила, изпитвам колебания дали да го направя, а освен това, отсреща виждам спряна полицейска кола. Виждайки как няколко от членовете на групата ни, начело с Гарет, смело тръгват през платната, решавам и аз да рискувам, още повече, че по пътя не се виждат никакви коли в двете посоки, а полицейската кола е видимо празна. Гледката към реката, доста маловодна в този сезон, в никакъв случай не може да се нареди сред най- красивите гледки, които съм виждала, но при пълната липса на забележителности в този ден и това е нещо. Поне успявам, без прекалена конкуренция, да си направя снимка за спомен с екскурзовода Гарет.
На мястото има панорамна площадка, но в устрема си да се приближат максимално до реката, някои ентусиазирани фотографи, заедно със своите модели, хукват напред и почти пресичат прокъсаната на места телена мрежа, без изобщо да осъзнаят, че това е границата с Тюркменистан. Екскурзоводът ни реагира светкавично и, слава богу, не попадаме под обстрел от отсрещната страна, нито пък някой бива арестуван за нарушаване на държавната граница, след което благополучно групата се връща в автобуса.
Пресичаме ръкави на реката още няколко пъти и аз се опитвам да снимам от прозореца. Не успявам да си обясня защо не спряхме на някое от тези места, а именно на мястото, което можеше да се окаже не толкова безопасно, но явно логиката на узбеките, чийто представител е нашият екскурзовод, все още е непонятна за мен.
Другото интересно нещо по пътя са памуковите полета. По времето, когато съветските хидроинженери изграждат своето „гениално“ съоръжение- канали, по които водата се отклонява и се движи обратно на естественото течение на реката, Узбекистан заема първото място в света по производство на памук. Уви, тази кратка слава коства на страната много. Водата потъва някъде в пустинята и Аралско море, в което се влива реката, се превръща в пустиня. Въпреки това производството на памук, макар и не в такива мащаби, продължава и до днес.
За този и други интересни факти за страната, в която се намираме, научаваме от дългата екскурзоводна беседа, благодарение на която скучният път става по- поносим.
След цели 9 часа пристигаме в Хива и наградата за стоицизма ни през този ден е вечерята в традиционен ресторант в сърцето на Хива- крепостта Ичан кала. Влизайки пеша през портата, където ни оставя автобусът, отново попадаме сякаш в машина на времето и пространството, и се пренасяме в средновековен град с високи минарета и светещи прозорци, зад които източни красавици разказват приказки и където почиват керваните, след дългия път през пустинята, а Настрадин ходжа, дошъл на гости от Бухара, се шегува, пиейки чай със свой приятел.
Умората ни от дългия път като по чудо се изпарява и ние, като керванджите в миналото, се отдаваме на удоволствието от храната и почивката.
На следващия ден се събуждаме бодри и готови да разкрием съкровищата на града, до който се докоснахме предишната вечер. Хива има древна история и легендите свързват това място със сина на Ной, на име Сим, който, скитайки се по тези земи, сънувал триста факли под формата на кораб. Отишъл на това място, където му се присънил корабът, ударил с пръчката си и оттам бликнал извор. Именно на това място бил построен градът.. От думата вода идва и наименованието Хива, което в букваен превод означава „каква вкусна вода“. Градът е център на областта Хоразъм, което от своя страна означава „място с много слънце“. Най- древните артефакти, открити при разкопки тук, датират от преди 1500 години, въпреки че се счита, че селище на това място е съществувало поне още 1000 години преди това. Крепостта Ичан кала, зад стените на която се намира дворецът, но и много къщи, в които се живее и до днес, е първият обект в Узбекистан, включен в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Тук са родени такива видни личности като Мохамед Ал- Хорезми, наричан бащата на алгебрата, чието име идва от част от името на негова книга ал- джабр, както и Абу Райхан Ал Бируни, който още през 11-ти век, наблюдавайки небесните тела, доказва, че земята е кръгла. Градът им 4 порти в четирите посоки на света и се простира на 26 дка.
Почти всички сгради, както и крепостните стени, са реставрирани през 19 век във вида, в който са съществували през 15-ти век, а може би най- емблематичната постройка, намираща се зад стените на крепостта, е Калта минор, в буквален превод „късото минаре“, построено по времето на Мохамед Амин хан в средата на 19-ти век.
Легендата разказва, че първоначалната идея на хана е била минарето да бъде високо 100 метра, но докато бил на война, майсторът, който бил нает да го построи, бил привлечен от хана на Бухара да построи друго минаре. Научавайки това, владетелят на Хива убил майстора и минарето останало едва 29 метра високо. Според друга легенда, майсторът се спасил като си направил криле и полетял. Всъщност по- вероятната, макар и твърде прозаична в сравнение с легендите, причина минарето да остане по- ниско от предвиденото, е пренасочването на средствата, необходими за строителството му за по- практични цели като отбраната на града. Практичността на узбеките явно и днес е част от тяхната народопсихология, защото, влизайки в медресето Мохамед Амин, намиращо се в близост до Калта минор, виждаме хотелска рецепция. След пазар и ресторант, това е третото практическо приложение в съвременността на бившите ислямски училища, което откриваме.
В крепостта Ичан Кала има и друго забележително минаре, освен емблематичното Калта минор, което е един от претендентите за титлата най- високо минаре в Централна Азия, и това е Минарето на Ислам Ходжа. Въпреки че, според нашата екскурзоводка, със своите 47 метра това минаре не може да се мери с друго, високо около 70 метра, което също е било на територията на Хива, но в момента попада в границите на Тюркменистан, със своите цветни мозайки и внушителна архитектура това е още едно едно от съкровищата на Хива.
Отправяме се към ханския дворец, обитаван последователно от 47 хана, управлявали Хива, след времето на Тимуридите през 15- ти век, до попадането на Хива под съветска власт в началото на 20-ти век. Това е голям комплекс от постройки, включващ освен официалните представителни помещения, жилищните постройки и помещения на вледетелите и техните семейства, както и джамия, съд и монетен двор, всичко, което се полага за един дворец.
След като разглеждаме двореца, ни се предоставя възможността да се покатерим по стръмно и тясно стълбище, за да видим Хива от високо и, макар че не обичам подобни стълбища, не мога да пропусна тази възможност, а гледката отгоре наистина си струва усилията.
Посещаваме музея на хановете и поетите, което звучи странно като комбинация, но Хива много се гордее със своите поети и интересен факт е, че част хановете й, едновременно с това са били поети, както и че по входните врати на култовите сгради тук, вместо сури от корана, както е обичайно, са изписани строфи от стихове.
Един от най- обичаните поети на града е Пахлаван Махмуд, чиято гробница също е обект на нашата обиколка. Наричат го Омар Хаям от Хива и интересното за него е, че той е бил личност с различни способности- едновременно майстор- кожар, борец /пехливанин/ и поет, както и много свят човек за мюсолманите.
Друга гордост на града е старата джамия, уникално архитектурно произведение с 212 дървени колони, някои от които датират от 10-ти век, други от 12-ти, а трети от 16-ти до 19-ти век. Колоните са украсени с изящна дърворезба и всяка от тях уникална, различна от останалите. Специално внимание е обърнато и на акустиката, с вградени кухи керамични тръби, които с изумление разбирам, че са били поставени в стените още през 10- ти век.
Наред с историческите сгради посещаваме работилници за дърворезба и коприна, където подробно ни обясняват спецификата на тези характерни местни занаяти. За разлика от подобни посещения по време на други екскурзии, тук трябва да призная, че категорично не долавям признаци на търговска манипулация от страна на екскурзоводите, а цените на изделията са толкова по- високи, в сравнение с тези на пазара отвън, че никак не предразполагат към изкушение. Радостта за окото обаче е наистина безспорна.
 |
 |
Когато вече се чувстваме наситени с впечатления, виждайки жадните погледи, които отправяме към сергиите наоколо, екскурзоводите ни оставят свободно време за пазаруване. Пъстри шалове от естествени материи, изделия от дърво и глина и ръчно изработени кукли и кожени калпаци, това са само част от съкровищата, които могат да се купят тук, и въпреки че торбичката ми е пълна с шалове и подаръци, оставам с чувството, че не съм пазарувала достатъчно, че можеше още и още.
Тъй като не искаме да губим време в ресторант, похапваме от невероятно ухаещия и вкусен хляб, с който Хива също се гордее, а докато похапваме, се наслаждаваме на пейзажа наоколо. Продължавайки скитането си по улиците на стария град, попадаме на танцуващи сватбари, които още повече повишават настроението ни.
Когато идва часът да се срещнем с екскурзоводката, нещо силно ме дърпа навътре в крепостта и не ми дава да я напусна, но за съжаление нашето пътешествие е към края си и ще трябва да се примиря с този факт.
Последната ни вечеря, преди да потеглим към летището, отново е зад крепостните стени, на висока тераса, от която можем за последен път да се насладим на великолепната Хива. Докато с удоволствие поглъщам последната порция великолепно приготвена храна, очите ми поглъщат красотата наоколо.
Малко по- късно рязко се връщаме към действителността на днешен Узбекистан, където никой не бърза. Шофьорът на автобуса, с който пътуваме до летището в Угренч, съседен град на Хива, избира най- дългия път и кара с най- бавната възможна скорост, напълно нехаейки за това, че трябва да пристигнем навреме, за да не изпуснем самолета си до Ташкент, а с това и връзката с международния полет до Истанбул. Единственият момент, в който шофьорът се оживява, е когато нашата екскурзоводка го пита на руски дали летището има само един терминал. Въпросът остава без отговор, но усетил възможност да общува, шофьорът започва ентусиазирано да обяснява, че е ходил в България на море преди години и колко красива е нашата страна. Тук е моментът да отбележа, че в Узбекистан всички реагират много радушно, когато разберат, че сме от България. Доста от по- възрастните узбеки са посещавали страната ни, когато бяхме в близки отношения със Съветския съюз, наричат я страна на розите и даже са чували не само за Слънчев бряг, но и за Шипка. Разбираме, че когато някоя хубава стока се появяла в миналото на пазара, местните се шегували, че все едно е произведена в България. Спомням си, че по онова време имаше един девиз „Българско значи висококачествено“, на който много се смеехме, но очевидно този девиз се е отнасял само за стоките, които изнасяме зад граница. Ние, българите, които по принцип остро страдаме от липса на национално самочувствие, тук се чувстваме на пиедестал.
Все пак успяваме да хванем самолета си, но на международното летище в Ташкент ни чака нова изненада. Десетки узбеки, въртящи търговия с Турция, точно като нашите куфарни търговци преди 20 години, се бавят по гишетата, пренареждайки по няколко пъти своите денкове и куфари, за да бъдат глобени по- малко за свръхбагаж, заради което едва не изпускаме полета си. Нашата екскурзоводка е на ръба на нервна криза, но в крайна сметка, благодарение на нейната добра организация и на способността на групата ни някакси да се дисциплинира в сюблимните моменти, успяваме успешно да се приберем в България. Сега, няколко дни, след завръщането ни, успявам да завърша пътеписа си, докато още ме владее емоцията, която преживяхме през тези дни и, опитвайки се да избистря мислите си, осъзнавам, че сякаш по едно и също време съм била в различни светове, този, на съвременния Узбекистан, с всичките проблеми и негативи, натрупани по време на съветското управление и постсъветския период, и другият, романтичният, светът от приказките на Шехерезада.
