месец май 2021 г.
подводни снимки: Илияна Бояджиева
Тази година зимата се проточва сякаш прекалено дълго. Пролетта бавно и несигурно настъпва и докато я чакам, изведнъж ми се приисква да е лято. Лятото в България изглежда безкрайно далеч, така че вместо да го чакам, решавам да отида там, където то вече е дошло. Поради ограниченията, свързани с пандемията от Ковид 19, възможностите не са много и, разглеждайки офертите на туроператорите, очите ми се спират на Египет. Когато за пръв път посетихме Египет през 2010 година, видяхме пирамидите в Кайро, пътувахме по Нил и посетихме всички важни храмове и гробници от Абу Симбел в южната част на Египет до великолепния Луксор. Накрая приключихме пътешествието си в Хургада, един от двата най- популярни курорта в Египет, и успяхме, макар и за малко, да зърнем Червено море и неговия невероятен подводен свят. Тогава си казах, че искам да дойда тук отново, за да опозная повече прелестите, които крие Червено море. Малко след това Египет стана доста опасна дестинация заради арабската пролет и атентатите над туристи. После туризмът започна отново да се възражда, но моят списък с мечти беше толкова дълъг, че някак не намирах време да планирам второ посещение. Господ забавя, но не забравя, и така ето че тази година, на Великден, 11 години след първия Великден, който посрещнахме в Египет, отново се озоваваме в тази страна, но този път в другия най- популярен курорт- Шарм ел Шейх, на Синайския полуостров. Този път отивам просто на море и няма да пиша пътепис, заявих категорично на всички, които ме питаха. През цялото време на нашата почивка отстоявах това решение и не се докоснах до лаптопа. Когато се върнах обаче, започнах да усещам някаква непълнота, незавършеност и осъзнах, че толкова съм свикнала да споделям преживяванията си по време на моите пътувания, че не мога да изживея усещането пълно, ако не го споделя. Това писание няма претенциите да бъде толкова познавателно, както останалите ми пътеписи, но може да бъде приятно за любителите на екзотика и море, а за тези, които искат да прочетат повече за историята, пирамидите, храмовете и гробниците в Египет, препоръчвам да прочетат пътеписа ми от 2010 г., озаглавен: “Едно пътуване през вековете или нашите приключения в Египет“.
Пристигане в Шарм ел шейх и първи впечатления
Когато мисля за Египет винаги го позиционирам в съзнанието си като страна от Северна Африка. Шарл ем шейх обаче се намира в Азия, от изток на Суецкия канал, който разделя двата континента. Намираме се съвсем близо до Саудитска Арабия и доста далеч от Кайро. Докато самолетът се снишава, наблюдавам пейзажа наоколо, който се вижда много добре заради ясното и сухо време, характерно за тази част от света. Пейзажът е пустинен, но планински, а малко преди да се приземим, прелитаме над морето, което ме очарова със своя наситеносин цвят.
Това, което зная от първото ни посещение в Египет, е, че е добре да се избере за нощувка петзвезден хотел, защото звездите тук не са това, което трябва да бъдат. В момента цените на екскурзиите, заради Ковид пандемията, са толкова ниски, че цената на целия пакет, включващ 7 нощувки на база All inclusiv в петзвезден хотел, заедно със самолетен билет, е абсолютно съизмерима с неособено скъпа почивка на нашето море. Хотелът да е на първа линия и да има пясъчен плаж, това са нещата, на които по принцип държа, когато сме на море. Избраният от мен хотел в миналото е бил част от веригата на Radisson, което със сигурност е атестат за качество, но не пропускам да отбележа факта, че в момента хотелът има местен собственик, което ме кара да нямам прекалено високи очаквания. Останалото оставям на интуицията си, която за радост, не ме подвежда.
Освен прекрасната градина с екзотична растителност, големият бонус на хотела е, че се намира на коралов риф, което позволява да се наслаждаваш на невероятния подводен свят на Червено море, без да се налага да пътуваш с корабче и даже без да се налага да се отдалечаваш от плажа.
След тревожната зима, в която Ковид вълните следваха една след друга и отнесоха със себе си немалко хора, сред които и наши близки познати, имам нужда от една истинска почивка на топло място и още през първия ден от нашето пътуване осъзнавам, че постепенно тревожността, която ме преследва цяла зима, започва да отстъпва пред едно усещане за безгрижие, което изпълва цялото ми същество. Слънцето и морето ме преобразяват почти моментално. За мое най- голямо учудване, съвсем бързо преодолявам страха си, да се пусна от стълбата в края на кея, който тръгва от плажа пред хотела и свършва на края на кораловия риф, след който морето е с дълбочина 25 метра и, поглеждайки надолу, виждаш само синя бездна. Близостта на кея и плавниците на краката ми, с които бързо мога да се добера до него, представляват спасителен пояс от страховете ми, и всеки ден се престрашавам да се отдалеча от кея малко повече по продължението на кораловия риф, за да не се блъскам в останалите плуващи туристи, които кръжат около него. Това, разбира се, е възможно само в моментите, когато няма течение, а това никак не бива да се пренебрегва, защото понякога течението е много силно може да те отнесе доста бързо от мястото, където се намираш. Ако морето е спокойно обаче, отпускайки се върху водата с очила и шнорхел, можеш да наблюдаваш как стотици рибки, оцветени във всички цветове на дъгата, спокойно плуват около разноцветните корали и да загубиш представа за времето и пространството, сякаш ставаш част от техния свят, в който няма вируси, смърт и болка, няма напрежение и стрес.
Тъй като морето е много солено и не е студено, можеш спокойно да полегнеш върху водата, да се отпуснеш и да забравиш проблемите си. Наричам това състояние аквариум медитация и започвам да го практикувам редовно, до последния ден на нашата почивка. В дните, когато течението отвъд рифа е силно, практикувам своята аквариум медитация в плитките води до самия бряг, където, макар и да има само мъртви корали, не липсват разноцветни рибки.
Нощна обиколка на града
В един от първите дни на нашето пътешествие туристическата фирма, с която пътуваме, предлага нощна обиколка на града с автобус. Въпреки че твърдо съм обещала на съпруга си Дилиян, че този път сме просто на море и няма да посещаваме никакви забележителности, не устоявам на изкушението да запиша и двама ни за екскурзията, още повече, че тъй като сме в Египет по време на Рамадана, през деня нищо не работи и обиколката на града ще бъде вечерта, което ни позволява да не пропуснем нито час от предвиденото време за плаж. Въпреки че е вечер, температурите са над 30 градуса, но лекият бриз и сухият въздух правят усещането за топлина доста поносимо и приятно за разходка. Шарм ел Шейх е един нов курортен град, в който всичко е построено преди не повече от 30 години. Началото на развитието му като курорт е поставено по време на израелската окупация след шестдневната война през 1967 г. Със своя търговски нюх евреите безпограшно са прозрели какъв курорт може да се развие там, където преди това е имало едно малко рибарско бедуинско селище в пустинята, но не каква да е пустиня, а такава, която се простира до брега на морето. Курортът Шарм ел Шейх се разделя на три части. Северната, в която се намира нашият хотел, се нарича Nambq, каквото е и името на пустинята наоколо. По време на нашата обиколка ще посетим най- оживеното туристическо място Naama bay, както и стария град, който всъщност никак не е стар, имайки предвид споменатата възраст на курорта. Градът, в който се намираме, е известен още като Градът на мира. След като през 1982 г. Синайският полуостров отново става част от територията на Египет, тук се провеждат множество конференции, свързани преди всичко с проблемите на Близкия изток. Форумите се провеждат в специално изградения за целта конферентен център, а през 2015 г. е издигнат паметник на мира, който е първото място, което посещаваме по време на нашата градска обиколка. В грандиозния монумент са вплетени символи от древната египетска история и митология, и настоящето. Интересни подробности са, че това е паметникът с най- много метал в конструкцията си в световен мащаб, както и че архитектът, проектирал монумента, го е направил напълно безвъзмездно. 
Следващата спирка на автобуса ни е един МОЛ, в чието подземие е устроен един мини египетски музей с реплики от експонатите от залата на Тутанкамон в оригиналния Египетски музей в Кайро. По време на предишното си посещение в Египет сме посетили оригиналния музей, така че експозицията не представлява някакъв особен интерес за нас, но е приятно да си припомним някои моменти от историята на тази древна страна, а и тук можем да снимаме на воля, което в Египетския музей е абсолютно забранено.
Отправяме се към Naama bay, мястото, където са построени първите хотели в Шарм ел шейх, намиращо се в южната част на курорта. Мястото, което по думите на нашата екскурзоводка обикновено гъмжи от туристи, сега е изключително спокойно и за кой ли път се убеждавам какво е предимството да бъдеш един от малцината смелчаци, дръзнали да пътуват по време на пандемия. Успяваме спокойно да се разходим между множеството магазини и заведения, в които почти няма посетители, и да направим своите първи покупки. Прави ми впечатление, че тук търговците далеч не са така агресивни, както в Кайро и другите места, които сме посетили по време на първото си пътешествие до Египет. Когато се пазари за цената, човек трябва да има предвид, че тук стандартът е доста по- нисък от нашия, средната заплата е около 120 долара, което, като се има предвид, че обикновено работи само мъжът в семейството, би означавало, че доходът на глава от населението е още по- нисък, но въпреки това, тъй като се намираме в туристически район, търговците не са склонни да продават на безценица. Тъй като нямаме никакви сериозни намерения за покупка, освен на някои необходими плувни аксесоари, които сме пропуснали да си закупим от България, това не ни интересува особено и се забавляваме.
Денят, в който правим нашата обиколка на града, е първият ден на Великден и много ни се иска да посетим православен храм. Тъй като около 10 % от населението на Египет са християни копти, тук има православен храм, но за съжаление, заради пандемията той е затворен за туристи. Разрешават ни да влезем само в двора. Дамите, които са с къси панталони и поли и не носят шалове, с които да покрият главите си, не могат да влязат даже в двора, но аз предвидливо съм се подготвила. Храмът е грандиозен и от стенописите на входа може да се съди, че вътре е богато изографисан, което се потвърждава и от думите на нашата екскурзоводка.
Последното място, което посещаваме в т.нар. „стар град“, е централният площад, на който се намира голямата джамия, но в нея също е забранено влизането на туристи, така че се задоволяваме да я снимаме отвън.
Както обичайно, и в тази екскурзия не минаваме без посещение на магазин. С твърдата предварителна нагласа да не купувам нищо, с интерес изслушвам беседата за арабските чайове, подправки и аромати и не пропускам да запомня цената на чая от каркаде, за да имам някакъв ориентир, след което успявам да постигна петкратно по- ниска цена на намиращия се в близост пазар.
Джипове, камили и бедуини
Въпреки че съм обещала на Дилиян, че макар и в чужбина, отиваме просто на море, сме успели да постигнем компромисно решение да отсъстваме само един ден от плажа, за да посетим манастира „Света Екатерина“ в Синайската планина, в близост до който се намира горящият храст от библейската притча за Мойсей. Още при първото си посещение в Египет бях планирала да посетя планината, в която Мойсей получава скрижалите, но за съжаление в момента посрещането на слънцето в планината не се предлага като организиран тур, а когато пристигаме в Египет, се оказва, че и манастирът е затворен от Вселенския патриарх, заради пандемията. Тъй като сме платили екскурзията предварително, вместо да чакам връщане на пари в България, веднага я замествам с едно джипсафари с яздене на камили, нещо, което не направхме в Тунис по причини, които са известни на тези, които са прочели пътеписа ми. Сафарито ще ни коства само следобедния плаж, а за мен това е поредното предизвикателство в борбата, която водя със страховете си.
В най- голямата жега, в ранния следобед ни натъпкват в един джип, който досущ ми прилича на руска УАЗ-ка, въпреки че е марка Тойота. Точно като в УАЗ-ките пътниците сядат на две пейки, надлъжно разположени в каросерията. За дистанция не може да става и дума, а докато спираме пред всеки хотел, от който трябва да вземем туристи, със сигурност сме обменили всички телесни течности помежду си и искрено се надяваме в тях да не се е скатал някой корона вирус. Още от първия път, когато бяхме в Египет, сме наясно, че тук никой за никъде не бърза и всяко нещо може да се случи „инш Аллах“, може би днес, може би утре или някога, кой знае кога. Така и нашето джипсафари, ако е казал Аллах, може да започне в 14, в 15 часа или по- късно. Въпреки че съм се подготвила психически, чакането започва да ми идва вповече, а Дилиян започва да прави планове за връщане в хотела, докато е време. Все пак след малко повече от час чакане и мотаене успяваме да тръгнем. Още с навлизането си в пустинята нашият шофьор започва да се изживява като участник в рали Париж- Дакар и аз не успявам да сдържа възклицанията си, което като че ли още повече го надъхва да върти гуми в пясъка. Някой от пътниците споменава, че се чувства като чувал с картофи. Оказва се, че всички в джипа сме избрали тази атракция на мястото на екскурзията до манастира „Света Екатерина“ и аз заявявам, че каквото и да ни се случи днес, за всичко ще бъде виновен Вселенският патриарх, който е затворил манастира. Забелязвам, че в редицата от джипове има и по- луди водачи от нашия и съвсем скоро след тръгването един от джиповете се изгубва някъде в пясъците. Налага се част от другите водачи да се върнат да му помагат, а нещастниците, които се возят в него, после разказват, че са се разминали на косъм от катастрофа, но в крайна сметка са се отървали само със спукана гума. От този момент нататък започвам да наблюдавам внимателно нашия шофьор и установявам, че макар да кара бързо, доста опитно се справя с особеностите на терена, което ме кара да му гласувам все по- голямо доверие. Спираме първо на едно прогледно място, а след това имаме две пешеходни разходки. Назъбени хълмове, извисяващи се над пясъчни долини и сухи каньони и на фона на целия този пустинен пейзаж по някое самотно дръвче, носещо сякаш свежия полъх от морето, пътечки от стекла се лава, незнайно кога и откъде. На моменти се усещаш като в лунен пейзаж, но и все пак по свой начин е красиво.
Температурите са доста високи, а в комбинация с пясъка и праха правят преживяването достойно за отбора по мазохизъм. Завършваме своята разходка в пустинята с яздене на камили, нещо,което не знаех дали искам да си причиня отново след първото ни посещение в Египет, но сега твърдо съм решила да пробвам пак. Тъй като съм планирала едно по- дълго пътуване с камили в пустинята в бъдещо пътешествие, идеята за което засега ще запазя за себе си, приемам кратката разходка с камила като тренировка и макар при качване и слизане да изпитвам доста силен страх, като цяло успявам да овладея емоциите си и записвам още една точка за себе си срещу страховете.
Приключението ни завършва под дървен навес с цветни рогозки от пластмаса, които някак не ми се вписват в представата за автентично бедуинско селище, а по- скоро като атракция за туристи, но все пак с интерес наблюдавам демонстрацията за приготвяне на бедуински хляб.
Хлябът ухае доста апетитно и не се сдържам да го опитам, въпреки че цял следобед не съм имала възможност да измия ръцете си, а и хигиената в „бедуинското селище“ не ми се струва достатъчно добра. Тъй като и без да има пандемия съм имала стомашни страдания от подобни почерпки по време на пътуванията ни, се въздържам да опитам останалите ястия, които ни предлагат. Дилиян обаче си похапва сладко, без никакви притеснения, твърдейки, че това е единственото хубаво нещо, което му се е случило този ден. Има и още нещо хубаво, което Шаманът не пропуска тази вечер: да снима прекрасния залез над пустинните хълмове.
След завръщането ни той с усмивка разказва на останалите членове от нашата компания, които не пожелаха да се включат в джип сафарито, че сме участвали във филм на ужасите, а аз се опитвам да се оправдавам, задето му причиних това преживяване, вместо да се излежава на плажа. Въпреки това някак тайничко се чувствам доволна.
Разходка с лодка
Сред българите, с които сме настанени в хотела, има група запалени гмуркачи, които предварително са си наели корабче за всичките дни от нашата почивка, с което да се придвижват до различни места, подходящи за гмуркане. В нашата старозагорска компания също има гмуркач, който познава колегите си и в един от дните на нашата почивка решаваме да се присъединим към тях за една разходка, в която по- смелите аматьори могат да пробват гмуркане с акваланг на дълбочина до 15 метра, а останалите да плуват с шнорхел. Превозват ни с бус до едно пристанище за яхти и малки корабчета и докато чакаме да дойде вторият бус, започваме леко да се изнервяме, защото ни се иска морското ни приключение да започне колкото може по- скоро, а египтяните традиционно не бързат. Вместо да стоя и да нервнича, решавам да обиколя сергиите наоколо и тутакси се снабдявам с една нова плажна чанта в любимия ми цикламен цвят, с надпис „Шарм ел шейх” за спомен, което рязко подобрява настроението ми. Най- после и последните от групата пристигат и ни натоварват на кораба,преди което преминаваме през контролен пункт. Оказва се, че внасянето на алкохол на борда е абсолютно забранено, но нашата компания не е предупредена за това и едно шише българска ракийка, предназначено да се подкрепим по време на пътуването, полита към боклука. Всички гледаме състрадателно към ценната течност в коша за боклук и към собственика й, който с мъка понася загубата, но няма как, трябва да се примирим и да продължим до пристана, където ни чака корабчето. Настаняват ни на горната палуба, до която се качваме по метална стълба боси, а обувките си оставяме на долната палуба, където се намира и оборудването на гмуркачите. Докато се киприм и си правим снимки, за малко сядам на капитанското място, преди да е дошъл истинският капитан, и аха да подкарам лодката, защото вече умирам от нетърпение най- после да потеглим, но нищо в Египет не се случва бързо.
Най- после се отлепяме от брега и потегляме смело напред. Целта на нашето пътешествие е остров Тиран, където казват, че има много красиви места за гмуркане и шнорхелинг. Тук е моментът да спомена за любителите на географията, че остров Тиран, който се вижда от плажа пред нашия хотел, е един пустинен остров с висока планина, който не е подходящ за живеене, но освен че е от любимите места за гмуркачите, има важно стратегическо значение, тъй като се намира на входа на залива Акаба, който пък от своя страна е входът на Израел и Саудитска Арабия към Червено море. В момента островът формално представлява част от територията на Саудитска Арабия, на която Египет го е подарил, за да не се дразнят евреите, но продължава да бъде управляван от египетските власти. Докато волно се разхождаме по палубата и щастливо се снимаме и плажуваме, корабът започва да издава странни звуци и изведнъж двигателите спират. След известно време при нас се качва един от инструкторите по гмуркане, който говори английски и руски и ни обяснява, че стартерът се е повредил и нашето пътуване няма да може да достигне крайната си цел, но все пак ще спрем на няколко места за шнорхелинг и гмуркане, близо до брега на Шарм ел шейх. Като едни типични, много лъгани българи, веднага започваме да подозираме дали наистина има повреда, или египтяните са решили да си спестят горивото за разходка до острова и да ни прецакат, а аз съм сигурна, че корабът просто се „уплаши”, когато ме видя на капитанското място и предпочете да спре, преди да съм седнала там отново. Така или иначе, се примиряваме със ситуацията, защото и без това нямаме друг избор, и се опитваме да я приемем с чувство за хумор. Шнорхелингът на местата, на които ни водят, не се различава съществено от този, който бихме направили пред хотела, но все пак е едно различно преживяване, защото се намираме на борда на корабче в морето. Гмуркачите, макар също разочаровани, успяват да направят по някое гмуркане, а ние- да се насладим на техните снимки от по- дълбоко.
Епилог
Последната снимка ме провокира да споделя със своите читатели някои свои наблюдения относно египетските обичаи, което би могло да се приеме и като полезни съвети за онези, които още не са били в Египет. Българите от моето и по- старите поколения още помнят онези табелки по ресторанти, магазини и други обекти за обслужване по време на соца, които гласяха: „Бакшишът е обида, както за този, който го дава, така и за този, който го взема“. Може би по тази причина или поради стиснатия си байганьовски характер българите са известни с това, че не обичат да дават бакшиши. Тук обаче, ако не искаш да останеш с неоправено легло и несменени хавлии цяла почивка или пък без питие в ресторанта, който макар и да е на самообслужване, питиетата се разнасят от сервитьори, трябва да свикнеш с мисълта, че Негово Величество Бакшишът отваря всички врати. Нищо особено като сума, само един долар е необходим, за да спечелиш сърцето на камериера и да станеш ВИП- клиент в ресторанта. Тъй като сме достигнали до това прозрение още при предишното си посещение в Египет, този път нямаме неприятни изненади. Виж, с аниматорите няма такъв проблем, усмихнати и всеотдайни, те превръщат почивката ни в истински празник, който достига кулминацията си на Гергьовден, когато, по наша заявка, вечерната програма приключва с истинско българско хоро. Последните два дни от своята почивка прекарваме изцяло на плажа пред хотела, защото сме осъзнали, че най- голямата атракция на това пътуване е невероятният подводен свят на Червено море, който се открива пред теб, без да ходиш на никакви разходки: достатъчно е да стигнеш до края на кея, да слезеш по няколко стъпала и да сложиш плавници и шнорхел.
