След поредното изтощително петчасово пътуване пристигаме в Кампече по тъмно, но няма как да пропуснем да проверим как тук приготвят традиционния коктейл „Маргарита“. Изненадват ни с предложение за 4 вида „Маргарити“, от които опитваме с ягода и с манго. И двата имат приятен вкус, но нямат нищо общо с класическия коктейл, освен това, че има някаква вероятност да съдържат минимално количество текила, а по ръба на чашата вместо сол има лютива сол, което ме кара да взема твърдото решение, че повече няма да експериментирам и ще залагам на класиката. Тази вечер, след обилният късен обяд, нямаме желание за вечеря и се прибираме, за да се подготвим за следващия емоционален ден, който за мен ще се окаже особено емоционален.
Сутринта имаме малко свободно време, до тръгването в 11, за да се разходим из града. Кампече се намира в Мексиканския залив, на западния бряг на полуостров Юкатан. Това е и първият град, завладян от испанците окончателно през 1540 г., след неколкократни нашествия и отстъпления, започнали още през 1517 г. Превземането на полуостров Юкатан се свързва с името Франциско Мотнехо, чието име по- късно неговият син добавя към майското Кампече, което означава змията- кърлеж и градът става Сан Франциско де Кампече. Маите продължават да отстояват свободата си и през 1546 г. правят голямо въстание, но то е потушено и испанците окончателно слагат ръка на полуострова. Веднага след завземането на политическата власт тук пристигат представители на Францисканския орден и започват масово покръстване. Създават се големи имения и селяните биват закрепостени, а върху търговията между колониите е наложен строг монопол, което дава повод за множество пиратски нападения. За да защитят града от пиратите, през 17-ти век конквистадорите изграждат крепостна стена, дълга 2,5 км., с 4 порти и 8 бойни кули, която е първата цел на нашата сутрешна разходка.
За съжаление, не успяваме да се качим върху стената, за да погледнем града отвисоко, защото портата се отключва за туристи в по- късен час, но ранният час пък е изключително подходящ за спокойна разходка по главната пешеходна улица, изцяло завзета от заведенията в предишната вечер, а сега спокойна и пуста, с разноцветни постройки в колониален стил. На площада вече се усеща и коледното настроение.
Стигаме до крайбрежната улица и правим една приятна разходка по нея, вперили поглед в Атлантика, който за мое голямо учудване тук е тих и спокоен като езеро и вероятната причина за това е местоположението на града в северозападния край на полуострова, защитен от бурните вълни на океана.
Времето е топло и изведнъж ни се приисква да се потопим в спокойните сини води, но тук не виждаме плажове, а и съм чувала, че Мексиканският залив гъмжи от акули, така че предприемаме по- разумното в този случай решение, да похарчим още някое мексиканско песо в току- що отворилите магазини по пътя ни обратно до хотела.
В предварително уговорения час се качваме на автобуса, за да се придвижим до поредния за това пътешествие град на маите Ушмал. Тук ни очаква местният ни екскурзовод за тази част от Мексико, който се представя като Уили и ни повежда из руините на града. Намираме се в северната част на полуостров Юкатан, която е суха и със субтропичен климат, издигнала се над океана при голямо земетресение, причинено от падане на метеорит в района на Мексиканския залив преди 65 млн. години. Съставът на почвата в тази част на полуострова е предимно от корали, а наличието на подземни води предопределило и изграждането на градове на маите тук и в Мерида, следващата спирка от нашето пътешествие. Ушмал означава „строен три пъти“, но според местния ни екскурзовод всъщност градът е строен 5 пъти и археологически разкритите сгради са от последните два периода на строителство.
Първата сграда, която се изправя пред погледа ни, се нарича Храм на магьосника. Построена е през VI-ти век и е наистина впечатляваща. Легендата разказва, че една жена, която много искала да има деца, отишла в гората и там намерила голямо яйце, от което се родило джуде с магически сили. Когато пораснало, то намерило магически барабан и с негова помощ се добрало до трона. Първоначално джуджето било добър владетел, но по- късно нещата се променили в неблагоприятна посока. Не успявам да разбера какво точно се е случило по-нататък, но очевидно властта може да поквари и най- добрия магьосник.
За разлика от Паленке, където водата е в изобилие и основен бог е богът на слънцето, тук поради недостатъчното количество вода главно божество е Чаак, богът на дъжда, който се изобразява с издаден напред от фасадата, закривен надолу нос.
Религиозните вярвания на маите очевидно са коренно различни в различните части на Мексико, в зависимост от климатичните особености. Пантеонът от божества също е различен и тук богът на слънцето се свързва с птицата Ара или Макао. Прави ми впечатление обаче, че змията е неизменен символ във всички вярвания на всички племена по тези земи. Другото общо нещо са астрономическите наблюдения, чрез които определят датите на земните събития. Докато разглеждаме големия площад и сградите около него, опитвайки се да разберем смисъла на символите, изобразени по тях, екскурзоводът ни се впуска в сложни математически обяснения.
Извършвайки своите астрономически наблюдения, маите ги свързвали с числата. Така например обредният календар има 260 дни и се повтаря през период от 73 години, а слънчевият календар има 365 и се повтаря през 52 години, но маите наблюдавали и движението на Венера и забелязали, че цикълът на Венера, т.е. броят години, след които тя изгрява на едно и също място, гледано от Земята, е 584. Оттук нататък екскурзоводът ни започва да пише уравнения:
73х8=589
73х5=365
365х8=2920
589х5=2920
5+8= 13, а 13 е много важно число, защото, както вече сме разбрали, всички древни народи, населявали Мексико преди колонизацията, вярват, че 13 са нивата на небесния свят. Всъщност, да си призная откровено, за мен тези игри с цифри остават малко непонятни и винаги от математиката ми се завива свят, но те очевидно трябва да покажат колко важно е било за маите движението на небесните тела и как циклите на тяхното движение, изразени в числа, определят символиката, изразена в каменните барелефи по стените на храмовете. Очевидно математиката започва да идва в повече на всички ни, защото забелязвам, че погледите на всички са вперени някъде встрани от екскурзовода. Обръщам се и виждам, че обектът на наблюдението е игуана, наблюдаваща нашата група с не по- малко любопитство от нашето към нея. Забелязвайки това, екскурзоводът ни с усмивка обяснява, че когато за пръв път започнал да води групи по мексиканските руини, много се удивлявал какво толкова им е интересно на чужденците, когато видят игуана.
Вървейки и разглеждайки поредицата от сгради на Ушмал, стигаме до едно високо място, където се открива прекрасна гледка към целия комплекс. Докато се радвам на пейзажа и си правя снимки, даже не подозирам, че тази гледка за малко можеше да се окаже последната красива гледка в живота ми.
Оставям Дилиян да направи още няколко снимки на пейзажа и, тръгвайки след екскурзовода да слизам надолу по стръмните стъпала, всяко от което е високо поне 30 см., се подхлъзвам и започвам стремглаво да се търкалям надолу, без да мога да се спра, като едновременно с това инерцията ме изтласква към страничния ръб на стълбището, който е необезопасен и падането от него има всички изгледи да води директно към подземния свят. В този критичен момент, с Божията помощ, нашият местен екскурзовод Уили успява да ме хване за крака и да спре падането ми буквално на сантиметри от ръба. Очевидно търкалнето ми по стълбите е било доста страховита гледка, защото всички от групата, които са били наоколо в този момент, почти не вярват, че ще се размина без сериозна травма. Както обикновено в подобен момент, аз още не осъзнавам какво точно се е случило, но въпреки болката от натъртванията по различни части на тялото ми, се усещам жива и здрава. Това обяснявам и на лекаря в линейката, която само след секунди пристига до мястото на инцидента, приключил, за огромно щастие, само с няколко синини по тялото ми и един счупен часовник. Уили обяснява, че това е шестият случай на спасяване на турист от негова страна, а аз нямам думи да изразя благодарността си на него, на Господ и на всички светли същества, които бдяха над мен в този момент.
Едва чувам последващите обяснения на екскурзовода иq стиснала здраво ръката на Дилиян, едва пристъпвам, страхувайки се даже да вървя по равно. След обяда в местен ресторант по пътя, по време на който изпивам две бири една след друга за успокоение на нервите, продължаваме към следващата спирка от маршрута ни- градчето Мерида. Точно на залез слънце автобусът спира и Калоян ни поканва да слезем, за да снимаме залеза от дървена платформа, изградена очевидно точно за тази цел.
Докато Дилиян снима залеза, аз се заглеждам в символите на фасадата на къщата, до която се намираме, разпознавам бог Чаак, богът на дъжда, чийто увиснал надолу нос стърчи от фасадата и се поздравявам за напредването си в изучаването на майската митология.
Когато фотографите се насищат да снимат залеза, нашият екскурзовод ни представя собственика на имота, в който се намираме. Педро е едновременно търговец, музикант, а както ще се окаже малко по- късно, и шаман. След като ни показва уменията си да свири на характерни местни ударни инструменти, които очевидно и произвежда, Педро вади един инструмент, който нарича шамански барабан и предлага да направи ритуал на някой, който се счита за болен. Без изобщо да се замисля, че в групата има болно момиче, което може би повече се нуждае от мен, бързо се втурвам към него и заставам в очакване да бъда излекувана от стреса, който все още тресе тялото ми след инцидента. Педро започва да бие барабана около ушите ми и аз буквално подскачам при всеки удар, усещайки вибрацията около мен, която като че ли се поема директно от тялото ми.
Когато ритуалът свършваq като че ли цялото напрежение се е смъкнало от мен. Доволна съм, че Педро проявява своята щедрост и към болното момиче от групата, което наблюдавам вече отстрани, установявайки, че очевидно ритуалите са съвсем различни, в зависимост от нуждите на пациента. След като приключва и вторият шамански ритуал, Педро ни кани в магазина си и аз пазарувам с особено голям ентусиазъм, защото смятам, че не е случайно идването ми на това място точно в този момент.
След като се качвам обратно в автобуса и се отпускам на седалката, изведнъж се усещам страшно изморена, като след дълъг преход в планината, но от уплахата и напрежението няма и следа. Затварям очи и проспивам пътя до Мерида, а когато стигаме там, се чувствам доста по- добре и даже установявам, че отокът на ръката ми е започнал да се прибира. Харесвам Мерида от пръв поглед. Сгради на 2-3 етажа с цветни фасади в колониален стил, това е първото ми впечатление от градчето, а малко по- късно, когато тръгваме на кратка разходка и достигаме до централния площад, той също ме очарова.
Мерида е град с 1300000 жители, но не създава усещането за огромен мегаполис, а по- скоро за един спокоен и уютен град. Както малко по- късно ще ни разкаже екскурзоводът ни, това е най- сигурният и спокоен град в Мексико, което се усеща по улиците. Магазините за сувенири и дрехи са подредени един до друг и любезни търговци те приканват да разгледаш магазина им, но оставяме това удоволствие за следващия ден. Тази вечер, след премеждието, което преживях, не съм настроена за бар с жива музика, на какъвто ни кани нашият гид Калоян, и заедно с Дилиян и нашите приятели Галя и Румен сядаме в едно спокойно заведение, където се хранят предимно местни жители и, както винаги, това се оказва правилен избор.
На сутринта се чувствам добре, свежа и готова за следващи предизвикателства. Екскурзията ни е към своя край и започваме да намаляваме темпото. Денят е определен за посещение на сеноте- естествено образувание, използвано за водоснабдяване още от времето на маите. Гледала съм доста снимки на сеноте, но това, което виждам, когато пристигаме, ме изненадва и истински ме очарова. Надниквам в дълбоката дупка сред буйната растителност и отдолу ме гледа едно красиво око с наситеносин цвят. За смелчаците има две площадки за скачане, по-високата от които се издига на около 10 метра от водата, а по- ниската на 3-4 метра, а ако някой иска да се почувства като истински Тарзан, има и лиани, за които да се хванеш и полетиш над синята вода. За по- малко приключенски настроените е скована стълба с парапет, по която можеш да слезеш долу и да се изкъпеш. Аз, разбира се, избирам стълбата, въпреки че и тя е доста стръмна и за мен представлява предизвикателство, след търкалянето ми по стъмни стълби предишния ден, но синята вода ме привлича с непреодолима сила. Най- смелите мъже от нашата група, сред които е и нашият приятел Румен, влизат във водата със скок и получават заслужени аплодисменти.
Когато се потапям във водата, с учудване установявам, че тя не е студена, както предполага тъмносиният й цвят. Всички сме със спасителни жилетки и бездната под нас не ни притеснява, а аз предвидливо съм взела шнорхел и очила, за да разгледам какво се крие под повърхността.
Не бих казала гъмжи от риба, но все пак успявам да видя няколко вида цветни рибки, а красивите скални образувания са както над, така и под водата. Калоян щедро ни оставя да се наплуваме и налудуваме в кристалночистата вода, без да бързаме, защото следващата точка от програмата ни е чак надвечер, когато правим своята пешеходна обиколка на Мерида.
Мерида е вторият, завладян от испанците град на полуостров Юкатан. Тук е имало град на маите, който испанците определят като по- красив от Чичен Ица, но нашествениците предпочитат да го разрушат напълно, за да изградят на негово място своя град. Най- старата сграда тук, се намира на централния площад и това е къщата на Монтеко, завоевателя на полуостров Юкатан. Част от нея, с богато декорирана фасада, е запазена в оригинал от 16-ти век, а останалата част е достроена по- късно в неокласически стил през 20-ти век.
В края на 19-ти и началото на 20-ти век Юкатан става най- богатият щат в Мексико, заради производството на естествен сезал, изключително ценен, преди да бъде изобретен изкуственият. Преминаваме покрай катедралата, която, разбира се, е друга важна сграда на площада, след това покрай губернаторския дворец и се придвижваме до Площада на идалгосите.
Спираме пред Гранд хотела, най-стария хотел в Мерида, който не е загубил своя аристократичен блясък. Тук Фидел Кастро е живял след първия си, неуспешен опит да направи бунт в Куба през 1952 г. и преди да се върне отново в страната си и да направи революцията. Тук местният ни екскурзовод признава, че е наполовина кубинец и изказва мнение, че за съжаление Фидел Кастро е оцелял в Мексико, защото ако не беше, вероятно нямаше да има комунистически режим в Куба, което някои от групата приемаме с одобрение, а други с несъгласие и, преди да сме извадили томахавките, Калоян бърза да смени темата. Докато вървим напред и местният екскурзовод ни показва поредната забележителност, установявам, че доста хора от групата липсват, явно неустояващи на изкушението да хлътнат в някой пъстроцветен магазин. Ние търпеливо достигаме до последния площад от туристическата ни обиколка, когато завалява дъжд, не ни оставящ никаква алтернатива, освен да се приютим в първото срещнато заведение и да се отдадем на удоволствия.
Последният от археологическите обекти, които ще посетим по време на това пътешествие, е Чичен Ица. Това е и последният по хронология град от посетените до сега от нас. Има теория, че маите са дошли тук след напускането на Паленке. След това в града идват и толтеките, които някои казват, че завладяват града с битка, а други, че маите и толтеките никога не са се сражавали, а са поддържали по- скоро приятелски взаимоотношения. Едно е сигурно, в резултат на смесването на двете култури е построен уникален комплекс, който е обявен за едно от новите седем чудеса на света.
След рутинните процедури по мерене на температура и проверка на багажа, вече сме в археологическия комплекс. Местният ни екскурзовод Уили, който е с нас и на този археологически обект, първо ни обяснява значението на наименованието на града, което е истинското му, оригинално име, дадено от маите. „Чи“ означава уста, „чен“- кладенец или на практика сеноте, „иц ха“ е името на управляващата династия на местното майско племе, което означава „Водните магьосници“, така че ако сглобим всички части, ще се получи нещо като: „Устата на кладенеца на Водните магьосници“. След като преминаваме покрай редица от неизменните сергии, се озоваваме пред най- известния храм в Чичен Ица- храмът на Кукулкан, както маите наричат известния ни от централно Мексико бог Кетцалкоатл, онази пирамида, която може да се види във всички туристически справочници, рекламиращи археологическия обект.
Този храм е третият по големина от разкритите до сега Мезоамерика. По- голяма от него е Пирамидата на слънцето в Теотиуакан, а най- големият подобен храм е в Тикал, Гватемала, който се надявам някога да видя. Според екскурзовода ни, макар че не е най- голямата, тази пирамида е най- важната, а защо, се надявам да стане ясно по време на беседата. Разбираме, че преди години е било възможно да се изкатериш по стъпалата до горната площадка, но сега качването е забранено, заради тесните и стръмни стъпала, довели до множество нещастни случаи, четири от които завършили с фатален изход.
Очевидно боговете на маите продължават да искат жертвоприношения, а аз лично, след преживяването си в Ушмал, нямам никакво желание да ги предизвиквам отново. Мястото на пирамидата не е избрано случайно. Тя се намира в центъра на 5 сеноте, които са били разположени под формата на кръст, едно от които и до днес се намира в границите на археологическия обект и може да се види, но от няколко години не се позволява къпане него поради замърсяването, предизвикано от набезите на туристите, наброяващи 4 млн.годишно. Всяка част на пирамидата пред нас носи символика, а освен храм, тя представлява и календар, който отчита 52-та слънчеви цикъла и местоположението на Слънцето спрямо Земята. В нея е въплътено цялото схващане на маите за света и времето: така например деветте нива символизират нивата на подземния свят, четирите стълбища имат по 91 стъпала, които, заедно с последното, общо правят точно 365, дните на годината. Четирите страни на пирамидата са символ на четирите сезона. Екскурзоводът ни първоначално използва термина„четири сезона“, но уточнява, че тук всъщност сезоните са горещ и по- горещ, така че по- скоро става дума за четири периода между равноденствията и слънцестоенето. Леко се обърквам в сложната система от символи и числа, но силно ме заинтригува разказът на екскурзовода ни за най- интересния феномен, който се наблюдава тук и се случва сутринта в деня на пролетното равноденствие, когато пирамидата се осветява от слънцето по единия й ръб, като един по един отгоре надолу се осветяват седем триъгълника, а останалите седем остават тъмни и накрая се осветява издяланата от камък змийска глава в основата на пирамидата. Това е символът на Кетцалкоатл или Кукулкан, който слиза напролет, за да оплоди земята. С какви астрономически наблюдения и математически формули са си служили архитектите на пирамидата, за да изчислят формата и размерите й така, че да постигнат този светлинен феномен, е трудно да си представим, но очевидно това е било постижимо за древните маи. Докато преминаваме около пирамидата забелязваме, че всички екскурзоводи пляскат с ръце и нашият също го прави. Получава се странно ехо, за което Уили ни обяснява, че наподобява звука, който издава птицата кетцал. Очевидно, освен със светлинните ефекти древните архитекти са се справяли и със звуковите.
Продължаваме разглеждането на храмовия комплекс с Храма на воините с неговите общо 1000 колони, на част от които има барелефи, изобразяващи воини. От запазените руини на храма, с известно въображение може да се придобие представа колко внушителна гледка е представлявал в своето време.
Преминаваме покрай още няколко древни постройки, след храма на черепите, носещ символиката на пренасянето в жертва на играчите на топка, достигаме до самото игрище, най- голямото, открито в Мексико.
Тук, освен на невероятната акустика, даваща възможност от единия край да се чуят думи, произнасяни на другия край, обръщаме внимание на барелефите, изобразяващи отборите от по 7 души, единият от които бива обезглавяван.
Все пак, дали това е бил победителят или победеният, в науката все още няма единомислие, но едно е сигурно, това е бил по- скоро религиозен, отколкото спортен ритуал. Височината на ринговете, поставени на почти 8 метра над игрището, също са загадка за изследователите, защото е трудно да си представим, че удряйки топката с лакът, рамо или ханш, играчите са могли да я изхвърлят на такава височина.
Високо над игрището се извисява храмът на играчите, в който са намерени фрески, а последният храм, пред който се спираме, е този на орлите и ягуарите.
Когато забелязва, че информацията вече ни е дошла в повече, екскурзоводът ни оставя свободно време, за да си направим снимки и да се разходим до намиращо се в близост сеноте. След ясносиньото, което видяхме предишния ден, това ни се струва доста заблатено и явно причината за това е от пагубното влияние на туризма върху природата, което даже ме кара да се чувствам лично виновна за къпането си в сеноте.
Навръщане не пропускаме да направим последни покупки, защото ако на различни места в Мексико могат да се намерят различни сувенири, тук може да се намери почти всичко, но цените са доста по- високи от тези, в централните части на страната. Все пак успяваме да се спазарим с няколко от търговците и да попълним липсите, след което се отправяме на заслужена почивка след интензивната програма. Последните два дни прекарваме в един хотел на Ривиера Мая, където ни посрещат с коледна украса, разположена на зелената морава под палмите, което предизвиква усмивките ни.
Из хотела се разхождат симпатични животинки, каквито не се срещат по нашите земи, приличащи малко на плъхове с дълги крака, но за разлика от плъховете, те никак не притесняват туристите, а напротив, забавляват ги.
Времето е облачно, но е топло и е приятно да се лежи на плажа. А останалото е известно: море, много чаши „Маргарита“ и латинотанци.
Въпреки умората и желанието за пълна почивка, през двата дни край брега на Карибско море не мога да пропусна уникалната възможност да се забавлявам с делфини и да поплувам с тях, атракция, която се предлага в двата делфинариума в непосредствена близост до хотела ни. Страхът, който имам от всякакви животни, наред с високата цена на атракцията, определена като за американски туристи, ме кара да бъда резервирана, преди да предприема начинанието, но все пак се решавам и не съжалявам за нито един долар, който съм платила, защото милите и умни делфини истински ме очароват и спечелват доверието и любовта ми. В това приключение се впускаме заедно с Галя и още три дами от групата. Започваме с милувки на морски крави, доста внушителни, но добродушни животни.
След това идват атракциите с делфини- целувки, милувки и игри, след това плуване с каяци, докато умните ни приятели скачат около нас, докосват ни и ни поздравяват, плуване с делфини, като най- напред се хващаме за перките им и полетяваме заедно с тях напред и накрая- черешката на тортата, която бях нарекла акробатика с делфини, прилягаш върху водата с изправени крака, а делфините започват да те бутат напред, докато се изправиш над водата. Тази последна емоция е един прекрасен завършек на нашето вълнуващо пътешествие.
Напускам Мексико щастлива, че преживях цялото приключение и въпреки изпитанието, което животът ми поднесе, благодарение на Бог и нашите екскурзоводи, продължих пътешествието до края и успях да се насладя истински на съкровищата, които крие тази далечна страна, да преживея емоциите, които тя създава, и да се върна жива и здрава, защото след дълго пътуване, колкото и да е било прекрасно, винаги е хубаво да се завърнеш у дома.
