Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

МЕКСИКО част първа МЕКСИКО СИТИ: ЦВЕТНАТА ФИЕСТА СЪБУЖДА СЕТИВАТА

 

м. ноември 2021 г.

     Най- много обичам да пътувам през ноември, онова време между златната есен и бялата зима, което винаги асоциирам в сиво. Небето, оголените клони на дърветата, земята, изгубила своя зелен килим, всичко изглежда сиво. Сивото ежедневие между лятната ваканция и коледната еуфория винаги е било за мен тягостно, а в последните две години, в които черната хроника непрекъснато ни залива, заедно с поредната пандемична вълна, сивото изглежда тъмносиво. И на фона на тази сивота „Цветна фиеста събужда сетивата“- това е името на нашата екскурзия в Мексико, пътешествие, което планирам от много години, а откакто е почнала пандемията от Ковид19, вече два пъти съм отложила. Понеже съм доста упорит човек и въпреки всичко, което се случва, не спирам да мечтая и да планирам, това пътешествие най- после има шанс да бъде осъществено, но всичко в живота ни стана толкова несигурно, че до последния момент не смея да се зарадвам истински за предстоящото преживяване. Все пак чудото става и в една ноемврийска вечер със съпруга ми Дилиян се озоваваме на Терминал 2, заедно Галя и Румен, приятели, с които сме се запознали преди много години по време на нашите пътувания и до сега споделяме страстта си към пътешествията, и с още една дузина спътници, които все още не познаваме, но ще опознаем през следващите дни, които ще прекараме заедно.
     Пътуването ни започва с полет до Истанбул и след кратък престой и прекачване, следва 15- часов полет до Мексико Сити. На дълги пътувания вече съм свикнала, но в настоящия момент дългото пътуване означава повече от 20 часа с маска. Това е нещо, което може да си причини само един наистина заклет и самоотвержен пътешественик, но че ние сме такива, неведнъж сме доказали. В самолета на Турските авиолинии изключително строго се следи за носенето на маски и то по „правилния“ начин, но от своя страна превозвачът ни никак не се е погрижил да осигури спазване на даже минимална социална дистанция. През цялото ни пътуване навън е нощ и осъзнавам, че може би това е най- дългата нощ в живота ми досега, по- дълга с 8 часа от и без това дългите нощи през този сезон, защото такава е часовата разлика между София и Мексико Сити. Когато самолетът ни започва да се снишава над огромния мегаполис, навън вече е сутрин. Не мога да не призная на авиокомпанията поне факта, че хранят добре и самолетът ни е на доста съвременно технологично ниво, така че след обилната и вкусна закуска включвам live камерата, съоръжение, каквото за пръв път виждам в самолет, и успявам да наблюдавам приземяването ни като превключвам екрана ту надолу, към земята, ту напред. Така успявам да видя града от високо, без да надничам през прозореца, до който така или иначе нямам достъп. Слава богу, Дилиян се намира до прозорец и успява да снима отвисоко мексиканската столица. Мексико Сити е огромен мегаполис с 20 млн. население, което го прави един от най- големите градове в света по брой жители, а преобладаващото ниско строителство е причина столицата на Мексико да се разпростира на огромна площ, която не можеш да обхванеш с поглед даже и от самолет. Градът е разположен на високо плато, над 2000 метра надморска височина, и е обграден с още по- високи планини.

 

    Кацаме на летището в 8,30 часа сутринта. Задължителните митнически процедури, за мое учудване, минават доста бързо, куфарите на цялата група са налице и на изхода ни очаква нашият екскурзовод Калоян, който ще ни разкрива тайните на Мексико през следващите 15 дни. За моя приятна изненада, гидът ни освен английски, говори испански, което е голямо предимство в испаноговорящите държави, където от личен опит зная, че владеенето на английски не е гаранция за успешна комуникация. След първоначалните организационни въпроси, като смяна на валута и купуване на карти за интернет, които с помощта на Калоян решаваме бързо и успешно, сме готови да се впуснем в нашето приключение.
    Първата ни цел за днес е кварталът Койоакан. Кварталът е приятно място за разходка заради колониалната архитектура и относително спокойна атмосфера, на фона на останалата част от града. Населението му принадлежи към високата средна класа, сградите се населяват от едни и същи семейства и техните наследници от няколко века и в квартала почти няма нови жители, тъй като къщите не се продават.

Тъй като имаме време до часа, за който имаме запазени билети за първия ни туристически обект, къщата- музей на Фрида Кало, тръгваме на обиколка из квартала. Това е мястото, където първоначално са се настанили испанците, след пристигането си в Централно Мексико. Когато Ернан Кортес, завоевателят на тези земи, се установил тук, мястото било диво и основните му обитатели били койотите. Именно на тези животни е именуван кварталът, а в единия край на централния площад има фонтан, изобразяващ койоти. Mexico city1-3 На площада пред къщата, която първоначално е била построена и населявана от Ернан Кортес, веднага след завладяването на тези земи, съзираме многоцветен олтар, накичен с цветя и черепи, който местната ни екскурзоводка, името на която все още не успявам да произнеса, ни обяснява, че е от наскоро провелия се традиционен празник Ден на мъртвите, който се чества на 01.11. всяка година.

Преди този ден всяко семейство прави в дома си олтар на своите мъртви с техни снимки, цветя и други традиционни предмети, а в самия ден се празнува шумно и весело, защото се счита, че на този ден мъртвите, чиито снимки са поставени на олтара от близките им, преминават през портала от отвъдния в нашия свят и присъстват на празненството. Освен това по улиците и площадите се правят пищни шествия с маски и карнавални облекла, които, по мое мнение, изглеждат меко казано зловещо, но местните очевидно гледат на тях по различен начин.
    След запознаването си с този чисто езически обичай, очевидно останал от индианската култура, продължаваме към църквата Свети Йоан Кръстител, убежище на католическата църква, която в момента изповядва около 90 % от населението на Мексико.

До внушителната каменна сграда има една по- ниска пристройка, с колонада и сводове, която разбираме, че се е използвала във времената на първоначалното приобщаване на местното население към християнската религия, тъй като светилищата на боговете им преди испанското нашествие били на открито и те не желаели да се молят на закрито. След това постепенно започнали да влизат в храма. Вече имам подозрения, че изповядваната тук християнска религия, също като при нас, в България, се преплита с традиционни езически обичаи, а влизайки в храма, продължавам да затвърждавам убеждението си, че тук се изповядва някакъв особен, мексикански католицизъм. Отвътре църквата не се различава от други подобни храмове, които съм виждала в Европа, и трябва да призная, че изглежда не по- малко внушително, отколкото отвън.

Търсейки с поглед къде се намира традиционният за големите католически църкви орган, не успявам да го намеря, а докато се оглеждам наоколо, пейките започват да се изпълват с хора и започва богослужение. Музиката, която чувам, ми се струва някак твърде необичайна за католическа меса и в следващия момент виждам китарист от дясната страна пред олтара и дали заради нетрадиционния инструмент, или по друга причина, песнопенията ми звучат доста различно от тези, които сме свикнали да чуваме в католическите църкви на Стария континент.

    Отправяме се към къщата на Фрида Кало или Синята къща, както още я наричат заради наситения тъмносин цвят на фасадата, но тъй като се оказва, че в часа, който сме запазили, и доста други хора имат запазен час за посещение, се налага да чакаме на опашка.

Слава богу, тя минава бързо и влизаме в музея, където наред с картините на Фрида и на нейния съпруг Диего Ривера, един от тримата големи художници на Мексико, има експозиции на интериора на къщата, а също така дрехите и корсети на известната художничка, която, поради заболяване в ранната си детска възраст и злополука в младежка възраст, е била с тежки увреждания. Това обаче не й е попречило да бъде една от най- известните жени в мексиканската история и култура, преодолявайки не само своите собствени недъзи, но и патриархалния консервативен дух на своето време.

 

 

 Тъй като не съм особено добър познавач на изобразителното изкуство, ще си спестя анализа на произведенията на художничката, но това, което не мога да не забележа, е ,че наред със символите с чисто художествена стойност, в тях, а и в самия интериор присъстват и доста символи от комунистическата идеология, която са изповядали Фрида Кало и нейният съпруг, включително изображения на Маркс и Ленин, вплетени някак странно в модернистичните сюжети на картините.

 

 

От друга страна, тук могат да се видят култови предмети и културни символи, характерни за древните обичаи на местните племена, както и дрехите в традиционен стил, с които се е обличала, което прави експозицията доста ексцентрична, такава, каквато е била и стопанката на дома.

 

Градината зад къщата представлява зелен оазис сред шумния град. И тук не липсват традиционни мексикански символи сред буйната екзотична растителност, а в олтара за Деня на мъртвите съзирам снимки на Фрида, която очевидно съвсем скоро си е била у дома за празника.

    След културната програма идва ред за първия ни обяд в Мексико, който нашият гид е избрал да бъде не в изискан ресторант, а в покрития пазар, където можеш да се потопиш в истинския живот на местното население.

Под съпровод на песните на уличните музиканти хапваме такоси в различни комбинации с месо и морски дарове и почти успявам да се отпусна, без да мисля за последиците, които уличната храна може да причини на стомаха ми. Следобед имаме свободно време и, разхождайки се по улицата около пазара, покрай сергиите с шарени стоки, не пропускаме да хапнем сладолед, който се оказва превъзходен, и да пием по едно еспресо, каквото, по думите на нашия екскурзовод, да намериш в Мексико си е чист късмет. По- смелите опитват пържено шкембе със сос салца, но аз засега предпочитам да си спестя този експеримент.
    Разстоянията в Мексико Сити са огромни и се налага да пътуваме доста дълго до следващата спирка от днешната програма- квартала Сочимилко, с неговите канали, по които плават плоскодънни лодки, каквито са ползвали ацтеките. Градът- столица на ацтеките, Теночтитлан, който се намирал на територията на днешната столица на Мексико, е бил построен върху езеро, от което племето отвоювало суша, създавайки най- напред изкуствени острови от преплетени пръчки и вкоренявайки дървета. Днес това може да се види само в Сочимилко. Пристигаме надвечер, когато слънцето клони към залез, и първото нещо, което виждам, са многобройните лодки, изрисувани във всевъзможни ярки цветове. Натоварват ни на една от тях и, докато напускаме пристана, се чувствам като на блъскащите колички в някой лунапарк. Редом с нас върви лодка, която ни предлага бира, и ние не пропускаме да се възползваме, а малко след това до нас се приближава лодка с мариачи, които срещу неголяма сума предлагат да ни попеят.

 

Цветовете и латино музиката започват да събуждат сетивата ми и осъзнавам, че едва сега се отпускам блажено и отварям душата си за бъдещите преживявания, а мариачите, като че ли от името на цяло Мексико ме приветстват с „Добре дошла“!

    След първата си нощ, по време на която умората от дългия полет и интензивния ден се бори с биологичния ми часовник и несъгласието му с часовата разлика, се събуждам сравнително бодра и готова да продължа опознаването на града. За всички, които си мислят, че в Мексико е топло и няма нужда от връхни дрехи, ще кажа, че тази сутрин температурата е около 12 градуса и в съчетание с облачността и смога никак не предполага излизане навън без яке. За огромно мое изумление, излизайки навън, установявам, че сергиите за храна от предната вечер ги няма, а улицата пред хотела ни блести от чистота, въпреки че предишния ден сме установили, че кошчетата за боклук по улиците тук изобщо не са на мода, а докато пътуваме с автобуса, не мога да се наситя на огромните редици от коледни звезди по средата на широкия булевард.
    Днешният ни предиобед е изцяло посветен на Антропологичния музей, където се съхраняват едни от най- ценните артефакти от предиспанския период, открити по цялата територияя на Мексико. Преди да влезем, освен че ни мерят температурата, нещо, което правят на всяка крачка в Мексико, обилно ни напръскват с дезинфектант от глава до пети, използвайки помпички, с каквито пръскаме растенията с препарати за растителна защита, което за пореден път ме убеждава, че мерките срещу Ковид 19 не само при нас са безумни и нелогични. Така, напълно стерилизирани, влизаме в музея, който разказва историята на местните племена, разделяйки историята им на три периода: предкласически, класически и посткласически. Другото разделение е по географски признак: В Централно Мексико са били разположени толтеките и ацтеките, най- тясната част на сушата, между Тихия и Атлантическия океан е била обитавана първо от олмеките, а по- късно от сапотеките и микстеките, а източната част- от маите. Това е показано на карта в началото на експозицията, а една голяма част от обектите, изобразени на картата, ще посетим по време на това пътешествие, затова предварителната ориентация, която ще получим в музея, е много важна за нас.

Официалната теория за произхода на индианските племена в Мексико е, че те са дошли от Азия по суша през последния ледников период, когато Тихият океан е бил замръзнал в областта на Беринговия проток, след което започнали да слизат на юг, където условията били по-благоприятни. Около 2500 г. пр. Христа започват първите наченки на цивилизация по тези земи, като предкласическият период продължава до около 300 г. пр. Христа. Разказът в картинки в експозицията на музея- как хората открили огъня, как започнали да изработват сечива и да опитомяват животни, а впоследствие започнала да се ражда естетиката и културата, много ми напомнят на уроците ми по история от пети клас. Местните не са познавали металите, обработвали камъка с камък и ,по мое мнение, предметите от експозицията от предкласическия период изглеждат доста примитивни, в сравнение с доста по- древни предмети по нашите земи.

 

    Когато достигаме до залата, посветена на Теотиуаканската цивилизация и т.нар. класически период обаче всичко коренно се променя и сякаш попадаме в един съвсем различен свят: грандиозни пирамиди, построени с изключителна прецизност, статуи на богове с изкусно изваяни форми и ярки цветове. Цивилизацията им съществува от 300 г. преди Христа до някъде около 600 г. след Христа, когато изчезва и причината за това е предмет на догадки. Главните богове на толтеките от Теотиуакан са Кетцалкоатл, наричан още Пернатата змия и Богът на дъжда, чиито изображения от камък едновременно плашат, респектират и удивляват.

 Тъй като толтеките от Теотиуакан, както и предшествениците си в предкласическия период, не са познавали металите, изсичането на камъка за построяването на огромните им пирамиди ставало с друг, по- твърд камък- обсидиан. Толтеките били дълбоко религиозни и духовни, но в Теотиуакан има множество свидетелства за човешки жертвоприношения, което някак не се вписва в нашата съвременна представа за духовност.  Както и при посещението ни в Перу, така и сега, като че ли въпросите ми започват да стават повече от отговорите, но се надявам да си отговоря поне на някои от тях, при посещението на Теотиуакан през утрешния ден.
    Продължаваме обиколата си с експозицията от посткласическия период, който в централно Мексико се свързва главно с ацтеките, които се появяват по тези земи няколко века след толтеките и една част от тях, наричани мешики, изграждат столицата си Теночтитлан на територията на днешно Мексико Сити. От името мешики произлиза и името на днешно Mexico. По намерените в самия център на града останки от ацтекската столица е направен макет, който може да се види в музея, за да се придобие някаква представа как е изглеждал градът.

За разлика от теотиуаханците, ацтеките били доста войнствено племе и основното им занимание било да воюват, като покоряват чужди земи и от там черпят ресурси.

Боговете, на които се кланят, също изглеждат твърде нехуманни, което накарало испанците да ги оприличават на демони. Майката Земя например се изобразява с две змийски глави, крака с нокти на орел и огърлица от човешки ръце и сърца.

Може би най- ценният експонат в залите, посветени на ацтеките, е Слънчевият камък, защото той съдържа цялата космология на ацтеките. Някои го наричат календар, но според обясненията на местната ни екскурзоводка, не може да се нарече така, защото по него не може да се определи конкретен месец, въпреки че съдържа символика, свързана с летоброенето и времето. Днес камъкът е сив, но в миналото е бил оцветен в червено и жълто и на таблото в близост до него това може да се види.

 

Обяснението, което ни дава нашата местна екскурзоводка, е следното: В средата стои богът- Слънце, а около него са наредени кръгове от символи, първият от които с четири квадрата, символизиращи четирите отминали епохи, които,според местните вярвания, боговете са унищожили и сега живеем в петата епоха. Това веднага ми създава асоциация с екзотеричните схващания, според които ние сме петата раса, живееща на Земята. В следващия кръг има 20 символа, които изобразяват 20-те дни на месеца, според слънчевия календар, който има 13 месеца от по 20 дни, а дните от 6-ти до 10 август допълват годината, за да започне следващата на 11 август. Следващият кръг също съдържа символика, свързана с времето, а правоъгълниците с пет точки под изображението на слънцето символизират петте посоки на света, защото според местните схващания освен четирите посоки, които ние познаваме, има и пета, която стои в центъра. Следват символи на безкрайността и издигането на Бога- Слънце, а в най- външния кръг могат да се видят две змии, които очевидно се почитат във всички местни вярвания. Екскурзоводката ни дали умишлено, или не, пропуска да ни обърне внимание на човешките сърца от двете страни на Бога- Слънце и на жертвения нож, който наподобява езикът му, но ние вече сме наясно, че боговете на ацтеките очевидно са войнствени като самите тях.
    Всъщност, оказва се, че не всички ацтеки били войнствени като мешиките. Като град близнак на тяхната столица Текночтиклан е градът Тлателолко, където основен поминък е била търговията и в една от залите на музея може да се види макет на пазара в града, който е организиран тематично по вида на стоката, която се продава, подобно днешните хипермаркети.

Всички зали до тук са посветени на племената, населявали централно Мексико, където се намираме в момента, но тръгвайки мислено с експозицията на музея, в източна посока, се запознаваме и с други цивилизации, като тази на олмеките, живели 2500 г. пр.Христа около Мексиканския залив, в района на днешен Веракрус, от които са останали едни огромни глави, надхвърлящи човешкия ръст, чиито черти са характерни за африканската раса и карат изследователите да правят хипотези, че създателите им са дошли от Африка. Тази информация е поредната ми изнедада през този ден, когато се докосваме до древната история на Мексико.

    Най- накрая стигаме до залите, посветени на маите, като че ли най- популярният по света от местните народи, името на които се свързва с мистерии и загадки. Всъщност с общото име „маи” се наричат отделни племена, които живеели в отделни градове държави, комуникирали помежду си, понякога воювали и които никога не са създали империя. Маите са се развивали паралелно с останалите племена през всички периоди- от предкласическия до посткласическия, като една отделна цивилизация, въпреки че има данни за взаимодействие между тях и останалите племена. На маите ще бъде посветена втората част от нашето пътешествие в Мексико, така че в музея се запознаваме схематично с културата и архитектурата им, с тяхната писменост и книги, от които, за съжаление, са останали само единични екземпляри, тъй като, след испанското нашествие, били целенасочено унищожени от епископа на Юкатан Диего де Ланда.

Останали са обаче т.нар. стели, представляващи правоъгълни каменни плочи с надписи. Въпреки че унищожил книгите на маите, епископът подробно ги описал и по тях, и каменните стели руският учен Юрий Кнорозов през 1972 година успява да дешифрира писмото им, като интересен факт е, че това е направено по снимки, защото едва по- късно, през 90-те години, изследователят идва в Мексико.

В музея за пръв път се запознаваме с известната игра на топка, практикувана от местните племена, при която накрая е обезглавяван един от отборите. Дали това са били победителите или победените, има спор в науката, но тъй като с този ритуал ще се срещаме неведнъж по време на нашето пътуване, засега се задоволяваме с кратка информация и експонати, показващи тежката каучукова топка, с която се е играело, и ринговете, през които тя е трябвало да бъде прекарана от състезателите, използвайки само лакти, рамене и ханш.

    За края на нашата разходка в музея са ни оставили „черешката на тортата“, а именно, експонатите от гробницата на Цар Пакал, така да се каже майският Тутанкамон. Гробницата е открита в Паленке. Именно в Паленке са открити единствените гробници в пирамиди на територията на Мексико. Всички останали пирамиди са представлявали храмове. В гробницата са открити множество накити и други ценни предмети, но най- ценният артефакт е погребалната маска на владетеля, състояща се от 200 къса нефрит, слепени с естествено лепило, изработено от кактуси, която се намира тук, в Антропологическия музей.

 

Тялото на царя е било покрито с червен отровен прах, за да бъде съхранено от нежелани посегателства. Не това обаче е станало причина да бъдат съхранени за поколенията ценните артефакти. Дълбоко скрита сред джунглата, пирамидата остава непокътната чак до 20- ти век, когато започва разкриването на археологическия обект в Паленке.
    Когато излизам от последната зала, хаосът от племена в главата ми сякаш малко се е подредил и съм готова за предизвикателствата, които ни чакат в следващите дни, а в парка срещу музея успяваме да видим един интересен местен обичай. Четирима мъже, облечени в традиционни костюми, се завързват с въжета на висок пилон и започват да се въртят в кръг, бавно спускайки се с главата надолу, като едновременно с това свирят местна музика. Шоуто се свързва с полета на орела, който, заедно със змията, е традиционен символ за Мексико и присъства в герба на днешната държава.

   За разлика от предишния обяд на пазара, този ден обядваме в изискан ресторант. По предложение на екскурзовода ни опитваме местния специалитет- яйца от мравки, но не оставаме във възторг и предпочитаме да заложим на класиката, като си поръчваме най- обикновен печен свински джолан в специален кафяв сос, който много му подхожда. Ресторантът се намира на централния площад на Мексико Сити. От трите страни на площада са разположени сградите на трите власти: Катедралата, като символ на религиозната власт, Националният дворец, където работи президентът, като символ на политическата власт, и от третата страна- големи търговски сгради със стоки, които са идвали от Европа, като символ на икономическата власт.

От терасата на ресторанта, намиращ се на последния етаж на един хотел, се открива прекрасна гледка към площада, където в момента монтират релси, върху които забелязваме един парен локомотив. Наоколо са построени трибуни с места за сядане, а отпред е изградена сцена. Започваме да правим догадки за целта на тази инсталация, като залагаме на рокконцерт или някакво подобно събитие, а истината се оказва съвсем различна. На следващия ден се чества началото на Мексиканската революция и тук ще се провежда официалното честване с възстановка.

За съжаление, по тази причина катедралата е затворена и успяваме да влезем само в съседната църква /използвана за богослужения по време на 300- годишното строителство на катедралния храм, но и до днес/, чиято фасада е пищно декорирана и особено впечатляваща.

Придвижваме се до руините на столицата на мешиките Теночтитлан, намиращи се в непосредствена близост до централния площад. Храмовете са били изградени от вулканични камъни, като централният храм е бил на седем нива с височина около 50 метра, но за съжаление твърде малко е останало от бившето величие. Все пак, тъй като вече сме видели макета на града в Антропологическия музей, можем да развихрим въображението си.

Озоваваме се на централния площад, който малко преди това гледахме от високо от терасата на ресторанта. Площадът носи официалното име Площад на конституцията, но жителите на града го наричат Цокало. Причината за това е, че един от мексиканските президенти през 20- ти век решил да изгради на площада паметник на независимостта, но парите свършили и останал само цокалът. Това ни звучи някак доста познато и родно, но докато се усмихваме на аналогията, нещо друго привлича вниманието ни. Влакът с парен локомотив, разположен на площада за утрешния празник, бавно тръгва, свирейки и пушейки, очевидно за да направи генерална репетиция за празника. Малко преди това около релсите са се разположили войници, носещи оръжия, предизвиквайки учудването ми, но когато влакът тръгва, разбирам смисъла на взетите мерки, защото и ние, заедно с всички, които в момента се намират на площада, като по команда се втурваме да щурмуваме влака, макар и не с оръжия, а с телефони.

След като духовете се успокояват, продължаваме по пешеходната търговска улица Мадеро и докато екскурзоводката ни показва по- забележителните сгради, очите ни не пропускат и светлите витрини на магазините, защото вече жадуваме за първи шопинг по време на тази екскурзия.

Приключваме своята туристическа програма на площада пред Двореца на изящните изкуства, грандиозна сграда, чието строителство е започнало при Порфирио Диас, диктаторът, управлявал страната повече от 40 години, до революцията през 1910 г. Диас се възхищавал от европейските градове и най- вече от Париж и се стремял да придаде на своята столица европейски облик, като поканил за строителството италиански архитект, но поради започналата революция и свалянето на президента от власт, строителството било замразено и едва две десетилетия по- късно мексикански архитект поел довършването, като променил стила на сградата, внасяйки елементи от местната митология и култура. Въпреки различията във вижданията на архитектите, в крайна сметка сградата е наистина впечатляваща.

    Приключваме вечерта с лежерно шляене по оживените улици на града, потапяйки се в атмосферата на петъчното оживление. Хората изглеждат спокойни и някак забравям, че Мексико сити се смята за един от най- опасните градове в света. Може би късно вечер градът наистина може да бъде опасен, но ние не смятаме да проверяваме дали е така и си лягаме рано, защото ни предстои едно от най- емоционалните преживявания през това пътешествие- летене с балон над Теотиуакан, за което ще ви разкажа във втората част на пътеписа, в която ще се върнем и още два пъти в мексиканската столица.

Коментирай