ТЕОТИУАКАН- ГРАДЪТ НА БОГОВЕТЕ
Летенето с балон над Теотиуакан е преживяване, което очаквам с огромно нетърпение, но често, за да преживееш нещо хубаво, трябва да си готов да жертваш комфорта си, и затова никой не се оплаква, когато екскурзоводът ни Калоян обявява, че трябва да бъдем готови за тръгване в пет часа сутринта. Дали заради вълнението от предстоящото приключение или заради все още недобрата ми адаптация към часовата разлика, се събуждам още в 3 часа и повече не успявам да заспя. Въпреки това, учудващо и за самата мен, се чувствам бодра и се надявам това усещане да не ме напусне до вечерта. Ранното ни ставане ни предоставя и друг бонус. В този ден е честването годишнина от обявяването на революцията на Мексико, но ние няма да можем да присъстваме на тържествата, защото имаме друга програма за деня. Сутринта в 4,30 обаче ставаме свидетели на предвижването на хиляди конници към мястото, където ще се провежда възстановката на събитията. Шествието преминава точно пред нашия хотел и продължава повече от 15 минути. Мисля, че никога в живота си не съм виждала толкова много коне и ездачи.
Потегляме към мястото, откъдето ще излетим с балон, и когато пристигаме, все още не е започнало да се развиделява. Цялата група ще лети в един балон и се питам защо ли предварително искаха информация за теглото на всеки от нас и трябваше да се изчервявам от признанието на факт, който обикновено не оповестявам публично. В крайна сметка съм доволна, не зная дали заради чувството за споделеност на емоцията с повече хора, дали поради факта, че първият път, когато летях с балон преди няколко години в Кападокия, също летяхме в голям балон и всичко мина благополучно, или просто защото размерът има значение. Преди да запалят газовия двигател, ни позволяват да се поразходим из огромното туловище на балона и да си направим снимки. Това ми създава допълнителни приятни емоции и за разлика от първия път, когато летях на балон, сега почти не изпитвам страх, а по- скоро вълнение от това, което ни предстои.
Започваме издигането и очите ми се изпълват с красотата на пейзажа: десетки балони в ярки багри на фона на изгряващото слънце, а след като набираме височина, пред нас се открива древният и мистичен Теотиуакан.
Прелитаме съвсем близо до Пирамидата на Слънцето, след това доближаваме Пирамидата на Луната и тази, на Кетцалкоатл, главните археологически обекти, които ще видим отблизо малко по- късно, когато се разхождаме из древното светилище, което, въпреки предварителната ми подготовка, ме поразява със своя мащаб.
Приземяваме се на една буренясала поляна, след което капитанът на балона го вдига леко, за да кацнем върху ремарке, и една тогава работници от фирмата свалят балона на земята, откачат го и така, както сме в коша върху ремаркето, ни превозват по черния неравен път назад, което си е не по- малко емоционално преживяване от самото летене.
След като видяхме Теотиуакан от птичи поглед, сме готови да го изследваме отблизо с помощта на нашата екскурзоводка Юнуен, която вече познаваме от предишните два дни, в които заедно с нея разглеждахме столицата Мексико сити. Започва обиколката ни из археологическия обект и заедно с това пътешествието ни във времето назад, между 300 г. пр. Хр. до 600 г. сл. Хр., периодът, през който е съществувал Теотиуакан. Градът е бил обитаван от цивилизация, която наричат толтеки, но всъщност исторически не е изцяло изяснено доколко те имат нещо общо с толтеките, живели по- късно около град Тула и тези, които в посткласическия период са завзели Чечен Ица, защото обитателите на Теотиуакан просто изчезнали около 600 г. след Хр. и причината за изчезването им се крие в догадки. Когато ацтеките открили града през 1350 година, били толкова впечатлени от това, което виждат, че решили, че то може да е създадено само от богове. Затова го нарекли „Градът на боговете“, каквото всъщност означава наименованието му. Всички наименования на отделните обекти, достигнали до нас, също са дадени от ацтеките и никой не знае какви са били оригиналните. Когато ацтеките открили Теотиуакан, той бил не само грандиозен като мащаби, което може да бъде видяно и сега, но и със запазени цветове. Най- голямата пирамида била обагрена в червено, което дало повод тя да бъде наречена Пирамида на Слънцето, по- малката, оцветена в бяло, ацтеките нарекли Пирамида на Луната, а многобройните статуи на главния бог на теотиуаканците върху една от пирамидите, дали нейното име- Пирамида на Кетцалкоатл. Градът се простирал на 25 кв.км и е имал почти 200 хил. души население.
За да разберем по- добре символиката, която неизменно присъства при строителството на храмовете не само тук, но и в цяло Мексико, първо трябва да се запознаем със свещените числа. Три са нивата на света- подземно, земно и небесно, от своя страна подземното има 9 нива, а небесното- 13 нива. Затова пирамидите имат 13 или кратен брой на 13 стъпала, по които са се качвали свещениците, за да достигнат върха на пирамидата, където се считало, че живеят боговете. Общият брой на храмовете в комплекса също е 13, от които в момента са разкрити 11.
Започваме разглеждането на комплекса с Цитаделата, последния обект, разкрит от археолозите през 70-те години на 20-ти век. Макар да се нарича Цитадела, това не е крепост, а религиозен храм, макар и не толкова грандиозен, колкото останалите, които ни предстои да разгледаме, но в момента, заради ограниченията срещу Ковид19, достъпът до върха на останалите пирамиди е забранен и единственото място, където е възможно да се качиш на мястото, предназначено за боговете, е именно Цитаделата. Затова не пропускам да изкача двете стълбища с по 13 стъпала.
Продължаваме към храма на Катцалкоатл- Пернатата змия, главния бог на толтеките от Теотиуакан. Това е единствената пирамида, украсена със статуи, които в миналото са били обагрени в цветове, но времето е заличило багрите и представа за това, какви са били, може да се придобие единствено от репликата, която се намира в Антропологическия музей в Мексико Сити. Общият брой на статуите, изобразяващи глави на божества, стърчащи от фасадата на пирамидата, е 260, какъвто е броят на дните в ритуалния календар, съответстващи на дните, които са нужни на царевицата от засаждането докато узрее, за да бъде обрана, както и броят на дните, които са нужни майката да износи детето в утробата си.
За съжаление, пирамидата не може да се види в целия й блясък, защото около 450 г. след Христа тук дошли толтеки от друг клон, които почитали бога Ягуар, брат на Пернатата змия, и след опит да разрушат стария и да построят нов храм на своя бог, решили да го построят пред него. Тук леко започвам да се обърквам в историята и митологията, но идеята да построиш своето, без да разрушиш предходното, а само да го скриеш, ми се струва доста практична.
Продължаваме по широка алея, носеща зловещото наименование „Път на смъртта“, но както вече сме започнали да схващаме, това, което на нас ни се струва зловещо, тук носи по- различен смисъл. В Теотиуакан „Пътят на смъртта“ всъщност представлява централната улица на града, дълга около 5 км, от които днес са достъпни 3. Това разстояние ще трябва да преминем и ние, за да достигнем крайната си точка- Пирамидата на Луната, която се откроява срещу нас на фона на планината, която наподобява и символизира.
Освен религиозни храмове, тук могат да се видят и къщи на жителите на древния град, съдържащи всички необходими помещения, включително подземия, където са погребвали близките си, нещо, което, както ще видим по- нататък, е разпространена практика при всички племена, населявали Мексико преди испанското нашествие.
Къщите са били измазани и боядисани в червено, цветът на изгряващото слънце, най- разпространеният цвят във всички исторически обекти в Мексико. Както вече стана ясно, такъв е бил и цветът на безспорно най- внушителния архитектурен обект тук и вторият по големина в цяла Мезоамерика, Пирамидата на слънцето, до върха на която водят 340 стъпала, височината й е 62 метра, а дължината на всяка стена в основата е 150 метра.
При започването на археологическите разкопки през 1905 г. пирамидата е била затрупана и приличала на планина. Наложило се да я разкриват, използвайки включително експлозиви, при което се повредили горните две нива. Как са реагирали на това боговете, не е известно, но очевидно не са попречили на археолозите да продължат работата си. Друг известен факт е, че почти 80 години след първите разкопки под пирамидата бил намерен тунел с формата на цвете, символизиращо петте посоки на света, според местните вярвания. Предполага се, че подобни тунели е имало под всички пирамиди и те осъществяват връзката с подземния свят, а самите пирамиди- с небесния. Докато Дилиян снима пирамидата от различен ракурс, аз се приближавам и на едно от малкото места, където няма ограждения, успявам да поставя ръцете си на древните камъни, които се очаква да са силно енергийно заредени. Дали от енергията, която идва от камъка, или от самия ритуал, но ми става ми много приятно и не ми се иска да откъсна ръцете си.
Учудващо за подобно туристическо място, даже успявам да се усамотя и причина за това е от една страна по- малкият брой туристи заради пандемията, а от друга, огромната притегателна сила на многобройните сергии, на които се продават предмети от обсидиан, пирамидки, черепи, индиански свирки от глина, шалове, амулети и какви ли не други съкровища за туристи.
Разбира се, като една типична жена, и аз не оставам безразлична към шаренията по сергиите и след енергийното зареждане се отдавам на материалните наслади и правя някоя и друга покупка. След което едва догонвам екскурзоводката, която в този момент показва административна сграда, в която се намират единствените запазени в обекта оригинални фрески.
Накрая достигаме Пирамидата на Луната, втората по големина в археологическия обект, която е висока 42 метра, страната й е дълга в основата си 100 метра и има 7 нива. Числото 7, което ние сме свикнали да приемаме като божественото число, е едно от свещените числа и за местните племена.
През целия си път до тук по Пътя на смъртта бавно сме се изкачвали, тъй като през определено разстояние са разположени стъпала. Поглеждайки назад, от Пирамидата на Луната стълбите не се виждат и се създава оптична измама за абсолютно равен път.
Какви ли още тайни са скрили древните в своя град, ми е любопитно да зная. На моя въпрос как е изчезнала теотиуаканската цивилизация, екскурзоводката ни разказва три версии, като доминиращата е свързана с дълго засушаване, за което се съди по кръговете в стволовете на дърветата. Отговорът не ме удовлетворява напълно, а в главата ми нахлуват още десетки въпроси, на които очевидно също няма да си отговоря тук и сега. Счита се, че толтеките от Теотиуакан били високо развити в духовно отношение, но свидетелствата за човешки жертвоприношения, включително такива на деца, никак не се вписват в съвременната ни представа за духовна извисеност. Счита се, че са построили всичко това, изсичайки камъните с обсидиан, защото е известно, че не са познавали металите. Дали пък ацтеките не са били прави, че градът е построен от богове?! Както след посещението на Египет и Перу, очевидно и тук въпросите ми ще си останат повече от отговорите, но приемам това като предизвикателство да продължавам да чета и да търся възможната истина.
След като се зареждаме с ново знание и духовна енергия от древното светилище, идва ред да отдадем дължимото и на земното си тяло. Ресторантчето, в което ни води Калоян, се намира на гърба на Пирамидата на Луната и освен гледка към древното светилище, предлага вкусна храна и жива музика.
Поръчваме си местни специалитети, които се оказват изключително вкусни и за пръв път, на третия ден откакто съм в Мексико, решавам да пробвам най- популярния местен коктейл „Маргарита“, след което вече съжалявам, че съм пропуснала първите два дни. Дали от алкохола или от музиката, или може би от всичко, взето заедно, всички се развеселяваме и няколко души излизат на дансинга, след което поздравяваме персонала и музикантите с наши български песни. Получава се един весел обеден купон, след който обаче много бързо трябва да сменим нагласата си, защото по програма следва посещение на най- важния християнски обект в Мексико- Базиликата на Девата от Гваделупе.
ОТНОВО В МЕКСИКО СИТИ
Според легендата, малко след завладяването на тези земи от испанците един индианец на име Хуан Диего получава видение. Явявя му се Девата от Гваделупе и му казва, че трябва да убеди епископа да построи храм в нейна чест. Епископът, разбира се, не вярва на думите на индианеца и иска доказателства. Тогава Девата отново се явява на Хуан и му дава наставления да набере рози на хълма до мястото, където трябва да се построи храмът. Не вярвайки, че ще успее да набере рози през декември, мъжът се изкачва на хълма и за голямо негово учудване там наистина цъфтят рози, които той обира и събира в дрехата си. Когато отива при епископа и разгръща дрехата си, за да изсипе розите, епископът вижда върху дрехата му образа на Девата от Гваделупе. Твърди се, че иконата, която се съхранява в храма, е именно онази неръкотворна икона върху оригиналната дреха на индианеца.
Истина или не, това е мястото, което се счита за най- посещаваното в католическия свят, след катедралата Свети Петър в Рим. Базиликата, в която се съхранява иконата в момента, е построена в съвременен стил, като куполът й се оприличава на женска дреха, символ на Богородица, тъй като предишната църква, изпълнявала своята функция повече от 200 години, се е наклонила и станала опасна за поклонниците. С наклонените си камбанарии, тя всъщност представляваа доста интересна гледка.
Последният ни обект за този ден е Арката на революцията. Основите и конструкцията на сградата са положени по времето на управлението на Порфирио Диас, президентът, обявен за диктатор и свален от власт от Мексиканската революция през 1910 г. Тъй като, както вече стана дума в първата част на пътеписа, Диас бил радетел за европейски облик на града, тук трябвало да бъде издигнат грандиозен дворец с дълбоки стоманени основи, както по това време се строяло в Европа, но революцията прекъснала строителството и няколко десетилетия по- късно правителството решило сградата да се превърне в паметник на революцията. Качваме се с асансьор до панорамна площадка, откъдето се открива гледка към града. Мексико сити няма да се подреди в списъка на любимите ми градове, но трябва да призная, че когато височинатта, от която се гледа, скрие дребните детайли, никак не изглежда зле, особено на фона на залязващото слънце.
ОАХАКА
На четвъртия ден от нашето пътешествие напускаме Мексико сити и отпътуваме за Оахака, за да се запознаем с културата на сапотеките и микстеките, племена, живели по тези земи през различни периоди от време, но очевидно имащи своите наследници, които пазят традициите и днес, за което свидетелства фактът, че тук се говорят около ¼ от всички 68 езика на различни общности, които са се запазили в Мексико, наред с испанския. Разстоянието от около 500 км между Мексико Сити и Оахака преодоляваме на отиване със самолет. Полетът ни, обявен за 11 часа, излита в 12,30 и най- смешното е, че на таблото пише, че самолетът се движи навреме. Очевидно мексиканското разбиране за „навреме“ се различава от европейското, но при пътешествията си по света вече съм свикнала да приемам местните представи за време като нещо, което е част от културата, и да не се ядосвам.
Пристигаме късно и за да не губим време, обядваме на пазара в Санта Мария дел Туле, мястото, където се намира първият ни обект за посещение. Докато чакаме да ни сервират тлаюда- мексиканска пица с хрупкав царевичен блат, към нас се приближава възрастна жена с типично индиански черти, която ни предлага да ни почерпи с пържени скакалци, след което започва да дава разпореждания на персонала. Едва по- късно разбираме, че това е местната ни екскурзоводка. След обяда е време да пристъпим към програмата, а именно да видим най- дебелото дърво в света. Бях чела някъде и че го датират като най- старото, на 6000 години, но тъй като вече съм видяла по света още две дървета, претендиращи да са най- стари, очевидно това не е доказан факт. Дървото е от рода на блатния кипарис, а на местния език се нарича савина и обиколката му е 52 метра. Тук отново ни удивляват мерките за сигурност срещу Ковид19. Явно според местната управа, която е наложила мерките, заразата е опасна не само за хората, а и за растенията, защото дървото е така оградено, че може да се наблюдава само от отсрещния тротоар, а за хитреците, които го атакуват в гръб, върху ажурната ограда е поставен трансперант.
Групата ни вече започва да свиква със странните мерки, прилагани в тази държава и го приемаме по- скоро от веселата му страна, а най- ентусиазираните фотографи успяват, протягайки се на пръсти, все пак да направят по някоя папарашка снимка, протягайки се над оградата.
След кратка разходка из Санта Мария дел Туле продължаваме към Оахака. Настаняваме се в хотела и без да губим време, тръгваме по улиците на града, заедно с нашите екскурзоводи. Тук навсякъде още стои украсата от Деня на мъртвите, който се празнува най- пищно именно в този град, а разноцветните къщи и типичните за колониалния стил решетки по прозорците и малките балкончета, тип цветарници, не оставят съмнение, че се намираме в бивша испанска колония.
В испанския период от историята на Мексико градът е бил важен търговски център, което е предопределено от стратегическото му местоположение, на най- тясната суша между Атлантическия и Тихия океан, широка само 200 км. Достигаме манастира Санто Доминго, най- големия манастир в т.нар. Нова Испания, и посещаваме пищната църква на манастира, богато декорирана в бароков стил с позлатени орнаменти и красиви витражи. Нашата местна екскурзоводка не влиза с нас в църквата, като смутолевя нещо от сорта, че не може да влезе тук, което веднага ме навежда на мисълта, че тя е от онзи малък процент мексиканци, които не изповядат католицизма, а някоя стара езическа религия.
Тръгваме по главната пешеходна улица на града и първото нещо, което виждаме, буквално ни изумява. В килимарското ателие, което се изпречва на пътя ни, килимите досущ приличат на нашите чипровски килими.
|
 |
Мотивът, който в нашите чипровски килими се нарича канатица, тук се нарича грека от Митла. Тази фигура е открита при разкопките в градчето Митла, намиращо се недалеч оттук, където около 800-та година са се преселили свещениците на сапотеките, след като напуснали града Монтеалбан, нашият обект за посещение в следващия ден. Какво е общото между нашите и мексиканските предци, кой от кого е копирал и кога или приликата е просто случайност, въпросите напират в главата ми и отново започват да стават повече от отговорите.
Продължаваме разходката си, влизаме в златарско ателие, където могат да се видят реплики на накити, намерени при разкопките на Монтеалбан, оригиналите на които се съхраняват в музея в Оахака, който, за наше огромно съжаление, в момента е затворен заради пандемията. Очевидно ще трябва да се задоволим с репликите, изработени от съвременни златари.
Малко преди да се стъмни достигаме централния площад с катедралата. Влизаме за малко, но тъй като в момента тече проповед, решаваме да не притесняваме вярващите със своите туристически страсти към фотографията и излизаме, за да дадем воля на друга туристическа страст, която на воля можем да наситим на многобройните сергии наоколо.
Докато правим пазарлъци и купуваме сувенири, получаваме съобщение от нашия екскурзовод Калоян, че на около 50 метра от хотела ни има заведение, в което ще има фолклорна програма. Веднага се възползваме от предложението и се запътваме натам. Персоналът се опитва да ни настани на една маса точно до скарата и още със сядането започваме да се задушаваме, а на всичко отгоре трябва да платим и куверт, защото масата била близо до сцената. „Не на мене тия!“, би казал Бай Ганьо, и така реагираме и ние. В крайна сметка това се оказва доста добра тактика, защото ни настаняват на друга маса, достатъчно отдалечена от скарата и достатъчно близо до сцената, за да виждаме шоуто. До тук приключваме с байгановската стиснатост и започаме да поръчаме. Малко учудваме сервитьора, когато го питаме какво мезе предлагат към мескала, местно традиционно питие, подобно на текила, защото тук питиетата се предлагат с резени от лайм и портокал. Това обаче не се вписва в нашите представи за мезе към питие, подобно на ракия, и понеже няма салати, се спираме на печен кактус. На външен вид кактусът се оказа подобен на печена тиквичка, но тъй като не блести с някакъв особен вкус, се налага да го подправим с лайм и гуакамоле. След втората чашка, както му се полага, продължаваме на бира и основни ястия с месо, които тук неизменно се съчетават с царевични питки в най- различни варианти. Програмата започва и танцьори, облечени в традиционни за сапотеките костюми, излизат на сцената, увличайки всички с веселата си музика, закачливи танци и настроение. Първоначално малко ме дразни фактът, че танцьорите са с маски на сцената, но постепенно започвам да игнорирам тази поредна дивотия, очевидно наложена от местните власти, и сякаш започвам да виждам през маските лъчезарните им лица.
Както в килимите, така и в танците забелязвам нещо познато. Първоначално ми се струва, че стъпките приличат на тези на фламенкото, но постепенно се убеждавам, че са много по- близо на нашата ръченица и затова, в края на програмата, без много да му мисля, се спускам към сцената, за да поиграя заедно с танцьорите и другите клиенти на заведението.
МОНТЕАЛБАН
Сутринта се отправяме към археологическия обект Монтеалбан, което в превод означава Бялата планина. Това наименование на хълма, където са открити останки от града на сапотеките, по- късно обитаван от микстеките, е дадено от испанците заради нацъфтелите дървета с бели цветове, правещи хълма да изглежда бял. Днес, заради археологическите разкопки, тези дървета не са толкова много, че да побелее целият хълм, но пък за наш късмет, в момента са цъфнали и можем да дадем воля на въображението си и да видим какво са видели испанците, идвайки по тези места.
Докато пътуваме, местната ни екскурзоводка ни запознава с историята на Монтеалбан. Сапотеките са живели тук от 400 г. пр. Хр. до около 800 г. след Хр., което означава, че са съвременници на толтеките от Теотиуакан. Интересен е фактът, че между двете племена очевидно е имало някакъв обмен, тъй като и в двата града е имало квартали с жители от другия град. Оригиналното име на сапотеките е Бенсаа, което означава „хората от облаците“, а далеч по- прозаичното име сапотеки им е дадено от ацтеките и означава мястото на сапо- разпространено по тези места растение. След сапотеките, след известен период, в който градът остава необитаем, тук се настаняват микстеките, а в последните 40-50 години, преди Конкистата, мястото е завлядяно от ацтеките. Под хълма, където се намира религиозният комплекс, са открити гробници, но за съжаление почти всички са ограбени от иманяри по време на испанското владичество, когато това е било съвсем легално и плячката се разпределяла между иманярите и правителството. За щастие на историците и на туристите, все пак останала една неограбена гробница, номерирана от археолозите под № 7, в която са намерени артефакти, между които златни накити и нефритена маска. За съжаление в момента не можем да видим тези съкровища и трябва да се задоволим с репликите, които видяхме предишната вечер в златарския магазин, тъй като оригиналите се намират в затворения за посещение заради Ковид археологически музей в Оахака. Влизайки в една от гробниците, които са запазени на място, можем просто да затворим очи и да си представим съкровищата, които някога са се намирали в нея.
Изкачваме се високо на хълма и оттук се открива прекрасна гледка към околните хълмове и долини и към древните руини, след което нашата екскурзоводка ни повежда между руините, разказващи истории и легенди.
Монтеалбан всъщност е разположен не на един, а на пет хълма, между които има три долини. Горе, на хълма, където се намираме, били разположени къщите на управниците, а простолюдието живеело долу, в ниското. Археолозите откриват тук 300 гробници и първоначално считат, че това е гробище, но впоследствие става ясно, че това са основи на къщи, под които са погребани починалите близки на семейството. Тъй като горе, високо в планината, където живеели управниците, нямало ресурси, населението, считайки ги за полубогове, носело дарове, от които живеели. С течение на вековете обаче нещата се променили, настанало класово недоволство и това е една от вероятните причини за загиването на града. За съжаление, въпреки че градът не е разрушаван от завоеватели, времето е оказало своето пагубно въздействие и от времето на сапотеките и микстеките като цяло не е запазено много. По тази причина 90% от това, което виждаме в момента, е предмет на реконструкция, но въпреки това дава възможност да се добие представа за миналото величие на Монтеалбан. Целият древен град се простира на 24 кв.км, от които разкрити, реконструирани и отворени за посещение са едва 6 кв.км. Интересен факт е, че целият град е бил измазан и въпреки разрушенията, причинени от времето, на места има запазени оригинални мазилки.
Причината за това е, че стените са строени с лек наклон, което позволява да се задържи мазилката, а и очевидно технологията за изработване на мазилка от пясък, негасена вар и лепило от кактус, е издържала проверката на времето. Производството на мазилка обаче изисквало да се изгорят много дървета и вероятно това е променило микроклимата на района в неблагоприятна посока. Това е другата вероятна причина за изоставянето на града.
Нашата екскурзоводка, както и предполагах, се оказва доста добре запозната с местните вярвания и символика. Символът на Монтеалбан е сълбица, подобна на тази, на която награждават победителите от състезанията, и тя символизира свещената планина. Затова всички сгради в комплекса са изградени в тази форма.
Спираме се пред каменна стела с изображение, представящо предаването на властта между поколенията от една династия. По средата е изобразен ягуар, символ на властта.
Екскурзоводката ни обяснява, че всички управляващи тук са били нагуали, т.е. хора, които могат да се превръщат в ягуари. Такива хора, твърди тя, има и до днес, но се превръщат в по- малки животни. Този път сме попаднали на екскурзоводка, която не се страхува да се отклони от официалните теории и да се впусне в мистичното. Освен разказа за боговете, всички на име Питао, главния- създател на всичко, Питао В- на вятъра, Питао Хо- на земетресенията и най- малкия Питао, който създал сапотеките и със смелост си извоювал правото да бъде повелител на огъня и гръмотевиците, екскурзоводката ни обяснява, че според местните вярвания, в човешкото тяло са въплътени петте посоки на света /в част първа стана дума за това, че според местните, посоките на света са пет, защото освен четирите, които познаваме, има и една пета- център/. Пъпът е енергийният център, горната част на тялото е духовността, долната- сексуалността, дясната половина е мъжката, рационалната половина, а лявата- женската, емоционалната.
Монтеалбан има два площада, единият, който се намира по- високо, е бил само за богоизбраните- управляващите и висшето духовенство, а долният, събиращ 30000 души, е бил за обикновените хора, които не са можели да видят горния площад и даже не са знаели за съществуването му. Горният площад представлява вдлъбната, оградена със стени квадратна площадка, в центъра на която, на издигнат олтар, е стоял върховният шаман и оттам извършвал своите ритуали. До площада се слиза по стръмни стълби и посещението му е по желание. Както е известно на тези, които са чели пътеписите ми, съпругът ми Дилиян неведнъж е доказвал шаманските си способности, с което си е спечелил прякорът Шамана, и не може да пропусне да посети мястото, което по право му се полага. Местната управа обаче, очевидно не е разбрала, че пристига Шаман от България и е пропуснала да свали надписа, с който забранява на туристите да се качват на шаманското място.
Продължаваме към големия площад, който наистина е впечатляващ с размера си. Още каменни стели, слънчеви часовници, игрище за игра на топка, използвано тук за разрешаване на спорове, своеобразен спортен арбитраж, това са само част от съкровищата на археологическия комплекс, а за тези, които са достатъчно самоотвержени да се качат по особено стръмните стълби в края на големия площад, наградата е фантастична гледка.
Напускаме и този древен град с удовлетворение, че сме се докоснали до още една интересна и непозната за нас досега култура и се отправяме отново назад към Мексико сити, откъдето на следващия ден ще излетим за Тусла Гуатиерес, главният град на щата Чиапас. Нито пътуването 8 часа с микробус обратно към столицата, нито излитането „навреме“ с един час закъснение на следващия ден са фактори, способни да помрачат доброто ни настроение и да ни попречат на предвкусването на прекрасните мигове, които ни предстоят в следващите дни от нашата екскурзия, посветени на слабонаселения и сравнително отскоро популярен сред туристите щат Чиапас, за посещението на който можете да прочетете в третата част на този пътепис.
