м. април 2023 г.
ФЕС
Мароко е една от страните в арабския свят, която все още не съм посетила, макар че отдавна фигурира в списъка с мечтите ми. Въпреки че според информацията, която имам предварително, държавата е цивилизована и подходяща и за самостоятелно пътешествие, аз съм избрала да се включим в организирана екскурзия, защото страната е голяма, разстоянията не са за подценяване и самостоятелното пътуване изисква много добра логистична подготовка и доста усилия от страна на шофьорите. Така че събирам малка групичка от 6 души, проверени и калени в съвместни изпитания по света, и избираме една от офертите за организирана екскурзия до Мароко с чартърен полет от София до Фес и обратен полет от Маракеш за София.
Тръгваме от България в 9 часа сутринта и след 3 часа полет се озоваваме на летището във Фес малко след 10 часа местно време. Този факт ме учудва, защото часовият пояс, в който се намира Мароко, е този по Гринуич и, както във Великобритания, часовниците трябва да бъдат с два часа назад от тези, в България. Първоначално решавам, че мароканците не променят часовото време, както други арабски държави, в които сме били, но случаят се оказва по- интересен. Тук по принцип е възприета практиката да се преминава на лятно часово време напролет и обратно наесен, но в дните на Рамадана мароканците се връщат за около месец към стандартното часово време и ние уцелваме точно този месец, което по време на пътешествието ще ни създаде известни проблеми, но и ще ни позволи да научим много за начина на живот на мюсюлманите, каквито по религия са 99,9 % от 38-те милиона поданици на настоящия марокански крал Мохамед VI-ти.
Когато слизаме на летището в този ден, в средата на април, температурата е 23 градуса, идеална за аклиматизация, предвид ниските температури, с които ни изпраща закъснялата зима в България, а пристигането ни в сутрешните часове на деня ще ни даде възможност да разгледаме спокойно град Фес в единствения ден от нашето пътешествие, посветен на него. Докато пътуваме към първата спирка от маршрута си, нашата екскурзоводка Елена, с помощта на местния рускоговорящ гид Тарик, започва да ни разказва историята на Мароко и града, в който се намираме и който наричат Първа имперска столица, въпреки че по времето, когато е създаден градът, държавата, която се формира около него, не може да се нарече империя в смисъла, в който ние сме свикнали да разбираме тази дума. На местния език думата империя се възприема по- скоро като многонационална държава, а в Мароко и до днес арабите и берберите съжителстват в мир и сговор, крепен от единната ислямска религия.
Първата ни спирка за днес е високо място с кула от ХV-ти век, която в миналото се е използвала за отбранителни цели, а днес предоставя на туристите прекрасен изглед към града. Оттук може да се види мястото, където е бил построен първият дворец на Идрис I, основателя на Фес, който се счита за първи владетел на държавата, и този, на неговия син Идрис II, около който е построена и до днес съществуващата медина, както се наричат старите градове в арабските страни. Фес се намира на границата между Рифските и Атласките планини и естественият му хълмист релеф прави гледката, с накацалите върху хълмовете сгради, наистина красива.
Името Фес означава мотика, съоръжението, с което Идрис I очертал мястото, където ще бъде построен градът, а името на специфичната шапка, използвана като задължителен аксесоар в облеклото в Османската империя, която познаваме с това име, идва именно от името на този град, защото е изобретена тук и, дали случайно или закономерно, първите амбуланти търговци, които виждаме по време на това пътешествие, продават фесове. Поглеждайки града от високо, се опитваме да се ориентираме географски. Старият град /Медината/, който ще посетим следобед, се намира в източната част на днешния Фес, а на запад са новите квартали. Понастоящем населението на града наброява около 2 милиона души, което го прави втория по големина град, след Казабланка.
След като се запознаваме най- общо с историята и географията на града, се отправяме към фабрика, където се упражнява един от най- характерните местни занаяти- грънчарството и производството на керамични съдове и цветни мозайки, които са част от местната култура, но изглеждат доста познато, защото са били пренесени в Европа по времето на мавританското нашествие и до днес присъстват в интериорите на градовете от Испания и Португалия. Проследяваме целия процес от стопяването на глината, добивана от планините наоколо, до производството на фини произведения на изкуството. Разнообразието от багри и форми пълни очите ми, но побързвам да изскоча навън, преди да изпразни джобовете ми.
След настаняването си в хотела и кратка почивка, потегляме към медината, като преди това спираме за кратко до кралския дворец. Това е дворецът, първоначално построен от Идрис II през VIII век, който, реставриран и обновяван от следващите владетели през вековете, и до днес се използва като резиденция на кралското семейство. За съжаление вътре не се допускат туристи, а само високопоставени особи с лична покана от краля. Не че не се чувстваме такива, но сме пропуснали да предупредим предварително, за да бъдем поканени. Затова можем да разгледаме само дворцовите порти, в типичния мавритански стил, който може да се види и в страните от Пиринейския полуостров и който може да се познае по своята характерна особеност, че вратата има формата на ключалка. Въпреки че сме предупредени, че тук полицаи и военни в Мароко не бива да се снимат, докато разглеждаме двореца отвън, едно момиче от групата неволно насочва камерата си към охранителите на страничната врата на двореца, което предизвиква гнева им и отнема доста време на екскурзоводите ни да ги успокоят.
Придвижваме се с автобуса до мястото, откъдето ще започне нашата пешеходна разходка из медината. Нашите гидове са избрали да започнем от място, което не е толкова натоварено с туристи, за да видим истинския, автентичен облик на стария град. През цялото време се движим в тесни тунели между високи фасади, условно наричани улици, които се твърди, че са 9000 на брой. В този лабиринт, според информацията, която ни дава екскурзоводката, живеят 160 хил. души, повече, отколкото в родната Стара Загора, нещо, което ми е трудно да си представя. Зад високите фасади се крият различни интериори, според възможностите на собственика, но отвън всички изглеждат еднакво. Тук- там успяваме да надникнем в някое вътрешно дворче с басейн и цветни мозайки и само можем да предполагаме какви съкровища се крият още по- навътре.
Истинско изпитание е, когато, вървейки плътно отдясно, каквото е правилото, се налага да се разминеш с някое двуколесно превозно средство, каквито е разрешено да се движат из стария град, или пък с някоя четириколка, задвижвана от човешка тяга, зареждаща някое дюкянче или заведение. За да не изгубим някого в този лабиринт от улички и сгради, екскурзоводите ни са поканили още двама души, които да вървят с групата. Тактиката очевидно се оказва успешна, защото никой не се изгубва. Времето за обяд отдавна е минало, а в България, откъдето тръгнахме сутринта, вече е време за вечеря, когато все пак идва времето за обяд в нашата туристическа програма. Ние не искаме да губим и минутка от ценното си време и предпочитаме да хапнем нещо, което се приготвя бързо, вместо да сядаме на дълъг обяд с първо, второ и трето, каквато възможност ни се предлага от екскурзоводите в едно заведение, което от пръв поглед се вижда, че е предназначено за туристи. Оказва се обаче, че в този момент, по време на Рамадана, в Медината е почти невъзможно да намериш някакво заведение, което да не е предназначено за туристи, защото Коранът повелява да не се яде и пие нищо до залез слънце. Все пак успяваме да намерим някаква пекарна и да утолим глада си, след което правим плах опит да тръгнем сами по уличките на медината, докато другите обядват, но скоро разбираме, че е твърде рисковано и може да се изгубим и тъй като не сме успели да си купим местни СИМ карти за телефоните, да създадем на екскурзоводите си излишни ядове. Затова се връщаме на площада, където е срещата ни с групата, и сядаме на кафе с фреш в ресторанта.
Еспресото е превъзходно, което е рядко срещано в арабските държави, а вкусът на портокаловия фреш е много по- сладък и наситен от този, на подобна напитка в България. Хладината и красивият марокански интериор допълват удоволствието. За радост на екскурзоводката ни, групата се събира навреме и цяла, след даденото ни време за обяд, и можем да продължим разходката си.
Въпреки че се движим доста стегнато, едва не пропускаме работното време на една от главните атракции на Фес- работилниците за кожа или по- точно мястото, на което кожите се обработват и боядисват. Когато разбира, че много държим да ги видим, Тарик все пак успява да го включи в края на нашата обиколка. За да наблюдаваме процеса на обработката, се налага да се изкачим по стръмни стълби няколко етажа нагоре, на последния етаж на една сграда, на всеки етаж на която има магазини за кожени изделия. Кожите се потапят във вани, първо за омекотяване, а после за боядисване. Ваните за омекотяване са пълни с течност, изпускаща доста неприятен аромат, в състава на която, освен вар, се включват и специални добавки с органичен произход, които нашата екскурзоводка предпочита да не назовава подробно, но ние имаме предварителна информация от интернет. За да не припаднат от смрадта, на туристите раздават стръкчета мента, но дали защото сме психически подготвени за този момент, или заради сезона, миризмата ни се струва поносима, особено ако трябва да я изтърпиш само няколко минути, за да задоволиш туристическото си любопитство, а не си един от работниците, които потапят и вадят от казаните тежките кожи и правят това всеки ден от сутрин до мрак. Гледката отгоре не е нито красива, нито романтична, но това е единственото място в Мароко, където може да се наблюдава този древен занаят.
ШЕФШАУЕН
В този втори ден от нашето пътешествие, фирмата- организатор е предвидила възможност да бъде посетен Шефшауен, синият град. Четейки информацията в интернет, без колебание сме се записали за тази екскурзия, но по- късно, когато започвам детайлно да проучвам маршрута, установявам, че разстоянието от Фес до този град е около 200 км., но предвид планинския път, се изминава за около 4 часа, което значи цели 8 часа път. Това леко ме разколебава, но за кратко. През целия път нашата екскурзоводка сладкодумно ни разказва за историята и географията на страната, в която се намираме, и някак неусетно навлизаме в Рифските планини, които по своя релеф наподобяват нашата Стара планина и предлагат много приятни гледки за окото, и около обяд пристигаме до крайната си цел.
Наименованието на града идва от „шеф“, което означава „виж“ и „шауен“, което означава „рога“ или в съчетание: „Виж рогата“. Причината затова е, че над града има хълм, който някой, някога, от определен ъгъл, е оприличил на кози рога. Основател на града е Мулай Рашид, пълното име на когото ми е трудно да произнеса, камоли да запомня, който, през 15-ти век, подгонен от испанците при една от многобройните испанско- мавърски войни, се озовава тук, заедно със своята жена- кастилка, и нейния брат, които приемат исляма, и тримата стават основоположници на града. Градът възниква около касабата- двореца на Рашид, и е силно укрепен. Няма данни някога да е бил завладяван и поради засилената си отбранителна роля дълги векове остава абсолютно затворен и забранен за посещение от външни хора, особено от друговерци. Има регистрирани един- два случая, когато любопитни християни са успели да проникнат в града, но за това, както и за версиите защо градът е син, можете и сами да прочетете в мрежата, както направих аз. В този град историята не е най- важното нещо и даже да приемем за вярна една от версиите, че са започнали да го боядисват в синьо, за да привлекат туристи, след дългите векове на изолация, в която аз лично не вярвам, това, което се е получило, си струва усилията на местните да поддържат винаги свеж синия цвят на стените. Синьото не е само по фасадите и вратите, а и по каменните улици, по които вървиш, а то се допълва от багрите на тъкани килими, шалове, дрехи, сувенири и всякакви други изкушения за туристи, изложени на показ от местните търговци.
Има улички, които са специално аранжирани за снимки и някой арабин си е определил такса за това, та даже рискуваш и да не ти върне ресто, ако нямаш точни, но когато ми се случва, го причислявам в графата: особености на местния колорит.
Градът е разположен на хълм и да стигнеш до по- горните му части, където няма търговци и туристи, може да бъде изпитание за по- неподготвените, но си струва да проникнеш там, където можеш да видиш истинската автентична атмосфера на града, как децата се връщат от училище, как играят по стръмните улички, как са облечени местните и какво е да бъдеш жител на подобен град, който от най- затворения град, до преди около век, понастоящем се е превърнал в едно от най- предпочитаните места за туристи в Мароко.
Искаме да обикаляме още много по живописните улички, но в един момент, преминавайки покрай едно заведение, не успяваме да устоим на аромата на богато подправената арабска кухня.
Тъй като в града няма някакви забележителности, които задължително трябва да посетиш, а е важно по- скоро да усетиш атмосферата му, решаваме, че този път можем да си позволим един по- дълъг обяд в автентична обстановка, който се оказва по- дълъг, отколкото си го представяхме, защото последното нещо, което можеш да очакваш тук, е бързина на обслужването. След около час и половина протяжен, но изключително вкусен обяд, успяваме да тръгнем от ресторанта. Остават ни само 15 минути до часа на срещата ни с групата, което по принцип е напълно достатъчно време, за да стигнеш спокойно. Спокойни сме, защото смятаме, че няма как да не видим широкия и красив площад, където се намира запазената до днес касаба на Мулай Рашид, но не предвиждаме съвсем реалната възможност, слизайки надолу, да пропуснем мястото, откъдето трябва да се завие към центъра на стария град, и в един момент да се озовем извън него, което означава качване отново по стръмните улички.
Все пак, с цената на бързо ходене, граничещо с тичане и задъхване, успяваме да стигнем навреме, за разлика от други, които са си отделили само един час за хранене и не са успели да приключат с обяда си. Когато автобусът ни излиза от града и тръгва по стръмния път по склона на Рифските планини, които отново ще прекосим навръщане, спираме за кратка фотопауза, с която да кажем довиждане на Шефшауен.
РАБАТ
Сутринта напускаме Фес и се отправяме към Адриатическото крайбрежие, където се намират столицата Рабат и най- големият град на Мароко- Казабланка. Разстоянието между Фес и Рабат не е много по- различно от това, което пропътувахме предишния ден, но се изминава по- бързо, тъй като се пътува по магистрала. Още през 5-ти век пр. Хр. има данни, че тук е съществувало селище на име Шелла, но същинската история на града се свързва основно с името на представителя на династията на моравините Якуб ал-Мансур, който изгражда две крепости от двете страни на реката, използвайки съществуващото селище, и го нарича Рабат, което означава преграда, защита. Поради честите набези на вражески кораби, атлантическият бряг на Мароко се е нуждаел от непрекъсната защита и градът успешно изпълнява тази си функция, а част от крепостните стени са запазени и до днес. Рабат става столица през 1912 г., когато страната е разделена на две части, под испанско и под френско владичество, и тази част от нея попада под френски протекторат. След възстановяване на независимостта през 1956 г., градът продължава да бъде столица на цялата мароканска държава. Тук е съсредоточена администрацията на страната, тук живее и кралското семейство и въпреки че като брой население е многократно по- малък от Казабланка, градът наистина изглежда подобаващо на столица.
Слизайки от автобуса, веднага усещаме хладния океански вятър. Не мога да преценя с колко градуса температурата е по- ниска от тази, във Фес, но със сигурност се усеща доста по- хладно. Първата ни спирка в Мароканската столица е кулата Хасан, чието строителство Якуб ал-Мансур започва през 1195 г., но не успява да довърши, за разлика от осъществените си проекти в Маракеш и Севиля. Въпреки че джамията не е била завършена, минарето, което е трябвало да бъде високо 88 метра, и запазената част от колоните, които били общо 300, свидетелстват за грандиозността на начинанието. Понастоящем на това място се намират и мавзолеите на предшествениците на настоящия монарх- неговия баща Хасан II, неговите дядо и чичо.
На входа и изхода на комплекса стоят гвардейци на коне. Това са едни от малкото военни в Мароко, които могат да бъдат снимани от туристите, и ние не пропускаме да се възползваме от тази възможност.
Излизайки от другата страна на комплекса, имаме възможност да се насладим на гледка към реката, разделяла двете крепости в миналото, а днес представляваща част от облика на града. Пейзажът се допълва от новопостроената опера с формата на кобра, през чиято широко отворена уста, през тази година предстои да влязат първите почитатели на оперното изкуство.
Втората ни спирка в Рабат е кралският дворец, който може да се види само отвън, и то от известно разстояние, определено с железни вериги. Дворецът е стилен и изчистен, в пясъчен цвят със зелен покрив, защото зеленото се счита за цвят на исляма и такива покриви имат повечето обществени и религиозни сгради, а градините изглеждат изключително просторни и добре поддържани, което не е учудващо, предвид факта, че персонал от 500 души се грижи за тях.
В момента очевидно се очаква някакво събитие, тъй като има доста голямо струпване на военни, а улиците на града се премитат с палмови клонки, но ние нямаме време да чакаме да видим какво ще се случи, а се отправяме към последната си спирка в Рабат- касабата Oudayas, чието строителство започва първо през 12-ти век като военно съоръжение, свързано с мавърското нашествие в Андалусия, и от този период е запазена входната врата. По- късно тук се заселват бягащите от Испания маври, а през Ренесанса бившето военно съоръжение се превръща в красив квартал, с бели къщи и живописни улички, който понастоящем е обявен за част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. По главната улица не липсват и търговци, но преобладават картинни галерии и магазинчета с по- изискани стоки от обикновените арабски пазари, а в края на улицата се достига до скала, от която се открива прекрасна гледка към Атлантика, чиито вълни бурно се разбиват ниско долу под нас. За мое голямо учудване, в момента на нашето посещение е доста спокойно и имаме възможност истински да се насладим на това живописно място.
КАЗАБЛАНКА
След пребиваването за няколко часа в столицата Рабат, се отправяме към най- големия град Казабланка, наброяващ понастоящем около 11 млн. души, което още с влизането в града си проличава по задръстванията. Най- напред нашият марокански гид, който е оттук, ни отвежда на пазара в квартала Хабуз. Това е квартал, предназначен на прислугата, построен по време на френския протекторат в непосредствена близост до двореца в Казабланка. Това е пазар предимно за местни стоки, което предполага цените да не са толкова високи, колкото по пазарите, посещавани от много туристи, но правейки един бърз тегел по сергиите, веднага установяваме, че нищо не ни представлява интерес. За наша радост, една закусвалня в една от страничните улички на пазара, където се предлага храна за вкъщи, се оказва отворена и ние с Дилиян без колебание хлътваме вътре. От ястията във витрината се носят вкусни аромати, но тъй като не можем всичко да опитаме, си избираме по едно ястие. Моето телешко с грах и мариновани лимони се оказва най- вкусното нещо, което съм яла до този момент в Мароко. Същото споделя и Дилиян за своите пълнени калмари, така че старата изпитана тактика да се храниш там, където се хранят местните, и този път се оказва безпогрешна.
Спираме за кратко за снимки на Площада с гълъбите, един от централните площади в града, където френското влияние осезателно се усеща, и тъй като главната ни забележителност в Казабланка- джамията Хасан II ,e в програмата ни за следващия ден, се отправяме към хотела.
Хотелът, в който се настаняваме, се оказва най- голямата туристическа атракция за деня, но за съжаление в отрицателния смисъл. Зад гръмкото име „Империал“ се крие едно полуизоставено място, в което очевидно отдавна не са стъпвали туристи, половината магнитни карти не работят, а част от късметлиите, които успяват да влязат в стаите си, установяват, че част от леглата се неоправени, а хавлиени кърпи липсват почти във всички стаи. По коридорите се щурат притеснени и възмутени членове на групата ни, а екскурзоводката ни, първоначално опитвайки се да реши проблемите индивидуално, в един момент се хваща за главата и започва да търси по- генерален изход от ситуацията и само след няколко минути по коридорите се разнася радостната вест: „Местим се в друг хотел!“ Вестта се разнася мълниеносно, защото тези, на които не работят магнитните карти, държат вратите си отворени, а тази, които нямат чаршафи и кърпи, очакват някой да им донесе. Поради това, че почти във всяка стая има някакъв проблем, слава богу, никой не е излязъл на разходка и само 5-10 минути, след получаване на радостната вест, всички сме строени отново с куфарите пред хотела. Другият хотел, в който се настаняваме малко по- късно, в други случаи бихме определели като приличен, но точно в този момент ни се струва, че сме попаднали в Рая. Друг голям плюс е, че новият ни хотел се намира на крайбрежния булевард, на 5 минути пеша от плажовете на Казабланка. Слънцето клони към залез, а след залез температурите, които и без това не бяха твърде високи през деня, рязко спадат, очевидно не са подходящи за плаж, но не искаме да пропуснем снимките на залеза над Атлантика и веднага се отравяме натам. Достигайки до плажа, виждаме нещо, което никак не сме очаквали. Вместо с шезлонги и чадъри, плажът е осеян с пластмасови маси и столове, около които са насядали местни жители, в очакване слънцето да залезе, за да отворят дисагите с храна и да утолят целодневния си глад и жажда. Залезът си е залез, но тази местна аткракция определено измества важността му в моите възприятия в този момент. След като слънцето залязва, оставаме още малко на плажа, след което оставяме местните да се хранят и веселят, разбира се, без да пият алкохол, защото той като цяло е забранен за мюсюлманите, а особено по време на Рамадана, а ние се качваме по стълбите към крайбрежната улица за кратка разходка, преди да се приберем за заслужена почивка в удобното си гнезденце, уморени от днешните емоции.
След един дълбок и пълноценен сън, се събуждам бодра и готова за това, което ни предстои, защото първият ни обект за днес е най-важната забележителност в Казабланка- джамията Хасан II, построена по поръчка на предишния монарх на Мароко и наречена на него, тъй като в исляма няма светци и джамиите се наричат обикновено на личността, която има най- голям принос за създаването им. Храмът е построен за седем години, от 1986 до 1993 година, което е твърде кратко време, предвид мащабите на проекта. За построяването са били наети 2500 майстори и многократно повече работници, които са работили денонощно, за да съградят джамията, заемаща площ от 9 хка, с минаре, високо 210 метра, което го прави второто по височина, след това на джамията в Мека. Друга интересна особеност на конструкцията е, че тя е частично изградена в океана. Казват, че по време на силно вълнение молещите се в джамията се чувстват като на кораб. В момента Атлантическият океан е сравнително спокоен и няма как да усетим вълните, но и без това усещане джамията е изключително впечатляваща не само по своите размери, но и като произведение на ислямското изкуство, което, за моя изненада, въпреки че е богато орнаментирано, изглежда изключително стилно.
Часовете за посещение на джамията от туристи са преди и след службата, с предварително направена резервация, така че, когато ние влизаме в нея, тук има само туристи и то не прекалено много, което ни позволява да се насладим изцяло на формите и багрите, в които съвременните творци на ислямско изкуство са вложили всичките си умения.
Накрая слизаме в умивалнята, където мюсолманите почистват тялото си, преди да влязат на молитва, и, както всичко в джамията, и тук стилът е впечатляващ.
С това приключва нашето посещение на най- големия марокански град и се отправяме на югоизток, по посока на Атласките планини, в подножието на които се намира красивият Маракеш.
