Всеки човек има нужда да избяга от действителността, когато тя води до тревожност и депресия. За съжаление, през последните две години, откакто в света царува Ковид 19, действителността е именно такава и на мен постоянно ми се иска да избягам от нея. Възможностите, разбира се, са ограничени, но който търси , намира. Този път моето бягство от действителността се нарича Йордания, страна, която отдавна вълнува моя пътешественически дух. Моите предварителни проучвания показват, че страната е достатъчно спокойна и уредена, за да бъде обект на самоорганизирано пътешествие, но предвид рисковете от отмяна на пътувания по време на пандемията, избирам организирано пътуване с проверен туроператор и обзорен маршрут, обхващащ всички най- важни забележителности в страната. Идеята привлича нашите приятели Таня и Пламен, с които от години се каним да направим заедно някое пътешествие в чужбина, както и моята майка Антоанета и приятелката й Цеца, с които не за пръв път пътуваме заедно, а след двете години туристически застой, от началото на пандемията, истински са зажаднели за туристически приключения. До последния момент преди заминаването, не смея да се зарадвам и даже си забранявам да мечтая за предстоящото пътуване. Една седмица преди заминаването ни, йорданците обявяват, че премахват изискването за тестове за Ковид19, но, уви, от 01.03., а датата на нашето пътуване е 27.02 и както изглежда, ние ще сме последните каръци, които трябва да изпълнят изискването за два отрицателни теста, първият от които се прави 72 часа преди заминаването, а вторият- непосредствено след кацането на самолета. Както винаги, от началото на пандемията, това изследване за мен е съпроводено с тревожното чувство, че очаквам присъда. Няколко дни преди заминаването ни избухва войната в Украйна, която заплашва да провали не само нашите планове и мечти, а и тези, на цялото човечество.Въпреки всичко, в една дъждовна сутрин, в края на февруари, в която дъждът, завалял през нощта, постепенно започва да преминава в сняг, ние се качваме на самолета, за да излетим към място, където се надяваме, че ще можем да се съблечем по къс ръкав и да си спомним за лятото. Плътната облачност, в която навлизаме веднага след излитането от София, постепенно се разкъсва и след около час започваме да виждаме земята под нас. След още един час, когато навлизаме над територията на Йордания, между самолета ни и земята няма нито едно облаче и можем да видим на длан страната, която предстои да посетим. Летим над пустинни планини, преминаваме над Мъртво море и достигаме до залива Акаба на Червено море, където се намира едноименният град, първата спирка от нашето пътешествие.
ГРАД АКАБА
И ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ЙОРДАНИЯ,
За този ден нямаме туристическа програма и екскурзоводът ни Хинди, симпатичен йорданец, живял в България и говорещ перфектно български език с приятен арабски акцент, предлага просто да се разходим с него из центъра на града. Акаба е курортен град на Червено море, който, благодарение на туризма, се развива с бурни темпове и от малко градче с население около 3000 жители в началото на 90-те, днес наброява около 180 хил. жители и продължава да расте. Хотелите изникват един след друг и когато се опиташ да снимаш наоколо, е много вероятно някой строеж да попадне в кадъра ти.
Още от самолета, а и докато правим първата си обиколка на града, забелязваме цистерни с вода и питаме нашия гид какво е предназначението им. Оказва се, че в цялата страна от години е наложен воден режим и водата в чешмите идва за всеки потребител само веднъж седмично. През този ден се извършват всички битови дейности, изискващи повече вода, а през останалото време се ползва вода от цистерната, която обикновено се намира на покрива на сградата. Заедно със съчувствието, което изпитвам към йорданците в този момент, си обещавам, докато съм тук, да бъда по- пестелива с водата.
Може би едно от най- атрактивните места на всеки арабски град е пазарът и именно натам се насочва нашият гид. Първото нещо, което усещаме, когато приближаваме, е ароматът на арабски подправки. Такава е и първата сергия, пред която спираме и на която любезният търговец ни прави подробна презентация с възможност да опитаме и да помиришем специфичните аромати. Пазарът изглежда доста по- чист и подреден от други подобни, които съм виждала по света, но все пак не сме в Европа и второто нещо, което забелязваме след подправките, са огромни овнешки глави и цели овнешки трупове с неотрязани глави, които, по мое мнение, по- скоро биха отблъснали, отколкото да привлекат клиента, но със сигурност няма как да не бъдат забелязани. Вероятно именно на този ефект разчитат местните търговци.
Хвърлям един поглед върху магазините за сувенири без намерение за покупки на този етап, защото от опит зная, че нищо не трябва да се купува в първия ден от екскурзията, но и, откровено казано, нищо не привлича погледа ми. От друга страна цените ми се струват твърде високи на фона на средната работна заплата, която е малко по- ниска от тази в България. Вероятно затова и тук магазините с китайски стоки преобладават по цялата търговска улица, което е сигурен признак на невисок жизнен стандарт.
Достигаме до крайбрежната улица и преминаваме покрай градския плаж, който е безплатен и използван изключително от местното население и сигурно доказателство за това е, че под чадърите не виждам никакви хора по бански. Според екскурзовода ни, платените плажове, предназначени за туристите, са значително по- уредени, но ние така или иначе нямаме време за плаж в този ден и продължаваме към яхтеното пристанище.
То също представлява известно разочарование, защото входът е с ограничен достъп и разходката край морето се оказва невъзможна. Затова сядаме в едно заведение на втория етаж, от който все пак има някакъв изглед към морето, за да изпием по едно кафе с прясна плодова напитка. По пътя до тук вече съм установила, че Акаба не е мястото, където бих отишла на морска почивка, но все пак като че ли за пръв път през този ден се отпускам и започвам да усещам вкуса на пътешествието. Както съм установила и преди, по тези географски ширини, слънцето залязва около 18 часа и около час след това вече е почти тъмно. Прибираме се в хотела и след кратко освежаване, слизаме в ресторанта, за да отдадем заслужена почит на арабската кухня, която тук ми се струва доста по- характерна и богато подправена от тази, която съм яла в Тунис и Египет, но оставям това впечатление да се потвърди или отхвърли през следващите дни.
ПЕТРА
Петра, най- популярното туристическо място в Йордания и едно от новите седем чудеса на света, което присъства в списъка с мечтите на почти всеки пътешественик, е първата забележителност, която ще посетим по време на тази екскурзия. Пътят с автобус от Акаба е около два часа. Пейзажът е полупустинен и пустинен и тъй като няма много какво да се гледа наоколо, екскурзоводът ни използва времето, за да ни разкаже повече за страната, в която се намираме, и за историята на древния град, към който пътуваме. Най- добрият екскурзовод тук е Библията, шегува се нашият гид, и започва своя разказ от Авраам и неговите деца- законния му син Исак от съпругата му Сара, който се ражда, когато баща му е на 100 години и роденият преди това незаконен син Исмаил от слугинята на Авраам- египтянката Агар. За съжаление религиозното образование като цяло доста ни липсва, но от това, което съм чувала от екскурзоводи в предишни пътешествия, зная, че по принцип Исак се счита за родоначалник на евреите, а незаконният му брат Исмаил- за родоначалник на арабите. Според нашия местен екскурзовод набатейците, които създават Петра, се считат за потомци на Исмаил и идват тук, когато идонците, преди това населявали тези земи, ги напуснали след вавилонското нашествие над Йерусалим. Това станало около VII век пр. Христа. Набатейците имали късмета да се заселят на свободна земя, която била на т.нар. Кралски път, по който минавали керваните, натоварени с подправки и други ценни за времето си стоки. Най- ценната стока бил тамянът, 1 грам от който се разменял за 2 грама злато. Първоначално набатейците нападали керваните и ги ограбвали, но по- късно започнали да ги охраняват срещу заплащане и така започнали да трупат богатства. Впоследствие започнали да изпращат и свои кервани и така около II- ри век пр. Хр. Петра станала изключително важен търговски център, а набатейските крале използвали част от натрупаните богатства, за да си построят гробници. Именно гробниците са онова, което е останало от града, тъй като къщите били разрушени от земетресения, но то е напълно достатъчно, за да привлича интереса на хилядите туристи, които всеки ден идват тук, за да видят мястото, където Индиана Джоунс намира Светия граал във филма „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Историята на разцвета на Петра продължава до 106 г., когато император Траян завзема града чрез обсада и той става римска провинция, а след като търговията се премества на север, към Палмира, постепенно запада и бива изоставен. Тъй като за набатейците има много малко исторически сведения, а историята по тези места неизменно се преплита с библейски притчи и легенди, векове наред светът не е подозирал какво съкровище се крие в каньона около бедуинското селище Вади Муса. Това вероятно е било известно само на местните жители, които криели онова, което се намира в земите им, защото гробниците вероятно са били източник на богатства, които за съжаление не са достигнали до нас. Тайната била разкрита случайно през 1912 г. от швейцарския учен и пътешественик Йохан Буркхардт, който тръгнал с керван от Кайро към Дамаск, предрешен като мюсюлмански пилигрим, който уж искал да се поклони пред мюсюлманското светилище- гробът на Аарон на върха на планината Гарун, а всъщност търсил следи от библейския град на Мойсей. Вместо него обаче Бургхард намира истинско археологическо съкровище. Виждайки изсечените в скалата фасади, вероятно самият Бургхардт не си е давал сметка какво точно се крие под чакъла и пясъка, покрили със забрава древните руини, а може би до края на живота си не е повярвал истински, че това не е било просто сън, защото докладът му бива публикуван едва след смъртта му, 10 години по- късно. Оттогава започва археологическият интерес към мястото, а по- широка популярност то добива едва през 1939 година, когато художникът Дейвид Робъртс рисува своите литографии и ги разпространява по света. Петра е обявена за обект от световното историческо наследство от ЙОНЕСКО през 1975 г., но своята истинска световна слава придобива след излизането на екран на филма „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. През 2007 г. древният град на набатейците печели място сред новите Седем чудеса на света и стотиците туристи, посещаващи ежедневно Петра, стават хиляди, а през 2019 г. археологическият обект посреща своя милионен турист и отбелязва дневен рекорд от 12000 посетители. Разбира се, световната пандемия преобръща нещата и тук, както навсякъде по света, и в момента туристите са далеч по- малобройни, но както не за пръв път се убеждавам, очевидно ние, българите, сме едни от най- смелите и ентусиазирани туристи, защото сред посетителите на Петра в деня на нашето посещение има две български групи.
Навлизаме в каньон, дълъг 1800 метра, скалите от двете страни, които достигат на места до 120-130 метра, а цветовете им преливат от червено в черно и от сиво в зеленикаво. Тук- там спираме, за да чуем беседата на екскурзовода и да видим някое скално образувание, място за жертвоприношение или водоснабдително съоръжение и както обикновено, когато посещавам толкова магическо място, всичко минава пред очите ми като на филмова лента.
Разбира се, всички сме нетърпеливи да видим онова, за което повечето туристи се отправят към Петра- Съкровищницата, станала особено популярна след филма за Индиана Джоунс. Всички знаем, че тук няма никакви съкровища, а още по малко Светия граал, а единственото, почти непокътнато нещо, е фасадата на древната гробница на най- могъщия набатейски крал, но въпреки това, някак ти се иска да надникнеш вътре. Достъпът за туристи във вътрешността на гробницата обаче е забранен и трябва да се задоволим с фасдата.
Всеки има своето усещане, когато идва тук. За мен докосването до древни артефакти винаги носи усещане за нещо тайнствено, за нещо, което не е разкрито напълно и още пази своята история, дълбоко запечатана някъде между древните руини. Не пропускам да благодаря за хубавото време на Господ и на Шамана, т.е. съпруга ми Дилиян, за който всички, които са чели пътеписите ми, знаят, че влиза в контакт с Всевишния и поръчва времето, когато пътешестваме. И този път Господ и неговият посредник очевидно са се разбрали и по небето няма нито едно облаче, което е важно, предвид факта, че това място може да бъде твърде опасно, когато завали пороен дъжд, а пясъчните бури също не са изключение. Шаманът обаче, в качеството си на фотограф, не е съвсем доволен от своята собствена поръчка, защото слънчевите лъчи падат съвсем директно и развалят снимките.
Екскурзоводият ни маршрут продължава още 4 километра. Преминаваме покрай още няколко фасади на гробници и покрай многобройни сергии и достигаме амфитеатъра, представлявал по времето на набатейците нещо като ритуална зала за поклонение и подготовка на погребения, а по- късно, в римския период, изпълнявал своите типични функции на театър.
Вдясно от нас, в далечината се виждат кралски гробници, които решаваме, че искаме да видим по- отблизо навръщане и достигаме до Двореца на дъщерята, първия обект тук, обявен от ЙОНЕСКО за световно културно наследство. След изминатите около 6 км пеша имаме нужда от кратка почивка, а стомасите ни вече осезателно напомнят, че трябва да помислим и за тях.
Когато се отправяме обратно, слънцето вече пада под ъгъл и можем истински да се насладим на преливащите цветове на скалите, на елементите по фасадите и на привилегията да разгледаме Петра почти в усамотение, защото повечето туристи вече са си отишли.
Изкачваме се по хълма до базиликата, открита от археолозите през 1991 г. и разглеждаме запазените в нея мозайки, след което се отправяме към останалите кралски гробници, които видяхме отдалеч по- рано и които са не по- малко впечатляващи от най- известната, т.наречената Съкровищница. Преминаваме първо покрай Дворцовата гробница, после покрай Коринтската, наречена така заради нейните коринтски колони. Мой личен фаворит става Копринената гробница, наречена така заради преливащите цветове на камъка на фасадата, и достигаме до Урновата гробница, която през християнския период, в средата на V-ти век след Хр., е превърната в църква.
Когато достигаме до мястото, където се намира съкровищницата, слънцето вече е ниско и Дилиян се отдава на фотографската си страст, а аз сядам на една каменна пейка с поглед към едно от най- известните места в света, за да благодаря на Вселената за поредната си сбъдната мечта.
Продължаваме разходката си навръщане през каньона и, запленени от формите и цветовете, почти сме забравили за времето. Едва когато, малко след 17 часа, излизаме от каньона, ускоряваме крачка, защото почти закъсняваме за срещата си с екскурзовода.
Все пак успяваме и точно в уречения час се озоваваме пред хотела си, за избора на който сме особено благодарни на нашия туроператор, защото е най- близко разположения до археологическия обект. Слъцето вече е паднало доста ниско и осезателно е захладняло. Сядаме на терасата пред хотелската си стая, за да се насладим на гледката към града Вади Муса, живописно разположен по хълмовете отсреща.
След това аз се оттеглям в покоите си, за да остана за малко сама със себе си и да подредя впечатленията в главата си, а Дилиян, измъчван от специфичната жажда, която може да се утоли само с бира, тръгва да търси наоколо място, където се предлага жизненоважната напитка. Когато се връща, с прискърбие обявява, че в заведението под хотела ни, намиращо се в естествена пещера, е изпил най- скъпата бира в живота си, струваща 8,50 йордански динара, равняващи се на повече от 20 български лева, но какво да се прави, има неща в живота, за които не можеш да жалиш пари. Като цяло алкохолът в Йордания, като в една типична мюсюлманска държава, никак не е на почит. Продава се само в специализирани магазини и в ограничен брой заведения и цената му е твърде висока на фона на общия стандарт, вероятно заради висок акциз, наложен от държавата, за да не се изкушават правоверните мюсюлмани да прегрешават.
Сутринта тръгваме от хотела и се отправяме към едно място, подобно на Петра, което наричат Малката Петра. Там също са строени гробници, но преди всичко, с разрастването на града като търговски център, мястото се е използвало за нощувка на керванджиите или, както шеговито го нарича нашият гид, мотел. Официалното название на това място, преведено от арабски, е Студеният каньон, защото слънцето съвсем за кратко прониква през теснината между скалите, а през останалото време е сенчесто и прохладно. Правим кратка разходка из каньона, при което местните се опитват да припечелят някой лев, като ни продадат някой сувенир или арабски шал или като ни попеят и посвирят.
ПУСТИНЯТА ВАДИ РАМ:
Напускаме Петра, за да се върнем на юг и да прекараме цял един ден сред червените пясъци на пустинята Wadi Rum. Вади на арабски означава долина, а Рам идва от Арам, което означава каменни колоси, изникващи от пясъка. Наистина, още щом слизаме от магистралата и навлизаме в пустинята, един след друг при нас изникват колоси в причудливи форми, а заради червения цвят на пясъка и скалите, имаш чувството, че се намираш на Марс.
Не случайно тази пустиня е използвана като естествен декор за снимките на филма „Марсианецът“. Очевидно, пейзажът като цяло е много привлекателен за филмовата индустрия, тъй като тук са снимани и други филми и първият от тях е емблематичният филм от 1960 г. „Лоранс Арабски“. В по нови времена тук са снимани кадри от Трансформанс, а съвсем скоро от „Мъже в черно“ 4. Когато достигаме туристическия информационен център, слизаме от автобуса и се натоварваме на джипове. Колите са с открити каросерии и много се надявам шофьорът ни да не се държи като пилот от Париж- Дакар и никой от нас да не падне зад борда.
Слава богу, тук, за разлика от джип- сафарито, което преживяхме предишната година в Египет, явно целта не е покачване на адреналина с високи скорости и лупинги, а да ни превозят сигурно навътре в пустинята, за да се насладим истински на нейната естествена красота и да се докоснем до историята на керванджиите и до културата на бедуините.
Първата спирка от маршрута ни е висока пясъчна дюня, по която можем да се покачим, за да видим пейзажа отвисоко. Като цяло, Вади Рам е най- високото място в Йордания и тук се намират двете най- високи планини в страната, достигащи съответно 1840 и 1820 метра, но ние нямаме нито време, нито екипировка да катерим планини в това пътешествие и дюнята ни е напълно достатъчна, за да се насладим на красотата наоколо. По препоръка на екскурзовода се събуваме боси, за да вървим по- лесно по пясъка и тръгваме нагоре. За мое учудване пясъкът е много ситен и нежен, а и не е много нагрят от слънцето, предвид сезона на нашето посещение, и вървенето боса ме кара наистина да забравя, че е зима и че в България вали сняг. Като едни опитни туристи, не можем да се изплашим от един пясъчен баир, а моята майка за пореден път доказва, че годините са само цифра, ако имаш младежки дух.
Второто място, което посещаваме в Червената пустиня, са скални рисунки на около 2000 години, времето, в което керванджиите преминавали оттук и оставяли своите следи, рисувайки по скалите камили и скорпиони.
Оттук желаещите да се почувстват като истински керванджии, могат да се качат на камили, с които да достигнат до последната спирка. От предишните си два опита вече съм установила, че лично за мен язденето на камила под палещото слънце не е най- голямото удоволствие, което мога да си доставя и затова решавам този път да си го спестя. Доста хора от нашата група обаче решават да се престрашат и да се качат на камилите. Нашата приятелска група от 6 души също изпраща представител. Когато се срещаме на следващата спирка от маршрута, нашата камиларка Цеца е на седмото небе от радост, че си е подарила това преживяване и заявява, че за нея язденето е било огромно удоволствие, а ние искрено се радваме, заедно с нея, докато пием чай в бедуинска палатка. Всъщност, както ни разказва нашият екскурзовод, основната напитка, която бедуините предлагат на гостите си в ежедневието, всъщност не е чай, а кафе. Приготвянето на типичното арабско кафе с кардамон и други подправки е истински ритуал, който изисква няколко часа. Кафето е част от културата на бедуините и начин за сближаване между домакина и гостите му. Разбира се, ритуалът е само за мъже. За жените и децата е определено едно кьоше в бедуинската палатка, два пъти по- малко от пространството, определено за мъжа и неговите гости, също мъже. Бедуините, които ни посрещат днес в специално устроената за това палатка обаче съм сигурна, че с удоволствие нарушават правилата на мъжкия свят, защото основно ние, жените, проявяваме интерес към сергията, която са опънали по средата на шатрата, изкушавайки ни с шарените си джунджурийки, докато пием чай.
След като туристическата ни програма в пустинята приключва, ни отвеждат до нашия палатков лагер, където ще прекараме нощта. Помещенията за настаняване не са точно палатки, а по- скоро дървени бунгала, облицовани с текстил, правещи ги да изглеждат отвън като палатки.
Оборудването вътре не е по- различно от това в стандартна хотелска стая и слава богу, има климатик, от който веднага се възползваме, защото когато пристигаме, слънцето все още е доста високо и въпреки че датата е 01.03., тук дневните температури са съвсем летни, а както може и да се предположи, никъде няма сенчица, под която да се излегнеш, докато превали жегата.
Вечерта обаче нещата коренно се променят и се налага да облечем якета, докато наблюдаваме навън приготвянето на вечерята ни, агнешко и пилешко месо и ориз, които нашите домакини изравят от дълбокия трап, където ястието няколко часа се е задушавало на бавен огън. Подобна технология съм чувала, че се е практикувала и у нас, и в главата ми се върти нещо „по хайдушки“, но всъщност никога досега не съм опитвала подобен специалитет. Както и може да се предположи, месото е изключително сочно и вкусно, а в съчетание с арабския хляб, който момчетата от персонала на бедуинския ресторант приготвят пред нас, и със сосовете, и салатите, характерни за арабската кухня, вечерята е наистина превъзходна.
След вечеря ни канят на ниски масички, тип паралия, обградени с ниски табуретки и миндерчета, за да продължим веселбата с арабски танци и българско хоро. Когато се запътваме към палатката си, все още не ми се спи и с Дилиян сядаме на столчетата отпред да погледаме звездите, но за съжаление тук не е достатъчно тъмно, за да се види звездното небе в цялата му прелест, заради лампичките, осветяващи пътя към палатките, не е достатъчно тихо, заради шума от агрегата, осигуряващ ток за лагера ни и даже не е толкова студено, колкото съм си представяла, че трябва да бъде нощем в пустинята. Затова оставям въображението си да рисува картини, за да се почувствам като в истински бедуински стан сред Червената пустиня.
Когато се събуждам ,установявам, че съм се наспала прекрасно, въпреки че не си легнах твърде рано. Набезите на цивилизацията тук очевидно все пак не са чак толкова големи, че да замърсят чистия въздух, и човек се наспива добре. Докато се подготвяме за закуска, не пропускаме да направим още няколко снимки на лагера и обкръжаващия го пейзаж.
Пътят ни в днешния ден е дълъг, защото от южната част на страната ще стигнем до северната, където се намира столицата Аман, следващото ни място за нощувка. По пътя ще посетим два важни религиозни християнски обекта, за които, както и за останалата част от нашето пътешествие ще разкажа в част втора на този пътепис.
