ДЕН ТРЕТИ
Събуждам се като новородена и усещам прилив на енергия и искрено желание да опозная града, в който се намираме, а гледките на светло от терасата още повече засилват любопитството ми. Очевидно всички са се наспали добре тази нощ, след взрива на емоции от предишния ден и на закуска виждам много усмихнати лица.
Нашата грузинска екскурзоводка Марина също ни посреща с усмивка в автобуса, нетърпелива да ни покаже колко е красив нейният роден град. Както грузинците започват деня с молитва, така и ние ще започнем с посещение на Катедралния храм „Света Троица“, построен през 1993 година. Тъй като именно тогава започнала гражданска война, храмът е строен повече от седем години, но когато виждам мащаба му, ми се струва, че това време не е толкова дълго. Катедралата е висока 100 метра, златният й купол се вижда от целия град, а златният кръст на него е висок 7,5 метра. Да подпомагат строителството са се включили дарители от цял свят, камбаните са излети в Германия и най- голямата от тях тежи 8 тона.
В основната църква са положени камъни от всички свети места в Грузия, а пред нея има камък от Стената на плача в Йерусалим.
Църквата е разположена на няколко нива, като на най- ниското подземно ниво има още една църковна зала и така всяка от двете църкви събира по 1000 богомолци.
По стените са изобразени всички светци, почитани в Грузия, 400 на брой. Тук за пръв път виждаме иконата на Света Нино, покръстила грузинците през 4-ти век и наречена Грузинската Светица. Голям интерес за нас представлява и иконата „Слава на Грузия“, която се среща в много от грузинските храмове.
 |
 |
Разглеждайки катедралата, установявам, че тя доста прилича на нашите църкви, което всъщност не е учудващо, защото грузинската църква е източноправославна като нашата, но и се различава. Местата за палене на свещи за живите не са разположени близо до амвона, а пред иконите на много от светците и са разпръснати по цялата църква, а мястото за палене на свещи за мъртвите е само едно и то се намира пред разпятието на Христос. Днес е Велики Вторник и в църквата и ние уцелваме сутрешната служба. Въпреки че тук сме туристи, като православни християни всички искаме да запалим свещ и да послушаме песнопенията, нищо че са на църковногрузински и не разбираме думите. Излизаме одухотворени от божия храм и докато слушаме беседата на Марина, се наслаждаваме на гледката.
Като че ли в групата постепенно започва да се усеща хармония и, може би не е случайно, че именно в този момент правим първата си обща снимка за тази екскурзия.
Придвижваме се до долната лифтова станция, намираща се близо до стария град, за да се придвижим с градската въжена линия до един от хълмовете на града, където се намират останките на крепост от IV век, както и монумента „Майка Грузия“, изобразяващ жена, държаща в едната си ръка меч, а в другата- часа с вино. Това именно е статуята, извисяваща се високо над града, която видяхме предишната вечер от терасата си. Налага се да почакаме на доста дълга опашка, защото преди нас са се наредили доста други туристически групи, но когато се качваме горе, се убеждаваме, че чакането си е струвало. Оттук можем да разгледаме Тбилиси от птичи поглед и Марина ни показва основните му забележителности. През централната част протича Кура, както се нарича на турски или Тквари на грузински, една доста буйна река, извираща от Турция и вливаща се в Каспийско море. Виждаме отвисоко катедралния храм, където бяхме малко преди това, както и други важни сгради на града, някои от които ще видим отблизо в предстоящата обиколка.
Докато слизаме надолу с лифта, още малко се наслаждаваме на гледката, след което започваме пешеходната си обиколка с поглед към църквата Метехи, кацнала на стръмния бряг на река Кура и намиращия се близо до нея паметник на Вахтанг Горгасали, владетелят, преместил през V-ти век столицата от Мцхета в Тбилиси, след като случайно открил по време на лов топлите минерални извори, съдържащи сяра, както разказва легендата.
Именно тези топли извори са дали името на града, което в превод означава „топло място“, а върху изворите са изградени бани с кръгли куполи, някои от които функционират и до днес като СПА- център, а най- разкошната от тях е Царската баня или Орбелианската баня, по името на една от царските фамилии, построена в персийски стил. Виждам, че работи като музей, но за съжаление посещението му не е включено в програмата ни.
Наоколо са разположени типичните за Тбилиси сгради от 18 век, всяка от които е с балкон, който по орнаментиката си се различава от останалите. Подобни къщи срещаме по време на цялата ни обиколка на стария град и наистина не виждам две еднакви.
Къщите са разположени в общи дворове, и ,както разказва нашата екскурзоводка, преди години съседите, населяващи тези къщи, са живели изключително задружно. Когато Марина говори с носталгия за своето детство, в което баба й и дядо й са живели в такъв двор и всички съседи са я отглеждали и хранили, си спомням моето собствено детство, когато всички съседи от нашата и съседната триетажни кооперации и тези, от отсрещните къщи, се събираха в нашия двор да се почерпят и да играят карти, а аз често отказвах вечерята вкъщи, защото бабата на моята приятелка от махалата ме беше нахранила. Урбанизацията и отчуждението, характерно за нашия век на технологиите, очевидно се отразява по подобен начин и тук, въпреки че ми се струва, че грузинците, малко повече от нас, са запазили сърдечността си и своите родови връзки и традиции.
В тази екскурзия нямаме включен обяд и грузинската ни екскурзоводка ни предлага да отидем заедно в едно от заведенията наоколо, където можем да опитаме за първи път местния специалитет кхачакури, тестени изделия с пълнеж от твърдо сирене, много приличащо на нашия кашкавал. Навярно този специалитет се предлага в много други заведения наоколо, но само нашите млади приятели, които не са възпитани в духа „Мы от групы не делимся“, си дават сметка, че обслужването на 40 души без предварителна заявка ще бъде трудно, и тръгват да си търсят заведение самостоятелно. Ние, останалите, без много да му мислим, покорно тръгваме след Марина. За да можем да се вместим в рамките на един час, който имаме за обяд, не си поръчваме нищо друго, освен кхачапури, които уж стават бързо, но обещаните ни 10 минути за приготвянето им стават 30, а от препоръчаната ни от Марина газирана напитка, приготвена от специфичен местен плод, успяваме да се докопаме само до 1 бутилка за 4 души, защото запасите на заведението от нея свършват. Още докато поръчваме, сервитьорката губи ума и дума и започва да обърква всичко, включително сметките накрая. Отдаваме го на неволна грешка или поне така ни се иска, за да не си разваляме доброто мнение, което грузинците оставят у нас на този етап.
Продължаваме обиколката си по уличките на стария град и Марина ни разказва за сградите, покрай които минаваме. Влизаме в Сионския събор, където, зад позлатена решетка, се съхранява оригиналният кръст на Света Нино, чиято специфична форма се обяснява с факта, че бил отрязан от лоза.
Преминаваме покрай сградата на Общината, където от голям трансперант се усмихва кметът на града, бивш футболист, играл в Италия, но оказал се и много успешен градоначалник, и спираме пред сградата на Патриаршията.
Патриархът Иля II, вече на преклонна възраст, е начело на автокефална църква вече 40 години, и според думите на Марина се ползва с по- голямо уважение и от президента, и от министър- председателя. Основните му заслуги са, че върнал младежите в църквата, което съвсем ясно ще видим през следващите дни, както и че повишил раждаемостта, обявявайки, че ще бъде кръстник на всяко трето дете в семейството, което мотивирало родителите да родят трето дете.
Преминаваме покрай останки на църква от V-ти век, после покрай Театъра на миниатюрите с неговия атрактивен часовник, който всеки ден в 12 и 19 часа предлага на наблюдателите представление с кукли. В края на пешеходната улица достигаме до заведение, около което са наредени бронзови статуи, всяка от които носи своята история от филм.
 |
 |
Нашата всеотдайна грузинска екскурзоводка Марина разказва истории и легенди, една от друга по- интересни, свързани с местата, покрай които преминаваме, а пешеходната улица, по която вървим, е пъстра и живописна и ми се иска да имам повече време да опозная този град, чиято атмосфера ми напомня по нещо за Италия или Испания и техните жители с южна гореща кръв.
За съжаление, жаркото слънце и дългото ходене пеша вече оказват влиянието си върху групата и екскурзоводката преценява, че е време да повика автобуса, който да ни отведе до хотела за почивка, преди вечеря. Кроя планове да се върнем сами и да продължим обиколката си, но прибирайки се в своя хотелски апартамент, и двамата с Дилиян изведнъж усещаме умората и той се изтяга на дивана с чаша бира в ръка, аз с известни усилия успявам да се добера до басейна на подземния етаж. Оказва се, че точно това е нещото, от което съм имала нужда в момента и след половин час плуване в приятната, леко прохладна вода, съм готова за нови преживявания.
Вечерята ни е организирана в местен традиционен ресторант с богато меню и наливно вино, което, за разлика от това на вечерите ни в Армения, не се заплаща допълнително. Виното е част от националната култура на Грузия и първите данни за винопроизводство датират още от 6000 г. пр. Хр. Музикално- танцовата програма в ресторанта повдига настроението на всички и групата ни започва все повече да се сплотява и опознава, преди всичко благодарение на сърцатата ни местна екскурзоводка Марина.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Сутринта на четвъртия ден отново се качваме на автобуса, за да се отправим в посоката, където се намира град Мцхета, старата столица на Грузия, и град Гори, мястото, където е роден Сталин. Първата ни спирка от маршрута е манастирът Джвари, построен през VI-ти век на мястото, където два века по- рано Св. Нино е поставила един от четирите кръста, сочещи четирите посоки на света.
Въпреки че вероятно по- голямата част от сградата е реставрирана, тя носи характерната за времето си архитектура, без стенописи. Разбира се, в по- късни времена, по стените има поставени икони, пред които могат да се помолят вярващите. Както всички манастири в Грузия, и този е построен на високо място, което нашата екскурзоводка обяснява, както с необходимостта от защита от враговете, така и с необходимостта да дадеш нещо от себе си, изкачвайки хълма към божия храм.
От манастира се открива прекрасна гледка към слива на реките Кура и Арагви и към съвременния град Мцхета, построен на мястото на старата столица, но най- силно впечатление ми прави различният цвят на двете реки.
Преди да посетим Мцхета, се отправяме към град Гори, където се намира музеят на Сталин, построен на мястото, където е родният му дом. Влизаме във внушителна сграда с мраморни фоайета и първото нещо, което виждаме, е внушителната мраморна статуя на Йосиф Висарионович. Залите са огромни, подредени с фотоси и вещи, разказващи за живота на Сталин, а в двора се гуши бедната къща, в която е роден.
 |
 |
През цялото време, докато слушам беседата, си задавам въпроса, как умният и способен младеж, галено наричан Сосо в детството, а по- късно студент в Духовната семинария, пишещ стихове и благославящ Бога, се е превърнал в един от най- жестоките диктатори в човешката история.
 |
 |
 |
 |
Дали причината за това се корени в гена от бащата, умрял в пиянска свада, в строгото възпитание на майката, с бой и наказания, или в ранната смърт на първата му съпруга, Екатерина Сванидзе, след която той скочил в гроба, желаейки да го погребат с нея, след което заявил, че всички негови човешки качества са умрели с нея. Дали причината е личният му сприхав и невъздържан характер, заради който Ленин не пожелал да го посочи за свой наследник, или историческите обстоятелства, обусловили съдбата му, е въпрос на анализ от историците. За мен е по- интересно какво е мнението на съвременните грузинци за личността на Сталин. Екскурзоводката в музея се опитва да бъде обективна, не пропуска да спомене масовите убийства през 30- те години, при които е унищожена огромна част от интелигенцията, включително в родната страна на диктатора, но в думите ѝ се прокрадва една трудно прикрита симпатия към нейния именит сънародник. Както разбираме от нашата екскурзоводка Марина, отношението към Сталин днес в Грузия е толкова противоречиво, че често се стига до пререкания и даже сбивания между приятели. Доста по- категорично негативно е отношението към съвременна Русия, окупирала Абхазия и Южна Осетия, в резултат от руско- грузинската война от 2008 г. След една шега на екскурзоводката в музея по този повод и ироничното „Вовочка нас не любит“, визирайки Владимир Путин, част от руската група, с която заедно разглеждаме експозицията, демонстративно напуска. Аз лично изслушвам с голям интерес беседата, защото считам, че историята, добра или лоша, е добре да се познава. Научавам интересни факти, неизвестни за мен преди това, например, че името Сталин, с което е известен Йосиф Висарионович, е почти буквален превод от рождената му фамилия Джугашвили, защото сталь на руски и джуга на грузински означават едно и също нещо- стомана. Замислям се дали трагичната съдба на всички близки на Сталин: самоубийството на втората му жена Надежда Алелуева, ранната смърт и на двамата му синове, единият от които умира в плен, а другият- в затвора след смъртта на баща си, скитането на дъщеря му Светлана по света, сменяща съпрузи и носеща до края на живота си фамилията на майка си, е плод на безсърдечното му отношение, както към народа, така и към собственото му семейство или божие наказание. През това време Дилиян, който не може да понесе да му говорят за Сталин, макар и като част от историята, излиза навън, за да поразгледа наоколо и да направи снимки, и има време да изчака опашката, за да се качи във вагона, с който другарят Сталин пътувал за срещата с Рузвелт и Чърчил, на която „тримата големи“ решили съдбата на народите в Европа, за наше голямо съжаление, оставяйки България в сферата на влияние на Сталин и Съветския съюз, което обусловило не само последвалата ни 45- годишна история, но и до голяма степен нашето настояще.
Връщаме се в Мцхета, столица на бившето Кралство Картли, част от днешната територия на Грузия, която грузинците наричат своя стара столица. Това е мястото, където Света Нино покръства народа през 337 година, при което Грузия се счита за втората страна, след Армения, приела Християнството като официална религия. Докато пътуваме, Марина ни разказва легендата. Преди идването на светицата местното население било езическо, а страната по това време била управлявана от цар Мириан и царица Нана. По това време живеещи в Мцхета евреи донасят тук част от дрехата /хитона/, в която бил облечен Исус на кръста, пропита от потта и кръвта му, и я погребват в земята. На това място израства дърво, от плодовете на което хората оздравяват. Чувайки за това, девойката Нино от Кападокия, реже една лозница, наподобяваща кръст, и пристига тук, където започва да лекува и да проповядва християнството. Това не се харесва на царя, но когато царицата се разболява и бива излекувана от християнската лечителка, тя става неин последовател. Царят продължава да не приема новата вяра до момента, в който ослепява от буря по време на лов и, бидейки в безизходица, се помолва на бога на Нино. В този момент бурята спира и царят проглежда. Така царят и царицата стават първите покръстени християни, а след тях Свети Нино покръства целия народ в реката. По нейна заръка царят построява храм, който първоначално бил дървен, но бил разрушен от персите, и на негово място, през 11-ти век бил построен каменният храм, който е обект на нашето посещение.Тук се съхраняват част от хитона на Исус и част от кръста, донесен по- късно от Св.Св. Константин и Елена, главните светини на Грузия. Интересен факт е, че след построяването на храма ръцете на архитекта, който го е проектирал, били отрязани, за да не може повече да построи такова монументално здание. Доколко това е християнски акт и дали грехът, извършен в името на Бог, е грях, само Той самият може да съди. Ние само можем да се наслаждаваме на сътвореното в името на Бог, а този внушителен храм определено буди възхищение.
Влизаме в църквата и започваме разглеждането с мястото, където са покръстени царят и царицата. Когато достигаме до най- святото място, където са положени хитона и парчето от кръст, изоставам от групата и точно в този момент един свещеник се приближава до мен и ме помазва, след което ми подава листче, на което да напиша името си и тези на моите близки, за да бъдат споменати в молитва за здраве, което приемам като изключително добър знак. Толкова съм развълнувана, че пропускам част от екскурзоводната беседа.
След като се прибираме от екскурзията, ние с Дилиян решаваме да надвием умората и да се поразходим още малко, защото до момента сме видели само през стъклата на автобуса сърцето на града, където се намират сградата на Парламента и златната статуя на Свети Георги, разположена на висок постамент.
Тук всяка вечер се провеждат протестите на грузинците, вече втора седмица, но през деня е спокойно. Докато разглеждаме центъра и правим една бърза обиколка на МОЛ-а, намиращ се в съседство, по улицата се забелязват първите признаци на наближаващата поредна протестна вечер. Търговците са извадили знамена на малки импровизирани сергии и се усеща все по- голямо оживление.
Хората изглеждат ведри и добронамерени, но когато започваме да се изкачваме по стръмната улица към хотела си и виждаме, че там е почерняло от полиция, започвам леко да се притеснявам. Малко по- късно, когато автобусът ни откарва към стария град за вечеря, на площада вече са струпани и специални части. Ние обаче успяваме да минем и да направим втората част от обиколката на града, преминавайки по стъкления мост, една от гордостите на Тбилиси, след което отново се впускаме по живописните улички, за да стигнем до заведението, в което вечеряме.
 |
 |
В това заведение отново има програма и този път сме буквално до сцената и успяваме да наблюдаваме отблизо прекрасните грузински танци. Поръчваме си местна ракия, която тук наричат чача, а виното ни е включено във вечерята, както и предишната вечер. Едиственото, което леко помрачава настроението ни, е опитът на сервитьора да ни надпише сметката, което вече не мога да отдам на невнимание, както предишния път, но което успяваме да парираме, благодарение на нашата бдителност и решаващата намеса на грузинската ни екскурзоводка Марина, която вече изцяло е спечелила доверието и симпатиите ни.
Когато се прибираме в хотела, пускам телевизора, за да видя как протича тазвечерният протест и, макар че официалната телевизия вероятно не показва всичко по най- обективния начин, определено се вижда, че напрежението е ескалирало. За съжаление от екрана не успявам да преценя дали, както и у нас се случва, сред мирно протестиращите младежи има внедрени провокатори, или грузинските власти са готови да проявят насилие над мирно протестиращи граждани, за да постигнат своите политически цели. След връщането си в България продължавам да следя процесите, въпреки оскъдната информация по нашите медии и разбирам, че политиците са прокарали спорния закон, без да се вслушат във волята на протестиращите.
ДЕН ПЕТИ
Това е денят, който очаквам с най- голямо нетърпение от цялата екскурзия, денят, в който ще отидем в планинския район Казбеги, част от Кавказките планини, чийто най- висок връх Казбек се издига малко над 5000 метра. Разбира се, в тази екскурзия нямаме предвидено изкачване на върхове, но ще се изкачим на височината, до която може да се достига с транспорт, а тя е над 2000 метра, и трепетно очаквам да видя гледката, която ще се открие отвисоко. Още сутринта, когато отивам на закуска, виждам, че заръмява и това не вещае нищо добро. Засега дъждът е слаб и с прекъсвания и все още има шанс времето да се промени, и въпреки че прогнозите смятат обратното, много разчитам на Шамана /всички, които са чели пътеписите ми знаят, че това е прякорът на съпруга ми Дилиян, който, заедно с всички други задачи по логистиката и фотографията в нашите пътешествия, има задачата, а и доказаната способност да оправя времето/. Шаманът на този етап мълчи и не отговаря нищо на настояванията ми да работи по въпроса за времето. Тръгваме по Военнорусийския път, чието строителство започнало още по времето на Царска Русия, когато тук идва първият руски гарнизон и пътува цели 30 дни, докато стигне до Тбилиси. Това е пътят, който свързва Грузия с Русия, а арменците го наричат „Път на живота“, защото, след затваряне на границата с Абхазия, а с това и на железопътната линия между Грузия и Русия, това е единственият път, по който те получават стоки от „големия брат“.
Първата ни спирка за днес е манастирът Ананури. Преминаваме покрай големия язовир Джинвали на река Арагви, който осигурява вода и електроенергия за Ереван, и достигаме мястото, където е първата ни спирка за днес- църковно- историческият комплекс Ананури.
Зад стените на крепост от XIV- ти век, през XVII век, по времето, когато страната е била под османско владичество и църквите са се разрушавали, вместо да се строят, е построен манастирът. Строителят му Бардзим оставил надпис на стената, призовавайки хората, които посещават светата обител, да се помолят за неговото здраве и дълъг живот. Крепостта е била недостъпна, защото освен че се намирала на високо място в планината, имало подземни изходи, откъдето при окупация жителите могат да се снабдяват с вода и храна. Може би именно поради тази недостъпност, те са успели да построят църквата си по времето, когато са били под мюсюлманска власт, и да я съхранят през вековете. Тук отново уцелваме времето, когато се провежда службата, без целенасочено да сме го планирани, и приемаме това като добър знак, но очевидно добрият знак не се отнася за времето, защото, макар още да не вали, облаците все повече се сгъстяват.
Спираме на едно място, където се сливат два притока на реката Арагви, наречени бялата и черната река. Причина за това са различните минерали, през които минават двата притока, но както за всичко и за това грузинците имат легенда, разказваща за две сестри, беловласа и чернокоса, които били влюбени в един и същ младеж. Научавайки, че той избрал беловласата, чернокосата се хвърлила в реката и тя станала черна. Разбирайки за смъртта на сестра си, беловласата сестра много се разстроила и се хвърлила от другата страна на реката, която станала бяла.
Започваме стръмно изкачване на серпантини и предпочитам изобщо да не поглеждам през прозореца, защото зад крехката мантинела от колове и въжета зее няколкостотинметрова пропаст. Започва да вали все по- силно, а ние се изкачваме все по високо и само пълното доверие, което имам на шофьора Георги, доказал се пред нас многократно в предишните дни по стръмните и тесни улици на Тбилиси като перфектен водач, ми носи някакво спокойствие. През това време екскурзоводката ни разказва легенда за Ломийския Свети Георги, благодарение на чието появяване като бял конник по време на една битка тук, наоколо, малобройните грузинци победили многобройния враг. Тъй като считам Свети Георги за закрилник на нашето семейство, с Георги на волана и Свети Георги над нас, вярвам, че всичко ще бъде наред! Преминаваме през ски курорта Гудаири с 80 км писти, чиято най- горна точка е на 3200 метра, а цената на лифткартата, изчислена в левове, е почти наполовина от тази, по нашите ски курорти. През главата ми минава мисъл за ски ваканция в Грузински Кавказ, защо пък не?! Спираме на едно място, където усмихната грузинка, владееща няколко езика, продава мед.
Нашата екскурзоводка ни обяснява, че тя е джигитка, което означава жена, живееща без мъж, яздеща кон и справяща се отлично в планинските условия. Опитваме първо акациевия мед, който ни е съвсем познат, но след това опитваме нови вкусове: кестенов и малинов мед. Да нося мед от чужбина в България, където имаме изконни традиции в медопроизводството, не ми се вижда добра идея, но изкушени от вкуса, някои хора от групата правят бързи покупки и продължаваме все по- нагоре по пътя. Достигаме до Арката на дружбата, построена по време на Съветския съюз и символизираща петнадесетте съветски републики.
Соцреализмът в монумента ми идва малко в повече, но арката е построена на високо панорамно място и въпреки че облаците вече са покрили върховете, все още има видимост и можем да се насладим и да добием представа за красотата на природата на мястото, където се намираме.
Слизайки от Арката, дъждът се усилва и този път даже Шаманът се чувства безсилен да се справи с разгонването на облаците. Достигаме до най- високата точка на маршрута, на 2400 метра надморска височина, след което се спускаме от другата страна на планината, за да достигнем до градчето Степанцминда, откъдето с джипове ни отвеждат до манастира Гергетската троица, намиращ се на 2170 метра надмоска височина. Облаците са паднали ниско над върховете и няма никаква видимост, а дъждът продължава да вали и на мен ми идва да заплача, заедно с небето, защото гледката оттук в ясно време към връх Казбек е едно от нещата, които най- много исках да видя по време на това пътешествие. Опитвам се да се примиря със съдбата и побързвам да настигна групата, за да чуя беседата.
 |
 |
Марина разказва поредната легенда за това, как било избрано мястото на храма, а после как той бил построен, с помощта на чудо. Легендите тук, както и навсякъде в Грузия, се преплитат с историята, а историческата истина е, че този манастир е построен изключително трудно, защото камъните са се носили на гръб и бил използван през вековете, за да бъдат скривани светините на Грузия от враговете, защото се намира на труднодостъпно място. За да бъде улеснен достъпът на богомолците, в съветско време е имало идея да бъде построен с лифт, но вярващите грузинци се възпротивили, защото според тях, за да се докоснеш до Бог, трябва да направиш някаква жертва и пътят до храма не трябва да бъде лек. Манастирът е действащ. Мястото, високо в планината, е подходящо за уединение и съзерцание. Смята се, че преди да бъде построен манастирът, това място било дяволско, но с божията благодат то било пречистено. Така пречистена се чувствам и аз, излизайки от църквата. Като по чудо дъждът е спрял и, с риск да закъснея, се качвам на панорамната площадка, близо до църквата. Облаците леко се вдигат и за миг откриват част от ледника отсреща. За съжаление, това е само миг, но аз го приемам като подарък от Бог.
След културно- религиозната ни програма следва ранна вечеря в местна къща за гости, където наблюдаваме начина на приготвяне на хинкали- местен специалитет от тесто, в което се увива смляно месо и се оформя като вързопче, след което се сварява.
Специалитетът напомня на руските пелмени, но дали заради подправките, или заради грузинската душа, вложена в него, според мен е по- вкусен от тях. Когато сядаме по масите, на тях са подредени разнообразни салати и туршии, една от друга по- вкусни, които преглъщаме с хубава домашна чача, която много прилича на нашата домашна гроздова ракия, а после преминаваме на домашно червено вино, което домакините не жалят и сервират в изобилие.
Те не спират да носят ястия. След салатите следват готовите вече хинкали, познатите ни кхачапури, а след това картофи, шашлици и курабийки за десерт. С Дилиян решаваме за малко да прекъснем яденето, за да отворим място за следващото блюдо, и излизаме на балкона. Мъглата леко се е вдигнала нагоре и, макар че все още няма видимост към високите върхове, манастирът се е открил, а на една скала под него виждам бял кръст.
С Дилиян веднага си спомняме за една песен по стихотворение на Пушкин, в която се пее „Подарили белы крестик твоему отцу“ и аз някак спонтанно запявам и изливам в тъжната песен цялата негативна енергия, която съм натрупала в ежедневието и в предишните дни от нашата екскурзия. Когато си тръгваме, забелязвам, че дали от алкохола, от планината или от гостоприемството, с което ни посрещнаха, всички в групата са по- ведри и весели. Пътят навръщане е тежък за шофьора ни, защото продължава да вали, но моите страхове, като че ли по чудо, са се изпарили, а дъждът, стичащ се по прозорците, ограничава видимостта към пропастите отстрани на пътя и ме приканва да поспя.
