ПАНТЕОН НА ИСТИНСКИТЕ ХОРА

    Какво са разходките в планината, без вечерите в хижата! Няма да скрия, че всъщност, когато преди години тръгнах по Балкана, именно тези вечери бяха първото нещо, което ме привлече в планинарството. Едва след няколко похода, когато ходенето започна да ми става по- леко, забелязах красивите гледки и усетих радостта от движението. Но да се върна на вечерите в хижите: Няма друго място, където човек истински може да си отпусне душата, да попее, колкото му глас държи, без да се притеснява, че ще събуди съседите, да пийне колкото му е сладко, като знае, че след съня на чист въздух и първия баир на следващия ден ще е чисто нов, да поговори с хора, които вижда за пръв път, но ги чувства толкова близки, сякаш се познават от години. А централното място в тези вечери заема Негово величество хижарят, но не този, на чиято врата пише „управител“ и той се държи именно като такъв, а истинският хижар: този, който ще те посрещне с усмивка и „Добре дошли!“ и ще усетиш, че наистина си добре дошъл на това място, вечерта ще дойде на масата ти, ще каже наздраве, ще ти разкаже планинска легенда, ще попее с теб и без да ти досажда излишно, през цялата вечер ще усещаш присъствието му, а сутринта ще е станал преди всички и чаят ще ври на огъня, а печката ще бумти, а накрая ще те изпрати с планинарски поздрав, който ще кънти в ушите ти през целия път и ще те топли до следващия поход. За няколко такива истински хижари искам да разкажа днес с по няколко щрихи, останали в спомените ми, защото спомените си отиват с хората, а написаното остава.

 

ГАНДИ- спасителят

    След първите два- три кратки прехода в планината, вече се броим планинари и решаваме да удължим маршрутите до 4- 5 часа. Като четем пътеводителя на Стара планина, написан от Георги Чорчопов, когото ще благослявам цял живот, защото с неговата книжка направих първите си стъпки в планинския туризъм, решаваме че маршрутът от Карлово до хижа „Васил Левски“ е подходящ и поемаме натам. Нашият приятел Георги, най- опитния от нас, е ходил дотам и ни успокоява, че „походът е песен“, но още след първия баир става ясно, че тази песен ще бъде бавна и трудна за изпяване, изискваща много въздух и пълна с извивки, като тракийските, дето ги пеят по сватбите. Както и да е, продължаваме нагоре. Нагоре- нагоре и вече едва си поемаме дъх, но гледките към реката компенсират усилията, а в един момент и пътеката става по- равна и ходенето става все по- приятно. Преминаваме покрай хижа „Хубавец“ транзитно и спираме на „Балкански рози“ за почивка. Там ни посреща Ганди. Сърдечната усмивка, която освен по устните се чете и в очите му, веднага ме грабват и ми се приисква да останем, но не такъв е планът ни. Такъв, обаче, очевидно е планът на всевишния, защото, след като се свързва по радиостанцията с хижа „Васил Левски“, Ганди ни съобщава, че горе не могат да ни приемат, тъй като няма места и радушно ни кани да останем при него. Всъщност, нямаме избор, но и се чувстваме доволни. Годината е 1997 и за всички, които си я спомнят, ще стане ясно, че ще спим в старата хижа, построена от Доктор Странски през 20- те години на миналия век- една истинска антика, носеща неповторима атмосфера. Тъй като вече се изживяваме като истински планинари, решаваме, че липсата на места в хижа „Васил Левски“ не е пречка да отидем до там и да се върнем, при това без раници. Така и правим. Когато пристигаме горе наистина е пълно с народ и ние се чувстваме почти щастливи, че няма да останем, а когато се връщаме Ганди отново ни посреща. В хижата няма много хора, а и ние сме 5 души- малко за буен купон и съвсем достатъчно за приятни разговори.

 

***

    След няколко години Ганди вече е на хижа Дерменка и ние решаваме да направим зимен преход от село Иганово, по случай осми декември. Преходът се оказва тежък: дълго и стръмно изкачване, а след това още по- трудно ходене в дълбок сняг. Вятърът допълва картината с ледените си тласъци и скърцането на високите буки. Усещаме, че вече сме близо до хижата, но някои от нас започват съвсем да губят сили. Тогава решаваме най- силните да тръгнат напред и да се върнат за раниците на останалите. Аз лично обикновено съм някъде по средата и след още известни усилия стигам до хижата. Точно в този момент виждам хижаря Ганди с чаша чай в ръка да припка надолу по пътеката, за да посрещне последните. Една от жените в групата, която в този момент е на ръба на силите си, много години след това ще си спомня този живителен чай, а самият Ганди после цяла вечер ще ни разказва, какви случки е имал в планината и как е спасявал туристите. Именно тази страст да спасява хората, без да мисли за себе си по- късно ще стане причина за смъртта му, но човек явно не може да избяга от съдбата си.

 

***

    Годината е 2003-та. Месецът е февруари. Тръгваме към хижа Дерменка, този път от Кърнаре- най- сигурния път през зимата, без да поемаме излишни рискове. Преди нас са минали много хора и има пробита пъртина, но снегът е много. Времето през деня е приемливо за сезона и успяваме да стигнем до хижата безпрепятствено. Ганди ни посреща традиционно със своите усмихващи се сини очи и с искрено „Добре дошли“, но виждам, че е притеснен. Обяснява ми, че хижата просто се пука по шевовете от народ и има голям проблем с настаняването. Вие сте наши хора, казва ми, ще спите в моята стая тази вечер. А ти къде ще спиш?- питам го аз и той ми отговаря спокойно и с усмивка: Спокойно, Марго, аз тази вечер няма да спя. В този момент не подозирам колко всъщност непредвидим е човешкия живот и смъртта, защото само няколко часа по- късно хижарят Ганди ще заспи, но оня другия сън- вечния, от който връщане няма.

    Хижата наистина е пълна, може би никога не съм я виждала толкова пълна- казват, че имало 160 души и може би е истина. Купонът е изключително буен, а навън се извива виелица, която става все по- силна, но на кого му пука в този момент, до утре времето може да се оправи, а и да не се оправи, ще го мислим като се събудим. Само ходенето до тоалетна се оказва известен проблем, защото тя се намира извън хижата и излизайки навън, вятърът те блъсва в лицето и ти пречи да ходиш. Слава богу, поради многото сняг, пътеката до санитарния възел прилича по- скоро на тунел между две снежни стени, които пазят завет. „Навън не е за мъже“- шегуват се по масите. В един момент забелязвам, че съм си изгубила Мобифона- за тези, които не помнят, това е от ония прародители на GSM-ите, при които апаратът беше неразривно свързан с номера и изгубиш ли си апарата, сменяш и номера, а каква цифра струваше този апарат за времето си по- добре да не обяснявам. Откриването на загубата ми разваля настроението и както никога си лягам в разгара на купона. През нощта някой влиза в стаята, някой с червен гащеризон, какъвто носи Ганди, а и нали е неговата стая, твърдо съм убедена, че това е той. Ганди, казвам му в просъница, ако ми намериш телефона, моля те, прибери го до утре, след което отново заспивам. Той не ми отговаря.

    Ставайки сутринта усещам, че нещо не е наред. Има нещо друго освен традиционното сутрешно суетене след грандиозен купон. След малко някой ми казва, какво е то- Ганди го няма. Плъзват слухове- снощи някой го видял с жена, сигурно още спял при нея, друг казва, че е отишъл до „Пешова мъка“- изоставена хижа недалеч от Дерменка /всъщност недалеч за лятно време/ и сигурно е останал там. Никой не може да повярва, че се е случило нещо лошо. Ганди е толкова опитен планинар и толкова добре познава района, че никой не допуска, че може да му се случи инцидент. Постепенно истината започва да става осезаема- няма го! Познавам Ганди и зная, че той е от хижарите, които, каквото и да се е случвало вечерта, не може да стане след туристите, а и знам, какво ми каза предишната вечер: „Аз няма да спя тази нощ!“ Малко по- късно става ясно, че вечерта някакви момчета са тръгнали към „Пешова мъка“. Ганди разбрал и се канел да ходи да ги връща, но дали е тръгнал, никой не разбрал. В този момент осъзнавам: Ганди- спасителят е тръгнал сам и не е казал на никого, с твърдото убеждение, че той носи отговорността. Всички останали са гости и не бива да бъдат притеснявани, докато ядат и пият. Нищо, че в хижата има над 20 планински спасители. Слизаме от планината с тежко чувство в душите. Мобифонът ми се намира- изпуснала съм го в тунела към тоалетната и понеже в планината лоши хора няма- намерили го, предали го на други хора, които ме познават и той си идва при мен. Телефонът се намира, но хижарят го няма.

***

    Търсиха го няколко дни и ние непрекъснато следяхме по медиите с надежда, но уви... ни следа от него. Въпреки всичко не вярвах, че е загинал, все се надявах да е станало чудо, че е избягал някъде, където не може да бъде открит. Надявах се, но и не вярвах, че може да е така. Ганди беше толкова свързан в планината, че не би могъл да живее без нея. Може би затова загина в нея, в разцвета на силите си, преди старостта да го принуди да я напусне. Намериха тялото му няколко месеца по- късно напролет. Паднал от скалите, по които минал за по- напряко докато се опитвал да стигне неразумните младежи, до които така и не стигнал. Една снежна козирка се оказала фатална. Месеци след това се чудех, дали през нощта, когато видях човекът с червения гащеризон в стаята си, това е бил Ганди или духът му, борещ се за живота някъде там сред скалите. Нищо, че един приятел от групата, също облечен в червено ми каза, че съм му говорила нещо, докато се прибирал от купона. Винаги ще вярвам, че това е бил духът на Ганди, който е дошъл да види, дали всичко е наред в хижата, защото отговорността е негова, жив или мъртъв.

 

БАЙ АНГЕЛ- романтикът

    Хижата отново е Дерменка, няколко години преди Ганди да я поеме. Същата 1997 година, когато Ганди е хижар на „Балкански рози“, в началото на есента решаваме да отидем на Дерменка, за да допълним представата си за Централен Балкан след екскурзионното, което сме направили през лятото от хижа Добрила до Кръстец. Вече сме окончателно влюбени в Балкана и след десетте дни, прекарани в него сме повече планинари, отколкото през пролетта. От Сопот се качваме до хижа Добрила, където тогавашния хижар Марко ни черпи с топъл чай и ни показва пътеката. Всъщност, колкото и да се считаме вече за опитни планинари, се оказва, че изобщо не е трябвало да се качваме до Добрила, а още от хижа Незабравка да се отклоним за Дерменка. Тази информация изобщо не ни притеснява, защото сме млади, ентусиазирани, а маршрутът е твърде кратък така или иначе. Преходът се оказва наистина много лек и приятен и пристигаме на Дерменка без ни най- малко да сме се изморили. Посреща ни хижарят бай Ангел- беловлас старец или поне за нашите двадесет и няколко години изглеждащ като старец, с благородна осанка и топла усмивка. Както разбираме по- късно той е бивш военен от Карлово, пенсионирал се и дошъл да работи тук, в планината, където му е сърцето. Събираме дърва за огън и вечерта палим камината. В хижата, въпреки че е голяма, почти няма хора, освен нас. Бай Ангел сяда при нас до камината и започва да разказва своите истории. Започва с историята на хижата и с името- Дерменкая, което на турски значи воденичен камък или Дерменка, което според Бай Ангел идва от прабългарския език и означава слънчево място. Той, разбира се, е привърженик на втората теория и след като цял ден сме се изтягали на слънчевата поляна пред хижата, ние също веднага се присъединяваме към нея. След това хижарят започва да разказва за Стенето- местност от северната страна на Дерменка по посока с. Черни осъм и ние слушаме в захлас за огромните пастърви, които плуват в реки, които не се виждат по пътеката, а са някъде скрити в подземни тунели, за рудниците на Цар Соломон, които според бай Ангел се намират именно тук, в Стенето, за невероятните природни красоти и редки видове, на които можеш да се насладиш, когато ходиш там. Веднага си записвам Стенето в списъка с мечтите, а бай Ангел- в списъка на любимите хижари.

 

***

    Започваме да ходим на Дерменка често. Бай Ангел ни посреща винаги сърдечно с добре дошли на „Горната земя“ и никога не пропуска да каже: „От бача си Ангел да знаете: Най- хубаво се живее на Горната земя- там живеят силните хора- орлите, а на долната живеят гражданите.“ Бродейки все по- редовно по Балкана се запознаваме се с още хора от категорията на орлите или тези, които аз наричам „истинските хора“, които и до ден днешен са наши приятели. Един път, след като многократно съм слушала в захлас историите на бай Ангел, питам един от тях: Според теб, дали Бай Ангел не е иманяр, каквито много се срещат по тези места, а той ми отговаря с усмивка: „Не е иманяр. Той е романтик.“

    Когато наближава да навърша 30 години, решавам, че искам да поканя много гости и да ги заведа горе, на хижа Дерменка. Присъединяват се и други празнуващи. Преходът е кратък и приятен през лятото и никак не се препоръчва през зимата, за което бай Ангел ни е предупредил още на първата ни среща, но ние, нали сме луди- млади, не сме пропуснали предишната зима сами да се убедим в това. Тъй като рожденият ми ден е през май, снегът по билата вече се е стопил и времето е приятно и топло, нямаме никакъв проблем да поведем 30 души- по един за всяка година, която навършвам. Бай Ангел се е приготвил, посреща ни и ни настанява. По това време хижа Дерменка е просто голяма уютна хижа, нямаща нищо общо с хотела, в който се превърна по- късно. Столовата е огромна и побира компанията ни и още няколко други компании. Завихря се невероятен купон с песни, музика и танци. Бай Ангел, по това време вече почти сляп от диабета, сяда до мен с поглед към дансинга и след малко отбелязва: Ей, това момиче там... много е хубаво, ама и много палаво... не завиждам на мъжа й! Прихвам да се смея и му казвам: Бай Ангеле, ти нали не виждаш!, а той ми отговаря- очите ми не са станали още слепи за красотата!

Това е една от последните ни срещи с хижарят- романтик Бай Ангел. Идваме през есента, на хижата е жена му баба Марга, която ни обяснява, че му е все по- трудно да се качва горе, защото слепотата все повече се задълбочава. След няколко години научаваме, че е починал, но винаги, когато минаваме през Карлово, покрай блокчето, в което живееше, не пропускаме да го споменем с добро: Бог да прости бай Ангел- романтикът на планината.

 

 

ХРИСТО- моят планински кръстник

    Отново в онази паметна 1997-ма година, през юни пилотен отряд- аз, мъжът ми Дилиян, сестра му Веселина и нашия приятел Георги се качваме на хижа Тъжа, за да запазим места за групата, с която ще правим екскурзионно през август. Тъй като по това време комуникациите са ограничени, интернет няма, а мобилните връзки са в зародиш и все още не са популярни по хижите, сме убедени, че най- сигурният начин да си запазиш места за голяма група през лятото е да се срещнеш лично с хижаря, а за нас това е и поредното приятно изживяване. Тръгваме от село Тъжа в изключително топло и приятно време, пътят, който по- късно винаги ни се е струвал скучен и еднообразен, в този първи път ни се струва интересен. Вървим с пътеводителя на Чорчопов и откриваме забележителните места- преминаваме покрай хижа Русалка, пием вода от „Сладката вода“, подминаваме разклона за хижа Триглав, спираме за отдих на Хайдушката полянка, наблюдаваме в захлас падащата с грохот вода на Кадемлийското пръскало и неусетно стигаме до местността Смесите. Преди да започнем последното изкачване преди хижа Тъжа, към нас се спуска усмихнат млад мъж, който се представя като Марин- помощник хижарят и ни повежда към хижата. Горе ни чака хижарят- Христо- слабичък и жилав мъж на средна възраст, чиято сърдечност е изписана на лицето му. В хижата има и други туристи и двамата хижари успяват да поговорят с всички, да ги разпитат, откъде са и откъде идват днес, да ги поканят, да им предложат чай. Очаровани сме от местността и от хората, с които се срещаме. Един младеж, вероятно на възраст близка до нашата или даже по- млад, споделя, че идва от хижа Добрила през Връх Ботев, което за нас тогава звучи като истински планински подвиг, а мъжът като истински герой, а привечер пристигат няколко възрастни жени, които ни разказват, че идват от Калофер и са се разхождали около 10 часа, защото нямало смисъл толкова рано да идват на хижата. И тях веднага ги преброявам в числото на героините. Нашите 5- 6 часа от село Тъжа започват да ми се струват съвсем кратки и незначителни. Тъй като сме пристигнали рано в хижата, а денят е голям, далеч преди слънцето да е тръгнало към залез, сме готови да седнем на масата с ракийка и салатка. Слагаме една маса навън и си казваме наздраве. Поглеждам към небето и виждам един черен облак, но той никак не ме притеснява, защото ми се струва твърде далеч, а и някак единичен, за да бъде опасен. В този момент Христо идва към нашата маса и с весел, но настоятелен тон ни предупреждава: Момчета и момичета, вкарвайте бързо масата навътре, защото ей сега ще завали. Поглеждаме го с недоумение, но нали сме аматьори, все пак се вслушваме в думите му и започваме да прибираме. След това всичко става за секунди. Виждам буквално с просто око как облакът се приближава с бясна скорост към нас, закрива слънцето и се изсипва такъв дъжд с гръмотевици, че само можем да благодарим на Бог, че сме на закрито в хижата. „Това, момчета и момичета, може да се случи само в Стара планина!“- споделя Христо. Младежът, който е дошъл от Добрила разказва, че е ходил много по Рила и Пирин, но такова нещо и той вижда за пръв път. Това е нашият първи урок по старопланинска метеорология. Сутринта уговаряме резервацията си за след два месеца, когато ще заведем нашите приятели на хижата по време на предстоящото екскурзионно, прощаваме се с хижарите и зад гърба си чуваме весели тиролски трели. Христо вика, колкото му глас държи: „Ойлари, ойлари, яжте марули, марулиии“... и толкова ни развеселява с поздрава си, че не усещаме как слизаме надолу.

***

    Два месеца след това, през август, идваме на хижа Тъжа от хижа Рай през връх Ботев. Времето е горещо и ясно, но вече зная, че това в Стара планина изобщо не е показателно. Затова, след почивката на върха и задължителните снимки в героични пози, започваме да слизаме надолу без да се бавим, особено след предупреждението на метеоролога, работещ на върха, че следобед ще вали. Слава богу, така и не завалява, но ние си изпотрошаваме краката от бързане, защото споменът за оня юнски дъжд, изсипал се от нищото, ни е доста пресен. Тъй като на хижата имаме поръчана храна, а стомасите ни вече стържат, започваме да си мечтаем, че Христо ще ни посрещне с шопска салата и кюфтета, което звучи като нереалистична шега по онова време, когато традиционно хранеха туристите с боб и на това екскурзионно, до този момент това е било основното ни меню. Понякога обаче мечтите се сбъдват, колкото и да са нереални. Пристигайки на хижата, виждаме подредена маса с шопски салати, а от кухнята се носи аромат на пържени кюфтета. Прекарваме два незабравими дни на хижа Тъжа. През тези дни получавам своето планинско име. Христо започва да се обръща към мен с Марта, вместо Маргарита и когато го питам защо, той ми отговаря кратко- Маргарита е много дълго, а и Марта много ти отива. Всички веднага възприемат новото ми име и оттогава до днес сред планинските ни другари аз се подвизавам под прозвището Марта. По- късно някой добавя към него „Гръмотевицата“ заради необуздания ми страх от това природно явление, а и може би защото съм гръмогласна като тях- онези, чиито име аз самата не споменавам в планината, а ги наричам „моите адашки“. На третия ден сутринта тръгваме към Мазалат, а зад нас отново се носят христовите тиролски трели с вкус на български марули.

***

    Тъй като вече сме заклети фенове на хижа Тъжа, наесен решаваме да отидем отново. Водим нашия нов приятел Иван, който носи своята китара и това е сигурен залог за весел купон. Христо ни посреща като стари приятели. Печката забумтява весело в унисон с нашето настроение. Ние започваме да пеем и постепенно вдигаме децибелите, както е нормално с напредването на алкохолния градус, а Христо подскача наоколо с танцувална стъпка и с ентусиазъм разпъва един акордеон, на който всъщност изобщо не може да свири, но в този момент, това няма никакво значение.

    Не зная, колко пъти сме ходили на хижа Тъжа през това време, но може би около две години след това отиваме отново с голяма група. По това хижата вече има друг хижар, а Христо работи в съседния частен имот- бившия хотел Табите. Разбира се, отиваме да му се обадим и той идва да ни види и да прекара няколко часа с нас. Новият хижар Боби, също е голям симпатяга и отново се чувстваме обгрижени, а Христо ни кани на кафе следващата сутрин и ние обещаваме, че ще отидем. Сутринта обаче времето е облачно и мрачно и както изглежда, всеки момент ще завали, което ни кара да променим решението си и да тръгнем направо към хижа Мазалат, вместо да спазим обещанието си. Чувстваме се виновни, но като едни вече сме „гърмени зайци“ в планината, предпочитаме да побързаме и ако е възможно да изпреварим дъжда. Не успяваме, за съжаление и още на средата на маршрута той ни настига, може би за да ни накаже за неспазеното обещание. Малко след като пристигаме на хижа Мазалат, разбираме, че Христо е съобщил по радиостанцията, че ни е много сърдит и вечерта му се обаждаме, за да му се извиним. Отсреща се изсипва порой от гневни думи, от които разбирам само, че на Христо и Боби им се е наложило да изпият цял казан кафе. Тъй като колкото и да е гневен, Христо не може да се сърди истински, разбирам, че ни е простил, а в главата ми веднага зазвучава един известен рефрен от песен „Ние двамата с Боби пием кафе“. Решаваме да се извиним по нетрадиционен начин като изпеем на Христо една- две песни по радиостанцията, за да не е тъжен, че не сме изпили кафето си заедно и запяваме с пълно гърло, в съпровод на китара, буквално надвесени над радиостанцията. Малко по- късно връзката прекъсва и едва по- късно разбираме, че толкова много хижари са се включили да слушат, че сме блокирали ефира.

 

***

    Това, за съжаление, беше последната ни среща с Христо. После чухме, че го заподозрели в някакво престъпление, вкарали го в ареста и той се обесил. Христо беше емоционален човек, но въпреки това все още не вярвам във всичко това и вероятно никога няма да повярвам. За мен Христо не беше човек, способен да извърши умишлено престъпление, а още по- малко да посегне на живота си, но даже и да е съгрешил в нещо, защото никой жив човек не е застрахован от грешки, сигурна съм, че Господ отдавна му е простил, защото Той прощава на добрите хора, на истинските хора, един от които несъмнено беше моят планински кръстник- Христо Събев. Вечна му памет!

 

НИКОЛАЙ МАЗАЛАТСКИ- неостаряващия

    Когато за пръв път отидохме на хижа Мазалат през въпросната 1997-ма, Николай го нямаше там. Посреща ни една дама на име Ваня, която разбрахме, че държи хижата под наем и въпреки, че не мога да отрека, че я поддържаше в перфектна чистота и правеше най- вкусният паниран кашкавал, някак не се вписваше в представите ми за старопланинска хижарка. Туристите, с които се срещахме, с носталгия говореха за стария хижар- Николай, който бил невероятен човек и истински хижар. Бях останала с впечатление, че това е един доста възрастен човек и не предполагах, че ще се запозная на живо с него в планината и ще имам щастието многократно да бъда в компанията му, поради което се чувствах някак лично ощетена, че не съм дошла по- рано на Мазалат.

След няколко години синовете на Николай поеха хижа Мазалат и когато веднъж се качихме горе, след тежък и изморителен преход от село Гъбарево, през хижа Соколна, веднага усетихме, че нещата са се променили- бяха започнати ремонти, а хижата изглеждаше някак по- приветива. Самият Николай отново го нямаше и аз бях убедена, че той не се качва, защото е в твърде напреднала възраст, но неговите синове ни посрещанаха дружелюбно и споделиха, че баща им ще се появи по- късно. Понеже хижата беше пълна с народ, а ние не бяхме направили резервация, ни настаниха в едни бунгала в съседство. Съвсем скоро след пристигането си, нетрадиционно за нас- купонджиите, но логично за туристи след 12- часов преход, рано- рано се оттеглихме от столовата и въпреки неудобството на старите легла с провиснали пружини, веднага заспахме. По някое време през нощта се събудих и чух китарен звън от хижата. Моят купонджийски дух се надигна, но колкото и силно да ме влачеше към купона, тялото ми категорично отказваше да се подчини. Поради тази причина и този път не успях да се запозная със стария- нов хижар на Мазалат.

 

***

    И така, след няколко неуспешни опита, най- после се запознахме с Николай, едва, когато той стана хижар на хижа Триглав- бивша почивна станция, която Николай и някакъв негов ортак малко преди това бяха купили, за да я възстановят и да я направят истинска хижа и аз бях сигурна, че ще го направят, освен ако традиционния „ортаклък по български“ не им изиграе лоша шега. Бяхме ходили на това място и преди това и смея да твърдя, че никога не е било мое любимо място в планината, но още щом пристигнахме, веднага усетихме разликата. Столовата беше чиста и подредена с вкус, в банята имаше топла вода, а чаят къкреше на печката. Какво повече му трябва на туриста! Тъй като много съм слушала за Николай, като за човек, който от много години е в планината, очаквах да видя един доста възрастен човек. Когато хижарят ни посрещна и се представи, даже не успях да повярвам, че това е Николай, за колкото толкова много съм слушала, защото човекът, който стоеше пред мен сякаш нямаше възраст, а очите и усмивката му бяха като на млад човек. Вечерта, когато седнахме около масата, виждайки, че пием виното си в пластмасови чаши, така удобни и леки за носене в планината, Николай веднага извади няколко медни чаши и настоя да прелеем виното в тях. „Пиенето в пластмасова чаша е обида за виното“- заяви категорично той и аз запомних този урок за цял живот. После, както му е реда, запяхме и както само в планината става, съвсем скоро след запознанството си, се чувствахме вече като стари приятели.

    След тази първа среща с Николай, ние станахме редовни посетители на хижата и тъй като истинските хора събират около себе си истински хора, имахме щастието да се запознаем с невероятна плеада от колоритни планинари, всеки със своята история. Ние също започнахме да водим наши приятели и местността, която преди не харесвах, стана едно от моите любими места в планината.

    Случи се така, че няколко пъти подред се качвах на хижата настинала и не успявах да пея с пълно гърло. Тогава Николай, с присъщото си чувство за хумор ми забрани да идвам повече на хижата болна и аз му обещах. Може би за да спазя обещанието си, не присъствах на едно от последните посещения на приятели от групата ми на хижата. Когато се прибраха, разказаха, че ортаците разделили хижата- Николай взел столовата, а ортакът му- спалните. Това никак не ми хареса и започнах да имам лошо предчувствие. Само няколко месеца след това чухме, че Николай е болен. Не мога да си представя, че този здрав като Балкана мъж може да се разболее и реших да не стъпвам на хижата, докато не оздравее, защото на тази хижа болестите са забранени.

***

    Уви, оздравяването не се случи. Вероятно понеже едно от малкото неща, които Николай не умееше беше да боледува, болестта го повали толкова бързо и може би защото старостта упорито не искаше да идва при него, той си отиде без да я среща.

 

ЧОЧО

 

    Ето че дойде най- трудната част от моя разказ, защото личността на Чочо беше толкова богата и многообразна, че е трудно да го опишеш, да го обхванеш. Ако прочетеш планинарските форуми нищо няма на разбереш, защото той беше най- обичания и най- мразения, най- хваления и най- хуления. Няма как да разбереш това, ако не познаваш Чочо, защото той беше като Балкана, който толкова много обичаше- понякога слънчев, а понякога бурен, добър и гостоприемен, но понякога сърдит и сприхав и във всичките си проявления очарователен. Да пиша за него ми е трудно и поради факта, че той беше най- близкият ни приятел между хижарите, а и поради скорошната му кончина, която прави болката особено силна, но искам да пиша, докато споменът е още съвсем жив. Добре, че когато пиша тези страници се намирам в планината, която ме зарежда с енергия, защото иначе вероятно не бих могла да ги напиша.

    Хижа Рай беше причината да стана планинарка. Мечтаех да видя това място, но переспективата да ходя няколко часа с раница на гръб по стръмен баир ми се струваше неприемлива години наред. По настояване на мъжа ми и неговия най- добър приятел, след години увещаване най- после се реших и... вече разбрахте още в началото на моя разказ как от любов към купона станах планинарка. И така хижа Рай от химера се превърна в реална възможност, която можех да постигна. Това се случи отново през лятото на 1997-ма- онази година, в която започнахме да ходим сериозно по планините и отново поводът беше екскурзионното летуване през август, за което правехме резервации.

    Чочо ни посрещна, поздрави ни и ни настани, както се полага, но беше твърде зает, защото хижата гъмжеше от народ, както междувпрочем винаги, когато е бил хижар и той сновеше напред- назад и се опитваше да бъде навсякъде. Ние се чувствахме чудесно, ходихме на разходка до Пръскалото и понеже денят беше много горещ, си направихме плаж, после се върнахме на хижата и започнахме да се подготвяме за вечеря. Истинският купон, обаче, стана по-късно вечерта, около огъня. За мен изживяването беше ново и изключително романтично. Винаги съм обичала лагерните огньове, но високо в планината, всичко беше различно. Бяха се събрали много хора, повечето непознати помежду си, въудошевени и ентусиазирани, а песента звучеше красиво и отекваше в скалите. Слушайки и пеейки, гледайки ту звездите, ту искрите на огъня, които се извисяват към тях, почти бях изпаднала в екстаз от удоволствие, когато видях, че до мен седи хижарят Чочо и пее с пълно гърло. Кой първи подаде ръка не помня, но това беше нашето истинско запознанство. „Много хубаво пееш“- похвали ме хижарят и аз се изчервих, но за щастие това не се забеляза в тъмното. Като организатор на нашата дружинка, в един момент реших да използвам случая, че се намирам до него и да направя резервацията си за екскурзионното. Той ме изслуша внимателно, въпреки шумотевицата или поне така ми се стори и сериозно обеща: „Добре, утре ще ви запиша в тетрадката!“

    Един месец по- късно започна екскурзионното и групата ни пристигна на хижа Рай. Потърсих Чочо, но се оказа, че го няма, а там е неговият помощник Сергей. Когато споменах са резервацията, той ме изгледа неразбиращо и заяви, че такава резервация няма. „Кога я правихте“- попита ме и аз без колебание отговорих: „Преди един месец, когато с Чочо бяхме на огъня“. Сергей се засмя и ми каза: „Виж сега, от мен да знаеш, че на огъня резервация не се прави“, но тъй като твърд принцип на хижаря в тази хижа е, че турист не се връща, аз ще ви настаня и даже ще ви нахраня с каквото имам, щом казваш, че трябвало и да ви храним“. И така, с бобеца на хижарите и киселото мляко от съседните стада преживяхме два прекрасни дни на хижа Рай, която все повече усещах, че става моето най- любимо място в Балкана.

***

    Отидохме отново на есен. Чочо този път си беше на хижата и за огромно мое учудване веднага ме позна. „Помня, че пееш добре“- каза ми- „Сядай и вземай китарата!“ Измъкна от някъде китара, не тая, която се мотае в столовата, а лично неговата. Свиренето на китара не е сред силните ми страни, но като няма кой друг, какво да направя подхванах песните, които зная. След малко толкова много гласове се вкючиха в пеенето, че тук там неточните тонове, които свирех, изобщо не се забелязваха. След някоя друга песен, Чочо ме прегърна, което приех като дружеска прегръдка и попита на ухо: „Омъжена ли си?“ Отговорих положително и му посочих съпруга си от другия край на масата. В този момент Чочо отмести ръката си и заяви: „Щом е така няма да те прегръщам. Аз съм принципен човек!“ Прихнах да се смея, защото в нашето семейство прегръдките на маса никога не са били табу, но уважих принципите му. Преди този случай, бях чувала легенди за влечението на Чочо към жените, носеше му се славата из Балкана и реакцията му ме учуди, но очевидно и това, както всичко в неговата личност беше нестандартно.

    Започнахме да ходим на хижа Рай често, зиме и лете и да чувстваме Чочо като истински приятел, когото винаги е приятно да видиш, а когато го видиш, сякаш никога не сте се разделяли. Качвайки се горе, винаги знаех, че ще има много хора и купонът винаги ще се получи, че през зимата ще е топло и уютно в столовата, а през лятото ще се наслаждаваме на огъня. Винаги, когато отидем, вечер пеехме с пълно гърло и никога не пропускахме „Хубава си моя горо“, на която Чочо добавяше още куплети „Черней горо, черней сестро, двама да чернеем, ти за твойто листе, горо, аз за мойта младост“ Знаех, че куплетите са от друга песен, но така добре звучаха с останалите, че и аз винаги започнах да пея песента по този начин. Ако някоя заспала туристка от онези, които ние наричаме „завършени туристи“ речеше да направи забележка, че не може да се спи, Чочо се провикваше- тук е хижа, а не санаториум, а в хижите се пее. Сутрин, след голямото пеене, винаги се събуждах прегракнала и с мъка успявах да кажа: „Добро утро!“, при което Чочо с лукава усмивка заяваваше: „А снощи ме надвикваше, а?!“ , след което ни изпращаше с неизменното „Хайде лек път и ако има нещо хубаво от наша страна, извинявайте!“ Когато идваше в Стара Загора, нашият приятел никога не пропускаше да се обади. Всеки път, когато го видех в кантората си, нарамил своята неизменна раница и винаги усмихнат, имах усещането, че е влязъл някакъв свеж планински полъх и колкото и да съм уморена и напрегната, започвах и аз неволно да се усмихвам и да се чувствам ведро като в планината, сякаш самата тя беше слязла при мен.

***

    Докато работеше хижа Студенец, всяка година Чочо ходеше да кара ски на Пампорово в края на януари и отсядаше в нея. Една зима се уговорихме да отидем и ние за един уикенд по това време. Той отзивчиво ни уреди места в натоварената хижа и тръгнахме- аз, мъжът ми и невръстният ни тогава син Георги. Аз и синът ми отскоро се опитвахме да караме ски и Чочо обеща, че ще ни учи, защото освен хижар, той беше и ски учител. Стана така, че катастрофирахме на път за планинския курорт, от което, слава богу, нямаше пострадали, но се оказа че колата е повредена и не можем да продължим. Съпругът ми Дилиян веднага прецени ситуацията, натовари ни на един автобус и ни изпрати да караме ски, а той остана да чака Пътна помощ. Чочо ни посрещна, настани ни, и ни обгради с цялото внимание, на което е способен, за да успеем по- леко да преживеем стреса. Вечерта ни заведе на купон на планинските спасители. Настани ме до себе си, връчи ми китара и обяви: „Довел съм ви тук една приятелка, която ще ви попее. Слушайте!“ Запях и всички млъкнаха. Изпях няколко песни, преди всичко руски романси, защото са ми любими, а и се свирят само с три акорда. Не зная, дали тези сурови планински мъже обичаха романсите, но след изпълнението си имах много фенове, които идваха да ме поздравят и да се запознаят с мен. Чочо стоеше неотлъчно до мене и ако някой се застоеше повече в компанията ми, предупреждаваше строго: „Хей, внимавай! Дамата е омъжена и мъжът й ми е приятел!“ Дали ме пазеше от мъжете или от самата мен, за да не се изкуша случайно да погледна встрани от правия път, така и не разбрах, но трябва да призная, че никога друг път не съм имала такъв усърден бодигард. Когато на следващия ден дойде съпруга ми, с вече поправената кола, Чочо му даде пълен отчет за дейността и ме предаде на него, с чувство за изпълнен дълг.

 

***

    За пръв път отидохме на рожден ден на Чочо може би година или две, след като се бяхме запознали. Всъщност, отидохме след рождения му ден, защото той се падаше в делничен ден, а ние отидохме в събота. В началото на април всяка година в планината е различна, но през тази имаше още доста нестопен сняг по пътеката. И както си вървяхме нагоре, видяхме че по пътеката слиза една развеселена дружина юнаци, с бутилка вино в ръка, която по скоро се търкаляше, отколкото слизаше по пътеката. Те вече се връщаха от празненството, на което ние отивахме. Когато се качихме горе нямаше много хора, а Чочо вече беше избръснат. От преди това знаехме, че хижарят си има дългогодишна традиция, която спазва стриктно: За последен път през лятото се бръсне на Богородица, след което започва да пуска брада за зимата, защото в планината, както казваше, е по- добре през зимата да има какво да ти пази лицето, след което я бръсне точно на рождения си ден- 5-ти април. Съжалявахме, че сме пропуснали ритуала, но какво да се прави, всички сме работещи хора и не можем да ходим по Балкана, когато си искаме. Не знам, как се е случвало в следващите години, дали ние успявахме да уцелим датата или Чочо започна да се съобразява с работното време на гостите си, но многократно след това сме присъствали на чочовото бръснене и даже в групата ни се явиха бръснарки, които го бръснеха ритуално, пред всички. В един момент моят съпуг, въудошевен от традицията на Чочо, също започна да си пуска брада през зимата, нищо че не живее в планината. Правеха го и други последователи и започна едно масово бръснене на Чочовден, както вече бяхме започнали да наричаме празника, след което мъжете ставаха гладки и сладки и сякаш някак по- млади от брадатите им двойници, с които идвахме преди бръсненето. Хижарските рождени дни на хижа Рай ставаха все по- буйни и по- масови и както се шегуваше една моя дружка, Чочовден започна да се превръща в национален празник. За пръв път видях огромно стълпотворение на петдесетата годишнина на Чочо, след което всяка година като че ли имаше още повече хора. Освен специално поканените, винаги имаше и туристи, случайно уцелили датата, които, обаче хижарят никога не връщаше. Турист не се връща от хижа, беше неговия твърд принцип, който неотлъчно спазваше. За всички, приятели, познати или непознати, на рождения ден на Чочо винаги имаше домашна ракия, която с любов и почит наричахме „чочовица“, зелена салата и купичка курбан за здраве. След петдесетия си рожден ден, нашият планински приятел започна да ходи по доктори- ту стомахът го болеше, ту сърцето го стягаше. От ЕГН-то е, шегуваше се той, но когато аз бях твърдо убедена, че всички проблеми идват от неговата емоционалност и чувствителност, която неминуемо се отразяваше на тялото му. Веднъж даже му подарихме нож за рождения ден с картичка, на която пишеше: „Всички болести идват от ядове, а ядовете от гадове“, а на ножа беше гравирано неговото име: „Универсално средство против гадове“. Колкото и да се шегувахме, обаче, Чочо не можеше да се промени- когато работеше работеше яко, когато се ядосваше го правеше искрено, а когато се веселеше, веселеше се с цялото си сърце. Когато вечер в хижата хората насядат по масите, Чочо задължително спираше до всички, поздравяваше ги, запознаваше се с тези, които не познава и когато му кажеха „наздраве“, вдигаше чашата си с думите: От това ваш'то наздраве отиде наш'то здраве, но налейте на вас да пийна и аз!“

***

    Когато уволниха Чочо от хижа Рай, всичко се промени и ние разредихме посещенията си, защото колкото и да обичахме мястото, но не беше същото без него. Чочо не обичаше да се оплаква, но когато се виждахме, усещахме мъката му. Рай беше неговото място, хижата му беше като родно дете. Той я стегна, буквално я построи наново, вложи цялото си сърце в ремонта й и толкова се грижеше за нея, че даже тревичка не даваше да порасне между плочниците, които самият той беше наредил. Да отделят Чочо от хижа Рай беше равносилно на това да откъснеш малко от майката му, но тъй като той беше силен човек, намери сили да продължи напред. Слава богу, намериха се хора, които оценяват неговите качества и не след дълго той вече беше хижар на Тъжа- друга наша любима хижа. В годините преди това тази хижа беше добила доста окаян вид, търсеше си стопанина и той се появи. Понеже заедно с хижата, на Чочо му взеха и китарата- онази личната, която вадеше от хижарската стая и ми я даваше да свиря, защото била част от инвентара, аз реших да му подаря моята първа китара, не толкова нова и звучна като неговата, но носеща незабравими спомени и силна положителна енергия и песните ни продължиха. Пак започнаха строителни дейности. Чочо не можеше да търпи нещо около него да не бъде наред и направи от почти срутващата си хижа едно уютно място, където можеш да отидеш с удоволствие. Чочовден вече се празнуваше там, все така шумно и весело, с неизменната „чочовица“, която винаги беше силна и ароматна, със зелената салата, за която Чочо казваше: „от градинката на майка ми в Борово е“ и винаги вкусния горещ курбан. Винаги преди рождения си ден Чочо се обаждаше да ни покани, макар че знаеше, че и без покана ще се качим, но държеше винаги да го направи и то няколко седмици предварително, защото знаеше, че планираме далеч напред.

    И тази година, както обикновено, още през февруари започнах да си мисля, къде ще ходим напролет и започнах да се чудя, дали празненството на Тъжа ще се проведе на рождения ден на Чочо или на именния му- Великден, тъй като седмиците се падаха една след друга, а Чочо вече отдавна празнуваше в събота, но се усмихнах и си помислих: както и да го е решил, той ще се обади навреме.

    На осми март не ми беше до празнуване, нищо че беше в неделя. Два дни преди това съпругът ми падна, докато карахме ски и контузията се оказа тежка. Докато сменях студените компреси и се чудех, какво ще кажат докторите, телефонът ми позвъня, някак тревожно в унисон с настроението ми. Вестта ме свари неподготвена и окончателно ме срина... Чочо вече го нямаше! Започнаха да се обаждат приятели, прочели в интернет, чули по медиите. Прочетох и аз и новината се вряза в съзнанието ми: получил масиран инфаркт, докато пробивал пъртина горе в планината, близо до хижа Тъжа! Когато Чочо се оплакваше, че нещо не е наред със сърцето му, никога не му вярвах докрай. Знаех, че е емоционален човек, а сърцето се поврежда от емоциите, но не можех да си представя, че този човек може да бъде наистина болен.

***

    Чочовден тази година отново се състоя, но беше различен. „Чочовицата“, зелената салата и курбана отново бяха на масата, но Чочо го нямаше. Най- напред започнахме тихо, като на панахида, но в един момент осъзнах, че ако той беше там, нямаше да му хареса. Започнахме плахо с песните и първата, която изпяхме беше „Хубава си моя горо“. После изпяхме още много негови любими песни, постепенно децибелите се вдигаха и през цялото време имах усещането, че той е с нас.

    Жената, която беше най- близо до Чочо през последните му години каза нещо, което завинаги се запечата в съзнанието ми: „Животът му беше толкова богат, толкова интензивен, че той не беше на 64, а на 164 години“ и колкото и да ми беше мъчно осъзнах: Балканът просто си го е прибрал, защото го обичаше, за да остане завинаги в него, свободно реещ се там някъде, над райските скали, където духът му ще бъде свободен, такъв, какъвто всъщност е бил винаги!

Вход

Последни коментари

.