АНГЕЛИ В ПИРИН ПЛАНИНА

ЧАСТ ПЪРВА

НА БИВАК В ПЛАНИНАТА

 На прага на своето планинско пълнолетие /18 години откакто бродя по планините с раница на гърба/ и аз като 18- годишните се престрашавам да прекарам една нощ под открито небе на палатка високо в планината, целенасочено потискайки страховете си от гръмотевици, диви животни и куп други врели - некипели. Тъй като никак не обичам прекалено тежкия багаж, така съм планирала маршрута, че веднага след това преживяване трябва да слезем до колите, които ни чакат „на долната земя“ и да оставим палатките, преди да продължим по следващите маршрути от нашето екскурзионно летуване.

И така, след първата вечер, която прекарваме в една от любимите си хижи в Пирин сутринта поемаме нагоре. Пътеката към нашата цел- самотно езеро високо в Северен Пирин, тръгва доста оптимистично с изкачвания и слизания, които сами по себе си не ни създават затруднения, въпреки тежките раници. Така по живо, по здраво стигаме реката, малко след която трябва да изберем по кой път да тръгнем- дали покрай нея по т.нар. „Езерен дол“, или да се качим на билото при местността „Ушиците“ и оттам да атакуваме целта. Тъй като предварителните ни проучвания сочат, че пътеката покрай реката е изключително обрасла, избираме втория вариант, но не след дълго се убеждаваме, че бягане от клека няма, и смело се гмурваме в него. Спонтанно в нашия туристически жаргон се ражда нова дума- „клекинг“, която най- точно описва преживяването ни. Допълнителна „екстра“ е прашецът от бял оман, който се носи навсякъде около нас, карайки ни непрестанно да кихаме. Единствената ни утеха е, че в кратките моменти, в които излизаме за малко от клека, преди да влезем в следващия пасаж, се откриват неповторими гледки, радващи окото.  

Когато най- после излизаме на билото, установяваме, че най- неприятното всъщност ни предстои- гъст клек по стръмен баир и едва очертана пътека,криеща се между храстите.

Няма как, тръгваме по нея и точно когато пътеката някак неочаквано свършва, малко над нас дочуваме човешки говор. Двама мъже вървят спокойно малко по- нагоре от нас в обратната на нашата посока и си говорят. Оказва се, че някак без да разберем, сме изгубили пътеката и тя се намира над нас. И това се случва точно в подходящия момент, преди окончателно да се гмурнем в морето от клек с неизвестен изход. Поздравяваме се, както е прието в планината, разменяме по някоя дума, качваме се на тяхната пътека и продължаваме. Последният участък от пътя към езерото за мен е особено труден, тъй като освен клоните, които непрекъснато се изпречват на пътя ни, пътеката е особено тясна, а склонът е особено стръмен, което те кара непрекъснато да гледаш в краката си и да внимаваш, защото всяко случайно стъпване встрани може да доведе до неконтролируемо търкаляне надолу по склона с неизвестен резултат. Разбира се, моята аерофобия допълнително подсилва тези мисли, но, слава богу, участъкът не е особено дълъг и скоро пристигаме до целта. Това, което виждат очите ни, е истинска награда за трудностите, които сме преживели до този момент. Езерото е заобиколено от почти всички страни от високи баири, с изключение на тесния участък, където е оттокът му. Като се погледне към езерото по посока на този участък, се открива невероятна гледка- почти цялото мраморно Пиринско било чак до Вихнен и Кутело се очертава сякаш в рамка, поставена върху огледалната повърхност на езерото. Чувстваме се щастливи, че сме пристигнали в този миниатюрен рай, който цяла вечер ще бъде само наш.  

 

От предварителната информация, която сме получили, става ясно, че най- големият проблем тук е липсата на питейна вода. Различни източници от Интернет сочат в различни посоки и различни разстояния, а водата в езерото, както се вижда от пръв поглед, не е от онези, които с чиста съвест можеш да изпиеш до дъно, без да се притесняваш от последващи стомашни неразположения. Точно когато започваме да се оглеждаме накъде да тръгваме, за да търсим безценния за нас в този момент източник на вода, по пътеката виждаме трима души и понеже вече сме твърдо решили, че няма други толкова луди хора като нас, които да преодолеят клека и да дойдат дотук, искрено се учудваме. Когато приближават към нас, виждаме че са мъж и две жени, които уверено крачат по пътеката и от пръв поглед си личи, че явно добре познават района. Когато пристигат до нас, се поздравяваме и разбираме, че хората са местни, от Разлог, идват от Предела и познават всяко кътче тук. В първия момент даже не осъзнаваме, че няма по- голям късмет от това, на подобно безлюдно място да срещнеш хора и то такива, които познават района. Мъжът, особено любезен човек, веднага откликва на нашия въпрос, свързан с водоснабдяването на групата ни, и повежда част от мъжете от нашата група към място, съвсем близо и малко по- високо от езерото, където има извор. За наше голямо щастие, изворчето не е пресъхнало. Разбираме, че то пресъхва всяка година между средата на юли и средата на септември и понеже вече сме в края на юли, благодарим на Господ за влажното начало на лятото, което не е пресушило бликащата бистра прохлада. Освен, че ни показва извора, добрият човек от Разлог ни разказва легендата за местността, която както почти всички пирински легенди е свързана с любов и има трагичен край и накрая, преди да си тръгне, ни показва най- добрата според него пътека за слизане, като даже обещава, че ще остави една пръчка на подходящо място, за да не я пропуснем. Когато тримата си тръгват надолу, всички с изненада и срам осъзнаваме, че даже не сме попитали за името на нашия благодетел, поради което единодушно решаваме да го кръстим „Добрият човек от Разлог“ и да го споменаваме занапред в молитвите си с това име.

                            /Снимката е на Даниела Танева, която единствена се е сетила да снима добрия човек от Разлог/

 След като вече сме открили водоизточника, се отдаваме на насладата да полежим около езерото и да се насладим на тишината. А тишината тук е особено осезаема. Даже не чувам птици. Само тук- там прелита по някоя мушица, но като че ли и те са от някаква особено тиха порода, за да не нарушават покоя на мястото. След известно време, дълго ли, кратко ли, няма значение, защото тук времето е спряло, се заемаме да осигурим подслона си за вечерта. Синът ми Георги още при пристигането си е разпънал своята палатка и вече блажено се е протегнал в нея. Започваме да търсим най- подходящите места за целта и много бързо ги откриваме- близо до извора, близо до мястото, откъдето гледката е най- красива и е сравнително равно, доколкото тук изобщо могат да се намерят равни места. След краткия оглед установяваме, че и други хора преди нас са ползвали същото място за свой бивак, което окончателно решава дилемата. Единственото леко притеснение, което обаче не успява да понижи настроението ни, са следите от диви прасета, които се виждат съвсем наблизо до нашето избрано място.

  Разпъването на съвременни планински палатки е бързо и приятно, да са живи и здрави изобретателите им. Няма как в този момент да не си спомня първата палатка, в която спах като дете заедно с майка си на морето, разпъването на която изискваше „специално образование“ и дълъг трудов стаж и въпреки това отнемаше половин ден. След като лагерът ни е готов, се заемаме с огъня. Точно до езерото има огнище, което хората преди нас са направили и въпреки че на подобно място по принцип не е редно да се пали огън, точно тук мястото е толкова безопасно, че единодушно решаваме тук да бъде и нашето огнище.

Малко преди залез силно ме заболява глава. Не зная дали това е от чистия въздух, или от емоцията, но решавам, че лошите градски енергии, които дядо ми, бог да го прости, наричаше „Карастанчовите“, силно желаят да излязат навън, защото вече не могат да понасят високите вибрации на планината. Приемайки тази теория, веднага прилагам познат метод от йога, която практикувам от няколко години- вдишвам бяла светлина, а тя тук е особено бяла и издишвам сивата мъгла на напрежението, умората, страховете и всичко, което се е натрупало в мен долу, в цивилизацията.Не след дълго главоболието отминава и аз, заедно с останалите мечтатели от нашата група, се отдаваме на романтиката на преживяването. Моите съпруг и син не пропускат да се изкъпят в студените води на езерото, а аз само се престрашавам да потопя краката си близо до брега, където дъното е плитко, а водата- топла.

Отдавам се на съзерцание за известно време, после се впускам в общата суматоха по приготвянето на храната. Сядаме на естествено образувани от тревата и камъните столчета, разполагаме удобно около нас храната и ,разбира се, ракийката, която ще ни сгрее и ще развърже устите ни, и така неусетно нощта се спуска над нас.

 

 

Палим огъня и се отдаваме на сладки приказки.Облаците по небето започват да се обагрят в розово, отраженията в езерото стават особено магнетични.  

Няма нужда да споменавам колко са едри и колко са много звездите тук. Хората, които са ги виждали, знаят, а тези, които не са, няма да ме разберат. Тази вечер ентусиазмът ни за пеене не е голям, но все пак правим опит с песента, която най- много подхожда на момента- „Ой красив си, Ирин, Пирин“. Думите на песента в този момент сякаш излизат дълбоко от сърцата ни и се понасят високо някъде, за да достигнат Бога. Постепенно нощният хлад става все по- осезаем и започва да ни приканва един по един към палатките. Последният гаси огъня. Вече всички спят. Отначало почти треперя от студ. Идеята да се вмъкна в закопчания спален чувал не ми създава приятни асоциации. Затова предпочитам да го метна върху себе си като одеяло. Отдолу шалтето създава някаква изолация, но въпреки това ми е студено. Разбира се, прибягвам до най- изпитаното средство в подобни ситуации- притискам се до Дилиян, когото от години наричам „моята голяма и топла печка“, и заспивам. Като за човек, несвикнал с подобни преживявания, спя учудващо спокойно. Дали самодиви са играли хоро наоколо, само те си знаят. Не съм ги чула и не съм ги видяла. Останалото са Пирински легенди.

Ставаме сутринта и след кратко суетене започваме да разтуряме своя палатков лагер. Това, както и разпъването му, се случва невероятно бързо. Пълним вода от животворния извор, хапваме набързо и се запътваме към мястото, където Добрият човек от Разлог ни е посочил като най- подходящо за слизане. Тръгваме по оттока на езерото и малко след това виждаме забития в земята прът, който нашият благодетел е оставил, за да ни ориентира. Добре помним, че точно там трябва да завием вляво и да стигнем чешмичка. Пътеката вече е ясно очертана и няма къде да се загубим, освен ако не проявим особено голям „майсторлък“. Не че не сме майстори на загубванията, но този път се оправяме безпогрешно. GPS-ът, който обикновено ни помага, тук мълчи безпомощно, но пътеката е забележима между клека, а посоката вече ни е ясна. След известно време стигаме до маркираната пътека между хижа „Яворов“ и Предела и когато забелязваме, че сме спестили повече от час от времето, което би ни коствало слизането по вчерашния маршрут, за пореден път благославяме нашия спасител. Оттук надолу нещата са ясни- трябва да се ходи: около два часа до хижа „Яворов“ и още час и половина надолу- без излишно напрежение, но и без отпускане, както е редно в планината, за да се стигне в уреченото време на уреченото място.

Сега, когато разказвам тази случка, си мисля защо тези хора, които срещнахме, нямаха имена. Хора ли бяха всъщност или може би ангели, защото ангелите са безименни, идват и ти помагат, когато имаш най- голяма нужда от това, а след това тихо си отиват, оставяйки само полъх от размахването на криле, полъх, който особено добре се усеща горе, в планината, която ние на своя туристически жаргон с любов наричаме „Горната земя“.

 

ЧАСТ ВТОРА

СЕЛО ПИРИН - едно място, далеч от Цивилизацията
и близо до Бога


    Откакто преди години гледах българския филм „Писмо до Америка“, живея с мисълта, че някой ден трябва да отида в онова далечно село, където е сниман филмът- село Пирин. Докато планирах екскурзионното ни в Пирин планина за тази година, набрах в търсачката на Gооgle името на селото и за моя радост и учудване открих, че там вече има къща за гости, домакинята на която е известната ни народна певица Любимка Бисерова- една от сестрите Бисерови- световно известно трио, изпълняващо пирински фолклор. Къщата се оказа свободна за планираната дата и направих резервация, защото реших, че това би било прекрасен завършек на нашия пирински поход.
    Пристигаме в селото откъм хижа Пирин, като последният час от недотам приятния асфалтов път ни се спестява, благодарение на отзивчивостта на нашия приятел Божидар, който прекарва групата до селото на няколко курса със своя джип. Първото нещо, което прави впечатление, когато влизаш в селото откъм планината, са множеството стари и красиви в миналото, но за съжаление полуразрушени днес къщи, които са накацали покрай реката

За миг се чувстваш така, сякаш си попаднал в призрачно село, в което витаят духовете на неговите бивши обитатели. Това обаче е само първото впечатление. Стигаме до къщата на г-жа Бисерова- най- личната къща в селото, което личи от пръв поглед.

Посреща ни домакинята и веднага усещаме топлина и уют. Не сме поръчали обяд, но домакинята е предвидила, че ще слезем гладни от планината, а в селото няма ресторант и тя се е подготвила. След обяда и кратката почивка, от която имаме нужда след седемте прехода, които сме направили в Пирин, всеки от нас изпитва непреодолимо желание да се разходи наоколо. И така- в групички по двама- трима, кой когато се е събудил, тръгваме да разгледаме селото.

Слънцето вече е превалило и благодарение на свежия полъх от планината привечер се диша нормално. Селото ни посреща с такава искрена радост и топлина, каквато някак си сме забравили да усещаме при срещи с непознати.

 

 

Всеки иска да ни упъти, та да видим колкото е възможно повече. На своя, малко трудно разбираем за нас диалект, местните жители ни разказват легендите за селото, посочват ни къде е змейовата къща, с която е свързана една от най- интересните от тях, разказват ни за живота си в миналото и днес, а една бабичка ни дава армаган- цяла буца домашно сирене за салатката вечерта. Тези истински, неопорочени от цивилизацията хора ни доставят истинска радост от общуването. Когато се връщаме в къщата, сърцата ни са пълни с любов и благоговение. Тук нашата домакиня ни е подготвила нова изненада, която ни поднася заедно с вкусната вечеря. Поканила е още две жени от селото, за да ни попеят пирински песни на три гласа. Лично кметът присъства на нашата вечеря, сякаш сме на официален прием. Когато трите жени запяват, всички затаяваме дъх. Песента сякаш идва някъде дълбоко от душите им и полита право нагоре, към Бога.

 

 

Всички в един миг сме се слели в едно, наслаждавайки се на невероятната прелест на пиринската песен и на магията на българските гласове. Ние също се включваме, там където можем, разбира се, и до късно вечерта огласяме околността. Питаме нашата домакиня не е ли неудобно да пеем докъсно, защото песните ни се изливат както звукова вълна над цялото село, притихнало вече в този късен час, но нашата домакиня ни успокоява.

    Сутринта се събуждаме и похапваме баница, приготвена според тукашните обичаи от жени от селото. Имаме усещането, че всички местни жители са наши домакини и се грижат за нас като за най- скъпи гости. Купуваме си дискове с песните на Сестри Бисерови и се приготвяме за път. Домакинята не пропуска да ни направи и подаръци- няколко брошури и книги- едно от средствата, с които тя осъществява своята благородна мисия- да популяризира местните обичаи и да съживи родното си село, което сякаш е изостанало някъде в надпреварата с времето, но благодарение на това е запазило своя истински автентичен чар.
    Когато излизаме от къщата, виждаме една бабичка от съседна къща и с притеснение я запитваме дали не сме й пречили да спи предната вечер. Тя с усмивка ни отговаря на своя звучен и приятен местен диалект, че всъщност й е било много приятно. „Аз, когато е требвало, съм спала!“- добавя тя. За пореден път се убеждаваме колко различни са хората тук от тези, които сме свикнали да виждаме- забързаните и нервни градски хора, такива, в каквито сме се превърнали и самите ние.
Сбогуваме се с Любимка, една жена, която напълно оправдава името, което са й дали нейните родители, и вече е любимка на всички нас, а още дълго в ушите ни ще звучи песента „Пуста младост“- тази от филма „Писмо до Америка“, от която болните оздравяват:


„Младост тече, мила й мамо като вода,
старост деби, мила й мамо, като сенкя“...


  Младост, старост... понятия, които тук, в село Пирин, нямат същото измерение, каквото имат другаде, защото, макар че физическата възраст на повечето жители на селото е над 60-те, сърцата им са млади... и непорочни. Вероятно дълго време ще помним тази невероятна благост и усмивките им, чудейки се дали са били хора, или ангели, защото като тях и ангелите нямат възраст.

Коментари   

 
+3 #1 Lyubimka Biserova 23-10-2013 18:58
Скъпа Марта, Поздрав и най - добри пожелания за здраве и с пожелания, за още много такива пътувания по Пирин планина. Благодаря от мое име и всички жители, за избора да посетите и нашето село Пирин. Хората ще помнят вашата весела комрания от Стара Загора. Заповядайте отново! Успех за следващото патуване. Това което пишете и споделяте с читателите е изключително важно и за подрастващото поколение. Поздравление за пътеписите,това е дарба. И аз пътувах с вас мислено! Поздрави на цялата група от мен Любимка Бисерова
Цитиране
 

Вход

Последни коментари

.