Отминаха времената на нашите традиционни екскурзионни летувания, когато с 20 килограмови раници нагръб бродехме по нашите планини, без да видим цивилизация цели 10 дни. В последните години, дали заради напредването на възрастта, или просто поради разглезване, предпочитаме по- кратките маршрути с леки раници. Не бих заменила Пирин, Рила и Стара планина за никоя друга планина на света, но идеята за планински туризъм в Алпите от години не ми е чужда, а по време на последната ни ски ваканция в Австрия през тази година чухме от своите хазяи, че през лятото се предлага голямо намаление на съоръженията, които се ползват през зимата от скиорите, заедно с открити и закрити басейни, музеи и други атракции и всеки желаещ може да се възползва от протекцията на летния австрийски туризъм, ако си закупи лятна карта за седмица или две. За тези, които са чели пътеписа ми от нашата ваканция през март в Австрия, е известно, че мястото, където бяхме отседнали, се нарича Flattach, в областта Каринтия, едно кокетно село в сърцето на Алпите, близо до Mölltaler Gletscher. Още когато с Дилиян зърнахме гледката от гледчера през зимата, започнахме да мечтаем да я видим и в друг сезон и, малко след като се прибрахме от зимната ваканция, споделихме идеята си с няколко близки приятели, с които заедно обикаляме българските планини, и сформирахме малка 6- членна групичка, достатъчно малка, за да ходим стегнато в планината, и достатъчно голяма, за да не ни бъде скучно. Намерих подходяща къща за нашата група в Ausserfagen, едно от двете свързани села с Flattach, на прилична цена и с висока оценка в Booking, и я резервирах. Очаквахме офертата за лятната карта да се появи в сайта на Gopass, чрез който можеш да си закупиш зимна карта онлайн, но нищо не се появяваше, дори след края на ски- сезона, който тук свършва в края на юни, и когато вече почти бяхме убедени, че слухът за лятната карта е мит, попаднахме на следния сайт:
https://www.kaerntencard.at/sommer/en/
Почти не повярвахме, че срещу 63 евро можеш да си купиш карта, която се нарича Kаrntencard, с която цяла седмица да обикаляш Каринтия, като ползваш лифтове, планински влакчета, открити и закрити басейни, да посещаваш музеи и много други атракции, без да плащаш входните такси, но по всичко изглеждаше, че невероятното е истина. Впрегнах целия си многогодишен опит за организиране на походи и екскурзии и направих програма за седем дни, чрез която максимално да оползотворим картата, според своите лични интереси, но и да не препускаме от обект на обект, без да усетим насладата от видяното. Едва дочакахме да дойде последната събота на юли, денят, който определихме за начало на нашето пътешествие.
ПЪТЕШЕСТВИЕТО ЗАПОЧВА
Тръгваме рано сутринта, и тъй като пътят е дълъг, а предпочитаме да не пътуваме през нощта, съм резервирала една нощувка в Словения, което ще ни позволи в неделя сутрин да влезем на територията на Австрия и веднага да започнем своята програма. Решението се оказва много удачно, тъй като огромните опашки по границите в този отпускарски сезон значително удължават времето ни за път и пристигаме в Словенската столица на смрачаване. Умората от дългия път и късния час на пристигане и фактът, че по- голямата част от групата вече сме били в Любляна, ни отказват от първоначалните планове да направим разходка из центъра на града. Намираме прилично заведение с хубава храна наблизо, след което се прибираме да се наспим добре, за да имаме сили за онова, което ни очаква по време на нашата лятна австрийска ваканция.
ДЕН ПЪРВИ
ОСИАХЕРЗЕЕ
Обектите, които сме включили в програмата си за този ден ,се намират около Филах, първия голям град в Австрия, след словенската граница. Без да влизаме в града, директно се отправяме към градчето Ландскрон, откъдето ще хванем корабче за разходка по езерото Ossiachersee. В сайта на компанията за разходки с корабче намирам разписание и разбирам, че корабчето може да се хване от всяка една спирка по маршрута му, а също и че можеш да се качваш и да слизаш, колкото пъти искаш.
https://www.schifffahrt.at/ossiachersee/
Избирам за първа спирка градчето Ландкрон, където първото за деня корабче акостира в 10,15. В същото градче е и офисът на корабната компания, и тъй като не съм сигурна дали с картите Kаrntencard, които сме качили на телефоните си и, за всеки случай сме разпечатали, можем да се качим директно на кораба, първо посещаваме офиса. Той обаче се оказва затворен и се налага да звъннем на телефона, който намираме на вратата. Оказва се, че картата ни дава директен достъп и просто трябва да отидем на пристана и да изчакаме корабчето да акостира. Озоваваме се там, заедно с няколко австрийски семейства с много деца и, докато чакаме, правим снимки на красивото езеро и предвкусваме удоволствието. Корабът пристига точно по разписание. Качваме се и с известно притеснение показваме картите си, които администраторът чекира. Вече сме спокойни и уверени, че картите наистина работят и сме готови да преживеем всичко, което ни предлага Каринтия.
Според предварителната програма, която съм направила, освен разходката по езерото, имаме и разходка с лифт, която решаваме, че ще направим още в сутрешните часове, тъй като за следобед има прогнози за дъжд. За целта трябва да слезем още на първата спирка Annenheim, откъдето да хванем лифта Gerzliche Alpe, който ще ни отведе високо над езерото. Още щом слизаме на пристана, виждаме долната лифтова станция, но тъй като тя се намира високо над нас, от другата страна на път, който не изглежда лесно да се пресече, а не виждаме указателни табели, леко се залутваме, преди да достигнем до нея. От лифта се открива прекрасна гледка към езерото, на която просто се любуваме, без да снимаме през стъклото, защото очакваме, че ще можем да снимаме езерото отгоре. Достигаме до междинната станция, където са разположени детски забавления, но тъй като се намира на широко, равно място, гледката към езерото се е изгубила. Без да губим време, хващаме втората кабина, за да достигнем до най- високото място на 1911 метра надморска височина. От панорамна площадка, намираща се наблизо до горната лифтова станция, се открива гледка към цялата долина, през която живописно лъкатуши река Драва и към отсрещните върхове, които предполагаме, че са на територията на Словения и Италия. Оттук езерото почти не се вижда, но пък има друга радост за очите- излитащи един след друг парапланеристи. Оставаме известно време на площадката, за да наблюдаваме излитането им и да се насладим на пъстрата мозайка от зареяни в небето крила, и без да усетим, времето е напреднало и трябва по най- бързия начин да се придвижим надолу до пристана, за да хванем корабчето в 12,20. Макар, че с Дилиян никак не обичаме да снимаме през стъкло, любовайки се на гледката към езерото, докато слизаме с лифта, правим и по някоя друга снимка, просто за да запечатаме момента.
Когато слизаме от лифта, пак следва леко объркване на пътя за пристана и, задъхани, на бегом пристигаме точно две минути, преди часа на разписанието. Оказва се обаче, че на пристана има друго разписание и се налага да изчакаме до 12,45. Е, очевидно и в Австрия понякога има проблеми с разписанията. Не се ядосваме за бързането, защото това е най- приятното чакане, с поглед към езерото, по което плуват лебеди и платноходки.
Качваме се отново на кораба, вече без да бързаме за никъде. Спокойствието на езерото сякаш се е предало и на нас и се отдаваме изцяло на удоволствието от плаването. Тъй като има много спирки, се движим близко до бреговете. По тях са разположени къщи, хотели и къмпинги, а освен множеството плавателни съдове, има и много хора, охлаждащи се във водата.
Денят е горещ и вероятно къпането е много приятно, но вероятно няма да ни остане време да пробваме, а и банските ни костюми са в куфарите в колата. Докато плаваме и се наслаждаваме на пейзажа, започва да духа вятър и от едната страна на езерото започват да прииждат черни облаци. Само за минути пейзажът се променя напълно, небето почернява, започва да гърми, след което се изсипва проливен дъжд.
Оставаме последни на палубата, но когато вече става невъзможно да стоим там, и ние като останалите пасажери, се прибираме в закритата част на кораба, а самият той изчаква на следващия пристан, за да отмине бурята. След около 20 минути можем отново да потеглим, и въпреки че все още духа и вали, нашата групичка е отново на палубата, защото бреговете и езерото изглеждат съвсем различно след бурята, пусти и малко тъжни, но все така красиви.
Пълната обиколка на езерото по разписание продължава малко повече от 2 часа, но поради забавянето заради бурята изоставаме от разписанието, от което ние никак не се чувстваме нещастни.
Когато слизаме, от бурята вече няма и следа и ние се качваме на колите, за да посетим още един обект наблизо- замъка Ландкрон, който се намира високо над градчето, точно срещу хълма, по който се качихме с лифта сутринта. В замъка се предлага шоу с лешояди, което също е включено като атракция в картите ни, но когато се качваме, се оказва, че предишният сеанс в 15 часа е минал, а следващия е в 17 и трябва да чакаме цял час. Толкова е и пътят ни оттук до мястото, където ще нощуваме, а хазяйката вече ни чака. Затова предпочитаме просто да разгледаме замъка отвън, преминаваме покрай клетките на птиците и си оставяме достатъчно време, за да се насладим още веднъж на гледката към езерото.
ДЕН ВТОРИ
МЬОЛТАЛЕР ГЛЕДЧЕР
Докато правех програмата за нашето пътешествие, не определих поредност, по която да посещаваме обектите, а оставих да направим това на място, според прогнозата за времето, а бурята в предишния ден беше нагледно доказателство, че това е правилният подход. Тъй като за следващите два дни няма никакви прогнози за дъжд, а и Шаманът /Дилиян/ е обещал, че прогнозите ще се сбъднат, решаваме, че двата дни са подходящи за маршрутите, които сме планирали във високата част на Алпите. Затова без колебание се отправяме към Mölltaler Gletscher, мястото, където карахме ски през зимата. Станцията на планинския влак се намира на около 15 минути с кола от наетия от нас апартамент. Влакът е уникално инженерно съоръжение, което се движи в тунел, преодолявайки денивелация от 1000 метра за по- малко от 10 минути. Тъй като все още не сме достатъчно добре организирани, не успяваме да хванем първия влак и се налага да изчакаме до 9 часа, защото влаковете потеглят от долната станция на всеки половин час.
Предвид благоприятните прогнози и факта, че последният влак надолу е в 16 часа, няма нужда да се надбягваме с времето, но и не бива да бъдем прекалено разточителни, за да видим максималното, без да рискуваме да останем в планината. След влака се прекачваме на кабинков лифт и достигаме до панорамния ресторант на 2600 метра. Въпреки че имаме приятни спомени от него през зимата, устояваме на изкушението да пием кафе с гледка към високите върхове и, след кратка фотосесия, директно се отправяме към долната станция на седалковия лифт, с който ще се качим над 3000 метра надморска височина, в подножието на местния първенец- връх Шарек /3122 м/.
От ресторанта до долната станция на седалковия лифт има спускане, което със ските през зимата правим за 2-3 минути, но сега ни отнема около 20. Когато подаваме телефоните си на лифтаджията, за да чекира картите ни, той започва да клати глава отрицателно и заявява, че този лифт не може да се ползва с Karntencard и трябва да платим по 20 евро на човек в двете посоки. За еднопосочен билет таксата е 14 евро, но теренът е твърде каменист и вероятно едно слизане ще ни отнеме много време. Това е неприятна изненада за мен, но Наско казва, че прочел някъде подобна информация. Тъй като в момента нямаме време да проверим информацията, се доверяваме на човека на лифта и решаваме, че тъй като досега вече сме спестили- около 90 евро от входни такси, а имаме още много обекти, включени в картата, можем да си позволим да платим по 20 евро допълнително. Тук, за наша голяма изненада, се сблъскваме с корупция в държава, за която смятаме, че такава не съществува. Плащаме 20 евро в брой, а лифтаджията ни издава билети за по 14 евро, като казва, че е направил грешка, въвеждайки ги в компютъра, и ще каже на колегата си да ни пусне с тях навръщане. Грешката обаче се повтаря и при следващите билети, само че, за нещастие на лифтаджията, нашите приятели плащат с карта, с която не може да се събере по- висока такса от тази на касовата бележка. Така поне трима души от групата спечелват от далаверата на хитрия лифтаджия. Слизането по обувки от лифт за скиори представлява емоционално преживяване и аз, неразбирайки как трябва да стане това, изправям на кътни зъби спокойно седналия в кабината и изглеждащ почерпен от сутринта лифтаджия на горната станция. Качваме до връхчето над лифтовата станция, на което е поставен метален кръст.
 |
 |
През зимата погрешно съм смятала, че това е Шарек, но той се оказва на около 200-300 метра оттук. Когато поглеждам върха и виждам каменния ръб, снабден с металното въже за безопасност, твърдо решавам, че ще си спестя излишен адреналин. Не се изисква нито алпийска техника, нито кой знае каква подготовка, за да се качиш на върха, но ако човек има страх от височини като мен, върхът е изпитание, което в момента не искам да си причинявам, и двете с Весето, която също не е фен на скалните ръбове, оставаме да се любуваме на гледката и да наблюдаваме как останалите пъплят по скалите отсреща.
Времето е облачно и отсрещните върхове през повечето време се крият зад облаци и само отвреме- навреме се откриват пред погледа ни. Когато облаците леко се вдигат, успяваме да видим за секунди първенеца на Австрийските Алпи Гросглокнер, който се надявам да видим доста по- отблизо следващия ден.
Споделяйки по- късно преживяването си, нашите върховисти обясняват, че има само едно сложно място, което трябва да се преодолее, и аз се чудя дали да се ядосвам, че не пробвах, но както лисицата се оправдава, че гроздето е зелено, така и аз се оправдавам, че тъй като времето не е твърде ясно, гледката от върха вероятно не е много по- различна от тази, на малкия връх. Когато се връщаме на горната лифтова станция, сърдитият лифтаджия, лъхащ на алкохол, ни иска билетите, и виждайки, че на тях пише 14 евро, отказва да ни качи обратно надолу, без да платим по още 14 евро. Започваме да обясняваме, че сме платили по 20 евро, но колегата му на долната станция е направил грешка при издаването на билетите и ако иска, може да му се обади за потвърждение, но той продължава да упорства, което предизвиква силното ми възмущение, и неочаквано, дори за мен самата, едновременно с вдигането на децибелите, проговарям на немски, език, който считам, че отдавна съм загубила някъде в дебрите на съзнанието си. Разбирайки, че няма да излезе на глава с нас, лифтаджията решава да не се разправя повече и ни пуска надолу. Ако това е уговорен между двамата лифтаджии номер, с който да лъжат нещастните чужденци, трябва да знаят занапред, че той не минава пред българите, които сме виждали какви ли не номера. Само дето не ги очаквахме от австрийците, които смятаме за честни по природа.
Приемайки случката като част от преживяването, продължаваме маршрута си по пътека, покрай красиви планински езера, гледката към които, заедно с красивите алпийски цветя, растящи буквално от скалите, толкова ме зареждат, че в душата ми не остава и следа от гняв, заради случката на лифта.
 |
 |
Когато достигаме станцията на влака, ни остава достатъчно време, за да седнем на едно ресторантче, което през зимата се крие под снега, подобно до намиращото се до него езеро и, докато похапваме, още малко да се насладим на пейзажа наоколо.
ДЕН ТРЕТИ
С ПОГЛЕД КЪМ ГРОСГЛОКНЕР
В този трети ден от нашето приключение в Каринтия се отправяме към градчето Хайлигенблут, намиращо се в посока Гросглокнер на около 1 час път с кола от мястото ни за нощувка, откъдето с лифт ще се качим отново високо в планината. Grossglockner, първенецът на Австрийските Алпи, е ледник, който нямаме нито екипировка, нито достатъчна подготовка, за да покорим, но се надяваме да го видим доста по- отблизо, отколкото в предишния ден. Градчето е живописно, но без да губим време, се отправяме към лифтовата станция и оставяме разглеждането му за следобед. Горната станция на лифта се намира на 2600 метра и се нарича Scharek, също като върха, на който бяхме предишния ден. Дали това е дублиране на имената или лифтът е кръстен на върха, който се намира доста далеч от него, не успявам да разбера, но явно Шарек тук е популярно топографско наименование. Първото нещо, което виждаме, слизайки от лифта, е Гросклокнер, величествено изправен точно пред нас, над всички останали върхове, общо 40 на брой, които се виждат от това място.
Този ден Шаманът, т.е. съпругът ми Дилиян, който отговаря за метеорологичните услови по време на нашите пътувания, е направил правилните заклинания и времето е изключително ясно, по небето няма нито едно облаче, а маранята все още не е успяла да замъгли пейзажа и, тъй като нямаме предварително набелязани планове за разходката, си даваме достатъчно време за снимки, след което започваме да се оглеждаме наоколо.
 |
 |
Както през зимата по гишетата, по лифтовете има карта на курорта, така и през лятото има карти с пешеходните маршрути и виждаме, че тук има посочени 3 възможни маршрута, а по табелите се ориентираме за времетраенето им.
Избираме 3- часов маршрут, който ще ни позволи да се насладим достатъчно дълго на гледката отвисоко, без да стигаме до изтощение, още повече, че времето започва да става доста горещо. Първата част от маршрута преминава по планински хребет, с дълбоки пропасти от двете страни и, виждайки металното въже, се чудя, дали да не се откажа. Оказва се обаче, че пътеката не е прекалено тясна, а въжето и стълбите, монтирани на най- стръмните места, я правят достъпна даже и за деца, каквито не липсват наоколо.
 |
 |
По такива места по българските планини на никого даже и не би му хрумнало да опъва въже и да прави стълби. Има много какво да научим от австрийците, които очевидно са се погрижили подобни места да бъдат достъпни за всички, които искат да се насладят на красотата на планината им. След като преодоляваме хребета, продължаваме по пътеката, която се изкачва на каменисто връхче, чиято скала блести като направена от сребро. Единият от маршрутите продължава оттук към връх Hochtor, но ние сме избрали по- краткия маршрут, който не минава през върха.
Разбира се, и по него не липсват стръмни слизания и изкачвания, защото все пак сме в планина, а не на стадион, и когато достигаме лифтовата станция след 3 часа, се чувстваме наистина добре разходени. Имаме известни колебания дали да продължим с планинската програма и да отидем до Gledcherbahn, с който можем да се качим до самия ледник на Гросглокнер, но решаваме, че времето не е достатъчно, за да направим още един преход, а тъй като този планински влак не е включен в картата ни, не си струва да платим таксата от 16 евро, само за да надникнем от влаковата станция. Оставяме тази атракция за някое следващо пътешествие и слизаме в градчето, за да се отдадем на друг тип удоволствия- като вкусно похапване с поглед към върха, който се вижда и от градчето и охлаждане в басейна Hallenbad, включен в картата ни, в който, докато плуваш или просто си почиваш в джакузито, можеш да гледаш през панорамните прозорци, откриващи прекрасна гледка към църквата, островърха, подобно на върха, който се извисява над нея.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
ПАНОРАМНО ВЛАКЧЕ И
ГОРСКА РАЗХОДКА С ПОГЛЕД КЪМ ВИСОКИТЕ АЛПИ
Въпреки първоначално колебливите прогнози за времето през четвъртия ден от нашето пребиваване в Каринтия, Шаманът ни е обещал слънце и синоптиците побързват да се съгласят с него и още предишната вечер премахват вероятността за следобеден дъжд от прогнозата си. Въпреки това ние сме решили в този ден да се поразходим в по- ниските части на планината, като използваме поредното планинско съоръжение, включено в Karntencard, а именно панорамна планинска железница Kройцек. Нагласям навигацията на Tratten. Така се нарича населеното място, от което тръгва влакчето. За мое учудване навигацията ми показва място, близо до Филах, доста далеч от нашето село, въпреки че първоначалните ми проучвания показваха, че влакчето се намира доста по- близо. Съгласявам се с навигацията и потегляме, но само след няколко минути виждаме вдясно от нас съоръжение, а на картата на телефона забелязвам името Тратен. Моля Дилиян да намали скоростта и въвеждам пощенския код на мястото, което търсим. Оказва се, че има две населени места с това име и нашето е именно това, което се намира наблизо. С облекчение установявам, че не сме пропуснали отбивката и благополучно се озоваваме пред планинската железница 15 минути преди началото на работното й време.
Настаняваме се на седалките и след малко влакчето потегля и докато стръмно се изкачва нагоре, пред нас се открива все по- широка панорама към долината и отсрещните върхове. Така неусетно достигаме горната станция на надморска височина от 1200 метра и разглеждаме намиращата се там карта, от която си избираме маршрут, по който да тръгнем. Местата, до които може да се достигне, са на разстояние между 1 и 3- 4 часа, като най- далечният маршрут е до връх Salzkofel, за да се достигне до който трябва да се преодолее около 600 метра денивелация, което е нагоре и след това надолу. Тъй като не сме обладани от върховистки ентусиазъм за тази екскурзия, избираме произволен маршрут, отиването и връщането по която ще отнемат общо около 3 часа. След първоначалното леко изкачване, тръгваме по горски път, от който се откриват панорамни гледки към отсрещните върхове в района на Анкогел, където смятаме да отидем през следващия ден.
Подминаваме разклон и след около 1 час път достигаме до бариера, която не позволява преминаването на туристи по- нататък, защото в района текат дървосекачески дейности, нещо, в което вече сме се убедили, слушайки шума на машините и виждайки падащите дървета.
Веднага променяме маршрута и се връщаме до последния разклон, откъдето поемаме към друга хижа. На дървени табелки, окачени по дърветата по маршрута, са написани планински мъдрости и правила, а аз се сещам за една, която виси на стената вкъщи и е много подходяща за случая: „Ако не знаеш къде си тръгнал, ще стигнеш някъде другаде.“
Това другаде в случая се оказва едно прекрасно място. Първо достигаме до китна планинска ферма на име Mernikalm и докато снимаме цветята и украсите, нещо, което в представите ми никак не подхожда на ферма, където се отглеждат крави, виждаме един мъж с бира в ръка. Тъкмо да се засиля натам, виждам табелка Privat и разбирам, че това вероятно е собственикът, който си пие биричка в собствената си ферма.
Оглеждайки се, правим предположение, че вероятно тук има и място, където се посрещат туристи, но предпочитаме до продължим до следващата точка, която официално носи името хижа: Kling Hutte и само след 15 минути се оказваме в истински планински рай.
Пищните каскади от цветя, и орнаментите в алпийски стил, аранжирани с много вкус, веднага поставят тази хижа на първите места в личната ми класация за красиви и поддържани хижи, а традиционната и вкусна храна, която ни предлагат малко след това, заедно с прекрасна вайсбира, окончателно затвърждава мястото й в класацията.
 |
 |
Когато се връщаме на станцията, за да хванем влакчето надолу, установяваме, че сме направили повече крачки, отколкото предишните дни във високите части на планината, но това е нормално за преходи с по- малки денивелации, а за нас- един различен тип планинска разходка. Все едно че сме били в две различни планини. На слизане с влакчето всички снимаме и правим клипове, за да съхраним страхотната емоция.
Тъй като имаме още много време до залез слънце, а температурите в този ден са доста високи, се възползваме от възможността да посетим най- близкия открит басейн, намиращ се в Oberfallen, на около 10 мин от станцията на планинската железница и на още толкова минути от нашата къща. Когато отиваме, установяваме, че плажът гъмжи от народ, както е нормално за подобно място през лятото и може би, ако трябваше да платим таксата от 8 евро, изобщо нямаше да влезем, но тъй като това е поредното място, включено в картата ни, за което не плащаме, решаваме да пробваме. Оказва се, че макар отвън да не изглежда привлекателно, има достатъчно сенчести местенца, където можеш да опънеш хавлия, а водата в басейна е точно с температура, от която имаме нужда в момента, за да се охладим в горещия ден, без да тракаме зъби от студ. Така приключваме поредния страхотен ден в Алпите.
ДЕН ПЕТИ
АНКОГЕЛ
В този ден прогнозите предвещават разваляне на времето следобед, но решаваме да използваме слънчевата сутрин, за да се качим с лифт отново високо в планината, в подножието на Анкогел, един от най- високите върхове в австрийските Алпи и преди да се развали времето, да се насладим на гледката, а ако то се задържи благоприятно, да походим пеша. През март карахме ски само един ден в тази зона, но за съжаление, времето беше много мъгливо и само когато за малко мъглата се разсейваше, можехме да видим част от пейзажа, но и тази малка част беше достатъчна да предположим, че в ясно време гледките са невероятни. Лифтовата станция на Hochgebirgsbahnen Ankogel се намира на около 20 минути с кола от нашето село, съвсем наблизо до красивото градче Малниц. Лифтът представлява три големи вагона, които се движат по въздушна въжена линия и отваря в 8,30.
Традиционно се забавяме с тръгването и пропускаме за малко първото качване и се налага да изчакаме половин час. От междинната станция се прекачваме на втора кабина, подобна на първата, и която ни отвежда на 2600 метра височина. Още щом слизаме, разбираме какво сме пропуснали през зимата. Ангокел се издига високо над нас и според табелите, пътят до там е 3 часа, но върхът е доста каменист и предполагам, че изкачването му няма да е лесно.
Точно над лифтовата станция има по- малко връхче с постройка, която отдолу ми изглежда като параклис, но според прогнозите времето ще се развали до два часа, а виждайки бурята първия ден, никак не искам да я преживея на подобна надморска височина. Затова, въпреки обещанията на Шамана, че ще отложи бурята за по- късно, по мое настояване, без да губим време, тръгваме надолу към междинната лифтова станция, която се намира на 1911 метра. Преминаваме покрай планински хижи, по тесни, но обезопасени пътечки, а от двете страни на пътя ни се разкриват гледки към близки и далечни върхове.
Толкова е красиво, че изобщо не усещам умора, въпреки че стръмното слизане, по време на което се преодоляват 700 метра денивелация, е сериозно предизвикателство за коленете ми. Времето продължава да бъде слънчево и чак накрая, преди да стигнем до лифтовата станция, дочуваме единична гръмотевица някъде в далечината. В крайна сметка бурята се отлага с няколко часа, точно както е обещал Шамана, и малко съжалявам, че не се качихме на връхчето с параклиса, но предпазливостта в планина като Алпите никога не е излишна.
Слизаме в Малниц навреме, за да се разходим спокойно из красивото градче, в което се влюбих още през зимата, но сега към рисуваните сгради и орнаменти се добавя и пъстрият фонтан от цветя, прекрасно аранжирани в стилни съчетания от цветове.
|
Тъй като храната е част от културата, не я пренебрегваме. Сядаме в китно ресторантче на име Sport Kafe в самия център на градчето и опитваме различни местни специалитети, като заедно с виенския шницел, гулаша и ябълковия щрудел, добавяме на предни места в класацията си за вкусна храна шпетцелите, които са вид месна паста, гарнирана със сирена или зеленчуци, както и Kaisersmarren– тестен сладкиш, който се сервира със сладко от горски плодове или мус от ябълки.
Приключваме своята днешна програма отново в най- близкия басейн, в случая този в Малниц, който се нарича Tauernbad. Малко плуване в приятно хладна вода е чудесен начин да релаксираш след планински преход, а бурята, която се разразява навън, никак не изглежда страшна, когато я гледаш от топлото джакузи.
ДЕН ШЕСТИ
РЕКИ, ВОДОПАДИ И КАНЬОНИ
Последният ден, в който имаме възможност да се насладим на красотите на Алпите, посвещаваме на две дефилета на реки, които се намират съвсем наблизо до мястото, където сме настанени- Groppensteinschlucht и Raggaschluscht. Речните дефилета с изградени по тях екопътеки са нещо, което е много популярно и в България и част от групата ни няма твърде високи очаквания за този ден, но прогнозите за времето са още по- неблагоприятни от тези, през предишния ден и качването във високите части на планината не е разумно, а ние не искаме да пропуснем последната си възможност да походим пеша.
Пак заради прогнозите, отново ставаме навреме и се отправяме към близкото градче Оберфален, откъдето започва пътеката по дефилето Groppensteinschlucht. Дефилето има работно време и такса от 9 евро, която ние не плащаме, защото и този обект е включен в картата ни, но аз леко се учудвам, защото подобни места по нашите планини са безплатни. На входа ни дават карта на маршрута и ни обясняват, че качването става покрай реката, а слизането- по обиколен маршрут. Малко по- късно се убеждавам, че това решение е много правилно, защото потокът на качващите се нагоре по реката, по която са изградени дървени мостчета, стълби и парапети, не се засича с този на слизащите по обиколната пътека, а и обикновено слизането по такива места, особено при хлъзгав терен, е доста по- трудно от качването. Безопасността е нещо, за което, както вече имахме възможност да се убедим, изключително много е помислено в австрийските Алпи и тук отново се убеждаваме в този факт. За разлика от българските екопътеки, където обикновено има хлопащи и липсващи дъски, нестабилни мостове и клатещи се парапети, тук всичко е направено изключително здраво и стабилно и за момент не изпитваш страх, когато се движиш по дървена подпора, монтирана директно в скалите. Така човек има възможност напълно да се отдаде на насладата от красивите водопади, най- големият от които, Groppensteinfall, на който е кръстено и цялото дефиле, пада от височина 30 метра, което наред с неговото пълноводие го прави доста впечатляващ.
 |
 |
Ходенето покрай реката е изключително приятно, денивелацията е около 200 метра, а целият преход нагоре и надолу отнема от 1,5 до 2 часа, в зависимост от това, колко време ще се задържаш около красивите места. В края на своята разходка сме убедени, че таксата за посещение е съвсем разумна за това, което е изградено и за да бъде то поддържано.
Когато слизаме до колите, облаците са се сгъстили и леко заръмява, което е на път да ме откаже от следващото дефиле в програмата. За радост, моите спътници са твърдо решени да осъществим програмата си и не споделят моите страхове, за което по- късно много им благодаря, защото това, което виждаме, посещавайки Raggaschluscht, няма нищо общо с подобни места, които сме виждали. Дълбокият каньон с отвесни скали, грохотът на водата, усилен многократно от ехото и невероятната водна фиеста, която те очаква след всеки следващ завой, е нещо, което спира дъха, не може да се опише с думи и не може и да се запечата на снимка и даже на видеоклип. Мястото изглежда страховито, но дървената пътека, стабилно прикрепена за скалите, с дебели парапети и удобни стъпала, позволява това прекрасно творение на природата да бъде посещавано от семейства с малки деца, включително от майки, носещи деца на гръб.
 |
 |
 |
 |
 |
 |
Достигайки до най- високата част на маршрута, благодаря на Господ и на Шамана, че дъждът спря и ни позволи да се насладим и на това преживяване, както и на групата, че въпреки че съм организатор, понякога не ме слуша и, въпреки неблагоприятните прогнози, смело изпълнява програмата, която лично аз съм направила. Слизайки надолу, отново по обиколна пътека, осъзнаваме, че сме изкачили денивелацията от 200 метра, без изобщо да я усетим, наслаждавайки се на гледките към каньона.
Изключително удовлетворени, отново отиваме в Малниц, за да опитаме още вкусни ястия от австрийската кухня и отново да релаксираме в басейна, като този път не пропускаме да посетим и природонаучния музей, съвсем наблизо до басейна, най- хубавото нещо в който е филмът, посветен на резервата Hohe Tauern /Високите кули/, който заема голяма част от територията на Каринтия и Тирол. Някои от местата, които се представят във филма, вече са ни познати, а другите си пожелавам да посетим в бъдеще.
ДЕН СЕДМИ
ГРАД ШПИТАЛ
Очаква ни дълъг път, но тъй като е събота и когато и да се приберем, ще имаме цяла неделя за почивка, не искаме да пропуснем още една възможност да се възползваме от своята Karntencart и, освен природните забележителности, които видяхме, да посетим един културен обект. Избираме Folk Culture Museum в Шпитал, град, който се намира на пътя ни, и който оценихме като много красив, когато преминахме през него на отиване. Докато чакаме музеят да отвори, правим кратка разходка из центъра на града и първоначалното ни впечатление се потвърждава.
Името на музея в превод е Музей на народната култура и аз очаквам да видя стандартен етнографски музей, но експозицията е доста по- богата.
Разположена на два етажа във внушителен дворец в центъра на града, експозицията включва различни интериори- дворцови, интериори от градски и селски къщи, училищни стаи, а освен земеделските и занаятчийски сечива, дрехи и обувки, характерни за региона, има зали, посветени на детски играчки, църковни и култови предмети и старинни возила.
Разглеждайки музея, човек наистина може да придобие по- пълна представа за културата и бита на Каринтия, а за нас това е един прекрасен завършек на пътешествието ни из тази красива алпийска област на Австрия, което аз определям като екскурзия с елементи на пешеходен и културен туризъм или различно екскурзионно летуване, но както и да го наречем, ще си остане в спомените ни като едно прекрасно преживяване.
