ЯПОНИЯ част втора: ЯПОНСКАТА ПРОВИНЦИЯ или ОПОЗНАЙ ЯПОНИЯ, ЗА ДА Я ОБИКНЕШ

ХРАМ, ЕЗЕРА, КИМОНА

и

ФУДЖИ ЗАД ОБЛАЦИТЕ

    Напускаме Токио, за да се отравим към планината Фуджи. От сутринта е облачно и докато пътуваме даже заръмява и истински благодаря на Бог, че предишния ден успяхме да видим Фуджи от телевизионната кула, тъй като е малко вероятно той да се открие днес. По това време вече всички имаме японски имена, дадени ни от нашите екскурзоводи. Аз получавам името Аматерасу, от което съм изключително поласкана, защото това е върховната богиня на шинтоизма, а Дилиян е Тенно, което означава император, но и върховен жрец, както му се полага. В лицето на Весето си имаме Бог на вятъра Фуджин, когото молим да разгони облаците, за да изкачим четиристотинте стъпала до пагодата Чурейто, преди да е заваляло.

Пагодата Чурейто е построена през ХХ век, в традиционен будистки стил, в чест на загиналите във войните и наподобява стръмните склонове на Фуджи, който се намира точно зад нея, погледнато от панорамната площадка. За съжаление, когато се качваме, върхът все още е покрит от облаци и трябва да се задоволим със снимки на пагодата и да си представим върха зад нея, който стотици пъти сме виждали на снимки.

Изчакваме известно време с надежда върхът да се разкрие пред нас, но той продължава срамежливо да се крие зад облаците и затова слизаме по обиколния път надолу, за да се отправим към следващата си спирка- едно от големите планински езера Кауагучико в парка Оиши, в който японците са се постарали да съчетаят красотата на езерото с тази на характерните за района цветя и растения, някои от които се срещат и при нас, но други изобщо не сме виждали.

Точно когато определеното ни време за разглеждане на езерото свършва, завялява дъжд, но той изобщо няма да ни пречи, докато обядваме супа с морски дарове и се учим да ловим нудли с клечки и да изваждаме месото на рака от щипките му с помощта на специален уред.

    Идва очакваният от всички момент, в който ще се обличаме с кимона. Е, очевидно няма да е на фона на Фуджи, защото върхът продължава да бъде покрит с облаци, но поне се надяваме дъждът да спре, защото той все още силно вали, когато слизаме на паркинга на традиционното село, където се предлага атракцията. Докато чакаме да дойде часът за посещението ни, разглеждаме местното пазарче, предлагащо плодове и саке, в което се давят стършели и слушаме обясненията на търговците, с превод от нашата екскурзоводка, колко полезна е отровата на стършела, смесена със сакето. Дилиян и Весето даже се престрашават да опитат.

Докато вървим към къщата с кимоната, срещаме вече облечена в кимона руска група и като гледам габаритите на жените, се успокоявам, че ще успеят да намерят размер и за нас. Мъжете, които искат, могат да бъдат облечени като самураи, но Дилиян категорично не желае да бъде самурай, а предпочита да се изявява като фотограф. Когато влизам в залата за обличане, дълго време не успявам да реша кое от прекрасните кимона в различни цветове да избера. Накрая се спирам на черно кимоно на цветя със сребърно оби /това е широкият колан, който се връзва на кръста и се завързва на гърба/ и една от усмихнатите японки, занимаващи се с обличането, ми помага да го облека, след което увива обито около кръста ми и го завързва на гърба ми толкова стегнато, че ми се струва, че ще спра да дишам. Издавам леко стенание, след което хватката отслабва и мога да продължа да дишам. Най- странни ми се струват джапанките, които, също като японките, обуваме върху чорапите. Докато ние се обличаме, а Дилиян ни чака с фотоапарата си в ръка, очевидно все пак е влязъл и в ролята си на шаман и е успял да спре дъжда, поне замалко, докато продължава фотосесията ни пред традиционните къщи. Това обаче не ни пречи да използваме чадърите си като аксесоар.

Когато цялата група е вече облечена, екскурзоводите започват да режисират фотосесията и ние се чувстваме, ако не като гейши, то поне като актриси, играещи ролята на гейши.

Тази емоция невероятно повдига настроението на групата и въпреки липсата на Фуджи на хоризонта, се чувстваме щастливи, а дъждът, толерантно изчакал ни да се насладим на момента, завалява отново още щом влизаме в автобуса и не спира да вали, докато стигаме до крайната точка за днес- Мацумото, вторият по големина град в префектура Нагано. Дъждът обаче изобщо не може да обърка плановете за вечерта на нашата екскурзоводка Бианка, която е решила да ни заведе на традиционна японска баня. Докато тя преброява желаещите за тази атракция, с учудване разбираме, че тези, които имат татуировки, няма да бъдат допуснати в банята. Това се дължи на факта, че в Япония татуировките са характерни за представителите на Якудза- японската мафия, чиито представители очевидно са толкова ненавиждани от японското общество, че дори невинни туристи, носещи татуировки, са принудени да плащат цената на тази ненавист. В сградата, където се намира банята, има и ресторант на самообслужване, който посещаваме, преди да влезем в банята. За наше учудване, ни карат да събуем обувките си още на входа. Както ще разберем в следващите дни, такава практика има в много ресторанти, включително такива, които нямат нищо общо с бани. Самата баня е разделена на мъжко и женско отделение и всяко от тях представлява хубав СПА център. Освен сауна и няколко вътрешни басейна, някои от които с масажни струи, има и външна част, с горещи вани и басейни, потапянето в които, съчетано със ситния дъждец, който продължава да ръми, прави изживяването особено приятно и освежаващо. След няколкото интензивни дни, тази терапия е истинска наслада за уморените ни тела.

МАЦУМОТО

    Предвиденият в програмата ни обект за посещение в поредния ден от нашата туристическа програма е замъкът Мацумото, който наричат още „Замъкът на черната врана“, построен от 1594 до 1603 г. с отбранителна цел, но никога не е използван по предназначение, тъй като с установяването на третия шогунат от Токугава Йеасу през 1603 г., в страната се установява траен мир, продължил повече от 260 години. По тази причина, към първоначалното защитно съоръжение, което е най- високо, са добавени още няколко кули за забавления, писане на поезия, пиене на чай и буквално „за гледане на луната“. Замъкът се е използвал от местните феодали, наричани в Япония даймьо, като през годините тук са властвали няколко самурайски фамилии. През периода Мейджи множество замъци от периода на шогуната се разрушават, а други, както този, биват разпродадени от държавата на частни лица буквално за жълти стотинки. В наши дни двата най- известни запазени замъка в Япония от този период са замъкът Мацумото, този, който виждаме, и замъкът Химеджи, наречен още „Бялата чапла“, който за съжаление не е включен в програмата ни.

Замъкът в Мацумото е единственият от всички замъци в Япония, който е построен на равно място, а не в планината. Пищната постройка е изцяло построена върху каменна основа, от дърво, покрито с черен лак, на цели шест етажа, от които пет надземни и едно подземно ниво. Стръмни стълби водят нагоре до последния етаж и след като събуваме обувките си, тръгваме по чорапи. Тъй като, след приключване на посещението, ще излезем от друго място, за обувките ни дават торбички, които да носим със себе си, докато катерим нагоре и слизаме надолу по стълбите, преодоляването на които е истинско изпитание.

На долните етажи може да се разгледа експозиция, свързана със защитните функции на замъка, а от последния етаж, до който се достига по особено стръмна и тясна стълба, се разкриват красиви гледки във всички посоки, които оправдават усилието от изкачването.

Слизаме бавно и много внимаваме да не се подхлъзнем, което не е изключено, предвид факта, че сме по чорапи и след като, слава богу, без инциденти цялата група излиза навън, тръгваме по уличките на града, където са разположени много антикварни магазинчета. Тук задължителната ни туристическа програма приключва, но ние продължаваме с нашата екскурзоводка Бианка към Музея на часовниците, намиращ се в самия център на града. Най- голям интерес за нас представляват часовниците, които са базирани върху китайския зодиак, но японците са ги подобрили в свой стил, отчитайки продължителността на деня през зимата и лятото.

Има и други интересни експонати от по- нови времена, които ни удивляват със своите механизми, карайки ни да се връщаме към уроците по физика, които сме учили в училище.

https://www.youtube.com/shorts/uF4QConU0UY

    Обядваме в едно от многобройните местни заведения, които предлагат рамен- супа от бистър бульон с нудли с месо,а след това се отправяме към музея с произведения на модерното изкуство, постоянната експозиция в който е посветена на известната японска художничка Яйои Кусама. Въпреки че, както и друг път съм споменавала в пътеписите си, не съм почитател на модерното изкуство, някои от експонатите са доста интригуващи и е интересно да разсъждаваш върху замисъла на автора или да направиш своя собствена интерпретация. В една от залите на музея има калиграфска изложба, но ние не ѝ обръщаме особено внимание, защото не разбираме смисъла на надписите, а и на този етап не сме си дали сметка колко важна част от японската култура е калиграфията. Ще имаме възможност да се убедим в това през следващите дни. Тъй като в частта от музея, посветена на изкуството на Яйои Кусама, е забранено да се снима, си правим една обща снимка пред цветната скулптура отпред.

    Качваме се на автобуса, за да се отправим към следващия град от нашата екскурзия- Такаяма, като, за да достигнем до него, преминаваме през планинска верига, наречена Японски Алпи, и пътувайки, се наслаждаваме на красивите пейзажи наоколо, но за съжаление, докато стигаме до мястото на водопада, който е предвиден в програмата ни за днес, вече се е стъмнило и, тъй като водопадът не е осветен, няма как да го видим. Оказва се, че през този сезон, докато при нас, в България, в 19 часа вечерта е все още светло, в Япония още в 17,30 започва да се стъмнява и в 18 часа вече е съвсем тъмно. Това се дължи до известна степен на местоположението й в източната част на часовия пояс +9, към който принадлежи, но преди всичко на факта, че в Япония никога не е имало зимно и лятно часово време, с изключение на кратък период от 1948 до 1951- ва година, когато страната е била под американска окупация.

ТАКАЯМА

    Когато слизаме в Такаяма, веднага усещаме планинския въздух. Нашите екскурзоводи ни предупреждават, че ако тръгнем да се разхождаме сами, не трябва да излизаме от осветените улици, защото можем да срещнем някое диво животно, а Весето се сеща, че е гледала клип за този град, в който един глиган влиза в бар. Тук, за разлика от предишните дни, дали поради влагата, или защото е по- хладно, като че ли се диша по- леко и за пръв път ни се налага да облечем връхни дрехи, докато вървим към ресторанта, в който за пръв път ще опитаме японско телешко, което всъщност тук се нарича Хидагю, което в буквален превод означава телешко от Хида, областта, в която се намираме. Сервират ни голямо плато с различно по вид сурово телешко месо, което трябва да изпечем сами на металните скари пред нас, както и различни добавки от салати, къри и ориз. Дилиян и нашият обучаващ се гид Алекс веднага се заемат със сложната задача по изпичане на месото. Дали защото Алекс е живял в Япония, а Дилиян е опитен скармайстор, или защото месото е добре узряло и транжирано на фини парченца, или заради комбинацията от двата фактора, но в крайна сметка резултатът е превъзходен.

    Предиобедът на следващия ден е посветен на град Такаяма, което в буквален превод означава „високата планина“, който със своето население от 83 хиляди души е най- малкият по брой на населението от градовете, включени в нашата туристическа обиколка, но екскурзоводката ни обяснява, че всъщност той е най- голям по площ, защото по- голямата част от града е покрита с гора. Най- голямата забележителност на града е Такаяма джиния- административна сграда от периода Едо, сега превърната в музей, единствената, останала в страната от общо 60- те, които са били построени през този период. Първото нещо, което виждаме, когато влизаме, разбира се, след като събуваме обувките си, е дизайнът на стените, изобразяващ синя вълна, символ на рода Токугава, изобразяващ вечността, както считали, че ще бъде вечно управлението им.

Символика има и в други части от интериора. Така например, сламените рогозки, по които ходим, докато обикаляме от стая в стая, се наричат татами и цветът на мястото на скрепването им определя ранга на обитателя на стаята- от липса на всякакъв бордюр за сградите на прислугата, до цветно извезан в стаите, обитавани от местния даймьо.

Сградата е много голяма и има 12 входа, през единия от които е минавал само шогунът, когато идвал тук, а останалите са предназначени за различни посетители и обитатели, според ранга им. Сградата е огромна, но интериорът- скромен, почти без мебели. Това е характерно за японските интериори като цяло, както и че в стаята обикновено има един кът, леко надигнат от земята, върху който е поставена икебана, а на стената над нея има някакъв надпис, изписан калиграфски, който обикновено изразява някаква мъдрост. Японците традиционно сядат, коленичили на земята, а мебелите, с малки изключения, са преместваеми.

Стените и вратите са от дърво и хартия. Силно впечатление ни прави обяснението на местната екскурзоводка относно покрива на сградата. Той се състои от дървени плочки, които издържат на атмосферните влияния общо 20 години, като на всеки 5 години се завъртат една по една, докато се амортизират и от четирите си страни.

Основната причина да се използват леки материали са многобройните земетресения, които непрекъснато разтърсват японската земя, но се чудим дали това оправдава неимоверните усилия, които трябва да се полагат за поддръжка на дървения покрив. Очевидно е, че няма да проумеем всичко в Япония за няколко дни и затова спираме да разсъждаваме и продължаваме нататък. В сградата, превърната в музей, научаваме и други любопитни факти за Япония по онова време, така например, че данъците пък се измервали в торби ориз, като мерната единица била 1 коку, равняващи се на около 60 кг, колкото се е считало, че е необходимо на един човек да се храни една година, а когато селяните недоволствали, че данъците са високи, правели подписка, в която се подписвали в кръг, за да не се знае кой е първият подписал, защото вероятно никой не е искал да попадне в най- неприятното място в сградата- помещението, в което обвинените в престъпление били подлагани на най- различни мъчения – като да стоят на колене с тежести върху раменете или да висят от тавана, докато си признаят вината.

    След посещението на музея тръгваме из градчето, за да научим още за неговата култура. Всяка пролет и есен в Такаяма се провежда фестивал в чест на божество, което се сваля от планината на носилка /паланкин/ и след като се устройват празненства в негова чест и „преспива“ в специално устроен за това храм, отново се връща там.

Централната част на града се състои от три старинни търговски улици, по които са наредени един до друг дюкяни, които предлагат различни стоки и храна. Част от тях са свързани с традиционното производството на саке, което е една от гордостите на местните производители.

Увлечени сме от разказа на екскурзоводката, но все повече започваме да се разсейваме, заинтригувани от многобройните магазинчета, покрай които минаваме, и когато достигаме до крайната точка на туристическата ни програма, а именно- сутрешния пазар край реката, както може и да се предположи, вниманието ни не може да остане повече съсредоточено върху екскурзоводната беседа. Пазарът не успява да ме грабне с предлаганите стоки, но гледката към реката, с плуващите в нея шарени рибки, са приятна гледка, на която не пропускаме да се насладим.

След това се връщаме на търговските улички, за да си купим хрупкави оризови крекери, които не само изглеждат добре, но и са чудесни на вкус.

Знаейки вече, колко вълшебно е местното Хидагю, си купуваме и тънко нарязано телешко месо, което, преди да сложат върху топчица ориз, съвсем за кратко поставят на гореща плоча и резултатът е толкова вкусен, че поглъщаме парченцата си, преди някой от нас да се е сетил да ги снима. Преди да се отправим обратно към хотела, не пропускаме да пипнем издължените крайници на статуите на моста, близо до пазара, защото, според поверието, това ще направи по- силни собствените ни крайници, а това е жизнено необходимо за нас, като се има предвид, че програмата ни ще става все по- интензивна през следващите дни.

    Когато групата се събира пред хотела, там вече автобусът ни чака, за да ни поведе към следващата точка от програмата ни за този ден- село в областта Ширакава-го, което е известно с това, че сламените покриви на къщите, според нечие развинтено въображение, приличат на ръце в молитвена поза.

Когато пристигаме, ни посреща местният ни екскурзовод, усмихнат японец на възраст, клоняща към 90 години, който е толкова енергичен, че едва успяваме да го догоним.

Гидът ни е роден в това село, но в момента не живее в него, защото, както обяснява, животът тук не е лесен и излиза доста скъпо. Въпреки това около 60 къщи все още се обитават постоянно, а останалите, от общо 114 функциониращи къщи, се използват за туристически цели. Влизаме в селото по въжен мост, дълъг 107 м., който леко се поклаща, и се озоваваме в един различен свят, в който хората 10 години събират така наречената сребърна трева от планината и когато тя стане достатъчна като количество за направата на покрив, цялото село се събира, всички дружно се качват върху гредите и правят сламения покрив за един единствен ден.

Именно този колективен дух е причината обектът да бъде включен в световното културно наследство на ЮНЕСКО, което го прави популярен туристически обект.

Влизаме в една от къщите, която е на три етажа, между които са помещения за живеене и такива, за отглеждане на копринени буби, което, заедно с отглеждането на ориз, е било основен поминък на местните хора, преди основното им препитание да стане туризмът.

След като се разделяме с благодарност с местния си гид, се качваме високо на хълма над селото, за да го разгледаме отвисоко. Единственото нещо, което пречи на красивата гледка, е табелката, сочеща забрана за пушене, която, кой знае защо, е окачена точно над най- доброто място за снимки.

    Пристигаме в град Каназава, разположен на Японско море, което се намира на северозапад от Япония, малко след залез слънце и бързо се приготвяме, защото тази вечер ни предстои да участваме в чаена церемония. Преминаваме през един от трите квартала с гейши в града, където всичко изглежда спокойно и пусто и само тук- там блещукащите зад щори светлини показват, че вътре има някакъв живот, и стигаме до дома на едно семейство, където ще бъде проведена церемонията. Чувала съм и съм чела за японската чаена церемония и ми е много интересно да я видя, защото това е много важна част от културата на японците. Когато пристигаме, чаят вече е готов и церемонията, която ни демонстрират, е кратък вариант, защото целият процес продължава няколко часа.

Краткият вариант също съвсем не е кратък, изпълняват се действия, които са строго определени, и както ни обяснява домакинът, това е изкуство, което се учи цял живот, а ние, като участници, също сме част от ритуала и когато ни поднасят чай, трябва да се обърнем с думи, написани на японски, към този, който е преди нас на масата, към този след нас и накрая- към самия домакин. Думите, които трябва да произнесем, са написани на листчета пред нас и макар да са изписани на латиница, трудно произнасяме фразите, но всички полагаме старание, защото знаем колко е важен този ритуал за японците и не искаме да покажем неуважение към своите домакини с някое непремерено действие или погрешно произнесена дума. След като всички изпиваме чая си, по покана на домакините най-смелите от нас сядат на мястото на сенсея и под негово ръководство изпълняват церемонията. Тъй като сръчността не е сред силните ми качества, не се осмелявам да опитам, но братовчедка ми Тони достойно представя нашата малка роднинска група.

 След официалната чаена церемония имаме нужда от нещо по- неофициално и Диди, една от нашите обучаващи се екскурзоводки, ни води в местен бар, където тя е работила, едновременно с обучението си в университета. Тук за пръв път опитвам няколко вида сурова риба и, за моя голяма изненада, повечето от тях ми харесват.

Атмосферата в бара е приятелска и наистина се отпускаме, а тук и можем да пушим на воля. Както вече споделих, в Япония пушенето е изключително ограничено, местата за пушене са малко на брой и обикновено не много приятни. При това няма значение дали пушиш обикновени, електронни или изпаряеми цигари. Едва сега разбирам обаче, че тук няма тотална забрана за пушене по заведенията и всеки собственик може сам да избира дали да се пуши. Бившият шеф на Диди е един от малкото останали японци, решили да не дискриминират пушачите.

    Сутринта на следващия ден започваме своята обиколка на Каназава от квартала на самураите, който се намира на пешеходно разстояние от нашия хотел. През периода на третия шогунат Каназава е бил вторият най- богат град след седалището на шогуна Едо в днешно Токио. Тук е имало 15000 самураи, но когато императорът си връща властта и самураите губят своя статус, те напускат града и в наши дни е останало само едно семейство, наследници на самураи. Запазени са обаче множество самурайски къщи, защото Каназава не е преживял бомбардировки през Втората световна война, а каналът, който макар и много по- малък от съществувалия в периода Едо, все още предпазва квартала от пожари.

Дали една къща е самурайска, може да се познае по специфичното оформление на предната част на билото на покрива, която е оформена като прическа на самурай.

Влизаме в една от бившите самурайски къщи, която, след края на шогуната, е закупена от местен търговец за 12000 коку, което се равнява на 720000 кг ориз. През периода Едо търговците са били на най- ниското стъпало в йерархията на обществото, начело на което е стоял шогунът, след него самураите, след тях селяните, занаятчиите и едва след тях- търговците. Очевидно обаче тази йерархия не е имала нищо общо с финансовите възможности на тази прослойка. В момента къщата функционира като музей, като в напълно автентичния й вид от 1574 г. е запазена само градината, но и останалите помещения, въпреки претърпените промени във времето, дават достатъчно ясна представа за мащабите на сградата и функциите на помещенията.

В къщата има и музейна експозиция с предмети от времето на самураите, където могат да се видят мечове, монети и предмети от бита от времето на самураите.

    Следващият обект, който посещаваме, е храмът Ояма, за пазител на който се счита духът на Маеда, вторият най- богат човек след шогуна Токугава, изключително почитан в Каназава. Храмът се състои от три части, като най- ниската е в японски стил, средната- в китайски, а най- високата- в европейски, а високо над храма се извисява първият гръмоотвод в Япония и това не е случайно, защото именно тук, от всички места в страната, падат най- много светкавици. Слава богу, в момента над нас небето е ясно, прогнозите не предвещават грамотевични бури, така че можем да бъдем спокойни.

Зад храма виждаме паркирана кола и екскурзоводката ни обяснява, че когато японците си купят нова кола, те задължително я освещават в храм. Докато вървим по улиците към следващия си обект, тя ни разказва други любопитни факти за шофирането в Япония, така например, че не само младите шофьори, но и тези,над 70 г. трябва да имат на колите си предупредителни стикери, а цветът на номерата на автомобилите се определя както от габарита им, така и от това, дали служат за лични или служебни цели. Така неусетно се придвижваме до следващата спирка от маршрута си- пазар на 300 години, където имаме свободно време да разгледаме и, ако искаме, да обядваме. На пазара се предлагат много морски дарове в сурово състояние или след термична обработка. Пазарът блести от чистота, за разлика от много подобни, които съм виждала в Азия, и аз, без никакво притеснение, отново се осмелявам да опитам сурова риба, в комбинация със сурови раци и отново оставам очарована.

Едва дочаквам групата да се събере, защото потегляме към квартала на гейшите, заради които наричат Каназава „Малкият Киото“.

    Всъщност, в този град има три подобни квартала, защото в периода Едо местният даймьо Маеда решава, че за самураите не е здравословно да посещават увеселителни заведения с гейши и затваря квартала им, но по молба на собствениците на чайни, чийто бизнес не може да съществува при такава забрана, отново ги отваря, но ги разделя в три квартала- в източната и западната част на града, а забраната остава само за самураите, а не и за останалите членове на обществото. Но както е ясно, винаги се намират вратички за заобикаляне на забраните, а тук „вратичката“ е цял храм, зад който се намира таен вход към квартала на забавленията.

Именно през него преминаваме и ние, за да се шмугнем през тесните улички на квартала и да излезем на голямата улица около реката. Разбираме от своята екскурзоводка, че именно това е най- големият квартал на гейши в Каназава и една част от къщите са чайни, където гейши забалвяват гостите, но както и в малкия квартал, през който преминахме предишната вечер, тук по нищо не личи, че къщите имат някаква по- различна функция.

За да разберем повече за тази, типично японска култура, посещаваме музея на гейшите, които, тук, в Каназава, наричат гейко.

За света извън Япония животът на гейшите става известен, благодарение на книгата „Мемоарите на една гейша“ и особено след филмирането й през 2005 г., но докато западният свят полудява по филма, японците не го харесват, смятат го за недостоверен и нетолерантен, и тъй като и аз съм един от феновете на книгата и филма, ми е много любопитно каква е истината и макар че не винаги истината отговаря на това, което ти разказват в музея, с любопитство изслушвам беседата. Очевидно любопитството е обхванало цялата ни група, защото накрая засипваме с въпроси екскурзоводката в музея. В момента в Каназава има 35 действащи гейши, които изнасят представленията си в петнайсетте останали чайни. Чайната не е някакво заведение, където просто се пие чай, нито пък място, където се изпълнява чаена церемония. Така се наричат местата, където гейшите забавляват своите почитатели. За сравнение, през периода Едо тук гейшите са били десетократно повече, но с навлизането на западната култура и начин на живот, постепенно вкусът към забавленията се променя. Въпреки това японците съхраняват традициите си и най- възрастната гейша, която в момента е на 92 години, все още изпълнява музика на шамисен, за радост на своите зрители. Днешните гейши не живеят в окии, повечето от тях имат семейства и водят нормален начин на живот и само вечер, когато имат ангажимент да пеят, да танцуват или да водят интелектуални разговори с клиентите на чайната, слагат многослойното кимоно, препасват обито на кръста си и гримират лицето си, за да се преобразят в онова, което сме свикнали да свързваме с понятието гейша. Белият грим, в който гейшите намазват лицата си, е останал от миналото, когато в чайните е било тъмно и е трябвало лицата им да се виждат от публиката, когато танцуват, поради което танцуващите гейши се гримират по- ярко от тези, които пеят и свирят. Музиката се изпълнява на трите характерни инструмента: шамисен /струнен инструмент с три струни/, бамбукова флейта и тайко /барабан/.

За да присъстваш на частно парти, в което те забавлява гейша, трябва да си редовен клиент на чайната или да си поканен от редовен клиент. Ако това не е възможно, а много искаш да видиш гейши, можеш да посетиш Япония по времето, когато се провеждат публични представления с участие на гейши, т.е. през април и през ноември и то само с предварителна резервация. За съжаление, ние нямаме тази възможност, тъй като сме тук през октомври, така че ще трябва да се задоволим с разглеждане на музея, в който от снимки и макети, ако дадеш воля на въображението си, можеш да се докоснеш до живота, който кипи в квартала на гейшите.

    Друга забележителност, която посещаваме в Каназава, е една работилница за златни листа, с които се позлатяват храмове и други сгради, както и предмети. Разказват ни за процеса на изработка на златно листо от необработеното 24 каратово злато до изтъняването му до размер една хилядна от милиметъра на листчета в размери 10х10 см. Наблюдаваме последната част от процеса на изработка, когато златните листчета се нареждат между други листчета специална хартия. Майсторката, която изпълнява тази фина дейност, изобщо не докосва златото, защото, както може и да се очаква, то би полепнало по пръстите ѝ, а само леко го издухва и то само се намества върху хартията. Разбираме, че Каназава е единственото място в Япония, където се произвеждат златни листа, и тукашните майстори от векове обикалят страната, за да упражняват занаята си. Така например златният храм в Киото, който предстои да видим, е покрит с 20 кг. злато, под формата на златни листа, които са произведени именно тук. Разбира се, в магазинчето на работилницата също могат да се купят позлатени по тази технология предмети и цените им не са недостъпни за джоба на обикновения турист. Накрая, с нужда или без, всички посещаваме позлатената тоалетна, намираща се в магазина.

    Последната спирка от нашата обиколка на Каназава са градините Кенруку-ен. В миналото те са били недостъпни за простолюдието, защото са принадлежали на местния даймьо /феодал/, обитавал замъка, намиращ се в непосредствена близост. Едва през 1871 г. ги отварят за широката публика. Тези градини се считат за едни от трите най- красиви градини в Япония и съдържат шестте елемента, които трябва да съдържа градината, според правилата, идващи от китайската градинска естетика- нещо естествено и нещо направено от човека, широко пространство и красиви малки кътчета, вода, и зает пейзаж, т.е. красив околен пейзаж, обикновено планински, който да е естествено продължение на зеленината в градината. След като ни разказват тези интересни факти, екскурзоводите ни дават достатъчно време за разглеждане на градините и ние се отдаваме на удоволствието да се потопим в зеленината, да обърнем внимание на малките детайли и на общия фон, за да се опитаме да вникнем в японското усещане за красота.

Остава ни време да надникнем и от другата страна на мостчето, което разделя градините от замъка на Каназава, около който също има градини, но съвсем различни, с широки пространства от зелена трева и малко дървета и декоративни елементи. Самият замък не е включен в нашата туристическа обиколка и който желае от групата, може да го посети индивидуално, но според мнението на нашата екскурзоводка, на което вече абсолютно се доверяваме, не е запазен в автентичния си вид и не е особено впечатляващ, особено когато човек е виждал замъка в Мацумото, така че решаваме да използваме цялото си време за приятна отмора на сетивата в градините.

    Когато вече усещам, че краката едва ме държат и виждам подобни признаци и у останалите членове от групата, се връщаме в хотела, за да вземем багажа си и да продължим нашето пътешествие с влака стрела, едно от чудесата на Япония, което скоро ще навърши цели 60 години. Крайната ни спирка е Киото, но тъй като част от линията между Каназава и Киото, която е най- новата линия на бързодвижещия се влак, все още не е изградена, ще трябва да направим едно прекачване, но въпреки това за около 2 часа ще преодолеем разстоянието от около 250 км. Обикновено използвам времето, през което пътуваме по време на нашите пътешествия, за да пиша пътеписите си, докато съм изцяло потопена в емоцията от преживяното, но до този момент, поради интензивната програма и многото информация, която Бианка и другите ни двама екскурзоводи ни даваха, докато пътувахме с автобус, почти нямах тази възможност. Така че решавам да използвам времето си във влака, за да напредна с писането, а удобните седалки с широко пространство между тях и масички, напълно достатъчни да разположиш комфортно лаптоп, напълно предразполагат към това. Докато пътуваме съвсем спокойно и докато аз пиша, други играят карти, а трети спят, се оказва, че почти сме пристигнали, което ме изненадва. Тъй като престоят на гара Киото е съвсем кратък и влакът продължава към Осака, а ние сме с големи куфари и ръчен багаж, мъжете от групата правят план как бързо да свалят куфарите на цялата група през предната страна на вагона, а жените, доста повече на брой, да се изнижем през задната. Набързо събирам лаптопа си, грабвам раницата и се подреждам на опашката за слизане. Почти веднага, след като слизам, осъзнавам, че в суматохата, докато съм събирала лаптопа, съм забравила мобилния си телефон в мрежичката на седалката пред мен, но влакът вече е заминал и няма как да го догоня. Налага се обаче да догонвам групата, за да сигнализирам на екскурзоводката за загубата, като едновременно с това започвам да прехвърлям през съзнанието си какво точно ще ми коства тази загуба. Веднага, щом успявам да догоня Бианка и да споделя проблема си, тя ме успокоява, че в Япония загубените вещи обикновено се връщат при собственика си и след като пристигаме в хотела, веднага се заема да пише на железопътната компания, за да обясни какъв е проблемът. Вече съм се убедила в пословичната честност на японците и високото им съзнание, но влакът е вече в Осака, а ние сме в Киото и, въпреки уверенията на Бианка, че вече е имала подобни случаи с добър край, се опитвам да приема загубата и да не се надявам прекалено. Тук малко ще наруша хронологията на пътеписа си, защото нямам търпение да споделя, че още на следващия ден Бианка получава обаждане от компанията, че телефонът е намерен и предложение той да ми бъде доставен с куриер до хотела. Имам късмет, че имаме три нощувки в Киото, достатъчно време да изчакаме доставката, а цената, която трябва да платя на куриера, е 760 йени, сума, която се равнява на около 9 лева. За да са сигурни, че телефонът е мой, искат да им съобщя кода за отключване, при което изпадам в колебание за няколко секунди, но нямам друг избор, освен да се доверя на японците. След тази рутинна проверка, потвърждаваща факта, че именно аз съм собственика на телефона, Бианка се обажда до управата на хотела, откъдето любезно се съгласяват да приемат доставката и когато се връщаме вечерта след туристическата си програма, оставям на рецепцията 800 йени. На следващия ден телефонът ми благополучно се завръща при мен, без да съм си мръднала пръста и без да съм нарушила дори за миг туристическата си програма, за да обикалям гишета за загубени вещи, а в отделно пликче с логото на хотела намирам ресто до последната монета. Обещала съм си в този пътепис да не правя сравнения между България и Япония и ще остана вярна на този принцип. Сравненията оставям на читателя.

ХИРОШИМА

    Тъй като вече наруших хронологията на нашата програма, ще прескоча първия ни ден в Киото, за да ви разкажа още малко за Японската провинция, преди да се върна към старите столици, на които е посветена третата част на пътеписа ми. В един от дните, в които нощуваме в Киото, отиваме с влака- стрела до Хирошима. Градът се намира на обширен остров, откъдето идва и името му. Разположен е южно от основния остров Хоншу в обширен залив на Тихия океан. Както и децата знаят, градът е известен с атомната бомбардировки в края на Втората световна война, при което в един единствен ден тук загиват 210 хил. души, а заради радиацията, останала след взрива, жертвите стават общо 300 хиляди. В момента Хирошима е милионен град и изследванията показват, че вече няма опасна радиация. Спираме в Парка на мира, пред единствената останала, полуразрушена сграда, в епицентъра на бомбата, оставена тук, за да напомня за ужаса на войната.

След това отиваме до паметника на Садако Сасаки, момиченце, което било само двегодишно, когато паднала бомбата, и няколко години по- късно заболяло от левкемия. Според японското поверие сенбазуру, в което вярвало момиченцето, ако човек изработи 1000 оригами във вид на жерави, ще се сбъдне най- съкровеното му желание. Някои казват, че Сасаки успяла, но въпреки това смъртта я застигнала, а според други, това, което не е успяла да довърши, било довършено от нейните съученици и приятели. До ден днешен децата на Япония продължават да изработват и даряват оригами, които се поставят в специалните стъклени витрини, подредени около паметника.

Докато слушам тази история, сълзите ми потичат неудържимо. Наблизо се намира музеят, посветен на жертвите от бомбардировката над Хирошима, но аз мисля, че не мога да гледам и слушам повече за това ужасяващо събитие и с нашата малка семейна групичка решаваме просто спокойно да се разходим из обширния зелен и красив парк и да помълчим в памет на жертвите, докато дойде времето да се качим на корабче, което ще ни откара до съседния по- малък остров Мияджима.

Тръгваме по река, която се разширява и влиза в морето. Преминаваме покрай малък необитаем остров и достигаме целта си- остров Мияджима, където ще прекараме остатъка от времето си.

Още докато слизаме на пристанището, ни посрещат стадо елени, които са дружелюбни до момента, в който извадиш шумоляща торбичка, без да ги поканиш да я споделят.

Даже и да бъдат поканени обаче, те стават ненаситни и няколко души от групата преживяват непосредствен сблъсък с наглед кротките и красиви животинки. Въпреки че рогата на мъжките са отрязани, блъскайки, те успяват да оставят синини по тялото. На острова се намира и шинтоисткият храм Ицокушима, чийто торий е изграден в морето, за да не се нарушава светостта на острова.

За туристите, особено по време на прилив, това представлява особено привлекателна гледка, а още по- привлекателна е гледката, която се разкрива високо в планината над храма, от площадка, до която се достига с лифт. За съжаление, това е най- облачният и дъждовен ден от цялото ни пребиваване в Япония, но в наша чест дъждът спира, а докато пътуваме над залива и малко след като се качваме, облаците на няколко пъти вдигат завесата си, за да се насладим на гледката, която се счита за една от трите най- красиви гледки в Япония.

    Въпреки че пътуването ни до Хирошима и обратно е дълго и денят ни се проточва повече от 12 часа, не успяваме да устоим на предложението на екскурзоводите, на връщане да видим за малко и Осака, третия по големина град в Япония, който се счита и за нейна кулинарна столица.

Въпреки дъжда, който не спира да вали, успяваме да зърнем поне за малко окъпания в неонови светлини град и да опитаме окономияки, един от най- характерните местни специалитети, приготвен в горещ съд, подобен на тиган, но назоваващ се тепан, който се приготвя от оризово брашно, яйца и зеле и гарнирано с месо, тофу или морски дарове, според желанието на клиента. Така денят ни се проточва с още няколко часа, но ние вече сме влезли в екскурзионен ритъм и сме свикнали да спим по- малко от 6 часа на денонощие, а екскурзоводката ни е обещала да ни остави да спим малко повече до срещата ни в 9,30 часа на следващия ден, в който ще продължим да разглеждаме забележителностите на Киото, градът, който най- дълго е бил Японска столица, след което ще се завърнем още назад във времето, чрез посещението на Нара, столица на страната през 8-ми век, и ще прекараме една вечер в будистки манастир, но за всичко това ще ви разкажа в третата част на пътеписа.