Когато бях ученичка, нашата класна ръководителка и учителка по руски полагаше неимоверни усилия да ни зареди със знания за „братския“ Съветския съюз и неговите 15 републики, но тогава, както вероятно за повечето българи, така и за мен, Узбекистан беше просто една от онези азиатски републики в състава на СССР, в които живеят хора с дръпнати очи и тюбитейки, които трудно можеш да различиш едни от други, доста далечни за нас, както в географски, така и в културен аспект, с които в крайна сметка не намирах нищо „братско“. Доста по- късно, когато аз, съпругът ми Дилиян, по прякор Шамана, и Весето, неговата сестра, започнахме да посещаваме курсовете на узбека М.С. Норбеков, станал много известен в България със своите курсове и книги за самовъзстановяване и развитие на интуицията, разбрах, че в Узбекистан живее общност от високо развити в духовно отношение суфии, наричани още мистици, които Норбеков нарича свои наставници, развили своите интуитивни способности до степен да изглеждат свръхестествени за непросветените. Това изключително много засили интереса ми към тяхната страна, а окончателното включване на Узбекистан в списъка ми с мечти стана, когато видях снимки на пътешественици от Самарканд и Бухара, средновековните столици на велики владетели и едни от най- красивите градове по пътя на коприната. Когато в началото на годината Мариета, една приятелка, с която сме се запознали преди години на екскурзия и оттогава споделяме плановете си, но така и не сме успели да пътуваме заедно, ми каза, че се подготвя група за Узбекистан, уведомих семейството и веднага получих одобрение и така аз, Дилиян и Весето се записахме в групата. Ето че сега, 9 месеца по- късно, започва нашето пътешествие. Когато казах на приятелите си, че ще отивам в Узбекистан, мнозина реагираха учудено: „Там пък какво има за гледане?!“ Други ме поздравиха за избора, а трети просто се довериха на нюха ми на пътешественик и казаха, че не знаят много за тази страна и затова с нетърпение ще очакват пътеписа ми. Обещах, че ще задоволя любопитството им и ето, че в първия ни ден от нашето пътешествие започвам да пиша своя пътепис, за да предам емоцията, която започва да ме завладява.
И двата ни полета от София до Истанбул и от Истанбул до Ташкент закъсняват и кацаме с почти час след предвиденото, в 2 часа през нощта. Следва дълга паспортна проверка и още по- дълго чакане на лентата за получаване на багажа, което в този късен час ми се струва просто безкрайно. Започвам да се убеждавам, че както е типично за Азия, тук никой не бърза. Очевидно ще трябва да забравим, че сме динамични хора и да свикнем с този ритъм, за да не ни дразни прекомерно през следващите дни. Докато чакаме за багажа си, се чува някакъв гръм. Ташкент ни посреща с фойерверки, си казвам, но както се оказва по- късно, е станал взрив в някакви складове, близо до летището, и инцидентът се разследва. Явно фойерверките не са били за нас и слава богу! Пристигаме в хотела около 4 часа сутринта и когато се събуждам няколко часа по- късно, се чувствам доста недоспала, но твърдо решена да събера цялата си енергия и да не прекарам в просъница единствения ден от нашата програма, който е посветен на узбекската столица Ташкент.
ТАШКЕНТ
Екскурзоводите са ни подготвили организиран обмен на валута в един от големите хотели на града, където работят с евро, но с Дилиян носим долари, които могат да се обменят на автомат в нашия хотел и успяваме сутринта преди тръгването да се сдобием с местната валута сум, при което тутакси ставаме милионери, защото 1 долар в настоящия момент се обменя за 1200 сум. Тъй като, както неведнъж съм споменавала, математиката не е силната ми страна, леко се обърквам в цифрите, но разчитам на Шамана, който по образование е счетоводител, да ми съдейства в сметките, а и в крайна сметка, макар и да не е съвсем точно, ще махам по 4 нули, за да получа цената в долари.
Още щом потегляме с автобуса, Ташкент ме изненадва приятно със своите широки булеварди, модерно строителство и много зеленина. Узбекската столица е практически един нов град, изникнал от руините след опустошителното земетресение през 1966 година, когато е направен нов градоустройствен план, предвиждащ широки улици и озеленени пространства. Първата ни спирка е пред Hilton, където се предполага, че разполагат с повече местна валута, която ще удовлетвори цялата група, но, както може и да се предположи, тъй като в международната хотелска верига работят местни жители, и тук нещата не се случват бързо. Тъй като вече сме решили този проблем, ние с Дилиян използваме времето да се разходим в красивия парк, намиращ се точно срещу хотела, и да си направим първите снимки за това пътешествие. Животните, които изглеждат като изрязани от зелени растения, всъщност се оказват изкуствени, а фонтаните, поне в този час, не работят, но въпреки лекото разочарование, се чувстваме приятно сред зеленината на парка. Часът е малко след 11, но в парка не се виждат много хора, което малко ме озадачава, но пък и ме радва.
След като групата се събира, тръгваме към първия си туристически обект- етнографски музей. Музеят е разположен в нова сграда, но интериорите в него са направени според местната традиция с керамика по стените и дървени тавани, обагрени в разнообразие от цветове и форми . Експонатите – произведения на дърворезбата, килимарството, ювелирното изкуство и керамиката, впечатляват преди всичко с влиянията от различни култури, китайска, индийска, и монголска, от една страна поради географското местоположение на средновековния път на коприната, от друга- арабска, свързана с религията, а от трета- руска, свързана с едновековното присъствие на страната в състава първо на Руската империя, а после на Съветския съюз чак до обявяването на независимостта на 01.09.1991 г. Тези различни влияния, усещащи се в различните експонати на музея, са съчетани в приятна симбиоза и определят един особен местен колорит, който се надявам да усетя още повече в следващите дни, когато ще посетим старите столици на страната, защото Ташкент е столица едва от 1930 година, но страната има древна история, която е именно нещото, което истински ме е привлякло към нея.
 |
 |
Автобусът ни отвежда до един от двата централни парка на града, този, наречен на Амир Тимур, най- великия владетел и пълководец в историята на Узбекистан, непосредствено до емблематичния хотел Узбекистан, гордостта на столицата от времето на соца, поразително приличащ, както и може да се предположи, на нашите големи хотели от времето на Балкантурист.
Паметникът на Амир Тимур е издигнат след обявяването на независимостта и вероятно представлява опит за възстановяване на националната идентичност след дългото руско- съветско владичество и методичните опити да се заличат етническите различия между републиките в бившия Съветски съюз чрез преселение на хора от едно място на друго. Вероятно това е и причината, освен типичните узбекски лица, тук да се виждат и местни жители с европеидни черти, преди всичко етнически руснаци, а руският език, макар и позагубил своята хегемония, все още да е доста популярен. Нашата група като цяло е от поколението, израснало във времето, когато се учеше руски, така че в момента това е добре дошло за нас, но както обяснява българската екскурзоводка, повечето местни гидове вече говорят на английски. Такъв е и езикът, на който води беседите си нашият местен гид Гарет.
Нашата пешеходна разходка, започвайки от площад Амир Тимур, преминава по централната пешеходна улица на града, по която е изключително спокойно за разходка и местните търговци използват уменията си да ни очароват и да ни привлекат като клиенти. Привлечена от един от тях, си купувам сладолед на доста по-висока, от нормалната цена, предвид стандарта, но приемам това като цена на представлението, което върви с тази, на сладоледа. Опитвайки се да достигнем до най- големия площад на града, Площада на независимостта, намиращ се непосредствено до политическия център, където се намират сградите на парламента, президентството и правителството, получаваме неприятна изненада. В момента, поради някакво събитие, което не ни съобщават точно, цялата централна зона, включително и парът, са затворени за туристи, и ние, заставайки пред арката с фениксите, символ на града, можем само от далеч да зърнем монумента, бивш паметник на Ленин, чиято статуя е премахната и на нейно място, използвайки внушителния постамент, е поставено земно кълбо.
От другата страна на парка е алеята, посветена на жертвите на Втората световна война, но за съжаление оттук виждаме само вечния огън и научаваме за останалите паметници само от думите на екскурзоводката. Задавам си въпроса, какво ли е това събитие, което е достойно, за да бъде затворен целият център и най- ембематичния за града парк, но полицаите, които пазят на всяка алея, не отговарят на въпроси. Освен това през цялото време на нашата разходка по улиците е доста пусто и с изключение на още 1-2 групи туристи, с които се разминаваме, почти няма хора по улиците и започвам да си задавам въпроса къде са се скрили жителите на града, които според статистиката са 3 милиона, а по неофициални данни доста повече. Едва по- късно, когато разбирам от новините, които се предават и на руски, че взривът на летището предишната вечер е предизвикал сериозни притеснения, си давам сметка, че това е една напълно възможна причина за блокадата на центъра, в който се намират всички важни политически институции.
Преглъщаме разочарованието си от затворения парк и се отправяме към следващия обект от програмата си- парка, където се намира Паметникът на куража, посветен на жертвите на разрушителното земетресение от 26.04.1966 г. и възстановяването на града след него. Монументът е открит през 1976 г. и изобразява семейство: майка със спящо дете в ръцете си и бащата, който се опитва да ги защити от земята, която се разтваря пред тях. Най- напред леко ме напряга типичната монументалност на съветското изкуство и статуята по нещо ми заприличва на емблемата на „Мосфилм“, но заглеждайки се в детайлите, започвам да оценявам идеята на автора с разцепения мраморен куб, посочващ датата и часа на земетресението, и изображението на разтварящата се земя, буквално в краката на семейството. На гърба на мраморната стена, ограждаща скулптурата, са изобразени символи на останалите съветски републики, помогнали за възстановяването на града от природния катаклизъм, оставил без дом 300 хиляди от тогавашните общо 500 хиляди жители на града.
Следващата спирка от нашата обиколка на града е най- важното религиозно място на узбекската столица, където се намира екземпляр от Корана, който узбеките претендират, че е най- старият, написан по повеля на Осман, наследника на Мохамед, както и медресето Казим Имам, една от малкото религиозни сгради, устояли на времето на съветската епоха и земетресението. Огромната старинна книга, изписана с арабски йероглифи върху кожени страници, е поставена в средата на отделна сграда, представляваща част от огромния религиозен комплекс.
След като се докосваме до свещената книга на мюсолманите, влизаме в отсрещната сграда, тази на Медресето, т.е. ислямското училище, където зад богато орнаментираната арка в типичен арабски стил, за мое голямо учудване, вместо музей или религиозен храм, се помещава базар, от който, след първоначалното си стъписване, не пропускаме да се възползваме и да направим своите първи покупки. Най- важната покупка за мен във всяко пътешествие е свързана с колекцията ми от чинийки и, пленена от богатия избор резбовани чинийки, предлагани в магазинчетата, аз още тук успявам да се снабдя с ценен сувенир. Шарените облекла, които поразително напомнят сатенените пеньоари, които бяха модерни по времето на късния соц, не привличат окото ми, а покупката на шалове и подаръци оставям за следващите дни и излизам навън, където, с още няколко човека от групата, наблюдаваме поредните атрактивни продавачи, с огромни бели калпаци на главите, предлагащи сладолед, който гребат от кашони, и ние любопитно надничаме в кашоните, за да проучим използваната технология за охлаждане.
Последният ни обект от религиозния комплекс е грандиозната Петъчна Джамия, с две минарета отпред, високи по 15 метра, и вътрешен двор с резбовани колони. През 2007 г. Ташкент е обявен за културна столица на исляма, което е поводът да бъдат построени нови култови сгради, една от които е тази джамия. Узбеките са вложили неимоверни усилия да направят един наистина впечатляващ храм. Мраморът е от Турция, резбованите колони- от Индия. Тях успяваме да видим, защото се намират в двора, но вътре не биваме допуснати, защото в момента има служба. В тази джамия мъжката и женската част са съвсем отделни, с отделни входове и, според думите на нашите гидове, женската част не е толкова пищна , но мъжете определено има за какво да съжаляват, че не успяха да влязат.
 |
 |
Това е поредното ни разочарование за днешния ден, а малко след като излизаме от обекта и се качваме на автобуса, ставаме участници в лека катастрофа, при която енергична узбекска шофьорка се врязва в автобуса ни, след което започва да вика силно, обвинявайки нашия шофьор. Тъй като дамата не иска да признае вината си, се налага да изчакаме полиция. Автобусът ни е спрял, излизайки от малка улица на главен булевард, и почти е блокирал едното му платно, при което и без това натовареното движение още повече се затруднява, а докато чакаме официалните органи на реда, оставащото време от деня безвъзвратно отлита. Най- после, когато вече почти се здрачава, от местната туристическа фирма ни изпращат нов автобус, през прозорците на който успяваме да зърнем стария Ташкент, с емблематичния за града пазар Чорсу, който и до днес представлява значим търговски обект за града, но по думите на нашата екскурзоводка, така или иначе е изключен от програмата на фирмата, заради непоносимата миризма и мръсотия, която никак не се харесвала на предишните групи. Поради забавянето заради произшествието, не успяваме да стигнем до телевизионната кула, която нашата екскурзоводка искаше да включи в програмата ни, но пък успяваме да зърнем и светлините на нощния Ташкент. Въпреки закъснението, нашият местен гид решава, че все пак ще изпълни последната точка от програмата ни- посещение на ташкентско метро, и ни отвежда до най- красивата станция „Алишер Навоий“, наречена на името на един от най- известните средновековни ислямски поети, героите от чиито произведения са изобразени с мозайки по стените. Метрото, изградено по образец на московското, където всяка станция е произведение на изкуството, е една от гордостите на узбекската столица. Разбира се, човек, който е виждал метрото в Москва, не може истински да се възхити от това, което вижда тук, но местните фирми много държат да го включат в програмата си и това не е учудващо, ако е вярна информацията, която някъде бях прочела в мрежата, че снимането в ташкентското метро е било забранено до 2018 г. Посещението на метрото в пиковия час, в който се налага да се сблъскаме с тълпата от хора, прибиращи се след работния ден, се оказва истинско изпитание, особено за нашата екскурзоводка, която всячески се опитва да не ни изгуби сред тълпата, но за мен лично, въпреки че съм виждала московското метро, ташкентското също е интересно и си заслужава да се види, а освен това, най- после в края на деня виждам отблизо жителите на тримилионния град.
 |
 |
Вечеряме в ресторанта на хотела, който се оказва „халал“, т.е. могат да се ядат само храни, които са разрешени от исляма. Това категорично изключва алкохола, което никак не се харесва на групата ни. Бях чела предварително, че производството на вино има древни традиции тук, както и че алкохолните ограничения не са толкова строги, но очевидно това правило има изключения или пък страната върви в посока на втвърдяване на исляма. В крайна сметка правилата са такива, каквито са, и ние ще се постараем да ги спазваме, а и без това се налага да си легнем навреме, защото на следващия ден много рано сутринта трябва да хванем влака за Самарканд, столицата на най- великия владетел в историята на страната Амир Тимур, срещата с която очакваме с огромно нетърпение. .
