МАРАКЕШ
Пристигаме в Маракеш в ранния следобед. Температурата е около 30 градуса и в следващите дни прогнозите предвещават да се покачва. Маракеш се намира във вътрешността на страната и тук го няма океанския полъх, на който се радвахме предишния ден. Червената глина на местната почва е определила и облика на града, който наричат розовият или червеният град. Такъв е и цветът на повечето сгради. Още докато пътуваме, в далечината се очертават хребетите на Атласките планини, но самият град е построен на равно място. Населението му е около 1,5- 2 млн., но тъй като строителството е ниско, градът се е разпрострял на повече от 300 кв.км площ, доста по- голяма от тази, на цялото Софийско поле. Основан е в началото на 11-ти век, а скоро след това става имперска столица. От испанското произнасяне на името Маракосо идва и името на цялата държава. Историята на града като имперска столица се свързва с името на Якуб ал- Мансур, същият, който е построил джамията в Севиля и не успял да довърши джамията в Рабат. В Маракеш негово дело е джамията Кутубия, най- високата и най- централната в града, която служи като видим ориентир и отправна точка. Това е и нашата първа спирка тук.
Името на джамията означава книга, тъй като по време на строителството й, наоколо е имало книжен пазар. Днес на пазара, разположен на площад Джема ел- Фна, който се намира съвсем наблизо до джамията, има всичко друго, но не и книги. Името на площада в превод означава „Площад на отрязаните глави“, тъй като в миналото именно тук са били обезглавявани разбойниците, нападащи керваните със стока.
Днес площадът е най- емблематичното място, където освен амбулантните търговци и водачите на конски карети, можеш да видиш музиканти, артисти, дресьори на маймунки и укротители на змии. Обръщайки се по посока на специфична музика, веднага забелязваш как някоя кобра излиза от торбата. Тъй като съм виждала подобно нещо само по филмите, неволно поглеждам по посока към змиите, но гледам да се държа далеч от чадърите, под които са разположени змиеукротителите, защото представлението не ми се струва от най- безопасните, а даже неволен поглед или насочване на фотоапарата са знак за собственика на змията, че желаеш да му бъдеш клиент. Заедно с екскурзоводите си, цялата ни група навлиза в медината и, макар вече да сме свикнали да се движим в индианска нишка вдясно, едва успяваме да не се разкъсаме, защото непрекъснато ни подминават и пресрещат мотористи, с които едва се разминаваме.
 |
 |
Целта на груповото ни посещение е магазин за арганово масло, което екскурзоводите ни наричат „Берберска аптека“. От богатия си туристически опит зная, че не трябва да се пазарува на местата, където се водят групите и където цената винаги е по- висока, но вече съм направила едно кратко проучване на предлагането на изделия от арган и съм стигнала до извода, че ако искаш да си купиш качествено масло, не трябва да търсиш прекалено ниска цена. Арганът е растение, което вирее единствено в един ограничен регион на Мароко, а маслото се добива от костилката на растението и производството му е трудоемко и е необходима доста суровина за производство на един грам, а тук стоката изглежда доста по- сигурна, отколкото можеш да си купиш от пазарите. Предлагат ни и други козметични продукти и подправки и почти никой от групата не устоява на изкушението. След този задължителен обект, екскурзоводите ни дават свободно време да утолим пазарските си страсти, за което медината предлага безброй възможности. Нямам амбиции за сериозни покупки, но не пропускам да поупражнявам придобитите от многобройни екскурзии умения за пазарлък, за да направя някои дребни сделки.
На излизане от медината, докато чакаме автобуса, изпиваме по един вкусен и освежаващ фреш, след което сме готови да потеглим към хотела, който, за наш ужас, отново носи името „Империал“. Този, слава богу, се оказва приличен, макар че след предишния „Империал“ даже и компромисните хотели ни се струват прилични, така че приемаме с търпение и опашките, които се образуват на вечеря, и недостатъчното разнообразие на храна, и ако това е било някаква тактика на фирмата- организатор на екскурзията, тя се оказва успешна. Ако имаше поне по една биричка или чаша вино, с която да преглътнем храната, бихме се чувствали доста по- щастливи, но по време на Рамадана никъде в заведенията, нито в магазините се продава алкохол, така че ще трябва да се задоволим с по чашка в стаята преди лягане от собствените си запаси, които, слава богу, традиционно не сме пропуснали да си донесем от България.
15.04.
ВОДОПАДЪТ УЗУД
Водопадът Узуд се намира в Атласките планини, на 160 км от Маракеш. Екскурзията до там не е задължителна в нашата програма, но ние не можем да пропуснем да видим тази природна забележителност, защото това е вторият по големина водопад в Африка, след Виктория. Пристигаме около 11 часа и успяваме да изпреварим повечето групи, които пътуват натам. Още с тръгването си виждаме една от местните атракции- свободно разхождащи се маймунки, от които обаче местните не са пропуснали да направят бизнес, продавайки фъстъци, с които да ги нахраниш.
Аз традиционно гледам да стоя на известна дистанция от тези, макар и безобидни животни, и решението ми се оказва правилно, защото още преди да тръгнем по пътеката, вече имаме пострадал член на групата от ноктите на една маймуна. Първата гледка към водопада е отгоре. Аз съм голям почитател на водопадите и съм виждала много водопади по време на своите пътешествия, което изключително много е вдигнало летвата ми за преценка. Узуд, въпреки че не може да се сравнява с най- впечатляващите водопади, които съм виждала, има своята неповторима красота. Отгоре тръгват три струи, които надолу се сливат и образуват каскада и всичко това върху скали от червена глина и екзотична растителност наоколо.
Цялата височина на каскадата е малко повече от 100 метра, която ние трябва да преодолеем първо надолу по утъпкана пътека, а след това обратно нагоре по стълби. Не бих казала, че преходът е труден или опасен и по мое мнение си струва да се направи, разбира се с подходящи обувки, особено когато е влажно. Когато се намираме малко над езерцето, в което се спуска водата, спираме за снимки от една панорамна площадка, от която се открива най- хубавата гледка към водопада. Местните предлагат фреш на туристите, а наоколо е устроен къмпинг. Районът е собственост на няколко местни фамилии, които не пропускат да се възползват от богатството, което притежават.
Когато слизаме в самото подножие на водопада, ни предлагат само срещу 2 евро на човек да се повозим на салове и да се доближим максимално до водата. На нас ни се пада смел и самоотвержен водач, който буквално ни вкарва под струята и когато преценявам, че вече е твърде опасно, започвам да го умолявам да спре. С невъзмутима лукава усмивка той продължава да гребе и спира едва на ръба на водовъртежа, който се образува от водната струя. Не съм си взела дъждобран за тази атракция и почти цялата съм мокра, но в този момент това е последната ми грижа. Без изобщо да мисля, тръгвам да се местя от другата страна на сала, където ми се струва по- безопасно, но това довежда до нарушаване на равновесието и лодкарят ме призовава да се върна, след което тръгва да гребе към брега. Тъкмо, когато вече се чувствам спасена, нашият капитан отново започва да гребе към водопада и пак ни вкарва под водната струя. Накрая ни прави клип, което приемам като лична награда, че съм развеселила лодкаря с писъците си, а ние му оставяме бакшиш, затова че успя да вдигне адреналина ни и ни свали на брега невредими, само леко мокри, което не е проблем в горещия ден.
Изкачването нагоре не е трудно, защото става по стъпала, покрити с плочки, и всеки може да следва собственото си темпо, да се отклони за малко на някое прогледно място, да си купи някой сувенир, докато дишането се нормализира, и да наблюдава маймунките, които обикалят наоколо.
В горния край на пътеката можем да си отпочинем и да се насладим на вкусния обяд, включен в цената на допълнителната екскурзия. Местните са ни приготвили вкусен тажин със задушено месо и зеленчуци. Тажинът е едно от двете най- типични ястия, предлагани в Мароко, и името му идва от съда,в който се приготвя и който отдолу изглежда като нашите глинени гювечета, но капакът му е издължен, с дупка по средата. Предлага се в различни варианти- с риба или месо в комбинация с домати, задушени зеленчуци или сини сливи. Единственото месо, което не се предлага тук, разбира се, е свинското, но с приготвянето на останалите меса мароканците се справят превъзходно. По обратния път към Маракеш истински се любувам на гледката с палми на фона на заснежените Атласки планини, чиито най- високи върхове тук, в близост около Маракеш, надминават 3000 метра, а първенецът им се издига на цели 4176 метра. На снежните върхове на хоризонта и на гледката към червения град под нас продължаваме да се любуваме и от басейна на последния етаж от хотела ни, който не пропускаме да посетим веднага, щом се прибираме.
16.04.
ЕДИН СПОКОЕН ДЕН В МАРАКЕШ,
Паркът „Мажорел“ и дворецът „Бахия“
В Маракеш имаме 4 нощувки, но практически, освен в деня на пристигането си, когато разгледахме малка част от медината и площада Джема ел-фна, във всички други дни фирмата, с която пътуваме, ни предлага екскурзии извън града. В този ден ние ще посетим с групата градините „Мажорел“, но сме се отказали от следващата екскурзия до долината на река Урика и градините „Анима Гардън“, не защото не искаме да ги видим, а защото искаме да имаме поне един цял, спокоен ден, в който да усетим атмосферата на Маракеш, който по време на нашите обиколки пеша и с автобус, определих като красив и подреден град, нещо доста нетипично за голям град в Арабска страна. Очевидно френското влияние е оставило своя отпечатък тук, от което се е получило едно културно преплитане, което бих определила тато симбиоза между екзотика и цивилизация. Тъй като, като твърд привърженик на интензивните туристически програми, все пак не мога да си представя, че цял ден безцелно ще се мотаем по пазарите, правя проучване на забележителностите и след кратък дебат в нашата малка групичка от 6 души, се спираме на двореца Бахия /Bahia Palas/, за който прочитам в мрежата, че е най- посещаваният туристически обект в Мароко, незнайно защо, невключен в програмата ни.
Часът за груповото ни посещение в градините Мажорел е в 8 сутринта, което означава, че ще сме първите им посетители. Това е прекрасна възможност да се насладим истински, без да се промъкваме през тълпа туристи. Ранното ставане вече ни е станало навик и моят биологичен часовник безпогрешно ме събужда в 6 часа, така че ранният час не е проблем. Градините Мажорел са създадени от френски художник, чието име носят. След установяването на френския протекторат през 1912 г., Жак Мажорел се установява тук и, вдъхновен от цветните каскади от бугенвилии и буйната тропическа растителност, създава едно истинско произведение на изкуството в земята около своя дом. Характерният син цвят, в който са боядисани сградите, и декоративните елементи в градините, се е превърнал в символ и е наречен цвят „мажорел“, на чийто фон естествените цветове на растенията изглеждат още по- ярки. В градината има видове, които ние отглеждаме в саксии, и такива, които не познаваме, и единственото ми разочарование, е че тя е по- малка по площ, отколкото ми се иска. Тъй като в един период от време градината е била собственост на Ив Сен Лоран, на територията й има негов музей, който също може да се посети срещу допълнителна такса. Някак в този момент не ми се иска да посещавам музей, а предпочитам да поседна, да затворя очи и да послушам трелите на птиците, намерили своето убежище в този оазис в големия град.
Автобусът ни откарва до площада Джема ел- фна, откъдето останалите продължават за другата, по- голяма градина „Анима Гардън“, намираща се на около 40 км от града, сравнително нов обект в Мароко, аранжиран от австриеца Андре Хелър, а ние слизаме, за да се отправим към двореца Бахия. Строителството на двореца е започнало през 1859 г. от Си Муса, бивш роб, издигнал се до поста велик везир на тогавашния султан, и достроен и разширен от неговия син Ба Амед, велик везир на следващия султан. След смъртта на везира- син султанът отнема двореца от семейството му и го превръща в своя резиденция. По време на френския протекторат султаните спират да се наричат така и се превръщат в крале, както се назовават и до днес. Крал Хасан II подарява двореца на Министерството на културата, за да бъде превърнат в туристически обект. Това е един от малкото дворци на територията на Мароко, които могат да бъдат посетени от туристи, и ние сме решили да не пропускаме тази възможност. Името на двореца означава „блясък“ и той наистина го заслужава. За тези, които са виждали Алхамбра, ще кажа, че този дворец много напомня на съкровището на Гранада, но цветовете, които в Алхамбра са се изгубили, тук са ярки и поддържани, тъй като се подновяват на всеки девет години, нещо, което се налага поради факта, че са получени изцяло от естествени материали и избледняват във времето.
Около няколкото вътрешни дворчета /патио/ са разположени стаите за живеене на собственика и неговия харем и за представителни цели.
Всяка от тях има свой собствен облик, с изключително разнообразие от багри и форми по таваните и подовете и в запазените елементи на интериора, които нито веднъж не се повтарят, без да се губи цялостното чувство за хармония и естетика. С много малки изключения, мебелировка не може да бъде видяна в двореца, но цветните мозайки и каменни дантели са достатъчна причина този дворец да бъде най- посещаваният в Мароко, подобно на Алхамбра в Испания.
Посвещаваме следващите няколко часа на спокойна разходка из медината, при която не пропускаме да се снабдим с още малко сувенири, а любезният търговец на подправки в едно от многобройните магазинчета ни отрупва с внимание и постига желания резултат, защото си тръгваме оттам с торбички, пълни с каркаде, шафран и други източни подправки, с които възнамеряваме да пренесем частица от ароматите на Мароко в своята кухня.
Излизаме отново на площада Джема ел- фна и този път молбите ми, отправени към Дилиян, не успяват да свършат работа и той устремено се насочва към един чадър, под който кротко дремят няколко змии, заедно със своите стопани, които веднага вадят зурлата и кобрата, която спи кротко на килимчето под чадъра и се изправя в бойна поза. Весето, сестрата на Дилиян, смело се нарежда до него и преди да са направили какъвто и да било пазарлък, и двамата се оказват окичени с по една змия, чиято порода даже и не искам да знам, но някои казват, че тази, с която е окичен Дилиян, била черна мамба. Не смея да се приближа до чадъра, за да не ме окичат и мен, тъй като изпитвам истински ужас от змии, били те и упоени или с извадени отровни зъби. Очевидно Весето и Дилиян не изпитват такива чувства и спокойно се снимат със змиите в различни пози. Живите им огърлици изглеждат доста безжизнени, но за кобрата не може да се каже същото. Според мен тя е на опасно близко разстояние от тях, а Дилиян не се притеснява да я доближи още повече, за да я снима.
Още преди да свалят змиите, местните обявяват цена 200 дирхама, което е цели 20 евро. Дилиян едва сега съумява да започне да се пазари, което, с кобрата наоколо и змията на врата му, ми се струва доста опасно начинание, но все пак успява да свали цената до 120. След като плаща, той се отравя към мен със сияйна усмивка на лицето и въпреки моето категорично мнение, че не е направил добър пазарлък, той се чувства щастлив.
В този ден можем да си позволим един спокоен и протяжен марокански обяд, защото не бързаме за никъде. Избираме едно непретенциозно заведение, където цените са доста прилични, а кухнята обещава да бъде автентична. Това, което все още не сме опитали от местната кухня, е кускус, който няма нищо общо с изделието от смляно брашно, с което сме свикнали да свързваме това име в България. Произвежда се от едрите частици при обработката на пшеницата и по- скоро прилича на нашия булгур, но с по- фина консистенция. Приготвя се на парата от месото и зеленчуците, с които се сервира, като при сервирането се поставя под тях, за да се овкуси допълнително. Избираме си ястие с кускус и агнешко, за да съчетаем нашата традиция по Великден и мароканската кухня, а докато си похапваме, вместо месата на Божи гроб, излъчвана по нашите телевизии, наблюдаваме празничната мюсолманската служба от Мека, защото нашият Великден е официален празник и в Исляма.
Желанието да се приберем пеша до хотела си, който се намира на около 3-4 километра от медината бързо се изпарява, още щом излизаме на открито под палещото слънце. В този ден температурата е 35 градуса и перспективата да вървим един час в подобна жега ни кара да се напъхаме в първото по- голямо такси, което виждаме и без много пазарлъци да обявим посоката, в която пътуваме. Тъй като това е единствения ни свободен следобед по време на това пътешествие, не пропускаме да се възползваме от възможността да охладим телата си в басейна на хотела и да съберем първите слънчеви лъчи за тази година.
17.04.
ЕСАУИРА
И НОЩЕН МАРАКЕШ
В този последен ден на нашето пътешествие се отправяме отново към Атлантическото крайбрежие на Мароко, където, значително по- на юг от Казабланка, се намира градчето Ессауира. Между него и Маракеш се простира местността Сус, регионът, в който, единствено в света, вирее арганът, от който се произвежда прочутото арганово масло. Когато узрее плодът на аргана, козите се покатерват по дърветата, за да си похапнат, и изплюват костилките на земята. Именно костилките пък са ценни за хората, защото от тях, чрез студено пресоване, се получава този изключително ценен козметичен продукт. Виждала съм по филми козичките, покачени по дърветата, но за съжаление, докато пътуваме към Ессауира нито една коза не ни оказва частта да демонстрира катерене по дърво. Каква е причината, не знаем, може би не е подходящият сезон или пък по време на Рамадана даже и козите тук не похапват денем.
Пътят е 180 км и след около 3 часа с една междинна почивка достигаме до крайната си цел. Есауира е крайбрежен град, възникнал в дълбока древност и съществувал още по времето на финикийците, но процъфтял най- вече през периода на римското управление, когато градът се прочул с производството на багрило от морско мекотело, което се срещало единствено тук и било изключително ценно и скъпо. По- късно градът губи значението си до времето, когато Вашку да Гама открива пътя към Индия и португалците завладяват мароканското крайбрежие и започват да укрепват мароканския бряг, и да строят фортове, един от които се намира именно тук. Укрепването на брега е важно и поради факта, че наблизо преминава океанско течение, част от Гълфстрийм, което се завихря около Канарските острови и създава опасности за корабоплаването. След изтласкването на португалците от мароканците градът не губи значението си, защото от него се движат керваните със стоки по пътя към столицата по онова време -Маракеш, чак до края на 18 и началото на 19-ти век, когато Казабланка и Рабат го изпреварват като средища на търговията. Понастоящем градът е популярна туристическа дестинация, заради запазената автентична архитектура и крепостни стени, които на фона на Атлантическия океан представляват притегателен център за туристи от цял свят и е от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Сред местните занаяти освен с производството на арганово масло, градът е известен с работилниците за обработка на туя, от която, в съчетание с лимоново дърво и седеф от океански миди, се получават истински произведения на изкуството.
Белосаните къщи със сини врати и прозорци, съчетани с пясъчния цвят на крепостните стени, създават уникална атмосфера, а ароматът на рибна храна от многобройните ресторантчета, съчетан с мириса на море и колорита на местните пазари, прави разходката в градчето много приятно преживяване. Градският плаж изглежда доста привлекателно, широк и пясъчен, но в момента е хладно и не особено подходящо за плаж. След останалите аромати доста осезателно се усеща и мирис на марихуана, особено на площада, където през лятото се провежда традиционен хипи фестивал.
Разходката ни приключва с вкусен обяд от три вида риби със скариди, калмари и салати. Консумирането на риба и морски дарове би било непълноценно без бяло вино или бира, но за наша приятна изненада, тук не са толкова строги поне към туристите по времето на Рамадана и такива питиета не липсват и даже любителите на твърдия алкохол този път не остават разочаровани.
Вечерта ни очаква поредното и ,за съжаление, последното за тази екскурзия незабравимо преживяване, което се оказва наистина, както казва нашата екскурзоводка, „черешката на тортата“. След вечеря 10 карети, теглени от коне, се строяват пред нашия хотел, за да потеглят малко по- късно, натоварени с членовете на нашата група, към площада Джема ел- Фна, през ярко осветения вечерен Маракеш.
Градът продължава да ме изненадва. Осен добре поддържаните фасади и буйната многоцветна растителност, които грабват очите ми през деня, тук не липсват лъскави хотели, молове и казина, а цветните фонтани допълват очарованието на пейзажа. Когато пристигаме и слизаме от каретите, екскурзоводите ни водят на откритата тераса на едно кафе, високо над площада, където ни сервират чай от мента и можем да се полюбуваме отвисоко на вечерното оживление, което продължава до късно през нощта. После ни дават време да се поразходим самостоятелно и ние се смесваме с тълпата на пазара. Освободени от оковите на дневното въздържание, наред с туристите, местните се веселят по свой собствен начин, наблюдават представленията на уличните артисти, пазаруват, пият чай и кафе по многобройните кафенета около площада или похапват в някоя от шатрите, изникващи по пощада вечер, на мястото на чадърите с маймунки и змии. Вечерният град е толкова различен от този ,през деня, че имаш чувството,че се намираш в друг град, но и двата Маракеша- и дневният, и вечерният, ми харесват и като че ли се влюбвам в това място все повече, което чувство за пръв път усещам в арабска страна.
Сутринта се отправяме към летището, сбогуваме се с благодарност с екскурзоводите, които остават тук, за да посрещнат следващата група, а по лицата на всички личи удовлетворението от прекрасното преживяване и тъгата, че напускаме Мароко, защото всеки от нас е оставил в тази страна по частица от себе си, която се надява някой ден да дойде отново, за да си прибере.
Автори на снимките: Атанас Велчев и Дилиян Иванов
