НЕПАЛ и БУТАН част втора БУТАН И БРУТНОТО МУ НАЦИОНАЛНО ЩАСТИЕ

  Полетът ни от Катманду в Непал до Паро в Бутан закъснява с повече от 2 часа, което не е нещо необичайно за тези географски ширини. Въпреки че осъзнавам, че това означава невъзможност да изпълним програмата си за този ден в страната, която от толкова много време гложди любопитството ми, ме е обхванало едно азиатско спокойствие, което вероятно ще ми бъде полезно и в следващите дни от нашето пътуване, защото съм чела, че в Бутан никой за никъде не бърза. Всъщност не зная, доколко информацията в книгата „Омъжена за Бутан“, която прочетох преди пътуването, е актуална, тъй като тя е писана преди около 15 години, откогато страната вероятно много се е променила. Така например информацията, че самолетите в тази посока са малки витлови возила, които буквално се опират във върховете, се оказва остаряла, и за моя радост, самолетът, в който се качваме, си е съвсем истински реактивен самолет и скоро след излитането се озоваваме високо над хималайските върхове, които, за съжаление, се виждат само от пътниците, настанени от ляво на пътеката, които или са извадили късмет, или нарочно са поискали тези места, съобразявайки, че летим на изток, а планинската верига ни се пада от север. За щастие самолетът не е пълен и тъй като съм от дясната страна до пътеката, с великодушното съгласие на късметлии от нашата група, настанени на правилните места, успявам и аз още веднъж да се насладя на гледката към Хималаите, от ъгъл, различен от този, под който ги видяхме по време на специалния ни туристически полет предишния ден.

    Кацаме на единственото международно летище в Бутан, намиращо се в град Паро на 2200 метра надморска височина, като малко преди да кацнем, буквално се провираме през тесен проход между две скали и имам чувството, че крилото едва не докосва скалата. Слизайки от самолета, преди да влезем в сградата на летището, виждаме портрет на кралското семейство. Сякаш кралят лично ни посреща с добре дошли, както е правил преди години, когато гостите на страната са се брояли напръсти. Сградата на летището е бяла, чиста и украсена със стилен цветен фриз със златен дракон- символ на страната.

    Процедурата по паспортната проверка и отразяването на предварително издадените визи в паспортите ни приятно ме изненадва. Всички се усмихват и уж никой за никъде не бърза, но въпреки това нещата се случват бързо. Летището отвътре е още по- красиво и богато украсено, а декорациите продължават да ни очароват до самото ни излизане от летището. Очевидно е, че тук се държи на естетиката.

    Посреща ни представител на местния туроператор, заедно с нашия местен екскурзовод. Чакат ни и двамата шофьори на транспортните средства- автобус, който ще превозва нас самите, и отделен автобус за куфарите ни. Всичките ни посрещачи са облечени в традиционните мъжки облекла за страната, които се наричат гхо и представляват рокли с дължина до коленете, усукани около тялото по точно определен начин и пристегнати в кръста, така че в горната част пада лежерно и се образува джоб, в който, както по- късно ще видим, могат да се съберат телефон и всякакви други вещи. Краката им са обути в три-четвърти черни чорапи и черни мъжки обувки. На пръв поглед ми изглеждат леко странно, но и като част от местния колорит. Посрещачите окачват на вратовете ни по едно бяло копринено шалче, каквато е традицията в тази страна при посрещане на гости и е знак, че ни посрещат с чисти мисли. Толкова сме развълнувани и трогнати от посрещането, че никой не се е сетил да снима, но това установявам едва по- късно, когато разглеждам снимките.

    След радушното посрещане се качваме на автобуса и потегляме, без да губим повече време, защото първата ни нощувка е в столицата Тхимпху /произнася се Тимпу и за улеснение на мен и на читателите, така ще го пиша и аз по- нататък в пътеписа/. Разстоянието до столицата е 55 км, но тъй като пътят е тесен и планински, се изминава за около 1 час. Бях прочела предварително, че асфалтовият път се стеснява и си го представях, едва ли не, като тясна планинска пътека. Може и така да е било някога, но очевидно и това се е променило. Без да е твърде широк, пътят все пак е асфалтиран и двулентов. От самото тръгване на автобуса местният ни екскурзовод започва да ни разказва за своята страна. Туризмът в момента е едно от важните пера в бутанската икономика, където почти няма промишленост, а енергията се произвежда изключително от ВЕЦ, както и ограничен брой други възобновяеми източници, защото един от основните принципи, залегнали в конституцията на страната и първият от четирите стълба на щастието, е опазването на природата. Вторият е изповядването на будизма, третият- развитие на икономиката, а четвъртият- запазване на културата и традициите. За да бъде спазен четвъртият принцип, поданиците на бутанския крал са задължени да носят народни носии, а всеки пристигнал в страната турист е задължен да ползва туристически пакет, включващ нощувки, храна, транспорт и екскурзоводно обслужване, както и туристически данък от 100 долара на ден. Приходите, които влизат в хазната, благодарение на туризма, по думите на нашия екскурзовод се разпределят за здравеопазване и образование, които са безплатни, благодарение на което повечето бутански деца в момента имат възможност да посещават училище. На година страната се посещава от около 200 хил. туристи, което на пръв поглед не е много, но на фона на 700 хил. жители и предвид факта, че туристите посещават обикновено западната част на Бутан, която е по- уредена и достъпна, всъщност не са и малко. Екскурзоводът ни говори с такъв ентусиазъм, че започвам да се замислям дали е искрен, или рецитира заучени фрази, плод на някаква особена местна пропаганда, съчетана с някакъв странен монархически социализъм, или сме попаднали наистина в някакъв друг свят, където вечната мечта на народите за добрия крал, който управлява с мъдрост и любов и прави поданиците си щастливи, е осъществена.

    Когато влизаме в столицата, в която живеят около 100 хил. жители, вече се е стъмнило, но това не ни пречи да забележим, че Тимпу е един доста спокоен и подреден град, което толкова ярко контрастира с многоцветния и шумен Катманду, че имам чувството, че само за около един час полет съм прелетяла в друга вселена. Крайните квартали са с изключително много новопостроени сгради, но във всички се забелязва стремеж да бъде спазен традиционният стил, с характерни терасовидни покриви и украсителни фризове по фасадите. Повечето сгради са 5- етажни, а максималната разрешена етажност на строителството е 7 етажа, което е свързано с факта, че Бутан се намира в земетръсна зона. В часа, в който пристигаме, движението е натоварено, защото хората се прибират от работа, но не бих казала, че има истинско задръстване. На местата, където все пак има забавяне, всички чакат спокойно и не чувам клаксони от изнервени шофьори. В града, както и в цялата страна, няма нито един светофар, а движението, където и когато това е необходимо, се управлява от регулировчици. Докато се придвижваме, усещането ми, че никой за никъде не бърза, но все пак нещата стават навреме, още веднъж се потвърждава.

    Пристигаме в хотела, където ни посрещат местни момичета, облечени в женските традиционни облекла, които се наричат кира и се състоят от пола, усукана високо над кръста и достигаща до земята, и къса копринена блузка, в която можеш да вложиш повече свобода на въображението. Крехките момичета тръгват да носят куфарите ни по етажите и започвам да се питам защо тази работа не се върши от мъже, но както ще видим и през следващите дни, очевидно такива са правилата тук. Малко по- късно слизаме на вечеря и с любопитство се запознаваме с бутанската кухня. Голяма част от ястията са люти, но тъй като усещането на всички за люто е различно, според част от групата са прекалено люти, аз ги считам за поносими, а според Дилиян не са достатъчно люти. Месото е много ограничено, където изобщо го има по време на нашите обяди и вечери през този и следващите дни, то е само пилешко, при това грубо насечено, заедно с костите, които непрекъснато се налага да плюеш. Вероятно причината за това е, че бутанците нямат кулинарна култура в приготвянето на месо, защото убиването на каквито и да било животни на територията на страната е забранено и месото се внася от Индия, а по- голямата част от местните жители са вегетарианци. За сметка на това, още тази вечер установяваме, че алкохолът не е забранен, а местната бира оценяваме като доста прилична. Цигарите, за употребата на които предварителната ми информация е, че има законова забрана, очевидно не са строго забранени, поне за туристи, защото в хотела има широко и проветриво място за пушене. Това много ме радва, защото никак не обичам да се държа като престъпник, нарушаващ забрани.

    Нашата туристическа програма започва рано сутринта, защото трябва да имаме време и за пропуснатото в предишния ден. Най- напред се качваме на високо място над главния политически и религиозен център на града Ташичо дзонг.

Дзонг на местния език означава манастир, който в повечето случаи е съчетан с кралска резиденция. В случая, по- голямата от двете сгради е лятната резиденция на главния лама, 70-ти по ред в Бутан, а по- малката- на краля. В непосредствена близост се намира Бутанският парламент, който съществува като институция от 2008 г., след като кралят доброволно се отказва от своята абсолютна власт и страната става конституционна монархия. В момента Бутан има общо 5 партии, но само две от тях са парламентарно представени, като едната е упралвяваща, а другата- в опозиция. На въпроса ни, какъв е характерът на двете партии, екскурзоводът ни отговаря, че и двете са демократични, което рязко охлажда желанието ни да бистрим политиката. Настоящият крал също е възкачен на трона през 2006 г., като баща му приживе отстъпва трона си на своя, тогава 26– годишен син. Както различно изглежда тази страна от Непал, така и различно изглеждат събитията, станали в една и съща година в двете страни. Това, което в Непал става с преврати и бунтове, тук става някак естествено и доброволно. Според местния ни екскурзовод, Ташичо дзонг не е отворен за туристи и се задоволяваме с разглеждане на сградите отвисоко. От мястото, където спира автобусът ни ,се открива прекрасна гледка към долината на Тхимпху. Погледнати отгоре, сградите имат строга йерархия, частните са със зелени покриви, обществените- с червени, а най- горният покрив на най- важните обществени сгради, блести в злато.

Нещото, което обаче блести още по- ярко, е огромната статуя на Буда, част от религиозен комплекс, построен на висок хълм над града, който е следващата точка от нашата програма.

    Докато се придвижваме към храмовия комплекс, научаваме повече за историята му. Строителството на комплекса е извършено основно с дарения от кралското семейство и е започнало през 2005 г., по случай 60- годишния рожден ден на предишния крал. Комплексът е отворен за посетители през 2015 г., но все още има недостроени части, а в настоящи момент се строи съоръжение, където ще се проведе масова молитва през ноември тази година, по време на която местните будисти ще се помолят за доброто на целия свят. Когато пристигаме, можем сами да се убедим в мащаба на проекта. Самата статуя на Буда, седящ в медитативна поза, е висока 51 метра, а хълмът, на който се издига, високо над столицата, чиято средна надморска височина е около 2300 метра, я прави да изглежда още по- внушителна и видима отдалече. За това допринася и фактът, че тялото на Буда е от бронз, а главата е позлатена.

Това е първият будистки храм, който посещаваме в Бутан, и от екскурзоводите си разбираме, че в този и всички следващи храмове, които ще посетим, освен че трябва да си събуем обувките, което вече ни е известно от посещението на други будистки държави, снимането е абсолютно забранено. Това леко ни разочарова, но очевидно всички членове на групата осъзнаваме важността на тази забрана, която е свързана с духовността на страната, и учудващо за българска група, никой от нас не прави опити да я наруши. Докато разглеждаме залите на първия и втория етаж на храма, получаваме поредния си урок по бутански будизъм.

    От многобройните си посещения на будистки държави ми е известно, че основните течения в религията са две- Махаяна или „Голямата колесница“ в Китай, Южна Корея и Япония и Хинаяна или „Малката колесница“ в Тайланд, Мианмар и Шриланка. Оказва се, че има и трето течение, наречено Ламаизъм, което също се дели на две течения. Местните лами са от течението на „червените качулки“, а тибетските, начело с Далай лама- от „жълтите качулки“. Не успявам да разбера разликата между двете течения, но вероятно няма и смисъл да се опитвам, защото в религиозните дела не всичко следва логически правила, които могат да се разберат от непосветени. Храмът под голямата статуя на Буда е разположен на две нива и вътре могат да се видят няколко групи статуи на Буда, на неговите 16 ученици, наречени архати, и на най- приближените му сподвижници- Ананда и Шанкар. Освен тях в самия храм и наоколо на площада около него са разположени статуи на бодхисатви, т.е. последователи на Буда, постигнали просветление и помагащи на хората да го постигнат.

Във витрините на втория етаж и в многобройните шкафове, невидими за очите, се съхраняват общо 300 хиляди статуи на Буда, получени като дарения от вярващи, а туристите, освен че имат възможност да научат нещо повече за будизма и културата на страната, имат възможността да се насладят на гледката към долината на Тимпу и околните планини, които правят преживяването още по- приятно.

    Ободрени и енергийно заредени, след посещението на храма, се качваме на автобуса, за да се отправим към Пунакха, столица на Бутан до 1960 година, когато кралят премества столицата в Тимпу. Пътят е изцяло планински, какъвто е и целият релеф на страната. 70% от територията на Бутан е покрита с гори и ,според местния закон, минималният процент, до който може да намалява гората, е 60%. Най- високата точка на прохода, през който преминаваме, е около 3100 метра и при ясно време оттам се виждат високите върхове на Хималаите, но когато достигаме билото, всичко е покрито в мъгла и единственото нещо, което можем да видим, е намиращата се там Ступа на победата, построена по случай мирното споразумение, подписано в полза на Бутан при един конфликт между бутански и индийски общини. В чест на загиналите при конфликта са издигнати и 108 малки ступи.

Обръщам внимание на Шамана, че е време отново да поеме функциите си и на следващия ден, когато се връщаме обратно през същия проход, да няма облаци, за да можем да видим върховете. Въпреки че най- високият връх тук е 7- хилядник, ограничени трекинги са разрешени едва до 4000 метра. Високите върхове на Бутан са недостъпни за туристи и за алпинисти, защото се вярва, че там живеят духове, които не бива да се безпокоят. Въображението ми започва да рисува картини за планински върхове, под които живее снежният човек йети, а дали пък някъде там, в скътана между върховете долина, не се крие мистичната Шамбала…. Връщам се към реалността и се съсредоточавам върху пейзажа наоколо. След прохода слизаме надолу и слизането е доста по- дълго от качването, защото Пунакха се намира на около 1600 метра надморска височина. Пред очите ни се разкриват красиви планински гледки, тераси с оризища, чак докато слизаме в долината на Пунака, където, сред пищната зеленина, тече широка река .

    Преди следващия ни туристически обект за днес, спираме за обяд в ресторант, където, наред с останалите ястия, за пръв път имаме възможност да опитаме националното ястие на страната, разбира се, за тези, които имат куража да го опитат, защото то представлява задушени люти чушки в сос от топено сирене и този път, даже Дилиян признава, че е наистина люто.

    В Пунакха се намира най- красивият дзонг в Бутан, едновременно манастир, зимна резиденция на върховния лама и резиденция на краля. Преминаваме по въжен мост, откъдето се открива прекрасна гледка към сградата и околната природа.

Докато правим снимки в захлас, нашият местен екскурзовод се изгубва някъде, след което се появява, наметнат с шал, с каквито виждаме и останалите бутанци.

За нас шаловете не са задължителни, но абсолютно задължителни са дългите панталони и поли. Дрехите с къси ръкави не са желателни, но явно не са толкова недопустими. Влизаме през стълбище, средната част на която е запазена само за краля, а по двете странични стълби могат да минават поклонниците и туристите. Вътрешните дворове са пищно украсени с фризове и стенописи.

Двете важни фигури, които неизменно присъстват на стенописите, са тази на Гуру Римпоче, духовен учител, донесъл будизма в Бутан и първият крал и духовен водач, обединител на страната през 1630-та година, чието име Шабдрунг Нгаванг Намгял е трудно произносимо, но екскурзоводът ни често го нарича „мъжът с брадата“ или „дългобрадия“. До 1907 г. страната е била теократична монархия и главният лама е и крал на страната, след което става разделяне на светската и духовната власт. По тази причина ламите са много повече на брой от кралете на Бутан и настоящият крал е едва петият по ред. Той е представител на династията Вангчук, която се възкачва на власт през 1907 г. Вътрешната част на храма, в която, разбира се, снимки не могат да се правят, е особено пищно украсена със стенописи, разказващи за раждането и живота на Буда, през просветлението му, до достигането на нирвана.

    Притчите за живота на Буда не са нещо ново за мен, но в бутанската митология има една интересна личност, която не ми е известно да има аналог в други култури. Това е духовният учител Друпа Кинле, дошъл от Тибет и основал манастир Чими лаканг, който е следващият обект от нашата програма.

Освен че не си падал много по правилата, пиел алкохол и се забавлявал с жени, той гонел демоните по пътя си със своя полов орган. Манастирът е построен през 15-ти век и буквалният превод на името му е „Без кучета“, защото главният демон, който монахът обезвредил, посредством своето мъжко достойнство, преди това го преследвал в образ на шарено куче. На тази легенда е посветена малката шарена ступа, разположена близо до основната сграда на храма.

Дали заради особената си символика, или по други религиозни причини, манастирът се счита за манастир на плодородието в широкия му смисъл и в частност на човешката плодовитост. Тук идват много семейства, които не могат да заченат, да се помолят на светеца и да изпълнят ритуал, включващ обиколка на храма, при която бъдещата майка носи в прегръдката си огромен дървен полов член. Тези от семействата, които благодарение на молитвата и ритуала успеят да се сдобият с рожба, се връщат отново тук, за да бъдат кръстени децата им. По принцип, хората в Бутан нямат фамилни имена. Такова притежава само кралят. Личното им име се дава от местния лама, който го определя според хороскопа им, а второто име, се избира от родителите им като се съчетава по смисъл с първото. За децата, родени след посещение на манастира Чими лаканг обаче, изборът се ограничава между три имена, двете от които не успявам да запомня, но третото е Кинле, в чест на странния лама, основател на манастира. Самият символ на плодородието е издигнат в култ и присъства в местната украса под формата на рисунки по сгради, скулптури и сувенири.

По обясними причини, се въздържам да купя подобен сувенир за подарък на близки и приятели, но за себе си не пропускам да купя едно магнитче, за спомен от това необикновено място. От манастира се открива прекрасна гледка към долината и оризовите тераси.

На хубавите планински гледки ще продължим да се наслаждаваме, докато пътуваме, както и по- късно, когато се настаняваме в хотела си, разположен на тераси, на тихо място извън града, над реката, преминаваща през долината на Пунака, с поглед към отсрещните върхове. С тази гледка заспивам и се събуждам, опитвайки се да я запечатам не само на снимки, но в съзнанието си, за да се връщам към нея, когато имам нужда от позитивна енергия.

    Сутринта тръгваме обратно през същия проход към Тимпу и когато достигаме връхната му точка, поздравявам Шамана, че този път се е постарал да оправи времето. Небето е чисто и можем да се насладим на гледката към Бутанските планини, които са част от веригата на Хималаите.

Другото интересно нещо, което наблюдаваме навсякъде, докато пътуваме, даже по хълмовете на планината, са пилони, на които се веят знамена в петте цвята, символ на петте елемента, на които са написани молитви. Казват им „молитви на вятъра“, което буквално преведено, определено не звучи добре, но местните считат, че вятърът разнася молитвите и те носят благодат за природата и страната им.

    В Тимпу посещаваме пощата, където изкушенията не са само за филателисти, защото всеки може да получи пощенска марка със собствения си лик. Това е единствената точка в туристическата ни програма в Тимпу за този ден, след което имаме малко свободно време да се разходим из центъра на града. Сградите са красиви, в типичния местен стил, но повечето от магазините по централната улица на столичния град изглеждат като магазини за 1 лев, което ми звучи като доста убедително доказателство, че поданиците на бутанския крал не са с твърде високи финансови възможности. Докато се разхождаме, ми прави впечатление, че не всички хора по улиците са облечени в традиционните облекла. Все пак явно и тук правилата се разчупват и страната не може да остане завинаги извън изкушенията на цивилизацията, която неизменно навлиза, заедно с туристите.

    Следобед пристигаме в Паро, градът, от който тръгнахме, след кацането си в Бутан, и посещаваме още един дзонг. Макар и не толкова пищен, както Дзонгът на Пунака, той е интересен с това, че е пропит с история. Построен е през 1648 година и е сравнително добре запазен в автентичния си вид, тъй като е имал щастието, за разлика от другите дзонгове, които разгледахме до този момент, да не бъде сериозно засегнат от пожари и природни катаклизми. Освен, че задълбочаваме знанията си за бутанския будизъм, тук можем да се насладим на гледките към долината на Паро, тъй като манастирът е разположен високо над града.

    След кратка обиколка на сувенирните магазини, каквито в Паро има в изобилие, се прибираме в хотела, за да се наспим добре, защото на следващия ден ни предстои най- очаквания от мен пункт в нашата програма- изкачване до манастира Такцанг или в превод: „Гнездото на тигъра“, едно от най- емблематичните места в Бутан, станало като визитна картичка на страната по туристическите брошури.

    Тръгваме по- рано от обичайното, защото предстои да изкачим сериозна денивелация. До кафе- ресторанта, който е първа точка от маршрута ни, се преодоляват около 300 метра денивелация. За тези, които не искат или не могат да се изкачат пеша, местните хора предлагат изкачване на коне.

На мен лично ходенето пеша ми се струва по- приятно, а и по- безопасно, тъй като никога в живота си не съм яздила кон. Пътеката е широка и облагородена и навсякъде са направени дървени стъпала, по които можеш да се качиш успешно, даже когато е кално. В момента пътеката е сравнително твърда и изкачването не е трудно, но въпреки това на моменти трудно овладявам дишането си. Не зная, дали това се дължи на надморската височина, която още в началото на пътеката е около 2500 метра, или духовете на планината все още не искат да ме приемат, не знаейки какви са намеренията ми. Отправям молитва към тях, уверявайки ги, че идвам с чисто сърце. Дали заради молитвата, или заради аклиматизацията, дишането ми постепенно се нормализира и когато, след около час, достигаме до ресторанта, вече дишам леко и с пълни гърди, а наградата за усилията си струва, защото оттук се откриват първите фантастични гледки.

Който иска, може да остане тук и да се наслаждава на пейзажа през следващите няколко часа, но преживяването няма да е пълно, ако не продължиш нагоре, така че след кратка почивка аз и Дилиян сме готови да тръгнем отново нагоре. Такова решение са взели още доста хора от групата, някои от които са тръгнали даже преди нас. Бутанският ни екскурзовод ще чака в манастира тези от нас, които имат сили да достигнат дотам, защото влизането задължително трябва да стане организирано. На този етап не съм сигурна докъде ще стигна, защото след ресторанта пътеката като че ли става още по- стръмна. След още час достигаме до панорамна площадка, откъдето манастирът се вижда много по- добре, но изглежда сякаш залепен на отвесна скала, която изглежда непристъпна.

Всъщност това не е така, но за да достигнеш до манастира, трябва да слезеш около 150 метра надолу по стръмни стълби, след което отново да изкачиш почти същата денивелация по стълби. Тази перспектива леко ме разколебава, защото слизането по стълби не е сред любимите ми неща, но бързо осъзнавам, че не бива да пропускам възможността, която никога повече няма да имам. Слизането очаквано се оказва сериозно изпитание за коленете ми, но поне стълбите са стабилни и има парапет, което ме кара да се чувствам спокойна, а освен това специално за този преход съм донесла чак до другия край на света туристическите си обувки и щеките, които неведнъж са ме спасявали в трудни ситуации. Достигайки до най- ниската точка, усилията ни се възнаграждават многократно, защото се озоваваме пред водопад, чиито води буйно слизат от планината, а пръските ни освежават, за да продължим отново нагоре до манастира.

Там вече ни очакват пристигналите първи от групата, заедно с нашия местен екскурзовод. Преживяването, което следва, не мога и не искам да описвам, не мога и да покажа, защото и тук снимането е забранено, нещо повече, за да си сигурен, че ще устоиш на изкушението, правилата повеляват да оставиш багажа си, преди да влезеш. Манстирът се състои от 9 храма и ние поемаме по стръмните стълби след своя екскурзовод, за да посетим няколко от тях. Легендата разказва, че когато дошъл по тези земи през 8-ми век, Падмасхамбхава, по- известен като Гуру Римпоче, изключително почитан в тази част на Азия като един от най- ярките представители на будизма, първо медитирал в Източен Бутан, след което дошъл дотук на гърба на летящ тигър, който кацнал именно тук. Затова манастирът се нарича „Гнездото на тигъра“ и е едно от най- светите места за бутанците, а неговият основател се изобразява един път върху тигъра, с гневен лик и светкавица в ръка, с която гонел демоните, а друг път- благ и спокоен. Когато влизат в храмовите зали, бутанците падат на колене, слагат ръцете си на земята и започват да се кланят по няколко пъти в две посоки. Ние разглеждаме с туристическо любопитство, но се опитваме просто да не нарушаваме светостта на молитвата им, а в една от залите нашият екскурзовод ни предлага за кратко да седнем и да затворим очи, за да уравновесим дишането и да успокоим ума си. Ставайки, за да поема към следващата зала, наистина се чувствам много по- добре и като че ли, влизайки във всеки следващ храм, който се намира по- високо от предишния, вдигам с още едно стъпало своята енергия. Успяваме да посетим 7 храма, и тъй като останалите два са много трудно достъпни, се отправяме обратно надолу, където ни чакат раниците и телефоните ни. Енергийно заредени, като че ли доста по- леко преодоляваме стълбите нагоре до панорамната площадка, а сякаш, заедно с нас, и телефоните ни са повишили своето енергийно ниво и са започнали да правят по- хубави снимки.

Когато отново достигаме до панорамната площадка, следва едно дълго слизане по обратния път. Тъкмо когато коленете ми започват леко да напомнят за себе си, достигаме ресторанта, където имаме организиран обяд, а докато си хапваме, отново можем да се насладим на гледката към манастира. Няма опасност да се нахраним прекалено и да ни натежат стомасите, защото обядът е семпъл и вегетариански, с което вече започваме да свикваме. Дали от това, дали от енергията, която съм получила в манастира, или от сладките разговори с хората от групата, с които вече сме постигнали приятелски взаимоотношения, изобщо не усещам как сме слезли до паркинга.

    След прекрасния ден следва и прекрасна вечер. Нашият бутански екскурзовод идва да ни вземе и, за наше голямо учудване, този път е облечен „цивилно“, в риза и панталон, а не в традиционното облекло и с усмивка обяснява, че по изключение можеш да се обличаш така, но само вечер, когато не се вижда. Очевидно тази вечер ще разменим ролите си, защото за нас пък организаторите са донесли традиционни одежди- гхо за мъжете и кира за жените, с които да се облечем по време на вечерята. Когато пристигаме при нашите домакини, жените от ранчото ни помагат да се облечем, защото увиването на дрехите около тялото по точно определен начин се оказва доста сложно начинание, с което не можем да се справим сами.

Така преоблечени, пристъпваме към вечерята, като смело мога да кажа, че това е най- хубавата храна, която опитваме, докато сме в Бутан. Освен националното ястие люти чушки с топено сирене, приготвено изключително вкусно, на масата има доста други приятни ястия, някои от които са вегетариански, други с месо, а освен бира, тук можем за пръв път да опитаме и вино, местно производство, което за мое голямо учудване, се оказва съвсем прилично.

След като добре похапваме и пийваме, излизаме навън, където вече гори огън и местен фолклорен състав ни изнася представление около огъня.

Връщайки се в хотела, сме толкова позитивно заредени, че даже сме забравили, че на следващата сутрин ще трябва да се събудим в 4 часа, за се придвижим до летището и да хванем самолета в 7, с който ще се върнем в Катманду.

    При ставането сутринта, разбира се, настроението не е толкова приповдигнато, но както и друг път съм забелязвала, когато съм на екскурзия, съм готова на лишения от сън, които трудно бих преживяла в ежедневието си. Отново летим над Хималаите и тъй като времето е още по- ясно, имаш чувството, че буквално можеш да докоснеш върховете. За съжаление, други групи отново са ни изпреварили и са заели благоприятните места, откъдето се открива по- добра гледка, но и това, което виждам ,ми стига, за да ме ободри след ранното ставане.

    Пристигаме в хотела си в Катманду, същия, в който бяхме настанени предишните дни, където ни очакват с късна закуска, на която, след скромното хранене в Бутан, се нахвърляме като бедни деца, попаднали на коктейл на хайлайфа, след което се настаняваме в хотела, доста по- луксозен от аскетичните хотели в Бутан, и се замислям колко много сме свикнали със западния начин на живот и мислене, където щастието има материално изражение и колко ни е трудно да осъзнаем, че истинското щастие може да има съвсем друг смисъл, смисълът, който слагат хората в Бутан. Чудя се дали ще останат непокварени от изкушенията на цивилизацията и дали религиозната им вяра и свързаната с нея ценностна система ще устои на промените, които постепенно навлизат в Бутан, заедно с отварянето на страната за света.

    През този ден ще завършим туристическата си програма с посещение на още едно населено място, близо до Катманду, на име Киртипур. Пътьом спираме да зърнем живописната клисура Чобар на река Багмати, през която се твърди, че преди 2300 години изтекла водата от езерото, което се намирало на мястото, където е днешната долина на Катманду. През клисурата се преминава през въжен мост. Не съм фен на въжените мостове, а преминаването на цялата група едновременно ми създава допълнителен дискомфорт, но стискам зъби и минавам. Гледката е приятна, въпреки че река Багмати не изглежда особено чиста, което не е учудващо, предвид факта, че малко по- нагоре по течението се намира религиозният комплекс Пашупатинат, свързан с изгарянето на труповете на починалите и разпръскването им в реката, който разгледахме в първия ден от своето пътешествие.

    Продължаваме към Киртипур. Това е населено място, намиращо се на високо място над долината на Катманду, което местният ни екскурзовод го нарича село. Какви административно- териториални единици има Непал и точно как се определят, едва ли има голямо значение, но интересно е да се знае, че тук още от 9-ти век, когато в долината на Катманду е имало едно единствено кралство, наречено Непа, живее една малцинствена група, наричана Нева, която има собствени обичаи и традиции, което го прави малко по- различно от останалите посетени от нас градчета.

В религиозно отношение обаче, няма нищо различно. Разглеждаме последователно няколко хиндуистки храмове и будистки ступи, от които ни гледат всевиждащите очи, получаваме безплатен урок по кама сутра от фриза под покрива на един от храмовете и се наслаждаваме на прекрасната гледка, която се открива оттук към цялата долина на Катманду, границите между населените места, в която отдавна са се заличили.

Гледайки отвисоко към Катманду, осъзнавам, че макар по време на нашето посещение на моменти да ми се струваше, че съм попаднала в една голяма ромска махала, многоцветната, многолюдна и многолика непалска столица крие някакво особено очарование, с което ще остане в съзнанието ми.

    Последни покупки, последна вечеря, последна нощувка, отново ранно ставане и след това- дългият път към дома, по време на който се опитвам да осмисля онова, което преживях през изминалите дни. Имам чувството, че съм била далеч от дома не 9, а 99 дни, защото бях не в един, а в два свята, напълно различни един от друг и още по- различни от този, в който живеем ние.