СУМИДЕРО
Туксла Гутиерес е столицата на областта Чиапас, близо до която каца самолетът ни от Мексико сити, но както казва нашият екскурзовод Калоян, ние нямаме работа там и се отправяме към най- живописното градче в района Сан Кристобал де лас Касас, като пътьом имаме важна точка от програмата- каньонът Сумидеро. Още докато пътуваме с автобуса, започват да се разкриват красиви гледки.
Достигаме до язовир, построен на реката, която преминава през каньона. Според информацията, която ни дава местният екскурзовод, язовирът е изграден за 6 години, от 1974-та до 1980-та и е един от най- големите язовири в цяла Латинска Америка. Раздават ни спасителни жилетки, но предвид факта, че язовирът достига дълбочина 240 метра, а по- нататък по реката плуват крокодили, много се надявам да не се налага да ги използваме. Товарят ни на моторница, с която за около 1,30 ч. ще преминем разстояние от 38 км по каньона.
Лодката се движи с доста висока скорост, а на местата, които си струва да бъдат забелязани, спира, за да може лодкарят- екскурзовод да ни обясни какво виждаме. Първата ни спирка е място, наречено „Светилището на птиците“.
Тук могат да се видят чапли, лешояди и пеликани и други видове, плуващи във водата и кръжащи наоколо, което ме кара да се чувствам като във филма „Птиците“ на Хичкок. Продължаваме по реката и спираме до друго интересно образувание, наречено „Коледното дърво“, изваяно от водопад, течащ върху варовити скали.
В този сезон водопадът е маловоден, но лодкарят доближава лодката под водопада да го видим, а за тези, които и този път не са го видели, вкарва лодката директно под водната струя, за да не ни остави никакви съмнения в съществуването му. Така, измокрени и освежени, продължаваме напред. Друго интересно скално образувание е скална пещера, обагрена в цветове, благодарение на съдържанието на различни метали в скалата, и използвана като параклис.
Докато се движим по каньона, скалите от двете страни стават все по- високи и имаш усещането, че се движиш в тунел. На мястото, където те достигат 1000 метра височина, лодкарят спира, за да ни разкаже историята на около 1000 индианци чиапас, които се хвърлили от скалата, за да не попаднат в плен на испанците.
Докато плаваме и се наслаждаваме на красивите гледки, изведнъж очите ни съзират огромни туловища на крокодили, полегнали на припек по камъните около брега. Тъй като те са доста неподвижни и изглеждат сиви, а не зелени, както ги рисуват по картинките, като типични българи, които не вярват на никого и нищо, първоначално си мислим, че са каменни статуи, направени за заблуждение на туристите, но докато разсъждаваме в тази посока, един от крокодилите плавно се плъзва по скалата и цопва във водата.
Нашата, преобладаващо женска група, реагира бурно, както си му е редът, и лодкарят ни приближава още до брега, за да установим без съмнение, че там гъмжи от крокодили. Маймуни са следващата атракция на круиза, но те не са толкова благосклонно настроени към нас, както крокодилите, и скачат толкова високо по дърветата, че не дават почти никакъв шанс на фотографите. Достигаме до крайната точка на маршрута си и с Дилиян, без никакво колебание, загърбваме многобройните сергии с цветни сувенири и се отдаваме на удоволствието да изпием по една „Маргарита“ на фона на залязващото слънце. Преди да се качим на автобуса, правим кратка разходка по красивия централен площад на градчето Чиапа де Корсо, където е акостирала лодката ни.
САН КРИСТОБАЛ
Пристигаме в Сан Кристобал де лас Касас около 8 часа вечерта. Градчето е построено в колониален стил, с красиви цветни фасади и старовремски фенери и изглежда изключително привлекателно, но щом слизаме от автобуса, възхищението ми от градчето тутакси отстъпва място на едно усещане за студ, което не съм очаквала да изпитам в Мексико. Оказва се, че температурата е под 10 градуса и причината за това е, че Сан Кристобал се намира високо в планината, на 2160 метра надморска височина, където температурните амплитуди в този сезон са доста сериозни. Малко по- късно установяваме, че в заведенията няма отопление, а вратите им са широко отворени, което означава, че дори да седнем в заведение, якетата са задължителни. Мексиканските такоси, текилата и бирата вече толкова са ни омръзнали, че липсата на места в традиционно местно заведение и предложението на екскурзовода ни да седнем в аржентински ресторант, където предлагат стек и вино, веднага се приема от групата с въодушевление. Въпреки че и в това, както и във всички останали заведения, липсва отопление, удоволствието от храната и виното ни кара да се отпуснем и даже имам усещането, че ми става топло.
На следващата сутрин Калоян щедро ни позволява да се наспим. Часът на тръгване е определен за 9,30 и, когато излизаме навън, установяваме, че температурата доста се е повишила в сравнение с предишната вечер, а когато излизаме на слънце, даже можем даже да се съблечем по къс ръкав и с удоволствие да разгледаме на светло автентичната уличка, където е разположен хотелът ни.
Тръгваме към селцето Сан Хуан Чамула, намиращо се в близост до Сан Кристобал, където ще наблюдаваме шамански ритуали, които, за голямо наше учудване, и със сигурност противно на всякакви християнски канони, се правят в местната църква. Преди да влезем вътре, местният ни екскурзовод ни обяснява, че в тази общност има пет вида „специалисти“ или ,иначе казано, шамани, с различни способности: билкари, чекръкчии, акушери, молещи се за добра реколта и лечители, наречени илоли. Първите четири вида се обучават, а илолите са с вродени способности. Полът не е от значение и както мъже, така и жени могат да бъдат илоли. Църквата предсталвява своеобразна болница, където те извършват ритуалите си. Счита се, че човек се разболява, когато е извършил нещо нередно, заради което душата му се е отдалечила от него и е затворник, а илолите чрез своите ритуали ѝ помагат да се освободи от затвора, в който е попаднала. За съжаление, снимането вътре в църквата е абсолютно забранено, а предупреждението, че този, който се осмели да снима, може да остане без снимачна техника, защото местните тутакси счупват телефона или фотоапарата му, е достатъчно сериозно предупреждение дори за най- дръзките папараци. Затова нямам друг избор, освен да се опитам да пресъздам с думи това, на което ставаме свидетели. Църквата изглежда леко необичайно отвън с цветя по фасадата, вместо традиционните стенописи и барелефи с изображения на светци, но като цяло не предизвиква някакви особени подозрения на гледащия отвън, за това, което се случва вътре.
Влизайки вътре, първото нещо, което виждаме, са многобройните свещи, горящи буквално навсякъде наоколо и представляващи единствения източник на светлина. Когато очите ни свикват с тъмнината, забелязваме групички от по няколко души, скупчени около горящи свещи на мраморния под, и заставайки близо до една от тях, успяваме да наблюдаваме ритуала. Според предварителния разказ на екскурзовода ни, най- напред се извърша „диагностициране“ чрез опитване на китките на болния, а след това се палят свещи, толкова на брой, колкото според шамана са необходими, за да излекуват болния. Когато се приближаваме, този етап очевидно вече е преминал и шаманката е прекъснала ритуала, за да проведе някакъв разговор по мобилния си телефон. Шаман или не, мобилният телефон в наше време очевидно е необходимост за всекиго. След като приключва разговора си, шаманката продължава своя ритуал, палейки още свещи, след което започва напевно да изрича някакви думи, които, доколкото разбирам, са непонятни не само за нас, чужденците, но и за всички непосветени, и малко ми напомнят за тайните слова на баячките у нас. Едновременно с това шаманката започва да полива свещите с различни течности, едната от които със сигурност е „огнена вода“, защото свещите буйно се разпалват. Продължавайки с напева си, лечителката започва да въргаля яйце по тялото на възрастната, очевидно болна жена, която е седнала най- близо до нея, след което едно момиче, вероятно внучка на болната, й подава жива черна кокошка, която шаманката започва да върти в кръг около пациентката си и когато преценява, че е достатъчно, съвсем професионално прекършва врата на нещастното животно, като по този начин убива демоните, които е поело от болната жена. След ритуала шаманката изпива няколко големи глътки „Кока кола“, след което се уригва шумно, за да прогони отрицателната енергия от себе си, и гаси свещите. Бавно се придвижваме, между групичките от лечители, пациенти и придружители, за да достигнем предната част на църквата, където ставаме участници в ритуала, който един от шаманите извършва на болно момиче от нашата група. Трудно ми е да си представя, че това младо и невинно момиче е извършило нещо лошо в живота си и душата му е затворник, който има нужда от освобождаване, но какво път, ако ритуалът не помогне, поне със сигурност няма да й навреди. Черна кокошка не носим, но и едно яйце очевидно ще свърши работа. Накрая всички, забравили за всякакви противоепидемични мерки, по поръка на илола, отпиваме от обща чаша текила за здравето на нашата спътничка и искрено й пожелаваме оздравяване. През цялото време, докато наблюдаваме и участваме в шаманските ритуали, няколко мъже методично разстилат по пода на църквата борови иглички и аз през цялото време стоя на тръни дали някоя от горящите свещи няма да ги запали, но никой от местните очевидно не изпитва подобни притеснения, което ме кара да се успокоя и още веднъж да се огледам наоколо. Едва сега забелязвам, че освен свещите има и още един източник на светлина около олтара- примигващи цветни коледни лампички. До слуха ми достига нещо, наподобяващо скрибуцане, което придружава напева на шаманите, и осъзнавам, че този звук идва от радиоуредбата и с нещо напомня на мотиви от коледни мелодии. Започвам да се чудя дали това е реалност, или случайно съм попаднала в някакъв филм на абсурдите, където шамани кършат вратовете на черни кокошки в христянски храм, говорейки по мобилни телефони и пиейки Кока кола под звуците на “Jingle bells“.
Когато излизаме на площада, забелязваме голям кръст, увит с борови иглички, а преди да напуснем Сан Хуан Чамула, спираме покрай гробището, където редом с кръстовете, стоят същите такива борови иглички. На въпроса ни каква е идеята на тези борови иглички, нашият местен екскурзовод ни обяснява, че те са символ на планината и природата, които са особено важни за местните хора, чиито ритуали са тясно свързани с природата и преди испанското нашествие са се провеждали на открито. Очевидно, католическите свещеници са успели да приберат местните си миряни под покрива на църквата, но не и да ги направят истински католици.
Връщаме се в Сан Кристобал де лас Касас, за да направим пешеходна обиколка на града. Това е един малък град за мащабите на Мексико, с население около 220 хил. жители. Градът носи името на Сан Кристобал, за който се счита, че е светец- закрилник на пътешествениците, така че се чувстваме под особена закрила тук, а „де лас Касас“ идва от името на един монах, закрилник на индианците, който е живял тук през 15-ти век. Градът е основан през 1528 година, но почти всички запазени сгради са построени през ХVII-ХVIII-ти век. Градът е имал и други имена, като едното от тях е „порочният град“, което обаче не носи негативния смисъл на буквалния си превод, а по- скоро ако се преведе по смисъл, трябва да прозвучи като „град на любителите на вино“. След тази информация се чувствам още повече на своето място, тъй като освен пътешественик, съм и любител на виното. Всъщност, не зная какво са правили тук любителите на вино, предвид факта, че никъде в Мексико, освен в Южна Калифорния няма винопроизводство, но моето лично обяснение е, че може би това е едно от малкото места в Мексико, където е достатъчно хладно, за да бъде подходящо за пиене на червено вино, в което имахме възможност лично да се убедим предишната вечер.
Започваме разходката си от централния площад, на който се намира бившата сграда на общината, която екскурзоводът ни нарича „общински дворец“, превърната в музей на града през 2015 г., но поради мощно земетресение през 2017 г. тя е в ремонт. По същата причина е затворена за посещения катедралата Сан Кристобал, намираща се на другия централен площад.
Площадът е наречен „Площад на мира“, тъй като именно тук е подписан мирният договор от 1997 г., слагащ край на революцията на сапатистите, които според нашия местен гид са се борили за социална справедливост в този район, един от най- бедните в Мексико, където след Мексиканската революция от началото на 20-ти век почти нищо не се е променило и феодалните порядки продължили да действат, а според едно определение в Уикепедия, което се изкушавам да споделя, „идеологията им „съчетава елементи на социален анархизъм, марксизъм и индианска майска политическа мисъл“. Лично за себе си наричам площада „Площадът на гълъбите“ и то не защото гълъбът е символ на мира, а поради множеството гълъби, които се струпват на площада и които, заедно с тичащите около тях деца, представляват истинска очарователна гледка.
Тръгваме по търговската улица към следващата църква, но шарените сергии и магазини привличат погледите ни и екскурзоводът едва успява да удържи туристическия ни порив към пазаруване, за да отведе групата в цялост до църквата Санто Доминго, чиято барокова фасада е особено впечатляваща, но за съжаление и тя е в ремонт.
Най- после достигаме до църква, която, макар не толкова впечатляваща, не е в ремонт и която можем да разгледаме както отвън, така и отвътре.
Градът Сан Кристобал е обявен за един от 130 магични града в Мексико, като за да се случи това, е трябвало да отговаря на редица изисквания, едно от които е над улиците в централната част да няма висящи електрически кабели. Не зная дали това е най-важното, за да бъде един град „магичен“, но Сан Кристобал със своите стръмни калдаръмени улички, многобройни барове и ресторанти и цветни пазари наистина успява да ни омагьоса и прекарваме целия си свободен следобед в туристически забавления.
Вечерта не пропускаме поредната „Маргарита“. Както вече съм установила, в Мексико очевидно няма една и съща рецепта за приготвяне на този най- традиционен коктейл, освен може би, че съдържа текила, лайм и сол по ръба на чашата. Тук ни я сервират заледена, подобно на фрапе, което при вечерна температура под 10 градуса си е истинско изпитание, особено за зиморничав човек като мен, и въпреки че съм облякла няколко слоя дрехи и приличам на зелка, без да държа даже сметка за естетиката, не успявам да спра зъбите си да тракат, което е поредният абсурд за днес: да тракаш зъби от студ в тропическа държава.
ВОДОПАДИ
Сутринта напускаме Сан Кристобал и тръгваме към Паленке. Пътят от 200 км се преодолява за повече от 5 часа и причината за това не е само че пътят е стръмен, планински, с много завои, но и заради поредната приумица на местните власти да ограничат скоростта с „полегнали полицаи“, които според местните шофьори са около 600 по целия път. Наградата за тежкото пътуване са двата водопада, които посещаваме по пътя. Първият от водопадите не е от най-високите, които съм виждала, но е широк и пълноводен, което, в съчетание с нефритенозеления цвят на реката, го прави много приятна гледка за окото. Това е и любимо място за пикник на мексиканците от този район и за къпане в многобройните вирове по реката, от която възможност и ние не пропускаме да се възползваме, а за красотата на водопада и околната природа ще оставя да говорят фотосите.
Вторият водопад, който посещаваме, се нарича Мишол ха, което означава „Падаща вода“ и е висок 40 метра. Водопадът е красив и пълноводен, а карстовата скала зад него позволява да минеш зад водната завеса, подобно на водопада Seljalandsfoss в Исландия, който вече съм имала щастието да видя. Тук обаче е топло и капчиците водна пара наоколо действат особено освежаващо в тропическата жега.
Най- ентусиазираните могат да продължат разходката си до пещерата, където има още един малък водопад, но за да стигнеш до него, трябва да имаш по- голяма доза приключенски дух и да не се притесняваш да нагазиш във вода до коляно.
Пристигаме в хотела си, близо до Паленке, малко преди да се стъмни и се озоваваме в джунглата. Ще нощуваме в дървени къщи със сламени покриви и само полиетиленът върху сламения покрив леко разваля впечатлението, че се намираш в автентично индианско село в джунглата, но когато завалява дъжд, оценяваме необходимостта му. Освен това силно се надявам, че освен да ни защитят от дъжд, собствениците на хотела са успели да го защитят добре от ягуарите и змиите, които излизат в джунглата нощем. Излизам на верандата и слухът ми се изпълва с тропически звуци, които, в съчетание с буйната растителност наоколо, ме пренасят в друг свят, но чашата бира след дългият път, сърфирането в интернет и вкусната храна в ресторанта на хотела, ме връщат в действителността и ме убеждават, че колкото и да харесвам дивото, не мога да се откажа от дребните радости на цивилизацията.
БОНАМПАК И ЯХЧИЛАН
През този ден ни предстои да разгледаме два от градовете- държави на маите, като за да успеем да изпълним програмата си, се налага да тръгнем в 5,30 сутринта, но по време на това пътешествие вече сме престанали да се впечатляваме от ранните часове на събуждане и сме свикнали да спим в неудобни пози в тесните бусчета. Така че, влизайки в превозното средство, тутакси се пренасяме в царството на сънищата и се събуждаме след около 1,30 часа, когато спираме на мястото, където е организирана закуска за ранобудните туристи, не успели да закусят в хотелите си. Освен нас, доста други групи закусват тук и очевидно всички са се запътили натам, където отиваме ние. Нашият местен екскурзовод обаче прилага хитър трик. Вместо, както всички останали, да тръгнем към Яхчилан, а после към Бонампак, ние тръгваме обратно и когато се озоваваме пред руините на Бонампак, се оказваме единствените туристи в комплекса. Тъй като племето, на чиято територия се намират руините на древния град, не допуска чужди превозни средства на своя територия, се налага да се преместим в техни бусове. Малко след потеглянето нашият бус започва да се задъхва по нагорнището и от време на време се чуват гърмежи, които, в съчетание с мириса на изгоряло, ме карат да се притесня искрено, че всеки момент ще пламнем. Слава богу, това не се случва и живи и здрави достигаме крайната си цел. Племето, което обитава този район, е от групата на маите, нарича се лакандонци и наброява около 1500 души, като всички произхождат от три семейства. Съвсем доскоро тук се е практикувала полигамията, като последният многоженец е починал през 2005 г. И имал 24 жени и 43 деца. Кръвосмешенията обаче неминуемо довели до раждане на деца с малформации. Когато пристигаме, местните тъкмо отварят сергиите си за туристи, а най- популярният сувенир тук са т. нар. „капани за сънища“, изработени ръчно в красиво съчетани цветове, които се окачват над леглото на спящия, за да улавят кошмарите му.
Оставяме пазаруването за навръщане и продължаваме към древния град. Пътьом виждаме обрасла просека, за която нашият местен гид ни обяснява, че е използвана като писта за малки самолети, които преди подписването на мирния договор със сепаратистите през 1997 г. са били единственият възможен транспорт до мястото, където се намираме, поради липсата на път, достъпен за превозни средства.
За да си обясним част от изображенията върху каменните стели, гидът ни показва свещеното дърво сейба, което, докато е младо, изглежда като дебела роза с големи бодли, а впоследствие придобива доста внушителни размери и маите го наричат „Дърво на живота“ и го изобразяват като кръст, който символизира подземния свят, нашия земен свят и небесното царство.
С бодлите от сейбата маите извършвали саможертвоприношения, пробождайки се на определени места по тялото: пръстите, устните, езика и гениталиите, след което събирали кръвта като символ на плодвитостта. За тези и други обичаи разказват каменните стели с надписи на майски език, които могат да се видят в района на археологическия комплекс.
Градът се отнася към класическия период от предиспанската история на Мексико, от 300 г. пр. Хр. до около 800 след Хр., след което е бил изоставен, завзет от джунглата и открит от археолозите едва през 1946 г. Бонампак е име, дадено от археолозите и в превод означава „изрисуваните стени“, защото най- ценното, което може да се види тук, са запазените оригинални стенописи в една от сградите, изградена специално, за да увековечи няколко важни събития от историята на града. В първата от трите стаи може да се види ритуалът по представяне на престолонаследника, което ставало, когато той е бебе или малко дете, като датата за това била определяна от астрономически събития, които се считали за благоприятни. Втората от двете зали, която в момента е затворена за посещения, е на военна тематика и показва как царете на Бонампак и Яхчилан се договарят да водят битка в съюз помежду си, а по- късно как водят пленници, които да бъдат пренесени в жертва на боговете. Третата зала представя празнуването на победата и пробождането на царя и царицата с бодли от сейба и събирането на кръвта в ритуален съд. За съжаление, времето е оказало своето пагубно влияние върху стенописите, но преди да надникнем вътре, екскурзоводът ни помага чрез своя разказ по картинки, показващи, как фреската е изглеждала в действителност.
Археологическият комплекс Яхчилан е следващият в програмата ни за днес, а за да достигнем до там, от автобуса се качваме на лодки по реката Усумасинта или в превод „Страна на маймуните“, която, както ни обяснява местният екскурзовод, е най- голямата река в Мексико и е гранична, като на отсрещния бряг се намира Гватемала.
Очевидно границата между Мексико и Гватемала не се охранява сериозно, защото не виждаме никакви гранични власти, а лодката ни се приближава ту до единия, ту до другия бряг на реката и даже успяваме да видим групи емигранти от страните в Централна Америка, които се канят да пресекат реката и да опитат късмета си през Мексико да стигнат до САЩ. Яхчилан, на смесица от майски и ацтекски език, означава „зелени камъни“, причината за което са мъховете по камъните на древните сгради, правещи ги да изглеждат зелени, особено в дъждовния период, когато влажността е много висока.
Това обаче е археологическото име на града. Оригиналното му име, което се знае чрез разчитане на надписите по каменните стели, е Сидя чан, което означава „счупено небе“, което се счита, че е свързано с астрономическо събитие, определило мястото, на което да бъде построен градът. Яхчилан е съществувал през класическия период от историята на маите, както и предишния град, който посетихме, и историята му е свързана основно с двама царе- баща и син, имената на които в превод звучат като: Щит- ягуар и Птица- ягуар. И този град е бил превзет от джунглата и открит случайно от дървосекачи през 19 век. Разкритата част от комплекса е около 15% и това са религиозни и политически сгради и домовете на управляващите. Жилищата на обикновените граждани са се намирали на другия бряг на реката, в територията на днешна Гватемала, но от тях не е останало нищо, защото са били построени от дървета и глина. Тръгваме из историческия обект, разположен дълбоко в сърцето на мексиканската джунгла, и отново се потапяме в историята и религията на майските племена. Тук отново няма туристи, защото, благодарение на малкия трик на нашия екскурзовод, сме се разминали с тях и ние можем съвсем спокойно да разгледаме и да направим снимки, докато слушаме увлекателната беседа.
Разбираме, че според схващанията на маите, човекът произхожда от царевицата. Колкото и да се съмнявам в теорията на Дарвин за произхода ни от маймуните, тя изглежда доста по- достоверна от тази, на маите, но вероятно и те са имали своите собствени основания да считат, че произхождат от това, което основно тогава, както и до ден днешен, осигурява прехраната им. Счита се, че човекът е създаден в началото на слънчевия цикъл, дълъг малко повече от 5000 години, който завършва през 2012 година, годината, в която със страх очаквахме края на света. След смъртта си, според местните си вярвания, човек отива в подземния свят, който има девет нива, нямащи нищо общо с деветте кръга на ада, според нашата религия, след което се преражда в птица или друго животно. Това по нашите представи не звучи като твърде добра перспектива, но очевидно маите са имали други виждания. За всичко това разказват в многобройните стели, намерени в комплекса.
Екскурзоводът ни се спира пред една особено интересна каменна стела, в която бащата Щит- Ягуар предава властта на сина си Птица- ягуар, което всъщност не се е случвало, защото бащата е починал 10 години преди звездите да определят подходящия момент за предаване на властта на сина и това е направила всъщност неговата майка, която управлява през тези 10 години. Увлечена от историята, която се опитвам да чуя, проумея, и едновременно с това да запиша на диктофона си, в един момент с периферното си зрение забелязвам, че групата рязко губи интерес към беседата и се насочва към някакъв неизвестен обект, който малко след това установявам, че не е исторически, а биологичен и дочувам думата тарантула. Дилиян веднага се втурва към обекта, придружен от моите писъци, с които неуспешно се опитвам да го предпазя да не стане жертва на отровата на опасното същество, като едновременно с това се опитвам да не пропускам онова, което ще каже гидът. В крайна сметка се явява един смелчага от групата, който побутва с пръчка тарантулата и за разочарование на фотографите и за мое облекчение, тя се оказва мъртва.
Най- накрая идва ред на царския дворец, издигащ се високо над всички останали постройки и за да достигнем до него, преодоляваме с усилия високите стъпала. Долу, под двореца, е имало голям площад, където се събирало населението, за да чуе какво ще му каже неговият владетел, но това трябва да го нарисуваме във въображението си, тъй като понастоящем всичко е обрасло с дървета. Сградата е внушителна и вероятно е била много красива, обагрена в червени и оранжеви цветове.
По обратния път по реката на едно място лодкарят забавя, за да ни покаже блажено излегналия се на брега крокодил, който ни позира известно време, а след това бавно се придвижва и цопва във водата.
ПАЛЕНКЕ
Паленке е третият по големина археологически комплекс в Мексико. Градът- държава е съществувал цели 1000 години през класическия период, от 100 г. пр. Хр. до 900 сл. Хр., а след изоставянето му, само за около 100 години бил напълно превзет от джунглата. Това обстоятелство спасило града от опустошения и разграбване от страна на испанците. През 1773 е открит случайно от испански капитан, който му дава името Паленке, от испанското palo, което означава пръчка, но обектът е разкрит и разработен през втората половина на 20-ти век и отворен за посещения едва през 1993 година. Оригиналното име на града, което се знае от надпис в един от храмовете, е Лакамха, което означава „Град на много вода“, защото тук отвсякъде слиза вода от планината. Разкрити са само 2% от обекта, като разчистените сгради са 24, от които 7 се считат за най- важни, а още 1481 древни постройки остават скрити под джунглата. Разкриването на тази съвсем малка част от археологическия комплекс е струвало 14 милиона долара, осигурени от световни гиганти като Кока кола и Нестле. Доколкото разбирам от екскурзовода ни, на този етап не са осигурени средства за нови археологически разкопки и вероятна причина за това е, че парите от хилядите туристи, посещаващи комплекса, потъват в корупционни схеми. Защо ли ми звучи познато?!
Докато екскурзоводът ни провежда своята беседа, групата ни се е скрила под сенките на дърветата, но в един момент усещам как десетки мравки пълзят по обутите ми в сандали крака и тутакси осъзнавам колко глупаво е било от моя страна да тръгна по сандали в джунглата. Слава богу, екскурзоводът веднага реагира на молбата ми да се преместим и беседата продължава, а краката ми, въпреки че съм разгонила мравките, продължават силно да ме сърбят.
Първите 3 сгради, които виждаме в комплекса, са гробници на царе и царици.
Оригиналните съркофази, най- големият от които тежи цели 15 тона, не са могли да бъдат преместени и още се намират в гробниците, заедно с костите на своите мъртви обитатели. Съркофазите са направени от един- единствен монолитен камък и се счита, че първо е бил поставен съркофагът и върху него е построена гробницата, тъй като вратата е твърде малка, за да бъде внесен оттам. Така маите защитили владетелите си от набезите на идните поколения. Другото средство за защита било посипването им с изключително токсичен червен прах. Това е причината една от гробниците, разкрита през 1964 г., да бъде наречена „гробница на червената царица“, въпреки че истинското име на царицата, разчетено на каменните надписи, трудно произносимо на майски език, в превод означава „бял кецал“. Както вече ни е известно, кецалът е една от свещените птици на местните племена. Гробниците са построени от строителен материал, получен чрез смесването на вода и пясък с речни миди и смола, но за да се произведе 1 тон от този материал, е било необходимо да бъдат изсечени 1200 дървета. Екологична катастрофа, предизвикана от отсичането на дърветата, е една от основните версии за напускането на града от неговите жители. Под земята са открити тунели, свързващи ги помежду им и с храма на смъртта.
Най- важната гробница, открита през 1952 година, е тази, на Цар Пакал или т.нар. „Мексикански Тутанкамон“, на артефактите от която е обърнато особено внимание в Антропологическия музей в Мексико сити, за който разказах в първата част на пътеписа.
Там се намира и може би най- ценният артефакт, открит в гробницата- нефритената маска на владетеля, а тук, в музея в Паленке, който за съжаление не можем да посетим, защото е затворен заради Ковид, се съхраняват други артефакти и ценни предмети, изработени от нефрит. Освен тях и непокънтатия монолитен съркофаг с тленните останки на владетеля, изключителна ценност представляват надписите, 520 на брой, от които археолозите черпят ценна информация за историята на Паленке. Именно от тях става ясно, че цар Пакал живял цели 80 години, при средна продължителност на живота при маите от 40-45 години, и тъй като получил короната на крехката възраст от 12 години, царувал цели 68 години. Този факт символизират 68-те стъпала на пресечената пирамида, в която е разположена гробницата му. Особен интерес представлява изображението върху плочата на съркофага, тежка цели 5 тона, която за съжаление не може да бъде видяна в оригинал, тъй като до самата гробница не се допускат туристи, поради което екскурзоводът ни обяснява символиката, използвайки една от картините върху кожа, продавани от местен търговец.
Изображението показва Пакал, преминаващ през деветте нива на подземния свят и прераждащ с в кецал, свещена птица, символ на бога- вестоносец. На моя въпрос дали пък всъщност царете не са се прераждали в богове, екскурзоводът отговаря отрицателно, но кой знае какво всъщност са смятали древните маи по този въпрос. Един швейцарец, гледайки изображението на Пакал върху съркофага откъм дългата страна, го нарича „астронавтът“ и действително, с малко повече въображение можеш да видиш владетеля, като че е седнал в космически кораб.
Продължаваме разглеждането на комплекса и оставаме впечатлени както от неговата архитектура, преплетена с естествената красота на джунглата,така и от красотата, сътворена от човешка ръка.
Преминаваме около единствения разкрит от общо 18 аквеадукта, които са съществували в Паленке, за да захранят града с водата, идваща от планината, и се приближаваме към царския дворец, построен около 600-700 г. след Хр., разположен на цели 8000 кв.м., който е бил обитаван от царското семейство, наброявало 45 души. В двореца е имало тоалетни, отделни за жените, мъжете и децата, както и сауна. Запазени са оригинални фрески в синьо и червено, които изобразяват майския календар, и изображения общо на 13-те владетели на Паленке, но достъпът на туристи до тях е ограничен. Покривът представлява отделна каменна конструкция и върху него е имало кула за аснтрономически наблюдения, но за съжаление, джунглата и времето силно са го повредили.
Последните три сгради, които разглеждаме, са култови и първата от тях е храм на кръста, или дървото на живота, с което го идентифицират маите. Кръстът е съществувал като символ от маите 200 г. преди разпването на Христос, но носи съвсем друг смисъл: долната част символизира подземния свят, горната- небесното царство, а хоризонтално разположената част символизира нашия свят, като от едната страна е политическата, а от другата- религиозната власт. Причината храмът да се нарече така е голямата каменна плоча под формата но дърво на живота, намерена във вътрешността, на която са изобразени цар Пакал и синът му Камбалан, който, поради дълголетието на баща си, поел властта на 49 години и царувал 18 години, до смъртта си през 702 г. Другият храм от този култов комплекс е храмът на царевицата, почитана като предтеча на човека, а третият е храмът на слънцето, най- важният бог в Паленке. Конструкцията на сградата е изградена така, че се огрява по особен начин всяка година в деня на пролетното равноденствие, а в деня на зимното слънцестоене на всеки осемнадесет години, точно в 12 часа, е огрян от един единствен слънчев лъч, свързващ като че ли небето и земята. Сега можем да видим това само на снимка, а ако искаме да го видим наяве, трябва да дойдем отново тук на 21.12.2023 г.
След като приключваме с разглеждането на археологическия комплекс, за желаещите от групата се предлага възможност за разходка в джунглата наоколо и знаейки вече, че ягуарите и гърмящите змии излизат на лов през нощта, без колебание се съгласявам. Докато се разхождаме по тясна планинска пътечка между дървета и лиани, гидът ни показва характерните за джунглата растителни видове, както и покривите на неразкритите храмове, върху които се движим, което особено за тези от нас, които никога не са се разхождали в джунгла, предсталвява истинско приключение. Разбира се, тук джунглата е облагородена като за туристи и не се налага с мачете да режем клони, за да си пропряваме път, а можем да вървим по утъпкана планинска пътека, по която може да се ходи даже и по сандали.
Заредени с впечатления и емоции, сме готови за поредното си 5-6 часово пътуване, за да достигнем до град Кампече, намиращ се на полуостров Юкатан, на който ще бъде посветена четвъртата и последна част от този пътепис.
