Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

ВИЕТНАМ Част І СЕВЕРЕН ВИЕТНАМ

ВИЕТНАМ-

 СТРАНА НА СОЦИАЛИЗЪМ И БУДИЗЪМ,

С ТЕЖКА ИСТОРИЯ

И БОЖЕСТВЕНА ПРИРОДА

Част първа

СЕВЕРЕН ВИЕТНАМ

    В началото на 90-те, със съпруга ми случайно се озовахме на обща маса с един виетнамец и се заговорихме за неговата страна. Той разказваше, че е много красива, че там е много евтино и горещо ни канеше да я посетим. „Само билетите за самолета са скъпи“, увещаваше ни той, „всичко друго е без пари“. Не зная, дали добре съм разбрала или съм си го съчинила, но като че ли и обещаваше баща му да ни заколи за вечеря най- хубавото си куче. Тогава много се смяхме на предложението и то не само, защото никак не ни се искаше да ядем кучешко месо. От една страна, като току що завършили университета, едва събирахме пари за ежедневни нужди, а какво да говорим за самолетни билети, а от друга страна, точно ли пък във Виетнам да отидем, една страна, която си остана с комунистически режим, от какъвто ние малко преди това се бяхме отървали. Всъщност, до ден днешен държавите с комунистически режими по принцип не са от моите желани дестинации, но ровейки се в интернет, преди няколко години попаднах на снимки от залива Халонг, от които не може да не трепне сърцето на който и да било запален пътешественик. Започнах да чета пътеписи и да разпитвам приятели, които вече са били там и окончателно взех своето решение: Виетнам е следващата точка от моята карта на мечтите.

***

    Включваме се в група, предвождана от знаещ и колоритен екскурзовод на име Любо, като освен Виетнам, ще посетим и Камбоджа, която отдавна е от планираните ми дестинации, а накрая ще пребиваваме за два дни отново в Бангкок, Тайланд. Така че, освен този пътепис в две части, ще можете да прочетете и останалите два, по един за всяка дестинация. И така, първата държава, която посещаваме по време на тази екскурзия е Виетнам или както е правилно на местния език Viet Nam, тъй като всички наименования, които ние пишем слято, както останалите думи във виетнамския език, се пишат и произнасят на срички, поради което най- дългата дума се състои само от 6 букви.

ХАНОЙ

    Дългият полет вече не ме притеснява и го преживявам някак много по- леко от преди. Вероятно по- дългият полет до Перу предишната година ме е имунизирал срещу страх. Пристигаме във Виетнамската столица Ханой малко преди 5 часа вечерта и още докато се качваме на автобуса виждам как се смрачава. Това не е учудващо, защото средата на октомври тук е началото на зимата. Виетнамската зима ни посреща със своите 30 градуса, които съчетани с високата влажност правят усещането като при 40. Не че не съм психически подготвена за това от пътуването си до Тайланд, но физическият шок отново е налице.

    Влизаме в Ханой по трикилометровия мост над Червената река, свързана с наименованието на града, което буквално означава „между реката“. Името на реката пък е свързано с наносите през дъждовния период, които й придават особен червеникав цвят, както и с близкото звучене на думите червен и голям на виетнамски. Ханой е основан през 1010 година от императора Ли Тхай Тонг, под името Тханглонг, което означава Излитащият дракон. Градът е основан вблизост до крепостта Дайла, където легендата разказва, че императорът получил видение на излитащ дракон и именно там решил да пренесе своята столица. Така че още от основаването си, градът е столица и остава такава до 1802 година, когато на престола се възкачва династията Нгуен и столицата се премества в Хюе- град, който ще посетим малко по- късно в нашата екскурзия. През 1902 година Ханой отново става столица, но този път на колониалната държава, наречена Френски Индокитай, а през 1952 на независимия Северен Виетнам, като след Втората индокитайска война или както ние я наричаме Виетнамската война, градът остава столица на обединената вече държава, каквато е и днес. Ханой е вторият по големина и икономическо значение град във Виетнам, след Хо Ши Мин /сегашното наименование на Сайгон/, но представлява най- важният административен център на държавата.

   Още с влизането си виждаме невероятното гъмжило по улиците, основно съставено от мотопеди и значително по- малко автомобили. От местния екскурзовод, който ни посреща на летището, разбираме, че в 7 милионния /заедно с покрайнините/ Ханой , има над 3 милиона мотопеди. Като се има предвид, че на един мотопед се возят по двама- трима, а понякога и цяло семейство с две деца, оставам с впечатлението, че цял Ханой е покачен върху мотопедите. Когато гледаш това от автобуса, го приемаш като интересен факт, но когато тръгнеш да се разхождаш, както ние правим малко след това, на практика установяваш колко е трудно да си пешеходец в този град. Мотопедите преминават буквално от всички страни, докато пресичаш, а наличието на светофар или регулировчик, и даже на двете заедно, не правят нещата много по- различни.

Първото ми усещане по улиците на Ханой е за един кошер, в който, обаче, за разлика от пчелния, няма никакъв ред. Слава богу, малко след тръгването си от хотела се озоваваме на широка централна улица, която е затворена за движение на автомобили и мотопеди, а причината за това, както разбираме от екскурзовода си е, че днес е събота. Тръгвайки по тази, изпълнена с весели виетнамци улица, веднага се потапяме в съботната атмосфера. Първо виждаме няколко сватбени двойки, които си правят снимки на площада,

после попадаме в събралото се множество около няколко улични музиканти,

преминаваме през една част на булеварда, където на улицата са насядали множество деца и играят нещо, непознато за нас, с бели камъчета върху нарисувани с тебешир квадрати на асфалта.

Навсякъде е пълно с хора и весела глъчка и ние неволно се потапяме в тази атмосфера. Вървим около красиво езеро с множество светлини. Това е езерото Хоан Кием, което в превод означава „езерото на върнатия меч“.

    След приятната разходка достигаме до целта си- ресторант в старата част на града, за да опитаме за пръв път виетнамската кухня. Тъй като не е тайна, че когато преди години имаше виетнамци в България, те бяха известни с консумацията на кучета, страхливо преглеждаме менюто, за да не попаднем на нещо подобно, но виетнамският ни екскурзовод ни уверява почти обидено, че няма такава опасност. По български обичай, почти всички си поръчваме ракия, която тук се прави от ориз, а помирисвайки я, веднага установявам, че в нея има една особено неприятна за мен миризма, която ми е много позната от посещението в Тайланд. По- късно екскурзоводът обяснява, че миризмата е от много ценна азиатска подправка. За мое голямо учудване, повечето хора от групата, включително моите съпруг и майка, с които съм заедно в това пътешествие, одобряват ракията. Различията във вкусовете продължават да се проявяват и при сервирането на вечерята. Лично на мен, а и на Дилиян, ястието което си поръчваме ни харесва. Това е меню от морски дарове, гарнирано с бял ориз и оризово фиде, а като добавка към тях ни носят много приятен сладко- кисел сос. Други от групата обаче нямат този късмет и техният ориз има странен лилав цвят и онази особена миризма на много „ценната“ азиатска подправка, която лично на мен ми мирише на недотам чисти мъжки чорапи. Очевидно е, че разминаването на нашия с виетнамския вкус ще ни съпътства по време на екскурзията, но както винаги, няма да останем гладни, а и докосването на различни култури, което разбира се включва и кухнята, е винаги интересно за мен. Единственото нещо, което може би всички одобряваме, е ханойската бира, която разбираме, че е правена по германска технология във времето, когато виетнамският и народът на бившето ГДР са били „братски социалистически народи“. Сметката леко ни изненадва, тъй като над записаната в менюто цена се слага наценка за сервиз, а доколкото схващам и ДДС, което тук е 10 процента, но очевидно се начислява над определената цена, което е написано в края на менюто с дребен шрифт. Този факт, разбира се, нито разваля настроението ни, нито чак толкова се отразява на джобовете ни, но в първата вечер от пребиваването ни във Виетнам той е знак, че менютата трябва да се четат внимателно, за да схванеш каква всъщност е цената на ястията и напитките.

   След вечеря изоставяме групата и смело решаваме, че ще се приберем сами. Относно ориентацията нямаме притеснения, защото вече сме въоръжени с карта, а хотелът ни се намира на много централно място, близо до пешеходната зона. Малко ни притеснява пресичането на двете непешеходни улици до хотела, но не можем да устоим на желанието да останем още малко в празничната съботна атмосфера, да направим нощни снимки на прекрасното езеро, да се насладим на лекия хлад около него, даващ усещането за оазис сред пустинята. Виждаме каса за билети, след която по живописен червен мост, се преминава на малък остров в реката, където има храм.

Аз, като един заклет любител на будистки храмове, не мога да пропусна това посещение, а съпругът ми Дилиян и майка ми Антоанета са винаги мои съмишленици по отношение на посещаването на забележителности. И така влизаме в първия будистки храм за тази екскурзия. Това е храмът Нгок Сон, което в превод означава „нефритената планина“. Трите долара за посещение на обекта определено си струват не само заради самия храм, но и заради красотата на околния пейзаж с буйна тропическа растителност на островчето и светлините на града от всички страни на езерото. Освен това, както впоследствие се оказва, този обект не е включен в туристическата ни програма и аз съм изключително доволна, че не сме го пропуснали. В езерото има още един малък храм, който е много красиво осветен, но до който няма мост.

 

Запечатваме го на снимките, без да знаем нищо за него. Едва по- късно прочитам в мрежата, че това е храмът на костенурката, свързан с легендата за Езерото на върнатия меч, но за съжаление легендата не ни е разказана от нашия екскурзовод, а в интернет намирам няколко интерпретации. Общото между тях е, че действието се развива през ХV-ти век, главният герой се казва Ле Лой /и Ле Лоя/, който получава вълшебен меч, с който побеждава китайците от династията Мин, след което връща меча на гиганстската костенурка от езерото. Именно в нейна чест е издигнат храмът.

   По време на своята вечерна разходка, освен пред храмовете, не пропускаме да се снимаме и пред един паметник, който много прилича на нашите партизански паметници от миналото.

Така започваме редуването на будистки пагоди с комунистически паметници, което ще продължи, както ще разберете, с пълна сила и през следващите дни.

    Прибирането към хотела се оказва не толкова трудно, може би защото вече имаме психическа нагласа и знаем, че мотопедите нямат за цел да ни блъснат и ще направят всичко възможно, за да ни заобиколят, ако се придвижваме бавно, за да им дадем тази възможност.

    Сутринта, благодарение на климатика в стаята, ставаме добре отпочинали и нетърпеливи да видим града на светло. Въпреки горещината няма слънце, което не мога да преценя, дали е поради облачност или от смога и праха. Още от предишната вечер ми прави впечатление, че някой от столичаните носят маска, вероятно по същата причина. Е, смятам че за ден- два в Ханой не е чак толкова необходимо да се пазим, а и липсата на слънце, което да свети в обектива, е радост за фотографа.

    В този ден имаме организирано разглеждане на виетнамската столица. Нашият виетнамски гид ни посреща с усмивка и изявлението, че България е позната тук с розите, красивите жени и сериала „На всеки километър“, след което започва своята туристическа беседа за историята и забележителностите на Ханой. Туристическата ни обиколка започва с будистки храм. Това е Пагодата Чан Кук, построена през IХ век, която се намира на Западното езеро- езеро с обиколка 12 км, намиращо се в един от най предпочитаните за живеене квартали на Ханой.

Първо посещаваме частта от пагодата, наречена Градът на сладостта, която всъщност е посветена на мъртвите, тъй като според будистката религия животът е страдание, а най- великата сладост е постигнето на нирвана, след множеството прераждания. Най- голямата ступа в комплекса е посветена на Буда, а в по- малките се съхраняват тленни останки на монаси.

В покритата част виждаме и дървени статуи на покойните монаси, украсени с богати дарове.

В съседство са местата, където близките на мъртвите изгарят предмети, свързани с живота им. Доколкото схващам, смисълът на това е нещо като смисълът на раздаването в християнството. След пребиваването си при мъртвите влизаме в другата част на храма, но за съжаление тя е в ремонт, поради което е шумно и мирише на лак за дърво, което ни пречи да усетим напълно атмосферата на храма.

    Веднага след пагодата следва посещение на храм на комунизма- мавзолеят на Хо Ши Мин, досущ приличащ на бившия мавзолей на Георги Димитров в София.

Тази мода с поклонението пред мумиите на покойните „вождове и учители“, започнала с мавзолея на Ленин, очевидно е достигнала и до тази далечна страна, въпреки че самият Хо Ши Мин едва ли би поискал да бъде балсамиран и изложен за разглаждане от туристите, още повече, че е по думите на виетнамския ни гид, бил доста скромен човек и даже не желаел да живее в помпозната сграда със 100 стаи, построена по времето на френското владичество,

а предпочел малка скромна къща в близост до нея.

Слава богу, мавзолеят е в ремонт и не ни се налага да видим поредната мумия на социалистически лидер, на каквито сме се нагледали в миналото и след разглеждането на мавзолея отвън, отиваме в къщата, където е живял Хо Ши Мин- едно значително по- приятно място, с много зеленина. Малката и скромно обзаведена къща наистина се различава съществено от палатите на нашите бивши партийни величия. Аз лично поглеждам с леко недоверие на демонстрацията на пословичната скромност на покойният виетнамски Първи, тъй като нашият собствен опит ни е научил, че вярата във внушенията на комунистическата пропаганда обикновено води до заблуда, но пък и кой знае, съчетанието на будистката традиция с комунистическите идеи, може да е повлияло върху личността на Хо Ши Мин и той действително да е бил скромен. Разглеждаме и двете къщи, в които последователно е живял „вождът“ на виетнамския народ, след което преминаваме по мостчето, от което хранел рибите и около което до днес се твърди, че при пляскане с ръце те се събират, макар че със сигурност няма живи риби от времето на Хо Ши Мин, починал през 1969 г. Накрая преминаваме покрай овощна градина с помело, която той лично обработвал.

      След като приключваме с посещението на този обект, свързан с комунизма, веднага отиваме към следващия, свързан с будизма. Това редуване, лично на мен ми се струва доста странно и даже комично, защото помним от нашето не толкова далечно минало, че комунистическите режими отричат религията, защото според Маркс, тя е „опиум за народа“. Не се сдържам да питам нашия гид за това странно противоречие и той отговаря, че връщането към будистката традиция е едва от 90-те години на миналия век, след икономическата либерализация на страната и свързаното с нея отваряне на държавата за туристи. Всъщност виетнамците не са дълбоко религиозни, което в всъщност е разбираемо, имайки предвид и нашия собствен опит на християни, които не са били религиозно възпитавани в детството си.    

      Пагодата, която посещаваме веднага след къщата на Хо Ши Мин, е символът на Ханой. Това е Пагодата на колоната, построена малко след основаването на града и символизираща лотос. Легендата разказва, че бездетният император Ли Тхай- Тонг получил видение. Явила му се богинята на милосърдието, седяща върху лотос, която му подала малко момченце. Малко след това императорът се сдобил с наследник и издигнал пагодата в чест на богинята.

    След като слизам от стълбичките, водещи до храма, правя и първата си покупка във Виетнам, подиктувана не от любов към шопинга, а от чист прагматизъм, защото предметът, който купувам е ветрило, изключително необходимо по тези географски ширини. Освежавам се и със сок от прясно разрязан кокос и съм готова за посещението на следващата забележителност- Храмът на литературата.

   Мястото, наречено Храм на литературата всъщност е първия университет във Виетнам, построен през 1070 година като конфуциански храм, но с предназначение свързано с обучението на децата на елита.

По- късно той се превръща в университет, където се обучавали най- умните и талантливите. Комплексът се състои от 5 вътрешни двора, в които се влиза последователно. Тръгваме през градината в първия двор, където правят впечатление храстите, подстригани като животните от виетнамския зодиак.

Виетнамският зодиак прилича на китайския, но има и различия като например, че зодията заек по китайския е котка във виетнамския. Китайската културна традиция е много силна тук и това не е учудващо, като се има предвид, че виетнамците произхождат всъщност от южнокитайските племена, което означава и наименованието Нам Виет- първото име на държавата, превеждано като хора от юга. Конфуцианството, по името на китайския философ негов основател, също е било твърде разпространено във Виетнам и не случайно първият университет е свързан с него, тъй като учението се занимава освен с отношенията между хората и тези на народа с властта и на отношенията между родители и деца и между учители и ученици. Влизайки във втория вътрешен двор виждаме красива гледка- множество младежи в тоги, под които са облечени с традиционни виетнамски облекла, които за жените са дълги до земята туники, между цепките на които прозират сатенени панталони. Младите виетнамки са изключително елегантни и, облечени в разноцветните си туники, представляват много приятна гледка за окото.

Доколкото разбираме, това са абитуриенти, правещи си снимки преди завършването, за албума на класа. Разбира се, преминавайки покрай тях, за да влезем в следващия вътрешен двор, смущаваме фотографската дейност, но това е нормално, като се има предвид колко е натоварен този туристически обект, особено в почивния ден. Най- интересната, поне за мен, постройка се намира в предпоследния двор. Това е храмът, посветен на Конфуций, чийто голяма статуя е разположена на първия етаж, а на втория са статуите на императорите, имащи най- голяма заслуга за образователното дело във Виетнам.

В последния двор се намира храма, посветен на първооснователя виетнамското учителство и личен наставник на императора, живял през 14 век. Извинявам се на читателите за неспоменаването на име, но виетнамските имена са трудни за чуване, а камоли за запомняне.

   

    След като се разхождаме още малко, правим снимки и пипаме за щастие шията на жерава, разположен пред храма на Конфуций, потегляме към ресторанта, където имаме организиран обяд. Докато се придвижваме от автобуса към него, ставаме свидетели на интересни гледки: обедна почивка на уличен търговец, петел, проскубан вероятно от организиран бой с петли и като цяло интересни битови картини в сърцето на столицата.

Ресторантите, предназначени за туристи, са като цяло доста прилични, чисти, с приятен интериор и предлагат вкусно няколкостепенно меню, като напитките се заплащат отделно на доста завишени цени. Тези туристически заведения са твърде различни от онези, в които обядват местните- на малки пластмасови масички, седнали на малки пластмасови столчета като от детската градина, а храната се приготвя буквално на улицата. В такъв тип заведение, колкото и да е евтино, мисля че никой нормален турист не би пожелал да седне, освен ако е имунизиран от всякакви бацили и е любител на екстремни преживявания.

    Следващият обект от нашата обиколка, шеговито наричан „Хилтън“ всъщност е затвор, построен от французите, който заедно с една железопътна линия е първият строеж на французите във Виетнам, предназначен за наказване на непокорните и осмиряване на свободния виетнамски дух. Затворът представлява доста тягостна гледка.

Разглеждаме килиите, където смътниците са приковавани с окови към каменните нарове, карцерът, където като допълнителна екстра са полагани с наклон по посока на главата, гилотината, използвана за изпълнение на смъртни наказания, а накрая посещаваме залите, посветени на държаните тук в плен американски пилоти, където са показани снимки на едни щастливи хора, играещи шах, разглеждайки писма със снимки на близки и празнуващи Коледа, които дълбоко контрастират с предишните зали. Тук вече пропагандата ми идва малко в повече, а и посещението на този обект по принцип е доста тягостно преживяване.

    Слава богу, последният обект разведрява настроението ни. Това е етнографски музей, посветен на традициите и бита на 54-те народности, живеещи във Виетнам.

Първо посещаваме вътрешната експозиция, в която са подредени облекла, предмети от бита, изкуството и религията на отделните племена, които са доста интересни, тъй като са твърде различни от тези в нашата култура, а после излизаме навън, за да разгледаме къщи, типични за отделните народности, както и традиционни погребални постройки, някои от които изглеждат, меко казано, странно.

    След прибирането си в хотела излизаме този път на самостоятелна разходка из шумната централна част на Ханой. Пресичането на улиците вече ни е по- лесно, макар че те не са по- спокойни. Познатото от предишната вечер веселие по пешеходната улица се е разразило отново с пълна сила. 

Още предишната вечер ни е направил впечатление факта, че по улиците има страшно много младежи и деца и обяснението дадено от екскурзовода ни е, че 40 % от населението на Виетнам е до 20 години, което за нашата застаряваща нация е твърде впечатляващо.

     Тази вечер решаваме да навлезем по- дълбоко в Стария град, където гъмжи от търговци, продаващи храна на открито и други стоки по магазинчета и сергии, но тъй като имаме още много дни във Виетнам, не бързаме с покупките, а решаваме да опитаме виетнамския масаж. Като за пръв опит решаваме да се ограничим само с масаж на краката, които особено много имат нужда от възстановяване след интензивния ден. Аз и Дилиян не сме особено впечатлени, защото неминуемо правим сравнение с масажите, които преживяхме в Тайланд и определено сравнението не е в полза на виетнамските масажисти, а задължителният бакшиш, не по- малък от 2 долара над предварително обявената цена определено не ни прави приятно впечатление. Решаваме да не се фокусираме излишно върху този факт, защото не знаем, дали е частен случай или правило, но да го имаме предвид при контактите си с местни търговци, масажисти и други подобни професии във Виетнам през следващите дни. Прибирайки се, намираме сградата, където се помещава традиционният виетнамски театър с кукли върху вода. В нашата екскурзия той не е включен в предварителната програма, но екскурзоводите са ни обещали да се опитат да ни организират посещение на подобен театър в Сайгон и затова решаваме да продължим разходката си, вчесто изчакваме следващото представление, за което после дълбоко съжалявам, тъй като организацията се проваля и така и не успяваме да видим това изкуство, за което казват, че е уникално и много красиво.

ЗАЛИВЪТ ХАЛОНГ

    Ставаме рано, за да успеем да тръгнем навреме към залива Халонг- перлата на Виетнам, наричан в миналото от виетнамците „осмото чудо на света“, а сега официално включен в световната класация като едно от седемте природни чудеса.

    На виетнамски Ha Long означава Заливът на спускащия се дракон. Легендата разказва, че преди много години, при едно китайско нашествие, боговете изпратили на виетнамците семейство дракони, за да ги защитят. Драконите се спуснали от небето и започнали да сипят скъпоценни камъни, които се превръщали в острови, които се възправяли като защитна стена срещу нашествениците. Така драконите помогнали на хората, а след това, влюбени в красотата на пейзажа и добротата на местните хора, останали да живеят там.

    Заливът е дълъг около 500 км, което го прави доста по- голям от подобно изглеждащия Панггна в Тайланд, който вече съм имала щастието да видя. По време на нашия круиз ние ще преминем около 1/3 от дължината на залива.

    Когато стигаме до пристана, нашият кораб вече ни чака. Изглежда доста добре отвън, а когато влизаме вътре оставаме наистина очаровани. Посрещат ни с добре дошли с чаша плодов сок и докато изкачваме витата стълба към ресторанта ни посипват с листенца от рози. След кратко приветствие се настаняваме в каютите и отново оставаме приятно изненадани, тъй като те са твърде широки и комфортни, в сравнение с обичайните корабни каюти.

    Следва обяд, по време на който ни сервират няколко поредни блюда и колкото и да ми се иска да се откажа от някое от тях, просто не успявам, защото те всички са едно от друго по- вкусни и красиво аранжирани.

Междувременно вече сме навлезли сред скалните образувания и пред очите ни се сменят една след друга гледки, които като ястията в менюто са една от друга по удивителни.

    След като едва поемам и последната хапка от плодовия десерт следва първата ни разходка с лодки. Лодките са големи и събират цялата група, а не след дълго се преместваме в по- малки лодки, като за любителите на гребането се предлагат каяци. Освен нашият екскурзовод и още един мъж, никой друг не се осмелява да гребе и се натоварваме в общата лодка. Влизаме през нисък отвор в скалите в един вътрешен залив, обграден от всички страни, в който се наслаждаваме на красотата на гледката и наблюдаваме играта на маймуните.

Заливът се нарича Лъвската глава, заради едно скално образувание, което за съжаление ние с Дилиян не успяваме да заснемем, защото го виждаме в последния момент, преди да се изгуби от погледа, но виж на маймуните съпругът ми успява да направи уникални снимки, при което печели всеобщо признание от групата за фотограф № 1.

    Веднага след тази атракция следва друга и това е посещение на един от скалните острови. Когато приближаваме острова веднага забелязвам странното съчетание на будизъм и социализъм. На върха на острова е кацнала красива пагода, а долу, в ниското има типичен соц. паметник.

Алтернативите тук са две: плаж или изкачване на над 400 стълби, за да стигнеш до върха на острова, където има прогледно място. Пренебрегвайки любовта си към плажа и страха от болки в коленете, след съвсем кратко колебание поемам по стълбите, които освен че са много, се оказват и стръмни, но усилието е възнаградено стократно. Още когато достигаме първата панорамна площадка, от нея се разкрива несравнима гледка, а когато се качвам горе, оставам без дъх, но не заради изкачването, а от великолепието на пейзажа, което, съчетано с матовия блясък на залеза в морето те кара да се чувстваш като в някой красив сън. За кратко успявам да остана сама със себе си и да благодаря на Бог, че съм тук. За такива места аз не обичам да пиша, защото и най- изразителните епитети не стигат, за да предам емоцията. Затова снимките на Дилиян ще говорят по- ясно от думите.

Слизането, поне за мен, винаги е по- трудно от изкачването, но бързам, за да не пропусна и едно потапяне в морето, макар че слънцето вече се е скрило, за да запиша в биографията си поредното море, което ние наричаме Индокитайско, а виетнамците- Източно, защото имат исторически обяснима неприязън към наименованията които съдържат нещо „китайско“. Морето е топло, макар и не много бистро, но определено е приятно за къпане. Единственият проблем е, че поради недотам мътната вода и огражденията, ограничаващи къпането на туристи, тук не може да се наблюдава подводния свят. Това обаче, изобщо не може да помрачи въодушевлението, в което масово сме изпаднали.

    След прибирането ни на кораба настъпва т.нар. щастлив час, в който питиетата се заплащат на половин цена. Тъй като тук, както и обичайно по корабите, питиетата не са включени в цената на предлаганата услуга, а се заплащат отделно и то с доста висока надценка, без колебание се възползваме от дадената ни възможност да се качим на горната палуба и с по един коктейл в ръка да се насладим на падането на нощта. Междувременно тук има организирана нова атракция. Главният готвач на кораба демонстрира приготвяне на един от специалитетите на националната кухня на Виетнам- пролетни ролца и след като прави демонстрация, дава възможност на гостите да се опитат да навият по едно ролце. Зарязвам недопитото си питие за по- късно, слагам едни ръкавици, каквито раздават на желаещите и като един опитен кулинар, навил в живота си много сърми, почти без усилие се справям с навиването на ролцето.

След това готвачът изпържва приготвените с общи усилия на персонала и гостите ролца в силно нагорещено олио и ни предлага да ги опитаме. Още в предишните дни съм имала възможността да се убедя в кулинарните качества на този виетнамски специалитет и не пропускам да го опитам отново, още повече че сега имам личен принос в приготвянето му. Обещавам си, че като се върна в България, докато още не съм забравила технологията, ще направя първия си самостоятелен опит.

    Вечерята отново надминава очакванията ми, макар че след обяда, те вече са твърде високи. Рибата и морските дарове са основна част от менюто, а това са неща, които наистина много обичам. Има и приятни изненади. Едно от ястията се поднася на свещи под съпровод на изкючително нежна източна мелодия.

След вечеря с още няколко души от групата излизаме отново на палубата за по едно питие и приятни разговори, а лекият вечерен ветрец прави усещането особено приятно.

    Сутринта, въпреки не твърде ранното лягане предната вечер, ставам малко преди 6 часа, защото не искам да пропусна сутрешния урок по Тай Чи. Излизам на палубата, където се събират и други ентусиазти. Гимнастиката, която ни се представя е изключително плавна и лека, изпълнена на фона на приятната източна музика и събужда всички мускули и сетива по изключително приятен и лек начин.

Дилиян също е вече на палубата, защото не иска да пропусне особенно ценните сутрешни снимки, още повече, че част от корабите, или както тук  се наричат джонги, са вдигнали платната си и на фона на обраслите в буйна растителност скали в причудливи форми и млечноизумрудения цвят на морето, представляват гледка, която ти се иска да запечаташ освен в съзнането си и във фотоапарата.

    След обявената като „лека“ закуска, която всъщност се оказва доста питателна, отново се качваме на лодки към поредната атракция- Пещерата на изненадите. Убедена съм, че пещерата няма с какво да ме изненада, тъй като съм посетила почти всички отворени за посетители пещери в България, но не се оказвам права. След като се изкачваме по 160- те стъпала, за да стигнем до мястото, където се влиза в пещерата, първоначално навлизаме в първата зала, след което в още няколко зали, последната от които наистина успява да ме впечатли с размера и красотата на образуванията си.

Гледките отгоре, от скалата, от която се влиза в пещерата, също са вълнуващи. Докато се придвижваме към кораба, не можем да спрем да снимаме зелените води с накацали върху тях кораби с разноцветни платна.

    След поредната порция хранене, което в програмата ни е записано като като брънч, а аз предпочитам да го наричам продължителен закускообяд, макар и с огромно нежелание трябва да напуснем кораба. За последен път отправям взор към залива, за да отнеса със себе си частица от неговата енергия и да го запечатам в съзнанието си завинаги.

    След като слизаме от кораба, се отправяме към една от многобройните мидени ферми, в които се произвеждат естествени перли. Най- напред накратко ни показват технологията за добиване на перли, която за мен е интересна, не само защото, както повечето жени и аз съм почитател на перлите, но и защото съм любознателен турист, а за пръв път попадам на място, където те се произвеждат. Когато ставам свидетел на технологията обаче, онази част от мен, която обича природата, започва да се бори с частта, която обича накитите, защото се оказва, че производството на перли е не твърде хуманна дейност. Част от мидите, използвани в производството се убиват, за да бъде имплантиран част от мускула им в друга мида, заедно с основата, около която мидата за около година натрупва седеф, за да се получи онова скъпоценно лъскаво топче, което привлича окото на почти всяка жена. Разбира се, след демонстрацията ни канят в магазина, където цените са толкова високи, че няма никаква опасност да накърня екологичното си чувство с покупка на някоя перлена дрънкулка.

    Мислех, че ще приключа разказа си за този ден до тук, тъй като следва обратен път до Ханой и после полет до Дананг, но тъй като във всяка екскурзия трябва да има и малко адреналин, като пикантна подправка към вкусно ястие, и тази не прави изключение. След като спокойно разглеждаме мидената ферма и магазина, после спокойно спираме на още едно място за почивка, все така спокойно продължаваме към Ханой, тъй като имаме достатъчно време до началния час на чекирането за самолета, с който ще летим към следващата точка от маршрута ни в Среден Виетнам. В един момент, обаче, попадаме в задръстване, поради ремонт на пътя, за което нашият шофьор очевидно изобщо не предполага. Първоначално той се опитва да намери обходен маршрут, но пак стига до тапата. С изключително професионално майсторство шофьорът ни успява да пререди на дългата опашка от коли, няколко автобуса и камиона, мърморейки нещо на виетнамски, като постепенно вдига децибелите. Не разбираме, това, което говори, но какво ли би могъл да нарежда шофьор в подобна ситуация! Тъй като времето напредва с бясна скорост и вече има реална опасност да изпуснем самолета, всички сме развълнувани и, както се полага, готови да помогнем на шофьора с акъл. В случая, слава богу, той не ни разбира и е опитва да се справи сам. Тъкмо когато вече почти сме загубили надежда и част от пушачите даже излизат навън да пушат, защото от 15 минути не сме помръднали, опашката изведнъж лекичко се размърдва и успяваме да се придвижим малко напред, после още малко и след около един час от попадането ни в задръстването успяваме да се измъкнем. Началният час на чекина на самолета вече е минал, а ние имаме, по думите на Любо още 30 км. път. Тези тридесет километра на мен лично ми се виждат поне 100, а шофьорът дава всичко от себе си и не оставя не само автобус, но даже и лека кола да го изпревари. Чувствам се като на рали, което от време на време преминава във Формула 1, а в главата ми изникват картини от филма „Скорост“. В един момент Любо обявява, че ни остават още 5-10 минути и събира паспортите ни, за да може виетнамският ни екскурзовод да изтича бързо до гишето за чекиране, докато ние сваляме и влачим куфарите си. Тези 5 минути стават няколко по 5 и напрежението все повече се покачва, докато най- после виждаме кулата на летището и, без още да зная, дали ще хавем самолета, благодаря на Бога, че поне сме живи! Успяваме да се чекираме 2 минути преди затварянето на гишето или може би няколко след и за пръв път в живота си влизам в самолет не с притеснение, а с облекчение.

    С това приключват нашите преживявания в Северен Виетнам, а какво ни очаква в Централен и Южен ще прочетете във втората част на пътеписа ми.

 http://patepisi-marta.com/index.php/po-sveta/vietnam/chast-ii-sreden-i-yuzhe-vietnam

Коментирай